[pdf-embedder url=“http://protestantstvo.com/wp-content/uploads/2013/11/duhovna_obnova_na_gosti_pri_vatralski_7_1925.pdf“ width=“600″ height=“700″]

Един следобед при писателя-поет

На гости у г. Стоян Ватралски

Духовна обнова (Пловдив), Г. IV, бр. 7 (IX.1925), с. 6-8.

Е. Спространов

I.

Отдавана се канех да посетя писателя-поет Стоян Ватралски. На два-три пъти минавам даже покрай къщата му, но неуверен положително, дали е тя, отминавах да ида при други приятели.

Миналата седмица, поканен лично от него, казах:

– При пръв случай съм при Вас, г-н Ватралски.

На 22 юли нарочно се отправих за Красно село. На 4 ч. след пладне, с брата Г. бяхме пред вратата на гостоприемния домакин. Пред очите ни буйна растителност от декоративни дървета, по средата на които се забелязват плодни дървета, увиснали с клоновете надолу от товара, що носят.

Минаваме под естествени триумфални арки. Шарено куче ни посреща с тих лай. Ние минаваме смело, но и предпазливо. Веднага високата фигура на домакина се яви пред нас, смъмра кучето и ни посрещна любезно.

Ние седнахме на терасата пред входните врата на вилата. Терасата е закрита и декорирана със силно развит павит, клоновете и листата на който се сплели помежду си така силно, че не пропускат нито лъч слънце.

При г. Ватралски заварихме г. Б., известен преводач от английски на книги по философия, окултизъм и други.

Разговорът се почна по злободневни въпроси. Главно ни занимаваше съдбата на покойния пръв министър Стамболийски. Той се бе самозабравил. Той мислеше, че е непостижим. Че може да се удържи на власт с насилие и убийства. Че няма сила, която да го сгромоляса. Мечтаеше, като унищожи всички противници, най-сетне и царя, да се провъзгласи за председател на република и оттам за цар Ивайло II. Защо?! В историята много събития не сели повтарят?! И тъкмо, когато се чувствуваше неуязвим, невидима ръка в няколко часа го порази заедно с цялата му тайфа от властолюбци и алчни за пари необуздани хора. Не е ли това пръст Божий? Авторите на 9 юни не се ли явиха като бич в ръката на Бога?

Някои казват, че Стамболийски не трябваше да почине. Добре, но неговата гибел не бе ли в плана на Оня, в чийто ръце се намират съдбините на човечеството? Ако тоя необуздан и умопомрачен човек не бе погинал, можехме ли да бъдем спокойни за мира на България, за напредъка на народа и отечеството?

Не хулете. Всичко, що става, е от Бога. Нека съумеем да почерпим поука от събитията и да ги оставим в ръцете на историята, да каже тя своята последна дума.

И други въпроси зачекнахме, както става, когато се води свободен, непринуден разговор.

-Да походим из градината, – предложих.

– Не, да видите първо жилището ми – вие първи път дохождате дома – и после ще се разходим из градината.

Влезнахме в кабинета на писателя. Тиха, удобна, широка стая. Прави силно впечатление пребогата библиотека. Всички книги подвързани хубаво, чисти и наредени добре.

Две писалищни маси, върху които лежат разни книги и списания. Вази с росни и пъстроцветни китки. По стените – картини. Тъкмо срещу голямата писалищна маса – образа на Спасителя с трънен венец върху главата. Кроткият му умилен и страдалчески поглед като че е устремен върху нас. В единия ъгъл е леглото на писателя, покрито с белоснежна покривка.

Като гледах тая хубава и тиха обстановка, която създава неволно настроение за духовно творчество, и крупната фигура на Ватралски, помислих си: – Ето нашият Толстой в България!

Отдалечен от шумния живот, предаден на умствен труд и земеделие, той макар на почтена възраст вече, с побеляла глава и брада е бодър, смел, жизнерадостен. Фигурата му лъха здраве и сила.

Ватралски, като че схвана мисълта ми. Той каза:

– Мъчех се да съчетая духовното с физическото.

И го е постигнал. Буйната растителност, красивият небосклон, китната Витоша, богатата и разнообразна литература – ето богат и изобилен извор за вдъхновение, духовно богатство, тих, съзерцателен и мистичен живот. За умствена отмора – обширната градина, дето има място за разнообразен физически труд…

Дойде домакинята на къщата. След обикновените общоприети поздравления, тя ни угости със сироп от ягоди, наместо с вино и ракия. Едно разхладително питие, много приятно наглед, вкусно и ароматично, което ни ободри при голямата жега, която се чувствуваше през тоя ден.

От разговорите узнахме, че домакините, при все, че къщата е малка, имат една стаичка винаги на разположение за приятели и братя, които идат от провинцията, да намерят подслон в братска къща, за да не бъдат експлоатирани безбожно от алчни за пари хотелиери.

Ето една християнска добродетел, която трябва да се присади във всяка християнска къща. Възможно е човек да не може да гощава приятелите си, но може да им даде братски подслон за 2-3 дни, когато нуждата ги кара да дойдат в София. Особено за деца и младежи е твърде полезен тоя обичай; когато посещават столицата с цел да видят културните ни институти, паметниците и пр.

II.

Излязохме да се разходим из градината. Първо ни срещна ручей с малък водопад, който бъблеше още когато бяхме на терасата. Гласа му слушахме, но не го виждахме. Водата му извираше невидимо из под дърветата, явяваше се при водопада и се губеше пак под сплетените шубраци и дървета.

Пътеки, които криволичат между гъсти шубраци и дървета, които сплитат клоновете си едно в друго. Плодни дървета. Хубава зарзалия, жълтите плодове на която привличат неволно погледа на посетителя и възбуждат охота у всекиго. Прозорливият домакин се сеща, че жълтите, като злато плодове са стръв за гостенина и ни кани да си откъснем. И той откъсва бързо и ни поднася любезно.

Обръщаме наляво. Известно пространство насадено с царевица. Зелените стъбла избуяли високо, благодарение на последните дъждове, а по върховете им се белеят китни пискули и се клатят от тихия вечерен ветрец. А всяко стебло се вие фасул, от който висят зелени мешунки като чакии (ножчета). Измежду стеблата ниско се вият буйни тиквени лози с големи жълти цветове, а из под широките като чадъри зелени листа се подават челата на обли, тъмнозелени и бели тикви.

Тръгваме надолу. Спираме се пред разни дървета круши, сливи и ябълки. Любезният домакин ни обяснява, какви видове са и къса от плодовете, за да опитаме вкуса им. Някои са твърде вкусни, а други са още като камък. Те зреят далече през есента.

Цели редици с ракита, които дават също тъй известен приход на домакина- поет. Орехови дървета, клоновете на които увиснали до земята и като че я целуват.

Тъпчем върху пъстър зелен килим, който веднъж съседа млекар окосил вече и чака сега да опита острието на косата втори път.

Като се чудим на гъстите като лес дървета от разни видове – декоративни и плодни, клоновете на които се прегръщат, домакинът ни казва:

-Аз употребявам малко труд. Предоставям на природата сама да върши’ своето дело. Пролет и есен, когато се продават фиданки, разреждам тук-там.

Като разглеждах тази обширна градина-парк, която служи едновременно за отдих и поетично вдъхновение, за физически труд и прехрана, припомних си

думите, които г. Ватралски ни разказваше през зимата на една среща при групата „Христов Комунизъм“. Разискваше се въпросът, частната собственост съвместима ли е с учението на Спасителя. Г-н Ватралски взе думата, и като защитаваше, че частната собственост не противоречи на християнското учение, разказа за пребиването си като студент в Америка и се запита: „На какво ме научи Америка“ и отговори:

– На труд и пестеливост Покрай учението аз работех и спестих малко пари. Един мой другар нито учение доби, нито спести нещо, защото обичаше да посещава кръчмите и увеселителните заведения – където бяха двойца, той беше третият. А аз по духовно наследство на баща си, който беше свещеник, живеех скромен живот, красив, с умствен и физически труд. Първият ми даде знание; вторият – средства. И на тоя труд аз дължа известното мое пусто място в Красно село, гдето нямаше дръвче за отмора на софийския селянин от пека на лятното слънце. Благодарение на тоя труд, който наследих и осмислих в далечна Америка, създадох градина, която обезпечава насъщния ми хляб и ми дава възможност да работя умствено според дарбите си. И сега да ми кажат: Не, тоя имот не е твой..

Вярно е: жестоко ще бъде при условията и обществения строй, който живеем, да се отнеме имота на поета, и къщата му, която е свързана с ценни спомени от десетки години насам! Но има ли нужда от това? Нима при друг обществен строй, когато ще работим общо за общ братски живот, няма ли да живеем в къщи? Няма ли около къщите си да имаме градини с цветя, с плодни дръвчета и пр.? Нима съревнование за обща полза, за общо благо, не ще има и тогава? Ще има. Но съгласно учението на Спасителя, ще работя не за себе си, а за ближните си. Егоизмът, животинският егоизъм, който убива днес човечеството, трябва да изчезне. Трябва да живеем и да работим за всички, но не само за себе си и за домашните си.

Припомних си думите на поета-домакин, защото пред очите ми бе онова, що той е направил с труд и постоянство. Оная редица кичести върби тридесетгодишни, които спират погледа на поетичните натури и които дават сянка за отдих, дърва за огрев, клони за ограда; оная редица с черничеви дървета, които изхранили тази година 60 кг пашкули; ония редове с плодни дървета, които дават товари плодове за храна на човека; оная редица с ракита, която дава жилави пръчки за кошници, панерки, кресла и пр.; росната трева изпод тия безбройни дървета, която служи за храна на млекодайния добитък! Всичко това богатство, тая омайна прелест, създадена върху гола пръст, благодарения на съзнание и осмислен труд, няма ли да удивляват човека и да му дадат поука?

Живущите в Софийско селяни казват, че земята им била дива, не давала плодове и затуй не разсаждали плодни дървета! Не. Земята не е дива, а те самите не са още опитомени; нямат съзнание да преобърнат селата си на рай и никой не ги учи на тая истина, никой не ги насочва на тоя спасителен и благодатен път. Колко е скръбно това!..

Като пиша горното, неволно скръб ме обхваща. Колко мното има да се върши, колко малко е извършено в течение на 40 години! А можеше много да се направи!… За нещастие, като че напук, никой на селянина не говореше за мир, за сговор, за братство, за единение, за осмислен и съзнателен труд, а напротив всеки демагог и политически шарлатанин, който посещаваше селяните, сееше омраза и злоба против политическите си противници, сееше мъст кръвна, като че те са врагове, дошли отвън. Какво черно петно историкът има да отбележи в историята ни от Освобождението насам! Дано да е дотук! Дано 9 юни ни донесе ново време! Време за единение, а не време за разногласия, за взаимни борби, за самоунищожение.

Слънцето преваляше вече към запад. Ние гледахме огнените му лъчи през гъстите тъмнозелени клонове на високите върби. На раздяла г. Ватралски ми подари за спомен новият си сборник от поетични творби под заглавие „Първом правда“. Да, първом правда! Преди всичко правда! Искаме ли да си създадем благоденствие в домът, в общината, в държавата, нека се ръководим в живота от правда и истина. Свети ли светилник в живота ни, правото и истината, ще дойде редът, ще ни въодушеви и ще сгрее сърцата ни любовта. И ще дойде онова Божие царство на мир и на благоденствие, което Спасителят дойде да въдвори на земята. Това е копнежът и на поета Ватралски, който търси поезия не в безсмислени поетически брътвежи, а в истината, правото, любовта и справедливостта, които са истинската поезия на живота за щастие и мир между хората.

На раздяла аз неволно дадох братска целувка на Ватралски, доволен от приятно прекараните при него два часа и трогнат от всичко онова, що видох и чух.