Проникване и разпространение на методизма в България

Протестантските секти в България.

София, Партиздат, 1972, с. 68-77.

В България методистката пропаганда започва организирано през последните 20 години от турското владичество в нашите земи. През 1857 г. в Шумен се установяват за постоянна работа първите у нас мисионери на методизма – д-р Алберт Лонг и Уесли Претимън, дошли от САЩ като представители на мисионерското дружество на епископалната методистка църква Missionary Society of tne Methodist Episcopal Church. (Заб. В някои документи на Методистката църква се твърди, че тя е започнала работата си в страната „още в 1844 г. в лицето на първия български методистки евангелист Гаврил Илиев.. – ЦДА на НРБ, фонд 165, оп. 3, а.е. 210, л. 149; Г. Илиев действително е вършил и преди това известна методистка пропаганда, разпространявал е литература, но организирана и системна работа за създаване на методистка църква у нас започва с идването на Лонг и Претимън. Самият Г. Илиев е ръкоположен за методистки дякон и проповедник от американските мисионери едва в 1876 г – Вж. напр. Bulgaria Mission Conference held at Loveth, 1896. Rustchuk, Apendix. Mission almanac p. II).

По споразумение c американската Конгресистка църква, за територията на пропагандата, на която се определили земите на юг от Стара планина, Методистката мисионерска дейност се ограничава в Северна България. Започнала в Шумен, тя постепенно се пренася във Велико Търново, Ловеч, Свищов, Русе, Севлиево, Орхание (Ботевград), Плевен, Лом, Видин, София… Към усилията на Лонг и Претимън за разпространението на методизма в България се прибавили в последствие и тези на много други мисионери, като Фредерик Флокен, Е. Уелнес, Е. Ф. Лонсбъри, У. Чалис и пр. Методизмът постепенно създал и свои български проповедници и деятели, като Гаврил Илиев, Ю. И. Икономов, Стефан Томов, Петър Тихчев, Ив. Тодоров, Павел Тодоров, М. Делчев, Ив. Димитров и др.

Наред с устната пропаганда на методизма се организира и печатна. Разпространява се брошурна литература, пишат се книги, учебници, превежда се Библията.

От 1864 г. в цариградското протестантско издателство започва издаването на месечното мисионерско списание „Зорница“, сетне седмичен вестник „Зорница“.

В 1874 г. започва издаването на илюстровано месечно издание за децата под същото название, което още „през първата годишнина имаше около две хиляди абонати“. (Заб. W. W. Hall, lr. Puritans in the Balkans. Sofia, 1938, p. 35.) Тези печатни издания се разпространявали широко и просъществували дълго време (в. „Зорница“ преустановява издаването си едва в 1948 г.).

От 1892 г. започва излизането си друг основен печатен орган на методизма у нас, месечното списание „Християнски свят“.(Заб. Ibid., p. 128.)

Многогодишните усилия на методистките мисионери не се увенчали с очакваните от тях резултати – след тях тръгнали твърде малко последователи, обединени в няколко малобройни групи. Слабата ефективност на упоритата системна и интензивна мисионерска методистка дейност се обяснява главно с конкретните тогавашни социални условия, които впрочем обясняват слабата пробивност на протестантската пропагандна в нашата страна изобщо.

Разложителните процеси в клонящия към залеза си феодализъм в пределите на тогавашната турска империя се задълбочават все повече и създават предпоставка за засилване на националноосвободителните борби на поробения от тази империя български народ. Зараждането на буржоазно-капиталистическите производствени отношения благоприятствува в известна степен проникването на протестантизма в българските земи. Особено силни тенденции на арената на международните отношения дават насоката и зареждат с енергия и устойчивост стремежа към такова проникване-то се проектира и осъществява като средство за разширяване периметъра и стабилизиране влиянието на англо-американските грабителски интереси на Балканите и отстраняване влиянието на Русия от този участък на света.

Но работата е, че тези западни намерения влизат в противоречие с интересите на българския народ. Надигнал се на тежка борба за освобождението си, този народ вижда спасението си в поражението на турската феодална власт и в подкрепата на борбата му от братския руски народ. Експанзионистичните западни капиталистически държави тъкмо наопаки – в стремежа си да стабилизират своето влияние тук са били заинтересовани да отстранят подпомагащото освободително движение руско влияние и за момента са били по-склонни да съхранят целостта и властта на турската държава. Това безспорно не е могло да допадне на българския народ.

Доколкото пък и православната християнска религия е била вече не само традиционна, но и се е вплела като налична духовна сила в борбените изяви на народа против мохамеданския поробител, дотолкова и всяка противоречаща й религиозна пропаганда е срещала по-енергична съпротива и по-често верски мотиви. Така че, както социално-политическата, така и религиозната обстановка в нашата страна по това време са представлявали същевременно много сериозни прегради за проникване на протестантското и по-специално на методисткото влияние.

С тези прегради методистките мисионери се сблъскват още от самото начало и по неволя биват заставяни да се съобразяват с тях. Всеки опит да прокарват прозападно и антируско ориентиране и мислене по социалните политическите и културните проблеми на нашия народ тогава среща неодобрение и осъждане от страна дори и на тези, които са започнали вече да слушат техните проповеди. Особена чувствителност проявявали българите и към прозелитичния дух на методистката пропаганда: било е достатъчно само да се намекне пред обикновените хора от народа за критично отношение към православието или да се внушава под каквато и да е форма отказване от него и приемане „новата“ и „истинската“ вяра – и аудиториите на „благовестителите“ на тази вяра внезапно оредявали, а често въобще се стопявали. Това неведнъж е ставало причина мисионерите да започват работата си с нови средства и съвсем отново, да се местят от едно селище в друго, а някои дори да се отказват след неуспеха си, какъвто е и случаят с У. Претимън след неуспеха му в Шумен. (Заб. Вж. М. Стоянов. Начало на

протестантската пропаганда в България, с. 60-61.) Много ефективно на разобличение била подлагана методистката пропаганда от напредничавите българи по това време, между които с особени заслуги се отличават Д. Войников, Д. Боцаров, Матей Петров – Преображенски и други. (Заб. Пактам.)

Интензивната и широко организирана методистка пропаганда не успяла да увлече масово народа и след Освобождението. Това се вижда например от обстоятелството, че към 1890 г., т.е. след близо 40 години упорита мисионерска работа, членовете на методистката църква в страната са станали едва 128 души и „почти толкова съмишленици“. (Заб. W. W. Hall, lr. Puritans in the Balkans. Sofia, 1938, p. 128.) He вървяло бързо тяхното увеличение и през първата четвърт на настоящия век, което се вижда от следните данни:

Страданията на нашия народ през войните на този период и особено през и след Първата световна война са оказали влияние за известно увеличаване броя на сектантите и на методистите по специално. Но и активната революционна дейност под ръководството на БКП, намерила най-висока изява във въстанието от септември 1923 г., възправяше в народното съзнание още по-солидни прегради против всяка пропаганда с чужди източници и с чужда на народните интереси ориентация. Тази повишена чувствителност и невъзприемчивост на нашия народ към подобни пропаганди, формирани в огъня на борбите му против всякакви поробители, е едно от най-ценните качества на неговия духовен облик, играло решаваща роля и в отношението му към методистката и всяка протестантска мисия. Стабилната нравствена твърдина на нашия народ не са успели да поколебаят и подкопаят усърдните методистки и други мисионерски усилия, в нея главно са се разбивали домогванията им. Поради нея те е трябвало неведнъж да признават неуспеха си и дори да считат мисията си за фактически провалена. (Заб. „Методистката мисия не можа да постигне големи успехи и на два пъти беше фактически изоставяна“: W. W. Hall, lr. Puritans in the Balkans. Sofia, 1938, p. 127. „1863.- Евангелизирането на народа се считаше за невъзможно без отделна организация и един по-нататъшен курс на действие.. .1866. -… Мисията при българите бе фактически преустановена . .1871.-Мисията бе изоставена… 1883. -Мисионерският комитет възобновява обсъждането за целесъобразността на закриването на мисията. Най-остра съпротива на протестантите…“: The Minutes of the Bulgaria Mission Conference of tne Methodist Episcopal Church, held at Loveth, 1896. Mission press,Rustchuk, 1896. Apendix. Mission almanac p. I-IV).

Това е онзи „зъл“ за тях български дух, който е пречил за възхода на „евангелското дело“. Той е предизвиквал дори у българските методистки ръководители неприязнени оценки за народа, окачествяван от тях като „невежествен“ поради нежеланието му да възприеме учението им, като неразбиращ уж собствения си интерес и затъващ под „гибелното“ влияние на враговете на евангелието, особено на социалистите, които са отявлени атеисти“. (Заб. The Minutes of the Thirteenth Session of Bulgaria Mission Conference of tne Methodist Episcopal Church, Rustchuk,1904, p. 41.)

„Напредъкът на евангелското дело ще се възпрепятствува, докато имаме един невежествен народ, който няма самосъзнание и който се бои повече от хората, колкото от бога – се оплаква през 1904 г. методисткият пастор за Ловешкия край Павел Тодоров. – Друга голяма спънка за нашата работа е преобладаващото разбиране, пропагандирано от враговете на евангелието, че протестантите разединяват народа и не са патриоти. Те заявяват, че никой не може да бъде истински българин, ако не е привърженик на гръцката православна църква“. (Заб. 19. Ibid.)

Методистките мисионери следователно се препоръчват като истински приятели на народа, стремейки се да му внушат (използвайки и чувствата му на антипатия към гръцката патриаршия), че православната църква е гръцка, а проповядваната от тях американска разновидност на протестантизма отговаряла най-добре на националните му интереси, че враговете на евангелието били врагове на народа и пр. Но работата е там, че българския народ добре е разпознавал в деянията на тези негови нови „доброжелатели“ същата роля на „вълци в овчи кожи“, която преди това му разиграваха и гръцките фанариоти. Народът правилно е улавял – по горчивото признание на самите мисионери – че неговите действителни врагове са не враговете на религиозното мракобесие, а тъкмо сладкодумните задокеански „приятели на евангелието“.

Виждайки добре, че пряко проамериканската и прозелитичната пропаганда не дава очакваните резултати сред българското население, а напротив, води до обратни резултати, мисионерите на методизма още отначало се ориентират и постепенно все по-широко използват такива средства в дейността си, които пу биха се възприели. С такава цел те наблягат на организиране на медицинско съдействие, на благотворителна дейност, както и на просветна дейност – чрез училища, печат, детски заведения и пр. По-големия интерес към просветните мисионерски инициативи се дължи на понятни причини – необходимостта от повече образовани хора се обуславяла преди всичко от самото обществено развитие, а в същото време в страната нямало още училища и достатъчно кадри, които да отговорят според нуждите на тази социална необходимост. Мисионерските училища, в които заедно с религиозните са давали и известни светски знания, дошли да попълнят поне малко тази празнина и с работата си действително допринесли нещо за развитието на просветното дело. (Заб. Във връзка с оценката на мисионерските просветни инициативи вж. напр. Н. Мизов. Религиозните секти у нас и идейната борба против тях. „Ново време“, 1963, кн. 3; М. Стоянов. Посоченото съчинение.)

Но когато се отчита положителния аспект на този вид мероприятия на мисионерите, не бива да се изпуска изпредвид, че не той е основният, главният, който характеризира тяхната дейност. Организирайки такива форми на работа, мисионерите нито са се отказали когато и да било, нито са изместили по някакъв начин главната, основната цел на тази дейност: „обръщането на българския народ не само по верска, но по политическа и икономическа линия на запад (към Америка и Англия), а не на Изток (към Русия).

Тази своя цел те са преследвали и преследват винаги, само че в движението си към нея не са могли да я показват винаги пряко и открито, а според условията са били заставени да лавират и търсят най-удобния за момента косвен подход към нея.

Колкото и гъвкаво да са правили това обаче, чувствителният към възроденото си национално достойнство и борещ се за свобода български народ не е могъл да се заблуди по отношение на основните тенденции на мисионерската дейност и да не реагира съответно на тях.

По-определено антибългарската по същество насоченост на мисионерската дейност се изяви по време на въстанията и освободителната война, когато макар и някои отделни мисионери да допринесоха за информиране на световната общественост за турските безчинства в българските земи, общо взето, не застанаха на страната на борещия се народ, в освобождението на който не виждаха перспективи за успех на по-нататъшната си работа в нашата родина. „В тази отрицателна или най-мапко индиферентна позиция на мисионерите спрямо основната линия в развитието на българския народ през възрожденската епоха – неговата националнореволюционна борба – се крие главната причина за неуспеха им да спечелят българския народ за своята кауза“. (Заб. М. Стоянов. Посоч. съч., с. 64.)

Своята отрицателна позиция към освободителното дело на българския народ и враждебността си към Русия и руския народ мисионерите сами са изразявали многократно. Ето как се очертава тя от американеца Уилям У. Хол – Младши в апологетичната по отношение на мисионерството негова книга „Пуританите на Балканите“, издадена на английски в София през 1938 г.: –

„След църковната независимост, обаче, в 1878 г. дойде политическата свобода и изглеждаше, че за мисионерската дейност се затваря още една врата. Действително, едно истинско разгръщане на евангелското дело сега изглеждаше застрашено. Мисионерската работа се осъществяваше под покровителството на турските власти. Изгонването на турците оставяше мисионерите на благоволението на българите, които бяха показали гостоприемство към тях, и на руските власти, които се бяха изявили като последователни противници на англосаксонското влияние на Балканите и на евангелските идеи. Делото обаче беше заложено твърди твърде солидно, за да бъде унищожено от тези враждебни сили. За своя изненада и щастие мисионерите скоро разбраха, че няма защо да се опасяват от българската администрация или от народа и че техният действителен враг бе непримиримостта на руските служебни лица. Случи се така, че последния фактор стана толкова заплаха за стремежите на българския народ, колкото и за тези на мисионерите. По такъв начин мисионерите и народът бяха обединени помежду си от една обща ненавист към Русия. Те обединиха интересите по начин и в степен, каквито никога не са били очаквани“. (Заб. W. W. Hall, lr. Puritans in the Balkans. Sofia, 1938, p. 266.)

По-нататък Хол бележи, че царуването на Александър Батенберг е улеснило мисионерите да пригодят програмата си за действие към новите условия в страната след изгонването на турците и особено за отстояване на каузата им „против враждебния натиск на руските служебни власти“. (Заб. Ibid.)

Не само при Батенберг, а и при неговите наследници на престола протестантските мисионери са намирали прием и благоприятни условия за дейността си. Но тъкмо това само по себе си достатъчно говори доколко угодната за чуждите на народа монарси мисионерска дейност е могла да допада и на самия народ.

Като проводници именно на чуждото на народа западно влияние, монарсите в буржоазна България не са могли да не видят в мисионерската дейност изгода за прокарваната от тях политическа линия.

Като господари с немска кръв те са имали и известни разногласия с някои мисионери, като такива разногласия са се проявявали и между самите мисионери, но това за народа е имало все един и същ неблагоприятен резултат.

Споровете са били, както правилно отбелязва Н. Мизов, най-много за това, „към коя империалистическа групировка да завлекат България“ (Заб. Цит. по „Материали по научен атеизъм“, С., 1967, с. 211.) в угода на една или друга част от управляващата буржоазна върхушка, а не и в полза на интересите на народа. Затова, когато Хол говори за единство на интересите, това единство съединява реално мисионерските интереси само с интересите на новите народни поробители, а не и с интересите на самия народ.

Твърдението му, че българския народ виждал когато и да било заплаха за своите интереси в руския народ, е грубо тенденциозно изопачаване на историческата истина, което само по себе си достатъчно говори, че задокеанските „доброжелатели“-мисионери са били по същество толкова близки на интересите на българския народ, колкото и турския султан или династията на Кобургите.

Както правило мисионерската дейност е намирала отклик сред свързалата интересите си със западните капитали и със западната политика българска буржоазия. Не случайно още отначало и пропагандата на методизма не намира отклик в средата на трудещите се и потискани народни маси, а техни последователи се появяват предимно из средата на замогващи се занаятчии, търговци и някои представители на интелигенцията. За стремящите се към натрупване на печалби млади буржоа допада пропагандираната и чрез протестантизма американска деловитост. Искащата не само повече пари, но и повече време сложна и скъпа православна и католическа църковна йерархия и дейност в много отношения губи в техните очи пред новата по-практическа и по-евтина религия, която чрез изгодата за кесията разтваряше благоприятно за себе си и сърцата на икономически крепнещите парвенюта. Още повече когато съблазнителната за тях „манна“ на западната ориентация дразнеше много примамливо апетитите им за забогатяване. Затова, както пише М. Стоянов, първите български протестантски семейства са били такива, които не само забогатяваха, но и „станаха проводници на политическото и икономическото проникване на САЩ в България“. (Заб. М. Стоянов. Посоч. съч., с. 65.)

Не случайно е също така, че възпитаниците на западните училища се ориентираха повече към консервативни политически позиции и се противопоставяха обикновено по убеждения на привържениците на руското влияние на Балканите. (Заб. Ст. Томов, методистки пастор в Търново по време на Учредителното събрание, в спомените си отбелязва като странно това обстоятелство, че повечето от представителите, възпитаници на западноевропейските държави, влязоха в консервативната партия, а руските възпитаници, начело с Каравелова и Стамболова се проявиха като крайни либерали“ – Т.Ст. Томов. Един ратник от епохата преди и след Освобождението. Сборника памет на проф. Петър Ников. София. 1940, с. 502.)

Приспособявайки дейността си към обстановката в страната след Освобождението, мисионерите на методизма по същество не изменят общия дух и общата насоченост на тази своя дейност. Подобно на другите протестантски мисионери те никога не са заставали и действували в защита на народа в буржоазна България. Своята дейност те винаги са устройвали според политиката на своите господари зад граница и на монархическия режим вътре в страната. Застават в защита и на фашизма. Във всички трудни за народа моменти – по време на войните и след тях, по време на фашистката диктатура – мисионерите на методизма са така или иначе на страната на народните врагове, на страната на тези, които са продавали народните интереси, като сами са играли ролята на посредници в търговията с тези интереси, слугувайки според случая на каузата, ту на САЩ, ту на Хитлерова Германия. И, разбира се, през цялото това време те определено се противопоставят на борбите на работническата класа, воюват със социалистическото движение, с идеите на комунизма.