Българският Великден и Проектът за Българска национална протестантска църква*

Момчил Петров, Весела Илиева и Доний К. Донев

Един от най-важните процеси в историята на Българското възраждане е борбата на българското общество за създаване на Независима национална църква. Множество исторически изследвания разглеждат различните аспекти на този ключов момент в изграждането на съвременната българска нация. Тази статия ще засегне един слабо известен епизод от събитията, свързани с борбата за независима българска църква и дейността на протестантските мисионери сред българите.

Датата 3 Април 1860 година остава в българското национално съзнание като Българският Великден. На тържествената Великденска служба на българската общност в Цариград Иларион Макариополски прогласява независимостта на българската църква от Цариградската фанариотска патриаршия. Решителната стъпка на водачите на движението за Независима българска църква предизвикала яростна реакция на Цариградската патриаршия. Патриаршията се обърнала към Високата порта с искане, Иларион Макариополски и други, свързани с акцията от 3 април, да бъдат заточени.

Протестантските мисионери с внимание и съчувствие следели усилията на българския народ за църковна независимост. През месец ноември 1860 д-р Елаяс Ригс неколкократно настоява пред американския пълномощен министър в Цариград, Джеймс Уилямс, да се застъпи пред Високата порта в защита на българската кауза. Наред със симпатиите към справедливата кауза на българите, протестантските мисионери се опасявали от евентуален успех на създадената през същата година от някои български общественици и свещеници Униатска църква към Римокатолическата църква. Посланик Уилямс поел ангажимент заедно със своя британски колега Хенри Бауър да предприемат общи действия. Трудно е да се оцени до каква степен това обещание е било изпълнено.

Водачите на българското движение оценили позицията на протестантските мисионери. Практически на този етап те се явявали единственият външен фактор, симпатизиращ на българската кауза. Към Евангелския съюз в Цариград била отправена молба за преговори с крайна цел присъединяването на Българската църква като самостоятелна към Евангелския съюз, а Тодор Ст. Бурмов, Никола П. Тъпчилещов и д-р Захари Струмски били излъчени като представители на българското движение. От страна на мисионерите бил излъчен комитет за преговорите в състав д-р Мюлинген, п-р Сахаджян и д-р Е. Ригс.

Двете страни изпитвали истински симпатии помежду си. В отхвърлянето на фанариотското господство мисионерите припознавали реформаторски дух, а българите сериозно оценявали независимата и безкористна позиция на мисионерите. В резултат на преговорите бил изготвен меморандум, подписан от епископите и свещениците, както и от видни членове на българската църква, изпратен от Евангелския съюз до посланиците на протестантските държави в Цариград- Великобритания, САЩ, Холандия, Швеция, Дания, Норвегия. В неговите десет точки се описвала историята на борбата за самостоятелна църква, нейният обхват и справедливост на исканията, като се призовавало за неотложни действия в защита на новосъздадената независима църква. За пореден път съчувствието на мисионерите се разминало с политическите стратегии на правителствата на изброените страни. Въпреки изказаните симпатии към българската кауза, конкретни политически действия пред Високата порта не били предприети. Протестантските мисионери изпратили петицията до централния Евангелски съюз в Лондон, чието ръководство незабавно я публикувало, а председателят му Колинг Ърдли изготвил изложение до Британския външен министър Джон Ръсел. За съжаление и тези усилия на мисионерите останали без политически последствия.

Междувременно натискът върху българските водачи на движението достигнал връхната си точка. На 24.02.1861г. Цариградският патриарх Йоаким II свикал църковен събор, на който били низвергнати от епископски сан българските владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски и било отправено искане дo Османското правителство за тяхното заточване. Този път на застъпничеството на протестантските мисионери откликнали Британският, Пруският и Датският посланици и заточването временно било избегнато.

Преговорите между българските дейци и протестантските мисионери навлезли в решителната си фаза. Политиката на Високата порта представлявала категоричен отказ от създаването на нов християнски “милет” (в Османската империя съществувала така наречената “милетска система”, приравняваща народите с тяхното религиозно самоопределение), извън вече съществуващите в империята православен, католически и протестантски. Българските дейци били готови да сключат договор с Евангелският алианс, който да ги обяви за част от протестантския милет, като в този договор виждали един формален акт, обезпечаващ независимостта на Българската църква.

Протестантските мисионери обаче държали на формулировка в договора за съюза, в която изрично се казва, че “ Светото Писание на Стария и Новия завет са единствено правило на вяра и дела ”. Българските водачи не били склонни на такова решително изповядване на фундаменталното евангелско учение за авторитета на Писанието и съюзът не бил сключен.

Борбата за Независима българска църква продължила още десетилетие до издаването на официален ферман за признаването й от Високата порта. Протестантските мисионери били на прага на изключителен успех на своята дейност сред българите – формално целият български народ би станал част от протестантското изповедание. Очевидно такъв номинален резултат обаче не отговарял на ценностите на мисионерите. Макар да се отнасяли с уважение към традицията на българските християни, те виждали изключителен смисъл в основните учения на евангелската вяра и не били готови да пренебрегнат посланието, на което били служители, заради временната слава. В следствие, протестантските мисионери пристъпили към създаването на отделни български протестантски общности. Открит остава въпросът, с какво съдбата на българския народ, неговото национално, културно, икономическо и политическо развитие биха били различни през последните 145 години, ако през онези драматични събития неговите водачи бяха взели друго решение.

–

* Основната хронология според: Христов, Протестантските мисии в България през XIX век, ГДА, 1976/1977, София.