Статията е част от поредицата на Pastir.org по случай честването на 95г. от началото на Петдесятното движение в България и 200г. от началото на Протестантството по българските земи. Цялата поредица можете да прочетете тук: http://pastir.org/news/95

Д-р Вениамин Пеев

Още от самото си създаване Съюзът на ЕПЦ в България се изправя пред огромната потребност от библейско-богословска просвета на своите кадри – проповедници, благовестители, библейски работници, неделни учители и др. Това се осъществява посредством конференции и различни форми на Библейски курсове – както присъствени, така и кореспондентски[1]. Тази потребност е подчертана още в Протокол № 1 (19 август 1929 г.).[2] Тогава се взема решение за уреждането на една двуседмична конференция с цел „изучаването на някои по-дълбоки Библейски истини“. Преди Втората световна война и по време на военния период са се провели общо 12 присъствени и 1 кореспондентски курс с различна по състав аудитория и предназначение.[3] По времето на тоталитарната комунистическа власт провеждането на Библейски курсове на официално ниво бе рядкост. Внимание заслужава Библейският курс за Пастирската колегия през октомври 1983 г. Постигнатите резултати на почти всички просветни инициативи се оценяват положително както от организаторите, така и от участниците в тях.

В настоящата статия ще разгледам накратко съдържанието на Библейските курсове, проведени в рамките на СЕПЦ. Тази тема представлява исторически интерес от много аспекти. Тя показва най-напред отговорното схващане на пионерите на харизматичното дело у нас, че личната опитност на „изпълнението със Св. Дух“ или „директно водителство“ на проповедниците и другите видове библейски работници съвсем не е достатъчно за правилно служение и поучение. Акцентът само върху личните опитности може да доведе до субективизъм и разнопосочност в доктрината и практиката на харизматичните общности, организирани в една деноминация. Именно целта на единението стои в основата на организирането на такива просветни инициативи. Донка Кинарева, която описва в хронологичен ред довоенните Библейски курсове, пише: „Една от най-важните нужди в Христовата църква всякога е била и си остава обучаването на вярващите в едно единно и систематично библейско учение, както и подготовката на работниците за тази работа“.[4] Същевременно идеята за организирането на Библейски курсове в рамките на СЕПЦ представлява съществена част от историята на ВЕБИ. Не е за пренебрегване фактът, че първото евангелистко учебно заведение в България бе инициирано от активисти на русенската Евангелска петдесетна църква още през есента на 1990 г. с първоначалната концепция за надденоминационно ниво и програма.[5] Младата институция ВЕБИ е резултат от едно продължително развитие на просветните инициативи у нас.

img309
Вторият библейски курс на п-р Н. Николов (1928 г.) с младежите в Бургас. Отдясно на п-р Николов е неговата съпруга Марта, а вляво – Донка Кинарева.

Неотложната потребност от просветна дейност в СЕПЦ

Ранните историци на харизматичните общности в нашата страна не спестяват критиката на ниското просветно ниво на СЕПЦ в своите анализи. Това се отнася не само до противниците им, но и до такива видни представители като п-р Н. Николов, Д. Кинарева и п-р Й. Дрянов. Един от най-суровите противници на харизматизма, православният догматист Михаил Калнев, описва доста случаи на нездрави прояви на отделни лица, претендиращи за „изпълнение със Св. Дух“ както в личната си молитва, така и в общите събрания.[6] Тези прояви са били несъмнено резултат от пълна духовна безпросветност. Нещо по-лошо, именно претенциите на такива невежи лъжеучители, лъжепророци и тям подобни самозванци са създали неодобрителната представа за ранните петдесетни общности у нас. Още п-р Николай Николов осъзнава острата потребност от просветени и образовани духовни служители. Затова той е първият инициатор за изпращането на група от млади и перспективни младежи в Библейското училище в гр. Данциг през 1930-33 г. П-р Николов подчертава изрично, че пребиваването в Данциг „ще е за тяхна лична полза и ще допринесе за успеха на делото в България“.[7] Първият Библейски курс (1927 г.), организиран от п-р Николов с помощта на Д. Кинарева обаче, не е имал конкретната цел да подготви бъдещи духовни работници, а да обучи новоповярвалите младежи в гр. Бургас. Любопитно е да се отбележи, че тази инициатива е срещнала сериозна съпротива с аргумента, че „такова обучение… не е от Св. Дух“[8] – една вредна за движението концепция, която е оцеляла като хронична духовна болест и до днес. Въпреки противопоставянето на противниците на духовната просвета в Бургас, п-р Николов организира и втори курс за обучаване на младежи (1928 г.), което подсказва за един начатък на прогресивно мислене сред младото поколение. Резултатите са положителни, защото някои от курсистите поемат по-късно попрището на служители и самите стават едни от активните поддръжници на духовната просвета в СЕПЦ.

Когато говорим за съпротива срещу просветните инициативи, обличаща невежеството със субективни фрази от рода на „директно действие на Св. Дух“, не може да не подчертаем, че този възглед е гностически и отдавна е причислен към сферата на ересите. Ето защо просветените пионери на българския харизматизъм се противопоставят на опитите за възкресяване такива еретични тенденции.  Донка Кинарева описва напълно обективно ранните проблеми на българското петдесетничество, като очертава две групи непросветени харизматици: „Както вече сме споменали, в първата група влизат петдесетни вярващи, които поради невежество към Божието слово са изпаднали в разни заблуждения и в упражняването на мними духовни дарби… Към втората група спадат крайно фанатичните петдесетни вярващи, които първо поради невежество, а по-късно и поради гордост и себемнение са изпаднали в големи крайности. Постепенно те са се отдалечили съвсем от учението, което следват петдесетните вярващи от цял свят“.[9] Загатването на Кинарева за общоприето учение на „петдесетните вярващи от цял свят“ обаче не отговаря на обективната реалност, защото в различните страни по света се оформят специфични комплекси от учения и критерии за „правилност“ или „отклонения“ от харизматичната доктрина. Наслояват се нюанси, които имат исторически, културни, етнически и дори лични влияния.

П-р Йончо Дрянов също посочва такива групи харизматични вярващи у нас, сред които претенциите за „изпълнения“ и „действия на Св. Дух“ са небиблейски и неоснователни, но отива още по-далеч от Николов и Кинарева, когато търси причините за невежествените изстъпления сред ранните харизматични общности. Според Дрянов известна вина за това носят някои от пионерите, донесли харизматичната вест в България. „Поради липсата на школувани проповедници и учители, правилници и устави – пише Дрянов в своята „История“ – никой не знаеше точно веруюто на отдавна формираните в другите страни петдесетни църкви. Пастир Заплишни, който би трябвало да го знае, и ориентира първоначалните доброволни труженици и ръководни фактори, по онова време като че ли самият той бе на кръстопът. Това, което се знаеше, бе че и днес Господ кръщава със Св. Дух както във времето на апостолите с типичните външни изяви на тази непозната у нас опитност. За практикуването на духовните дарби, освен него, другите нямаха ясна представа. Оскъдните данни за приемането на Св. Дух и проявлението Му в частния, обществен и църковен живот, не бяха достатъчни за първоначалните ръководители в отделните общества, в по-голямата си част, хора без обща и религиозна култура“.[10]

Тази характеристика на ранния харизматизъм у нас, направена от един високо образован представител, е особено ценна, защото е направена от човек, който познава петдесетната история отвътре, от самото й начало. Затова оценката на Дрянов, че в някои новоосновани църковни общности „изявата на дарбите на Св. Дух… повечето пъти бяха извращения и фалш“[11], би трябвало да се приеме с нужната сериозност! Критичната оценка на п-р Дрянов показва също така, че още в зората на българския харизматизъм е имало мислещи хора, които са избягвали изкушенията на масовия безпросветен ентусиазъм и повърхностните изяви на духовно самодоволство. П-р Дрянов прави и друга важна критична бележка по отношение на образователните инициативи, предприети от ръководствата на СЕПЦ. По времето на п-р Павел Рахнев е имало възможности български кандидати да бъдат изпращани „в по-солидни библейски заведения с по-дълъг срок на обучение“.[12] В такива учебни заведения бъдещите проповедници и пастири биха могли да придобият „оптимални познания на Словото Божие и биха научили задоволително един чужд език, необходим за всеки пастир в неговото служение“. Целта е според Дрянов след завръщането си те да бъдат поставени на „най-отговорните места и църкви, гдето публиката е по-взискателна“. Тази перспектива, предложена от п-р Дрянов, за съжаление, не е била възприемана от редица ръководства на СЕПЦ не само преди войната, но и след политическите промени от 1989 г., което се отразява негативно както на обществения облик на деноминацията, така и на самия качествен състав на пастирската колегия, а оттам – и на социалния състав на църковните общности.

Библейските курсове преди установяването на тоталитарния режим у нас

Донка Кинарева предоставя в краткия си исторически очерк за появата и развитието на петдесетното движение в България най-добре систематизирани сведения за дванайсетте редовни Библейски курса и конференции през този период.[13] Тук обаче няма да ги подреждаме в хронологичен ред, както е направила тя, а ще се опитаме да ги групираме по значимостта на тяхното съдържание. По този начин пред погледа на изследователя изпъкват конкретните неотложни потребности на участниците в курсовете и младата Петдесетна деноминация.

img310
Петият библейски курс в Пловдив (1936 г.) с п-р Павел Рахнев и Густав Х. Шмид (в средата). Отдясно е Й. Дрянов, на последния ред – Ем. Манолов (първи отляво) и Х. Попов (предпоследен вдясно), а най-долу в средата е Д. Кинарева.

Първият по значимост Библейски курс („Библейска конференция“) за действащи проповедници и пастири е проведеният от 15 до 28 февруари 1936 г. в Пловдив.[14] Организиран е от новия председател на СЕПЦ п-р Павел Рахнев[15] (поч. 1987), но със съдействието на п-р Н. Николов. П-р Рахнев е изключително енергичен и добре образован човек, който създава полезни контакти в чужбина. Ето защо главен говорител на пловдивския курс е основателят в Библейското училище в Данциг[16] Густав Херберт Шмид (1891-1958)[17], където същата година П. Рахнев чете и свои лекции. Библейският курс протича две седмици. Главната тема на този курс е „Кръстът и благодатта“. Шмид е бил очарователен и ерудиран лектор. Като мисионер на Асамблеите на Бога в Полша, той придобива богат практически опит в благовестителското служение – област, която интересува живо българските проповедници. Включени са теми, свързани с основните истини на петдесетната вяра, придружени от илюстрации – схеми и чертежи. Оценката за този курс е положителна.

След закриването на Библейското училище в Данциг и заминаването на п-р П. Рахнев за САЩ п-р Н. Николов провежда последния си Библейски курс в своя дом в София (1938 г.). Присъстват 15 редовни духовни служители, за които курсът има опреснителен характер.[18]

В следващите Библейски курсове (1940-45 г.) се включват активно като преподаватели Донка Кинарева, п-р Йончо Дрянов, п-р Георги Чернев и п-р Харалан Попов.[19] Тези преподаватели са завършили  Библейски училища в Данциг и други места в Западна Европа, придобивайки по-сериозни знания за тълкуването на библейските текстове и петдесетната доктрина. Преподаваните предмети се определят като „библейски дисциплини“, но методиката на преподаване е информативна, не академична. Обръща се сериозно внимание на необходимостта от омилетични познания. Участниците в тези курсове са както редовни проповедници и пастири, така и библейски работнички и неделни учителки. Атмосферата е благоприятна за едно истински братско и сестринско общение. Наличните снимки от тези отдалечени във времето инициативи свидетелстват за истинска съпричастност на обучаемите. Постигнато е и по-добро сътрудничество с други евангелистки деноминации. За това свидетелства фактът, че Библейският курс във Варна (август-септември 1945 г.) се провежда в малкия салон на Методистката църква в центъра на града.

Друга форма на обучение за петдесетните служители на различни нива е кореспондентската.[20] Тази форма се оказва предпочитана от онези, които не могат си позволят редовно присъствие на останалите Библейски курсове. Един успешен кореспондентски курс е воденият от п-р Харалан Попов, в който вземат участие ок. 140 души. Три са основните предмети: Изучаване на Библията (обща част), Апологетика и Теология (догматични въпроси). На курсистите се изпращат напечатани листовки с изучавания материал, като се дават възможности за поставяне на въпроси и даване на отговори по тях. Донка Кинарева преглеждала получените отговори и поставяла оценки. Този кореспондентски курс се оценява високо от преподаватели и курсисти.

img311
Библейски курс за пастирската колегия (3-6 октомври 1083 г.) в София с лекторите п-р Ив. Зарев и п-р Вениамин Пеев.

Библейският курс за Пастирската колегия (октомври 1983 г.)

Тоталитарната власт слага край на всяка сериозна форма на просветна инициатива в СЕПЦ.[21] Няколко десетилетия минават без никакви достойни за отбелязване постижения в образователните тенденции на петдесетните служители. По-будните от тях търсят свои пътища за богословско образование, а мнозинството залагат на самообразованието, което не постига особено развитие поради силно ограничената възможност за издаването на религиозна книжнина. През този период единствените представители на пастирската колегия с висше богословско образование са Виктор Вирчев и Вениамин Пеев, които завършват през 70-те години висшия курс на Духовната академия „Св. Климент Охридски“ (сега: Богословски факултет на Софийския университет). По-късно в Духовната академия се записват и други млади хора.

img312
Пастирската колегия на СЕПЦ след Библейския курс (1983 г.). Седналите са членовете на ръководството: Т. Енчев, Ст. Стоев, Г. Арнаудов, Ив. Зарев (председател), Д. Желев, Ст. Нанев.

По времето на председателя Иван Зарев бяха правени по-сериозни опити за организирането на Библейски курсове за проповедници и пастири на СЕПЦ. Близките връзки на Зарев с Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове спомогнаха за това. Най-добре организиран бе Библейският курс, проведен между 3-6 октомври 1983 г. в църковния салон на Първа петдесетна църква в София. Присъства по-голямата част от пастирската колегия. Двамата лектори п-р Иван Зарев и п-р Вениамин Пеев изнесоха лекции по следните предмети: Проповядване и Изисквания в пастирското служение и водителство (Зарев) и Библейска херменевтика: принципи и методи (Пеев). По време на курса имаше възможност за разглеждане на сериозни догматични и практически въпроси. Лекциите бяха приети с интерес и бяха раздадени циклостилни копия на всяка лекция. Организацията по настаняването на участниците бе много добра.

По време на дискусиите обаче стана ясно, че голяма част от служителите не разбират фундаментални доктринални теми като Св. Троица – лакмус за ортодоксалната принадлежност на всяка християнска общност.  Това би могло да се обясни, от една страна, с масовата липса на богословско образование, а от друга страна, с все още възприемания възглед за Бога като „само Един истинен Бог, Творец, Съхранител и Управител на вселената“ – небогословска формулировка, включена в първоначалното Изложение на петдесетната вяра и Устава на СЕПЦ.[22] По-късно Зарев включи в своята „История“ важната Оригенова формулировка: „Бог съществува в три Лица: Отец, Син и Св. Дух и трите са Един Бог“.[23] Така опасността от залитане към  унитарианство („еднобожие“) отпадна на официално ниво, но през десетилетията мнозинството служители на СЕПЦ дори не бяха забелязвали тази тънка богословска опасност. По времето на Зарев бе пропусната златна възможност наши кадри да се обучават в Евангелския институт в Москва, въпреки че от страна на Руските братя въпросът бе уреден и на политическо ниво. Зарев се поддаде на нечий натиск, което и до днес няма за мен разумно обяснение.

В заключение може да се каже, че СЕПЦ извървя доста дълъг път до днешното изграждане на Висшия евангелски богословски институт. Тези, които носят в себе си правилното разбиране и благодарност за тази голяма придобивка за българския евангелизъм, ще оценят ВЕБИ. Онези пък, които са продукт на съвременния анахронизъм на  старата съпротивителна тенденция да се отричат придобивките на богословското образование у нас, ще ни послужат за стимул да работим още по-усърдно в полето на духовната просвета. Достатъчно е за нас да виждаме плодовете на този труд в лицата и посвещението на младите хора, с които сме работили, работим и ще работим занапред. За мен и моите колеги просветното дело е високо призвание.

[1] Един от най-активните организатори на кореспондентски курсове е п-р Харалан Попов (Дрянов, Й. История на евангелските петдесетни църкви в България. 95).

[2] Протоколна книга на Изпълнителната комисия при Общия съвет на Еванг. Петд. Църкви в България. 3.

[3] Кинарева, Д. Петдесятното движение и петдесятната църква в България (Кратък исторически очерк). (Машинопис, ВС при СЕПЦ в България). 26.

[4] Пак там.

[5] Тъй като съм пряк участник в тази благородна инициатива, ще подчертая, че тогава организирахме с млади хора от ЕПЦ Русе подписка на централния площад и хиляди наши съграждани се включиха в инициативата, вследствие на която Общинският съвет предостави сграда за Библейския институт. На основата на този Институт възникнаха по-късно Петдесетният институт (факултет на ВЕБИ) и БА „Логос“.

[6] Калнев, М. Сектата на петдесетниците и тяхното лъжеучение. 1994. Калнев обаче натрапва на читателите неправилния извод, че петдесетниците „не само в България разпространяват тази душевна болест, развиваща се върху религиозна измама“ (пак там, 76).

[7] Протокол № 13, 25 ноември 1930 г. (Протоколна книга на Изпълнителната комисия, 27-8).

[8] Кинарева, Д. Цит. Съч. 27

[9] Пак там, 29.

[10] Дрянов, Й. История на евангелските петдесетни църкви в България. Варна, 1977 (машинопис). 24-5.

[11] Пак там, 23-4.

[12] Пак там, 78.

[13] Кинарева, Д. Цит. Съч. 26-8.

[14] Протокол № 56, 31 декември 1935 г. , т. 10 (Протоколна книга на Изпълнителната комисия, 116-7).

[15] Истинското му име е Спас Стойков Рахнев. Приема в чужбина името „Павел“ по името на големия апостол. Известен е с голямата си ораторска дарба. По време на неговото председателство на СЕПЦ деноминацията е приета за редовен член на ОЕЦ (Дрянов, Й. Цит. Съч. 74-6).

[16] Библейското училище в Данциг е основано през 1930 г. като първото петдесетно училище (Библейски институт) в Източна Европа. Първоначалното му предназначение било да подготвя мисионери за Съветска Русия. Г. Х. Шмид е първият директор на училището, а вторият му директор (1935 г.) е п-р Николай Николов. Училището прекратява дейността си през 1938 г. поради силното нацистко влияние в града.

[17] Burgess, S. M. & G. B. McGee (eds.). Dictionary of Pentecostal and Charismatic Movements. Grand Rapids, Mi: Zondervan, 1988. 770.

[18] Кинарева, Д. Цит. Съч. 27.

[19] Пак там, 28.

[20] Пак там.

[21] Твърдението за провеждане на „месечни библейски курсове за подготовка на нови работници и за освежаване на по-стари такива“ не е подкрепено със заслужаващи вниманието данни (пак там, 22).

[22] Вж. Кинарева, Д. Цит. съч. 23; Дрянов, Й. Цит. съч. 55.

[23] Зарев, Ив. Цит. съч. 34.

Comments