Кой и защо поставя уводната статия във вестник «Зорница»
Вергилий Кръстев

Уводната статия „Защита на религията“ във в. „Зорница“ б. 41, от 13 октомври 1926 г. е на пастор Д. Н. Фурнаджиев. В тази уводна статия се говори, че според господствуващата църква, всички секти подкопават държавата и затова властта, за да укрепи и запази държавата, трябва да гонят сектантите. Църквата се стреми да се защитава с държавен закон и да се храни на държавната трапеза. А изходът е в просветната дейност за изучаване на Евангелието и то да се проповядва с живеене и чрез дух. И то трябва да се изучава.

В същия брой 41, на с. 2 е третата статия на Стоян Ватралски за Белите Братя. Тази статия е озаглавена „Дънов“. Тя е публикувана заедно с моите бележки. На с. 2 най-отдолу вдясно под черта са отбелязани няколко реда, който не са публикувани в книжката, отпечатана в гр. Пловдив през 1926 г., но е публикувана в книжката в гр. Нова Загора през 1926 г. Този текст гласи следното:

„Ако мерим дъновистите от морално гледище, ако ги съдим по характера на делата им – мерило, което сам Христос ни даде, то те са най-добрите съвършени християни“. А сега ще публикуваме статията „Защита на Религията“. И след нея още мисли на Учителя изказани на същия събор, 1926 г.

Защита на Религията Зорница, Г. XLVI, бр. 41,13.Х.1926, с. 1.

пастор Д. Н. Фурнаджиев

Много се е писало и говорило по тоя предмет напоследък, и голямо разногласие цари. Цялата подигната полемика се съсредоточава около съществени и повече несъществени спорове между господствующата църква и иноверците. Лагерите, които защитават страните в спора не са православните на една страна, и неправославните на друга страна – съвсем не. Напротив, защитниците на свободата на изповеданията са повечето православни. Те не се свенят да наричат гоненията против инославните сънародници „Религиозно хулиганство“. Такъв език евангелистите никога не са държали. Това са православни писатели и общественици. Самите водачи от народната църква са на два лагера по въпроса. Те са по-далеко по мнение, отколкото сектите помежду си. Нека поясним:

В един и същ вестник пишат двама. Великодушието на вестника е отлично. Единият казва, че „чрез успехите на тия пропаганди, особено чрез успехите им в младежките християнски организации, бавно, наистина, но сигурно (к. н.) се подкопават основите на нашата народностна държава“, което за него е синоним с държавната вяра. А пък другият пише, че в тия организации за „прозелитизъм ни дума не може да става … от 13-годишното съществуване на Студ. Хр. Д-во, и от няколко годишното съществуване на Соф. Мл. Хр. Д-во. няма нито един член, който от православно вероизповедание да е станал евангелист и обратното“. Кой от тия православни братя е прав? Въпрос е, дали някой от тях знае де има евангелска църква в столицата, но вторият е виден и полезен член на Соф. Мл. Хр. Д-во. Тогава първият от тия двама писачи говори напосоки, по предположение, безосновно, и с неверни твърдения руши в народа сговор, разбирателство, вяра и истина. Ако той се прави илюзия, че защищава народната църква, нека ни позволи до го уверим, че така вяра не се крепи, а се руши.

Твърди се, че „в никоя страна пропагандите не намират такава широка, безпределна свобода, както в България“. И това са голи думи. Ако се кажеше това за православните страни в Близкия Изток, то щеше да е вярно, ако и да напоследък Гърция ни конкурира в туй отношение. Но твърдението „в никоя страна“ далеч не отговаря на истината. Пера, както онова, което е писало горната суха фраза, са възбудили неестествено усърдие за народната църква и са разгорещили фанатическите страсти до такъв размер в някои места, че законни права на честни и благородни български граждани са им отказвани от дребни чиновници в съюз с фанатизирани свещеници. Конкретно засега няма да говорим, но сме готови с материала. Ако това целяттия прекалени светии, то имаме да има направим следния комплимент: постигнали сте целта си, но с най-несъобразителни с религията и здравия ум средства. Ако туй е успех, постигнали сте го. Тържествувайте. Ако попитате историята, обаче, тя ще ви каже: оставете тия хора на мира, не се занимавайте с ограничения и насилия на съвестта; това е неправда, а неправдата винаги носи наказанието си за виновниците. Поетът казва:

„Ти не си ли чул за будна Немезида,

Що преследва злото всякога с успех,

Руши люто все що се без правда зида,

И наказва всяка глупост или грях?“

Драконовските мероприятия на Людвиг XIV, който прокуди от Франция хугенотите (евангелисти), лиши Франция от трудолюбивото, събудено и трезво население, което съставяше най-добрата кръв на Франция. Тия отидоха в Англия и Холандия, за което Англия и доднес е признателна.

Да защищаваш своята църква е свещена длъжност. Тука въпрос няма. Но как ще я защищаваш? С какви средства ще си служиш? Ясна ли е целта ти? Да не си в мъглата? Да не си по-слабата страна, та за това се домогваш до гражданската власт и насилие?

Помни, че църква, която се обляга на държавната трапеза и очаква държавата да я защити със закони и полиция, излага себе си на заслужена критика от всички безпристрастни умове, и губи своето морално и духовно влияние в обществото.

Църквата сама трябва да отхвърли всяко намекване за закон за защита на религията.

Вярно ли е, че религията е така слаба, че трябва защита с насилствени средства? Ако е така, то такава религия не е и не може да е от Божествен произход, с Божествен авторитет.

„Нашата родна църква враждува (против Мл. Хр. Дружество) за имена и форми“ – пише уместно един виден православен столичанин. Такова становище отговаря ли на ученията и духа на нашия блажен учител и Спасител?

Евангелието е отбележило становището на Исуса Христа както следва: еднаж Йоан му казал: „Учителю, видяхме един човек, който в Твоето име изгонваше бесове, а ние му запретихме, защото не ходи спедiнас.“ (к. н.). Що отговори Исус на това тогавашно сектантство на неговия ученик Йоан?

Исус рече: „Не му запрещавайте, понеже, който не е против нас, той е за нас“. (Map. 9:30-40).

Донякъде влизаме в положението на народната църква. Православни и инославни секти вербуват своите привърженици и умножават числата си за нейна сметка. Това е неприятно. Тя като „господствуваща“ вяра, иска да запази своя престиж и достолепие, това е естествено, това е нейно право, и народът го очаква от нея. Сега въпросът е: какда се защити и предпази от свои вероотстъпници и разколници, които се отклоняват от православната църква? Насилия, бой, омраза, гонения, фалшиви обвинения, ругания, ограничения по законодателен ред итем подобните, нито са справедливи, нито християнски. Самата църква трябва да работи против такива средства в църковната дейност. В противен случай, те ще се зле отразят на нейното влияние. Има „още по-превъзходен“ път и него желая в кратце да посоча тук.

На първо място, нека никой не се плаши, че имало различни тълкувания и схващания, дори и различни възгледи по богословието на Християнството. С време, по еволюционен ред, най-доброто ще преживее всички други. Хората са се различавали, различават и ще различават по всичко, с което човешкият ум има да борави. Разумът е и независим и любознателен, и насила нито му се дава, нито му се взема. Такъв го е създал Великият Творец. За нас Исусовото учение и практически дух съвсем отговарят на здравият разум, но ако някой поиска да наложи Евангелието другиму, то съпротивата е готова от страна на свободния човешки дух. Векът ни не апелира за авторитет към погрешими събори и синоди, и техните често невежествени и противобиблейски постановления. Но векът ни лесно приема авторитета на Христовото Евангелие, защото то отговаря на нуждите и на разума на човека.

Църква, която разпространява Евангелието, вместо някое свое тълкувание на същото, постъпя умно, и за нея има надежда.

Но църква, която цели да наложи възгледи, а държи под ключ Евангелието, тя кове вериги за здравия разум – ще фалира!

Религията не може да се защищава с държавен закон, а с неуморното, вещо и конкретно проповядване и прилагане на практика принципите и идеалите на Божествения учител и Неговите призвани за тая цел апостоли. Съвестта не ще полиция, а просвета. Исус не казва: Идете и заповядвайте!, а идете и проповядвайте! Нека се има тая разлика предвид. Това ще издигне църквата и нейното влияние в народа.

На второ място, никой да не се бои от търкане на възгледи или съревнувание в дейност. Нищо друго няма да събуди и оживи един работник за вярата както примера на друг, жив и сполучлив работник в същата насока. Съревнуванието не трябва да има нито следи от надменен дух, нито умисъл за увреждане други, нито злоба, нито завист. Всичките християни трябва с готовност да възприемат методи на дейност употребявани от други християни, щом те са прави и полезни. Който иска да удържи на своята страна хората, в чиято среда работи, за него има едно единствено справедливо, законно и полезно средство, а именно: той трябва да надделее над всички други дейци в тая насока със своята просветна дейност.

На трето място, ако трябва да се бориш и обориш, пази се от средството на тълпата; с нея плет и мост можеш да събориш, ала учение не можеш да обориш. Има друго и ефикасно, сполучливо средство. Нека го поясним с един съвременен пример. Преди няколко години американският безбожник Ингерсол държа реч една св. Неделя в Бостънския театър, в която нападна и Християнство, и църква, и църковници. Християните не се домогнаха за защита до държавните органи. Те употребиха по-превъзходния път. Пастирите и свещениците в града решиха, идната св. Неделя всичките да проповядват в защита на Вярата и да посочат безумието на безбожието. А в същия театър, дето Ингерсол бе говорил миналата св. Неделя, в същия театър и на същия час тая св. Неделя говори в защита на Християнството, един много учен и силен защитник на вярата. Така и безбожникът, и безбожието му бяха оборени и осъдени. Този е начинът да обориш вярването на заблуден брат.

Една дума в заключение. Психиката на хората не е еднаква; за едни мистицизмът е всичко, а за други той е „гонене на вятър“; за едни рационализмът е всичко, за други той е цяло безверие; за едни обредността успокоявала съвестта им, задруги тя е мъртва форма; един удовлетворява душевния си копнеж с окултни дирения и изследвания, когато друг намира това за заблуда и се занимава с видимото, реалното на сетивата. Но не е ли Божия промисъл, че Евангелието има предвид различните психики на хората и отговаря на всички теоретически и практически влечения? Само че, то трябва да се изучава със смирение, благоговение и вяра в Бога.

Нека разпространяваме Евангелието.

Comments