Иван МАРКОВ
Въпросът за навлизането на различните външни на православната българска религия учения в периода на Възраждането и първите години след Освобождението в градовете на Североизточна България, както и този за тяхното значение и развитие, по идеологически причини дълго време беше подценяван, а в някои случай и съзнателно подтискан. Едва в последните години, когато нашата историческа наука започна да се разкрепостява от наложената и догматична атеистична представа относно значението и ролята на религията за развитието на българското общество и когато тя продължи да се либерализира и отваря към света, се появиха възможности за даване на нови оценки на редица исторически процеси. Появяват се нови, непознати и непроучени до сега документални източници, които от своя страна позволяват по-пълното разкриване, обясняване и описание на тези процеси.
За различните разновидности протестантски учения, за нюансите на техните религиозни тълкувания, за приликите и отликите им спрямо другите официални религиозни култове, съществува богата теософска и историческа литература1. Настоящото изследване няма претенциите да преповтаря казаното до тук. Изхождайки от чувствително по-скромните цели на едно почти краеведско описание, то ще се съсредоточи по-конкретно към началния период на тяхното навлизане през втората половина на 19-тото столетие в градовете на Североизточна България Шумен, Русе, Тулча, Търново и Свищов. Този въпрос е частично засегнат от редица наши автори, но като че ли те всички, или почти всички, съсредоточават основно своите изследвания в протестантското проникване в столицата на Отоманската империя – Цариград и в градовете на Южна България – Одрин, Пловдив, Стара Загора, Ямбол, Самоков, Банско и македонските земи2. Не са малко и публикациите, които засягат и по-късните периоди – тези след 1900 година, когато протестантските учения и вярвяния влизат трайно в редица слоеве на българското общество и когато се изграждат протестантски църкви в почти всички големи градове на страната3. За действието на протестантските мисии в Северобългарските райони и в частност в района на Русе, информациите са оскъдни и фрагментарни. Написаното до тук не борави с достатъчно конкретни данни и не успява да даде задоволителна представа за действителното състояние на нещата.
Независимо от обявената по-горе декларация, за пояснение на следващото изложение е нужно да се напомни, че още при планиране на кампаниите на протестантските мисии през 1857 година в Съединените щати, библейските общества се договарят Северна България да остане под вниманието и обслужването на Методистката евангелска църква (Missionnary Society Methodist Episcopal Chirch), а Южна – от мисионерите на тъй наречения Американски Борд (American Board of Commissioners for Foreign Mission to the Oriental Churches) – конгресистите, или както са намерили за тях гражданственост у нас наименованията конгрешани и съборяни4. И двете течения са протестантски и се различават само нюансирано по отношение възприемането на някои религиозни трактовки на Библията и на изпълнението на дадени църковни ритуали. Всяка една от тези посочени протестантски централи събира средства за осигуряване финансирането на бъдещите мисии, подбира свои обучени богослови, които в качеството им на мисионери на вярата, ги изпраща за работа сред българското население, с цел приобщаването му към протестантизма. Всички те, без изключение, са млади, високо образовани интелигентни мъже, вещи теософи и изявени хуманитари, имащи опит в пропагандирането на своето учение в дадена необичайна и непозната среда, каквата е тази на българското общество. През 1856 г. мисионерските дружества към Методистката епископална църква събират под формата на волни пожертвования немалката сума от 3000 долара за финансиране началото на бъдещата кампания. За набелязаната цел са определени и първите мисионери, завършилите висши богословски учебни заведения млади методистки пастори – лекарите д-р Алберт С. Лонг и неговият другар д-р Уесли Притиман. И двамата са млади мъже, имащи широки познания и култура. Д-р Алберт Лонг (1832-1901) е роден във Вашингтон и е възпитаник на реномирания Бостънски университет5. Според неговия български сътрудник Петър Матеев, той е многостранно надарена личност, която едновремено притежава качествата на “лингвист, богослов, археолог, естественик и имаше добри познания по медицина”6. За ръководител на първата мисия е определен, добилият вече опит сред гърци и арменци в земите на източен Анадол и Балканите, американски мисионер Едуин Е. Блис. Д-р Лонг и д-р Притиман тръгват от Съединените щати със семействата си и през лятото на 1857 г. се събират с пастора Блис в изходния пункт на мисията – Цариград7.
От написаното в Константинопол [Цариград-б.а.] от Едуин Е. Блис писмо с дата 10 ноември 1857 г., адресирано до Библейското общество в Ню Йорк и от публикуваното в последствие в американския вестник “Морнинг Хералд” съобщение8, се научава, че секретарят на световната мисия в цариградския протестантски център Хенри Джонс изпраща така оформената група мисионери на 21 октомври 1857 г. с австрийски параход от Цариград за Варна9. Там е и първият пункт на започналата проучвателна обиколка на Североизточна България. Следват градовете Шумен, Ески Джумая (Търговище), Разград и Русе. Впечатленията и констатациите са изненадващи. Градовете Варна, Шумен и Русе са многолюдни и за оринталски градове са относително добре устроени. В Русе се забелязва и европейското влияние, изразено в магазини, стоки, облекло и привички. Българите са природно интелигентни, външно добронамерени и на пръв поглед, в сравнение с арменците, са видимо по-пригодни за въприемане на новото учение. В Русе имат среща с пруския консул Калиш, които им дава подробни сведения за обстановката в района. Той ги съветва мисията да не се отлага във времето, за да не бъде изпреварена от католическите емисари, които вече обхождат българските градове. Предлага работата им своевременно да започне в Търново, София и Видин, даже преди Русе, независимо, че като протестант той би искал те да останат в същия град. От направените консултации и получените първи впечатления мисионерите вземат решението за изходни пунктове да бъдат избрани градовете Варна – като лесно достъпен град и Шумен, който години наред поддържа трайни връзки с чужбина, посещаван е от полски и унгарски емигранти след 1849 г. и английски и френски войски през Кримската война и където учители чужденци предоставят добри условия за усвояването на български език и за започването на нормална работа. След посещението на град Русе, мисионерът Едуин Блис се завръща в Цариград с кораб по река Дунав и Черно море, а пасторите д-р Лонг и Притиман се установяват със семействата си в Шумен. Тук те наемат къща и започват усилено изучаването на български език. За да могат свободно да комуникират с местното население, за мисионерите доброто владеене на езика е от особена важност10.
Двамата американски методисти прекарват в Шумен няколко години. Когато известният възрожденски учител Никола Бацаров през 1858 г. е извикан от Шуменското гражданство и постъпва като учител в местното училище, той заварва двамата мисионери в този град и се сближава с тях. В написаните по-късно и издадени наскоро негови спомени, той поименно цитира двамата протестантски мисионери и дава ценна информация за тяхната дейност. “Те, ако и да страняха от църквата ни по причина негодуванието на гръцкия владика, дохождаха често в училището и се разговаряхме с тях, като с учени хора европейци, за различни учебни предмети, от които ние българите, като нововъзраждаеми, имахме голяма нужда, та бяхме се сприятелили с тях всичкото учителско тяло”11. …“Тий бяха взели под наем една особна къща, която имаха наместо църква, в която си правеха богослужението, дето понякога и ние за любопитство ходихме всички учители на богомоление. Службата им свършваше с наколко песни и словословия църковни и с проповедание на евангелието Христово. Други църковни обряди нямаха никакви в църквата си”12. Връзката между Бацаров и протестантските мисионери продължава цели две години. Шуменският учител се сближава особено близко с Уесли Притиман, “щото захванахме да си ходим един на други фамилиарно на гости и се разговорихме на пространно по вероизповедните си убеждения”. В момент, когато цялата нация морално, интелектуално и психически е обхваната от борбата за Църковна независимост, от борбата за етническа еманципация за отхвърляне духовният гнет на гръцкото духовенство, чуждестранните мисионерите изцяло застават на страната на българите и подкрепят националната им кауза. “Понеже в него време се водеше църковний наш въпрос против гръцката патриаршия, те [протестантите-б.а.] се готвели, щото ако би тя [Патриаршията-б.а.] да не даде на българите правото за свое народно духовенство, а те българите нещат да се подчинят на нея, тий да ги накарат българите да протестират против патриарха, както те протестирали едно време против папата и се отделили от него… А те [протестантите-б.а.] ще да защитават българите пред турското правителство…”.
По отношение формите на действие за приобщаване на българското население към тяхната религия Бацаров съобщава, че “те често ходеха и сновяха по селата под вид на доктори, защото имаха и това изкуство, т. е. действително бяха и доктори”. Самият Уесли Притиман открива в дома си малък лекарски кабинет с аптека, преглежда болни граждани и раздава безплатно лекарства. Това създава допълнителен авторитет на мисионерите, благодарение на който те свободно общуват с цялото население13.
Междувременно, по сигнали от България, Комитета на методистката епископална църква, в който влиза целия неин епископски клир, с цел да се разгърне още повече дейността на мисията, на 12 ноември 1858 г. решава да изпрати допълнително още двама свой представители за укрепване на групата в Шумен. По този повод в началото на следващата 1859 година за нашите земи тръгват методистките пастори Фредерик У. Флокин и Едуин Уенлис14. Усилената група пастори вече става солидно предмостие на Комитета в Ню Йорк и засилват своята пропагандна дейност. В състава на аудиторията на техните беседи, освен учителкото тяло, влизат и редица по-образовани младежи, които с посещенията и връзките си с протестантските пастори, се надяват да им бъде оказана помощ при евентуално образование в чужбина. До тях се съветват даже и действащите в града свещеници.
Две години по-късно, в началото на м. март 1862 г. американските мисионери организират своето първо протестантско училище и поканват “всичките по-влиятелни граждани и нас учителите в дома, когото бяха приготвили за училище, дето държаха проповед”. Пастор Притиман открива училището с тържествено слово. В отговор на методистите, шуменските учители, считайки, че това ще навреди на православното потриархално възпитание на децата, организират ново вечерно “контра” училище, за да ги привлекат към себе си, щото “вместо при мисионерите, да дохождат в народното училище да се учат“. “С този начин сполучих да спра отварянето на тяхното училище и тяхната в Шумен пропаганда. …И тъй, като усетиха каква е работата, след два-три месеца се утребиха съвсем от Шумен и до днес” – завършва споменът си по този случай, учителят Никола Бацаров15. След тези действия на шуменското православно общество, противно на очакванията Притимановото училище замира, никой не го посещава и той усетил, че мисията се проваля и неговито действие става безполезно, в края на следващата 1863 г. заминава скоропостижно за Америка.
Същевременно, с цел да се разшири периметъра на действие на мисията и в противодействие на слуха, че католически лазаристи искат да организират римокатолически център във Велико Търново, д-р Алберт Лонг оставя в Шумен новопристигналия пастор Флокин и на 17 септември 1859 г. се преселва със семейството си в Търново. Според Стефан Томов, това става под претекст, че видни търновски нотабили изразили писмено желанието д-р Лонг да ги посети и се засели там. Новодошлият пастор успява да изпревари католическата експанзия в този град, наема къща и започва масирана пропагандаторска работа сред младата търновска интелигенция. Особено близки стават отношенията му с известния български възрожденец Пандели [Пантелей-б.а.] Кисимов16. Тази връзка става известна на Раковски, който по този повод в писма до цариградския си кореспондент – русенеца Йосиф Дайнелов, остро напада самия Кисимов, упреквайки го, че по чисто комерчески подбуди, за да му бъде помогнато при отварянето на собствена печатница, той се поддал на протестантско влияние17.Американският мисионер действително се постарава да помогне в случая на Кисимов и заедно с посланика на САЩ в Цариград успяват да издействат от турското правителство разрешение за отварянето на въпросната печатница, но документът за това така и не пристига и поетата инициатива се усуетява.
В Търново д-р Лонг общува също така с учителите и видни борци срещу гръцкото духовенство в епархията – Никола Михайловски и Петко Славейков. Дружбата му с последния продължава дълги години след това. Благодарение на д-р Лонг, Славейков малко по-късно бива привлечен в екипа, който превежда и издава първата българска редакция на Библията18. Към него се присламчва и бъдещият пастор и усърден протестантки книжар – българина от Берковица, Гаврил Илиев Цветанов (1822-1909)19. Настанен на новото място, в навечерието на Коледа – 24 декември 1859 г. и в присъствието на 15 членна аудитория, д-р Алберт Лонг устройва първото молитвено събрание в Търново. Протестантският пастор става популярна личност. Неговите последователи, изразявайки почитта и уважението си към него, започват да го наричат “Бай Лонго”20. В следващите седмици групата на любопитните граждани се увеличава. Това става повод, през следващата 1860 година, д-р Лонг придружен от новия си питомец Гаврил Илиев21, да предприемат системни обиколки с пропагандна цел в подбалканските селища Дряново, Габрово,Трявна и Котел. През целият си престой в Търново, д-р Лонг не престава да помага на изпаднали българи в беда. Когато в 1862 г., след опита за въстание на Ставри Каринов, т. н. “х. Ставрева буна”, младите търновци близки до въстаниците са подложени на гонения и репресии, той ги скрива временно в “молитвения дом”, и им помага да се спасят и напуснат града. В писмото си от 7 юли 1862 г. до посланика на Русия в Цариград княз Лобанов-Ростоцки, руският консул във Варна Александър Рачински твърди, че въстанието в Търново е дело на американската протестантска пропаганда в този град и визира името на Пандели Кисимов като верен техен съмишленик. Мнението на Рачински в доклада е пресилено и не отговаря на истината, но той го лансира като акт на противодействие на усилията на мисионерите и в защита на православието. Д-р Лонг действително спасява тогава и Пандели Кисимов, като своевременно го предупреждава за опасността от преследване. По този начин, той намиращ се по-това време в Цариград, така и не се връща в Търново и през м. юли 1862 г. успява за избяга в град Галац на съседна Румъния22.
По същата причина и с подобни мотиви, още в края на 1859 г. новопристигналите пастори Фредерик Флокин и Уелнис се прехвърлят в Тулча. В Шумен остава само д-р Притиман, така че след неговото напускане през 1863 г., градът до Освобождението е вече свободен от протестантската експанзия. В Тулча, през следващата 1860 г., Флокин успява да обърне към методизма група молокани23. Впоследствие там се създава и методистка общност от пребиваващото в града немскоезично население. Не малка директна помощ му оказва и американския консул в града. В дома на консулството Флокин извършва своите богослужения. В малката стаичка на наетата от него къща, той през м. май на същата година основава училище, в което не след дълго броят на учениците достига до 52 деца. Особено големи са посещенията на неделните общообразователни и религиозно-просветни беседи. Флокин освен английския език, владеел отлично руски и немски, както разбира се и български. Руският консул в Русе А. Д. Мошнин в доклад от 10/22 октомври 1873 г. до своя началник, посланика в Цариград граф Николай Игнатиев твърди, че мисионерът Флокин има руски произход и че неговото действително първично име е Иван Исидорович Флокин24. Това обяснява и изключителното му владеене на руския език, а от там – и на българския, както и сериозните му успехи сред редовете на руските молокани. Много е вероятно, пастор Флокин да е приел допълнително личното име Фредерик по време на следването си в духовните академии в Съединените щати и да бъде познат в средите на методистите и на Библейското общество с него. За известно време той изпълнява функцията и на английски консул в града. Устроеното от него протестантско училище успява да се разрастне достатъчно, тъй като е безплатно. За тези негови качества споменава и митрополит Григорий в писмото си до екзарх Йосиф25.
В същото време д-р Лонг разгръща своята дейност в Търново и постига известни успехи. Привлечени са първите методистки последователи от средите на българската младеж. Независимо това обаче, към края на 1863 г. той е изтеглен за преподавател в открития от мисията в Цариград “Роберт колеж”. Налага се да напусне и този град. След оттеглянето на двамата пастори Лонг и Притиман в Цариград на тяхно място в района остава само обръщенеца Гаврил Илиев, който се заселва в Свищов. След кратък престой, като използва всяка възможност, под формата на пътуващ книжар да обикаля и проповядва вярата на методистите там и в други населени места, той привлича нови последователи.
Междувременно протестантските централи в Съединените щати не се задоволяват само с докладите на мисионерите и изпращат периодично за ревизия свои представители, които да контролират състоянието на хода и действието на мисията. С подобна задача през 1865 г. тръгва методисткият епископ Роберт Томпсън, който заедно с придружаващия го пастор д-р Алберт Лонг, обхождат градовете на Североизточна България. Минават по река Дунав през градовете от Тулча до Свищов. Към момента на това посещение Гавраил Илиев вече служи на група от 15 души, които посещават неговите събрания. Насърдчени от видяното и в интерес на работата, епископ Томпсън и д-р Лонг вземат решение седалището на мисията да бъде пренесено от Тулча в Русе, а самият Томпсън поема ангажимента, в Търново и Шумен да бъдат изпратени нови проповедници. По независещи от него причини това не успява да стане и епископът се оказва в положение, че не може да изпълни своето обещание. Скоро след това посещение пасторите Флокин и Уелнис напускат Тулча и заминават за новото си назначение в Русе. В Тулча те оставят за свой заместник излъчения из средите на руските медотисти обръщенец Дмитрий Петров, придружаван от библейската му сътрудничка – немкинята Клара Прока. Така по този начин там се осигурява продължаването на богослужението в изградената вече Руска Методистка църква26.
В това време, съгласно новото административно деление на Отоманската империя, град Русе става вилаетски център и като седалище на валията Мидхат паша, в него се съсредоточава управлението на обширната територия на цялата Северна България от Тулча до Видин, заедно с областите на София и Ниш. Тук се установяват консулствата на почти всички големи Европейски страни – Русия, Франция, Англия, Австроунгария, Прусия, че даже и тези на Белгия и Италия. Това негово средищно значение показва, че протестантските мисионери не случайно спират избора си на Русе, да пренесат тук своята бъдеща база. Освен това Русе вече е един многолюден град в който живее голяма палитра от етноси, като се започне от обитаващите го турци и българи и се мине през евреи, арменци и гърци, се стига до представителите на редица Средноевропейски страни – като унгарци, австрийци и германци. Освен това тук скоро започва изграждането на железопътната линия Русе – Варна, за строежа и поддържането на която, в този град се установяват много европейски специалисти, както католици, така и протестанти. И така, установили се вече тук, пасторите Флокин и Уенлис започват своята активна евангелизаторска дейност. Изследователят Момчил Петров греши, когато в една своя разработка датира началото на протестантската дейност в Русе от 1870 г.27 Флокин и неговият колега са тук още през 1867 г. Независимо от обкръжението на преобладаващото негативно настроено източноправославно общество, Флокин успява да разгърне своята дейност и в скоро време град Русе се превръща в главен център на Методисткото движение в България. През 1869 г. той вече е обявен от Методисткия мисионерски борд в Америка за “Главна станция на Мисията в България”28. Мисионерите общуват с редица представители на младата интелигенция – учители, книгоразпространители и чужденци. Сред тях са учителите Йордан Джумалиев и Георги Живков. Йордан Джумалиев впоследствие става и протестантски пастор и е делегиран няколко години по-късно за богослужебното обслужване на Търново. От своя страна другият учител търновецът Георги Живков – по-големият брат на възрожденецът Никола Живков и на Вела Благоева – Живкова, като възпитаник на Цариградския френски Военномедицински лицей в Бебек, не е далеко от учението на протестантите. През годините 1868-1869 г. той също е в Русе и преподава френски и български език в тукашното класното училище29.
В периода 1866 – 1870 г. американските пастори Фредерик Флокин и Едуин Уенлис уреждат протестантско училище за местните младежи към новосъздадения от тях молитвен дом. Скоро обаче съпругата на Уиенлис се разболява сериозно и той се принуждава да напусне града. В организираните към това училище образователни курсове обаче се учат доста малко млади хора. Броят на учениците е от порядъка на 3 – 4 младежи годишно. Вероятно тази е и причината, щото тяхната просветна дейност да не е отразена в тогавашния периодичен печат. Независимо от това, със сигурност се знае, че през 1867-1869 г. при американските мисионери учи и Никола Живков30. Той идва тук под давлението и подкрепата на своя брат. По него време е често срещано явлението, с цел материално да бъдат разтоварвани родителите, в многодетните семейства, по-голямото дете да поема разходите по издръжката при образованието на по-малките си братя и сестри. В това училище Никола Живков получава солидни познания по математика, педагогика и религия, но не става протестант. Когато мисионерите, извършват религиозната си пропаганда или се опитват да спечелят младите българи за своята църква, те срещат техния енергичен отпор. Нашият народ просто не намира причина защо трябва да се откаже от своята бащина вяра и да приеме друга. Не случайно за повечето българи от онова време, думата “протестантин” става синоним на родоотстъпник и безбожник. Години по-късно, когато Никола Живков издава своя сатиричен вестник “Комар”31, спомняйки си за този период от живота, на няколко пъти ще иронизира протестантското учение и неговите пропагандатори. И все пак американските пастори със своето критично отношение към православните догми и ритуали сигурно са успели да му повлияят, щото в напредналата си възраст, той да стане атеист и краен противник на свещениците и монасите. Що се отнася до възпитаното от тях негово влечение към пеенето и музиката, той още на следващата 1870 г. бива избран за председател на основаното в Русе “Черковно-певческо дружество” – първото по рода си в България32. Членове на това дружество стават главно младежи и занаятчии, които зарязали картите и билярда в кафенетата, всяка вечер бързат да отидат на спявки в българското училище. Това негово влечение е в основата и на бъдещото му занимание в тази посока. Никола Живков става автор на известната възрожденска песен и бъдещ български химн “Шуми Марица”.
Години по-късно, когато Доростоло – Червенския митрополит Григорий описва началото на своята дейност в Русе, в цитираното по-горе писмо до екзарх Йосиф, ще си спомни, че …”В същата 1872 година намерих и протестантски мисионер в Русчук на име Флокин. Той беше открил в своето местожитество молитствен дом, посещаван от техните единоверци, които се намираха в градът в служба на Русчушката железница. Тая църква се навестяваше периодически от известния американски мисионерин Лонг. В подобни случай забелезвах, че и неколцина православни българи, стари познати на Лонга ходиха да слушат проповедите и пението им, които се извършваха на български – същата донегде маневра католическа употребляваха и методистите в привличане на православните момчета. Те бяха отворили училище за немски язик. Няколко от по-горните ученици православни се притекоха да слушат лекции, едно за да научат язика, който им даваше възможност да влязат на служба в Дунавските агенции на параходното дружество и второ, ласкаяха се с надежда, че мисионерите ще ги изпратят в Америка да се учат даром. Един само от тях биде толкова слаб щото се предаде на тяхното увещание. Той бе учител в българското главно училище и след истите бите испратен от Флокина в Америка под предмет да учи медицината и в същност изучил методическото учение и сега беше се намерил като мисионер в Търново. Той има име Юрдан Икономов33 от Елена и беше подготвен от туй още от младини, тъй като е получил оброзование в Роберт колеж”. Що се отнася до причините за разпространението на чуждата вяра, а от там и за подбудите, които провокират интереса на младите хора към нея, владиката Григорий пояснява, “че той главно е в доставление тлъсти плати на млади момци инак бедни, с условие че тий ще ходят по селата да продават книги със съдържание противно на православното учение и да проповядват по селските кръчми и където намерят благовремие против отеческата си вяра, в обещание на незнам какви покровителства пред властите и незнам каква свобода”. В това писмо Григорий визира и немаловажната и опасна за православието роля на Никола Живков, който в този период работи като представител на Христо Дановата книжарница в Русе – “Нека припозная при това, че в тия нечестни домогвания на протестантите не малко им съдействува и Русчушката книжарница на господин Данова, който вероятно по незнание е поставил за неин управител един твърде фанатичен в протестантизма българин. Този момък има постоянно земане даване с свещеници, с селяни и други добродушни инак даскалчета, които при нямане на друга подобна книгопродовница, купуват от него учебници и книги за прочит”.
Извън няколкото последователи и още толкова инертни личности от по-образованото българско население, общата маса русенци се отнасят подчертано враждебно към чуждите пастори. Прави се всичко възможно да се възпрепятствува тяхната агитация за разпространяване протестантството сред младите хора. Действията им често пъти са и подчертано агресивни. Редицата местни нотабили, свещеници и национално ориентираната интелигенция започват открити действия срещу прозелитивната дейност на методистите. Срещу тяхната пропаганда енергично се противопоставя и монаха от Преображенския манастир – отец Матей Преображенски – Миткалото34. За целта той подготвя и отпечатва в русенската печатница през 1870 г. своята полемична брошура “Защита на православието”, която извадена в достатъчно много екземпляри, разнася по училища и църкви в Русе, Търново, Свищов и всички близки градове и села, едновременно с което изобличава “рушителите на православната вяра”35. Подобни книги с антипротестантско съдържание последователно през 1869 г. и 1870 г. издава в Русе и Виена и Васил Чолаков, известен повече с духовното си име йеромонах Константин Рилец36. Първата – “Православний глас против протестантския прозелитизъм в България” е отпечатана отново в русенската “книгопечатница”, а втората – “Наръчна книга за различието на протестантското учение от истините на православието” – във Виена, в печатницата на Л. Сомер. Книгите на Васил Чолаков и брошурата на Матей Миткалото сериозно накърняват авторитета на мисията и организират православния отпор срещу нея. Постепенно Флокин и неговите последователи стигат до извода, че мисията им се проваля. По тази причина злополучният пастор към средата на 1872 г. напуска града и се завръща временно в Америка.
След като протестантската прозелитивна дейност претърпява фиаско последователно в градовете Шумен, Търново и Русе, през 1872 година д-р Алберт Лонг, който междувременно е назначен за суперинтендант на мисията в Цариград, с цел да закрепи постигнатото, предприема серия от обиколки в Дунавските селища. Констатира се, че най-голям успех има неговия бивш спътник и последовател Гаврил Илиев в Свищов, който под формата на пътуващ книжар, обикаля населените места в района и съвестно пропагандира новата религия. Като съществен успех на Илиев се явява и протестантското увлечение на свищовлията Стоян Руевски. Подобни частични успехи са регистрирани и сред младежите в Русе и Гюргево. Това дава смелостта на д-р Лонг да изисква от Библейските общества в Америка да изпратят отново свои проповедници, които да подновят усилията за работа сред българите. Той стига до извода, че единственият път към успеха на мисията е насищането на района с повече проповедници.
През м. март 1873 г. към Русе отново пътуват протестантските пастори познатият Флокин и Хенри А. Бухтел. Д-р Лонг вече преподава в Цариградския “Роберт колеж” и за суперинтендант на мисията, като негов заместник, е назначен Флокин. Тук обстановката се оказва непроменена. Единственото ново обстоятелство е окончателното освобождаване на Българската екзархия от хегемонията на Патриаршията и гръцкото духовенство. Това знаменателно за българите събитие им дава заслужено самочувствие и надежда. Русе е вече седалище на митрополит и владиката Григорий действа активно по изчистването на големия брой църковни проблеми, които заварва при заемането на своята катедра. Българите, вече църковно и национално обединени, стават още по-трудни за прозелитивна обработка и съпротивата им към методистката пропаганда – още по-силна. Флокин и Бухтел отново са разочаровани. Обещаните средства от централата в Съединените щати така и не пристигат. Бухтел подобно на Уенлис под претекст, че се разболява неговата съпруга, напуска и се връща отново в далечната си родина. Флокин остава отново сам. Все пак, с цената на повишена активност, през 1874 г. той открива тук своя нов едногодишен богословски курс, за обучение и подготовка на бъдещи, излизащи из средите на българското население пастори37. В него участват няколко обращенци и бъдещи проповедници като Стефан Гечев от Ловеч, Йордаки Цветков и Тодор Николов от Свищов, Найден Войнов от с Балабаново – Троянско, Тодор Начев, както и тяхният главен агитатор познатият Гаврил Илиев. Курсистите са запознати с основните постановки на протестантската методистка трактовка на Библията и другите богословски науки, както и с особеностите на практиката на духовника – мисионер. След успешното завършване на курса всеки от тях получава разпределение за конкретна работа в градовете на Северна България. Най-способният Стефан Гечев заминава за Ловеч, а Гаврил Илиев за Плевен. Останалите курсисти тръгват като пътуващи книжари да проповядват божието слово по села и паланки, с цел подготвяне и изграждане на методистки общини38.
Библейското дружество в Ню Йорк и този път не оставя без контрол работите на мисията. През май 1874 г. в района на инспекция пристига методисткият епископ Харис. Той се запознава подробно със състоянието на дейността по евангелизацията на българите и връщайки се в задокеанската си централа, този път действително изпраща нужното попълнение проповедници – Едвин Лоунсбъри и Де Уайт Чалис. В началото на следващата 1875 година те са вече в Русе. След кратък престой Лонсбъри отива в Свищов, а Чалис остава в Русе. Последният е особено активен. За кратко време той успява да организира тук цяла протестантска община. Негов съществен помощник е съпругата му, която в наетият от семейството жилищен и мисионерски дом, като лекарка по професия, организира кабинет с безплатна медицинска помощ. Към кабинета се стичат търсещи помощ майки с деца и даже цели семейства.
При наличието на описаните положителни резултати на така разрастващо се движение, методистката централа зад океана решава през 1876 г. да организира в Русе Първата българска конференция на методистките пастори. За нейното провеждане и ръководство от САЩ е изпратен методисткият епископ Андрюс. Конферецията е насрочена за м. април 1876. година. Движейки се между младежите и прогресивно настроените среди в града, протестантските мисионери получават поверителната информация, че в непосредствена близост до датата на тяхната конференция, през същия месец, в България ще започне планирания и дълго подготвен бунт на българите – Априлското въстание от 1876 г. Георги Петкович от Русе в писмото си до Тома Кърджиев в Гюргево, датирано в началото на април с. г., предупреждава своите съмишленици и приятели от отсрещния бряг, за факта, че протестантите са известени за въстанието и че даже цитират точните дати между които то ще избухне – от 15 до 21 април39. Впечатлени от информацията за предстоящите събития и с цел да не навредят на своята евангелизаторска дейност, те решават да останат безучастни, само с искреното си съчуствие към това съдбовно начинание на българите и да не се наместват в острия етнически конфликт. По този повод конференцията се отлага за по-спокойни дни. Тя се провежда чак на 2 октомври 1876 г. На нея се обсъждат всички организационни въпроси на мисията. В резултат на приетите от конференцията решения следва ново преразпределение на районите за действие на евангелизаторите – Флокин и Гаврил Илиев остават в Русе, Де Уайт Чалис и Димитър Матеев заминават за Свищов, Лоунсбъри и Йордан Джумалиев отиват в Търново, в Ловеч – Найден Войнов, Стефан Гечев – в Орхание (днешен Ботевград), Тодор Начев – в Лом, в Плевен – Йордаки Цветков и във Видин – Тодор Николов40. Новият пастор Йордан С. Джумалиев е интелигентен младеж. През 1874 г. той е учител в Русенското класно училище и участва в Учителския събор, организиран от Доростоло-Червенската епархия през септември с. г.41 В същата 1876 г., Флокин с цел подпомагане на учебния процес и пропагандната дейност сред българското население, издава две преводни книги от неизвестни немски автори. Предвид размириците в България и двете са отпечатани на български език във виенската печатница на Янко Ковачев42.
В периода след Априлското въстание, когато българското население е подложено на репресии и на нечуван терор от страна на официалната турска власт и местните неформални башибозушки банди, методистките пастори застават твърдо зад неволите на измъчените българи. По данни на американски автори Библейските общества и протестантските пастори оказват значителна помощ на 1621 пострадали бездомни български семейства в Северна България43. В този момент на нещастие и национална покруса, тази оказана помощ и съчувствие сериозно издигат авторитета на мисията. Тя печели повсеместни успехи. Методистите стават популярни не само в Русенския район, но и в цялата Дунавска област. – в Ловеч, Свищов, Плевен, Лом и Видин. Редом с методистките мисионери служат българите Г. Илиев, Н. Войнов, Й. Цветков, Т. Начев, Т. Николов, Й. Джумалиев. Новите идеи на методистите достигат даже до малките селища в Свищовско (с. Иванча, Мекиш и Яйджии – дн. Максларево) и с. Драгижево – Търновско44. В силистренското село Айдемир през 1876 г. е открито протестантско училище45. Всички описани успехи на протестантската пропаганда обаче се оказват временни. Със започването на Руско-Турската война от 1877-1878 г., когато националния подем окриля надеждите и настроенията на българите, почти по едно и също време България става освободена, както от турските поробители, така и от чуждата за православието протестантска пропаганда. Последователно, един след друг за родината си заминават Чалис (1877 г.), Лоунсбъри и Флокин (1878 г.). Налага се Библейските централи на САЩ да изчакат края на войната, за да продължат отново опитите си за протестантска евангелизация на Североизточна България.
Независимо частичните успехи, сериозното разпространение на идеите на мисията и внушителните помощни дейности – откриването на училища, броят на спечелените за евангелската вяра българи от методистките проповедници е сравнително малък. Към момента на Руско-турската Освободителна война той възлиза общо на около стотина души. Причините за това състояние на нещата трябва да се търсят в няколко посоки. На първо място методистките мисионери са доста по-слабо ангажирани с евангелизаторската си дейност в сравнение с мисионерите от Южна България – тези на Американския Борд, на конгресистите. Практически успехът на мисията е постигнат благодарение упоритостта и постоянството на пасторите Флокен и Гавраил Илиев, подкрепяни частично от д-р Лонг и то от голямо разстояние. Мисията хвърля огромни усилия основно в просветителска и благотворителна дейности, но това не кореспондира с интереса на българите в конкретната обстановка и не успява да ги увлече в евангелската общност. Това до известна степен се дължи на по-консервативната йерархична структура на методистката църква в сравнение с тези на конгрешаните в Южна България, където самата тяхна същност се отличава с даването възможност за самоуправление на българските евангелски общини. Докато евангелските църкви от Южна България избират своите ръководства, колективно вземат важни решения и са увлечени активно в изграждането на общността, методистите на север в повечето случаи остават в сянката на инициативите на официалните църковни служители. Методистките мисионери в много по-малка степен успяват да ангажират българите в църковен живот и макар мнозина мисионери да бъдат благодетели, Методистката църква, значително по-слабо от Конгрешанската, предразполага българите. Дори тези от тях, които са повлияни от евангелизма и стават причастни на служението на методистките мисионери, никога не правят решителната крачка да се присъединят категорично към самата нея.
Що се отнася до отношението на българските възрожденски институции към навлизането на протестантизма в град Русе и в цялата област, може да се каже, че то е изцяло отрицателно. Независимо от това обаче, в разполагаемата архивна документация почти отсъстват преки документи показващи както реакцията на митрополията, така и на църковната народна община, които да илюстрират по безапелационен начин категоричното им отрицание на дейността на методистките проповедници. Докато до известна степен за реакцията на църквата, донякъде това е обяснимо, то за църковно-народната община, която представлява гласът на гражданското общество през Възраждането, трудно може да бъде оправдано. С идването му в Русе, на Доростоло-Червенският митрополит Григорий се налага да реагира и се справя с огромен брой задачи, свързани пряко с разрешаването на чисто православни църковни проблеми – вътрешни борби в църквите на епархията, конфликти между българските, румънските и гръцките свещеници, строежа на църквите, решаване въпроса с гръцкия параклис в българските квартали на Русе, освобождаване и монтиране на изпратените от Русия църковни камбани и редица други такива. Почти във всеки град, като се започне от Тулча и се мине през Мачин, Тутракан, Силистра, Русе, Търново и Свищов са налице огромен брой натрупани конкретни проблеми, които изцяло поглъщат неговото време и усилия46. Може би тези са и причините, щото владиката Григорий да не започва и да не демонстрира една показна, масирана борба срещу действията на протестантите. Едновременно с това, оценявайки действителното състояние на нещата, той стига до извода, че в определения момент, протестантството не е разгърнато в такава степен, че то реално да застраши устоите на православието в района. В иначе богатия запазен архив на Доростоло-Червенската митрополия се откриват налични, третиращи въпросите на борбата с протестантството документи, издадени едва в чувствително по-късни периоди. За голямо съжаление и в другия архив на Русенската църковна община, почти не съществуват такива. Ето защо изясняването на въпроса за навлизането на чуждите богослужебни вярвания в българското общество в Североизточна България, остава особено труден. Това се определя от факта, че за намирането на точни данни, а от там и за изграждането на правилна оценка по случая, по липса на по-конкретна документация, трябва да се използват малкото на брой запазени у нас мемоарни документи, които както е известно субективно отразяват миналите събития. В архивите на Библейските общества зад океана, съхранявани в частни и университетски колекции, се пазят годишните доклади на мисиите в България, както и много други непроучени съществуващи документи. В тях се намират редица данни за евангелизацията на Дунавския район. За жалост огромната част от тях не са издадени, преведени и не могат да се ползват от нашата общественост.
През пролетта на 1878 г., новината за приключване на военните действия на Руско-турската Освободителна война, усилва надеждите на Библейските централи зад океана за подновяване опитите за евангелизация на българите. Познатият ни пастор Флокин през м. май на с. г., отново тръгва на път като авангард на мисията в България. Няколко месеца по-късно, след Коледните празници, го последват и Де Уайт Чалис, Лоунсбъри и завършилият богославие в Америка българин – Стефан Томов47. Те пристигат в Русе и Свищов, но обстановката вече е коренно различна. Турското управление го няма. Във Велико Търново заседава Учредителното събрание. В него участват като делегати известни, близки до протестантството възпитаници на Роберт Колеж – Константин Стоилов, Петко Горбанов и Константин х. Калчов. Делегатът Андрей Цанов е стар протестантски пастор, дългогодишен редактор на цариградския протестантски вестник “Зорница” и стои в основата на почти всички значими успехи на конгресистите в Южна България. Полагат се основите на българското законодателство и администрация. Стефан Томов48, близък до посочените политици, се прехвърля в Търново с надеждата да повлияе при създаването на българските закони в посока утвърждаването в тях на свободата на печата, на вероизповеданията и религиозната търпимост, които отдавна са залегнали в конституцията на демократична Америка. Неговите приятели обаче са с консервативни разбирания. Те не успяват да помогнат за разрешаването на въпроса, и като поддръжници на идеите на руските администратори в България, правят всичко възможно за неговото туширане. Помощта идва изненадващо от либералите на Петко Каравелов, които успяват да се наложат и да узаконят идеята за тези свободи в новата конституция.
Пристигайки в Русе и Свищов, мисионерите намират разбити от войната своите групи от привърженици. Броят им навсякъде е станал незначителен. В Ловеч, при оттеглянето на турските войски, са изклани почти всички протестантски последователи. Молитвените събрания се посещават рядко и от все по-малко присъстващи. Годишната конференция през 1879 г. в Русе се провежда в особено ограничен състав. Присъстват само мисионерите Чалис и Лоунбъри, четирима български пастори и двама книжари. Констатациите за повсеместното състояние на обстановката са почти отчайващи. Навсякъде в Северна България, подкрепящата православието официална руска политика е остро насочена спрямо протестантската пропаганда. През следващата 1880 г., от Америка пристига като подкрепление пастор А. Р. Джонс и носи със себе си значителна сума пари. Чалис отваря девическо протестантско училище в Троян, с надеждата, че в този балкански град, то ще просъществува по-дълго. Начинанието не трае дълго и училището още през 1881 г. се премества в Ловеч. Там съпротивата на владиката Натанаил е още по-силна. В Търново пасторите Джонс и Йордан Икономов наемат една полуразрушена бивша кръчма и откриват през същата година – на 1 ноември 1881 г., мисионерско училище за момчета. И то има същата съдба. Проповедниците се преместват отново в старата си база в Свищов, където още е запазен молитвения дом. В Свищов, работата на мисията потръгва, започва да дава своите плодове и методистите регистрират първите успехи. Тяхното училище укрепва – строи му се нова солидна сграда, която на 1 септември 1872 г. е тържествено открита49.
Междувременно атаките срещу протестантската експанзия продължават. Борбата се води както от църквата – от Доростоло-Червенския митрополит Григорий и Ловчанския митрополит Натанаил (бивш Охридски), така и от консервативното правителство. През 1882 г., със заповед на министъра на просвещението Георги Теохаров се закриват мъжкото училище в Свищов и девическото в Ловеч. Отношението на официалните власти се променя чак през следващата година, когато връзките с Русия са вече обтегнати и България търси политическа подкрепа от западните страни. Тогава се отварят отново училищата в Ловеч и Свищов50. Полека-лека мисията започва да набира сили и да печели нови привърженици. Библейските общества в Америка предоставят на мисионерите значителни средства. През 1883 г. в Русе е завършена новата красива сграда на протестантската църква, която е открита с подобаваща тържественост. Във Варна се създава първата в Страната методистка община. Протестантството навлиза и в селата. В с Хотанца – Русенско има вече значителна група съмишленици. Твърди се, че това са 80 протестанти, дошли тук от районите на Костенец и Самоков, бягайки от кланетата при отстъпленията на турците по време на войната51. Укрепват и училищата в Ловеч и Свищов. Малкоизвестен, но особено интересен е фактът, че отначало през русенското (1883), а малко по-късно и през свищовско протестантско училище минава известния пастор и бъдещ създател на световното “Бяло братство” Петър Дънов. Негови учители са високо образованите възпитаници на американски богословски университети българи – пасторите Стефан Томов и Йордан Икономов. През 1887 г. той завършва “Американското научно богословско училище” в Свищов с диплома на правоимащ проповедник. Дипломата му е подписана от посочените учители. Тогава той получава разпределение да проповядва протестантската вяра сред паството на русенското село Хотанца. От този период е запазена снимка с надпис на гърба “В знак на искрена братска любов”, която подписалият се Петър Дънов дарява на сестра си Мария П. Стаматова. Отдолу личи и датата на изпращане: с. Хотанца – 24 ноември 1887 г.52 Дънов не остава дълго в русенското село. На следваща година той вече е в САЩ и учи в богословския университет в Ню Джърси.
Към края на века, американската методистка мисия вече укрепва своето присъствие в Русе и градовете на Североизточна България. Тя разполага вече с 15 духовни окръга, с 14 пастора, 200 последователи и значително недвижимо имущество. В този период в Русе се установява и клонът на немската протестантската църква. Тя идва тук от съседна Румъния, като разклонение на Букурещката и Гюргевска евангелски общини. Наситена с достатъчно средства и енергични пастори скоро тя изгражда в Дунавския град своя немска протестантска община. С всеки изминат ден тя печели нови и нови територии сред българското население. Православната църква, консервативна по същност, бавно реагираща и трудно подвижна, все по-безрезултатно се справя с протестантската експанзия и не успява да защити българското население от “новата ерес”.
Бележки
1 Стоянов, М. Начало на протестантската пропаганда в България. – Изв. Инст. ист., 14-15, 1964, с. 45-65.; Христов, Хр. Протестантските мисионери в България през ХIХ век. Изв. Дух. акад. “Св. Климент Охридски”, т. ХХVI, № 3, 1981. с. 144-159.; Несторова, Т. Американски мисионери сред българите. 1858-1912. С., 1991, с. 120.; Трайков, В. Протестантските мисионери на Балканите и българите до 1878 г.- В: Българо-Американски културни и политически връзки през ХІХ – първата половина на ХХ век. Сборник с доклади от Националната научна конференция, София 16-17 септември 2003 г.. С., У. Изд. “Св. Кл. Охридски”, 2004, с. 15-22.
2 Стоянов, М. Начало…, Цит. съч., с. 45-65.; Христов, Хр. Протестанските…, Цит. съч., с. 177-181, 190-200, 207-213.; Несторова, Т. Американски… Цит. съч., с. 120.; Вестители на истината. История на евангелските църкви в България. С., 1994, с. 158-159.; Генчев, Н. Възрожденският Пловдив. Пловдив, 1981, с. 398-406.; Бонева, В. Американската мечта в българското възрожденско общество. В. Търново, 1998. 193 с.; Илчев, Ив. и Пл. Митев. Докосвания до Америка. ХIХ-нач. на ХХ век. С., Фонд. Хемимонт, 2003. 536 с. с ил..
3 Радева, В. “За” и против протестантството в Русе /1878-1939/. Алманах за историята на Русе. т. IV, Русе, 2002, с. 404-420.; Радева, В. Доростоло-Червенската митрополия и протестантската общност в село Хотанца, Русенско, през 20-те и 30-те години на ХХ век. Алманах за историята на Русе. т. V, Русе, 2004, с. 113-119.
4 Христов, Хр. Протестантските …, Цит. съч., с. 174.
5 Томов, Ст. Живот и дейност на д-р Алберт Лонг. С., 1927.
6 Матеев, П. М. Великите благодетели на българския народ. С увод от проф. М. Арнаудов. С., Придворна печатница, 1934, с. 24.
7 Стоянов, М. Начало…, Цит. съц., с. 60.; Христов, Хр. Протестантските…, Цит. съч., с. 174.; Американски пътеписи за България. През ХIХ век. С., Планета-3, 2001. с. 24-29.
8 – Морнинг Хералд. (Ню Йорк – САЩ), март, 1858 г., с. 73-76.
9 Американски пътеписи…, Цит. съч., с. 24.
10 Американски пътеписи…, Цит. съч., с. 28-29.
11 НБКМ – БИА, ф. 328, а е 6, л. 488.; Бацаров, Н. Животоописанието ми. С., ОФ, 1986, с. 83.
12 Бацаров, Н. Цит. съч. с. 83.
13 Писмо на Илия Стоянович от 29 август 1859 г. до Найден Геров. – Из архива на Найден Геров. Писма доклади и материали за възраждането на българския народ. Кн. II, Кореспонденция на частни лица, С., 1914, с. 276.
14 Архимандрит Павел Стефанов. Американските мисионери в Шумен. – В: Българо-Американски културни и политически връзки през ХIХ – първата половина на ХХ век. Сборник с доклади от Националната научна конференция, София 16-17 септември 2003 г.. С., У. Изд. “Св. Кл. Охридски”, 2004, с. 39-46.; Томов Ст. История на Евангелското дело в Северна България, ръководено от Методистката Епископална църква. /ръкопис/.
15 Бацаров, Н. Цит. съч., с. 84-85.
16 Якимов, Г. За контактите между Пантелей Кисимов и Алберт Лонг. – Българо-Американски културни и политически връзки през ХIХ – първата половина на ХХ век. Сборник с доклади от Националната научна конференция, София, 16-17 септември 2003 г.. У. Изд. “Св. Кл. Охридски”, С., 2004, с. 47.; Якимов, Г. Понтелей Кисимов. Живот и дейност. С., 2003. с. 79-80, 112-114.
17 Писма на Г. С. Раковски – Белград до Й. Г. Дайнелов – Цариград от 24 февруари 1861 г., от 18 април 1861 г. и от 17 май 1861 г.. – Арх. Г. С. Раковски, Т. 1, Писма и ръкописи на Раковски, С., БАН, 1952, с. 247, 269, 272-273.
18 Джеймс Ф. Кларк. Библията и Българското Възраждане. С., МаК, 2007, 285 с.
19 Юбилейна книга на Българското евангелско благотворително дружество по случай 50- годишнината му. 1875-1925. С., печ. Гладстон, 1925. с. 6.; Маринов, Димитър Митев. Кратка история на Евангелизма в Велико Търново. /машинопис/. Велико Търново, 1985, с. 20.
20 Генов, Г. Ст. Американският принос за възраждането на българщината, с особен оглед към личността Илайъс Ригс. – Исторически архив, сп. на Съюза на учените в България – секция “История”, III, кн. 9-10, С. ноем. 2000 – май 2001, с. 121.
21 Цветанов, Гаврил Илиев (1822-1909) – р. в Берковица, български протестантски и евангелиски пастор, осъден от православното духовенство в Сливен и афоресан като еретик и протестант (1852), разпространител на протестантска книжнина по села и градове в Североизточна България (1863-1879), сътрудник на д-р Алберт Лонг в Търново (1859-1863), евангелистки пастор в Русе (1874-1876) и Свищов (1863-1874) и (1877-1909), през 1876 г. участва в протестантски комитет в Цариград за подпомагане на постарадалите по време на Априлското въстание българи. Неговият син Цветан Цветанов, също евангелистки пастор, венчава в Плевенската Методистка църква през 1906 г. тесния социалист и бъдещ комунистически лидер Георги Димитров с първата му жена Любица Ивошевич.
22 Матеев, П. М. Цит. съч., с. 24.; Якимов, Г. За контактите…, Цит. съч., с. 47; Якимов, Г. Пантелей…, Цит. съч., с. 114.
23 Руска религиозна секта, възникнала през ХVIII век в Тамбов. Името си получава от обстоятелството, че последователите и, по време на великденските и коледни пости употребяват мляко /молоко на руски/. Руският цар Николай I (1825-1855) разгонва сектантите и те се заселват в Тулча.
24 Българско Национално-революционно движение. 1868-1874. Чуждестранни документи. Т. 2, 1872-1874. Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”, С. 1992. с. 430-432, 528.
25 ДА-Рс, ф. 43 К, п. 1, а.е. 84, л. 473 – 477.; – Писмо на Доростоло-Червенския митрополит Григорий – 10 март 1882 г. Русчук до екзарх Йосиф – София.; Билчев, Т. и Л. Георгиев. Митрополит Григорий Доростолски и Червенски. 1872-1898. Документален сборник. Русе, 1998, с. 250-252.
26 Христов, Хр. Протестантските …, Цит. съч., с. 214-215.
27 Петров, М. Методистката мисия в навечерието на Освобождението на България. 16. 10. 2006 г. Протестантски университет към Библейското дружество – Евангелски вестник. Internet – www.protestantstvo.com
28 Евангелска методистка църква – Русе. Internet – www.geocities.com/munster2/Diplomna_rabota_Momtchil.DOC
29 Българската възрожденска интелигенция. Енциклопедия. С., 1988, с. 242.; Ботушаров, Хр. Никола Живков. Народна просвета. С., 1986, с. 8.
30 Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. Т.1, С., Борина, 1995, с. 168.; Ботушаров, Хр. Цит. съч., с. 9.
31 в. “Комар” – хумористичен седмичник, излизащ в Букурещ и Русе през различни периоди под редакцията на Никола Живков с големи прекъсвания. В случая се посочва Русенското издание на вестника, I, печатано от М. Златев в периода 29 юли – 29 септември 1884 г.
32 Ботушаров, Хр. Цит. съч., с. 9.; Попов, Н. Описание на Русчук за време от 1869 до 1879 г., Русчук, 1928, с. 42; Черковно-певческо дружество в Русе. – Право, (Цариград), V, № 40, 30 ноем. 1870.; Театрално представление в Русчук. – Право, (Цариград), V, № 43, 21 дек. 1870.
33 Икономов, Йордан Иванов (1847-1920) – Роден в Елена, брат на възрожденеца, юриста и депутат в Учредителното Народно Събрание Доси (Теодоси) Икономов, учи в Елена и Велико Търново. Завършва Роберт Колеж в Цариград и Богословие в семинарията “Дрю” в Ню Джърси – САЩ (1873-1876). Бакалавър по изкуствата (1873-1877). Пътува из Европа. Учител в Русе, Варна, Ловеч, Враца и Разград.
34 Николов, Й. Борбата на Матей Преображенски против протестантската пропаганда. – Изв. Ин. Ист., т. 18, С., 1967, с. 213-230.
35 “Защита на православието, нападнато от протестантските мисионери”. Издал М. Петров монах светопреображенский. Русчюк, в книгопечатницата на Дунав. Област, 1870.
36 Николов, Й. Васил Чолаков и протестантската пропаганда през Възраждането. – Ист. пр., ХХV, 1969, № 4, с. 89-102.
37 Томов Ст. История…, Цит. съч., с. 30,; Христов, Хр. Протестантските мисии…, Цит. съч., с. 217.
38 Стоянов, М. Начало…, Цит. съч., с. 62.
39 НБКМ БИА II В 257. Писмо на Георги Петкович от Русе до Тома Кърджиев в Гюргево от 8 април 1876 г.; Априлско въстание. 1876. Сборник документи. Т.I, С., Изд. Наука и изкуство. 1954. с. 202-203.; Илчев, Иван и Пламен Митев. Докосвания до…, Цит. съч., с. 139.
40 Томов Ст. История…, Цит. съч., с. 32-33,; Стоянов, М. Начало…, Цит. съч., с. 63.; Христов, Хр. Протестантските мисии…, Цит. съч., с. 218.
41 ДА-Рс, ф. 43 К, оп. 1, а.е. 23, л. 186-187.; Билчев, Т. И Л. Георгиев. Митрополит Григорий…, Цит. съч., с. 133-134.
42 “Животът и мъченичеството на Йоана Хуса”. Преведена от немски език от Ф. В. Флокен. Виена. Българска печатница на Янко С. Ковачев, 1976, 48 с.; и “История на християнската църква с 33 изображения от И. Гизлер”. Преведена от немски език от Ф. В. Флокен. Виена. Българска печатница на Янко С. Ковачев, 1876, 2, 351 с.
43 Христов, Хр. Протестантските мисии…, Цит. Съч., с. 218.
44 ДА-Рс, ф. 43 К, оп. 1, а.е. 18, л. 2, 10. – Писма на архимандрит Стефан от Търново до Григорий Доростоло-Червенски митрополит в Русе, датирани на 5 и 22 януари 1877 г.
45 – Век, (Цариград), III, № 7, 14 февр. 1876.
46 ДА-Рс., ф. 43 К, оп. 1, а.е.1590, л. 37. – Писмо на Доростоло-Червенския митрополит Григорий – Русе до митрополит Иларион Търновски Макариополски – Търново от 23 март. 1873 г.
47 Христов, Хр. Протестантските мисионери в България през ХIХ век. – В: Изв. Дух. акад. “Св. Климент Охридски”, т. ХХVII, № 3, 1982. с. 127.
48 Томов, Стефан Матеев (1850-1939) – Роден в Котел, учи в протестантския колеж “Сейнт Джулиен” на остров Малта (1862-1865) и Роберт Колеж в Цариград (1865-1869), учител в Ямбол до 1869 г., Котел до 1872 г., следва в Ню Джърси (САЩ) през 1874-1878 г., завършва протестантската богословска академия “Дрю” и “Тейлър Университи”. Владее 8 езика. След Освобождението – протестантски, мисионерски пастор в Свищов, Варна. Почива в София през 1939 г.
49 Христов, Хр. Протестантските…, Цит. съч., с. 128.
50 Христов, Хр. Протестантските…, Цит. съч. с. 130-131.
51 Радева, В. Доростоло…, Цит. съч., с. 114.
52 Славов, Ат. Пътят на времето. Т.1, Началото, С. 1998. с. 134.
Последни коментари