СЕПЦ на 90 год. – „Афоресването” на първите петдесетни общности в България

Статията е част от поредицата на Pastir.org по случай честването на 95г. от началото на Петдесятното движение в България и 200г. от началото на Протестантството по българските земи. Цялата поредица можете да прочетете тук: http://pastir.org/news/95

Д-р Вениамин Пеев

Както и в родината на съвременното петдесетно движение САЩ, първите петдесетни общности у нас се сблъскват с неодобрение не само от страна на светските власти и Православната църква, но и от страна на сродни евангелистки фактори. Големият историк на зараждането на петдесетното движение и разпространението му в световен мащаб Валтер Холенвегер посочва, че негативните реакции срещу пионерите Чарлс Парам (1873-1929) и Уилям Сиймур (1870-1922) произтекли най-напред от методистките църкви на светостта. Техните действия се свеждали до забрани за служение на харизматичните проповедници в техните църковни сгради и дори прилагането на санкции като отлъчвания спрямо приелите Св. Дух като Кръстител с говорене на непознати езици.[1] Пламенността на пионерите на харизматизма се сблъсквала от самото начало със студената стена на братското отхвърляне и неприязън.

В края на двайсетте години на ХХ век, когато в България петдесетните общности се стремят да организират своята дейност и започват да търсят признанието на сродните евангелистки организации, каквито са конгрешани, методисти и баптисти, те също се изправят пред много хлопнати врати. За тази неблагоприятна ситуация свидетелстват автентични документи от онзи период – официални писма, протоколи и други източници. Данните, които ще бъдат изнесени по-долу, контрастират силно на представеното официално мнение в някои съвременни истории на българския евангелизъм, затова те ще внесат нужното обективно изясняване на действителната ситуация.

В сборника „Вестители на истината. История на евангелските църкви в България” под общата редакция на п-р Христо Куличев е включена кратка глава за началото на Евангелските петдесетни църкви в Българи. Прави впечатление, че в описанието, заемащо ок. 3 страници, не се цитира нито един автентичен документ, като изключим една посочка за доктриналната позиция на ЕПЦ по устни сведения на п-р Ем. Манолов.[2] В началото на този кратък очерк авторът известява читателите за един „горещ прием” на пионерите на петдесятното учение Воронаев, Заплишни, Клибик, Колтович и др. Ето какво пише той: „Съвсем естествено било тези благовестители да потърсят в Бургас приятелите евангелисти от съборната църква и да се свържат с тях, а също и с методистите във Варна. Едните и другите им оказали горещ прием в своите среди, а между другото им била дадена възможност да проповядват Словото в техните църкви”.[3] По-нататък авторът на очерка признава, че „кръщението в Св. Дух чрез езици” предизвикало „раздвояване всред онези евангелски църкви в страната, между които постепенно прониквало учението за кръщението в Св. Дух чрез езици”. Резултатът бил: „постепенно се обособили в отделни малки общества”.[4] Но така ли безболезнено и безпроблемно е станало това? Нека направим сравнение с автентични документи от онова време! Те ще ни опишат различна картина от тази.

„Афоресването” на първите петдесетни вярващи и общности в България

Преди да пристъпим към обективно изясняване на разглеждания проблем нека се позовем на едно друго описание на тогавашните събития. Бившият председател на СЕПЦ п-р Иван Зарев (1909-), който е един от свидетелите на ранното развитие на българския клон на петдесетното движение, описва кратко, но красноречиво началния му период: „Образуват се петдесятни общества, възникването и оформяването на които е напълно спонтанно, тъй като никой не е идвал до мисълта за конструиране на нова евангелска деноминация. Но се получава негодувание, което довежда до афоресване приелите кръщението със Святия Дух. Някои по-стари евангелисти извършват тази грешка и улесняват образуването на самостоятелни групи, които впоследствие ще се превърнат в мощни петдесятни църкви”.[5] Видно е, че сведенията на двамата евангелистки историци – Куличев и Зарев – съществено се разминават по отношение трактовката си на едно и също явление. Няма съмнение, че и двете описания са деноминационно обагрени: Куличев прикрива проблема на неприемането, а Зарев го афишира. Ето защо се налага да съпоставим двете сведения с наличните документи и изведем една обективна истина за реалната ситуация, без да залитаме в едната или другата крайност.

Нека най-напред разгледаме любопитния термин, който Зарев използва за реакцията на първите евангелистки общности спрямо „кръстените със Святия Дух” – афоресване. Това диалектно съществително има гръцки произход и е производно на глагола aforizo=”отделям”, „отстранявам”[6]. Глаголът има новозаветна употреба с този смисъл (Мат. 13:49; 25:32; Деян. 19:9; Гал. 2:12). Особено ярко изразен е нюансът на „екскомуникиране”, т.е. „отхвърляне” и „изгонване” на глагола в Лук. 6:22 и II Кор. 6:17. Последните два стиха съдържат аспекта на насърчение поради екскомуникацията, защото ѝ придават смисъла на отделяне поради по-голяма чистота и дори радост от разделянето с предишните едноверци. Няма съмнение, че първите петдесетни вярващи у нас са възприемали по този начин „изгонването” си от средите на конгрешани, методисти и баптисти. Следователно „афоресването” е било възприемано от харизматиците като духовна необходимост, защото според новозаветното учение „чистото” не може да съжителства с „нечистото” и „новото” не може да се смесва със „старото”. И макар че петдесетните пионери са губели бивши приятели, дори членове на семействата си, молитвени домове и традиционния евангелистки уют, те не са се огъвали от неблагоприятните физическии и социални последствия от „афоресването”.

Във „Вестители на истината” не е пропусната възможността да се изрази традиционното недоволство на конгрешаните от нарастващото по численост и развиващото се в духовно отношение ново евангелистко движение. „Голямото разпространение на петдесетното движение в страната ни – пише авторът, – както и липсата на добре подготвени проповедници, са станали причина да се допускат известни нередности от едно или друго естество, главно в неправилно тълкуване и прилагане учението за кръщението в Св. Дух и духовните дарби. Това обстоятелство наложило да дойде в България през 1926 г. п-р Николай Николов от Америка, който се заел да разясни правилно всичките спорни догматични въпроси, да запознае вярващите с дългогодишния опит на християните в други страни, където петдесетното движение  е възникнало още от 1906 г., а именно в Америка, както и да образува един общ съюз, основан на устав и правилник към него от всички онези петдесетни църкви и общества, които желаели да се въведе в църковните богослужения онзи ред и благоприличие, който ап. Павел така настоятелно препоръчва в посланията си”.[7] На повърхността това описание на непетдесетен автор отговаря на ситуацията и фактите.

Още с идването си в България като председател на петдесетните общности п-р Николай Николов (1900-1960) се заема с просветна дейност, която целѝ повишаване образователното ниво на наличните петдесетни служители. Веднага след Учредителенния и Първия събор на ЕПЦ (март и септември 1928 г.) се взема решение да се проведе 10-15 дневна конференция за духовните работници, чиято цел е „изучаването на някои по-дълбоки библейски истини”.[8] Сериозната загриженост на п-р Николов за познавателното израстване на новите петдесетни служители и младите общества се изразява в много други адекватни и бързо организирани инициативи: проверка на нивото на кандидатите за служение пред Изпълнителната комисия, изпращане на одобрени работници в семинарии в чужбина (Данциг и други места), организиране на пастирски курсове у нас, създаване на петдесетна периодика и др.

Същевременно п-р Николов се ангажира с изправянето на някои крайни учения и прояви на петдесетни представители, което показва по категоричен начин, че като цяло петдесетното движение от самото си начало търси едно библейски и уставно очертано русло. Изпълнителната комисия не бърза да приема в сформирания съюз всяка една кандидатстваща общност. Например, на пернишкото петдесетно общество отначало е отказано на заявлението за членство с решение „да се почака още малко, понеже не са свободни във всичко да застанат според изискванията на Устава и Правилника”.[9] При други църковни общества (Стара Загора и др.) председателят Н. Николов и секретарят Ем. Манолов отиват на място, за да проучат какъв е съставът им и какво е учението на техните проповедници, като мярка за правилност е Библията и Уставът на ЕПЦ. От данни като тези личи една сериозна и принципна организаторска дейност на Изпълнителната комисия на новата деноминация.

Негативната реакция на религиозния представител на ОЕЦ п-р Димитър Фурнаджиев

Само една година след учредяването на деноминационната организация на петдесетните общности в България започват да се усещат ветровете на ненавист и трусовете на спънки в духовната работа. Протокол № 5 описва на цели 7 страници проблемите, възникнали при единични случаи на преминаване на бивши конгрешани към сливенската петдесетна общност, както и негативната официална реакция на конгрешански представители спрямо новата деноминация.[10]

На редовния годишен „Общ събор” на Евангелските съборни църкви (конгрешани), проведен от 7 до 11 септември 1929 г. в Панагюрище, се взема решение да се направят официални оплаквания срещу дейността на новосформираните петдесетни общности. Съставя се „Окръжно № 20” (18 октомври 1929 г.) от Бюрото на съборните църкви и изпълняващия длъжността „религиозен представител” пред тогавашните власти п-р Димитър Фурнаджиев[11]. Там, в т. 10 е записано следното оплакване: „Съборът като взе пред вид че положението на някои общества в опитността им с петдесятниците и като се има предвид че, тези последните са подкрадвали сърдцата на по-слабите и ги отнемат от нашето членство, изисква от пастирите да не им обслужват требите докато те се отнасят неколегиално с нас. Също моли и религиозния представител да не ги държи под своя грижа и защита, ако те продължат да се отнасят по този начин”.[12] Лишаването от „треби” бе трябвало да означава отказ отделни вярващи или цели общества да бъдат обслужвани с Господна трапеза, венчавки, погребения и кръщенета. Причината за това наказание не е техният отказ от християнската вяра или някакво морално и криминално престъпление, а „опитността с петдесятниците”, т.е. преживяването и изповядването „кръщението със Св. Дух”. Ето как започва „афоресването” на първите петдесетни вярващи в България от страна на конгрешанските водачи и „религиозния представител” Д. Фурнаджиев, чиято основна задача е била да се грижи за правата на евангелистите, а не да ги санкционира и донася като „нарушители” пред властите наместно или централно ниво.

Изпълнителната комисия на петдесетната деноминация взема съответното решение да апелира писмено към Бюрото на Обединените евангелски църкви, Бюрото на съборните църкви и религиозния представител Фурнаджиев за спокойствие и разумна оценка на ситуацията. Изпълнителната комисия категорично отхвърля „приписаното обвинение за прозелитизъм” и отмяна на цитирания параграф от споменатото „Окръжно № 20”. Целта е „да се възстанови Христовата любов”. Председателят п-р Н. Николов ясно изразява намерението на своите колеги и църковните общности „да се действа за обединението на четиритех Евангелски църкви, към което всички се стремим”.[13] Този исторически важен протокол ясно показва, че водачите на младата деноминация имат чувството за достойнство и идентичност, като същевременно се стремят не само да избягват, но и да потушават възникналите конфликти с другите евангелистки деноминации. Напомнянето за „Христовата любов” говори за библейска зрялост и се противопоставя на партизанските настроения, развихрили се по времето на събора на конгрешаните в Панагюрище.

За съжаление, както показват текстовете на следващите протоколи, зовът на п-р Николай Николов за даване път на Христовата любов не бива чут. Месец по-късно продължават да се разглеждат обвиненията, които „различните Евангелски деноминации продължават да сипят върху църквите в България”[14]. „Афоресването” видимо е увеличило своите обороти. Решението на Изпълнителната комисия, подписано от пастирите Николов и Манолов обаче, е отново трезво и конструктивно. Петдесетните водачи решават да се запознаят обстойно с всички случаи и да изпратят инструкции до „всички съюзни работници и ръководители на събрания да бъдат внимателни и коректни в своите отношения с всички евангелисти, от която и да било деноминация и да не дават повод с неразумни постъпки на последните да мислят, че искаме да вербуваме прозелити измежду тях”. Копия от тези писма на петдесетното ръководство се изпращат и до Бюрата на конгрешаните и ОЕЦ, както и до п-р Фурнаджиев. Няма съмнение, че реакцията на Изпълнителната комисия на ЕПЦ е била навременна и благоразумна, защото отново има индикации за поддържане на умерен и безконфликтен курс.

Както изглежда от съдържанието на следващите протоколи на Изпълнителната комисия, стремежът към сближаване на позициите с трите членуващи евангелистки деноминации в ОЕЦ се засилва. В началото на май 1930 г. се взема решение да се иска настоятелно приемането на младата петдесетна деноминация за член на Обединените евангелски църкви. За резултата от взетото решение трябва да бъде уведомено Министерството на външните работи и вероизповеданията.[15] Отговорът отначало е уклончив[16], но в крайна сметка деноминацията бива приета за редовен член на ОЕЦ на годишния събор в края на 1932 г. Изпълнителната комисия с председател п-р Павел Рахнев и секретар п-р Георги Чернев успява да направи необходимата организация, като апелира към присъюзните църковни общности да подсигурят по двама упълномощени делегати за събора, за да се получи нужното мнозинство.[17]

С приемането на Евангелските петдесетни църкви за пълноправен член на ОЕЦ се създават благоприятни възможности за по-свободно развитие на деноминацията, която дотогава се е сблъсквала с трудности не само в поместната си църковна дейност, но дори и при провеждането на някои деноминационни инициативи като годишния събор през 1931 г. През следващите 16 години сближаването между водачите и много от пастирите на четирите евангелистки деноминации ще става дотолкова осезателно, че те дори ще се включват в общи извънцърковни инициативи. Установяването на тоталитарния комунистически режим в България обаче ще нанесе непоправим удар както върху ОЕЦ, така и върху Съюза на евангелските петдесетни църкви, променяйки до голяма степен характера на неговата идеология и организация в унисон с новата политическа линия на тоталитарната държава.

[1] Hollenweger, W. The Pentecostals. SCM Press, 1972. 22 ff.

[2] Куличев, Хр. (ред.). Вестители на истината. История на евангелските църкви в България. Изд. „Българско библейско дружество”, 1994. 350.

[3] Пак там, 348.

[4] Пак там, 349.

[5] Зарев, Ив. История на евангелските петдесятни църкви  в България 1920-1989. С., 1993. 24-5.

[6] Abbott-Smith, G. A Manual Greek Lexicon of the New Testament. T&T Clark, 1999. 72.

[7] Куличев, Хр. (ред.). Цит. съч. 349.

[8] Протокол № 1, 19 август 1929 (Протоколна книга на Изпълнителната комисия при Общия съвет на Еванг. Петд. Църкви в България. 3).

[9] Протокол № 2, 26 септември 1929 г. (пак там, 7).

[10] Протокол № 5, 1 ноември 1929 г. (Протоколна книга на Изпълн. Ком. 10-16).

[11] П-р Д. Фурнаджиев изпълнява длъжността „религиозен представител” пред Министерството на външните работи за периода 1912-1943 г.

[12] Протокол № 5 (Протоколна книга на Изпълн. Ком. 11). Правописът и пунктуацията са запазени.

[13] Пак там, 13.

[14] Протокол № 7, 29 ноември 1929 г. (Протоколна книга на Изпълн. Ком. 18-9).

[15] Протокол № 10, 6 юни 1930 г. (пак там, 23).

[16] Протокол № 12, 2 октомври 1930 г. (пак там, 25).

[17] Протокол № 37, 14 октомври 1932 г. (пак там, 82-3).

90 години Съюз на Евангелските петдесятни църкви в България (научна поредица)

1. СЕПЦ на 90 год. – Въведение към Петдесятната история в България
2. СЕПЦ на 90 год. – ЯМБОЛ, ГОРЕ СТОЙ: Духовен споменик за домовете на молитва
3. СЕПЦ на 90 год. – Писма от България: 1920 (Част 1)
4. СЕПЦ на 90 год. – Писма от България: 1920 (Част 2)
5. СЕПЦ на 90 год. – Писма от България 1920 (част 3)
6. СЕПЦ на 90 год. – Писма от България 1920 (част 4): Константинопол
7. 10 МАРТ 1920: Иван Е. Воронаев е назначен за пастир и евангелизатор в България от Асамблеи на Бога
8. На 15 март 1900г. е роден п-р Николай Николов
9. Ранни опити за учредяване на Общ съюз на петдесятните църкви и църковно братство в България през 1926-1927г.
10. Учредителен събор на Съюз на Евангелските петдесятни църкви в България (СЕПЦ) през март 1928 г. в Бургас
11. Архивите говорят: п-р Николай Николов – непоследваният автентичен духовен водач на СЕПЦ
12. Събор на СЕПЦ в Бургас, 19-22 април 1945г.
13. 04.2018 – На 26 април 1921г. в Бургас, Иван Воронаев обединява кръстените със Св. Дух в Християнска евангелска вяра (ХЕВ) „Пентекостел”
14. Петдесятни църкви създадени в България през 1921 година
15. Доктрината за Троицата и първите петдесятни мисионери в България Иван Воронаев и Дионисий Заплишни
16. Първата Петдесятница в България – неделя, 12 юни 1921г.
17. Пионерът на българското харизматично движение Иван Воронаев
18. Ролята на Иван Воронаев в Българското петдесятно движение
19. 95 години от мисионерското пътуване на Воронаев и Заплишни
20. Първите петдесятни в България: Мисионери и вярващи
21. Първите петдесятни в България: Общества и църкви
22. Петдесятни църкви създадени в България през 1922-1926 година
23. Благовестител и Петдесятни вести в изграждане на Петдесятното движение(1928-1948)
24. Донка Кинарева – пример на интелигентност, принципност и храброст
25. Курс за подготовка на библейски работнички към СЕПЦ в Сливен
26. 95г. от пристигането на Иван Е. Воронаев в Одеса
27. „Афоресването” на първите петдесетни общности в България