За смъртта или за живота на героите на вярата?

Извадки от Живот и служение на Иван Е. Воронаев: Разширено юбилейно издание, включващо ИСТОРИЯТА на ДЕЦАТА на ВОРОНАEВИ, КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА на ИВАН ВОРОНАЕВ и ПЪРВИТЕ ПЕТДЕСЯТНИ в БЪЛГАРИЯ (ИК „Игъл-2001“)

Доний К. Донев

При публикуването на първата част на това изследване през 2010 г. и представянето му на годишната среща на петдесятните учени в Североцентралния колеж в Минеаполис, историческото сп. „Heritage” (Наследство) нa Асамблеи на Бога го препечата в пълнота в своя пролетен брой. Част от архивната информация, особено що се касае за ранните години на Воронаев в САЩ като баптистки проповедник, бе публикуван за пръв път. Тя бе включена от гл. ред. на сп. „Наследство” в декемврийския брой на 2010 г. Българското списание „Благовестител” също публикува писмата на Воронаев в няколко поредни броя. През 2011 г., Вл. Франчук преведе части от изследването за Воронаев и ги включи в монография по случай 90 г. от неговото служение в Русия.

За съжаление, след целия този интерес, на втората част от изследването, която съдържа разказа за децата на Воронаеви и бе представена през 2011г. в Богословската семинария в Мемфис, не бе дадена подобна популярност. Затова пък Асамблеи на Бога изразиха специално внимание към публикуваните в нея факти около кончината на Воронаев и заточението му в Гулаг.

Почти веднага след публикуването на настоящето изследване, архивният отдел в Спрингфийлд даде гласност на служебна бележка от архива на КГБ, която удостоверява (доколкото е възможно за един агентурен архив), че смъртта на Воронаев е настъпила чрез изпълнение на смъртна присъда на 5 ноември, 1937 г.[1]

Едно такова неочаквано твърдение, основано на един-единствен документ (и то служ. бележка) и непотвърдено в никои друг архив, буди съмнение. Особено след като противоречи на многогодишните изследвания на водещи петдесятни историци, като Винсен Сайнан и свидетелството на над 500 руски пастири, които свидетелстват за смъртта на Воронаев 7г. по-късно. Информацията от службите (може би съвсем очаквано) противоречи и със свидетелството на съпругата и децата на Воронаев, които продължават да говорят в негова защита по църквите в САЩ години след 1937г. (и най-вече след 1940г.).

Ако един такъв документ е наистина автентичен, под въпрос е защо не е бил показан преди, въпреки безбройните запитвания направени в период на почти един цял век от автори, историци и изследователи, които представляват официални институции и църковни деноминации. Само настоящето изследване, с помощта на приятели и колеги от САЩ, България и Русия, трае повече от десетилетие на търсене, разкривайки архивни материали и документи, които са стояли по рафтовете десетилетия наред. И нито един от тях не съдържа конкретна информация относно времето и причината за смъртта на Иван Воронаев. Дори семейството му със сигурност не знае кога е починал – дори и децата му…

Едва през 2010г., когато настоящият труд бе представен пред Дружеството за петдесятни изследвания в Минеаполис, за първи път бе ясно говорено за възможността, под жестоки физически мъчения и психологически натиск, Воронаев да е подписал отказ от вярата си и служение като петдесятен проповедник. Това е част от историята, която никой от нас не желае да вярва, но е абсолютно възможно и се е случвало многократно в живота на мнозина петдесятни служители. Изваждането на подобен документ, като въпросната служебна бележка, напомня за „политически чадър.”

Но кой би имал такъв ненамаляващ интерес към болшевишките архиви на КГБ, да влезе в канцеларии и места където никой преди не е успял? Защото нито честта, нито служението на самия Воронаев са под заплаха. Та дори и най-старателните му критици не вярват в истинността на неговото „отричане” от вярата. Тази негова последна изповед е отречена и от съпругата му, и дори и да е исторически факт, не оказва никакво влияние върху богатото духовно наследство, което Воронаев остава в Източна Европа и световното Петдесятно движение.

И така, ако историята на Воронаев не е под въпрос, тогава чия? Дали нечия чужда чест трябва да бъде защитена? Като например, честта на организация под заплаха на своята собствена история, покривана толкова дълги години, но намерила начин да излезе на повърхността, за да възкресява спомени, съдби и вина? Или може би партия, толкова велика, толкова силна и толкова могъща, че не може да понесе товара на мъчениците, които е погребала дълбоко? При всеки случай, една такава защитна и дефинитивна реакция може да дойде единствено и само от човешка организация, основана на човешки правила и политика. И то точно такава организация, която Воронаев отхвърля и против съществуването на която се бори от деня на спасението си до момента, в който е изпратен в света, който има да дойде. Защото за оцеляването на нашата лична християнска идентичност е важно това: не само живота, но и смъртта на героите е завещанието, което трябва да остане запомнено…

[1] Ваше обращение в отношении Воронаева (Черкасова) Ивана Ефимовича, поступившее из Главного информационно-аналитического центра Министерства внутренних дел Российской Федерации, внимательно рассмотрено в Управлении регистрации и архивных фондов ФСБ России. Сообщаем, что по информации, полученной из Информационного центра Главного управления внутренних дел Кемеровской области, Воронаев (Черкасов) Иван Ефимович (Никита Петрович) по постановлению „тройки” УНКВД Новосибирской области от 2 ноября 1937 г. „за контрреволюционную агитацию” осуждён к высшей мере наказания – расстрелу, что исполнено 5 ноября 1937 г. В Центральном архиве УРАФ ФСБ России, управлениях ФСБ России по Кемеровской, Томской и Новосибирской областям, информационных центрах Управления внутренних дел Томской области и Главного управления внутренних  дел Новосибирской области архивного следственного дела об осуждении в 1937 году Воронаева (Черкасова)  Ивана Ефимовича (Никиты Петровича) к высшей мере наказания не выявлено. Информацией о месте захоронения Воронаева (Черкасова) Ивана Ефимовича (Никиты Петровича) не располагаем.