ХРИСТИЯНСКАТА ДОКТРИНА

ДОКТРИНИ НА ВЯРАТА

Copyright © Пастор Марин Маринов

Божия Църква в България,

София – 2020

ХРИСТИЯНСКАТА ДОКТРИНА

Кое Махатма Ганди, бащата на модерна Индия, е вярвал че е злото на XX век? Защо Бенито Хуарес е решил да раздели Църква от държавата в Мексико преди години?

За да разберем какво тези или други велики и известни мъже са учили относно някаква тема, обикновено трябва да прочетем всичките им трудове. В случая с Ганди, това начинание ще изисква прочитането на повече от 80 книги! Помислете колко по-лесно би било за нас, ако можем да намерим една книга, която да класифицира по теми всичко, което той е поучавал!

Със същия проблем се сблъскваме и когато се опитаме да изучаваме многото и разнообразни теми, засегнати в свещената книга Библията. И както някои от вас вече са разбрали – ученията в Библията не са подредени и представени по теми. Например, книгата „Битие“ не ни представя пълното и задоволително описание на учението за Троицата.

Затова най-подходящият начин за изучаване на Библията е тя да се изследва цялата и в нея да се открият всичките учения, отнасящи се към дадена тема. Това ще ни помогне да видим набързо цялата идея, а също така да подредим и подробностите по правилен начин. Това именно е практическия метод за насочване на нашето мислене и за поставяне живота ни в унисон с библейските принципи.

Този вид изучаване на Библията се нарича систематично богословие – чрез него ние не само получаване нови знания, ни и вече събраната информация в главите ни бива подредена и систематизирана.

В процеса на нашите събрания ще следваме подобен план, за да видим какво свещените Писания учат относно Вселената, нейния Създател, подчинените Му творения, структурата която Бог е избрал за тяхното развитие, плана на Бога за изкупление и бъдещето състояние на творението Му.

Целите, които аз преследвам чрез подобно изучаване на основните доктрини на Църквата, са няколко:

• да може всеки един от вас, които редовно сте решили да посещавате уроците и да вземате участие във формàта, да даде правилно обяснение по следните предмети: създаването на човека, падението на човека и Божият план за неговото изкупление;
• да може правилно да обясни целите, дейностите и практиките на Църквата и Божият план за нейното бъдеще;
• да вземе решение да бъде воден във всички области на своя живот от стандарта на вяра и поведение, основан на библейските истини, разкрити ни в тази вечна свята книга.

Уважаеми съработници в Господа, тъй като информацията за доктрините на Църквата е материал доста обхватен по обем, трябва да ви кажа че във формàта в който планираме да се събираме в разстояние на следващите няколко месеца, едва ли ще успеем да покрием всички изисквания за изчерпателност на тази тема. Това е просто един бегъл поглед, както върху върху появата на систематичното учение за Бога, така в същото време е и изследване на учението за Бога. Смятам, че всеки вярващ от всяко едно църковно общество трябва да знае в какво е повярвал, в кого е повярвал и какво учение изповядва неговата църква. Материалът, с който ще ви запознавам постепенно, е подбран от няколко богословски книги, занимаващи се с подробно разглеждане и излагане на Християнската доктрина. Доктрините покриват учението на Божия Църква в България и са удобен и лесен формат, както за лично изучаване, така и за преподаване в поместните църковни общества.

Нека чрез този материал нашият Бог, Господ Исус Христос, ви отвори ума и сърцата, за да получите по-голямо откровение и разбиране за Него.

I.     Нужда от Доктрина

След възнесението на Христос, поученията Му започнали да се разпространяват от Неговите ученици. В началото на разпространението на Евангелието, когато учениците били само една малка група хора, централизирани в Ерусалим и околностите му, да се поучава насъбралата се тълпа не представлявало чак такъв проблем. Но когато християнството се разрастнало и започнало с бързи темпове да се разпространява (особено след смъртта на дякон Стефан и последвалото гонение срещу Църквата) и взело други размери, се оказало невъзможно Христовите апостоли да бъдат навсякъде с всички групи новоповярвали едновременно, за да им предават Христовите поучения. Тази причина, както и появилите се лъжеучения, наложили необходимостта от написване на есенцията на Христовите слова в писмен вид като послания, които писма циркулирали из църквите, разпространявали се между новоповярвалите и били четени на църковни събрания всред онези, които имали нужда да знаят в какво и в кого са повярвали.

Успоредно с нарастване броя на Христовите последователи се появили хора, които започнали умишлено да изопачават Словото и да пръскат публично своите съмнения в основните истини на Евангелието (като например подлагали на съмнение човешката природа на Исус, Неговото физическо възкресение, чудесата Му и др.). Тези фалшиви ученици, за които ап. Йоан казва: „..от нас излязоха, но не бяха от нас…” (1 Йоан 2:19), започнали да заразяват тялото Христово и да връщат към света новоповярвалите. Като се започне от онези, които по време на живота на апостолите принуждавали повярвалите езичници да спазват изискванията на Мойсеевият Закон (Деян. 15 гл.), през гностиците за които ап. Йоан предупреждава вярващите да се пазят от тях (1 Йоан. 4:1-4), та дори до заблудителните

„николаити” от края на 1-ви и началото на 2-ри век, още в зародиша на разпространението си, Евангелското Слово е срещало жестока съпротива от страна на дявола и неговите служители и тази съпротива не е престанала и днес.

Много от новопоявилите се фалшиви и антихристки учения започнали също да се поставят на книга. Това довело до драстично увеличение и разпространение на лъжеученията из целият християнски свят по това време. Стигнало се до там повярвалите да бъркат истинското Христово учение с лъжливото. Това наложило през 325 г. в Никея да се свика църковен събор, на който присъствали епископи и църковни водачи от всички области на Римската империя. На този събор било оформено до голяма степен Кредото на вярата, основните крайъгълни доктрини на Христовото учение като есенция и раличаващо се всред всичко останало, което се появило. Тази инициатива дала отпор на заблудителните учения, но съвсем не ги спряла. Бил съставен и каталог на Боговдъхновените книги (свитъци) от 1-ви век, който каталог ние днес наричаме канон на Новия Завет.

II.  Цел на Доктрината

В началото на своето Евангелие, Лука изяснява целта на неговото написване със следните думи:

„Понеже мнозина предприеха да съчинят повест за съвършено потвърдените между нас събития, както ни ги предадоха ония, които отначало са били очевидци и служители на евангелското слово, видя се добре и на мен, който изследвах подробно всичко от началото, да ти пиша наред за това, почтени Теофиле, за да познаеш достоверността на това, в което си бил поучаван.” (Лука 1:1-4)

С други думи Лука е имал за цел да състави повествувание, излагайки го в систематичен, последователен и хронологичен ред, като умело е записал повестта (пълното описание) на събитията около живота и служението на Христос и информацията касаеща Благата вест, в която неговият приятел Теофил (ако в случая въобще може да се говори за конкретна личност) е бил поучаван.

По подобен начин и целта на доктриналните изследвания е да изложат в систематизиран ред информацията, която се възприема като неоспорим факт от истинските вярващи и да се поучава вярващият,  за да може той да знае достоверността на тези истини като бъде окуражен да се бори     за „вярата, която веднъж завинаги бе предадена на светиите” (Юда ст. 3) Познавайки в детайли истинността на основните доктрини, вярващият ще може по-лесно да пази себе си от заблудителните учения.

И днес, както и в началото на установяване на Църквата, има много и дори много повече доктринални различия, други учения, човешки философии, както и демонични доктрини. Още от апостолско време дяволът е стартирал програма за демонична пропаганда с цел атакуване и дискредитиране на истинското Христово учение с всевъзможни заблуди, за да може  по всякакъв начин да заблуди вярващият и да го накарат да се отклони от същината като развие интерес към човешки или демонични философии. Нуждата от изучаване на истинските доктрини, такива каквито са били поучавани от самият Христос, от Неговите ученици и по-късно от вярващите на Ранната Църква, днес е изключително голяма за нас, които непрекъснато сме бомбардирани от всякакви интерпретации на онова, което Исус е казал. Много църкви днес са обърнали проповядването в книжовно, в ораторство, в политика и твърдят че нуждата от доктринално поучение е остаряла като по този начин са се отклонили от истинското Христово учение.

Определение за Доктрина – изучаване на истината за Бога, за нас самите и за света, в който живеем.

В епоха на относителност, в която сякаш няма нищо абсолютно, е добре да знаем че Бог е непроменяем и Неговите атрибути и характеристики винаги са били абсолютни. Бог, Неговото Слово, Неговата истина, Неговата любов към грешниците и Неговите закони винаги са били, остават и ще бъдат абсолютни и непроменими. Днес всеки един вярващ трябва да си зададе следните въпроси: В КОГО ВЯРВАМ? В КАКВО ВЯРВАМ? ЗАЩО ВЯРВАМ В НЕГО?

Всички религии, всички култове, всички идеологии съдържат в основата си някакви доктрини. Когато тези доктрини се приемат от последователите, когато се спазват и практикуват, те неминуемо определят:

• характера ти (това, което си ти в действителност)
• поведението ти (това, което правиш)
• съдбата ти (мястото, за където си се запътил)

В какво вярваш – в плод на човешки размисли, празни обещания и философии, или във вечното Божие Слово?!

III.Класификации на Доктрината – Божия, човешка и демонична

1. Божия доктрина – Божия, Христова и апостолска

Божията доктрина е Божието откровение за Него, Божият начин на мислене относно Христос.

Йоан 7:16-17 „Моето учение не е Мое, а на Онзи, Който Ме е изпратил.” Второзаконие 32:2 „Учението Ми ще капе като дъжд.”

1 Тимотей 6:1 „…да не се хули Божието име и учението.”

Тит 2:10 „…за да украсяват във всичко учението на Бога, на нашия Спасител.” Евреи 6:1 „…първоначалното учение за Христа…”

Матей 7:28 „Народът се чудеше на учението Му.” Деяния 2:42 „…в поучението на апостолите…”

А пасажът в Евреи 6:1-2 представя накратко апостолската доктрина на Ранната Църква: „…покаяние от мъртви дела, вяра в Бога, учения за кръщения, за ръкополагане, за възкресяване на мъртви и за вечен съд.“

• Човешка доктрина

В Матей 15:9 и Марк 7:7-13 Исус говори за онези, които преподават за поучения човешки заповеди. В този пасаж Исус предупреждава учениците Си, че преподаването на човешки заповеди води до осуетяване и пренебрегване на Божиите заповеди, а това е грях. В същия дух на предупреждение е проповядвал и апостол Павел:

Ефесяни 4:14 „…блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешка заблуда в лукавство по измамните хитрости.”

Колосяни 2:8 „Внимавайте да не ви заплени някой с философията си и с празна измама по човешко предание, по първоначалните учения на света, а не по Христа.”

Лъжливите учения, които се крият под  шапката на християнството, се основават на изопачения  на истинското слово и покваряват Църквата. Словото ни предупреждава за появата на лъжеапостоли, лъжепророци, лъжеучители и други, които проповядват друго учение, друга доктрина.

• Демонична доктрина

В 1 Тимотей 4:1-3 апостол Павел, предупреден от Святия Дух, съветва Тимотей че: „…в последните времена някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамни духове и бесовски (демонични) учения.”

Това не са учения, проповядвани директно от дявола, а от негови подчинени и заблудени хора. Новият Завет е пълен с предупреждения за появата на „друг дух”, „друго благовестие”, „друг исус”. Върху такива проповедници тегне вечно проклятие. Понеже никой не може да нарече Исус „Господ“, освен чрез Святия Дух, тогава благовестието се свежда до два източника – Духът на истината и духът на заблудата. Човек може да проповядва и едната, и другата доктрина в зависимост от духа, който е приел.

Понеже всички ние знаем, че живеем в последните години от историята на човечеството, нека ни бъде ясно че ако в началото заблудителните и измамни учения са били много, то сега те направо изобилстват. Ето защо нуждата от изучаване на истинската доктрина за истинският Христос, за първоначалното учение за Христа, е изключително голяма и наложителна.

IV.Проверка на доктрината

1. Доктрината трябва да бъде чиста

Съвестта на християнина е една от проверките за чистотата на доктриналните поучения.

• Доктрината трябва да бъде Библейска

Задължителна е проверката и сравняването й с Божието Слово – 2 Тимотей 3:14-17

„А ти постоянствувай в това, което си научил и за което си бил убеден, като знаеш от какви лица си се

научил и че от детинство знаеш свещените писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вяра в Христа Исуса. Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение,    за поправление, за наставление в правдата, за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело.“

В Тит 2:1 Павел насърчава своя съработник да проповядва онова, което приляга на здравото (думата на гр. означава „противоположно на болно“) учение.

• Доктрината трябва да бъде спазвана

Веднъж след като сме разбрали истината, в която сме повярвали, ние трябва да я прилагаме в ежедневният си ученически живот. В Матей 23:1-3 накратко Исус казва на учениците Си по повод фарисеите, че говорят, а не вършат. Нека не сме като тях – лицемерни.

V. Развитие на доктрината

Божият метод за разкриване на истините за Себе Си и Неговият план за човечеството, е постепенно и частично откровение. Стотици години не е имало писано слово или запис на откровение от Бога, а обещанията Му за изкупление са били винаги в устата и в сърцата на патриарсите, докато небесата са прогласявали благовестието със своите знаци.

Исая 28:10 „Защото дава заповед след заповед, заповед след заповед, правило след правило, правило след правило, тук малко, там малко.”

В Старозаветно време нито един пророк, патриарх, свещеник, цар или свят човек не е получавал цялото Божие учение наведнъж. Всеки един от тях и всеки един от писателите на 39-те книги на Стария Завет е получавал от Бог по малко, докато е завършило Старозаветното откровение.

Евреи 1:1-2 „Бог, Който при разни частични съобщения и по много начини е говорил в старо време на бащите ни чрез пророците, в края на тия дни говори на нас чрез Сина, Когото постави наследник на всичко, чрез Когото и направи световете.”

Докато  в Старозаветни  времена Бог е съобщавал Своята мисъл  и Слово чрез знамения, сенки    на бъдещи неща, предобрази, видения, сънища, числа, ангелски знаци и др., в Новозаветно време откровението от Бога и учението Му дойде чрез Исус Христос, Божия Син. Това учение беше открито на апостолите чрез откровение:

Лука 24:45 „Тогава им отвори ума, за да разберат Писанията.” Пълнотата на Божието откровение се осъществява в Христа. А есенцията на поученията Му се открояват в т.н. Кредо или Изповед на вярата.

VI. Критерии за оценка на доктрината

1. Изповедта на вяра е основана на конкретна историческа личност

Най-ранната християнска изповед е: „Исус е Господ!” Нашият живот и поведение не се оформят нито от древните еврейски предания, нито от философиите на класическите гръцки писатели, нито от умозаключенията на западните църковни отци, нито от модерния стил проповядван от медиите, а от послушание и покорност към Христа. Бихме рабрали по-добре изповедите на вяра, когато осмислим какво въздействие те оказват върху онзи отрязък от време, заключен между раждането и смъртта на отделния вярващ.

• Изповедта на вяра е форма на поклонение

Когато изповядам: „Вярвам в Бог Отец, Всемогъщият, Създател на небесата и Земята…!”, аз нямам в предвид единствено: „Вярвам, че Бог съществува!”, а това че полагам доверието си и живота си в Неговите ръце. Изповядвайки Исус Христос като Господ, аз с благодарно сърце и молитвено отношение посвещавам себе си на Неговата грижа.

• Изповедта на вяра е предназначена и като ръководство за подходящо тълкуване на Писанието

Естествено би било да се заключи, че Библията е единствената норма за поведение, за живот и прогласяване на Христовите истини.

• Изповедта на вяра е полемична

В себе си тя съдържа твърдения, които защитават и поясняват Христовите истини срещу атаките на т.н. криворазбрана истина, идващи едновременно извън Църквата, а така също и отвътре й.

• Изповедта на вяра е изповед/верую на Църквата

Без значение, че изповедите са съставени от индивиди, принадлежащи на различни църковни събрания, доктрините са гласът на единната невидима Христова Невяста.

• Изповедта на вяра назад във времето е изиграла ролята и на инструкции, наръчник за

образование

Една от причините за съставянето им е нуждата от стандарт и ръководство за утвърждаване на новоповярвали в Христовата вяра преди да бъдат кръстени във вода.

Без тези истини в предвид и без сравняването на доктрините с Божествените Писания, нито едно кредо или символ на вяра или верую нямат тежест. Бог и Неговото Слово са същите вчера, днес и завинаги   и макар нашето разбиране върху истините да има нужда понякога от промяна, истините никога не се променят.

VII. Свободата и отговорността на отделния вярващ по отношение на доктрините

Когато разсъждаваме върху въпроса докъде се простира нашата свобода и доколко трябва да сме посветени на и съгласни с доктрините, стигаме до три възможни отговора – първите два са лесни, но грешни, последният е труден, но правилен.

1. Доктрините не бива да бъдат подлагани на съмнение, не бива да се критикуват или да бъдат анализирани. Те са обвързващи и никой не е свободен да ги предизвиква или поправя.

Според този възглед донякъде се прокарва идеята за непогрешимост на онези, които са съставили доктрините. Като контрааргумент може да бъде посочен част от текста на Уестминстерската изповед на вяра:

„Върховният Съдия, чрез Когото всички религиозни противоречия трябва да бъдат отсъдени, всички правила от съборите, мненията на древните писатели, доктрините на хората и техните духове трябва да бъдат изследвани и в Чийто думи ние намираме спокойствие, не може да бъде никой друг, но Святия Дух, говорещ от Писанието… Всички синоди или събори от апостолско време, без значение дали са вселенски или поместни, могат да грешат и много от тях са грешали, следователно не бива да бъдат считани за правило на вярата или практика, но използвани като помощ и в двата случая.”

• Игнориране на Църковното кредо

Този възглед отива в другата крайност и настоява за тотална свобода от правилата и изповедите. Но тук в случая се отхвърля не само авторитета на авторите на доктрините, а и авторитета на Святия Дух, ако приемаме, че именно Той е вдъхновителят и ръководителят за съставянето им.

• Къде е баланса между приемане и отхвърляне или свобода и отговорност?

Ние имаме отговорност да приемем доктрините на църквата към която принадлежим, като междувременно ги сравняваме с Божието Писание. В същото време нека всеки се чувства свободен по отношение на това дали да ги практикува и ако да – доколко и дали всичките. Но нека помним също така, че в свободната воля на човека е включено и поемането на отговорност за взетите решения.

VIII. Вярата в доктрините не е достатъчна

Вярата в доктрините, редовното четене на Библията или посещение на местно църковно общество не са достатъчни, ако вярващият лично не преживява срещи с Господа. Не е достатъчна само изповедта на вяра, а непрекъснатото търсене на лично откровение от Бога, придружено с живот, посветен на святост и чистота.

ДОКТРИНАТА ЗА БОЖЕСТВОТО

„Можеш ли да изброиш Божиите дълбочини? Можеш ли да издириш Всемогъщият напълно?“

(Йов 11:7)

Един от приятелите на страдалеца Йов поставя на масата въпроси, на които днес аз, съвременният човек, мога да дам единствено еднозначен отговор и той е : Не! Не мога! Големият проблем, който срещам в усилията си да разбера Бога, е че аз съм твърде ограничен, за да разбра и схвана Неограниченият. Аз по никаквъ начин на мога да разбера същността на Бога извън откровението, което имаме за Божието естество, характеристики и качества. И макар че това, което  Той  е разкрил за Себе Си е истинно,    все пак то е частично разкритие за Неговата същност. За да добием пълно и достоверно познание за Божественото естество и характеристики, трябва да започнем с изучаването на Божието откровение за Него във Свещените Писания.

Християните възприемат истината за съществуването на Бога въз основа на вяра. Но тази вяра не е сляпа, а е вяра основана на доказателство и доказателството може да бъде открито: 1) на страниците на Божието Слово и 2) чрез Божието откровение в природата. Доказателството от страниците на Словото не едва до нас под формата на изрична ясна формулировка или на повече или по-малко логично обяснение. В този смисъл Библията не се стреми да докаже съществуването на Бога, напротив – тя просто ни съобщава че Бог съществува: „В началото Бог…“ (Битие 1:1). Вероятно най-систематизираната и синтезирана библейска формулировка за съществуването на Бога, може да бъде открита в думите на автора на „Посланието към евреите“:

„А без вяра не е възможно да се угоди на Бога, защото който идва при Бога трябва да вярва че има Бог и че Той възнаграждава тези, които Го търсят.“ (Евр. 11:6)

Словото не само ни дава сведение за съществуването на Бог като Създател, но и Го описва  като Вседържител на Своето творение и Господар над съдбите, както на отделния индивид, така и на национално равнище. Словото свидетелства за факта, че Бог работи единствено и само според съвета на Собствената Си воля и ни открива постепенно реализирането на Своята велика цел и намерение за изкуплението на човечеството. Подготовката за това дело, видима особено в избора и ръководството на заветния народ Израел, тече като ясно видима нишка в Стария Завет, а кулминацията на това дело  в личността и служението на Христос стои ясно забележима на почти всяка страница от Новия Завет. С Бог ще се срещнете на всяка страница в Словото, докато прочитате как Той постепенно се разкрива на човеците чрез думи и действия. Именно това разкриване е откровението ни за Него и то е основано отново на вярата ни в съществуването на Бога. Важно е да отбележа, че само чрез вяра ние приемаме откровението ни за Бога. Ето какво казва Исус по този повод:

„Ако някой иска да върши Неговата воля, ще познае дали учението (доктрината) е от Бога или Аз от Себе Си говоря.“ (Йоан 7:17)

Точно това познание, което е резултат от едно интимно взаимоотношение с Бога, е знанието което пророк Осия е имал вредвид, когато е написал:

„Нека познаем Господа, нека следваме да Го познаваме. Той ще се появи сигурно, както зората и ще дойде при нас, както дъжда, както пролетния дъжд, който пои земята.“ (Осия 6:3)

Тук невярващият онемява, тук невярващият няма какво да каже, защото не вярва в Божието съществуване и говоренето по тази тема в най-добрия случай го отегчава. Невярващите нямат истинско познаване и знание за Бога, защото то идва единствено чрез вяра и откровение. Много на място ап. Павел е казал:

„Къде е мъдрият? Къде е книжникът? Къде е разисквачът на този век (свят)? Не обърна ли Бог в глупост светската мъдрост?“ (1 Кор. 1:20)

I. Троица

1. История и развитие на възприятията относно Троицата

Ние не можем да разберем Бог истински, освен ако не получим откровение от Него. Човек сам чрез себе си никога не може да достигне до истинско познание за Божеството, ако Сам Бог не му се разкрие.

Един стих от Матей 11:27 дава много интересен поглед върху този факт: „…нито познава някой Отца, освен Синът и оня, на когото Синът би благоволил да Го открие.”

Освен откровението, което може да бъде дадено единствено чрез познаване на Божия Син, вярващият или търсещият общение със своя Бог, може да получи разбиране за Бога и чрез четене и разсъждение върху Неговото Слово – Библията.

Думата „Троица” не се споменава никъде в Божието Слово, но се подразбира. Тя е плод на заключения, направени въз основа на дадената ни в Библията информация за личностите в Божеството, които ние днес ясно разграничаваме като различими, но неделими, равни по естество, сила и вечносъществуващи.

Юдеите от времето на Христа строго и изрично са наблягали на единството на Бога и това ударение неминуемо било прехвърлено и върху учението и нагласите на Ранната Църква. Резултатът бил следният

– едни от вярващите въобще пропуснали ясното персонално разделение в Божеството, докато други не успели напълно да отдадат заслужено внимание на отделните втора и трета личности в Святата Троица.

Тертулиан бил първият, който използвал термина „Троица“ в своите съчинения, за да придаде завършеност на формулировката на тази доктрина, но неговото определение не било достатъчно тъй като то включвало неоправдана субординация на Сина спрямо Отец. Друг ранен църковен писател, Ориген, отишъл още по-далеч като поучавал, че Синът е подчинен по естество на Отца, а Святият Дух е подчинен на Сина. По този начин той отнел от Божественото естество на тези две личности и павирал пътя за последвалите ариани, които  отрекли божествеността на Сина и на Святия Дух и поучавали,  че Божия Син бил първото създание на Бога, а Святия Дух бил първото създание на Сина. По този начин единосъщието на Сина и Святия Дух с Отца били пожертвани, за да бъде запазено единството на Бога, а трите личности в Божеството били разграничени, но подредени в ранг един спрямо друг. Въпреки че арианите запазили приликите в доктрината за трите личности в Божеството, тези прилики били изцяло пожертвани в т.н. учение „монархианизъм“ отчасти за да се оправдае единството на Бога и отчасти за да се поддържа вярата в божествеността на Сина. Динамичният монархианизъм виждал  в Исус само човек и гледал на Святия Дух единствено като на божествено влияние, докато в същото време модалистичният монархианизъм считал Отца, Сина и Святия Дух основно като три начина на проявление, възприети от Божеството.

От друга страна някои християни и ранни учители до такава степен изгубили погледа си върху единството на Бога, че отишли в друга крайност – да поучават и вярват в трибожие. Някои от късните монофизити, като Йоан Аскунаж и Йоан Филопонус, изпаднали в подобна доктринална заблуда.

Официално Църквата започнала да формулира своята доктрина върху темата за Троицата едва през четвърти век. Съборът в Никея (325 г.) декларирал, че Синът е единосъщен с Отца, а съборът в Константинопол (381 г.) потвърдил божествеността на Святия Дух, въпреки че във формулировките относно третото лице в Божеството съществували някои неточности. А относно взаимоотношенията между трите лица, официално било прието че Исус е Син на Отца, а Святия Дух произхожда и от Отца, и от Сина. На изток доктрината за Троицата добила своето най-пълно изявление чрез работата на Йоан Дамаскин, а на запад чрез Августин и неговата творба „Де Тринитате“. Но докато Йоан все пак запазил някои форми на подчинение между трите личности, Августин ги премахнал напълно.

2. Личността на Бога в Неговата Троичност

Както бе казано и по-горе комуникативните атрибути на Бога подчертават Неговата личност, тъй като те ни Го разкриват като едно рационално и морално Същество. Бог като Личност може да бъде открит на страниците на Писанието и точно  този факт за нас е от огромно значение в осъзнаването  на личността на Бога. Без познаването и признаването на Неговата личностност не би съществувала религията ни, нито личностната ни комуникация с Него, нито молитвите, нито надеждата за бъдещ съвместен живот в Божието Царство.

Тъй като човек е създаден по образа на Бога, този факт ни учи да разбираме нещичко за личността на Бога чрез размишленията за личността на човека. Въпреки това е добре в това начинание да пристъпваме с предпазливост, за да не издигнем човешката личност до положение на стандарт, който да е критерии за измерване на личността на Бога. Оригиналната форма на личността не е човешката, а Божията – Бог е архетипален, докато човека е ектипален, т.е. човека не е идентичен с Бога, а съдържа у себе си бледи следи на подобие с Него. Ярката разлика между двете личности е, че човек е едноличностен, докато Бог е триличностен. В троичното естество на Бога се съдържа завършена пълнота на божествен живот в Него. Ап. Павел говори за този вид пълнота на Божеството в Ефесяни 3:19 и Колосяни 2:9.

И в нашите рационални размишления, които изискват задължително всичко в този свят да бъде емпирично доказано, потвърдено в лабораторни условия и документирано, добре е когато говорим или разсъждаваме за Триединното Божество, да установим граници на земния си речник и да боравим с вече доказани, изпитани и утвърдени от богословите термини и фрази, за да не изпаднем несъзнателно в доктринални грешки. Когато се говори за личностите в Троицата, е много важно човек да използва добре обмислени и подбрани предварително думи и словосъчетания, а не да прави произволни интерпретации, за да не изпадне в греховни крайности, заключавайки че Бог е само една личност или има трима богове.

Бог е един и Той се открива на хората в три лица – Бог Отец, Бог Син и Бог Святи Дух. Това не са три божества, а три лица, три личности на едно Божество. Всичко друго, на което се набляга повече или по-малко, е ерес. Нека разгледаме какво ни разкрива Божието Слово по този въпрос:

3. Троичността на Бога в Стария Завет

Някои от ранните църковни отци, както и други по-късни богослови, пренебрегвайки прогресивния характер на Божието откровение,  са  оставили  в  своите  съчинения  впечатлението  че  доктрината  за Троицата е напълно разкрита в Стария Завет. От друга страна социнианите и арминианите са поддържали мнението, че истините за тази доктрина не могат да бъдат открити на страниците на Божието Слово. Днес знаем, че и двете групи са грешали в своите изводи. Истина е, че в Стария Завет не се съдържа в пълнота откровението на троичността на Божието същество, но все пак можем да открием някои пръснати в текста споменавания за него. Доказателства за Троицата могат да се намерят в разграничението на имената Йехова и Елохим, и макар че и двете наименования са били употребявани от Бога и за Него, все пак между тях съществува разлика тъй като Елохим е дума в множествено число. Макар стихове като Битие 1:26 („Бог каза: Да създадем човека по нашия образ, по Наше подобие…“) и 11:7 („Елате да слезем и там да разбъркаме езика им, тъй щото един други да не разбират езика си“) да не подсказват непременно троичност, те намекват за множественост на личностите в Божеството.

Може би едно от най-ярките доказателства за троичността на Бога в Стария Завет се намира още в самото начало на Библията:

„В началото Бог създаде небесата и Земята. А Земята беше пуста и неустроена и тъмнина покриваше бездната и Божият Дух се носеше над водата. И Бог каза: да бъде светлина. И стана светлина.“ (Битие 1:1-3)

По-ясни разграничения на Божествените личности могат да бъдат открити в пасажите, които споменават Ангела Господен, Който от една страна се идентифицира с Бога, но от друга се разграничава от Него – Битие 16:7-13, 18:1-21, 19:1-28, Малахия 3:1, а също и в онези пасажи в които Божията мъдрост е персонифицирана – Псалм 33:4,6; Притчи 8:12-31. В други случаи се споменават повече от една личности – Псалм 33:6; 45:6,7 (сравни с Евреи 1:8,9), понякога Бог говори но споменава и Месия, и Духа; в други случаи Месия говори, но споменава и Бог-Отец, и Духа –

Исая 48:16 „Приближете се при Мен, чуйте това – от началото не Съм говорил скришно, откакто стана това Аз бях там и сега ме изпрати Господ Йехова и Духът Му“;

61:1 „Духът на Господа Йехова е на Мен, защото Господ Ме е помазал да благовествам на кротките…“; 63:9,10 „Във всичките им скърби Той скърбеше и Ангелът на присъствието Му ги избави…“.

4. Троичността на Бога в Новия Завет

За разлика от Стария, Новия Завет носи със себе си по-ясно откровение за разграниченията на Божествените личности. Ако в Стария Завет Йехова е представен като Изкупител и Спасител за Своя народ (Йов 19:25; Псалм 19:14; 78:35; 106:21; Исая 41:14; 43:3,11,14; 47:4; 49:7,26; 60:16; Осия 13:4), то

в Новия Завет Божия Син заема тази роля [Матей 1:21; Лука 1:76-79; 2:17; Йоан 4:42 („…а на жената казаха: Ние вярваме не вече поради твоето говорене, понеже сами чухме и знаем, че Той е наистина Месията, Спасителят на света.“); Галатяни 3:13; 4:5; Тит 2:13,14 („…очаквайки блажената надежда, славното явление на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос…“)]. Ако в Стария Завет Йехова е Онзи, Който обитава всред Своя народ Израел и в сърцата на тези, които се боят от Неговото Име (Псалм 74:2; 135:21; Исая 8:18; 57:15; Езекийл 43:7-9; Йоил 3:17,21; Захария 2:10,11), то в Новия Завет Святия Дух е, Който обитава всред Църквата Си [Деяния 2:4, Римляни 8:9,11; I Коринтяни 3:16; Галатяни 4:6 („И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика: Абба, Отче!“); Ефесяни 2:22 („…в който и вие се вграждате заедно, в Духа за Божие обиталище.“)]. В Новия Завет откриваме ясното откровение как Бог изпраща Своя Син в света (Йоан 3:16; Галатяни 4:4; Евреи 1:6; I Йоаново 4:9) и как и Отца, и Сина изпращат Духа (Йоан 14:26; 15:26; 16:7; Галатяни 4:6). Отец говори на Сина (Марк 1:11; Лука 3:22), Синът общува с Отца (Матей 11:25,26; 26:39; Йоан 11:41; 12:27,28) и Святия Дух ходатайства в молитва към Бога в сърцето на вярващите (Римляни 8:26). По този начин отделните личности в Божеството стоят ясно разграничими в умовете ни и пред очите ни, докато четем Писанията на  Божието  Слово.  При  кръщаването  на  Божия  Син  в  река  Йордан  Бог-Отец  говори  от  небесата,  а Святия Дух във формата на гълъб се спуска на раменете на Сина (Матей 3:16,17). Трите Божествени личности отново са споменати поединично в:

I Коринтяни 12:4-6 „Дарбите са различни, но Духът е същият. Служенията са различни, но Господ е същият. Различни са й действията, но Бог е същият, Който върши всичко във всичките човеци.“; тук по отношение на употрбата на гр. думи в стиха, ще направя едно интересно вмъкване:

• дарбите (гр. charismata „благодат“)
• служенията (гр. diakonai „назидание, изграждане“)
• действията (гр. energemata „Божията сила в действие“)

Т.е. Благодат с цел служение се определя като Божията сила в действие!

II Коринтяни 13:14 „Благодатта на Господа Исуа Христа, любовта на Бога и общението на Святия Дух да бъдат с всички вас.“;

Ефесяни 4:4-6 „Има едно тяло и един Дух… един Господ, една вяра и едно кръщение, един Бог и Отец на всички…“ и

I Петрово 1:2 „…избрани по предузнанието на Бога Отца, чрез освещението на Духа, за да сте послушни и да бъдете поръсени с кръвта Исус Христова…“

5. Единството на Бога в Стария Завет

Макар че Бог ни се разкрива в три лица, добре е да ви напомня че Той е един Бог.

Изход 20:3 „Да нямаш други богове освен Мене!”

Исая 45:22 „Към Мене погледнете и спасени бъдете всички земни краища, защото Аз Съм Бог и няма друг!”

6. Единството на Бога в Новия Завет

I Тимотей 2:5 „Защото има само един Бог и един Ходатай между Бога и човеците – човекът Христос Исус.”

Истинската християнска вяра е монотеистична – вяра в един единствен Бог. Но когато говорим за триличността (троичността) на Бога в Неговото описание, можем по-лесно да разберем значението чрез използваните думи в Писанието. На евр. език съществуват два вида думи за единство:

• йехаеад – абсолютно единство, единица, едно, математическо или цифрено изражение на едно. Тази дума никога не е използвана за описанието на Бога. Например в Битие 22:2 „Вземи сега единственият (йехаеад) си син, когото обичаш, сина си Исак и отиди в местността Мория…”
• ехад – съставно, колективно единство. Пример: Ездра 3:1 „Людете се събраха като един (ехад) човек.” Именно тази е думата, която е използвана, за да се даде описание на личностите в Божеството. Второзаконие 6:4 казва следното: „ЙЕХОВА, нашият Бог, е Един (ехад) Господ.” Можем да разкрием тази истина и в самото име на Бога – Господ Бог в случая в оригинал звучи като ЙЕХОВА ЕЛОХИМ като Елохим е дума в множествено число и означава единствен Бог, но и загатва за множеството на личностите в нея.

Имено това разграничение в думите и честата им употреба и от Самият Бог предпазиха Израел от поклонение пред множество богове.

От хилядолетия насам човечеството, покварено от грехове и заблудено от дявола, се покланя на всевъзможни божества, изобразявани във всякаква форма. Но онова, което обединява поклоненията пред несъществуващи богове, тотеми или идоли, е желанието на човека да се доближи до своя бог, да има пряк контакт с него, да го чувства, да го усети, да бъде близо до него, да му говори, да го слуша, да си изплаче болката, да сподели с него радостта си.

Този стремеж към близост е ехо от онзи изгубен момент, когато човека е имал възможност лично да се среща със своя Създател в Едемската градина. Това желание на човека най-накрая кулминира във въплъщението на Бога на Земята, събитие случило се преди 2000 години, в образа и лицето на нашия Господ и Спасител Исус Христос.

Исус е видимият израз на невидимият Бог. Ето как описва това ап. Павел в Колосяни 2:9 „Защото в Него обитава телесно всичката пълнота на Божеството.” Самият Исус дава отговор на апостол Филип по този въпрос в Йоан 14:9 „…който е видял Мене, видял е Отца…”

Исус се моли на Отец в небесата и в същото време Отец обитава в Него. Исус бе изпълнен със Святия Дух, но никъде и никога не каза, че Той е Святия Дух. Писанието ясно заявява, че въпреки че в Исус обитаваше телесно пълнотата на Божеството, в същото време Отец, Сина и Святия Дух си оставаха три отделни и различими личности – разграничими, но неделими.

7. Атрибутите на Божеството – същностни и морални

1. Същностни атрибути – това са онези качества и характеристики, които са присъщи единствено на Бога и никога не могат да станат атрибути на човека
   1. Бог е вечен – без начало или край, извън времето и пространството.
2. Битие 1:1 „В началото Бог създаде небесата и Земята.”
3. Изход 3:14 „Аз Съм Оня, Който Съм.” Вечносъществуващият!

Въпреки че вярващите ще получат безсмъртни тела и вечен живот, то тези неща ще им бъдат дадени. Това означава, че те не ги притежават по принцип, а са зависими от тяхното получаване.

1. Бог е самосъществуващ – Той е причината за Своето съществуване и не дължи съществуването Си на никого. Животът произлиза от Него.
2. Йоан 5:26 „Защото както Отец има живот в Себе Си, също така е дал и на Сина да има живот в Себе Си.”
3. Йов 38:4 (Бог пита Йов) „Къде беше ти, когато основах Земята? Извести, ако си разумен.“
   1. Бог е неизменен – Той не се променя никога в характер и в същност. По същия начин и Неговите закони са вечни и неизменими, както и Неговите обещания.
4. Яков 1:17 „Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре и слиза от Отца на светлините, в Когото няма изменение или сянка от промяна.”
5. Числа 23:19 „Бог не е човек та да лъже или човешки син, та да се разкае. Той каза и няма ли да извърши? Той говорѝ и няма ли да го тури в действие?“

Въпреки че Божиите действия с човека и работата Му с него са променими и различни, човекът е онази страна която трябва да се променя, за да бъде съд, какъвто Бог желае от него.

1. Бог е всемогъщ – Той е всесилен, няма невъзможни неща за Бога. Всичко, което пожелае, Бог може да го извърши. Тъй като Бог е всемогъщ, Той има пълното право да управлява и контролира Своите създания, както намери за добре.
2. Римляни 9:18 „И тъй, към когото щѐ, Той показва милост и когото щѐ – закоравява.”
3. Йов 42:2 (Йов говори на Бога) „Зная че всичко можеш и че никое Твое намерение не може да бъде възпрепятствано.”
   1. Бог е всезнаещ – независимо дали фактите са минали, настоящи или предстоят да се случат, Бог ги познава в детайли и знае съвършено всичко за тях. Това знание е абсолютно и непридобито. Съвършеното Му знание включва също и следните елементи:
      1. Съвършено познание – прецизно познаване на всички факти.
      1. Съвършено разбиране – пълното възприемане и правилното тълкуване на фактите.
      1. Съвършена мъдрост – правилното прилагане на фактите.

Поради Своето всезнание, единствено Бог може да бъде Съдия на всички хора. Всезнанието прави този Съдия непогрешим.

Евреи 4:13 „И няма създание, което да не е явно пред Бога, но всичко е голо и разкрито пред очите на Този, на Когото има да отговаряме.”

Божието всезнание е изразено в Библията с думи като:

• предузнание
• предвиждане
• предсказване
• пророчество
• предопределяне
  • Бог е вездесъщ (всеприсъстващ) – понеже е неограничен от време и пространство, Бог присъства навсякъде едновременно и винаги.
• Псалм 139:7 „Къде да отида от Твоя Дух или от присъствието Ти къде да побягна?”

Това бяха същностните атрибути, които са запазена марка само за Бога. Ние, човеците, не можем да ги имаме и никога няма да ги притежаваме. Но Той има и:

• Морални атрибути – това са онези Божии характеристики, които освен че принадлежат на Бога, се отнасят специално към Неговите творения. Това са характеристиките, които Бог желае да бъдат притежавани и от човека. Те са:
  • Съвършена святост – Бог не може да съгрешава, нито пък да търпи грях. Уподобяването на човека със съвършената святост на Бога е наша основна задача на Земята.
• Левит 19:2 „Кажи на цялото общество израелтяни, като им речеш: Святи бъдете, защото Аз Господ, вашия Бог, Съм свят.”
• Откровение 4:8 (Йоан е видял същата сцена, на която пророк Исая е бил свидетел 800 години по- рано) „И четирите живи същества, имащи по шест крила, бяха пълни с очи наоколо и отвътре и те не престават денем и нощем да казват:Свят, свят, свят е Господ Бог Всемогъщият, Който бе, Който е и Който ще бъде.”
  • Съвършена праведност – праведност и справедливост са думи с общ корен. Праведността на Бога е святост в дейстие срещу греха. Праведността изисква греха да бъде осъден, а грешниците – наказани. Тази справедливост намира израз, както в наказанието, така и в наградата.
• Битие 18:25 „Съдията на цялата Земя няма ли да върши правда?”

Ако съдът в Стария Завет е бил присъщ единствено на Бог, то в Новия Завет и занапред в бъдещето съдът е оставен в ръцете на Божия Син:

• Йоан 5:22 „Защото нито Отец не съди никого, но е дал на Сина да съди всички, за да почитат всички Сина, както почитат Отца. Който не почита Сина, не почита Отца, Който Го е пратил.“
• Йоан 3:19 „Ето какво е осъждението – светлината дойде на света и човеците обикнаха тъмнината повече от светлината, защото делата им бяха зли.“
  • Съвършена любов – това е сърцевината на Божията природа. Бог не само че има в Себе Си любов, но и Той Самият е любов. Това е чувство на обич и привързаност и тя е насочена към нас. Ние сме обекта на Неговата любов. Ненапразно Църквата е наречена Негова Невяста. В Божията любов са включени следните качества или характеристики:

–    Божия доброта

• Божия благодат
• Божия милост
• Божие състрадание
• Божия благост

I Йоаново 4:8 „Който не люби, не е познал Бога, защото Бог е любов. “

I Йоаново 4:16 „И ние познаваме и сме повярвали любовта, която Бог има към нас. Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог пребъдва в него.“

• Съвършена вярност – Бог напълно заслужава доверие. На Него може безрезервно да се разчита. Той е лоялен и верен на Словото Си и на обещанията Си.
• I Коринтяни 1:9 „Верен е Бог, чрез Когото сте били призовани в общението на Сина Му Исуса Христа, нашия Господ.”
• II Тимотей 2:13 „…ако сме неверни, Той верен остава, защото не може да се отрече от Себе Си.”

8. Природата на Божеството

Библията ни дава четири основни дефиниции и описания на Божеството в Неговата вечна и същностна природа.

1. Бог е дух – Йоан 4:24 „Бог е дух и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят.” Бог е духовно същество – нематериален, безтелесен, неподвластен на нито едно от ограниченията, които имаме ние, хората. Ето защо в Библията за Него се говори като за невидимо същество. Във всеки един от случаите, когато ни е дадено описание на Бога, авторите са използвали сравнителни изрази: „като”, „по подобие на” и др. Тъй като никой никога не е виждал Бога такъв, какъвто е, ние не трябва да Го уподобяваме нито физически, нито умствено с част от познатият ни свят. Въпреки че Бог е дух, Той е и личност със себесъзнание, себеуправление, с воля, с разум и с чувства.
2. Бог е светлина – I Тимотей 6:16 „…Блажения и Единствен Властимащ, Цар на царстващите и Господ на господстващите, Който Сам притежава безсмъртие, обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види, на Когото да бъде чест и вечна сила. Амин.” Не само че Бог обитава в светлина, но Самият Той е светлина. Това се отнася до Неговото величие и Неговата слава. Тъй като човешкият лексикон не намира думи, за да даде поне близко описание на Божията слава, затова често онези, които са имали възможността да зърнат тази слава, дават само бегло или сравнително описание на видяното.
3. Бог е любов. Това е едновременно и атрибут на Бога, и част от Неговата природа. Любовта Му е самата сърцевина на Божествената природа.
4. Бог е пояждащ огън – Евреи 12:29 е пряк цитат от Второззаконие 4:24 „…защото нашият Бог е огън, който пояжда.” Това е святостта на Божествената природа. Нека запомним, обаче, че огънят не е Бог, но Бог е огън. Най-често използваният символ за Бога в Библията, е огънят.

9. Имената на Божеството

Имената на Бога са едно от най-богатите и дълбоки откровения, които Бог е дал за Неговата същност. И в Библията, и в древният свят имената давали символика или характеризирали личността – било то личността на Бога, на някой човек или на някое духовно същество. В курса на изследване на Божиите имена, богословите са разделили имената Му на две основни групи – Елохистични (отнасящи се до Бог като Създател) и Яхвестични (отнасящи се до Него като Спасител).

1. Елохистичните имена на Бога – показат отношението между Бога и Неговото творение.
   1. Ел – силен, мощен. Отец е Ел, Синът е Ел и Святия Дух е Ел.
   1. Елохим – „Ел”, но в множествено число. С това име се назовава триединният Бог.
   1. Ел-Елион – Всевишният Бог.
   1. Ел-Рои – Бог, Който вижда. Отразява Неговото всезнание.
   1. Ел-Шадай – Всемогъщият Бог.
   1. Ел-Олам – Вечният Бог.
   1. Ел-Елохи Исраел – Бог, Израилевият Бог.
   1. Елоха – единственият Бог.
   1. Ел-Гибор – Велик Бог, Бог на силите.
   1. Елохим Сабаот – Бог на силите.
   1. Еману-Ел – Бог с нас.
2. Яхвестичните имена на Бога – са личните и отличителни имена на отделните личности в Божеството.
   1. YHWH (הָוֹהְי – Йод Хе Вав Хе) – Изход 3:14-15 „…Аз Съм Оня, Който Съм… Това е името Ми до века и това е името Ми из род в род.” Еврейските свещеници и книжниците от времето след Мойсей самоволно възприели това име като непроизносимо, неизговоримо и твърде свято, за да бъде изговаряно от човека и го заместили с името Адонай (господар, съпруг) и с по-познатото и по-широкоразпространено Баал (господар). Но понеже околните на Израел народи вече използвали същите имена, за да се обръщат към своите богове, тази практика объркала народа на Израел. В българските преводи не е много ясно името на Бога, защото

„Господ“ и „Бог“ са неидентификационни наименования, които могат да бъдат използвани за което и да е божество. В KJV,  въпреки че преводачите са се постарали малко  повече и  са се доближили с една стъпка по-близо до истината като са уголемили всичките букви на Името, все още „LORD” не обозначава някой специфичен бог. Щяха да бъдат избегнати доста недоразумения, ако преводачите бяха употребили истинското име הָוֹהְי което в текста на Библията се появява не по-малко от 6828 пъти. Това ще позволи на читателят да произнася Неговото Име въз основа на поемането на лична отговорност и според Божествените заповеди, че Името Му трябва да бъде едновременно призовавано и направено познато по цялата земя. Свещените четири букви (Тетраграматон, гр.) на Всемогъщият, Йехова [евр. הָוֹהְי], които според особеностите на еврейския език се четат винаги отдясно наляво, никога не са се срещали в българските преводи, нито дори в английските преводи на еврейските Писания, заради фарисейската забрана която не позволявала тяхната употреба, освен в случаите при спазването на изключително стриктни обстоятелства. Неограничени, в случая, от рестриктивните правила на фарисеите, ние днес можем да възстановим Името в неговата оригинална еврейска форма, както и да го произнасяме или пишем на лична отговорност.

• ЯХВЕ/ЙЕХОВАХ – Господ Бог Изкупителят.
  • Йах Елохим (съкратена форма на ЯХВЕ) – Господ Бог.
  • ЙЕХОВА-Ире – Господ ще промисли.
  • ЙЕХОВА–Рахе – Господ е милостив и изцерява.
  • ЙЕХОВА–Нисий – Господ е наше знаме.
  • ЙЕХОВА–Кана – Господ е ревнив.
  • ЙЕХОВА–Македиш-Кем – Господ, Който освещава.
  • ЙЕХОВА–Шалом – Господ на мир.
  • ЙЕХОВА–Шафат – Господ е съдия.
  • ЙЕХОВА–Рохи – Господ е наш пастир.
  • ЙЕХОВА–Яша-Гаал – Господ, нашият Спасител.
  • ЙЕХОВА–Цидкену – Господ е наша правда.
  • ЙЕХОВА–Хосену – Господ, наш Създател.
  • ЙЕХОВА–Шама – Господ всеприсъстващ.

Списъците с имената, изброени по-горе, не претендират за изчерпателност, а са примерни.

Всяко едно от посочените имена показват как ЙЕХОВА посреща всяка човешка нужда с изкупителната си сила. Но върховното откровение за изкупителните имена на Бога откриваме единствено в името на Господа Исуса Христа:

• ЙЕХОВА–ЙЕШУА-ХАМАШИЯХ – Господ Спасител Помазаник

Това е най-великото изкупително име, защото обхваща триединството на всички съставни изкупителни имена в Божеството. В личността на Господ Исус Христос Бог посреща всяка нужда на човеците с изкупителна сила. Това е името на Божеството в плът. Както в плана за изкупление Бог е благоволил в Сина да обитава телесно цялата пълното на Божеството, по подобен начин Бог е благоволил в Сина да обитава всичката пълнота на Божествените имена.