Случаят Неофит Рилски – един премълчаван междуконфесионален и междуетничен диалог[1]
Петър Воденичаров, Анастасия Пашова, Югозападен университет „Неофит Рилски“
The Case of Neophyte Rilski – a Silenced Inter-confessional and Inter-ethnic Dialogue
The authors comment critically on the notions Revival, Enlightenment, Reformation for the period from the end of the 19th century to the Liberation of Bulgaria from Ottoman rule in 1878. Considering this period as “the most Bulgarian time” the researchers undermine or silence the Orthodox and protestant influences – the new Hesychasm of Saint Athos, the reforms in the Ottoman Empire, the ideas and practices of the Reformation spread by British and American missionaries on the Balkans. The biography and the works (the translation of the New Testament into modern Bulgarian language and the first Bulgarian Grammar) has been considered in respect to the tutelage of Tarnovo bishop Ilarion Kritsky, Benjamin Barker, representative of the British and Foreign Bible society and Elias Riggs, representative of the American Board of Commissioners of Foreign Missions.
Биографията на Неофит Рилски
С някои малки разминавания биографичните данни за Неофит Рилски са съгласувани, различни са техните тълкувания[2]. Неофит Рилски със светско име Никола Поппетров е роден през 1793 г. в с. Банско в семейството на Петър Бенин, свещеник и учител от богатия род Бенини, търгуващ със Западна Европа и майка Екатерина Презвитера също от богатия търговски род Германови. През 1811г. заминава за Рилския манастир като помощник на известния зограф Тома Вишанов и неговия син Димитър Молеров. Никола харесва монашеския живот и решава да стане монах, въпреки несъгласието на родителите си. Постъпва в манастирското училище, където изучава в продължение на две години гръцки език от специално доведен учител грък (1816-1818). През 1821г. е изпратен в гръцкото училище в Мелник при известния педагог Адам Мецовитис, където 6 години (до 1826) изучава старогръцки и новогръцки и се запознава с високата елинска култура в оригинал. Там се заражда идеята да създаде гръцко-български речник, един проект, по който работи до края на живота си.
През 1826 г. открива в Самоков елино-славянско училище, където преподава до 1831, след което се завръща в манастира и става секретар на манастира.След стихийния пожар в Рилския манастир през 1833 г. той е изпратен да събира средства за възстановяването на манастира в Казанлък, където се представя на търновския митрополит от гръцки произход Иларион Критски (екзарх всей Болгарий). Той моли братовчед си Марко Георгиевич (дипломат в Сърбия) да му намери друго занятие по-близо до книжовните му интереси, който го информира за готовността на богатите български търговци братя Мустакови да замине в Букурещ. По това време одеската българска колония, предвождана от богатите търговци Васил Априлов и Николай Палаузов замислят създаването на светско новобългарско училище в родния им град Габрово, за което се изисква владение на взаимоучителната метода и учебни помагала на български език. Взаимоучителният метод е създаден от шотландския пастор Андрю Бел и квакера Джоузеф Ланкастер. Приспособен най-напред в Индия още в 1789 г. и въведен в Гърция в 1819 г. от химика Атанасиус Политис на о. Корфу, той скоро се разпространява във всички училища на Йонийските острови, а в последствие в другите балкански страни. Търновският митрополит разрешава откриването на новобългарско училище и препоръчва на братя Мустакови Неофит Рилски, за да усвои взаимоучителната метода и създаде новобългарска граматика. През 1834 г. Неофит Рилски заминава за Букурещ в образцово гръцко средно училище, където среща трудности, които споделя с Иларион Критски, който се намесва, за да подобри положението му. Там превежда от гръцки и руски образци 78 взаимоучителни таблици, училищни правилници и помагала, сред които и първата граматика на новобългарски език „Болгарска граматика“ (1835). Още през 1820-те Иларион Критски поема инициативата за създаване на новобългарска граматика, но опитите остават несполучливи. В „Правила на гръцкия език“ той препоръчва изучаването и на гръцкия език като културен език не само на православните християни, но и на цяла Европа. Българската граматика е отпечатана в Сърбия със съдействието на княз Милош Обренович. От Русия попечителите на училището Априлов и Палаузов изпращат книги, учебници, таблици и учебни пособия. След като предоставя за отпечатване в Крагуевац на учебните помагала, след 9 месеца престой той се връща в Габрово.
На 2.01.1935 г е открито габровското училище. Въпреки липсата на помагала предложението на Иларион Критски да започне обучението на гръцки е отклонено, защото Неофит е убеден, че първо децата трябва да изучават майчиния си език, а след това чужд език. Срещайки съпротивата и интригите на част от българските чорбаджии, той се оплаква на Иларион Критски, който го успокоява, че началото на всяко добро дело е трудно и изпраща увещателно писмо до училището. Габровското училище добива известност. Турското правителство благосклонно гледа на основаното в Габрово българско училище, през 1837 г. султан Махмуд II предприема едно пътуване през Румелия и България, посещава и Габрово и се изказа благосклонно за училището. През септември 1835 г. агентът на Британското и чуждестранно библейско общество в Цариград Бенджамин Баркър обикаля българските земи, за да търси подходящ преводач на Новия завет на новобългарски и посещава Иларион Критски, който по поръка на Библейското общество е превел Новия завет на новогръцки, издаден в Лондон през 1828 г. Иларион Критски препоръчва Неофит Рилски. Бенджамин Баркър посещава габровското училище и е впечатлен от дисциплината и преподаването. Под наставничеството на Иларион Критски, чиито гръцки превод използва и в кореспонденция и с Бенджамин Бъркър през септември 1836 г. преводът на евангелията е завършен. Братя Мустакови му изпращат от Букурещ сръбски превод на Новия завет. В края на 1836 г. излиза патриаршеско решение да се спре превода поради обвинения в протестантска пропаганда, но кореспонденцията с Бенджамин Баркър и работата по превода не спира. През май 1836 г. сръбският крал Милош Обренович го кани да заеме епископската катедра на Шабац, но Неофит отклонява предложението. На 6 май 1837 г. той напуска Габрово, отива в Хилендарския манастир, след което (24 септември 1837) е учител в новооткрито светско училище в Копривщица, където превежда от старогръцки и езоповите басни. През лятото на 1840 г. преводът на Неофит е отпечатан в Смирна. Поради обвинения в неточности преводът е изпратен в Одеса, където специалисти от Ришельовския лицей го преглеждат и одобряват. По настояване на Васил Априлов и Юрий Венелин Неофит организира мрежа за събиране на народни песни, пословици и исторически старини. Октомври 1839 г. се завръща в Рилския манастир, за да работи върху речника (българо-гръцки) и да преподава в манастирското училище. Васил Априлов настоява да се включи и руски речник. Връщането на Неофит в манастира съвпада с Хатишерифът на султан Абдул Меджит. Неофит го превежда на български и гръцки и популяризира. През 1842 г. е поканен за търновски митрополит, но не се съгласява. Планира превод на Илиадата на Омир от старогръцки.
Месец май 1848 г. Цариградският синод обсъжда кандидатурата на Неофит за ръководител на Катедрата по славянска филология във Висшето богословско училище на о. Халки до Цариград, създадено през 1844 г. От 1848 г. до 1852 г. той преподава в училището. Съдейства за написването на граматика на църковнославянски на гръцки език, съставя христоматия на църковнославянски език (1852) от 350 страници и 375 страници славяно-гръцки речник. Сърдечно приятелство го свърза с ректора на академията Константин Типалдос, чиято „Служба на цариградския патриарх Фотий“ превежда на български. През декември 1851 г. издава сборник с музикални преводни, преработени и собствени музикални творби (360 стр.). Септември 1852 г.се завръща в Рилския манастир, става игумен и не го напуска повече до края на живота си в 1881 г. Не се включва в борбите за независима българска църква. Иван Шишманов правилно отбелязва, че Неофит Рилски няма революционни нагласи както към църковната, така и към политическата борба на българите за независимост, а е представител на еволюционното течение в българското възраждане.[3]
„Неофит като Доситея Обрадовичъ принадлежи към типа на „просветителите“ от18 век, както се вижда от възгледите му върху ролята на училището и просветата (вижъ в граматиката му посвещението на братя Мустакови, стр.2) „Защо е требувало по напредъ да се устрояват училища, а потомъ церкви и манастири, по напредъ да се напечататъ на нашия болгарски язик потребните за оученiе книги, после ветхiй и новий завет“[4]
Новият завет. За да се оцени преводаческият талант на Неофит Рилски трябва да се изтъкне, че неговият превод е единствено успешен от няколко подобни опита. Идеята за създаването на организация, отговорна за преводи на Библията на понятен за мнозинството от хора език тръгва от Германия през 18 в., в началото на 19 в. тя е поета в Англия, след което се разпространява към Америка, Холандия и на други места в Европа, както и по целия свят. Британското и чуждестранно библейско общество (ББО) е основано в Лондон през 1804 г. През 1812 г. е създадено руското отделение на обществото, а през 1814 г. по указ на император Александър I Петербургското отделение на ББО получава името „Руско библейско общество“ с президент обер-прокурорът на Св. Синод княз Голицин. Предприема се превод на Евангелието не само на езиците на народите в Руската империя, но и на руски. Обществото е закрито през 1826 г. по указ на новия император Николай I, а преводът на Библията на руски език е преустановен.
Принос за преводите на Новия завет на езиците в Османската империя имат британските мисионери Хенри Лийвс и Бенджамин Баркар. Б. Баркър е предтеча на англо-американската мисионерска дейност сред българите. Почти 40 години служил като левантийски представител на ББО. „Бенджамин бил едно от дванадесетте деца в англо-левантийска фамилия от Смирна, където бил роден. Баща му, Уилям, някога притежавал имение във Флорида. През 1820, когато Бенджамин бил вицеконсул в Алепо, където по-големият му брат бил генерален консул на Левантийската компания, Хенри Лийвс, представител на ББО в Цариград, го назначил като агент за Европейска Турция. Той бил преместен в Смирна, където останал до 1853, когато се преместил в Цариград[5]. През 1819 г. чрез руския консул в Букурещ мисионерите Х. Лийвс и Б. Баркър се свързват с Теодосий Бистрицки (грък по произход), който превежда Евангелието според Матей (издадено в Санкт Петербург през 1823 г.). Преводът се придържа към църковнославянския текст с механично вмъкване на разговорни елементи. Той е унищожен според едни версии от наводнение, а според други поради цензурата на Руската православна църква. „По-достоверна изглежда версията, която разглежда унищожаването на сръбския превод на А. Стойкович (в добавка: и на Т. Бистрицки – ДИ) с непреодолимите идейно-политически конфликти, довели до спиране на дейността на Руското библейско общество“[6]. През 1828 г. Петър Сапунов и отец Серафим отпечатват четирите Евангелия на български в Букурещката митрополитска преса. Преводът е направен от гръцки, влашки (румънски) и славянски новозаветни текстове на източен български диалект, очевидно преди Теодосий Бистрички да започне своята работа през 1820 г. Поради финансови затруднения преводът на Сапунов е отпечатан едва 10 години, след като е завършен. Издадени са 1200 копия, продадени 400. След като авторите потвърждават, че преводът е завършен според изискванията на българския книжовен език, през 1834 г. Б. Баркър и ББО купуват останалите 800 екземпляра на Сапуновия превод. Сапуновият превод съдържа много езикови и граматически грешки и не е възприет добре от българското население. Х. Лийвс също се свързва със Сапунов. Именно неговото мнение за работата на Сапунов спира мисионерите от тиражиране на превода. След тези два неуспешни опита Б. Баркър се обръща към търновския митрополит Иларион Критски за съвет и той му препоръчва Неофит Рилски. Биографите на Неофит Рилски напълно пренебрегват наставничеството на Иларион Критски, като омаловажават и стигматизират личността му, представяйки го като “гръцки мегаломан”, “фанариот”, „хитър интригант“. През Възраждането личността му е демонизирана като подпалвач на старобългарските ръкописи от патриаршеската библиотека, „тенденциозна историческа измислица“ както пръв пише Иван Шишманов (1894), която по-късно е напълно отхвърлена[7].
Дори Румяна Радкова в най-умерената биография на Неофит Рилски не се въздържа от подценяване на личността на Иларион Критски „той принадлежи към умереното крило сред гръцкото духовенство и е привърженик на организирано, планомерно и далновидно проникване сред българите…Иларион Критски, който привидно държи на мнението на епархиотите си и се мъчи да се представи за ревностен покровител на българския културен живот, не може формално да не приеме тази инициатива. Независимо от хитрите му кроежи обективно на практика той допринася за осъществяването на множество културни инициативи на българите“[8]
Най–безпристрастна е оценката на Николай Савелиев Ростиславич, последовател на Юрий Венелин и известен славянофил, в първата биография на Васил Априлов, излязла една година след смъртта му, той въпреки антигръцките си възгледи, говори с възхита за Иларион Критски „Иларионъ, родомъ грекъ изъ острова Кандiи /Крита/, пастир истинний, человекъ учений, и имевшiй великиiя способности, бил хотя и не болгарин, но много пекся объ образованiи и просвещенiй болгаръ. Народъ считал его настоящимъ отцемъ и плакал когда на его месте возвели другого митрополита, но он билъ вне себя от радости когда общее желанiе болгаръ возвратило его на прежную катедру. Его предстательствомъ деловомислящie жители Тернова соородили новую церковь в сомомъ городе, где служать литургiю на болгорскомъ и славянском язике. Память Иларiона незабвенна для болгаръ“[9] .
Подобна е и оценката на протестанските мисионери, която Иван Шишманов споделя. Позовавайки се на статия на Лео Вайнер America’s share in the regeneration of Bulgaria (1840-1859, Harvard University), изпратена му от автора, той осветлява дейността на Иларион Критски в контекста на протестантските стремежи на Балканите. Иларион още в 1921г. с радост се заема да преведе Новия завет на новогръцки и през целия си живот изпитвал най- топли симпатии към мисионерите „той – казва Вайнер – бе едничкият от всички духовници, който напълно им съчувстваше, фактически той беше, може да се каже, тяхно създание (was their creation)“. Още през 1821г. Иларион намира за агента на ББО Х. Лийвс, човек, който да преведе Новия завет на албански. В писмо до ББО Иларион споделя дълбокото си убеждение, че „все пак е от първа нужда да разпръснем най-сетне мрака, с който езикът ги (божествените мисли на писанието) обвива, и да направим последните тъй ясни, щото писанието да стане колкото се може понятно за тия, които го четат“[10].
За да подценят наставническата роля на Иларион Критски, библиографите обикновено цитират заглавието на превода в съкратен вариант. Единствено митрополит Пимен използва пълното заглавие „Завет Новий Господа нашего Иисуса Христа, сега новопреведений от Славянскаго на Болгарский язик от О. Неофита, йеромонаха П. П. Рилца и с прилежанием прегледан и одобрен от Преосвященнаго и премудраго Митрополита Терноскаго, Господина Илариона“[11]. Биографите на Неофит Рилски обикновено с едно –две изречения споменават, че преводът на Новия завет е направен по поръчка и с финансите на ББО, като редакторската, издателска и разпространителска роля на британските и американски мисионери е напълно премълчавана. Посредническата роля на Иларион Критски между ББО и Неофит Рилски също се подценява. За работата си Н. Рилски държи в течение И. Критски, който му дава ценни съвети. Пояснява му как той е работил с тях. Праща му един Нов завет от своя превод „за да се упътва по начина на превеждането, който приемат англичаните и който е в действителност превод, а не парафраза“[12]. Той съветва Н. Рилски „Казваме ти това, защото българският език е лишен от много думи, за да бъдат изразени високите мисли на Св. Писание. Не ще употребиш никаква дума чужда, варварска, но ще оставиш славянската дума и ще правиш забележки във вид на лексикон за такива думи, за да се поставят в края на книгата. Ще се погрижиш преводът ти да бъде в съгласие с твоята граматика, за да се употребява при преподаване на учебника в училище, за да научат в същото време и езика на граматиката по тази превод“[13]. С писмо от 12 март 1836 г. на Н. Неофит до Б. Баркър, той заявява, че преводът се прави главно по превода на „св. Търновски г. Иларион от елински на гръцки, издаден в Лондон през 1828“[14]. Въпреки това пространното изследване на езика на новобългарските преводи на Евангелието на Д. Иванова е насочено главно върху влиянието на езика на Елисаветинската църковнославянска библия (1819) и превода на Петър Сапунов[15]. По молба на Б. Баркър през 1838 г. американският мисионер, полиглот, д-р Илайъс Ригс, който по това време работи върху „Граматически записки на българския език“ (публикувани в Смирна през 1844 г.) преглежда първото издание на Неофитовия превод. Д-р Ригс ползва вече помощта на живеещия по това време в Смирна Константин Фотинов. Тази трудолюбива двойца съчетала познанията с ревността и опита с младостта допринася твърде много за изглаждането и художественото оформление на Неофитовия превод, който претърпял още пет издания – прекрасен атестат за усърдието на преводача и добросъвестността на коректорите“ [16]
По предложение на И. Ригс /Elias Riggs/ К. Фотинов наблюдава отпечатването. ББО е отхвърлило и опита за превод на Новия завет на Фотинов (1834) защото „езикът не бил нито славянски, нито български“ (neither Slavonian nor Bulgarian but mixture of both)”[17]. Ив. Шишванов обръща внимание върху оживена кореспонденция на Нефит Рилски с митрополит Иларион и Б. Баркър, когато превежда Новия завет. И. Критски му препраща писма на Баркър, сръбски и турски Нов завет, а Б. Баркър му изпраща и румънски превод на Евангелието. За съжаление писмата на Б. Баркър до Н. Рилски не са запазени, но един преглед на дневника на Н. Рилски показа, че например за периода февруари – октомври 1836 той споменава за 10 писма от Иларион и 5 писма от Баркър.
Езикът на Новия завет е по-демократичен в сравнение с езика на други негови творби по това време, с по-малко падежни форми и книжни конструкции. „Падежните форми в езика на превода не са така често застъпени и по-скоро имат характер на готови формули и клиширани изрази (най-често род.-вин. форми с предлог и в роля на пряк обект). Неофит Рилски се е въздържал от широка употреба на разговорни турски и гръцки думи, с които изобилства народната реч през Възраждането, но въпреки това, за разлика от другите възрожденски преводи на Евангелието, тук ги намираме в десетки случаи. Понякога те са дадени в скоби, като пояснения на по-малко позната книжовна дума, а в други случаи, поради това, че турската заемка е така вкоренена в устната реч, изобщо не се пояснява“[18]
„Според Вийнер, ако Неофитовият Нов завет е по-свободен от архаизми и в общи черти се държи о живото домашно македонско наречие на преводача, то това се дължи пак на настояването на американските мисионери и особено на И. Ригс „първият прегледвач и цензор“ на зараждающата се (българска) литература. “Като се вземе въ внимание, казва г-н Вийнер, Неофитовата склонност да употребява славянски форми въ своите предходни трудове, които той публикува въ 1835, то естествено трябва да се предположи, че и неговиятъ преводъ на Св. Писание, не е бил свободен от тях, но те всички са изчезнали при напечатването на книгата по внушение на Ригса или вследствие на неговите поправки“.[19]
В края на 1836 г, когато преводът на Н. Рилски е завършен, Патриаршията го забранява, поради обвинение в протестантска пропаганда и грешки в превода, но българите и протестантските мисионери не се подчиняват на тази забрана. Б. Бъркар снабдява печатницата на гърка Антон Дамиян и американският му партньор Джосая Бруар със специален български отдел. Той внася печатно мастило от Лондон и шрифт от Виена, като осигурява и компетентни коректори[20]. През 1838 г. умира покровителят на Н. Рилски митрополит Иларион. През 1840 г. е отпечатано Неофитовото евангелие. Хаджи Геро Добрев от Копривщица изпраща веднага екземпляр от Новия Завет на сина си Найден в Одеса, където група учители правят пълна проверка. Найден отговоря, че грешки не са открити и тази новина се разпространява достатъчно бързо. Няколко екземпляра са доставени и в Одеса от Б. Баркър през лятото на 1840 г. До октомври 374 копия са разпространени на панаира в Узунджово и Одрин, 600 броя са поръчани от българи в Бесарабия и 220 са изпратени до Райно Попович в Карлово. През 1841 г. представител на Американският съвет на комисионерите на чуждестранните мисии (основан през 1810) съобщава, че 2000 екземпляра на Новия Завет са продадени за по-малко от седмица. Смирна се превръща в издателски център на Съвета, след като е преместен от Малта през 1833 г. Протестанската мисия в България е обща англо-американска инициатива и съвместнво методистко-конгрегационалистко начинание. В 1843 г евангелието е повторно издадено. Следват още пет издания, ревизирани от американските мисионери И. Ригс, Алберт Лонг и К. Фотинов: в Смирна (1850), Букурещ (1853), (1857), едновременно в Лондон и Букурещ (1859). Шест издания с тираж около 30 000 превръщат Неофитовото евангелие в най-четената българска книга през Възраждането, освен в църковна употреба, то е и основно учебно помагало до Освобождението.
Болгарска граматика – гръцко и/ли руско влияние
Неофит Рилски е един от първите български книжовници, който издигат идеята за единен, общ български език „с една обща граматика за сичката Болгария“[21]. Това според него би могло да се постигне, ако българските книжовници работят в няколко насоки: да изхвърлят от употреба „чуждеязичните речи – греческите и турските“ (без да е краен пурист), да примирят разнодиалектните особености чрез предлагане на единни норми, да избегнат лексикално-семантичната и фонетичната дублетост и да попълнят речниковия състав с наддиалектна абстрактна лексика, заета от църковнославянския език. Така Неофит заема една средна интегристка и ерудитска позиция. Книжовният език не може да се изгради само върху един или няколко диалекта, защото в простонародния език той вижда „развращение и несогласие“, в него липсват думи за високите, културни понятия. Но от друга страна той не може да се основава само на традиционния църковнославянски език, който значително се е отдалечил от разговорния и лексикално и граматически – в него единствено от славянските езици са изпаднали падежите и се е появило членуването на съществителни и прилагателни имена. Учените са тези, които трябва да нормативират езика, а всеки е „потребно да има честолюбие да научи писаният язик, различен от простонародниат“, разговорният език трябва да се „украси и уработи“ под влияние на църковнославянския, „за да стане и той един самостоятелен и изправен язик, какъвто е простогръцкия, руският и сръбският, а също и влашкият[22].
Неофит Рилски е бил запознат със споровете за нормирането на гръцкия език въз основа на традиционния катаревус или народния димотики, той е повлиян от просвещенските идеи на Адамандиос Кораис, че “учените хора” трябва да изчистят езика от “развращението” на просторечието, използвайки за арбитър антични класически образци. Тази средна позиция за синтез между книжовната традиция с нейното лексикално, синтактично и стилистично богатство и живите говори приема и Неофит, като на славянския език отрежда ролята на арбитър – когато има разминаване между диалектите, приема се тази форма, която е най-близо до славянския език. Неофит Рилски приема църковнославянската норма най-вече там, където намира нейно пряко потвърждение и в българските диалекти. Но същевременно той разширява нейния обхват, включвайки елементи не само от западнобългарските говори, но и от източните, споделяйки схващането, че всички диалекти трябва да участват при формирането на книжовния език „да се собере в едино целиот“.
За основа на книжовния език той приема родното си македонско наречие. Изборът му се дължи не само на лични сантименти. В началото на 19 век западните български земи, които векове са били под юрисдикцията на Охридската архиепископия (закрита през 1767) и Печката сръбска патриаршия (закрита през 1766), са по-напреднали в книжовно и културно отношение в сравнение с българските земи, подчинени на Цариградската патриаршия. От значение е и разположението на Рилския манастир и по-интензивните връзки с манастирите в Света гора. Когато от средата на 19 век източнобългарските градове се развиват по-интензивно в стопанско и културно отношение, източнобългарските диалекти стават по-престижни и надеждни като основа на книжовния език. Това преценяват и протестантските мисионери И. Ригс и А. Лонг, които работят първоначално с К. Фотинов, а след смъртта му с Хр. Костович (макар и двамата от Самоков) върху превода на Стария завет. „Целият текст на Стария завет сега бил „ийстиризиран“ (върху източен диалект) от Хр. Костович под ръководството на И. Ригс и отпечатан в два тома през 1860 и 1862. Петко Славейков (от Велико Търново) издал финалната версия на цялата Библия, публикувана в Цариград в един том през 1871“[23]. В писмо на Б. Баркър до секретаря на мисионерския съвет на Методистката царква той препоръчва за център на мисията Велико Търново „Търново е най-подходящият в това отношение и решително е най-централният“[24].
Иван Вазов изтъква “Цариградската Библия реши езиковия спор в България и утвърди българския книжовен език“ [25], Пенчо Славейков справедливо оценява приноса на превода на Библията за стандартизирането на модерния български книжовен език. „Преводът на Библията туря край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство и установява литературен език. След появяването на Библията на бял свят (1871) заглъхват вече разприте между разните български говори – източно-българският става общ за всички ратници на мисълта и националното съзнание“.[26] Във всички изследвания върху историята на новобългарския книжовен език значението на Неофитовото евангелие, както и на превода на Библията е напълно премълчавано.
Нефит Рилски отхвърля падежите, въпреки че приема изкуствено падежно разграничаване при члена за м.р. ед.ч. чрез различните му фонетични варианти в отделните български диалекти (както източни, така и западни). Той категорично се застъпва за определителния член, наличен във всички български диалекти, макар че погрешно го възприема като влияние на гръцкия език. Когато през 1840-те славистите откриват, че първоизточник на църковнославянския е старобългарският език, неговият авторитет нараства и концепцията на Неофит Рилски за среден път при нормирането на новобългарския език с арбитър старобългарския език намира приложение при окончателното стандартизиране на българския език в края на 19 век.
На неофитовите възгледи се противопоставят руски учени, както и българските книжовници в Русия – „одесяните“, които се стремят към сближаване на България с Русия и чрез сближаването на българския език с руския език. От 1830-те в Одеса, а от 1840-те и в Москва се увеличава броят на българските студенти и книжовници, върху които славянофилските възгледи в противовес на елинофилските и често и на проевропейските оказват все по-силно влияние. Против обидното вмешателство на Венелин, който препоръчва етимологичен правопис и излага на присмех българските писатели, че си служат с членни форми, Неофит пише „И що ли му вадят очите членовете?..На моето скудно мнение, мни ми ся, много е по-добре един език, който има членове, нежели който ги няма“.[27]
„Какво ли неукрашение и каква грозота производат тия негови частици в болгарскиат язик? Защо един болгарин не може лесно да познае тоя недостаток (каквото се говори, защо секой лесно познава чуждите недостатки, а своите или отнюд, или с голема мучност). Види се защо в неговите уши производат грозота, понеже (по правда) не е сосал (цицал) млеко от тая майка, но от друга. А в болгарските уста и уши сладко е това млеко, с което из младенства са се воспитали като майчино млеко[28].
През 1830-те започва филологическия спор между одеския славянофилски кръг (Ю. Венелин и В. Априлов) и елинофилския български кръг (Райно Попович и Н. Рилски). Подготвя се литературната борба между източното и западно българско наречие. В. Априлов, които е свързан с Азиатския департамент на Русия и с официалната руска политика, под влияние на Ю. Венелин също не приема членуването, макар че се застъпва за сближаване на книжовния език с диалектите, за опростен правопис и за арбитърската роля на старобългарския език. През 1840 г. В. Априлов съветва Н. Рилски да прибави в гръцко –българския речник и руски речник. Руското образование на инициаторите на Габровското училище естествено предполага въвличане на новооткритото заведение в кръга на руското нравствено влияние. Първите учебници са руски, докато се отпечатат в Крагуевац българските таблици. Найден Геров, руски поданик, въвежда в училището в Копривщица и руски език през 1846 г., прикрит като старобългарски, последван по-късно и от другите руски възпитаници. В. Априлов обвинява не само българските книжовници в гръкомания, но и румънските възрожденци като Петър Сапунов във влахомания.
Славянските благотворителни комитети и на техния по късен посредник, Одеското българско настоятелство под покровителството на М. Погодин, още в 1840 г. издейства да се вземат в Одеската семинария 5 българчета. Турското правителство взима мерки и през 1835 г. изпраща на държавни разноски българи да се учат във Великобритания. Покровителството на М. Погодин към българите му е внушено вероятно от Ю. Венелин, който известно време е възпитател и на С. Аксаков – главното лице на славянофилското движение. През 1850-те органът на униатската партия „България“, както и органът на „младите“ „Турция“ се противопоставя на руското влияние „че тий били останали назад в просвещението четири столетия от другите европейци“[29]. Антируската позиция се засилва и когато Русия се противопоставя на движението за независима българска екзархия. Вероятно Васил Априлов не е бил особено доволен от Неофитовата граматика и евангелие, които стандартизират македонското, а не родното му източно наречие. Той отрича да е взел страна в разприте в Габрово по време на неофитовото учителстване „Ние не взимаме участие в никаква разпра, в никоя лична несправедливост на тогова или оногова.“[30] Препоръчва българскиите книжовници да ползват руски книги, а не гръцки, настоява да се преведе речникът на руската академия в 6 тома на български език. В отговор на критиките Неофит Рилски пише „Одесяните вместо да ни искат мненията и да ся допитват до нас как требува да се постъпува за едно общонородно добро, като имаме по-добро ведение за тукашните работи, они си играят и (каквото що говорите) уйнаттардисват на като маймуни“ /п. 9.11. 1838/. [31]
„Требва одеските и букурещките господии да ся подопитват от нас, него и самата истина го иска, защото не е возможно отнюд да знаят они по добре от нас що е и кое е потребно за Болгария…и що ищат да ни поправят язикът, то е най-големата техна глупавина, защо никогда не може да бъде това, сир.:Венелин да познае свойствата на болгарский язик по добре от един болгарин, който се е родил в него…Имате правда да им отвещаете, че сте истий болгарин и никогда не щете соизволите да си научите отеческият си език от един русин или серб“[32].
Надя Данова обръща внимание на по-широкия социално-политическият аспект на езиковите спорове през 1830-1840-те и изтъква не само антигръцките, но и антиевропейските пристрастия на официалната славянофилска идеология. „В началните десетилетия на XIX в. елементите на оксидентализъм на Балканите добиват все по-ясно геополитическо звучене, свързано с активизирането на руската политика в региона. Политическите събития от началните десетилетия на XIX в. свидетелстват за продължаване на започнатата от Петър I политика с цел излаз на Русия на топло море и препречване на пътя на западното проникване в региона. Утвърждаването на тази политическа линия е свързано с настойчивите усилия на руските политици за признаване на правото на покровителстване на християните на Балканите, целящи влияние сред балканските народи и привличането им като съюзник. В политиката си спрямо балканските народи руският царизъм залага много на общата източноправославна религия, като използва умело авторитета и лостовете за влияние на Цариградската патриаршия. Българският въпрос започва да добива постепенно място в руската политика след Одринския мир от 1829 г., като това е периодът, в който руската политика се ориентира към контрол над българското просветно и църковно движение. Тясно свързана с политиката на Русия е дейността на българската емиграция в Южна Русия през 30-те години на XIX век и по-специално на одеските българи, оглавявани от В. Априлов, дейност, изцяло подчинена на целта сближение между българите и Русия и обвързването на българското културно-просветно движение с Русия[33].
Русия като естествен център на славяните се противопоставяне на католическото и протестантско влияние на Балканите, както и изобщо на „атеистична“ Европа. Доктрината за официалната народност, чиито апологет е руския историк и писател М. Погодин, провъзгласява трите стълба „православие, самодържавие, народност“ за основа на уникалната руска идентичност и спасителна мисия. Използвайки Цариградската патриаршия за свои цели, Русия се противопоставя на църковно националното движение на българите, подпомагано от протестантските мисии. В следващите десетилетия Русия ще играе водеща роля в културно просветния живот на българите, чрез нея ще проникват както консервативно православни идеи, така и либерално-демократични европейски влияния.
Нефит Рилски е от онези гениални личности, които с учителския си и преводачески талант изпълняват основополагаща роля в Българското възраждане, той попива разностранни духовни влияния, които синтезира и творчески претворява в своето богато книжовно и просветно дело.
[1]This project has received funding from the European Union’s Horizon 2020 research and innovation
programme under grant agreement No 734645.
[2] Неврокопски митрополит Пимен, Отец йеромонах Неофит Рилски, София 1984
Румяна Радкова, Неофит Рилски и новобългарската култура, 1983, София
Петко Асенов ,Неофит Рилски, София, 1983
Крум Михайлов, Нефит Рилски, неговата личност и епоха, Благоевград, 2007
[3] Иван Шишманов, Нови студии из областта на Българското възраждане, Сб. на БАН, 1926
[4] Иван Шишманов, Увод в историята, 139
[5] Джеймс Ф. Кларк „Американците откриват Българите“ 1834 -1878, София, 2013, 89.
[6] Диана Иванова, Традиция и приемственост в новобългарските преводи на Евангелието, 2002, Пловдив, 36
[7] Юрдан Трифонов, Преданието за изгорената патриаршеска библиотека в Търново
liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/predanieto.htm
[8] Румяна Радкова, Неофит Рилски, 50.
[9] Иван Шишманов, Нови студии, 36.
[10] Иван Шишманов, Нови данни за историята на нашето възраждане, 1907, 6-7
[11] Неврокопски митрополит Пимен, Отец йеромонах, 86
[12] Пак там, 91
[13] Иван Снегаров, Принос към биографията на Неофит Рилски, 1952, 93-94
[14] Неврокопски митрополит Пимен, Отец йеромонах, 92
[15] Диана Иванова, Традиция и приемственост
[16] М. Стоянов. Протестантските мисии в България. Известия на института по история, т. 14-15, София, 1964, 166
[17] Иван Шишманов, Нови данни, 11
[18] Диана Иванова, Неофитовият превод на новия завет в контекста на книжовноезиковите процеси през Възраждането, liternet.bg/publish17/d_ivanova/neofitoviiat.htm
[19] Иван Шишманов, Нови данни, 20
[20] Джеймс Ф. Кларк „Американците откриват Българите“ 1834 -1878, София, 2013.
[21] Неофит Рилски, Болгарска граматика, Крагуевац, 1835, 3
[22] Пак там, 6
[23] Джеймс Ф. Кларк Американците откриват, 63
[24] Пак там, 98
[25] Славейковата“ Библия и приносът за Българското възраждане, methodist.bg/spell/slavejkovata-bibliya-i-prinosat-za-balgarskoto-vazrazhdane
[26] Пенчо Славейков, предговор на книгата П. Р. Славейков, Избрани съчинения. Книга първа, София, 1901 год. Стр. 25
[27] Неврокопски митрополит Пимен, Отец йеромонах, 207
[28] Неофит, Болгарска граматика, 6
[29] Наченки на руско влияние в българската книжнина, Иван Шишманов, Избрани съчинения, т.1. Българско възраждане, С, БАН, 1965, 415
[30] Иван Шишманов, Две неизвестни писма на Васил Априлова и Палаузова до Неофита Рилски, Одеса, 30 юний, 1838. В:Училищен преглед, 1903, кн.5
[31] Иван Шишманов, Увод в историята, 62
[32] Михаил Арнаудов. Априлов – живот, дейност, съвременници. София, 1935, 179
[33] Надя Данова Отново за „Оксидентализма“ като образ на другия (http://www.bulgc18.com/occidentalism/Danova_BG.htm), 3
Последни коментари