СЪЮЗЪТ НА ЕВАНГЕЛСКИТЕ ПЕТДЕСЯТНИ ЦЪРКВИ на 90г. (1928-2018)

  • Институт за българска протестантска история
  • Петдесятни

Запазвaне на Петдесятния примитивизъм

От казаното до тук може да се заключи, че Примитивзмът на Ранната църква е повече от запазване на доктрина или учение. Нещо повече, неговото възстановяване не е нито традиционно нито пък тривиално. То апелира към първоначалното преживяване с Бога, чистота на сърцето и праведен живот. И ултимативно води до едно ново преживяване на божествената одисея на Едем, преоткрита в това кои сме всъщност, откривайки и бивайки открити от Бога. В този аспект, „запазването се отнася до продължителното действие на Бог чрез който Той подържа съществуването на Своето творение наред с принадлежностите и силите с които го е дарил.”[1]

Ако запазването на примитивизма е спиране на времето и историята, то той би бил подобен на утопията за идеално общество. В такъв случай, отделянето от света като святост не би означавало нищо повече от монашеско самоизместване от реалността която ни заобикаля. Но Петдсятното богословие на лична святост и обновяване апелира към един много по-съвършен път, рефлектирайки нуждата едновременно да приеме и да бъде фактор, който променя (в този ред) личността, църквата и обществото. И именно с това да привлече невярващите от света към откровението за Бога и личното преживяване не Неговото съществуване. Това дава място и роля на обществото от вярващи, които водени от Духа на Бога запазват доброто от миналото за да променят света към по-добро. Затова и призивът за примитивизъм не е призив за спиране на времето вътре в творението, а за излизане извън периметъра на реалното, физическото и възприетото – за възстановяване взаимоотношението с Твореца на вселената.

Така поставен процесът на запазването съдържа отговор не само за смисъла живота, а и на самото творение – за смисъла на всичко.[2] Постмодернизмът декларира, че идентичността не е константа характеристика – следователно не е универсална.[3] И докато модернизмът се занимава с взаимоотношения и опитност, постмодернизмът иронично съчетава идеята за помнене и възпоменаване заедно със забравяне и деконструиране, което неминуемо води до криза. Дълбока и трайна духовна криза в която крайностите на константите са в постоянен сблъсък. Тук не става въпрос за липса на твърдост у творението. Грешката вече е не просто в крайните изводи, а в начина на мислене. Грешен става самият фундамент, коренът на историята…

За Християните, тогава, тази вечно променяща се идентичност е обект на контекста в които Християнското общество се заражда и съществува. Затова и когато има криза за идентичност, търсенето на миналото е неизбежно. Въпреки това, повторение на същото преживяване, подобно на появата на Божията слава в историята на народа Израел, е възможно единствено в правилния контекст т.е. ако постмодерната църква търси модел за съществуване в миналото, тя трябва да се идентифицира с примитивния контекст на формиране на Примитивната църква. Без тази съпричастност към оригинала, трансформацията е невъзможна.

Затова и този контекстът на Примитивната църква е идентифициран в триангулярната формула: преследване, присъствие, пришествие. Преследването е вечно присъстващата реалност на Примитивната църква. В първите три века преди царуването на Константин, църквата е обект на десет императорски преследвания от Нерон, Домициан, Траян, Марк Аврелий, Септимий Серий, Макисм, Деций, Валериан, Аврелиан и Диоклетцан.[4] Но дори и преследвана, Примитивната църква вижда себе си като естественото продължение на истинския Израел.[5] Ранните Християни са наследниците на завета от пустинята и като такива приемат неговите благословения и отговорности. Противно на целта му, гонението става инструмент за запазване на вярата на ранните Християни, чрез който само истинските вярващи остават верни на вярата. Верният остатък от духовния Израел е отново в пустинята, но вместо фараон и египетската армия, този път преследвачите са традиционно приетата религиозна система, която Примитивната църква открито критикува с живота и служението си.[6]

Точно както облака в пустинята, Божието присъствие става единственото утешителна и напътстваща сила за Християнското общество. Идеята за утеха е възможна само чрез едновременно бъдещата и настояща надежда на Пришествието. Това очакване е описано от приетия арамейски термин „мараната,” тълкуван като „Господи, ела!”[7] Като разпознат израз на поклонение, фразата служи както за изповед в присъствието на издигнатия Христос, така и като очакващ призив на Неговото пришествие в слава, рефлективно описвайки контекста на Примитивната църква.[8] Промяната в този контекст е съчетание на духовни, еклезиални, икономически, правителствени, социални и политически формации и деформации, и е извън контрола на индивидуалния вярващ. За църквата, обаче, идентичността трябва да остане същата за да може да се идентифицира с историята на Христос. Комплексността на това запазване се осъществява единствено чрез посланието на Църквата.[9] Методът може да се промени, но посланието трябва да остане същото.

Епилог: Към Нео–примитивизъм

В началото на 20 вek, куестът за Примитивната църква е търсене на социална идентичност произхождаща от примитивното Християнство.[10] Това което Петдесятните преживяват не е нещо ново или непознато за Църквата, но е ново и непознато за тях самите. В реалността на историята, не те откриват Бог, който е всеприсъстващ, а Бог открива тях. И тяхното търсене преоткрива себе-идентичност и себе-реализация, която днес достига до непредвидени граници. Докато само преди няколко години Петдесятното движение е „трета сила на Християнството,” днес то е най-бързо растящото християнско движение, което се очаква да надмине католицизма в световен мащаб до 2030г. С този растежа на движението, несъмнено нараства и кризата в неговата идентичност. Това може да бъде променено единствено чрез съчетаване на идеята за възстановяване и запазване на примитивизма и идентичността на Ранната Църква.

Постмодерният свят търси нова духовност, но такава просто не съществува извън Бог. Тя може да бъде открита единствено в корените Ранната църква и то не просто теоретично, а чрез завръщане към историята на Примитивната църква – процес определян от ранните Петдесятни като: (1) молитва за святост, (2) сила свише и (3) пришествието на Неговото присъствие, с което църквата едновременно участва проявите на Царството сега и ожида идването на бъдещето Царство във Вечността. Това съвсем не е опит за избягване на реалността, консервативен конформизъм или някакво модерно, дори постмодерно обяснение с което мнозина се опитват да опишат духовното без да са го преживели наистина. Това е призив за изоставяне на всяка модернистична, авангардна и постмодерна парадигма, която явно не работи, и завръщане към истинското, реалното и първоначалното – към оригинала на Примитивната църква.

д-р теол. Доний К. Донев (Кливлънд, 2001)

[1] Stanley J. Grenz, Theology for the Community of God (Grand Rapids: Eerdmasn, 1994),117-19.

[2] Ibid, 120.

[3] Harvey Cox, The Feast of Fools (Cambridge: Harvard University Press, 1969), 33.

[4] G.D. Voorhis, On the Book of Revelation (n/a: n/a, 1988), p. 9. Conzelmann, 59-62. Cf. Philip Carrington, The Early Church, vol. I, (Cambridge: The University Press, 1957). Justo L. Gonzales, The Story of the Early Church vol. 1 (Cambridge: Harper & Row, Publishers, 1984), Part I: The Early Church, 2-111 and E. von Dobschutz, The Apostolic Age (London: Philip Green, 1909), 28-36

[5] Goppelt отива дори по-далеч като твърди, че вместо Истинския Израел Примитивната църква е Новия Израел, 27-28.

[6] Richard Bauckham, The Theology of the Book of Revelation (Cambridge: University Press, 1993), 38.

[7] Kittel, Gerhard, and Friedrich, Gerhard, Editors, The Theological Dictionary of the New Testament, Abridged in One Volume, (Grand Rapids, Michigan: William B. Eerdmans Publishing Company, 1985) in Logos Bible Library. Gordon Fee, The First Eipstle to the Corinthians (Grand Rapids, Michigan: William B. Eerdmans Publishing Company, 1987), 839.

[8] Robert M. Mulholland, Jr. Holy Living in an Unholy World (Grand Rapids: Francis Asbury Press, 1990), p. 341. Spiros Zodhiates, The Complete Word Study – New Testament (Iowa Falls: Word Bible Publishers, Inc., 1992), 943.

[9] Caird, 36.

[10] Cecil Knight, An Historical Study of Distinctions Among the Divergent Grouping of American Pentecostalism (Master’s Thesis Butler University, 1968), 3.

 

 

90 години Съюз на Евангелските петдесятни църкви в България (научна поредица)

  1. СЕПЦ на 90 год. – Въведение към Петдесятната история в България
  2. СЕПЦ на 90 год. – ЯМБОЛ, ГОРЕ СТОЙ: Духовен споменик за домовете на молитва
  3. СЕПЦ на 90 год. – Писма от България: 1920 (Част 1)
  4. СЕПЦ на 90 год. – Писма от България: 1920 (Част 2)
  5. СЕПЦ на 90 год. – Писма от България 1920 (част 3)
  6. СЕПЦ на 90 год. – Писма от България 1920 (част 4): Константинопол
  7. 10 МАРТ 1920: Иван Е. Воронаев е назначен за пастир и евангелизатор в България от Асамблеи на Бога
  8. На 15 март 1900г. е роден п-р Николай Николов
  9. Ранни опити за учредяване на Общ съюз на петдесятните църкви и църковно братство в България през 1926-1927г.
  10. Учредителен събор на Съюз на Евангелските петдесятни църкви в България (СЕПЦ) през март 1928 г. в Бургас
  11. Архивите говорят: п-р Николай Николов – непоследваният автентичен духовен водач на СЕПЦ
  12. Събор на СЕПЦ в Бургас, 19-22 април 1945г.
  13. 04.2018 – На 26 април 1921г. в Бургас, Иван Воронаев обединява кръстените със Св. Дух в Християнска евангелска вяра (ХЕВ) „Пентекостел”
  14. Петдесятни църкви създадени в България през 1921 година
  15. Доктрината за Троицата и първите петдесятни мисионери в България Иван Воронаев и Дионисий Заплишни
  16. Първата Петдесятница в България – неделя, 12 юни 1921г.
  17. Пионерът на българското харизматично движение Иван Воронаев
  18. Ролята на Иван Воронаев в Българското петдесятно движение
  19. 95 години от мисионерското пътуване на Воронаев и Заплишни
  20. Първите петдесятни в България: Мисионери и вярващи
  21. Първите петдесятни в България: Общества и църкви
  22. Петдесятни църкви създадени в България през 1922-1926 година
  23. Благовестител и Петдесятни вести в изграждане на Петдесятното движение(1928-1948)
  24. Донка Кинарева – пример на интелигентност, принципност и храброст
  25. Курс за подготовка на библейски работнички към СЕПЦ в Сливен
  26. 95г. от пристигането на Иван Е. Воронаев в Одеса
  27. „Афоресването” на първите петдесетни общности в България
  28. 90г. от ръкополагането на Дионисий Заплишни за служител на Асамблеи на Бога
  29. 2 септември 1930: Дионисий Заплишни се връща в България
  30. Първата петдесятна национална младежка конференция – Ямбол (9-11 септември 1945)
  31. Преди 92г. Асамблеи на Бога изпращат п-р Николай Николов в България
  32. Петдесятното съживление през есента на 1927г. като предпоставка за създаването на Съюза на евангелските петдесятни църкви в България
  33. Петдесятни църкви създадени в България през 1927-1929 година
  34. п-р Николай Николов – непоследваният автентичен духовен водач на СЕПЦ
  35. Архивите говорят:Библейските курсове за пастири на СЕПЦ и богословското образование
  36. 1946: Заседание на Пастирската колегия на СЕПЦ в Стара Загора (1946 г.)
  37. Дванадесетият събор на СЕПЦ (1946 г.)
  38. Каталог на Протоколната книга на Изпълнителната комисия при Общия съвет на Евангелските петдесятни църкви в България(1929-1933г.)
  39. Младежка дейност при СЕПЦ непосредствено преди пастирските процеси
  40. Дванадесетият събор на СЕПЦ (1946 г.)
  41. Ангел Динов поема ръководството на петдесятното дело през 1948 г.
  42. СЪЮЗЪТ НА ЕВАНГЕЛСКИТЕ ПЕТДЕСЯТНИ ЦЪРКВИ МЕЖДУ ТОЛЕРАНТНОСТТА И ГОНЕНИЯТА (1944–1949)
  43. Божиите църкви празнуват 90 годишен юбилей