В хода на настоящото изложение ще направим опит да посочим онези специфики на образователните институции на протестантската общност в България, които ги открояват от общия контекст на модерното образование, както и реакцията спрямо тези специфики на средата извън протестантската общност. Самото разглеждане на образователните институции на една религиозна общност (малцинствена в българското общество) в контекста на модерната епоха ни изправя срещу предразсъдъка, че вероятно става въпрос за образование, изградено върху противопоставянето спрямо модерността и върху изолационизма на религиозната общност. В това отношение картината, която фактите показват ще ни изправи пред далеч по-сложна и изненадваща действителност.
Необходимо е в самото начало да направим едно терминологично уточнение. Обикновено за образователните институции, тема на този доклад се говори като за Американски училища. Това е оправдано от гледна точка на факта, че създателите на училищата, методологията на образователния процес в тях, както и солидна част от тяхното финансиране идват от Съединените щати. От друга страна несъмнен факт е, че официалните американски институции нямат абсолютно никакво участие в тази дейност. Същевременно, преобладаващата част от преподавателите в училищата са българи[1] , общността, която поддържа училищата е българска и българите протестанти мислят училищата като свои институции. Именно поради тази причина в заглавието са посочени като „образователни институции на протестантската общност в България”. Това е и причината да не бъде разгледан в настоящето изложение Роберт Колеж и Девическия колеж в Цариград, макар да имат огромен брой български възпитаници, това не са училища направени специално за българите и не са на територията на България.
Протестантската общност в България възниква в ключов момент от националното Възраждане, на прага на модерната епоха. 60 те,70 те и 80 те години на 19 век са време на решителна национална еманципация, на борба за национални институции като независима църква, училища и държава. Както сполучливо посочва Иван Еленков [2] по повод на малко по-късни събития това е усилие за „съграждане на”една „ уникална, небивала действителност”, на една „принципно нова, никога несъществувала реалност”. Епохата, която сме свикнали да наричаме Възраждане, т.е. възстановяване, възобновяване, практически изгражда една нова нация и едни нови институции- нация и институции от модерната епоха. В тези десетилетия, чрез няколко ключови събития, като приемането на Търновската конституция се залагат основни характеристики на българското общество, които бележат неговия облик въпреки неговото наследство, най-близките държави и обществени стереотипи.
Именно в този контекст започва целенасочената дейност на американските протестантски мисионери сред българския народ. Едно от първите техни начинания е създаването на образователни институции- началото на Мисията в Европейска Турция е 1857 година, а първото училище за момчета е открито в Пловдив през 1860 година, последвано от девическо училище в Стара загора през 1863 година. Възникването на тези училища определено затруднява изкушените от темата в тяхната оценка. Общото в оценките на частично засегнали темата авторитети като Иван Шишманов, Николай Генчев и по-съвременни изследователи като Татяна Несторова и Иван Илчев е, че въпреки „религиозните тенденции” в дейността на тези училища е налице една несъмнена полза за навлизането на модерното образование. Този стереотип свързва по правило „ползата” с преподаването на модерни науки като физика, химия, астрономия, алгебра, геометрия, физиология, при това с модерни дидактически материали, каквито не са били налични в съвременните български и гръцки класни училища. В името на тази „полза” може да бъде преглътната другото последствие от дейността на мисионерските училища на този ранен етап- „религиозната пропаганда”, водеща до появата на първите български протестантски служители- Иван Тонджоров, Никола Бояджиев, Петър Мусевич, Андрей Цанов, Пано Шопов, Вълко Шопов, Аргир Казанджев, Васил Караиванов, Трайко Константинов, всичките възпитаници на Пловдивското училище.
Разглеждани по този начин тези първи просветни институции на протестантската общност в България имат някак двойствен характер- от една страна даряват модерни за времето си знания ( и следователно полезни), но от друга провеждат религиозна протестантска пропаганда ( което в най-добрия случай е назадничаво, немодерно, в най-лошия -користно и антибългарско, но при всяко положение вредно). Всъщност в съзнанието на създателите на училищата няма противоречие между така посочените направления- самото училище носи името „Научно богословско училище” и тези две определения са неделими в концепцията на мисионерите.
Тук е момента да обърнем поглед към контекста в който са оформени разбиранията на основателите на протестантската общност в България. Американкото общество по съвършено различен начин осмисля парадигмите на новото време и модерната епоха. В този случай няма познатите ни опозиции между религиозното и светското, между традиционното и модерно, между наука и вяра. През огромната част от 19 век съществува широк консенсус относно разбирането, че християнството ( осмисляно в протестантска перспектива) и науката са съюзници в осъществяването на основното призвание на вярващия- да преобразява света според учението на Христос[3] . Според широко приеманата презумпция науката, която изследва естествените закони е в съвършенна хармония с християнската религия, която изявява нравствените закони. По същата причина не съществува и конфликт между модерният политически и икономически живот и християнската религия. Секуларизирането на тези дейности не се изразява в противостоене на религията, а в липсата на намеса на интитуционалната църква. Но същевременно личностите практикуващи каквато и да е дейност търсят приложението на християнската нравственост и етика, като публичният дебат в тези сфери също използва като базисни аргументи именно християнския мироглед. В християнска перспектива са осмисляни въпроси като политическата свобода, свободния пазар, общото право, всеобщото образование и прочие. Трябва да подчертаем, че евангелското християнство не е единственият фундамент на американското общество, но самото евангелско християнство осмисля цялата американска действителност в християнска перспектива, разбира се понякога за сметка на действителното положение на нещата (например християните участват в култа към отците основатели, вменявайки им позиции и принадлежност, не отговарящи на действителността).
В областта на образованието липсата на граница между религиозното и светското е особенно ярка. Цялата система на начално и основно образование била изградена върху християнски, протестантски мироглед. Подобно било положението и в почти всички висши училища- президентите на почти всички колежи и университети били духовни лица, от студентите се изисквало да посещават неделните служби в университетските параклиси, а най-уважаваната книга от повечето американски учени била Библията. За американците обществено и християнско образование били синоними.[4]. Типично за преобладаващото разбиране е изказването на президента на Мичиганския университет през 1863 г.-„Един държавен университет в тази страна трябва да бъде религиозен, християнски, без да бъде сектантски.”
От казаното до тук се вижда, че към момента на раждането на протестантската общност в България в културата на американсските мисионери няма опозиция между протестантско и модерно. Самата идея за развитие, за успех, за усвояване на света е осъществима само в протестантска перспектива. Модерното е добро и полезно, необходимо и задължително, модерното е осъществяването на призванието за усвояване на света. Естествено, контекста на Европа и специално в българските земи нямат такова разбиране нито за модерното, нито за религията. Съвременниците на американските мисионери и техните първи български съмишленици имат драматично различаващо се разбиране за модерността и религията. Според „прогресивната” позиция модерното е свързано с откъсването от религията, с нейното принизяване и изтласкването и в периферията на човешката дейност и мироглед . Бъдещето на религията в модерната епоха е на формално съществуване. Според „консервативния” възглед „модерното” е вредно, рушащо устоите на човешкото благополучие, откъсващо човека от важните и същностни дейности и ангажиращо го с напразни и разрушителни начини на живот и модели на човешко поведение. Както вече посочихме схващането на американските мисионери е коренно противоположно и на двата посочени мирогледа.
Американските мисионери виждат нуждата на българското общество от модернизация и съвсем искрено вярват, че тази модернизация е успешна и полезна, когато се реализира в протестантска перспектива. За това и създават училище, което наричат „Научно-богословско”. В следващите десетилетия развитието на образователни институции ще се превърне в основна дейност на протестантската общност в България. През 1871 година девическото и мъжкото училища са преместени в Самоков, като същевременно към почти всяка възникнала протестантска общност започва функционирането на начално училище. Съвсем скоро българската нация се сдобива с независима държава и започва да реализира своя проект за модерността. Ключов момент в него е създаването на модерни училища от началното, основното, гимназиалното и университетското ниво на образованието. Централната власт преразпределя внушителна част от брутния вътрешен продукт за тази дейност , и средствата за националните училища достига 1/7 от държавния бюджет [5]. Чисто материалните предимства на протестантските училища са заличени. Именно на този фон много добре могат да бъдат наблюдавани уникалните специфики на протестантските образователни институции в българското общество.
Откритост. Когато говорим за спецификите на протестантските образователни инстуции на първо място е редно да подчертаем техният несектантски, открит характер. Макар и изцяло в духа на разбиранията на основателите си, училищата са широко открити за православните българи, като от тях не е очаква да напуснат православната църква. През целия период на своето съществуване минимум една трета от обучаваните в самоковските училища са православни- например в мъжкото училище през 1908 година от осемдесет ученика двадесет и седем са православни, а в девическото от сто и седемнадесет ученички четирдесет и шест са православни[6].( Пуритани на Балканите.2008, с.225). Тук трябва да вземем предвид, че обучението в училищата е практически субсидирано, защото училищните такси покриват едва половината от необходимите разходи за съществуването на училищата, при това без да вземаме предвид заплатите на мисионерите –преподаватели.(пак там с.226). Овен това през цялото време на своето съществуване училищата поемат изцяло разходите на определена част от учениците- например през 1888 година 15 от 50 те обучавани в мъжкото училище момчета учат напълно безплатно.
Обяснението на този факт стои в разбирането, което мисионерите имат за целите на своята дейност. Тяхното схващане най-ясно личи в думите на Томсън:” Не бих могъл никога да работя, за да обръщам хората в протестантството. Но определено работя, за да ги правя по добри.”(пак там с.264) Своите задачи сред българите мисионерите описват като” да дава нравствено и религиозно просвещение, което самите хора признават, че печално липсва и не може да бъде получено другаде…. едно желание да се подпомогне и укрепи националната църква чрез нейното обновление и раздвижване.”(пак там). Същите ценности прозират и в годишния доклад на Американския борд през 1912:”….трудно е да намери член на тези древни църкви, който би се опълчил…. срещу основните принципи, върху които бе съградена цялата протестантска дейност в Турция. От интелектуална гледна точка протестантството, в широкия и истинен смисъл на това понятие е прието.”(пак там с.267) . В твърдения като тези явно се вижда описаното по-горе разбиране за приравняването на протестантската вяра с обновяването, развитието, усвояването на постиженията на модерната епоха по един съобразен с християнската етика и мироглед начин. Протетантските образователни институции нямат за цел да направят учащите се в тях протестанти. Тяхната цел е да ги въвлекат в едно, по техните думи „практическо християнство”(пак там с.267), следствие на което да бъде постигнато цялостно преобразяване на общетвото. Трябва да признаем, че тук протестантите проявяват неоправдан оптимизъм и последиците от въпросното „практическо християнство” са много по-незначителни и уязвими за въздействието на други фактори. Факт е обаче несъмнено неконфесионалния, открит характер на протестантските образователни институции.
Духовно преобразяване. Посоченото до тук не бива да създава впечатлението, че за протестантите християнството се изразява единствено в изграждането на определен тип обществена личност. За създателите на училищата вътрешното преобразяване, според християнската концепция за новорождение е от централно значение. През 1863г. Джеймс Кларк пише:” Цел номер 1 на училището е да води учениците при Христос и да се погрижи за израстването им в благодатта. Цел номер 2 е да ги направи независими, дейни, разсъдителни, уверени в силите си мъже. Те трябва да се научат да мислят сами.” Етествено личното преживяване на християнската вяра е въпрос на личен избор. Цялостното обучение и атмосферата в училищата обаче е насочено към това този избор да бъде възможен и желателен. Специално религията е залегнала в училищния живот освен с класното обучение и с ежедневните сутрешни и вечерни молитви, както и с богослужения в неделя. За учителите е огромно удоволствие да се занимават лично с отделните ученици, относно тяхното духовно израстване[7].
Важна част в старанието на преподавателите да послужат за духовното израстване на обучаваните е провеждането на т.нар съживителни събрания. „Съживлението” е понятие от евангелистката концепция, който изразява практиката на сравнително внезапна настъпила личностна промяна, непосредствено провокирана от християнска проповед, молитва и преклонение. На няколко пъти в самоковските училища се наблюдават такива съживления- през началото на 80 те години на 19 век такова съживление настъпва сред участниците в специалните утринни молитвени събрания. През 1908 година серия от съживителни събрания провежда Рейлтън, проповедник от Армията на спасението, който пристига от Англия специално за това. Със сигурност такива събрания са провеждани и през 1903 и 1907 година. Ще бъде напълно погрешно, ако схващаме тази специфика от дейността на училищата като откъсната от духа на модерното образование. В мирогледа на протестантите, няма разлика между християнско, духовно и модерно, научно, рационално. Също така не бива да мислим, че акцентът върху религиозното преживяване противоречи на открития неконфесионален характер на училищата. Протестантите се ласкаят да мислят, че оказват влияние върху Православната църква. Те с удовлетворение наблюдават все по-честата практика на проповядване в неделните богослужения, появите на православни сдружения, които подкрепят преобразуването и проповядването в църквата като Православно братство[8], както и появата на групи осъзнати православни християни за библейски изучавания. Решението на Светия Синод за работа по превода на Новия завет на съвременен български език също е осмислено като успех. Това мислене проличава в годишния доклад на мисията от 1906 година:” Макар протестантството като обособена организация да не напредва много, евангелската истина се разпространява и именно благодарение на влиянието на протестантството има такива раздвижвания в националния живот, които са сравнително непознати в Сърбия и Румъния, където не действа евангелска организация”[9]. На юбилейното честване на 50 годишнината от началото на Мисията в Европейска Турция(към American Board of Commissioners for Foreign Missions) се прави следното обобщение:”България никога вероятно няма да стане протестантска страна или да изгради своето християнство по западен образец. Но не по малко решително се изказва убеждението, че страната ще бъде истински евангелизирана…..” Именно в тази перспектива трябва да бъдат разглеждани „съживителните” дейности в училищата.
Светският аскетизъм. Според известната работа на Макс Вебер, продукт на протестантската религия е създаване на една определена вътрешна нагласа и модел на поведение в нейните последователи, наречен „светски аскетизъм”. Най-общо той може да бъде описан като съсредоточаване върху житейското призвание на личността и пренебрегване на хедонистичните нагласи. Протестантските училища, както може да се очаква, възпитават този мироглед в своите ученици. В приетия през 1883 г. „Закон” на училището се съдържат разпоребадби, които насочват живота на учиниците в такъв дух-чл.3 изисква посвещаването на неделния ден на религиозни дейности,чл. 10 забранява напускането на сградите на колежа между 20 часа вечер и 4 сутринта, чл.13 предвижда изключване за провинения като кражба, лъжа, богохулство, чл. 14 предвижда наказания за „неблагочестие и неприлично поведение, разточителство и посещаване на неблагопристойни и вредителни места”, а чл.15 забранява допускането на територията на училищата алкохол, тютюн, оръжия, игра на комар и „други подобни”. Показателен за духа на училищата е чл. 16, който предвижда ако поради липса на място ученик живее извън територията на училището, стаята в която живее да бъде „под управлението на училището”[10]. Както посочва Иван Илчев:”Българските педагози, които с любопитство се вглеждаха в американските принципи на образование, подчертаваха, че всички учебни методи поставят като най-висша задача изграждането на характер у учениците[11]. Според самите преподаватели това, което отличава Девическото училище в Самоков от другите национални училища е изграждането в учениците на „умение да се живее безконфликтно в среда на съученички от различни слоеве на обществото, любов към труда…. непоколебими нравствени принципи с непритворни религиозни чувства, толерантни и с висок идеализъм.”[12]. В годишния доклад на мисията за 1911 година се казва:” По общо признание много български родители, членове на гръцката църква, изпращат момчетата си в нашето училище, за опазване на нравствения им облик и за развиване на техния религиозен живот”. Р. Маркъм споделя своите впечатления в това отношение:” Очевидно онова, за което училището е високо ценено, е много внимателното и мъдро упражняване на надзор върху момчетата. Заведението има добра слава из цяла България”. Същият факт откриваме и в думите на една бивша православна възпитаничка на Девическото училище:” Не можем да забравим училищата и истините, които научихме там.Може да сме останали непоклатимо православни до края на обучението, може да сме говорели разпалено против протестантите, но ние сме променени. Нашите идеали, нашият светоглед никога няма да бъдат, каквито са били, ако не беше това училище.”[13]
Разбира се, когато говорим за духът на светския аскетизъм, не бива да изключваме жизнерадостното отношение, което е утвърждавано в учениците, в духа на американския позитивизъм, оптимистичното отношение към бъдещето в духа на „Златната епоха”, насърчаването на изкуствата, съществуването на ученически клубове, театрални групи, певчески състави и прочее прояви, които са характерни за всяка гимназия от модерната епоха.
Професионално обучение.
Една от важните специфики на протестантските училища е въвеждането на професионално обучение. В това отношение училищата се явяват пионери за българското образование. Съвременници на Самоковските училища са опитът за Търговско училище 1873 г. в Свишов, Земеделските училища в Русе и Садово, както и Учебната занаятчийница за железари и дърводелци в с. Княжево. Във всички тези училища обаче общообразователните дисциплини са на твърде ниско ниво. Училищата в Самоков имат 5 годишен курс на обучение, а с оглед получаването на статут на гимназии от края на 20 век и шестгодишен курс на обучение, като в тях се изучават на високо ниво всички модерни науки, като голяма част от обучението протича на английски език.
Същевременно практичния характер на създателите на училищата ги кара да забележат, че откъсването от физическия труд в такава крехка възраст създава във възпитаниците им неадекватно очакване към животът, който им предстои след завършване на училището. По тази причина, а и с цел да бъдат подпомогнати част от учениците в самоковските училища е изграден дърводелски цех, а от 1884 година е открита и печатница, която се превръща в реално функциониращо индустриално предприятие. В девическото училище ученичките придобиват умения в изработването на дрехи, включително обувки.[14]
Изградена е пожарна команда от учениците в Мъжкото училище, която обслужва град Самоков и успешно се справя с няколко пожара, за което е награждавана от градските власти и местни предприемачи.
Към училището функционира и помощно земеделско стопанство, където отново учениците придобиват практични учения.
Важно място заема физическото възпитание и спорта.
Когато говорим за професионално обучение в протестантските образователни институции, трябва да посочим Земеделско-индустриалното училище в Солун, създадено от мисионерите д-р Джон Хаус и Едуард Хаскел. Училището е замислено за работа сред македонските българи и до Балканската война в него получават професионално обучение по земеделие стотици български младежи. Училището е ярък пример за чувствителността на мисионерите към нуждите на общността, то е създадено със скромна материална база, но широко практично поле за изява- обработваемите учебни площи са около 220 декара. В училището са приемани десетки бедни младежи, сираци, загубили родителите си във въстанията. Резултатите от Междусъюзническата и Първата световна войни прекратяват влиянието и значението на това училище за българската общност.
През 1929 г. един от създателите на Солунското училище- Едуард Хескел създава в с. Продим, Плевенско земеделско училище наречено Селски народен университет, където учебните площи са 300 д-ка градини и 28 д-ка парк. В това училище се реализира концепцията на Солунското заведение, вече при много по-благоприятни условия. Училището в Продим не е финансирано и администрирано от протестантската общност, то е плод на усилията на Едуард Хаскел за въвеждане на земеделско професионално образование. Днес то продължава своето съществуване като „Професионална гимназия по селско стопанство д-р Едуард Хаскел”.
Училищата в Самоков са издържани и администрирани от протестантската общност до 1926 г., когато се преместват в землището на с. Симеоново край София и продължават своето развитие като Американски колеж. Тяхното управление и издръжка е прехвърлено на Попечителски фонд(Sofa American School incorporated), членуващ в Асоциацията на Американските училища в Близкия изток. В този фонд продължават да участват хора от Американския борд[15], директор на училищата става д-р Флойд Бляк, преподавател в Роберт колеж, завършил богословие в Харвард[16], служил като пастир в протестантски църкви в САЩ, продължават и задължителните неделни съвместни богослужения за колежаните. Колежът в София не е по дефиниция протестантско училище, но съхранява част от наследството на училищата в Самоков. Въпреки това, той продължава да бъде възприеман като „протестантска институция”[17]. Приемствеността личи и от назоваването на сградите в заведението на имената на служители на протестантската мисия с голям принос за училищата в Самоков[18]. Това усещане за приемственост личи и в думите на проф.Пол Роланд, преподавател по английки език в колежа:”Видях сбъдването на мечтите на самоковските мисионери-мечтата да се построи съвременно и прогресивно американско училище в покрайнините на столицата, което да е в състояние да дава добра подготовка на българските младежи, както и да ги научи далновидно да служат на своето общество и страна. Гордея се, че взех макар и малко участие в осъществяването на тази мечта.”[19]
Дейността на дъщерята на мисионера Джеймс Кларк, Елизабет Кларк, подкрепяна от протестантската общност, по въвеждането на предучилищното обучение в България и създаването на първите детски градини също може да бъде причислена директно към протестантските образователни институции[20]. Такива са и Девическото училище в Ловеч, Девическото училище в Битоля, Началните училища към протестантските общности, Вечерните училища към протестантските енории, в които грамотност получават стотици българи.
Реакция на общността, Държавата и Църквата. Протестантските училища в масовото съзнание.
Образованието съвсем логично става един от приоритетите на новата българска държаство . В духа на времето българският политически елит вярва, че изграждането на монолитна национална образователна система е един от пътищата да се постигне могъщество на държавата и осъществяване на националните цели. Наред с насочването на значителни средства от държавния бюджет в тази сфера, това фокусиране върху образованието води и до стремеж да се установи стриктен контрол и държавен монопол в областта. Действията на правителствата от една страна водят до разпространение на образователната система и повдигане на нивото и, но от друга отнемат изградената през Възраждането инициативност на българите и техните общности по отношение на тази дейност.
Въпросът за съществуването на училищата се превръща във въпрос за ефективния държавен контрол. Държавната власт се отнася ревниво към протестантските училища в Самоков и дълго време са правени необосновани пречки за строежа на нови сгради[21]. По-сериозни проблеми протестантските училища срещат по време на Режима на пълномощията, когато управляващите страната руски генерали предприемат мерки за тяхното закриване. Методистките училища в Ловеч и Свищов са закрити [22] и са предприети стъпки за ограничаване на работата на училищата в Самоков. Прекратяването на Режима на пълномощията отстранява тази опасност. През 1891 г. Обаче е приет нов Закон за народното просвещение, като на протестантските училища е отнет статута на гмназии и по този начин на техните възпитаници е отнета възможността да продължат образованието си в университета без да полагат специални изпити, както и е удължен двойно срока на военната служба за завършилите младежите, сравнено със завършилите държавните гимназии техни връстници[23] . Естествено това е тежък удар за тези училища и следващите две десетилетия са посветени на борбата за получаване на статута на гимназии. Тук е момента да посочим, че в България през 1910 година има едва 12 гимназии(9 мъжки и 3 девически), като такъв статут е признат на Френското училище в Пловдив и на Немското в Русе. Според държавните изисквания всички преподаватели в гимназиите трябва да имат университетско образование, както и едногодишен педагогически стаж в държавно училище[24]. Френското и Немското училища не покриват тези изисквания, но се ползват със статута на гимназии, следствие на дипломатическата подкрепа на съответните държави.
Над протестантските училища постоянно тегне опасността от рестриктивна намеса на държавните институции. В приетия Закон от 1891 г. се съдържа казуса, че частните училища нямат право да „разпространяват тенденции против държавата, религията и нравствеността”[25]. По този начин предвид временна целесъобразност и без обективен критерий училищата могат да бъдат затворени.
Едно от най-трагичните събития за протестантската общност е закриването на основните енорийски училища, следствие промените в Закона за народната просвета през 1911 година. Държавата утановява своя монопол върху основното образование, а самото образование се отдалечава от отговорността на семейството и на неправителствените общности.
Ръководството на училищата е принудено да предприема сложни маневри, да търси всевъзможни контакти- в царското семейство, сред бивши възпитаници на Роберт колеж, сред отделни политици, както и да ангажира американски и британски дипломати, за да постигне признание на гимназиалния статут на училищата[26]. Когато най-сетне през 1915 г. протестантските училища извоюват статута на гимназии в официалното удостоверение се казва:”Министерството на Народното просвещение на Царство България удостоверява, че американските мъжка и девическа гимназии в Самоков, основани отпреди повече от петдесет години и функциониращи и до днес, със своята просветна и възпитателна дейност са били през цялото свое съществуване центрове на духовна култура и напредък. Българският народ е гледал винаги с почит и уважение към тези училища, които още от епохата на тъмното робство и до днес с особено постоянство и ревност изпълняват своето предназначение-просветата и възпитанието на младежта.”[27] Основателно можем да се запитаме кога Министерството на просвещението допуска грешка- когато прави тази оценка, или когато повече от двадесет години сегрегира училищата.
Една от комичните реакции спрямо протестантските училища в Самоков е отварянето през 1883 г.на Православна семинария в града, финансирана с правителствени средства. Ситуацията изглежда още по-странна, защото
предложението на митрополит Симеон Преславски е богословската семинария да бъде открита в Източна България, предвид влиянието на големия брой компактни мюсюлмански маси там. Министерският съвет обаче решава, че истинската заплаха са Самоковските училища и решава семинарията да бъде открита там[28]. През 1903 г. семинарията е преместена в гр. София.
Характерно за отношението на държавната власт към училищата е записаното в дневника на министъра на народното просвещение Константин Иречек:”от Каранов пристигна обширен рапорт за дейността на американските мисионери в Самоков.Прозелитизъм и създаване методично на фанатици. Молели се a part в шкафове.”[29] . Това повърхностно и надменно невежество очевидно е най-искренна и спонтанна реакция спрямо протестантите и показва пълното неразбиране относно техния проект за българската модерност. Разбира се, не бива да оставаме с впечатлението, че реакцията спрямо протестантската концепция за модерност е хомогенна. Много е трудно да се определи точно, какво е влиянието на протестантските усилия върху българското общество. България успява да се изгради като независима държава, изгражда образование и наука от модерен тип, в преобладаващите периоди от своята история до Първата световна война Търновската конституция е основен закон и правителствата се сменят мирно, страната се еманципира от Руската империя и е ориентира към западната цивилизация, същевременно по много показатели българкото общество и законодателство са по-толерантни и демократични спрямо съседните балкански държави- Сърбия, Гърция, Румъния, Турция. Всички тези постижения с удовлетворение са отбелязвани от протестантите. Заслугите за това са на редица фактори, но някъде сред тях е и присъствието на протестантската общнот с нейното виждане за модерността и посланията, които отправя към обществото .
В обобщение трябва да подчертаем, че протестантската идея за модерност твърде ограничено се реализира в българското общество. Вероятно причината за това е и в самите протестанти, които в годините около Първата световна война променят своята концепция. Но не можем да не обърнем внимание, че това е една оригинална за българската реалност визия, която дава разбиране за модерността имунизирано срещу големите катастрофи на модерната епоха- тоталитарните идеологии и общества на които България става жертва между 1934-1989 година, болезнения крах на националните идеали, драматичните промени в семейството, както и че в протестантската концепция се съдържат твърде дефицитните за нашето общество виждания за малката държава, за свободния пазар, за свободата на индивида. Въпреки осъщетвения обмен на идеи и влияние, като цяло българското общество пропуска да се възползва в пълна степен от тази възможност.
[1] Иван Илчев, Пламен Минев. Докосвания до Америка (XIX-началото на ХХ век). София, 2003, с.410.
[2] Иван Еленков. Родно и дясно. София, 1998, с. 14.
[3] Джордж Марсдън. Религията и американската култура. София, 2002, с.78.
[4] Пак там. с.155.
[5] Хр. Христов. Протестантските мисии в България през ХIХ век. – Годишник на Духовната академия.София, 1981. с.134.
[6] Уилям Хол. Пуритани на Балканите. София,2008. с.228.
[7] Пак там. с.229.
[8] Пак там с.234.
[9] Пак там. с.235.
[10] Иван Илчев. Цит. съч. с.393-394.
[11] Пак там. с.403.
[12] Пак там. с.403.
[13] Уилям Хол. Цит. съч.с.241.
[14] Иван Илчев. Цит.съч. с.412.
[15] Флойд Бляк. Американският колеж в София. София, 1992, с.26.
[16] Пак там. с.23.
[17] Пак там.с.57.
[18] Пак там. с.40-41.
[19] Пак там.с.76.
[20] Уилям Хол. Цит.съч.с.253.
[21] Иван Илчев. Цит.съч.с.382.
[22] Христо Христов. Цит.съч.с.134.
[23] Пак там.с.135.
[24] Уилям Хол. Цит.съч.с.245.
[25] Иван Илчев.Цит.съч.с.395.
[26] Уилям Хол. Цит.съч.с.242-244.
[27] Иван Илчев. Цит.съч.с.410.
[28] Пак там.с.395.
[29] Константин Иречек. Български дневник. Том2. София,1995,с.294.
Последни коментари