Хараламби Баев: Ямболци от старо време (краеведски издирвания)
„За Хари, най-добрия в часовете по история…”
Горенаписаното не е мое автопосвещение, читателю, а са сърдечни слова на ямболеца, съученика и приятеля, без чиято щедрост тази книга така и щеше да си остане само в проект…
Бъди все тъй неуморно отдаден на добротворството, Пламене!
Авторът
Съдържание
1. Царственият бранител на Дъбилин a1
2. Кой всъщност е Шишман от българския фолклор? a2
3. Крали Марко: „Цар ме викна Ямбол да му вардим“ a3
4. Ямболски войнуци основават Панагюрище a4
5. Двеста ямболци даряват средства за Божи гроб през юни 1720 г. a5
6. „Военните забележки“ на ген. Кутузов за Ямболско a6
7. Ямболци „домилели“ на Високата порта a7
8. „Ти си по род българин!“ a8
9. Ямболци се жалват на руския цар през 1853 г. a9
10. Жизненият стандарт на Добри Чинтулов като учител в Ямбол (18571861) a10
11. На гости у Чинтулов в Ямбол през лятото на 1858 г. a11
12. Ямболски старини в неизвестност a12
13. Звездният миг на Матилда Попович a13
14. И все пак Дякона е идвал в Ямбол! a14
15. Ямболецът на име Ямболов a15
16. „Ямболската връзка“ на „Жив е той, жив е!“ a16
17. „Чудесата“ на Архимандрит Мелетий в Ямбол и по други места a17
18. Съпругът на Матилда Попович по дирите на Всемирния потоп през 1873 г. a18
19. Ямболец обявява капитулацията на Осман паша! a19
20. Ямболци срещу „Валутния борд“ през 1879 г. a20
21. Стилиян Ковачев по следите на едно злодеяние през юли 1880 г. a21
22. „Непоправимият“ възрожденец Димитър Хаджииванов a22
23. На колко години е Гимназия „В. Левски“ Ямбол? a23
24. Знаменоската на Съединението е била учителка в Ямбол! a24
25. Панайот Хитов на стража в Ямболския край през първите 4 месеца след Съединението a25
26. „Каргонският Господ“ a26
27. Ставри Дражев срещу Стамболов! a27
28. Сливенци стават ямболци през авг. 1892 г! a28
29. Злополучното секундантство на Стилиян Ковачев през април 1894 г. a29
30. Стамболов е изповядан и опят от бивш учител в Ямболско! a30
31. Като Орфей или „Една всесветска музикална сила“ от Ямболско a31
32. Бесарабската мечта на Паисий Пастирев a32
33. Ямболец се кае над 60 г. по Светите земи за несторен грях! a33
34. „Свещени кражби“ в Ямбол за свободата на брата-роб a34
35. Ямболци в Таврия и… един македонист сред тях a35
36. „Нерде Ямбол, нерде Стамбол!“ ли? (Ямболец на три пъти става пръв след Султана!) a36
37. „Ямболски патриоти“ „Историкът никога не пише за хатър!“ a37
38. Из Ямболския участък от границата с Турция в навечерието и началото на Балканската
война (1912-1913 г.). Борис Дрангов в Ямболско a38
39. Георги Кирков-Майстора посреща Балканската война в Ямболско a39
40. Султана Рачо-Петрова – самарянка в Ямбол през окт. 1912 г. a40
41. Ямболски масони в един „черен списък“ от юли 1946 г. a41
42. Кой написа „Из стария Ямбол“? a42
43. Сремският Паисий и неговата историйца a43
44. Покрай Ямбол шум се вдига или Големите царски маневри през септември 1941 г. a44
45. „Промените на вятъра“ у нас през 1943/46 г. и 15 септември в Ямбол a45
46. 90-годишна вакъфска монахиня стряска „народната власт“ a46
47. Нашенецът, когото папата канонизира, или Житие на блажения Камен Вичев a47
48. Елдорадо по ямболски a48
Царственият бранител на Дъбилин
След като разгромяват на 26 септември 1371 г. при Черномен (близо до Одрин) последните сериозни сили на балканските християни, османските турци вече безпрепятствено плъзват по българската земя, оставяйки вредом след себе си апокалиптични картини. В началото на 1373 г. ордите на Тимурташ бег превземат Елхово и в ранната пролет достигат крепостта Дъбилин (както се нарича през Средновековието днешният Ямбол). Тимурташ бег явно веднага е поискал от дъбилинци да се предадат. „Обаче повествува Ходжа Саадедин в летописа си „Корона на историята“ — ямболският управител бил твърд и упорит и уповавайки се на якостта на крепостните стени, се впуснал в пътя на неподчинението и съпротивата и се затворил в крепостта…. която станала арена на постоянни двубои и сражения“. Дъбилин устоял поне 34 месеца на вражеските пристъпи. Явно горди и непоколебими българи са били бранителите му и никак не са се стреснали или огънали пред азиатските натрапници. Пък, види се, и достоен водач са си имали.
Все послабо обаче мъждукала надеждата на дъбилинци, че цар Иван Шишман (1371-1395) ще им изпрати помощ. Освен това, както пише цитираният Саадедин, с изтичането на умереното пролетно време вътре в крепостта станало огнено горещо… Обсадените не можели да дишат… Храната и напитките им се разваляли и като резултат на тези неща Крепостта се предала…
За Ямбол последвали 505 усилни години…
Наред със заслужената почит към незнайните воини и гражданизащитници на Дъбилин и на България, справедливо би било да отдадем дължимото и на тогавашния „ямболски управител“, оглавил самоотвержената отбрана. Но кой всъщност е бил той? Повечето учени не се наемат категорично да го идентифицират. В действителност не би трябвало да има съмнение, че той си е бил все същият „господин Шишман“, поставил през 1356/57 г. на тогавашната българовизантийска граница каменния стълб с известния Ямболски надпис. Този надпис гласи: „В дните на благоверния цар Иван-Александър синът на брат му Михаил-Господин Шишман постави този стълб при Дъбилин.
Бе година 6865 (от сътворението на света или 1356/57 от Р. Хр.)…”. Щом г-н Шишман е братов син на цар Иван Александър, значи е първи братовчед както на неговия наследник Иван Шишман, така и на видинския цар Иван Срацимир. Имаме ли обаче пълно основание да смятаме, че този представител на найвисшата българска аристокрация, който е управител на Дъбилин през 1356/57 г., е продължавал да го управлява и през 1373 г.? Основание да твърдим, че и през 1373 г. ямболски градоначалник пак си е господин Шишман, ни дава на първо място самата му възраст: през 1356/57 г. той е най-вероятно около 35годишен, така че към 1373 г. е станал малко над 50-годишен, т.е. би трябвало и тогава да си е жив и здрав… Но найсипното доказателство, че главен бранител на Ямбол през 1373 г. продължава да е гн Шишман, откриваме в т.нар. Палаузов препис (от 1381/82 г.) на известния „Синодик на цар Борил“. В този ценен книжовен паметник от Второто Българско царство се пее „вечна им памет“ и на мнозина, за които изрично е отбелязано, че са загинали в борбата с турците. И тъкмо сред техните имена, включени почти безспорно лично от Св. Патриарх Евтимий (1375/1393), е и това на един Шишман.
Шишман от „Бориловия синодик“ явно не е цар Иван Шишман, понеже по това време (1381/82 г.) той (т.е. царят) е млад (30-ина годишен), жив и здрав е и не би могло да му се пее „вечна памет“ като на покойник. Споменатият Шишман не може да бъде и носещият същото име син на цар Михаил III Шишман (1323-1330 г.), понеже той е бил политически емигрант във Византия, активен претендент за търновския престол и поради това е бил разглеждан като най-голям български враг… Шишман от „Бориловия Синодик“ не ще да е обаче и някой обикновен воин или човек от простолюдието: първо, подобен незнатен човек изобщо е нямало как да попадне за славословие (за анатемосване по може) в такъв важен официален документ, като „Синодика“, дори и с цената на живота си, жертван за България. (Пък и откъде ще се вземе толкова място в „Синодика“, че да се отразяват в него може би десетките хиляди имена на падналите в съпротивата срещу османското нашествие обикновени българи…) Второ, самото име Шишман е от рода на тъй наречените „календарни прозвища“ и може да се носи само от знатен човек. (За сравнение ще посочим, че такова чисто аристократично име е например Спараток, Спарток или Спартак при траките). И трето: В „Бориловия Синодик“ Шишман е вписан в нещо като раздел (или графа) „Малки и големи боляри“. Затова остава само този Шишман да е именно дъбилинският г-н Шишман, който е бил предостатъчно знатен и това му е давало посмъртното право на славословие в „Бориловия Синодик“. А в случая това право той явно е заслужил не само с произхода си, но и с несъмнено изгубения си при отбраната на нашия град живот…
Велика е заслугата и саможертвата на ямболския управител между 1356 и 1373 г. г-н Шишман. Той и достойните му съратници от средновековния Дъбилин препречват с телата си, макар и само за няколко месеца, пътя на неудържимите варварски пълчища, устремени все понавътре в Европа… Затова нека в заключение почетем доблестните български патриоти от Дъбилинската епопея през 1373 г. во главе с неустрашимия г-н Шишман поне с тия трогателни слова от „Синодика“, излезли най-вероятно изпод перото на Св. Патриарх Евтимий: “На всички, които проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра, вечна им памет”.
Кой всъщност е Шишман от българския фолклор?
Разбира се, че на този въпрос читателят веднага би отговорил така, както се е утвърдило и в науката, а именно: „В Българските исторически песни и предания се говори за последния цар на Търновска България Иван Шишман (1371-1395)”.
Дали обаче точно цар Шишман или дали само царят Шишман е възпят от народа ни? На този въпрос ще се опитаме тук да дадем друг и според нас подостоверен отговор. Нека почнем с това, че в Българския фолклор найчесто споменаваните имена на борци срещу турските нашественици през XIV в. са тези на Момчил Юнак, Крали Марко и Цар Шишман. В тази „троица“ обаче, няма нито един, който да е действително и в истинския смисъл такъв борец. От тях единствено Момчил е навредил нещо на турските нашественици, но съвсем не воден от мисъл за народа… Крали Марко пък е бил верен васал на турците и дори загива в бой на тяхна страна срещу власите (1395 г.)… Що се отнася до цар Шишман, то реално той не е дал нито едно сражение на турците, а дори напротив дал им е (край Ямбол) сестра си Кера Тамара…
Е, след като народът ни (от недостатъчна информираност или по друга причина) е възпял една недостойна историческа личност (Крали Марко) и една леко помалко недостойна (Момчил), дали ще е сгрешил в преценката си и трети път, включвайки сред защитниците си и цар Шишман, т.е още един недостоен? Едва ли народът ни би се самозалъгвал чак толкова… Затова нека допуснем, че поне третата фигура от Антиосманската съпротива през XIV в. (според фолклора) има за свой първообраз някой Шишман, наистина заслужаващ певци песни за него да пеят. А такъв Шишман е имало и той е стоял начело на нашия Ямбол (тогава Дъбилин) между 1356 и 1373 г.!
Ямболският Шишман носи пред името си само „господин“, а не „цар“ като своя адаш и първи братовчед Иван Шишман. Той е човекът, който през пролетта и лятото на 1373 г., като кастрофилакс (градоначалник) на Ямбол, ръководи епичната неколкомесечна съпротива на нашия град срещу ордите на Тимурташ Бег. Тогава г-н Шишман явно е дал и живота си за Ямбол и за България и на това основание Св. Патриарх Евтимий го вписва в тнар. Борилов Синодик сред падналите в антиосманската борба, на които се пее „Вечна памет“. Ето защо смятаме, че всъщност именно ямболският гн Шишман е възпят от народа ни, ако не във всички, то поне в част от песните и легендите (уж) за цар Шишман. Впрочем от обнародвани през 1988 г. 4 приписки от български ръкопис от XIV в. (№ 298 от библиотеката на Румънската академия на науките) проличава нещо твърде интересно че самият цар Шишман в свои заповеди (4-те приписки са всъщност копия на такива недостигнали до наши дни заповеди) се титулува не с традиционното „цар“, а като „господин търновски“. И оттук става напълно нормално и обяснимо (особено при тогавашната степен на „информираност“) народът да обърка делата на г-н Шишман и на „господин търновски“ или „г-н Шишман цар“ (така пък фигурира царят напр. в Боянския поменик) и да ги припише от първия на втория, още повече, че двамата освен съименници са и съвременници и много близки сродници… Подобни примери на объркване има доста, но ще споменем само този, че и досега не е твърде ясно в народните песни за цар Мурад и Мара кои точно исторически личности са визирани — дали султан Мурад I и българката Кера Тамара или султан Мурад II и сръбкинята Мара Деспотова… А неволно „повишаване“ от „господин“ в „цар“ имаме напр. в Погановския поменик, където фигурират „цар Константин и гжа Елена“. Те са всъщност дарителите на Погановския манастир гн Константин и дъщеря му Елена, но явно по инерция са объркани и титулувани като първохристиянските римовизантийски владетели Св. Св. цар Константин и (майка му) царица Елена. А В края на краищата нима и днес не бъркаме напр. Наполеон I и Наполеон III, Петко и Пенчо Славейкови, Иван Евстратиев Гешов и Иван Стефанов Гешов, Аденауер и Айзенхауер… Специално гн Шишман и цар Шишман освен народа ни ги е объркал (и то черно на бяло) още османският историк от Iта половина на XVII в. Коджа Хюсеин, който от резидиралия в Никопол цар Шишман и от бранителя на Ямбол г-н Шишман е „измайсторил“ един събирателен образ този на „Шишман, управител на Ямбол и Никопол…“
Засега със сигурност можем да отнесем поне 2 исторически народни песни към г-н Шишман и защитата на Ямбол през 1373 г. Те и 2-те са от Зап. България (от Бусманци, Софийско, и от Лобош, Радомирско), което пък ни навежда на мисълта, че отзвукът от славната ямболска съпротива през 1373 г. е стигнал чак до западните български земи…
В песента от Бусманци Крали Марко казва на майка си: „Цар ме викна Ямбол да му вардим” (виж подробен анализ на тоя стих в следващата моя статия). А в песента от Лобош се говори за пленяване на цар Шишман от турците в Костенец. Но найинтригуващото за нас в тази песен е, че в нейните само 44 стиха два пъти се споменава Тунджа, която изобщо не минава нито през, нито край, нито в близост до Костенец! Това ни навежда на мисълта, че в Зап. България явно са дошли вести за обсадата на намиращия се на Тунджа град Дъбилин и за вероятното падане в плен (и после навярно погубването) на гн Шишман. Но докато стигнат до там тези вести от ухо на ухо, то действителното име на града се е забравило и заменило с друго 3-срично (Костенец), а титлата на защитника му Шишман се е „повишила“ от „господин“ в „цар“… Тунджа е запомнена, но по логиката на народния певец вместо през Дъбилин е „преместена“ да тече през Костенец…
В заключение нека кажем, че трябва да приемем едно от 2-те съждения: или 1) че логиката на народното ни творчество е… лишена от всякаква логика, или 2) че народното творчество си има своя специфична логика, която за нас сега е трудно да възприемем или проумеем. И понеже авторът смята за много по вероятно второто съждение, в настоящата си статия той се опита, въпреки трудността, да вникне поне малко в тази логика на нашия фолклор, която довежда до пълното объркване в него на името и делото на един славен ямболски градоначалник с това на един реално безславен търновски цар. Дали са верни (или поне правдоподобни) предположенията в тази статия би трябвало да покажат едни понататъшни научни издирвания.
Крали Марко: „Цар ме викна Ямбол да му вардим“
В ценния фолклорен сборник „Ямбол… пак Ямбол“ (1993 г.) е поместена и една песен за Крали Марко, записана през 1961 г. в софийското село Бусманци. В нея героят от Българския народен юнашки епос между другото казва на майка си и това:
„Повниш, майко, отдавна не беше
цар ме викна Ямбол да му вардим,
и я, майко, млад войник отидох”.
Макар че по принцип народните песни са крайно несигурен исторически извор, нека все пак за малко да се абстрахираме от това и да се опитаме да разберем дали пък не може да има и нещо достоверно в цитираните стихове.
Както е известно в науката, първообраз на фолклорния Крали Марко е крал Марко, владетел (през 1371-1395 г.) на област в югозападните български земи (Македония) с център град Прилеп. Прилепското кралство не е било подвластно на българското Търновско царство, в чиито предели до лятото на 1373 г. се е намирал Ямбол. От това следва, че тогавашният български цар Иван Шишман (1371-1395 г.) не би могъл да „викне“ Марко на помощ за отбраната на обсадения от османците през 1373 г. Ямбол.
И все пак ни се струва, че присъствието на Ямбол в песента не ще да е съвсем случайно и необяснимо… Ако се поровим в исторически трудове, ще установим, че през 70-те г. на XIV в. във Византия има гражданска война между император Йоан V Палеолог (1354-1391) и сина му Андроник IV, стремящ се да измести баща си от престола. През 1376 г. в тия събития са въвлечени и търновският цар Шишман, и прилепеният крал Марко. Може да се предположи, че това им въвличане е по принуда от участващия във византийската междуособица османски султан Мурад I (1362-1389 г.), чийто васали са и царят, и кралят…
Каква връзка обаче може да има между участието на Крали Марко във византийския конфликт през 1376 г. и отбраната на Ямбол през 1373 г.? Такава връзка би могла да се обясни логично по следния начин: Явно, че чутовната отбрана на Ямбол през 1373 г. не ще да е останала известна единствено на завладелите града ни османци, а мълвата за нея ще да се е разнесла по българските земи. В средата на 70-те г. на XIV в. тази мълва несъмнено е била стигнала и в Софийско, от който край е разглежданата песен… И точно по това време Крали Марко потегля в същата източна посока, от където е била дошла мълвата за юначната защита на Ямбол… Явно, че научавайки (дочувайки) тоя факт, населението в Софийско е останало с впечатление, че прилепският крал се отправя не към Цариград, а към нуждаещия се от помощ Ямбол (който в действителност по това време вече от З години е бил под робство)… Мълвата от към Ямбол вероятно е била донесла и името на управителя и главен бранител на града ни господин Шишман, когото съвсем естествено народният творец е отъждествил с едноименния български цар Шишман. А като се прибави и фактът, че Крали Марко и цар Шишман действително участват съвместно в едно събитие (макар и то да е византийска междуособица, а не отбраната на Ямбол), то лесно и логично можем да си обясним как в съзнанието на народния творец от Софийско се наслагват, преплитат и объркват дочутите оттукоттам отгласи и слухове за инак реални личности и събития през периода 1373-1376 г. Така песнотворецът не умишлено, а в резултат от слабата си осведоменост приема, че участието на Крали Марко съвместно с цар Шишман във византийската гражданска война през 1376 г. е всъщност „вардене“ на ръководения от господин Шишман Ямбол през 1373 г… Макар и в такъв вид обаче, съпротивата на Ямбол, за която иначе в научно обръщение са само османски свидетелства, намира своето отражение (ако и неточно) и в домашен, т.е български, източник. И нека не се сърдим на предците ни от Х1УХУ в., че не са доразбрали правилно нещата. В онова усилно и безнадеждно време вестите за набези, битки, обсади и др. Злочестини постоянно се кръстосвали и застъпвали и трудно можело да изкристализира истината за събитията и да се разграничат участниците в тях…
Освен зрънце замъглена историческа истина, има и нещо дълбоко болезнено в стиха „Цар ме викна Ямбол да му вардим“… Просто от този стих проличава как нашият народ творец и на разглежданата песен, търси изход от безнадеждното си положение през втората половина на XIV началото на XV в. по един трогателно наивен начин представяйки желаното за действително… Явно много му се е било насъбрало на изстрадалия ни народ, щом е превърнал в песните си един турски васал в юнак над юнаците, въплъщавайки в образа му своя отчаян копнеж да има някой, който с мисъл за България да освободи три синджира роби или да погуби Муса Кеседжия…
Или пък да защити Ямбол..
Ямболски войнуци основават Панагюрище
Самоотвержената отбрана на ямболци срещу османските нашественици през 1373 г. навежда завоевателя на нашия град Тимурташ Бег на идеята, че би могло българската храброст да се използва и в изгода на османците. Затова непосредствено след превземането на Ямбол Тимурташ (с разрешението на султана Мурад Първи) включва повечето от оцелелите бранители на града ни в нов вид войска, която трябвало да е спомагателна към османската спахийска конница. Членовете на тази нова войска от българи християни, набрана първоначално само от Ямболци, се наричат „войнуци“ (изопачено от „войници“) или „войнугани“. Ямболските войнуци са били заселени от османците в една необитавана до тогава територия край крепостта и по този начин там през 1374 г. възниква Каргона. Всеки войнук е получавал парче земя, от която да се издържа. Тази земя в османските документи се нарича със звучната стара българска дума „бащина“. Бащината е била неотчуждаема и се предавала (заедно с войнушките задължения) с векове от баща на син чак до към 1839 г. Срещу предоставената му от османската власт бащина и срещу освобождаването му от някои данъци войнукът е изпълнявал редица спомагателни дейности за улесняване на османската армия.
Всъщност войнуците са нещо като трудоваци: те косят и вардят сеното за султановите коне и изобщо вършат всичко необходимо за придворните конюшни; във военно време вървят с обоза и се грижат за изхранването на османските войскари и на конете им; поправят и охраняват пътищата, по които се движи армията; копаят окопи, а понякога участват и пряко в самите битки.
Войнуците са били въоръжени с късо копие, наричано в османотурския език „каргъ“. За копаене на окоп пък са използвали вид лопата, наричана „каргън“. Така че много е възможно именно от османските названия на тези войнушки атрибути да се е появило името на самата махала Каргон.
Войнуците от Каргона са били преселени към Бакаджиците и на новото си място основават с. Войника, което очевидно са кръстили на своята професия. Каргонски войнуци обаче основават и едно историческо селище, твърде отдалечено от Ямбол. Именно за това събитие ще бъде и понататъшният ни разказ.
През II-та половина на XIX век, както в Ямбол, така и в Панагюрище продължавало да се помни по предание, че след като на 29 май 1453 г. превзел Цариград, султан Мехмед II (1451-1481) преселил 200 или 240 войнушки домакинства от Ямбол на едно място при р. Луда Яна, наречено „Полето“. Там от старо време ставал годишният сбор, пазар, нанагир (или още „панагюр“) на цялата околност. Затова постепенно селището на това място, възникнало с идването на ямболците, придобило името Панагюрище (т.е. панаирище). Тези 200 или 240 ямболски войнушки домакинства се настанили по десния бряг на р. Луда Яна освен в „Полето“ още и в днешната „Марешка“ (т.е. Пазарската) махала. Така малко след 1453 г. Ямболци стават основоположници на Панагюрище като населено място, а не просто като място за провеждане на панаир веднъж в годината.
И в новото си поселище ямболските войнуци получили полагащите им се бащини и известни привилегии в сравнение с обикновената българска рая. За войнушките си права и привилегии ямболските основатели на Панагюрище имали султански ферман със златна тугра (т.е. печатмонограм на името на султана). Този златопечатан ферман бил запазен от панагюрските потомци на ямболци до началото на XIX век, когато през време на кърджалийските золуми той им бил отнет от пазарджишкия бей Хасан Гаванозооглу. В Панагюрище се развявал и башбайракът (т.е. главното знаме) на всички войнуци от Пловдивската област.
В началото на 1800 г. панагюрци имат трагичната възможност да покажат, че у тях все още е жив генът на бранителите на Ямбол през 1373 г., като оказват отчаяна и обречена съпротива на налитащите кърджалийски пълчища. В резултат героичният градец е толкова жестоко съсипан, че в следващите 12 г. представлявал само едно мъртво пепелище…
Може би войнушките привилегии са улеснили панагюрските ямболци още при наследника на Мехмед II Баязид II (1481-1512) да си издействат в началото на XVI век разрешение да възстановят една разрушена при османското завоевание църква край с. Калугерово (на около 18 км южно от Панагюрище).
Според османското ислямско законодателство не е било допустимо изграждането на нови църкви, а само поддържането на стари. Ето защо построяването на нова църква в Панагюрище е било невъзможно и затова ямболци, за да има все пак къде да се черкуват, измолват да възстановят тази стара черква край Калугерово от времето на II-то Българско царство. Разбира се, не им е позволено да я направят с представителна външност и размери и затова те изграждат малка, вкопана в земята черквичка.
Около нея веднага възниква Калугеровският манастир „Св. Никола“. Във възстановения от ямболци Божи храм от началото на XVI век, та до Априлското въстание (1876 г.) се черкуват панагюрци и хората от околните на манастира села. В началото на 1876 г. известно време прекарва в Калугеровския манастир и апостолът Захарий Стоянов, представящ се там за някой си Хараламби от Брацигово. На този си престой в създадената някога от ямболските войнуци света обител Захарий отделя цели 9 страници от своите „Записки по българските въстания“. „Малката манастирска черквица пише той, скромно и старичко здание, почти равно със земята, се намираше сред двора, срещу вратата на която е буйната студена чешма. Само външните стени на манастира, които приличаха на съща крепост, бяха запазили своето първобитно положение.”
Игуменът на Калугеровския манастир отец Кирил дейно участвал в Априлското въстание и пада убит заедно с Бенковски в Тетевенския Балкан. Поради това през пролетта на 1876 г. манастирът е унищожен от башибозуците. След Освобождението е изграден наново и сега е действащ, но без монаси.
След основаването на Панагюрище от ямболци на десния бряг на Луда Яна, постепенно по другия (т.е. левия) бряг на реката почнали да се заселват хора от околните села, които, разбира се, не са били войнуци като ямболците. Между тези две съставни части на панагюрското население имало почти коренни различия. Ямболските преселници, т.е. същинските панагюрци, били хора отворени, остроумни, предприемчиви, високомерни, хитри, та дори и лукави и повечето били търговци и занаятчии. А придошлите от околните села били попростодушни, поискрени и се занимавали предимно със скотовъдство и донякъде със земеделие. Тези различия се забелязвали дори и в началото на XX век, понеже там, където живеели оправните потомци на ямболците, били и пазарището, и индустрията, и кожарските работилници. Там е и къщата на Райна Княгиня, и тази на Орчо войвода, както и „конакът“ на Бенковски, т.е. къщата на бай Иван Тутев, от където на 20 априлий 1876 г. пуква първата пушка в Панагюрище. (След потушаването на Априлското въстание от Панагюрско в Ямболското с. Пашакъой (дн. гр. Болярово) се преселват родовете БакалАтанасови, БакалПетрови (Дрянови), Ченколеви и др. У Ченколеви има предание, че са роднина с Райна Княгиня.) За съжаление поне до Освобождението (1878 г.) вместо единение срещу османския поробител, съществувала напълно излишна враждебност между панагюрците от двата бряга на Луда Яна. Тази враждебност била найкрайна сред младежите. Те не само си измисляли разни неприлични прякори, но си устройвали и истински сражения. Младите потомци на картонените първосъздатели на Панагюрище се разполагали по десния бряг на Луда Яна, а техните „опоненти“ по левия. Всяка от двете „армии“ наброявала от 50 до 100 и повече момци между 15 и 25 години. Боят наставал найнапред с мятане на камъни с прашки през реката, но скоро се разпалвал и преминавал в ръкопашни схватки с тояги, вследствие на което се стигало до множество пукнати глави, изкарани очи, изпотрошени ръце и крака… В тези братоубийства местните османски власти не се намесвали с оправданието, че това си било градски обичай. (Нищо чудно, ако са и злорадствали заради тези кръвопускания и безпричинна омраза между българите). Понякога дори и самите панагюрски чорбаджии отивали да се „наслаждават“ отдалеко на „традиционното“ кърваво зрелище…
Ямболското присъствие в Панагюрище се е отразило и върху езика в градеца. Той би трябвало поскоро да е към западното наречие, обаче в действителност е към източното и там, където в близката Копривщица се изговаря „е“ (например „брег“), в Панагюрище се казва „я“ („бряг“), както е и в Ямбол. „Мен ми особено харесва споделя около 1925 г. бургаският писател Петко Росен (1880-1944) тоя умекчен и малко припевен диалект“.
В заключение ще приведа един показателен факт: около 1860 г. в Елхово и в с. Маломирово се заселват дошлите от Панагюрско родове на Недевци и Чалъковци. Това (както и преселването през 1876 г. на панагюрци в дн. Болярово) не ще да е случайно тези хора несъмнено са знаели, че корените им са от Ямболско, и те просто са се връщали там, откъдето някога са тръгнали дедите им…
Двеста ямболци даряват средства за Божи гроб през юни 1720 г.
През 1984 г. Пинелопи Стати публикува в Атина (на гръцки) „Неиздаден пътепис на Хрисант Нотара“, който съдържа ценни, но все още практически невлезли в научен оборот данни за българската история в нач. на XVIII век. Хрисант Нотара е бил йерусалимски патриарх (от 1707 до 1731 г), блестящ проповедник и автор (през 1707 г.) на учебните план и програма на прочутата Бейска академия „Св. Сава“ в Букурещ. Той е един от найобразованите представители на Източноправославната църква учил е астрономия в Падуа и Париж. Хрисант написва и множество трудове както по тази наука, така и по география, история и богословие. През 1718 г. той започва мащабна работа по възстановяването на храма „Св.Възкресение“ в Йерусалим. В центъра на този храмротонда (т.е. кръгла църква) се намира гробницата на Господа Иисуса Христа (т.е. Божи гроб).
От своя страна ротондата е част (приблизително една трета) от величествения храм „Гроб Господен“. Основният ремонт на „Св. Възкресение“ изисквал, разбира се, средства и с цел тяхното набиране Хрисант стига (през ян. 1720 г.) и до българските земи, където остава до юли с.г.
Всъщност пътеписът на Хр. Нотара представлява собственоръчен „счетоводен дневник“, в който патриархът стриктно отбелязва имената на дарителите и предоставените от тях за Божи гроб суми. Хрисант обаче вписва покрай имената и даренията още и някои кратки сведения от найразнообразен характер, които са особено любопитни и конкретно за нас като ямболци днес при оскъдицата на данни за града ни в началото на XVIII век.
И така, след като е обходил „по просия“ (набиране на средства) последователно Одрин, Пловдив, Пазарджик, Асеновград, Сливен (там е между 13 и 27 май 1720 г.) и Стара Загора, на 7 юни (отговаря на 18 юни по сегашния ни календар) 1720 г. Хр. Нотара пристига в Ямбол. Йерусалимският патриарх отсяда в къщата на кир (гн) Авраам Лефтери, който найвероятно е бил свещеник в църквата „Св. Георги“ и Божигробски наместник (представител, „почетен консул“) в Ямбол. Урната (кутията) за събиране на помощи е поверена под надзора на епитроп Захария, който е и първият вписан от патриарха дарител от нашия град за Божи гроб. Хрисант отбелязва, че в Ямбол има 2 енории: „Св. Георги“, която била поголяма, и „Св. Троица“, а освен това имало и „кастрини“, т.е. „обитатели на (или „живеещи в“) Крепостта“.
Напомняме на читателите, че Ямболската крепост е обхващала района на Механотехникума и през робството тя е била мюсюлманската част на Ямбол, но явно, че там са живеели и християни, които са били към енорията „Св. Троица“.
Дарителите са записани от патриарха в 5 групи: 1) дарители от енория „Св. Георги“ (около 60 души), 2) дарители от енория „Св. Троица“ (около 25 д.), 3) дарители, живеещи в Крепостта (около 35 д.). При тези 3 групи средно едно семейство (домакинство) дарява по 40 сребърни пари, т.е. 1 сребърен грош, което за ония времена никак не е било малко. (Тогава напр. къща в Ямбол струвала между 20 и 40 гроша). Четвъртата група е от около 60 души, направили помалки дарения. (Впрочем един от тези дарители се казва Дражо и едва ли има съмнение, че той е далечен прадядо на апостола Георги Дражев). В петата група са найщедрите дарители, а именно: 1) Хаджи Димитър, който продал своя къща в „махалата на църквата“ (найвероятно „Св. Георги“) за 40 гроша и ги внесъл за Божи гроб; 2) Съпругата на същия Х. ДимитърКоприна дарила 30те гроша, за които се продал неин дюкян (работилница) в Безистена; 3) Зографина съпруга на Янаки от „махалата на Мирчо“, от продажбата на половин дюкян (работилница) в Безистена получила 35 гроша, които предала за ремонта на „Св. Възкресение“. (Впрочем за споменатата „Мирчева махала“ си струва да се отвори скоба, защото едва ли една цяла махала би носила името на случаен човек. Затова найоснователно е да се предположи, че епоним (т.е. нещо като кръстник) на махалата е известният ямболец от XVII век Мичо (явно неправилно изписване на Мирчо в османския източник за него от 1674 г.), който бил „емин“ (управител, директор, контрольор) на анхиалските (поморийските) солници); 4) Алексо, дъщеря на Бабак, дарила 20-те гроша от продажбата на своя къща край църквата „Св. Троица“. Тези 4 продажби са извършени през юни 1720 г. специално с христолюбивата цел спечелените пари да се внесат за основния ремонт на Божигробската църква. Споменатите четирима крупни дарители записват в патриаршеския тефтер заедно със своите имена и по няколко свои близки и така всички ямболци, внесли своята лепта за богоугодното дело, стават около двеста. Освен това много голямата сума от 23 гроша дарява в Ямбол и Зарафа, която явно е била омъжена тук, но е записана при сливенските дарители като братовчедка на сливенеца Хаджи Генчо.
А сред старозагорските дарители фигурира и един „Георги Ямболец“… От „счетоводния дневник“ на Хр. Нотара може да научим имената на ямболските свещеници през юни 1720 г. Те са по трима на църква: в „Св. Георги“ кир Авраам Лефтери, кир Антим (споменат и като „иконом“ и „духовник“) и Йерей Георги (или „поп Георгаки“); в „Св. Троица“ поп Пенчо, Йерей Марко и поп Сидер. (Около Освобождението (1878 г.) край църквата „Св. Троица“ е имало махала „Поп Марко“. Тя несъмнено е носела името си от споменатия тук „Йерей (т.е. поп) Марко“). Освен посочения като щедър дарител Хаджи Димитър, хаджии били още поне четирима ямболци: Петър, Зафир, Кириак и Димо всичките от енория „Св. Георги“. Със занаятите (занятията) им са посочени 20ина от ямболските дарители: шивачите Стоян, Бельо, Кутки (вероятно Кутьо), още един Стоян и Христо; папукчията Курти; бакалите Георги, Новак, Стойо и Пано; масларите Илия и Андрей; сапунджиите Йован и Курти; чобаните Петър, Паскал, Йово и Ради; кожарите Коста и Георги; кюркчията Янаки и казанджията Георги. Освен някои от вече споменатите, други пооригинални имена на ямболски дарители са следните: Кираца, Савватиани, София, Зараф, Пантаджи, Хрисула, Нантер, Лахо, Бали Коста, Султана, Гюджина, Труро, Респо, Гьоко, Ративой, Ловчо, Гиздимир, Пургур, фиеро. Пагони Михал (вероятно прякор в смисъл, че „гони Михаля“), Куртеса, Параскева (като мъжко име), Пасхалия, Зампо (женско име явно от Зампфира), франго…
Приключил със сметките по постъпленията, патриарх Хр. Нотара отбелязва, че река Тенар (!) разделя Ямбол на две части, като едната, наречена Кастрон (Крепостта) била населявана от „езичници“ (разбирай „мохамедани“), а другата Карвуна – от християни. Последните преминавали до Крепостта по „забележителен“ (или „достоен за споменаване“) каменен мост над Тенар. Този мост бил покрит и към него били прикрепени и воденични камъни… Век и половина покъсно на това място се е намирала т.нар. Софуларска воденица с 3 камъка. Може би нея да е видял Хр. Нотара.
Докато за Каргуна е обяснимо патриархът да го е чул „Карвуна“, то новото за нас име „Тенар“, с което на два пъти е спомената Тунджа, идва малко изненадващо, понеже в самия край на бележките си за Ст. Загора Хрисант е изписал реката точно като „Тунджа“… Той може би се е подвел от Херодот, който пише за една река Тенар, но тя е някъде към Цариград.
Впрочем от пояснителните бележки на П. Стати научаваме по още едно име на Тунджа и на Ямбол: съответно Таксос и Ианнуполис (самият Хрисант изписва Ямбол като „Ямполис“).
В края на бележките по пребиваването си в Ямбол Хрисант записва и един свой разход в града ни за купуването на 4 черги, които определя като „наистина големи килими”.
И преди да сме се разделили с този забележителен йерусалимски патриарх, нека подчертаем, че неговото гостуване ни помага да коригираме началната дата на църквата „Св. Георги“. В съзнанието на ямболци като такава се е утвърдила 1737 г., която и до днес си стои изписана над входните двери на храма.
В „История на гр. Ямбол“ (издадена през 1976 г.) пък проф. Страшимир Димитров пише: „Наличието на надгробни плочи с дата 1737 г. в двора на черквата още не е сигурно доказателство, че самата черква е строена през 1737 г., тъй като в черковните дворове обикновено се събирали и пазели и постари надгробни паметници… Но, ако точната дата не може да се установи, остава безспорен фактът, че тази черква вече съществувала през XVIII в”. Тези мисли на Стр. Димитров показват, че той е склонен да отнесе построяването на „Св. Георги“ дори във времето след 1737 г., но все пак в същия XVIII век.
Разгледаният обаче в настоящата статия „служебен“ пътепис ни дава абсолютно сигурното свидетелство, че църквата „Св. Георги“ си е съществувала вече към 7 юни 1720 г. А колко ли постара може да е тя и от тази дата, не се наемаме засега да гадаем…
В края на юни 1720 г. йерусалимският патриарх Хрисант Нотара напуска Ямбол със стотиците грошове, дарени от ямболци за ремонта на Божигробската църква „Св. Възкресение“, и потегля за Цариград. А покрай своята лепта за Божия слава през юни 1720 г. двеста ямболци записват честните си имена и в историята, за да не отмира споменът за тях и за нашия Ямбол от преди три века…
„Военните забележки” на ген. Кутузов за Ямболско
Навярно малцина знаят, че победителят над Наполеон през 1812/13 г. прославеният руски пълководец от Суворовската школа Михаил Иларионович Кутузов (16 септ. 1745-28 април 1813) е бил и твърде добър дипломат. Именно като такъв той е бил руски военен аташе в Османската империя през 90те г. на XVIII в. и до 1802 г. Отправяйки си да поеме този си пост, през късното лято на 1793 г. генералпоручик Кутузов заедно с назначения за руски пълномощен министър в (Цариград Виктор Кочубей и със свита преминава за 14 дни през българските земи от Русе до Одрин. Кутузов и Кочубей всъщност е трябвало да възстановят отдавна прекъснатите рускотурски дипломатически отношения, след като наскоро е била завършила с Яшкия мирен договор поредната (т.нар. Втора Екатерининска) война между двете империи от 1787/91 г. В същото време обаче руската императрица Екатерина II Велика (1762-1796) не изоставяла намеренията си отново да воюва срещу Турция, която и сама й давала повод за това, понеже системно нарушавала клаузите на Яшкия договор.
В тази връзка групата руски дипломати во главе с Кочубей и Кутузов (както впрочем и всички дипломати на всички държави през всички времена) успоредно с официалната си мисия изпълнявала и разузнавателна. Това най-откровено е посочено в дългото заглавие на секретния доклад на пратениците, гласящо: „Подробно описание на пътя на извънредното и пълномощно руско императорско посолство… от Русчук през Шумла (дн. Шумен) до Константинопол през 1793 г. С военни забележки за земята, с посочване на начина да се прекара и продоволствува от 30 до 40 хил. войска“.
Този доклад е съставен явно от компетентно по военностратегическите въпроси лице и твърде вероятно с немалко съдействие лично от Кутузов. Изобщо без съмнение руското пратеничество неслучайно е предпочело сухопътния (вм. морския) маршрут до Цариград въпреки опасностите (1793 г. е точно в разгара на кърджалийското време!). За важността от военна гледна точка на събраните при пътуването през българските земи (вкл. през Ямболско) данни свидетелства и фактът, че този доклад е разсекретен и публикуван в сп. „Русская старина“ чак през 1878 г, непосредствено след края на Освободителната война. Точно тези данни (от строго военно естество) обаче, заради които докладът е престоял 85 г. „на тъмно“, за нас сега са наймалко интересни. Затова в статията ще отдадем предпочитание найвече на сведенията за Ямболския регион от географски и стопански характер. Нека предварително уточним, че Кутузов и другите пратеници явно добре са си отваряли из нашия край очите, но не чак толкова ушите, поради което почти всички названия (те и без друго са на турски) са изопачени до неузнаваемост в доклада.
В Ямболския регион генералът-дипломат Кутузов навлиза на 15 септ. (по нов стил) 1793 г, идвайки от Карнобат и пристигайки за нощуване в с. „Гафтан“ (Автаня, дн.с. Недялско). Отбелязва се, че край селото има хълмове, някои от които обработвани, а други пустеещи. Макар и неголямо, Недялско произвеждало много жито. Околностите му били обрасли с рядък храсталак, а една височина край селото била добра за лагеруване на войска, но само за 24 ч., защото фуражът нямало да е достатъчен.
На следващия ден (16 септ. 1793 г.) ген. Кутузов, посланик Кочубей и тяхната свита изминават 33 версти (1 верста е 1,06 км) от Недялско до с. „Папас“ (Папаз или Папазкьой, дн.с. Попово). Потегляйки от Недялско в леко югозападна посока, русите извървели няколко версти по самотна височина, заобиколена с дол. пълен с храсталак. Като се прехвърли тя и ручеят, наречен Буг(Бук?),… има изкачване и тогава се стига ширналото се неравно и безводно, покрито с храсти поле, простиращо се до с. Еникьой (дн.с. Каменен). По този път отдясно се вижда само с. Туркманар (Тюркменлар, дн.с. Тамарино)“. Споменатият в този откъс ручей „Буг“ явно е рекичката от с. Люлин до с. Правдино. С оглед бъдещи военни нужди са отбелязани още 2 ручея: 1) протичащият през Каменец, Робово и Каравелово и 2) тъй нареченият „Ешекли“ (в приблизителен превод — „Магарешка река“?), който бил дълъг няколко версти (той явно е речицата, течаща от Леярово до под Бояново, където се влива в Тунджа. Подостоверното име на този ручей е Ашаклъ, както се казва едно от селата по течението му днешното Борисово. „Магарешка река“ по принцип също има, което научаваме от Г.С. Раковски, но тя е край Сливен…). Откъм първия ручей (този през Каменец) се виждала издигната равнина, доста удобна за пътен стан на 20 или 30хилядна войска. „Фуражът е малко, но се виждат само ниви, засети с жито” педантично отбелязва докладът.
От ручея „Ешекли“ започвал храсталак, а полето наподобявало предишното неравно и безводно. Отдясно на следвания от Кутузов и другите лица път се виждало отстоящото на 10 версти от Каменец с. „Базаште“ (Таш тепе, дн. с. Камен връх). За военен ориентир е упоменато и с. „Декокей“ (Дюкменкьой, дн. с. Леярово).
2 версти преди дн. с. Попово руските пратеници преминали някаква река, която погрешно смятат за „Тунша“ (Тунджа) в горното й течение. Споменат е и ручеят „Папазкьой“ (дн. Поповска река), който се вливал в Тунджа край с. „Добружа“ (дн.с. Добрич). Тук отново е допусната грешка (напълно оправдана впрочем поради първопроходчеството на русите по тия места), тъй като Поповската река се. влива в Тунджа не край с. Добрич, а поне на 10 км далеч от него. Явно при с. Добрич безименната рекичка, която русите сметнали за Горна „Тунша“, се е вливала в Поповската река, а не Поповската река в Тунджа. „Край с. Папазкьой четем в доклада има достатъчно място за лагеруване на войската. Вода и дърва има достатъчно, фураж може да се намери надолу по р. Тунша (в случая се касае за Поповската река). Вдясно от с. Папазкьой на 40 версти е разположен гр. Ямлол (Ямбол), а на 20 версти понататък Смимия (Сливен), където се намира оръжеен завод, прочут по този край.“
Като любопитна подробност (разбира се ненамерила място в сухия доклад) ще отбележим, че в този ден (16 септ. 1793 г), точно в Ямболския регион, ген.поручик Кутузов става на 48 г…. На 17 септ. пратеничеството изминава 28 версти, като напуска Попово и стига до „Буюкдербент“ (дн.с. Голям Дервент). В разстояние на 14те версти между селата Попово и Кючук дербент (дн.с. Лалково) русите срещнали по пътя си само два потока: „Синердере“ и „Муракдендере“. При Лалково повърхнината на терена вече забележимо се променила: „Тук започват каменисти, закрити и пълни с трънаци местности. Пътят се стеснява, пресича се от дълбоки и стръмни клисури и става доста труден“. Близо до Лалково течал буен ручей и имало 2 хубави каменни чешми. Преценката от военно гледище е, че до мястото с чешмите можело удобно да лагерува над 20-хилядна войска, тъй като в долчинката зад евентуалния лагер имало достатъчно фураж.
Околностите на Голям Дервент не били така удобни за лагеруване, понеже били пълни с долчинки и дълбоки дерета. От последните бележки за Ямболския регион в тайния доклад научаваме, че през септ. 1793 г. Лалково наброявало над 100 къщи, а Г. Дервент над 200. Тия села имали много жито, но недостатъчно фураж и дърва, а в Дервентските възвишения растели само дребни храсти и трънки…
На 18 септ. 1793 г. ген.поручик Кутузов, посланик Кочубей и придружаващите ги лица напускат Г. Дервент (и респективно Ямболския регион) по направление към Одрин. А сведенията, събрани при тяхното преминаване през нашия край, вероятно са послужили по предназначение след 36 години. Тогава, през лятото на 1829 г„ за първи път руските войски, предвождани от ген. ДибичЗабалкански, преминават Източна Стара планина и през Ямболско стремително достигат и овладяват Одрин…
Ямболци „домилели” на Високата порта
Османската империя е била мюсюлманска държава, изхранвана от християните в нея и в частност от наймногобройните й християнски поданици българите. Мюсюлманското право (шериатът) изрично предписва: „Мюсюлманинът е роден да служи на вярата, да яде, да пие и да се весели. Работата е дълг на неверните”. Поради тези съображения османските власти (особено през XIX в.) не гледали спокойно на масовите български изселнически движения (общо над 1 милион българи напускат Родината си през робските столетия). Подир изселниците оставали безлюдни селища и пустеещи ниви и занаятчийски работилници, а империята се лишавала от найспособната си работна ръка и от найдобрите и сигурни свои данъкоплатци. Затова от началото на XIX в. Високата порта (т.е. върховната османска власт) започнала да изпраща при емигриралите българи свои агенти, които да ги увещават да си дойдат, а специални султански фермани им обещавали връщане на имота, данъчни облекчения, дългосрочни заеми при леки условия, гаранции за имот и живот, мир и спокойствие.
Особено се „загрижили“ османските власти во главе със султана реформатор Махмуд II (1808-1839) след изселването на 140-150 хил. българи найвече от Югоизточна България през пролетта на 1830 г. (Тогава с изтеглящата се след поредната Руско турска война (1828/29 г.) руска армия тръгват само от града Ямбол 7279 д., а бежанците от ямболския регион явно са били многократно повече. В Ески Ямбол, т.е. в тогавашен Ямбол без Каргона, от 300 български къщи остават неизселени само 25). Като израз на „загрижеността“ на Високата порта в периода 1830/37 г, наред с изпратените при изселниците в Дунавските княжества (Влашко и Молдова) османски емисари, били издадени множество султански фермани за завръщане на бежанците, пълни с ласкави обещания и с голяма „съпричастност“ към съдбата им отвъд Дунава. Явно поради факта, че преобладаващото число изселници са били от Ямбол и ямболско, тъкмо ямболският аянин (т.е. местен първенец или големец) Юсеин Ага бил изпратен сред тях във Влашко, за да ги уговаря да се върнат по родните си домове в Султан Махмудова България.
Повечето изселници, разбира се, не се поддали на османските лукавщини и си останали във Влашко, Молдова и Южна Русия, Но все пак и мнозина бежанци от 1830 г, включително ямболци, се завърнали в поробена България било в резултат от лицемерната „загриженост“ на Високата порта, било обзети от носталгия или тласкани от мизерията и лошия климат в новите си поселища. При завръщането си, обаче, не всички си отишли в старите местоживелища, т.е. в Югоизточна България, а мнозина останали из Северна България и то предимно в Добруджа (впрочем там останали още през 1830 г. част от тракийските бежанци, които изобщо не минали оттатък Дунава). Измежду завърналите се в България към 1837 г. и останали в Добруджа българи мнозина били от Ямбол(ско). В Добруджа ямболци намерили свободни места за заселване и си създали добър поминък. (Впрочем, нека уточним, че под „Добруджа“ тук разбираме цялата област, т.е. не само южната й част, която е в сегашна България, но и двойно поголямата й северна част, която от 1878 г. е под румънска власт).
Специално в Северна (днес румънска) Добруджа, и то само в горната й половина, при всичко 50ина български села, абсолютно сигурно е наличието на „ямболски елемент“ поне в 19 от тях. Едно такова село е Черна (на 25 км от гр. Мачин и на 55 км от Тулча), откъдето е големият румънски поет Панайот Станчев Черна (26 авг. 1881-26 март 1913 г.). В негова биография от 1935 г. четем: „През 1811 г. се заселват нови поселници от Ямболско…, които отначало били минали в Бесарабия, но скоро се превръщат и се установяват в с. Черна. Семейството на П. Черна от майчина страна се е заселило в тая година, приидвайки от Ямболско“. От друг източник узнаваме и името на майката на румънския поеткласик: Мария Тошкова, като изрично е уточнено: „дъщеря на потомствени българи от Ямбол”. А сега нека само изброим още някои български села в Сев. Добруджа със силно „ямболско присъствие“: Башкьой, Армутлии, фрекацей, Хаджилари, Камбер, Конгас, Саръгьол… И така стигаме до тулчанското с. Еникьой, прочуло се поради учителстването в него (от пролетта на 1866 г. докъм пролетта на следващата 1867 г.) на самия Апостол на свободата. В Еникьой Дякона не само просвещава, но създава и т.нар. „Гимнастическа дружина“, която е своеобразна формация за военнофизическа подготовка на местните младежи с оглед включването им в борбата за национално освобождение. Участниците в тази „дружина“ се занимават извън селото, на открито, с прескачане на ровове, катерене по дървета, надбягване, надборване, надскачване, а може би и с езда и стрелба. От българи от Еникьой и околните села Апостола сформира и сили за самозащита срещу черкезки и други разбойнически банди. Левски всъщност се явява първият български учител в Еникьой, където училището е открито именно през 1866 г. Създател на това училище е Иван Стоянов Гюмюшлията, по произход от ямболското с. Зимница (тогава Къшлакьой). Самият той се родил веднага след преселението на зимничани през 1830 г. в Бесарабия в селището Кубей. През 1917 г. дядо Иван Гюмюшлията бил найстарият в Еникьой, където по това време имало 150 български домакинства. Същата 1917 г. той разказал на проф. Михаил Арнаудов следното: „Кога да се оттеглят руси те от Одрин, писали се българите от Къшлакьой да вървят в Русия; писали се всичките, стегнали колата, дошло им брашно от Русия (макар че сами имали, заради което с руското брашно хранили биволите си). Потеглили в месец март (1830 г), пътували полека и весело, правили дори сватби по пътя и стигнали в Исакча (на южния бряг на Дунава, срещу Бесарабия).
Тук вардили 40 дена карантина, обрали им добитъка, огоили ги; после ги настанили отвъд Дунав (т.е. в Бесарабия), дали им семе, коне и добитък. Но семето не се родило, марю“ им дал пак брашно. Ала и на другата година не се родило и тогава народът, по Кръстовден (т.е. през септ., найвероятно 1831 г.), тръгнал да се връща на старите места. Част от него останала в Добруджа, гдето било турско, а друга слязла понадолу“.
Такава е одисеята на изселилите се от поробена България през 1830 г. зимничани, но такъв тип одисея ще да са преживели още много хиляди бежанци от Ямболско след „Николаевския бузгун“ (както по народному се нарича Рускотурската война от 1828/29 г.). Самият разказвач на горните събития Иван Гюмюшлията при установяването на част от зимничани в Сев. Добруджа попаднал в чисто българското село Хамамджий, обитавано от изселници (бежанци) все от Ямболско (Голям Дервент, Попово село, Бурбуджикьой (дн. с. Поляна)). В Хамамджий той порасъл и се оженил (по време на Кримската война от 1853-56 г.), след което живял около 4 год. в Тулча, а найвероятно около 1860 г. се заселил с още „12 къщи българи, все от Къшлакьой“ в Еникьой. Това село до тогава било чисто турско, но когато през 1878 г. там се установила румънска власт, турците го напуснали. За 10 г. след заселването си в Еникьой българите нараснали на 40 къщи и си издействали право за черква. Построили я похубава от всички черкви по околните села.
Извън Добруджа, но пак в североизточните български земи, завърналите се бежанци (от 1830 г.) от Ямболско заселват и на практика основават напр. провадийските села Девня и Синдел и новопазарското село Енево. Последното село е създадено найвече от дермендеренци, т.е. жители на днешното с. Воденичане.
Найвероятно в (така да се каже) ямболска среда из Добруджа през периода 1861-1874 г. е бил учител и(ли) свещеник ямболецът (ученик на Чинтулов) Вълчан Иванов Шиваров. Към мисълта за „ямболската среда“ ни навежда дори самото име на добричкото село, в което той учителства от 1868 до 1872 г. Карапча. Нали и в Ямболско си имаме Карапча (дн. Маломир), а навремето по неписана традиция, когато някое село се премести другаде, то си запазва името. Тъй че, както напр. си имаме Голям и Малък Боялък (Г. и Малко Шарково) в ямболско и Голям и Малък Боялък (съответно сега Благоево и Свердлово) чак при гр. Одеса (в Украйна), защо да не може и Карапча, Добричко (дн. с. Крапец), да е с основоположници от Карапча, Ямболско? В подкрепа на това предположение се явява и следното твърдение на проф. Любомир Милетич от 1905 г: „В Добрич, както във Варна и Балчик, българският елемент… е заселен… от около 1828-29 г., когато население от… Ямболско и Одринско бе потеглило да се пресели в Русия, но по пътя голяма част от него се спряла и установила в Добруджа“. (А между другото и в Бесарабия има с. Карапча; в него е живяла след 1830 г. до омъжването си (в Ямболската махала на Белград) известната народна певица от Ямбол баба Елена Янкова (1825-1901 г.).)
След като споменахме за ямболеца Вълчан Шиваров (впрочем, той е и основател на читалището в Карапча, Добричко) като учител сред добруджанските ямболци, нека приведем и още един такъв случай: в познатото ни вече севернодобруджанско голямо българско село Черна (с много сериозен „ямболски елемент“ в него) от 1858 до 1868 г. учителства „ямболчанинът“ Костадин Икономов, попски син, придобил образованието си в родния Ямбол.
Той всъщност е и основателят на българското училище в Черна и отначало учил и млади, и стари хора, като годишната му заплата била 7 хил. гроша.
И след обстойния преглед на „Ямболското присъствие“ найвече в Добруджа, получило се в резултат предимно от „Великото преселение на българите“ през 1830 г, нека се върнем пак при „загрижените“ поробители, на които страшно им „домиляло“ за ямболските бежанци.
Поради настъпилата вследствие на масовото българско изселване от 1830 г. остра нужда от производително население в администрирания от него регион. Одринският валия се опитал да върне установилите се в Добруджа ямболци в старите им селища. Добруджанските ямболци обаче упорито отказвали. Проблемът стигнал до Високата порта и тя на 5 ноември 1837 г. предписала на Одринския валия, че евентуалното принудително преместване на ямболци от Добруджа в старите им места „засега се счита неудобно, защото би породило смут и уплаха между другите раи”.”А и те (ямболци) продължава директивата – са се вече настанили в тия околии и са се заели със земеделие в тия места, които са част от султанската империя.”
Установилите се за постоянно в Добруджа ямболски изселници допринасят за възраждането и възмогването на тази българска област, обезлюдена и разорена през рускотурските войни от последната третина на XVIII и първата третина на XIX век.
„Ти си по род българин!“
През 1855 г. 1718годишният ученик в т.нар. Еленска даскалоливница Ради Колесов става дясна ръка на известния бунтовник Капитан Дядо Никола Филиповски в подготовката на националноосвободително въстание. Във връзка с това той се запознава с родолюбивия търновски търговец Пандели Кисимов (1832-13 януари 1905 г.) и двамата остават близки съмишленици и съратници до самата преждевременна смърт на Колесов през 1862 г. След провала на Капитан Дядо Николовото въстание (лятото на 1856 г.) Пандели Кисимов се превръща в истински ангелхранител за осъдения на смърт наш съгражданин и с всички сили съдейства за замяната на смъртната му присъда със затвор, а през 1859 г. успява да го отърве предсрочно и от затвора. Почти всички данни, с които разполагаме за Ради Колесов в периода от 1855 до 1859 г, дължим именно на Пандели Кисимов и поточно на неговите спомени, озаглавени „Исторически работи“.
Пандели Кисимов е свързан косвено с Ямбол обаче и по още една линия, което е останало неизвестно за самия него, но се установява при съпоставянето на сведенията от неговите спомени „Исторически работи“ с тези от спомените на Димитър Паничков и от заточеническия дневник на Никола Обретенов. Тази „ямболска връзка“ изиграва огромна роля в живота на П. Кисимов и без всякакво съмнение и преувеличение допринася за оставането му в българската история. А самият случай е следният:
В края на октомври 1844 г. 12-годишният Пандели пристига с родителите и брат си на хаджилък в Йерусалим. Семейството престоява по светите Божигробски места близо половин година. Това време е предостатъчно за невръстния хаджия да натрупа впечатления, които остават в съзнанието му за цял живот, още повече, че само две години покъсно, когато научава славянобългарския правопис, Пандели описва в ученическите си тетрадки „хаджийското си пътуване с неговите премеждия“. След половин век един знаменателен епизод е пренесен от старите тетрадки върху страниците на Пандели Кисимовите „Исторически работи“, където четем: „Преди да свърша със спомените си за моя хаджилък, ще кажа още и за едно обстоятелство, което остави впечатление в детинския ми ум. Казах, че духовните лица и служители в манастирите казваха ми вместо всяко име „ То ВУЛГАРАКИ“ („българчето“) и се чудеха на книжовния ми гръцки говор. Случи се веднъж един духовник в присъствието на други духовник да ме попита на гръцки език:”Ти, като знаеш тъй чисто гръцки, какъв си: вулгарос (българин) ли или ромеос (ромей, грък)?“ Съвсем ново беше за мене това питане и ме озадачи: „ Какъв да се кажа?” Най-сетне отворих уста и почти несъзнателно казах на гръцки: „Аз съм румелиотис (румелиец)!” Този мой отговор като че помири двамата духовници, защото тоя, който дотогива мълчеше, каза: „Право отговори; ти си от Румелия (Балканските владения на Османската империя на изток от Босна) и си румелиотис, ама ти си под род българин и затова ти казват. то вулгараки”. И тоя духовник почна тогива да приказва с мене по български.
Това – обобщава над половин век покъсно Пандели Кисимов – беше за мене първият урок, първата искра на чувство и съзнание в народността ми, на патриотизма ми, да река, и това ми дойде от един български духовник. Кой и от где беше той, малко се грижех това да науча тогива. Инак бих запомнил и името му, както и случая. Манастирите ни църквата и вярата са съхранители на народността и отечество то ни, те са и възкресителите му! Още оттогаз научих да почитам служителите на тая църква“…
Но кой е незнайният български духовник на Божи гроб, оставил толкова неизличима диря в съзнанието на 12-годишното хаджийче и почти предопределил понататъшния му жизнен път и деятелност? Повече от век и половина след описаната знаменателна среща през 1844 или1845 г. вече можем да отговорим на този въпрос. В това отношение първостепенна помощ ни оказват спомените на известния възрожденски печатар и книжар – родолюбеца хаджи Димитър Паничков (1808 или 1810 – 5 февр. 1909 г.). Той пристига в Йерусалим на Връбница през 1858 г. и обикаля Светите места повече от 10 дена, В срядата след Великдена той тръгнал с едно македонско българче и един православен албанец от Йерусалим за отстоящия на 10-ина км Витлеем. „Дойдохме до манастира „Св. Илия” с аязма спомня си Дядо Паничков. Тук ни опасваха с веригите, с които някога връзвали Св. великомученика Георги. Кога попитах същите ли са тия вериги, духовникът ме позна, че съм българин, и ми заговори по нашенски. После поп Иван тъй се казваше той ми разправи историята си: родом от Ямбол, живял в Браила, а сега сеприбрал на Кръстманастир, близо тук до „Св. Илия“.“
Понататък поп Иван разказва на Паничков при какви обстоятелства се е озовал чак на Божи гроб. Научаваме, че ямболецът е бил сред найдейните участници в освободителната акция на българската емиграция във Влашко, известна като Първи Браилски бунт (юли 1841 г). Поп Иван е заклевал и изповядвал готвещите се за смъртен бой с поробителя близо триста въстаника. Влашкото правителство обаче, под османски натиск, със сила осуетява прехвърлянето им през Дунава на родния бряг… Мнозина родолюбци загинали или се издавили, други се предали на влашките власти, а трети успели да избягат. Сред последните бил и поп Иван, който намерил убежище чак на Божи гроб…
Дотук поне три неща ни помагат да отъждествим българския духовник, пробудил народностното чувство у Пандели Кисимов, с поп Иван от Ямбол. А те са: 1) и през 1844/45, и през 1858 г. срещите с този духовник са в или в близост до т.нар. Кръстманастир; 2) и в двата случая духовникът като че ли първо преценява покпонникабългарин, преди да му се разкрие като сънародник; и 3) и в двата случая духовникът не говори празни приказки, а винаги избира патриотични теми.
Специално на 50-годишния Паничков например поп Иван, освен патриотичния епизод от 1841 г., разказва и неща в духа на тогавашната българогръцка църковна разпра, а именно, че „някога Абисинската стаичка до Светия гроб (Господен) и черквата „Св. Яков” били български”. Освен това до Кръст-манастир „имало идруг български манастир, голямо здание – „Св. Симеон”, останал още от Симеоново време… Гърците искали да усвоят и него, но понеже българите калугери се противили, тогава гърците убили тайно един турски чиновник и го хвърлили зад манастира „Св. Симеон”. Турците намерили убития, разярилисе, изклали българите, а манастира изгорили. Туй станало във време на (Цариградския Вселенски) патриарх Самуила (1763-68 и 1773-74 г). Сега (1858 г.) на туй място имало параклис, в който живеел един българин македонец“.
Според Паничков покъсно поп Иван се върнал в Браила при дъщеря си и починал през 1875 г. Явно обаче годината е сгрешена, тъй като в дневника на поборника и апостола Никола Обретенов (1849-1939 г), воден по време на заточението му в Акра (в дн. Израел), четем за 18 юли 1877 г.: „Днес идва при нас един калугер, българин от Ямбол, който е бил отдавна 35 години по Божигробските манастири. Приказва с нас и си отиде“. Без всякакво съмнение споменатият калугер може да бъде идентифициран единствено с поп Иван, от чието установяване през 1841 или 42 г. на Божи гроб до 1877 г. са изминали точно 35 години. Този епизод отново илюстрира неизчерпаемото родолюбие на нашия съгражданин, тъй като са изтекли едва 16 дни от пристигането на Н. Обретенов и още11 априлци и Ботеви четници в Акра, а поп Иван вече смогва да ги посети. А нека подчертаем, че пътят от Йерусалим до Акра тогава се е изминавал за три дена само в едната посока; освен това поп Иван вече съвсем не е бил в младите си годи ни… Но, както (не особено благозвучно) би се изразил Захарий Стоянов, патриотизмът е неизцелима краста… Освен морална, поп Иван явно е дал и материална подкрепа на страдалците за българската свобода. В тая връзка обаче 8 дни след неговото посещение се получават неприятни сцени между 12-те заточени поборника. Н. Обретенов отбелязва в дневника си: „Юлий 26-27-28. Не са случи нищо друго, освен каране от дружината за някакви си пари, които дал калугера, дето идва на 18-того. Работата достигна до бой. Сичко са призна от Димитра Севлиевчанина”. Можем да предположим; че поп Иван е дал средства на споменатия Димитър, за да ги раздели между цялата „дружина“, но той се е опитал да ги задържи само за себе си… Позната история…
Вижда се, че през юли 1877 г. ямболецът поп Иван си е жив и държелив. Разполагаме обаче с още едно сведение, което несъмнено визира пак него и от което научаваме, че и над четвърт век покъсно той продължава да си е жив и държелив и дори е игумен на Божигробския манастир Лавра „Св. Сава“. От един хаджийски пътепис узнаваме, че група ямболски поклонници прекарва 2 и 3 март 1903 г. в „Св. Сава“. Четем, че в този манастир имало „трима българи, родом от нашия град Ямбол: двама калугери (Панайот и Георги) и игуменът…. който е много стар — до 90 години има; 60 години станало да живей там”. Като се върнем 60 г. назад от 23 март 1903 г, отново попадаме около 1842 г. — найвероятната дата на пристигането на ямболеца поп Иван от Браила по светите Божигробски места.
Със сигурност към нашия земляк трябва да отнесем и сведението, че спомоществовател за отпечатаната през 1833 г. „Аритметика или наука числителна“ на Христаки Павлович е и свещеник Йоан от Браила. И тъй като това е единственото нещо, споменато за поп Иван в авторитетната енциклопедия. Българска възрожденска интелигенция“ (1988 г), нека тук обобщим наличните данни за него така, както би следвало да изглеждат в нея: „Иван (Йоан)” Свещеник. Роден около 1810 г. в Ямбол. През 1830 г. се изселва в Браила. Активен участник в подготовката на Първия Браилски бунт (1841 г.), след чийто провал забягва в Палестина. Над 60 години пребивава из Божигробските манастири. Умира след 3 март 1903 г. най-вероятно в манастира „Св. Сава”, на който е бил игумен”.
За завършек нека се върнем пак на Пандели Кисимов, за да споменем накратко делата, с които той остава в българската история: участие във въстанията на капитан Дядо Никола (1856 г.) и на Хаджи Ставри (1862 г); един от основателите на Тайния Централен Български Комитет (ТЦБК) през 1866 г. и автор на прословутия му „Мемоар“ (1867 г.) до султана; редактор на в. „Отечество“ и сътрудник на множество други издания; книжовник; борец против разпокъсването на българските земи през 1878 г….И в основата на непрестанната и безкористна родолюбива деятелност на Пандели Кисимов стои незабравимата му среща през 1844 или 45 г. с един български духовник на Божи гроб, когото фактите ни позволяват да идентифицираме като поп Иван от Ямбол… Нашият съгражданин надали си е въобразявал, че бащинските му слова към едно 12годишно дете ще превърнат това дете в бележит български родолюбец. Но нали точно за такива случаи е казано, че действителността винаги е побогата от въображението…
Ямболци се жалват на руския цар през 1853 г.
На 21 юни 1853 г. започва поредната рускотурска война, останала в историята като Кримска (1853/56 г). Вследствие на тази нова надежда за освобождение, стремително се покачва политическата активност на българите и то найвече на емигрантите в Дунавските княжества Влашко и Молдова. Така на 17 август 1853 г. 37 попърви българи от тези княжества отправят към руския цар Николай I (1825-1855) специален адрес (апел). Той е написан твърде витиевато и претрупано, което раздува обема му, но не вреди на яснотата му.
В увода на адреса се изтъква, че т.нар. Гюлхански Хатишериф (проект за реформи в Османската империя, прокламиран на 3 ноември 1839 г.) на султан Абдул Меджид (1839-1861) изобщо не е приложен и в българските земи под турска власт все така си царят произволи и убийства, които принуждават хиляди български семейства да напускат България. В адреса (апела) се говори за непрекъснатото ограбване на нашия народ и за всевъзможните своеволия на душманите спрямо него. „3а това ние, долуподписаните чеда на нещастния български народ — продължава апелът, които се намираме вън от своето Отечество, принудени да се преселим в Дунавските княжества поради турския гнет,… те молим… простри твоята могъща десница над нас и облекчи нашите страдания от кръвожадните мъчители и техните насилия…“
Проблемите, с които авторите на апела занимават по-нататък руския цар, напълно съвпадат с трите основни задачи пред българите през периода на Възраждането: 1) национално училище, 2) национална църква, 3) национална държава. За българските училища, които били „бедни и неустроени“, 37-те емигранти молят Николай I за съдействие да бъде позволено на българите да съберат под надзора на османското правителство данък за обществените нужди на народа, за устройство и подобрение на училищата, за уреждане на печатници да се печатат необходимите книги за обучение на нашите юноши, за богоугодни заведения и прочие“. По църковните дела молбата към руския цар е „да бъде позволено и на нашия народ да има свои родни архипастири“. „Не отделяне от Вселенския (Цариградски) патриарх ние търсим – твърдят просителите, – … но молим, щото духовните ни пастири да бъдат от нашата среда и да поучават на народния език.“
Вижда се, че исканията на 37-те български емигранти в духовната област са доста умерени. Такива са и политическите им искания: „Нека… подобно едноверните наши братя сърбите и молдовласите, ако не напълно, поне донякъде да имаме свое народно управление“. „Ние не търсим да се отделим от султа
на гласи понататък апелът, не желаем да му се противим, но… молим под неговия надзор да имаме свои представители от народа, които биха работили за нас и биха се грижили за нашите нужди.“
Разгледаният адрес (апел) до руския цар Николай 1 от 17 авг.1853 г. е подписан от 37 души, сред които наймного са ямболците 8 души, следвани от свищовци (6 д.) и сливенци (5 д.), както и по един, двама или трима души от още 10-ина български селища. Найизвестните дейци измежду подписалите апела са: Архимандрит Максим Райкович от В. Търново, др Иван Селимински от Сливен, Евлоги Георгиев от Карлово. Адресът до руския цар е подписан от следните ямболци: Константин (Костаки) Николаевич Попов(ич) (1821-1876), Пенчо Николов, Тома Георгиев, Йоан хаджи Курта, Теодораки х. Стефан, Анастас Василев, Никола Попович (явно бащата на Костаки Попович) и Христо Иванов. За последните трима изрично е отбелязано, че са от Каргона.
Сред 8-те ямболски просители найизтъкнатият и многозаслужил за Ямбол и за България е Костаки Попович. Той е роден в Ямбол през 1821 г. в семейството на търговеца Никола Попович и жена му Димитра. През пролетта на 1830 г. семейството напуска родния дом, който се е намирал на днешната ул. „Св. Георги“ № 50, и дири спасение от възстановилото се след 9-месечно прекъсване османско иго отвъд Дунава в гр. Браила. Тук Костакипродължава образованието си, след което завършва и Университета в Одеса. Той е полиглот владеел е гръцки, влашки, руски, английски, френски и италиански езици. Солидно образован и висококултурен, Костаки става преводач в английското консулство в Браила, а покъсно и секретар на английската легация в Букурещ. Цяла редица именити български възрожденци са негови близки познайници. Сред тях са Найден Геров, братя Евлоги и Христо Георгиеви, Г. С. Раковски, др Иван Селимински, Марин Дринов, Васил Друмев, Райко Жинзифов…
К. Попович активно участва в Кримската война, ревностно разпространява българската възрожденска книжнина, финансира издаването на някои от книгите на Раковски, изпраща пари за учебното дело в родния Ямбол… През 1868 и 1869 г. са. двете като че ли найзначими за България негови дела: през 1868 г. той става първият българин, разрешил на дъщеря си да се изяви в театрално представление. Така една от петте му дъщери Матилда става първата българска актриса. А през 1869 г. в Браила К. Попович става съучредител на Българското книжовно дружество (БКД) днешната Българска академия на науките. Това велико за българската наука и култура събитие става не само с активно ямболско участие (в лицето на Костаки и брат му Васил Попович), но и (така да се каже) на „ямболска територия“, понеже БКД е основано в къщата на ямболката Варвара Хаджи Велева в Браила. Впрочем, все през тези найисторически и плодоносни за Костаки Попович години (1868 и 1869а), по негова и на брат му Васил инициатива е построена в Браила българската черква „Св. Възнесение“. Тази черква също е на „ямболска територия“, понеже е издигната на място, подарено от споменатата ямболка Варвара Х. Велева.
Всички видни българи, отивайки към Русия или връщайки се от там, са се отбивали в гостоприемната къща на К. Попович, когото дори наричали „Руския консул“… След дълго боледуване той умира на 12 ноем. 1876 г. и така само 14 месеца не му достигат да види своя Ямбол свободен завинаги… Може би не са много ямболците, които знаят, че в самия край на ул. „Раковски“, до Поликлиниката, е издигнат паметник на този наш предостоен съгражданин…
И накрая, нека се върнем за малко пак на адреса (апела) от 17 авг. 1853 г. Той бил връчен пряко на руския цар. В отговор Николай I наредил да се предаде на просителите, че той се е запознал лично с тяхното изложение и изказва открито височайшето си одобрение. Сигурно големи са били вълнението и възторгът, с които 37-те български емигранти (и в частност осемте ямболци) са възприели царското внимание. И може би в оня момент не са и предполагали, че до българската свобода все пак остава още четвърт век…
Жизненият стандарт на Д. Чинтулов като учител в Ямбол (1857-1861 г.)
През периода 1850/57 г. изтъкнатият наш възрожденец Добри Чинтулов (1822-1886), възпитаник на Херсонската духовна семинария в Одеса, учителства в родния си Сливен с годишна заплата от 100 турски лири. Тази сума се виждала прекалено голяма на 56 църковни настоятелигръкомани и поради тяхното недоброжелателство Чинтулов идва през септември 1857 г. да учителства в Ямбол. Тук той е настанен да живее в т.нар. таксидиот към църквата „Св. Георги“, който представлявал двуетажна кирпичена сграда с три стаи на мястото на Каргонската поликлиника. Веднага след идването си в Ямбол популярният и авторитетен 35-годишен Чинтулов създава класно (т.е. основно) училище, в което преподава до края на 1860 г. Тук, в Ямбол, той се сгодява през 1858 г. за помалката дъщеря на първия български фабрикант Добри Желязков Анастасия, за която същата година се и оженва. На следващата 1859 г. пак в Ямбол се ражда и техният единствен син Петър.
При идването на Чинтулов на работа в Ямбол между него и представителите на ямболската община е сключен договор със следното съдържание:
„Долуподписаният задължавам се да управлявам в продължението на три години българското в Ямбол върховно училище, като преподавам на учениците матерния език за едно с потребните науки, за които учениците, що излизат от взаимнообучителното училище, се покажат достойни. За този мой труд ямболската община се обвързва да ми плати за трите речени години 300 лири турски, предплащани всеки З месеца по 25 лири.
В удостоверение на реченото давам на представителите на българската в Ямбол община това съгласително писмо, което собственоръчно подписвам.
гр. Ямбол, 1857 г., септември 20″
След изтичането на договорения 3годишен срок на гърба на това „съгласително писмо“ е написано: „Тригодишното учителстване на гн Д. Чинтулов се изпълни и според направеното условие за това и получи тригодишната си заплата, според както показват и записките му, дадени на църковните епитропи. Ямбол, 1860 г., септември 20”. (Впрочем, и след тази дата Чинтулов остава в Ямбол до април 1861 г).
От цитирания договор се вижда, че годишната заплата на видния наш възрожденец в Ямбол е била същата, както и преди това в Сливен 100 турски лири. По онова време (и поточно към 1 септември 1858 г.) 1 лира се е равнявала на 127 гроша. Съвсем просто изчисление ни показва, че месечната заплата на Чинтулов възлиза на повече от 1000 (поточно 1058) гроша. Нека проверим каква покупателна способност е имала тази ямболска месечна учителска заплата. За ориентир, естествено, ще ни служат цените на някои стоки по онова време. Да почнем с хранителните: 1 ока (=1,283 кг) хляб е струвала 1/4 грош; 1 ока свинско месо — 2,5 гроша; 1 ока суджук 4 гроша; 1 ока маслини — от 2 до 5 гроша; 1 ока дървено масло (т.е. зехтин) — 1111,5 гр.; 1 ока червен пипер е 8,5 гр., а 1 ока хайвер 22 гроша. От нехранителните стоки знаем, че цената на една мокра волска кожа е 5-5,5 гр., а на 1 ока сапун 3 гроша.
Нека направим сега една съпоставка по отношение на хляба тогава и днес, като предварително обърнем цената за 1 ока в цена за 1 кг. Щом 1 ока хляб е била 0,25 гроша, то 1 кг ще е струвал по 0,2 гроша или със своите 1058 гроша месечно Д. Чинтулов е можел да си купи 5290 кг хляб. Сега (през май 2002 г.), 1 кг хляб е към 70 ст., следователно същото количество от 5290 кг ще се купи с месечен доход от 3703 лева… Ако приемем, че средната заплата днес е 264 лв., то по отношение на хляба покупателната способност на Чинтуловата месечна учителска заплата е 14 пъти по-висока от днешната… [През август 2003 г. средната заплата се е „повишила“ на 265 лв., а 1 кг. бял хляб струва средно 80 ст. Така, що се касае конкретно до хляба, Чинтуловата заплата превъзхожда средномесечната през август 2003 г. 16 пъти.]
Но нека видим как стои въпросът, например, със суджука. Щом 1 ока е 4 гроша, излиза, че 1 кг струва към 3,12 гроша. Със своите 1058 гроша Чинтулов е можел да си напазари 339 кг суджук…Ако приемем, че сега 1 кг суджук е 12,65 лв., то със средната месечна заплата от 264 лв. би могло да се купят към 21 кг от този деликатес… Следователно по отношение на суджука Чинтулова та месечна заплата „бие“ днешната средна с над 16 пъти. Т.е. кажи-речи излиза, че в поробена България месечната заплата на един виден ямболски учител му е осигурявала жизнен стандарт, какъвто днес може да се намери само отвъд Великата шенгенска стена…
Но, разбира се, не всичко е суджук, читателю… Не може даси истински учител, ако не четеш; следователно си длъжен да си купуваш и учебници, и книги, и вестници… А по времето на Чинтулов тези стоки са били далеч поскъпи, отколкото сега. Та само един вестник тогава е струвал минимум (т.е. ако си го купиш в мястото на издаването му) 4 гроша, т.е. точно колкото 1,283 кг суджук. И все пак, когато месечният ти доход стига за 339 кг суджук, спокойно можеш да си позволиш абонамент за един вестник и Чинтупов си го позволява, абонирайки се (както и колегата си Ради Колесов) за седмичния вестник на Раковски „Дунавски лебед“, излизал през 1860/61 г. в Белград. Годишният абонамент за „Лебед“а е бил 2 турски лири, т.е. 1 брой излиза 5 гроша.
Ето и какви са цените пък на някои книги и учебници по онова време, които не може да не са трябвали на Чинтулов като прогимназиален учител по всичко в Ямбол: към 15 ноември 1858 г. „Граматика българска“ струва 12 гроша, „Начало на българската история“ — 3 гр., „Болгарска аритметика“ 10 гр.; „Кратка числителница“ от Хр. Г. Данов през 1859 г. върви по 5 гроша; към 7 май 1860 г. цената на „Всеобща история“ е 12 гр., а на „Повести за древните славяни и елини“- 3 гроша. Специално що се отнася до учебниците Чинтулов му „намира лесното“ като сам си изготвя ръкописни компилации по риторика и словесност, руска граматика и литература, математика, музика, закон Божи, география, история…
Все през „Ямболския период“ (септември 1857 – април 1861 г.) на Чинтупов излиза и прочутата книга на Раковски „Няколко речи о Асеню първому… и сина му Асеню второму“ (1860 г.). Не знаем колко точно е струвала, но книжарят от Сливен Стефан Гидиков предлага на автора Раковски цената й да се свали до 12 гроша, за да стане книгата му попродаваема. Гидиков оставя в Ямбол за разпространение 50 екземпляра от „Няколко речи…“. Няма да сме твърде далеч от истината, ако предположим, че за разпространител на книгата в Ямбол Гидиков ще да е използвал съгражданина си Чинтулов, който пък едва ли би се оставил да не купи за себе си историческия труд на Раковски (за чийто „Дунавски лебед“ точно по същото време окт. 1860 г. и чрез същия Гидиков се е абонирал)… Впрочем ето и още няколко тогавашни заглавия, които вероятно са „изкушавали“ Чинтулов и съответно са „подяждали“ учителската му заплата: „Сборник от разни съчинения“ (1860 г.) на Добри Войников —16 гроша; „Български народни песни“ (1861 г), събрани от братя Миладинови – 20 гр.; „Календар за година 1862″ от Драган Манчов — 2 гроша.
Нека направим и една, малко понеобичайна, съпоставка: 200 турски лири рушвет, дадени от заможните ямболци Хаджи Васил Хаджи Драгоев и Дочо Иванов след август 1856 г, спасяват живота на 1819годишния тогава Ради Колесов, осъден от османците на смърт за дейното си участие в Габровското въстание на Капитан Дядо Никола през лятото на 1856 г…. Вижда се, че тогава цената на един човешки живот е точно колкото 2 годишни заплати на високоплатен ямболски учител… А в първите месеци на 1859 г. още 12 хил. гроша (т.е. една годишна учителска заплата) отърват Колесов и от затвора, с който предният рушвет е заменил смъртната му присъда…
И накрая, какво би могло да се каже в заключение? Наистина, работил е Д. Чинтулов. Много е работил, много е творил и много е допринесъл – и за Ямбол, и за Сливен, и за България…
Но е знаел и за какво работи. Във всеки случай не само за слава, а е виждал и, че има нещо насреща, което достойно и предостатъчно обезпечава материално съществуванието му. И това е правело и залъка му, и труда му по Българското Възраждане по-сладки…
На гости у Чинтулов в Ямбол през лятото на 1858 г.
От септ. 1857 до апр. 1861 г. бележитият българин Добри Чинтулов (възпитаник на Одеската духовна семинария) живее, работи (като главен учител) и твори в Ямбол. Тук се устройва твърде благополучно с голяма заплата и самостоятелно жилище. Най-вероятно през авг. 1858 г. той посреща в ямболския си дом други двама бележити българи.
Навярно от 1849 г. в Одеса датира Чинтуловото приятелство с многозаслужилия възрожденски учител, книжовник и общественик Сава Филаретов (1825-1863), родом от Жеравна. Между двамата се води кореспонденция (чрез Найден Геров), като поне 4 от писмата си (от 5 октомври и 16 декември 1857 г. и от 22 април и 14 октомври 1858 г.) Чинтулов написва и изпраща до Филаретов (той от есента на 1857 г. до март 1861 г. е главен учител в София) от Ямбол.
След приключването на първата си учебна година в София (на 21 юли 1858 г.) Филаретов си заминава за Жеравна, където престоява целия август и част от септември 1858 г. От Жеравна той предприема едно пътуване до Ямбол, за да се види с отколешния си приятел Чинтулов. За тяхната среща в Ямбол намираме сведения в един спомен на Добри Стойнев, който е бил ученик на Чинтулов в Сливен. Стойнев пише, че по същото време, когато Филаретов идва при Чинтупов в Ямбол, там пристига и възрожденският учител и книжовник Сава Доброплодни (1820-1894), по онова време директор на Шуменските училища. Доброплодни явно се е познавал и с Чинтулов (понеже и двамата са от Сливен), и с Филаретов, на когото пък (през 1842/43 г.) е бил учител в Котел.
Разговорът на тримата ни заслужили просветители при срещата им у Чинтулов в Ямбол се е въртял найвече около вакантното място за главен учител в Сливен. Това място през учебната 1857/58 г. се е заемало от известния възрожденски деец от гр. Елена Никола Михайловски (18181892), брат на Иларион Макариополски и баща на поета Стоян Михайловски. Н. Михайловски обаче през 1858 г. си заминал от Сливен, без дори да се обади на църковните настоятели, а им писал от Търново, че няма да се върне вече. Според спомена на Д. Стойнев при срещата си в Ямбол, тримата се съгласяват, щото ако един от тях бъде условен за учител в Сливен, да се труди, колкото е възможно, да убеди общинарите да условят и другите двама, за да бъдат повече учителски сили, та училището да стане образцово в цяло Българско“.
Може с основание да предположим, че всъщност мястото на главен учител в Сливен през 1858 г. е било необходимо най-вече на филаретов и Доброплодни, а не толкова на Чинтулов, който си е имал сключен при изгодни за него условия договор с „Българската община в Ямбол“, изтичащ чак на 20 септември 1860 г. Като че ли найналежащо от тримата се нуждаел от учителското място в Сливен С. Филаретов, който според Д. Стойнов не искал да се връща в София поради „спънките и гоненията, що му правел тамошният гръцки владика Легион (правилно „Гедеон“ бел. на Х. Б.).
След Ямболската среща на тримата наши възрожденци на вакантното място в Сливен бил назначен С. Доброплодни,който го заемал до 1861 г. Той обаче, както свидетелствува Стойнов, „не продумал ни една думица за другите двама, но повиква, ако не се лъжем, за свои помощници бивши негови ученици от Шумен”. Интересна форма на възмездие за неспазената дума сполетява Доброплодни в Сливен. Там след известно време, вместо да го наричат „директор“, му лепват славния прякор „Дерикотор“, което ще рече, че дере котараци и най-вероятно е „оценка“ на певческите му „дарби“. Името му пък бива доста находчиво преиначено от сияйното Доброплодни на цветистото Долнопробни…
А Чинтулов напуска Ямбол през април 1861 г. Според в-ка на Драган Цанков „България“ [бр. 109 от 20 април (2 май по нов стил) 1861 г.] той бил едва ли не прогонен от ямболските чорбаджии, понеже описвал деянията им (явно непохвални) в цариградските вестници. Очевидно обаче нещата не са стоели така.
Просто още преди 6 месеца е бил изтекъл срокът на „трудовия договор“ на Чинтулов като главен учител в нашия град и Даскал Добри е преценил, че му е време вече да се раздели с Ямбол, за да въздигне западналото през 3 и половинагодишното му отсъствие учебно дело в родния му Сливен. Ямболци го изпращат с песен, специално съчинена от неговия тукашен колега Ради Колесов. Нейният завършек гласи:
„Ямболе граде, не тъжи, мили,
че те оставя учител славни .
Господин Чинтул! “
Ямболски старини в неизвестност
Много ямболски преносими старини са открити и прибрани на сигурно, но и немалко са затрити, откраднати, разпилени, пропаднали без вест. Тук ще припомня наличието преди време в града ни на някои старини, чиито дири от един момент насетне се изгубват.
1) През януари и февруари 1860 г. Г. С. Раковски, тръгвайки от
Браила, пътешества из Влахия и най-вече – из Мала Влахия (Олтения). Когато на 1 май 1860 г. от Белград той пише до родолюбивия българин от Одеса Николай Мирончов Тошков, го известява, че при това си пътуване е открил „едно важно съкровище за българска стара писменост — книга от преди християнства еще! Тя – продължава Раковски – е съхранена в Ямбол на восем пистица, на кожа писана. Чрез нея се опровергават сички учени, кои са мъдрували досега за кирилица и глаголитица!…С голям труд пише още Раковски можах да я туря на ръка; един родолюбец българин я пренесъл в 1844 [г.] от Ямбол във Влашко, де се он находи посесор“. „Посесор“ значи „притежател“ и найвероятно нашият съгражданин, който през 1844 г. е пренесъл от Ямбол във Влашко (може би в гр. Крайова) книгата от 8 пергаментни „листица“, е бил притежател на земя, т.е. земевладелец (или, както се е казвало във Влашко, „мошиер“). След като през януари или февруари 1860 г. се снабдява с този може би сензационен предхристиянски ръкопис от Ямбол и го проучва, Раковски с увереност заявява в края на същото си писмо: „Сега сички мои догатки за стара ни писменост, коих многажди ви съм приказвал, овеществяват се тържествено!“. За жалост за понататъшната съдба на този несъмнено ценен ямболски ръкопис обаче липсват каквито и да било данни. А тази ямболска пергаментна книга „още отпреди християнството“ най-малкото можеше идеално да послужи в подкрепа (или пък за опровергаване) на теориите за найстарата българска история на Петър Добрев и Кръстьо Мутафчиев (от Елхово) и техните привърженици.
2) Старият Бакаджишки манастир „Св. Спас“ (построен през 1864/65 г. и опожарен през Априлското въстание от 1876 г.) е притежавал Четвероевангелие, отпечатано в Русия през 1751 г. При опожаряването на обителта то явно е било спасено от игумена Аврам и двама манастирски прислужници (или послушници), които го отнесли във Войнишкия манастир „Св. Богородица“ една малка (4 на 6 м.) схлупена постройка, скътана в дъбова гора. Когато през 1879/84 г. е изграден новият (сегашният) Бакаджишки манастир „Св. Спас“, спасеното през 1876 г. Четвероевангелие става негово притежание. И така докъм 28 май 2002 г, когато е установено, че то (ведно с красивия му сребърен обков) е оплячкосано от крадци от стъклената му витрина (без аларма) в хрампаметника „Св. Александър Невски“. Ямболският вестник, който ни информира в броя си от 30 май 2002 г. за този грабеж, погрешно твърди, че това Четвероевангелие е дар от „Белия генерал“ Скобелев и че то е Екатеринино (в смисъл, че е печатано по времето на руската императрица Екатерина Велика (1762-1796)). Евангелиетодар от ген. Скобелев, е печатано през 1875 г. и не е тъждествено с това от 1751 г. От друга страна 1751 г. е при царуването на Елизавета Петровна (1741-1761), така че правилно е да се каже Елизаветино, а не Екатеринино евангелие. Но тези наши уточнения са бял кахър, след като Евангелието така или иначе вече е станало жертва на похищение.. Да се надяваме, че то пак ще бъде спасено, както при опожаряването през пролетта на 1876 г.
Същият вестник в броя си от 25 март 1999 г. твърди следното: „Мраморните статуи на Христос в „Самарянката“ на Бакаджишката църква били подменени с гипсови, сигнализира вчера [т.е. на 23 или 24 март 1999 г] на редакционния телефон гражданка. Жената не била ходила от години в храма, но била сигурна, че тогава Иисус бил излят от италиански мрамор, който донесли русите“. „Самарянката“ е изкуствена 15-метрова пещера, издълбана в началото на XX век в скалата до манастира „Св. Спас“ от руснака йеромонах Ювеналий. Навътре в неа скулптурна композиция представя срещата на Господа Иисуса Христа със Самарянката при кладенеца. Според свещеника на манастира „Св. Спас“ (и съответно на храма „Св. Ал. Невски“) отец Василий (Величков), откакто той е на този си пост (т.е. от 1990 г.) „мраморни статуи не е имало. Тези, за които говори госпожата, бяха от цимент и гипс. Такива са си и сега (т.е. към 25 март 1999 г.)“ Не се наемаме да добавяме свой коментар към изнесеното във вестника.
3) Малко преди кончината (на 29 юни 1862 г.) на Даскал Ради Колесов (18371862) в Ямбол пристигат отпечатаните в началото на същата година в Цариград неколкостотин екземпляра от съставената от него песнопойка „Гуслица“. Тя е била всъщност малка антология, съдържаща любовни, народни (някои от които може би записани от самия Колесов) и училищни песни и стихотворения. Под безобидното название на антологията обаче се „приютяват“ и две стихотворения (само те са се запазили, понеже са цитирани в биографията на Колесов от 1903 г.) – „Отечество“ и „България“, които (макар и даскалски) са с далеч не безобидно за враговете ни съдържание. В „Отечество“ подтекстът визира политическото робство, а „България“ открито и бойко зове на борба срещу фанариотите и гръкоманите. Вероятно целият тираж на Колесовата книжица е бил раздаден „за Бог да прости“ при погребението на Даскала. Днес обаче от „Гуслица“-та няма и следа! Поради липсата дори на един екземпляр от нея, тя направо се е превърнала във фантом и то дотам, че ст. н. с. Маньо Стоянов в т. 1 на своя аналитичен репертоар „Българска възрожденска книжнина“ (1957 г.) изразява съмнение дали Колесовата „Гуслица“ въобще е издавана… А се знае със сигурност, че към 1903 г. биографът на Колесов Никола Върховски е разполагал с един, макар и непълен, екземпляр от нея и от там цитира гореспоменатите стихотворения „България“ и „Отечество“… Има сведение и, че към 1982 г. екземпляр от „Гуслица“-та се е намирал у професора по българска и руска литература Велчо Велчев (15 юни 1907 – 2 май 1991 г), който (като ямболски зет) го бил получил от свои тукашни сродници. Но проф. Велчев умира, без да успее да издири в архива си и да направи обществено достояние Колесовата „Гуслица“…
4) По сведение от ямболската историчка гжа Лазура Султанова преди 9 септември 1944 г. учителката по история в Девическата гимназия (днес Гимназия „Васил Левски“) Пенка Прокопиева била уредила там много добра сбирка от старини, включително например и един светилник от оникс. С идването обаче на съветските военни части в Ямбол Девическата гимназия бива заета за техни нужди и… никой повече не вижда събраните там дотогава старини…
5) Според публикация във вк „Свободен народ“ от 11 май 1990 г. през 1973 г. ямболската Ески джамия (наричана в материала Ебу Бекир джамия) е „затворена уж за реставрация… Вътре в сградата започват безразборни разкопки“. Отминаваме твърдението (или предположението) на (фото)журналиста Александър Борисов, че тогава може би в джамията е открито „съкровище от 180 оки злато”, но ще приведем някои негови въпроси, които ни се струват по-сериозни и основателни от горното му твърдение (или предположение). А те са:
1) Къде са част от фреските от купола на джамията?
2) Къде е персийският килим с размери 40 на 30 м, който ямболските мюсюлмани са видели за последен път към 1973 г.?
3) Къде са полилеите, които са осветявали вътрешността така, че е ставало „по-светло от деня“?
4) Къде са цветните стъкла от прозорците на джамията?
5) Къде е другият инвентар?
Журналистът допълва, че наистина 3 малки килима от джамията са били открити случайно (може би в началото на 1990 г.) в мазетата на сградата на ОС на ОФ…
Появата на гореспоменатите 3 малки килима от Ески джамия след 17-годишно пропадане ни дава известно основание да бъдем поне умерени оптимисти, че и други от споменатите в статията ни ямболски старини би могло неочаквано да излязат на бял свят. Особено силна в това отношение е нашата надежда, че все някой екземпляр от Колесовата „Гуслица“ няма начин да не се е съхранил… А, ако от някъде (чул ни Господ!) изневиделица „изскочат“ и 8-те ямболски пергаментни листица, може направо да се наложи и цялостно пренаписване на българската история от предхристиянския й период…
Звездният миг на Матилда Попович
Рускотурската война от 1828/1829 г., макар и победоносна за Русия, не се превръща в освободителна за България. Затова стотина хиляди души от югоизточните български краища предпочитат неизвестностите на емигрирането от родната земя пред оставането в до болка познатото им турско иго. Много хиляди от изселниците през 1830 г. са ямболци. Сред тях е и семейството на търговеца от Каргона Никола Попович, включващо и осем годишния му син Константин (Костаки). Семейство Попович се заселва в гр. Браила (във Влашко, дн. Румъния), който от 1830 г. насетне в продължение на половин век се превръща (подобно на Белград) в нещо като „Ямбол отвъд Дунава“. Получил солидно образование и владеещ 7-8 езика, дейният родолюбец Костаки Попович се издига като един от найавторитетните и заможни граждани на Браила. През 1850 г. се ражда дъщеря му Матилда, на която се пада честта да влезе и остане в нашата история като първата българска актриса.
Звездният миг на Матилда Попович и навярно най-паметният и славен ден в живота й е празникът на светите братя Кирил и Методий на 11 май 1868 г. в Браила. Специално за отбелязването на паметта на славянските равноапостоли родоначалникът на българския театър Добри Войников написал драмата „Покръщение на Преславский двор“ в четири действия, „с пеяния и осем зрелища“. През 1866 г. Войниковата българска театрална трупа, наречена „Общонародно браилско театро“, вече била представила с огромен успех две творби на своя ръководител: „Стоян войвода“ и „Райна княгиня“. С тези си творби Д. Войников се изявява като своего рода Отец Паисий на българския театър, защото за първи път извежда на сцената далечното и славно наше минало и така го популяризира пред твърде широка публика.
В Браила по онова време са живеели около хиляда български семейства и, както е било обичайно тогава, мнозинството техни представители са взимали твърде присърце подготовката на всяко ново представление. Особено големи били емоциите и еуфорията в града в очакване на „Покръщение“-то. Както пише Захарий Стоянов: „Българската колония шавала, като че се приготовлявала не за представление, а за действителност, да посрещне самого царя Бориса. Репетиции, готвене на дрехи, на оръжие и други потребни декорации.продавания билети, разисквания кому каква е униформата и какво са говорили власите, гърците и евреите били въпроси текущи. Няколко деня до представлението актьорите демонстрирали по улиците „къщите и кафенетата, отдавна се именували с имената на действующите лица от драмата, всеки ги сочел с пръст, завиждал им на славата“. „Аристократическата“ (по думите на Захарий Стоянов) фамилия Попович също активно съдействала за успеха на предстоящото представление, като Васил Попович (брат на Костаки и чичо на Матилда) по указания на Войников се занимавал с подготовката на театралния декор…
Имало обаче един проблем, който не впечатлявал никого в поробена България, но в свободна Румъния вече предизвиквал насмешка, макар и не сред българите там. Този проблем бил, че и женските роли в българското „театро“ се изпъпнявали от мъже…Нищо не било в състояние да склони някоя българка, макар и родена и отраснала в свободна страна, да се появи на театралната сцена. Жена на сцената това и сред българската емиграция в нейния най-важен културен център Браила се тълкувало като петно върху женската чест и върху цялата фамилия…
И преди първата си постановка в Браила, и преди втората (споменатите две през 1866 г), и сега (през 1868 г.) преди третата Д. Войников напразно убеждавал благопристойните българки (и още повече родителите им) да приемат някоя женска роля… Без никакви жени преминават пиесите „Стоян войвода“ и „Райна княгиня“. Така се очертава да бъде и с „Покръщение“-то, а да продължава това в една много поцивилизована от Османската империя страна (каквато е Румъния) е било вече немислимо. Това би подронило авторитета на българската трупа и вече би я направило за смях пред небългарите в Браила…
И точно в този момент, когато Войников усилено репетира третата си историческа пиеса и се чуди и мае кому да повери женските роли, като т.нар. „деус екс махина“ („богът от машината“) от древногръцката драма се проявява ямболецът Костаки Попович. Глава на една тежка браилска фамилия, той пръв сред всички българи намира в себе си куража да вдигне дотогавашната забрана пред излизането на българка на сцена, като разрешава на дъщеря си Матилда да изиграе някоя женска роля в „Покръщение“-то.
Красивата и твърде независима (с други думи еманципирана) 18-годишна девойка от ямболски род Матипда Попович получава от Д. Войников (който може да е бил и неин главен учител в Браилското българско училище) ролята на Ирина, сестра на цар (така е в пиесата) Борис Покръстителя. От историята се знае, че княз Борисовата сестра била пленена от византийците и отведена в императорските палати, където била покръстена. „Когато се върна – четем в български източник от XIV в., – (тя) не преставаше да поучава своя брат във вярата Христова, докато го покръсти.”
Освен че сама се престрашава да излезе пред публика в онова все още консервативно-патриархално, но най-българско време, Матилда увлича след себе си и своята приятелка Александрина Радионова Запрянова. Тази девойка, която също е с ямболски корени, получава ролята на царица Мария. Царят се играе от Бойко Нешев – участник в Българската легия, четник на Панайот Хитов и приятел на Ботев. В ролята на светите братя Кирил и Методий се изявяват Васил Друмев и самият Войников. А в езическия жрец и яростен противник на Покръстването Светолид се превъплътил 20-годишният младеж с коси до раменете (като старите български войводи) Христо Ботйов Петков! Междувпрочем, именно за представлението на „Покръщение“-то е издаден и първият български театрален афиш…
На 11 май 1868 г. залата на театъра на Йонис Ралис в Браила побирала (според израза на Захарий Стоянов) „всичко, щото е българско“. Присъствали и много гърци и власи, както и представители на властта. За дългоочакваното представление Захарий Стоянов пише: „Харесало се на чуждите, а за българите не иска и дума: те хвърчали по седмото небе… „В самата пиеса се изпълнявали и песни под съпровод на цигулка и клавесин, а в паузите оркестърът на чехите Петрак и Клементис свирел музикални разработки на български мелодии. Така представлението станало още поизискано. Самодейците на Войников били възнаградени за огнената си игра с овации, цветя и сълзи от запленените и очаровани зрители, а Матилда и Александрина били окичени със специални венци. Разтърсена и възхитена била публиката и от сценичното превъплъщение на артистичния дългокос младеж Христо Ботев…
На 13 май 1868 г. в Браилския български вестник „Дунавска зора“ вече се чете следният отзив: .Българското театро този път се представи с всичкото великолепие, за което всякой българин има право да се гордее като за един триумф!… Как е възможно да не тупа от радост българското сърце… в българското театро, дето… светлина народна бляскаше… дори до сцената театрална, която се украсяваше от две зори народни девици. Първовидно (първокачествено) наистина зрелище. Камък безценен. Изобилно съкровище народно.“
Много оригинално реагира на изгледаното представление твърде впечатленият млад поет Димитър Великсин, който явно веднага след свършването му сън не спи, докато не написва един сонет. Той излиза в същия брой на „Дунавска зора“ от 13 май 1868 г. От дългото заглавие на сонета се вижда, че този път музата на Великсин несъмнено е… 18годишна ямболка по род, защото четем: „Сонет за девица Матилда К. Попович (При случая на народното театрално представление на 11 мая 1868 г, дадено в полза на тукашното българско училище и на което Тя благородно благоизволи да участвува)”. Сонетът е твърде трудна поетична форма и за първи път в българската поезия се разработва именно от Великсин. Дори нищо чудно, ако сонетът за Матилда Попович е изобщо първият български сонет. Във всеки случай сигурно е, че е един от най-първите.
Матилда вдъхновява и още един млад български творец от Браила музиканта и композитора Изидор Михаилиди, който й посвещава музикалната си пиеса „Матилда полка“.
Все със същия триумфален успех (но вече без участието на Ботев) Матилда играе Ирина в „Покръщение“-то и през 1869 г. Под влияние на тази пиеса може би най-известният ни възрожденски художник Николай Павлович създава картините си „Покръстването на Преславский двор“ и „Цар Борис I усмирява разбунтувалите се боляри“.
Без съмнение и Матилда Попович има немалка заслуга 20 години след историческия 11 май 1868 г. пестеливият на похвали Захарий Стоянов да направи следната оценка:
„ Тия представления на пиесите като… „Покръщение на българите“… бяха действителна народна школа в тях времена. Тяхната полза ще да бъде констатирана от всекиго повествувател на тая епоха (Българското Възраждане).“
И все пак Дякона е идвал в Ямбол!
В ямболското краезнание се е вкоренило становището, че Апостолът на Свободата не е бил никога в нашия град. Това беше повторено и на ученическата конференция за 130 г. от гибелта на В. Левски, проведена на 17 февр. 2003 г. в Гимназията с неговото име. В настоящото си кратко съобщение обаче ще приведем един довод, който доказва несъстоятелността на мнението, че Дякона не е стъпвал в Ямбол. Ето този довод: През юли 1998 г. в резиденция „Бистрица“ е проведен фестивал на балканските евреи „Есперанса“ („Надежда“). На него е обявено, че българският картограф проф. Бениамин Коен работи върху „Атлас по история на българските и балканските евреи“. Сред 22-те карти на атласа специално място е отделено на участието на българските и балканските евреи в националноосвободителните движения на поробените християни срещу османското иго. Една от картите е посветена на дейността на Апостола и на нея са отбелязани градовете, където в основаните от него революционни комитети са участвали и евреи. Тези градове са Одрин, Провадия, Шумен и Битоля, т.е. Ямбол не е сред тях. На картата обаче са посочени и градовете, в които Левски е отсядал в домове на евреи. И тук вече (наред с Видин и Стара Загора) фигурира и нашият Ямбол!
Най-вероятно Дякона е посетил града ни по време на първата от общо 4-те си обиколки из българските земи. Тя е осъществена от 11 дек. 1868 до 24 февр. 1869 г, като при нея Левски пристига в Българско откъм Цариград. Тази обиколка е само с опознавателна цел и през нея Апостолът не изгражда комитети. Така че Дякона е идвал в Ямбол през дек. 1868 г., но революционен комитет тогава тук не е създал.
Ямболецът на име Ямболов
„Назначавам за изпълнители на завещанието [си] гна гимназиалния учител по физика в Белград и шивашките устабашии (старейшини) в трите града Одрин, Пловдив и Котел…Тези 4 лица ще управляват и ще изпълняват завинаги разпорежданията на настоящото завещание, те ще следят и ще защищават имуществото в дела… Оригиналът (на завещанието) ще се вложи за съхраняване в канцеларията на Белградската гимназия…
15 окт. 1869 г. Подписал:
Турну Северин Д-р П. Берон
Не ще да са мнозина знаещите, че избраният от д-р Петър Берон (1800-1871) за изпълнител на завещанието му белградски учител е наш съгражданин и дори фамилията му включва името на родния град. Нарича се Димитър Ямболов и е роден през 1837 г. Баща му Мавроди (Марин) Ямболов е бил художник. До 1857 г. Димитър учи и учителства в Одрин, след което до 1864 г. завършва последователно като много добър и дисциплиниран ученик и студент Киевската семинария и физикоматематическия факултет на Киевския университет „Св. Владимир“. От 1865 до 1877 г. Ямболов е учител по физика и математика в Централното Белградско училище „Св. св. Кирил и Методий“. Това училище, в което нашият съгражданин преподава 12 г., е всъщност първата българска пълна гимназия. Тя е учредена по молба и с усилията на бесарабските българи като „Народно централно училище в Болград“ с хрисовул (зпатопечатна грамота) от 10 юни 1858 г. на молдовския княз (от март 1857 до ноем. 1858 г.) Никола Конаки Богориди, един от найголемите радетели на българщината, правнук на Софроний Врачански. (От 1856 г. областта Южна Бесарабия, вкл. Белград, е преминала от Русия към Молдова). Тази Белградска българска гимназия е просветен център с общонационално значение между 1858 и 1878 т., т.е. до Освобождението, затова съвсем не е изненадващо или случайно, че точно в нейната канцелария от края на 1869 г. се съхранява оригиналът на завещанието на д-р Петър Берон. За финансовата издръжка на гимназията княз Конаки Богориди определя приходите от рибните езера около Белград, вкл. и от двата сала в тях, както и от селските кръчми на общините на същите езера. Така животът на това ценно българско културно огнище е обезпечен с големи и редовни парични постъпления. Благодарение на тях от 1861 г. е открита и собствена печатница към Белградската гимназия, в която са издадени над 60 книги (повечето – учебници). Към гимназията е уреден и пансион, както и богата библиотека с книги, вестници и списания на 8 езика.
Струва си да отбележим всичко това за Белградската гимназия, защото тя реално е поне наполовина ямболска! Работата е в това, че Белград (т.е. Болгарски град, Българоград) – столицата на бесарабските българи е основан през 1821 г. от бежанци от Ямбол и Сливен. Затова от тогава и до наши дни градът традиционно се дели на две махали – Ямболска и Сливенска. Белград особено се разраства след голямата изселническа вълна от близо 150 хил. българи от Ямболско, Сливенско и други места в Югоизточна България. Тогава вече болградчани решават да си построят една величествена черква, за което и събират средства. Така през 1838 г. сред централния белградски площад е открит грандиозният храм „Св. Преображение Господне“ – втори по големина на територията на бившия Съветски съюз. (През същата 1838 г. населението на Белград е 5915 д.: 3161 мъже и 2754 жени).
Но тъй като тази черква се случила в Сливенската махала, ямболци решават да построят нова черква в своята си махала…Така през 1871 г. в Ямболската махала на Белград се извисява черквата „Св. Никола Летни“ с храмов празник на 9 май – т.нар. Летен Никулден или още „Сухи Св. Никола“. В този ден се изпълняват ритуали против суша и други природни бедствия и не се върши никаква домакинска и селскостопанска работа, за да не се разсърди светецът и да не изпрати градушка. В чест на Св. Никола Летни се заколвало мъжко животно за курбан и се устройвали големи празнични трапези. (За жалост обаче ето какво намираме във в. „Монитор“ от 13 февруари 2003 г: „Голямата и някога прекрасна българска черква „Св. Николай“… в центъра на Белград е порутена от 40 години, като дълго време е била използвана за склад за водка.”)
А сега нека цитираме думите на Руска Джамджиева (генерален консул на България в Одеса, Украйна) пред в. „24 часа“ от 17 август 1993 г: „В Болград има Сливенска махала, Ямболска махала. По същия начин както Сливен и Ямбол в България се състезават кой да направи по-високия хотел, така и тук между махалите съществува подобно съревнование — чия къща да е по-голяма и хубава, кои деца ще отидат да учат в България и т. н.“.
Ясно е, че и до ден днешен Болград, ако и да е в Украйна, си остава български и по-конкретно – все тъй наполовина ямболски. При това — по едновремешному ямболски, по възрожденски ямболски. Това си личи и по чистите и спретнати къщи и дворове, и по китните цветни градинки, и по миризмата на туршии на есен, и по ред други характерни неща. Както казва в интервюто си Руска Джамджиева: „Всичко е подредено като за опитно стопанство. Мераклии са”. (В началото на 2003 г. Болград има 14-20 хил. жители, от които 6070 % са българи, а в Белградската гимназия учениците са 418.)
Тъй като не ни е известно в Ямболската или в Сливенската махала е Белградската гимназия, затова и ще приемем, че тази първа българска гимназия е поне наполовина ямболска. Така че героят на нашата статия Димитър Ямболов както в Болград, така и конкретно в гимназията „Св. св. Кирил и Методий“ си е бил в „ямболски води“… (И понеже споменахме „води“, нека споменем също и за едно природогеографско преимущество на ямболците от Болград пред нас тукашните горнотракийски ямболци: Болград е разположен на брега на едно доста голямо езеро Ялпуг).
Ямболци и сливенци от Болград, както и изобщо всички бесарабски българи, свято тачат паметта на своя благодетел руския ген.лейт. Иван Никитич Инзов (1768-1845), който от 1818 г. до смъртта си е бил главен попечител на българските колонисти в Южна Русия. Негова е и заслугата за основаването на Болград. Затова след смъртта му болградчани изграждат черквата-мавзолей „Св. Митрофан“, където полагат тленните останки на ген. Инзов. От тогава и до днес в Болград има улица на името на генерала, а през 1911 г. му е издигнат и паметник.
Едновременно с гимназията в Болград са създадени и редица български основни училища, а по-късно – и девическо класно училище, което после прераства в девическа гимназия (в нея Д. Ямболов учителства след 1878 г. до 1889 г.). През 1863 г. в Болград е организиран и любителски театър, както и граждански клуб с читалище към него. В града са излизали списанията „Общ труд“ и „Духовни книжки за поучение на всяк християнин“ и вестниците „Пътник“ и „Български глас“.
В Болград – този своеобразен бесарабски Ямбол – съгражданинът ни Д. Ямболов живее и работи от 1865 до 1889 г. Само по средата на този близо четвъртвековен период има едно кратко прекъсване през 1877/78 г., когато Ямболов си идва за малко в България и учителства в Пловдив. След това до 1889 г, както вече бе споменато, той преподава в белградската Девическа гимназия. Не е известно кога точно е починал.
Няма съмнение, че от четиримата изпълнители на завещанието (от 15 окт. 1869 г.) на д-р П. Берон именно Ямболов е главният, бидейки найобразован и при това поданик на Румъния (Белград тогава и до 1878 г. е в тази страна), където са имотите на великия ни възрожденец. Др П. Берон явно е сполучил, избирайки за изпълнител на последната си воля своя млад (32-годишен) колегафизик (по това време Д-рът, който е с енциклопедичен ум и интереси, се е занимавал тъкмо с физика)…. Д. Ямболов преминава през разправии и съдилища с (по неговия израз) „потормисниците“ (потулвачи, заграбители) на имота, отстоявайки стриктно желанието на завещателя богатството му да се използва главно за културнопросветните и педагогически нужди на българите в и извън България. Така през 1891 г. със средства на д-р П. Берон е открито главното образователно средище за неосвободените тракийски българи Одринската българска мъжка Гимназия „Д-р П. Берон“.
Нашият съгражданин Дим. Ямболов не излъгва очакванията и доверието на д-р П. Берон и се изявява като достоен пазител на волята и заветите на бележития българин.
„Ямболската връзка” на „Жив е той, жив е!”
На 11 август 1873 г. Ботев обнародва в Каравеловия в-к „Независимост“ гениалната си балада „Хаджи Димитър“. Всеизвестно е, че той я написва под влиянието на непреставащите слухове и мълви, че загиналият на 18 юли 1868 г. воевода всъщност е жив и само изчаква удобен момент за подновяване на борбата. Значително послабо известно е обаче, че с найголям принос в поддържането на тази (увинапразна) надежда е една дописка от Ямбол в Каравеловия в. „Свобода“ от 8 януари 1870 г. Нейното първостепенно значение в това отношение (и респективно като косвен подтик към Ботевата муза) е оценено по достойнство от апостола Захарий Стоянов и той още на 20 септември 1884 г. я помества дословно в „Предисловие“ то към книгата си „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата“, излязла през 1885 г. Ето какво гласи самата дописка: „… Ида и аз да ви честитя Нова година и да ви явя твърде радостни вести… за всеки един българин. Тия вести са…: Хаджи Димитър е жив! Един наш българин кираджия, като отивал из Ямбол в село Умана, то на русокастренската планина, два часа до село Екизпие (дн. с. Дебелт), срещнал една доста голяма чета, която предвождал сам хаджи Димитър. Тая чета била… от 3040 души. Найнапред се показал Х. Димитър, когото кираджията твърде добре познавал, и… му извикал по име да се запре. Кога се поразговорили двамата…, то Х. Димитър посвирнап и дружината му един по един излязла на пътя и като поговорили с кираджията около 1/2 час, опростили се и си отишли. Х. Димитър,… като щял да тръгне, казал на кираджията…: „Кажи на моите братя българи: Хаджи Димитър е жив! Нека те се не боят и не отчайват, защото идущата пролет, т.е. 1870 г., ще бъде начало на Българското освобождение. Нека нашите братя се готвят на бой против нашите неприятели, които трябва да ни върнат ограбената у нас свобода. Носи им от нас много здраве и кажи им, че и ние сме живи и здрави“. Това се е случило на 11 декември [1869 г].“
За съжаление засега не знаем името на ямболеца – автор на тази историческа дописка. Той може би си е измислил сам тази случка или пък е бил подведен (поточно: се е оставил да бъде подведен) поради силно желание поробеният ни народ да не остава без надежда за близостта на свободата си. Разбира се, съчиняването и(ли) разпространяването на сензации не е похвално деяние, но все пак зависи и какви са подбудите… И понеже в случая повече от ясно е, че те са от найчисто родолюбие, нека „оправдаем“ нашия съгражданин от Възраждането с мисълта на Луи Леже: „Ако има добродетел, прекаленостга на която да е извинителна, това е безспорно патриотичното чувство“.
„Чудесата“ на Архимандрит Мелетий в Ямбол и… по други места
Най-вероятно на 31 май или 1 юни 1871 г. видният възрожденски и следосвобожденски деец Тодор Икономов е в Сливен главно по училищни дела. В своите „Пътни впечатления“ той отбелязва: „На Сливен се научих, че архимандрит Мелетий прави чудеса в Ямбол. Казаха ми, че той държи таквози поведение и тъй сполучно защищава православието, щото е накарал протестантствующите да станат пълни протестанти и православните да протестантствуват. Истина ли е, лъжа ли, но уверяваха ме, че протестантите българи съвсем се отделили от стадото на отца Мелетия и съставили особена община със свой отделен милетбашия. Ето следствията на разумните мерки на архимандрита“. След приведения откъс нека уточним, че протестантството (евангелизмът) „стъпва“ в Ямбол по Димитровден през 1865 г. и през 1871 г. вече има стотина симпатизанти, които от 1870 г. си основават и отделно евангелско училище с начална и прогимназиална степен, просъществувало до 1898 г. Но през май-юни 1871 г., за когато са данните на Т. Икономов, ямболските „протестантствующи“ все още (поне формално) не са скъсали връзката си с православната Българска екзархия. Създаването на отделна Евангелска (конгрешанска) църква в Ямбол (и съответно- на евангелска община) става официално на 10 (22 по нов стил) ноември (неделя) 1874 г. Тогава протестантски „милетбашия“ (т.е. официален представител пред османската власт) става пасторът Никола Т. Бояджиев (от Панагюрище), който след Освобождението е депутат „по право“ (като духовен началник“ на всички южнобългарски протестанти) в Областното събрание на автономната държавица Източна Румелия. (Любопитен е и фактът, че ямболският протестант Велико Петранов, като пастор в Пазарджик и околните му селища, е бил куриер на Апостола Левски). Обаче училищните и читалищните дела, които всъщност са би ли главното му и пряко задължение, Мелетий гледал съвсем незадоволително и през пръсти… За ямболските му деяния (или пък бездействия) само между юли-август и ноември 1871 г. излизат поне 3 негативни материала във вестниците Турция“ и „Македония“. Затова не е особено изненадваща една дописка във вестника на Петко Славейков „Македония“ в броя от 30 ноември 1871 г. Тя гласи: Пътници… донесоха новината, че ямболци изгонили из училището си познатия ни, по фанатичните си по визи, калугер Мелетий”.
Очевидният провал на Мелетий в Ямбол и липсата на подходящи качества баче не попречват на стремителния му възходв йерархията на новоучредената Българска екзархия и сам след помалко от година на -15 окт. 1872 г. – той е ръкоположен от екзарх Антим за софийски митрополит. Такъв остава до 24 февр. 1883 г, когато настъпва кулминацията на „Аферата Мелетий“ (изразът е на историка Константин Иречек). Тази „афера“ се е проточила близо 7 години. Тя апочва с това, че митрополит Мелетий самоволно напуска своята Софийска епархия зарязва паството си, което Църквата смята за недопостимо, дори и когато (както в този случай) е „по уважителни причини“(Мелетий го е сторил, защото през 1876 г. е укривал Ботев четници и е трябвало да бяга от заподозрелите го османски власти). За тази си простъпка Мелетий Софийски е наказан от Св. Синод на Българската православна църква с низвержение, т.е. сваляне от поста митрополит. Но минават доста години, през които светските власти на Княжество България не вземат мер ки за прилагането на църковното му наказание… Пък и Мелетий,който здравата политиканства (бил е и депутат в първите народни събрания след Освобождението ни), явно не е бил без влиятелни покровители в София, а духовният му началник Екзарх Йосиф е далече — той резидира чак в Цариград… В нача лото на 1883 г. обаче със военравното си държание Мелетий е дотегнал и на повечето си покровители. Така че, когато Екзархийският Св. Синод в Цариград отново поисква от българските власти да се изпълни решението му за низвергването на Меле тий и заточването му в Рилския манастир, тогавашният министър на външните работи и изповеданията др Константин Стоилов предприема съответните действия на 24 февр. 1883 г. вечерта. Впрочем тогава владиката е заварен да блажи с печено прасе с 10ина свои гости по време на пост…
В 3 ч. сутринта на 25 февр. 1883 г. Мелетий е поведен от 4-ма стражари към Рилския манастир. Оказва се обаче, че тогавашният български премиер и министър на вътрешните работи руският генерал Леонид Соболев не е съгласен с предприетите спрямо Мелетий действия и нарежда той да бъде спрян в Дупница… Явно си казват думата натрупаните отогава остри противоречия между тримата български (Стоилов, Греков, Начович) и тримата руски (Соболев, Каулбарс, Теохаров) представители в 6-членното правителство на Княжество България. „Аферата Мелетий“ става само повод за избухването им; тя се оказва просто камъчето, което прекатурва колата… [Уж] в знак на протест срещу действията на Соболев в полза на низвергнатия Мелетий министър Стоилов си подава на 26 февр. 1883 г. оставката, последван от солидарните си колеги Григор Начович (финансов министър) и Димитър Греков (министър на правосъдието). Оставките на тримата министрибългари са приети на 3 март с.г.
Бившият ямболски главен учител и проповедник Мелетий, „аферата“ с когото през 1883 г. е използвана в заплетените задкулисни игри и интриги, не се връща повече в София, а му е позволено да се установи в Кюстендил. Той заболява тежко и заминава да се лекува чак в Кайро, където и умира през 1891 г.
Съпругът на Матилда Попович по дирите на Всемирния потоп през 1873 г.
Бележитият ямболски възрожденец Костаки Попович (1821-1876), съратник на Г. Раковски и съосновател на днешната Българска академия на науките, е имал пет дъщери. Най-известната от тях е Матилда Попович (1850-1925), която на 11 май 1868 г. става първата българска актриса. Съпруг на Матилда е видният обществен и политически деец, родом от Котел, Петър Матеев (1850-940). Този ямболски зет е учил между 1861 и 1865 г. в протестантския колеж на остров Малта, а след това в американския Робърт колеж в Цариград, който завършва през 1869 г.Веднага след Робърт колеж П. Матеев постъпва на служба в Британската пощенска станция в Цариград, в която работи до 1875 г. Същата година той организира и оглавява Османското между народно пощенско бюро в Цариград. През Освободителната война Матеев е бил преводач в щаба на генерал Гурко. След Освобождението той става секретар на Английския дипломатически агент (т.е. посланик) в София лорд Палгрейв, а покъсно е секретар в Пловдив в канцеларията на Главния управител на Източна Румелия княз Алеко Богороди.
При управлението на Стефан Стамболов П. Матеев между 1887 и 1893 г. е бил главен директор на Пощите и телеграфите в България и като такъв е ръководел прокарването на първата у нас междуселищна телефонна линия СофияПловдив. Матеев е представлявал България на международни конгреси и съвещания на Световния пощенски съюз.Междувпрочем в началото на кариерата на своя съпруг като главен български телеграфопощенец, Матилда Попович-Матеева, две десетилетия след като е станала първата българска актриса, става и първата българска туристка! И този знаменателен факт ние го научаваме от самия тогавашен председател на Народното събрание Захарий Стоянов. В броя на вестник „Свобода“ от 9 август 1889 г. Захарий пише: „Витоша би съставлявала интерес за всекиго смъртен…Чудното е, че доста малко любители е имало от столицата, които да пожелаят да я видят. А за дамите не искаме да говорим, при всичко че и те би се качили без ни наймалко мъчнотии. Ако се не лъжем, от столицата само мадам Матеева се е качила на Витоша“. Цитираният пасаж е завършекът на последната обнародвана приживе творба на 3. Стоянов, от което пък се вижда, че ямболката по род Матилда Попович-Матеева е последният човек, споменат в печатан текст от „Медвенския размирник“ (който умира само след три седмици)…
От 14 октомври 1896 до 18 януари 1904 г. Матилда и Петър Матееви живеят в Одрин, където съпругът е български търговски агент (т.е. консул). Тук сред неосвободените българи Матилда се изявява като председателка на Одринското женско благотворително дружество. Тя спечелва пълното съдействие на всички учителки и учители в българските училища в града, както и това на дамите от повидните одрински български семейства.
Веднага след приключването на дипломатическия си престой в Одрин Матеев се изявява като Главен комисар на Българското участие в Международната изложба в Сейнт Луис (САЩ) през 1904 г. Покъсно е отново дипломат този път като пълномощен министър на България в Атина.
През 1928 г. останалият вече без своята Матилда П. Матеев подарява на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ богатата библиотека на своя ямболски тъст Костаки Попович, съхранила много от българските печатни издания от възрожденската епоха. За съжаление днес в Народната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий“ не може да се намери дори опис на това крупно дарение… Ценни книги, вестници и списания Матеев дарява и на читалището в родния си Котел, като предоставя и средства за строеж на нова читалищна сграда. През 1934 г. в София излиза неговата книга „Велики благодетели на българския народ. Из живота и дейността на Албърт Лонг, Джордж Вуошбърн, Едуин Пиърс, Юджийн Скайлер, Макгахан и леди Странгфорд“.
Един от споменатите български благодетели — Джордж Уошбърн издава през 1909 г. в Бостън и Ню Йорк своите спомени за Робърт колеж под заглавие „Петдесет години в Цариград“. Там специално за съпруга на Матилда Попович е отбелязано следното: „П. Матеев заема високи министерски и дипломатически постове в българското управление, след като бе на служба в Британската поща в Цариград, а покъсно, по поръчка на Британския музей, участва в археологически разкопки във Вавилон заедно с Джордж Смит“.
Д-р Джордж Смит (1840-1876 г.) от Британския музей през 60-те и 70-те години на XIX в. е бил най-големият специалист по реставрирането и разчитането на клинописните глинени плочки, оцелели от библиотеката на могъщия асирийски цар Ашурбанипал (668 — ок. 631 г. пр. Хр.) в град Ниневия (близо до днешния гр. Мосул в Ирак). През 1872 г Дж. Смит с изумление разчита клинописен текст от т.нар. „Епос за Гилгамеш“, в който се оказва, че се говори за Всемирния потоп… Изумлението на Смит е породено от факта, че този епос е поне с половин хилядолетие подревен от библейската книга „Битие“, за която дотогава се е смятало, че дава найстарите данни за Потопа. (Голямата епическа поема за подвизите на шумерския цар от края на XXVII – нач. на XXVI в. пр. Хр. Гилгамеш е възникнала около 2300-2000 г. пр. Хр. Записана е около 2000-1750 г. пр. Хр. За сравнение книгата „Битие“ от Стария завет на Библията, където е описан Потопът, е възникнала около 1600-1500 г. пр. Хр., а е записана към 900-800 г. пр. Хр.]. В следващите няколко седмици др Смит трескаво търси сред наличните в Британския музей клинрписни фрагменти от Ниневия липсващите части от разказа за Потопа. Търсенето обаче се оказва безрезултатно…
Тогава младият английски учен се решава на една авантюра да пропътува хиляди километри от Лондон до Месопотамия, за да открие в руините на Древна Ниневия фрагментите с предполагаемото поподробно описание на Потопа… Замисленото издирване Дж. Смит осъществява с финансовата помощ на лондонския в-к „Дейли телеграф“ през I-та половина на 1873 г. По онова време земите на древна Месопотамия (между реките Тигър и Ефрат) се намират в Османската империя, тъй че Смит не би могъл да мине без помощта на подходящ човек от тази държава И точно такъв човек се оказва именно съпругът на Матилда Попович — П. Матеев! Наистина какъв по-подходящ сътрудник за д-р Смит от него? Той познава езика и порядките в Османската империя, владее перфектно английски, приел е британско поданство (под името Матюс Матюсън), а от тогавашната си работа в Британската поща в Цариград е усвоил и уменията на телеграфист…
И тъй, П. Матеев — поданик на кралица Виктория и съпруг на Матилда Попович се включва в археологическоавантюристическото начинание на 33-годишния доктор от Египетско-асирийския отдел на Британския музей Дж. Смит. В огромния хълм от руините на Ниневия, едваедва поразровен от дотогавашните разкопки, започва голямото търсене на игла в купа сено, т.е. на няколко точно определени клинописни глинени фрагмента от плочки… А в библиотеката на Ашурбанипал плочки те са били около 24 хиляди!
Тогава (през 1873 г.) в историята на археологията става поредното наистина невероятно чудо: още на петия ден от разкопките в библиотеката на Ашурбанипал телеграфистът Матеев вече изпраща от името на Смит съобщение: „Намерих нов фрагмент от халдейския разказ за Потопа, който… се отнася до нареждането да се построи и натовари Ковчегът”… Матеев телеграфира още и, че намереният фрагмент „от 17 реда текст… по формата си попада точно там, където има голяма празнота в плочката [Британския музей]”…
Разкопките в Ниневия продължават до май 1873 г. и освен фрагменти с подробности за Всемирния потоп, са открити и такива с данни за Сътворението на света. Матеев напр. телеграфира за намерена горна част на плочка, предаваща „откъслечен разказ за сътворението на животните“. Покъсно се попада и на „фрагмент „описващ сътворението и падението на човека… “
При тия разкопки в царската библиотека в Ниневия са открити общо 384 клинописни фрагмента. За тяхното съдържание Дж. Смит непрекъснато информира вк „Дейли телеграф“. Всяко не гово известие по необходимост минава през телеграфиста П. Матеев. Така и съпругът на Матилда Попович дава своя невидим за публиката, но безспорен принос за найбързото възможно по онова време популяризиране на наистина сензационните научни открития в Ниневия през 1873 г.
Плочките с висока историческа и литературна стойност се озовават, разбира се, в Британския музей А П. Матеев успява да се снабди само с такива със съвсем прозаично търговско-сметководно съдържание, каквито са всъщност огромната част от плочките е Ниневийската царска библиотека. Те се съхраняват (поне докъм 10 ноември 1989 г.) в Етнографската къща-музей в Котел и представляват първата и единствена у нас колекция от оригинални клинописни плочки от Древна Месопотамия.
Ямболец обявява капитулацията на Осман паша!
Може би най-мъчно преодолимото препятствие пред освободителите ни през 1877 г. се оказва Плевенската крепост. В продължение на 5 месеца рускорумънските войски понасят неуспехи от здраво укрепилия се там поне 80-хиляден елитен корпус на Осман паша (1832-1901 г). Понеже от средата на окт. 1877 г. Плевен вече е бил напълно блокиран, на 28 ноемв. (10 дек. по нов стил) при разсъмване Гаази Осман паша предприема отчаян опит да измъкне стопилата се наполовина своя армия, като разкъса рускорумънския обръч. Развихря се яростно сражение, продължило докъм обяд, когато от османския команден пункт се издига бяло знаме… В плен се предават 10 паши, 128 щабни и 2 хил. други офицери, 40 хил. войниципехотинци и 1200 кавалеристи…
Час по-късно победителят ген. Ганецки изпраща ген. Струков при победения Осман паша. Нататък ще цитираме известния руски писател и журналист Василий Немирович-Данченко (1844-1936), който тогава е военен кореспондент. В очерка „Боеве за Плевен“ от своите записки „Година на война“ той отбелязва следното: „Едва той [т.е. ген. Струков] бе влязъл в плътната маса от турци, насреща му се появи един от найдобрите турски офицери и несъмнено найобразованият от тях Тефик бей, началникщабът на Плевенския отряд“. Между Тефик бей и ген. Струков са разменени (явно на официалния тогава в дипломацията език френския) следните реплики:
„[Тефик:] – Осман паша лежи ранен в тази караулка. Той лично не може да се яви…
[Струков:] – При какви условия се предава пашата?
[Тефик:] – Безусловно. Той разчита на милостта и великодушието на победителите.
Веднага на моста продължава Немирович-Данченко излезе блестяща група генерали начело с Ганецки и без стража тръгна към Осман през цяло море от смълчани турски табори.“
В приведения цитат интерес за нас като ямболци представлява споменатият Тефик бей. Този османски офицер присъства и в частта „Плевенският възел“ от документалната книга на Иван Вълов „Откраднатата победа“ (1988 г.) като полковник при Генералния щаб и адютант на Осман паша. Според Вълов Тефик бей на 21 септ. 1877 г. е преговарял с руски парламентьори по прибирането и погребването на убитите от двете страни, останали между турските и рускорумънските позиции. Беят, естествено, е бил деен организатор и участник както в отбраната на Плевен, така и в опита за измъкване от обсадения град на 28 ноем. 1877 г….
Макар и да разполагаме само с тези твърде оскъдни сведения за (нека го наречем условно „плевенския“) Тефик бей, те ни дават достатъчно основание да го отъждествим с един наш съгражданин със същото име. „Ямболският“ Тефик (или Ахмед Тефик) е по народност кримски татарин и по бащина, и по майчина линия. Той е син на живелия в дн. с. Кабиле османски висш военен Исмаил Хакъ паша, който през май 1876 г. спасява Каргона от палача на Бояджик Шефкет паша.
Какви могат да бъдат доводите за отъждествяването на „плевенския“ и „ямболския“ Тефик? Да започнем с това, че самото име Тефик се среща твърде рядко. Второ, и „ямболският“ Тефик също като „плевенския“ е бил по това време военен. В неговия татарски род военната кариера е традиционно жизнено поприще, като се почне още от далечния му прадядо ло майчина линия Чингис хан (1206-1227), та до вероятния му правнук доскорошния (до 30 авг. 1998 г.) шеф на турския Генерален щаб ген. Исмаил-Хакъ Карадайъ. (Нека тук в скоби се обосновем защосмятаме, че съвременният турски генерал Исмаил-Хакъ Карадайъ е правнук на ямболеца Тефик бей (покъсно паша): 1)Рядко срещаното име ИсмаилХакъ явно е традиционно в рода на Тефик: така се е казвал баща му, така се казва и синът му, който впрочем също като баща си Тефик отначало е бил военен (със сигурност е участник в I-та Световна война), а след това дипломат. Така напр. през 1936 г. синът на Тефик – Исмаил-Хакъ е бил турски консул в Пловдив и на 16-17 ноемв. с.г. е посетил Ямбол и с. Извор (дн. с. Кабиле), в което село на мястото на местното училище някога е била къщата на благородния му дядо ИсмаилХакъ паша (починал 1876 г.). Сегашният ген. Исмаил-Хакъ Карадайъ явно е внук на сина на Тефик и е кръстен на дядо си. 2) Намираме силна прилика между Тефик и ген. Карадайъ, а от биологията е известно, че качествата (вкл. и външната прилика) се предават найдобре през две поколения. Ако прадядото Тефик нямаше мустаци и брада (или пък ако ген. Карадайъ имаше), съвпадението във външния вид щеше да е пълно. 3) Най-неоспоримото ни доказателство, че ген. Исмаил-Хакъ Карадайъ е с ямболски корен, е самата му фамилия Карадайъ. Известно е, че турците до 1934 г. нямат фамилни имена, а си носят след името нещо от рода на „паша“, „бей“, „ага“, „ефенди“ и др. тям под. Но през 1934 г. (когато и самият турски президент Мустафа Кемал паша си слага фамилия Ататюрк) специален закон задължава всички турски граждани да си измислят фамилия, т.е. фамилното име при сегашните граждани на Реп. Турция не е както при нас, т.е. найчесто името на дядото, а нещо съвсем друго то е именно измислено и затова винаги звучи повнушително, представително и славно. Така напр. „Ататюрк“ значи „баща на турците“, „Демирел“ е „железен“ и т.н. Откъде в такъв случай е дошла фамилията -„Карадайъ“?
Ще започна от това, че турският премиер – съратникът на Ататюрк Исмет паша си слага фамилия „Иньоню“, защото през Гръцко-турската война (1919-1922 г.) спечелил победа над гърците при селището Иньоню. „Карадайъ“ пък ще рече „Черногорски“, но тази фамилия не ще да идва от държавицата Черна гора, ами от нашия Каргон! Защо? Защото Каргона е бил наричан от турците „Кючук Карадаг“, т.е. Малката Черна гора. Синът на Тефик-Исмаил-Хакъ явно е знаел, че през май 1876 г. едноименният му дядо е извършил едно изключително голямо благодеяние, като е спасил българите, населяващи Кючук Карадаг (т.е. Каргона), от унищожаването им с оръдия от кръволока Шефкет паша. За да не изчезне споменът за това богоугодно дело от 1876 г., при наложеното със закон измисляне на фамилия през 1934 г. внукът на спасителя на Кючук Карадаг си е сложил за фамилно име „Карадаглъ“, което навярно според някои литературноправописни норми се е превърнало в сегашното „Карадайъ). И след това пространно, но не излишно за ямболското краезнание отклонение, нека се върнем пак към доводите си за тъждествеността на адютанта на Осман паша в Плевен Тефик бей с едноименен наш съгражданин. И така — трето, „плевенският“ Тефик през 1877 г. има чин полковник. По същото време „ямболският“ Тефик е около 40-те години (роден е между 1835 и 1839 г.), т.е. е на съвсем подходяща тогава възраст за полковник. И накрая, според нас това, което окончателно подкрепя отъждествяването на „плевенския“ с „ямболския“ Тефик, е самата характеристика на Тефик бей от Немирович-Данченко като „един от най-добрите турски офицери и несъмнено найобразованият от тях”. Просто няма как ямболецът Тефик да не бъде „един от най-добрите турски офицери“ ами че то му е генетично заложено, след като той наследява във военно отношение една поне 7-вековна професионална традиция на своя хански род Гераи… А що се отнася пък до факта, че Тефик е „несъмнено най-образованият“ турски офицер, това също не е за учудване, тъй като е известно, че ямболският Исмаил-Хакъ паша далновидно осигурява на синовете си Рифат (или Рифаат) и Тефик европейско образование. Придобитата висока образованост помага и на двамата сина на благородния ямболски паша да направят след Освободителната война блестяща дипломатическа и административна кариера по върховете на залязващата Османска империя. Специално Тефик от 1892 до 1922 г. бележи непрестанен възход в османската йерархия, започвайки от министър на обществените сгради, минавайки през 14-годишна дейност като външен министър, издигайки се до председател на меджлиса (т.е. османския парламент) и стигайки чак до поста на велик везир (т.е. премиер) – при това на З пъти (през 1909, 1918/19 и 1920/22 г.-общо 2 год. и 5 месеца)…
След гореизложеното би могло с основание да се твърди, че има очевидно припокриване на данните за „плевенския“ полковник Тефик бей с това, което знаем като биографични сведения за нашия съгражданин Тефик. Въобще съвпаденията в случая са твърде много, за да не значат нищо… (След като идентифицирахме „плевенския“ Тефик бей като ямболец, нека мимоходом в скоби споменем, че в Плевенската епопея откъм страната на поробителите участва и още една личност от ямболската история — печално известният извършител на Бояджишкото клане Шефкет паша. Възползвайки се от неорганизираността на руското командване и от бездействието на някои руски генерали, той успява на 27 септ. 1877 г. да вкара откъм р. Вит в обсадения Плевен изключително голямо подкрепление за Осман паша: 1618 хил. войници, 500 коли с храни, 400 коли с боеприпаси и 4000 глави едър рогат добитък. Така Шефкет паша удължава с пълни 2 месеца задържането на Плевен под османска власт…).
И в заключение нека кажем, че ямболецът от знатен кримско-татарски произход Тефик бей (по-късно – паша) по силата на потеклото и вярата си се оказва от другата страна на барикадата през Освободителната война и прави всичко зависещо от него България да си остане под игото… За наше щастие, през 1877 г. Тефик бей не успява да промени хода на историята, който ход понякога (макар и прекалено рядко!) взема благоприятна за българския народ насока…
Ямболци срещу „Валутния борд“ през 1879 г.
През 1875 г. външният дълг на Османската империя достига астрономическия размер на 5,3 млрд. франка. За същата година се предвиждало 14 млн. турски лири, равняващи се на 60% от целия османски държавен бюджет, да отидат за погасяване само по лихвите на взетите заеми Засилването на данъчното бреме най-вече върху християнската рая не подобрява финансовото състояние на империята и през август 1875 г. тя стига до официален банкрут, обявявайки, че през 1876-1880 г. ще изплаща само половината от лихвите по дълговете си.
През 1878 г. банкрутиралата империя губи голяма част от българските земи, които са били незаменими в поддържането на финансовото и стопанското й „изкуствено дишане“. Нашият град попада в рамките на автономната област Източна Румелия. За уредбата на тая област е създадена т.нар. Европейска комисия от 7 западноевропейски, двама руски и двама турски представители. Според чл. 19 на Берлинския договордиктат от 1 юли (по стар стил) 1878 г. тази комисия щяла да бъде „натоварена да управлява в съгласие с Портата финансите на областта”. Казано на съвременен медиен език, това си е „въвеждане на валутен борд“. За да подпомогнат Турция в изплащането на дълговете й към техните държави, западните представители в Европейската комисия налагат на Източна Румелия годишен данък към Високата порта от 240 хил. турски лири. Тези пари са стигали за погасяване едва на 2-3% от годишните лихви по османските дългове, но те са представлявали цепи 30% от предвиждания годишен доход на областта, т.е. са били едно нелеко финансово бреме.
В изпълнение на чл. 19 на антибългарския Берлински диктат западните представители в Европейската комисия се постарават да наложат Отоманската банка като разпоредител с финансите на Източна Румелия. Този техен стремеж обаче се проваля поради противодействието на руските представители в комисията. Все пак западните делегати успяват да наложат през есента на 1878 г. за главен директор на финансите в Източна Румелия немеца Адолф Шмид, управител на клона на Отоманската банка в Пловдив. Чрез него те са се надявали наред с контрола върху финансите да установят свой контрол и върху административните органи, милицията (= войската) и жандармерията (= полицията) в областта, която иначе през 1878/79 г. официално е била под временно руско управление.
Поставеникът на кредиторите на Турция Шмид тръгва да обикаля из Източна Румелия, за да инспектира и ревизира окръжните ковчежничества (каси, финансови служби). Във връзка с това на 10 февруари (по стар стил) 1879 г. вечерта той пристига и в Ямбол. (Впрочем ямболци още от есента на 1878 г. спрели да плащат данъците си в знак на протест срещу намерението на Европейската комисия да вземе в свои ръце румелийските финанси). Веднага след пристигането на Шмид из Ямбол се разнася слухът за „англичанина, пратен от султана да вземе парите”. На следващата сутрин (11 февр. 1879 г.) къщата, в която нощувал Шмид, е обсадена от 3000 ямболци, водени от младия патриот — учителя Васил Влахов. Възмущението си от намеренията на Шмид гражданите изливат най-напред върху двата файтона, които го чакали пред къщата, като ги изпочупват. Ямболският окръжен началник, блокиран заедно с Шмид, на 3 пъти изпраща хора за помощ, но все без успех. Неможейки да преодолеят високите огради и здравите порти на обсадената къща, ямболци решават да я подпалят, което и сторват с главни. Изскочилият от къщата да вика пожарната пристав е заловен от гражданите и малтретиран грубо. Протестиращите са започнали вече да събарят оградата, когато към 11 часа пристига да въдвори ред руският генерал Маркозов с казаци. След дълги разправии между генерала и ямболци се излъчва една делегация от 16-18 души, която връчва на Шмид лично писмен протест със следното съдържание: „Понеже вие сте представител на една комисия, която е натоварена да върне турските власти в областта, невъзможно ни е да ви поверим касите, поверени вече на избрани от нас чиновници. Трябваше да ни дойдете на помощ във време на прочутите кланета, да ни покровителствувате против турското варварство, за да имате сега правото да искате касите”. Делегацията е била най-вероятно от дейци на тайния комитет „Единство“ и на неговото легално проявление гимнастическото дружество „Сокол“. Тя се държи любезно с Шмид и го уверява, че ямболци са настроени не против неговата личност, а против мисията му. След тази делегация при Шмид се явяват и 10-12 жени, които, говорейки една през друга, също протестират против намерението на Европейската комисия да се разпорежда с румелийските (и в частност – с ямболските) финанси.
След обед на 11 февруари 1879 г. Шмид е оставен безпрепятствено да напусне Ямбол и той потегля за Сливен. Там е посрещнат с камъни…
Респектиращата реакция на българите в Ямбол, Сливен и др. градове на Източна Румелия по финансовия въпрос послужва като предупреждение към Европейската комисия, че народът ни не ще позволи да се накърни в каквото и да било отношение съвсем младата му свобода. Член 19 от Берлинския диктат за „валутен борд“ в Източна Румелия практически остава неприложен…
Стилиян Ковачев по следите на едно злодеяние през юли 1880 г.
През май 1879 г. бившият четник на Георги Дражев и бъдещ изтъкнат български военачалник Стилиян Ковачев (1860-1939) е предсрочно произведен в звание заедно с целия първи випуск на Софийското военно училище. Така бележитият ямболец още на 19 г. става подпоручик и веднага е назначен за взводен командир в Учебния батальон на източнорумелийската милиция (т.е. войска) в Пловдив. На 6 юли (по стар стил) следващата 1880 г. Ковачев се намирал на лагер край този град, понеже се провеждали летни учения с войниците. Тъкмо била минала вечерята и личният състав се готвел да се прибира по палатките, когато в лагера се втурва на кон един жандарм (т.е. полицай). Той донася „ужасяващата вест, че майката на славния генерал Скобелев е убита на пътя за Чирпан, на около 4-5 км източно от Пловдив“.
Убитата Олга Николаевна ПолтавцеваСкобелева (11 март 1823-6 юли 1880 г) по време на Освободителната война (1877/78 г.) организира и ръководи няколко руски лазарета и полеви болници. След войната тя остава в България, като се занимава с обществена и благотворителна дейност (напр. ръководи българското отделение на дружеството „Червен кръст“, създава женски дружества и т.н.). Със съдействието на Руския червен кръст и с помощта на дъщеря си княгиня Белоселска Олга Скобелева полага усилия за облекчаване положението на пострадалите през 1876/78 г. българи. В тази връзка тя основава в Пловдив със собствени средства сиропиталище за 250 деца, останали сираци през Априлското въстание или през Освободителната война. Сиропиталища и училища Олга Скобелева организира и в други селища, а освен това тя работи и за откриване и уреждане на болници и в двете тогавашни български държави Княжество България и Източна Румелия. През 1879 г. тя става заедно с граф Игнатиев инициатор за събиране на средства от руския народ за изграждането на хрампаметника над с. (сега гр.) Шипка. Явно увлечен от тази инициатива на майка си „Белият генерал“ Михаил Скобелев пък точно през същата 1879 г. предлага да се построи хрампаметникът „Св. Ал. Невски“ на Бакаджика… В деня на убийството си (6 юли 1880 г.) Олга Скобелева е била в Пловдив с характерната за нея благотворителна мисия…
Веднага щом научават за гибелта й, Стилиян Ковачев и още неколцина офицери яхват неоседланите си коне и се понасят в кариер към указаното място. В останала непубликувана част от спомените си Стилиян Ковачев пише: „Стигнали на местопрестъплението, видяхме потресающа картина: две жени г-жа Олга Скобелева и прислужницата й рускиня лежаха безжизнени, облени в кръв, до обърнатия файтон. Конете ги нямаше. Скоро пристигнаха няколко руски офицери с една пехотна рота, която се пръсна във верига и започна да претърсва околната местност. Наблизо бе открит трупът на файтонджията, убит с куршум в главата, а недалечот него бяха намерени претършуваните куфари на г-жа Скобелева, чието съдържание бе разпиляно. Наоколо се виждаха 2-3 феса, хвърлени очевидно нарочно, за да се помисли, че убийците са турски разбойници“.
Една случайност помага за светкавичното разкриване на тройното убийство: трите жертви са имали и четвърти спътник-вестовоят (слугата) на Олга Скобелева — руския войник Иван. Макар и ранен, той успява да се спаси и да се добере до Пловдив, където в присъствието на руския консул княз Церетелев описал подробно злодеянието. Ето как предава неговия разказ в спомените си Стилиян Ковачев: „Той [вестовоят Иван] бил на капрата на файтона, когато видял руския капитан Узатис, когото познавал добре, да се приближава на галоп с още няколко конници. Изведнъж те открили огън, убили файтонджията, а него самия ранили. След това се нахвърлили върху двете жени във файтона и ги съсекли със сабите си. Раненият Иван паднал в канавката и убийците, смятайки го за мъртъв, го оставили да лежи на земята и започнали да тършуват из багажите“.
Въз основа на тези свидетелски показания е наредено Учебният ескадрон от източнорумелийската милиция под командата на подпоручик Кирил Ботев (брат на гениалния ни поет) да намери и да арестува кап. Узатис. Този офицер от руската армия бил по народност черкезин, изключително алчен, користолюбив и стремящ се към бързо забогатяване. Своята алчност той прикривал с оправданието, че уж му били необходими средства да образува чети за освобождението на Македония. Всъщност на него парите са му трябвали най-вече, за да доизкара строежа на своята голяма мелница в с. Дермендере (дн. с. Първенец, Пловдивско). През Освободителната война Узатис е бил ординарец на ген. Скобелев и се ползвал с неговото и това на майка му благоволение. И в средата на 1880 г.Узатис продължавал да има силната симпатия и пълното доверие на Олга Скобелева. Затова не е чудно, че когато на 6 юли 1880 г. тя се готви да пътува от Пловдив за Чирпан, бившият ординарец на сина й й помага в подреждането на багажа, вкл. при слагането в дамаджани на голяма сума рубли (които били предназначени за купуването на някакъв чифлик с цел преустройването му в приют)…
За да избегне лятната жега, Олга Скобелева потеглила от Пловдив привечер, по хладина. Преди това тя отказала предложената й от полицейския капитан КОТЕСТЕЛЕВ охрана, смятайки слугата си Иван за напълно достатъчна закрила. Още повече пък, според нея, нямало от какво да се страхува… Какво се случва с Олга Скобелева недалеч от Пловдив вече разбрахме от непубликувана част от спомените на ямболеца Стилиян Ковачев. А що се отнася до вероломния й убиец кал. Узатис, то изпратеният по дирите му Учебен ескадрон не го открил в къщата, в която живеел в Пловдив. Затова ескадронът начело с подпоручик Кирил Ботев се отправил към с. Дермендере, където, както бе споменато, капитанът си строял голяма мелница. „Войниците обкръжават селото – научаваме от Стилиян Ковачев – и започват да извършват обиск по къщите. Узатис се опитал да напусне селото, но бива спрян от един вахмистър, който му заявява, че селото е обкръжено и го поканва да се предаде. Тогава той изважда револвера си и се застрелва в устата.“ Парите, които е ограбил от Олга Скобелева, са намерени заровени в един зид на мелницата му. В Дермендере са заловени и съучастниците на Узатис – трима черногорци, които възнамерявали през Родопите да се прехвърлят в Османската империя. Според Стилиян Ковачев впоследствие те са били осъдени на доживотна каторга. (Черногорците явно са били изправени пред руски съд, тъй като в България наказание с каторга няма).
А тялото на злодейски убитата майка на ген. Скобелев — 57-годишната Олга Николаевна – те тържествено изпратено за Русия. Присъстват всички официални лица в Източна Румелия и всички офицери от Пловдивския гарнизон, вкл. подпоручик Стилиян Ковачев. „За нас поне остана малкото утешение, че убийците не, бяха българи“ завършва с горест този тъжен епизод от спомените си бележитият ямболец.
„Непоправимият“ възрожденец Димитър Хаджииванов
На 17 март 1884 г. в пловдивския вк „Южна България“ излиза рецензията на Захарий Стоянов за наскоро отпечатания превод на част I от „История на едно престъпление“ на Виктор Юго. „Преди всичко — пише Захарий — ние ще поблагодарим най-напред [на] преводача за добрия избор. Второ, ще да му благодарим още и за това, защото днес, в днешното преходно положение, когато всяка одушевлена твар пъпли към златния телец, всеки един, който… напише нещо, било то макар и малко букварче, хиляди пъти принася поголяма полза, отколкото всеки един водител на партия или, подобре, оратор в митинг.“ След посочването на доста аналогии между съдържанието на новопреведената книга и някои тогавашни български събития Захарий завършва рецензията си с думите: „Всеки българин, който последва примера на г. Иванова, нека бъде уверен, че голяма полза ще да принесе на своя народ. Преводът е сполучлив твърде много. Вижда се…, че г. Иванов не се е шегувал с делото, за което се е заел“.
За нас, като ямболци, в случая е важно, че този твърде ласкав отзив на никак непоплюващия си Захарий се отнася за видния ни съгражданин Димитър Хаджииванов. Той е роден на 24 юни 1852 г. в семейството на ямболския търговец хаджи Иван Стоянов и сливенката Султана Димитрова. Бидейки твърде ученолюбив, през 1864 г. едва 12-годишният Димитър потърсва по-високо образование, отколкото е получил вече в Ямболското класно училище, и така се озовава чак в Цариград. Тамошното (явно гръцко) училище в квартала „фенер“ не го удовлетворява и той се премества да учи още подалеч на ов Малта. Тук малкият Димитър остава от 1864 до 1866 г., образовайки се в английския протестантски (евангелистки) колеж „Сейнт Джулиън“. Окончателно завършва учението си през периода 1866-1870 г. в американския Робърт колеж в Цариград, където негов преподавател е известният благодетел на нашия народ д-р по богословие Албърт Лонг, един от преводачите на Библията на новобългарски.
Получил твърде солидно (не само за тогавашното време) образование, младият ямболец Д. Хаджииванов става полиглот, владеещ английски, френски, италиански, гръцки, турски, немски и руски езици. Като ученик в Цариград той се запознава с Петко Р. Славейков и активно му сътрудничи в списването на в. „Македония“. Любопитно е, че именно за нуждите на този вестник Хаджииванов изнамира неологизма (новата дума) „притурка“. Освен на Славейковата „Македония“ той е сътрудничил през 1870 г. и на вка на своя учител др Лонг „Зорница“, а също така и на сп. Читалище“ (през 1871 г.) и на в. „Право“ (през 1871-72 г.).
В края на 1870 г. 18-годишният Д. Хаджииванов се прибира в Ямбол и става учител в класното училище, в което е бил ученик до 1864 г. По това време главен учител (директор) на това училище е бил 20-годишният котленец Стефан Томов, с когото Хаджииванов е учил по едно и също време както на ов Малта, тъй и в Робърт колеж. Съвсем скоро обвиненият, че насажда протестантство Томов напуска Ямбол и главен учител става Хаджииванов. Той преподава френски (получавал е и френски вестници), химия, география; основава юнашко дружество, изнася сказки в читалището, а през 1874 г. участва с Георги Дражев в представянето на ямболска сцена на „Иванкоубиецът на Асеня“ от Васил Друмев. Освен 4 години в Ямбол Хаджииванов преди Освобождението е учителствал и в Сливен. Член е на Ямболския революционен комитет, председателстван от апостола Г. Дражев. В самия край на робството бива заточен в гр. Болу (в М. Азия, на сев. запад от Анкара), откъдето е освободен непосредствено след Санстефанския мирен договор (19 февр./З март 1878 г).
Завърнал се в Ямбол, Д. Хаджииванов (едва 26-годишен) ставапредседател на градския управителен съвет или с други думи първият следосвобожденски кмет на Ямбол. В това си качество той се явява и като ямболски депутат „по право“ в Учредителното събрание, за което свидетелства и неговото присъствие на обща снимка в Търново, в центъра на която е Стефан Стамболов (с бял калпак). В самите заседания на Учредителното събрание обаче Д. Хаджииванов явно не участва, тъй като това народно събрание е само за свободното Княжество България, а нашият Ямбол е оставен в автономния османски вилает Източна Румелия. Кметуването на Хаджииванов е краткодо нач. на 1879 г, след което става инспектор към Дирекцията (Министерството) на финансите на Изт. Румелия в Пловдив. Бил е и околийски началник в Карлово, като точно по негово време се случва т.нар. „Бунт на предачките“ в Сопот и Карлово (4 март 1883 г.) срещу конкуренцията на вносната европейска прежда. Вследствие на този женски бунт Хаджииванов е включен в 4-членна комисия, която излага в рапорт бедственото икономическо положение на карловските и сопотските жители и предлага мерки за подобряването му. Източнорумелийското правителство взема под внимание предложенията на комисията и временно спира вноса на европейска прежда.
След идването (през 1884 г.) на власт на източнорумелийската Народна (съединистка) партия, чийто привърженик е Д. Хаджииванов (той участва и в описването на нейния вк „Народний глас“), той е назначен за префект (окръжен управител) на Сливенския департамент. След Съединението (6 септ. 1885 г.) е извършена размяна на административни кадри, като такива от старите предели на Княжество България са изпратени във вече бившата Изт. Румелия и обратно. Така бившият сливенски префект от Изт. Румелия се озовава пак като окръжен управител, но вече в Разград.
Идва обаче т.нар. „Българска криза“ (1886/87 г), когато едни добри българи се оказват в безсмислено жестока и братоубийствена разпра с други добри българи само затова, че едните са русофили, а другите (во главе с апостола Стефан Стамболов) русофоби…
Привържениците на бившата източнорумелийска Народна партия като Хаджииванов (и като Иван Вазов впрочем) са крайни русофили, а надмощието тогава е било на страната на русофобите. Така през 1886-а или найкъсно 1887 г. Хаджииванов явно е бил уволнен от поста си на разградски окръжен управител и, ненамирайки в рязко променената политическа конюнктура подходяща административна работа, той на 34-35 г. се отдава отново на изконното си житейско поприще учителстването, просветителството, будителството…
А да бъде народен будител и просветител Д. Хаджииванов не е преставал и по времето, когато е заемал съвсем немаловажни административни постове. Така, успоредно с обществените си ангажименти през 80-те г. на XIX в., той превежда и обнародва за първи път цялостно творби на Виктор Юго: споменатата в началото „История на едно престъпление“ (в 3 части, от които I и II ч. излизат през 1884 г. в Пловдив, а III-та през 1885 г. в Сливен), „Клетниците“ (в два тома през 1888 г., а скоро след това излиза и второ издание), „Парижката Света Богородица“ (1890 г), както и острият политически памфлет „Наполеон Малки“. Освен от явно любимия си писател Юго Хаджииванов превежда и произведения на Мопасан, Жул Верн, Едмондо де Амичис („Дневникът на един ученик“), Джон Лок и др. Плод на преводаческото му усърдие са общо около 12 заглавия. В сътрудничество с ямболския учител Злати Паламидов той издава т.нар. „Народна библиотека“, от която излизат 11 книжки с научен, биографичен или забавен характер, отпечатани в издателство „Христо Г. Данов“- Пловдив. Биографиите са на Жана Д’Арк, Молиер, Гарибалди, Лермонтов и, разбира се, на Юго…
Напуснал през 1886 или 1887 г. свободното, но – уви – раздирано от байганьовски ежби Княжество, Д. Хаджииванов до 1896 г. учителства (преподава предимно френски) сред неосвободените българи: в Цариград (вероятно 1887/88 г.), Солун (1888-92 и 1897-98 г.) и Одрин (вероятно 189297 г.). Там, в Македония и в Тракия, като учител и/или директор (това тогава е значело управител на всички български училища в съответния град и на пансионите към тях), бележитият ямболец явно се е чувствал отново (както до 1878 г., когато почва административната му кариера) в свои води. Така ще да е било, защото от една страна той пак се занимава с (по неговите думи) „училищното дело, на което толкова силно бях предаден“, а от друга сред българите извън свободните предели са продължавали (до 1912 г.) процесите на Националното ни Възраждане, което положение явно повече е допадало на останалия си по душа възрожденец Хаджииванов, отколкото обстановката в свободното Княжество България.
След падането (през май 1894 г.) на политическия му противник Стамболов от власт високоавторитетният наш съгражданин е избран (на 11 септ. 1894 г.) за депутат от Ямболска околия в Осмото Народно събрание, но той постъпва съвсем по възрожденски, като се отказва от мандата си, за да може да се посвети само на учителстването си в Одрин. От този град по-късно (на 21 юни 1896 г.) в писмо до видния учен Васил Кънчов (той през 1893-97 г. е бил главен екзархийски инспектор на българските училища в Македония и Тракия) Хаджииванов споделя: „ В България не искам служба, едно, защото зная колко са дълготрайни службите там, и второ, защото никак не ми е по волята и характера да политиканствам… [За службите] има мнозина зъбести, които са близки и свои на днешните силни в България“. Вижда се, че възрожденското у Хаджииванов енеизтребимо и то не му дава да „осребри“ привързаността си към управляващата (през 189499 г.) „негова“ Народна партия…И така той си остава сред неосвободените (и може би понепокварени) българи в Тракия и Македония…
За Д. Хаджииванов по времето на просветната му дейност в Солун (и поконкретно през 1891/92 г, когато е директор на българските училища и пансиони там) откриваме една чудесна характеристика от колежката му Царевна Димитрова Миладинова(1856-1934 г). В своите спомени „Епоха, земя и хора“ дъщерята на поголемия от братята от Струга пише: Димитър Хаджииванов бе флегматичен и бавен по външна природа, но обмислен 9 работите си. Той… дойде в Солун с готово издигнато име и направи много за гимназиите. Познаващ западноевропейската литература, той бе един от най-начетените и най-просветени хора на времето. Като преводач на „Клетниците“ на Виктор Юго, Хаджииванов бе като че пи включил в душата си великата душа на френския романист. Не съм срещала често продължава с възхита Царевна Миладинова такива спокойни, умни справедливи хора като Хаджииванова, нито хора с толкова добро сърце. Когато отдалече зърнех по тесните и настлани с големи камъни улици на Солун да върви високата фигура на този човек, пред мен неволно се нижеха някои от героите на Юговите романи. Обноските на Хаджииванова научаваме от Царевна бяха винаги повече от колегиални. При това той умееше да търси добрите заложби в учениците, да съветва, да напътва. Между другото за добрите мупедагожки похвати свидетелствуваше и отличното впечатление, което правеше прибраното му многобройно домочадие на всички граждани, учители и ученици. През негово време обобщава Царевна Миладинова мъжката гимназия се сдоби с най-добрите учители, занятията бяха най-редовни и най-ползотворни. Нямаше разцепление в мненията. Хаджииванов продължи… делото на своя отличен предшественик Начо Начев“. Този дългичък, но напълно заслужаващ цялостното си цитиране откъс от спомените на Царевна Миладинова, разбира се, не се нуждае от коментар. Към възторженото отношение на дъщерята на Дим. Миладинов би могло да се добавят и няколко думи за Д. Хаджииванов през „Одринския му период“. Те са на писателя Дамян Калфов (1887-1973) и звучат така: „Аз си спомням за един директор на Одринската гимназия, още от предучилищната ми възраст, и той бе за мене наистина нещо като Бог. Той бе преводачът на „Клетниците“ – Димитър Хаджииванов…“
От снимката „Учители в Солунската мъжка гимназия се заклеват“ (виж Стайко Трифонов „История на България (1878-1944)“, стр. 99) се налага изводът, че при второто си директорстване в Солун (през уч. 1897/98 г.) нашият виден съгражданин се е включил в дейността на т.нар. Българско тайно революционно братство (или още Екзархийско братство), основано от учители и граждани в Солун през 1897 г. Тази нова националноосвободителна организация се явява конкурент на създадените малко по-рано Български македоноодрински революционни комитети (БМОРК; от 1905 г. с найпопулярното си име: Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО)) и между двете организации за жалост пламва братоубийство. Може би това е накарало Д. Хаджииванов да се прибере през 1898 г. в България. Три години той учителства в Пловдив, а от 1901 г. се установява в София, където до 1912 г. взема дейно участие в усилията за основаването и осигуряването на издръжката на първото мъжко търговско училище „Меркурий“. И в столицата Хаджииванов не забравя своя Ямбол и през 1910 г. името му (както и това на сина му Иван) е сред спомоществователите на книгата „Ямболски патриоти“ (в която с основание пише и за него) от Никола Върховски.
Бележитият ямболец Димитър Хаджииванов склопва очи в София на 26 януари 1929 г. на 76 години, през които е съумял да съхрани в себе си трогателния идеализъм на Българското Възраждане дори и всред найголемите превратности на далеч не винаги привлекателната ни следосвобожденска действителност. А признателният тогавашен Ямбол кръщава една важна каргонска улица (днешната „Индже войвода“) „Хаджииванова“…
На колко години е Гимназия „Васил Левски“ – Ямбол?
Битува мнението, че Гимназия „Васил Левски“ (бивша Девическа гимназия) е приемник (след нееднократни трансформации) на ямболското девическо класно училище, за начало на което се сочи учебната 1888/89 г. Тази датировка обаче може да се възприеме с известни резерви. Преди всичко тя изглежда малко късна и донякъде произволно взета главно поради липсата на документи. Тази липса обаче може отчасти да се компенсира с помощта на логиката. Именно някои логически аргументи дават голямо основание да се изтегли началната дата на Ямболското девическо училище поне до 1884 г. Преди да изложим тези аргументи, нека уточним, че тогавашното „класно училище“ съответства на сегашното основно училище и тогавашнитете I, II, III и IV класове отговарят съответно на сегашните V, VI,VII и VIII класове.
Ето част от доводите относно новата датировка: В автономната област Източна Румелия, в която се намира Ямбол през периода 1879/1885 г, началното образование е било задължително за всички деца от 7 до 13годишна възраст. Във връзка с това на 10.IX.1879 г. са утвърдени от главния управител на областта Княз Алеко Богориди Временни правила за началното учение, а на 4.XII.1880 г. е приет от Областното събрание и Закон за началното учение. Според тези документи началните училища в Източна Румелия имат два курса на обучение първостепенен (от 1 до IV отделение) и второстепенен (от 1 и II клас). Всяка община с население над 1500 души е трябвало да има по едно начално училище, отделно за момчета и за момичета. Несъмнено съществуващите в Ямбол още от епохата на Възраждането училища (от които със сигурност едното е било девическо) е трябвало да се преустроят според новите предписания. Това преустройване е започнало да се осъществява с леко закъснение от учебната 1880/81 г. В такъв случай нека допуснем, че през посочената учебна година в Ямболското девическо училище е имало ученички само от I отделение. Най-елементарно пресмятане показва, че от учебната 1884/85 г. в училището според законовите разпоредби е трябвало да се разкрие I клас, т.е. то е ставало вече класно…
Още един аргумент в подкрепа на новата датировка ни дава статистиката. Според нея в Източна Румелия през 1884 г. е имало 10 девически класни училища и едва ли трябва да се съмняваме (особено като погледнем картата на Източна Румелия и видим, че в тази област позначителните центрове като Ямбол се броят на пръсти), че едното от тях е било в нашия град.
Дотук годините на Гимназия „Васил Левски“ се увеличиха поне с четири. Възниква обаче въпросът защо трябва да приемаме за нейно начало създаването именно на КЛАСНО, а не изобщо на ДЕВИЧЕСКО училище в града ни… В тази връзка нека си по служим с една такава аналогия: Би ли оспорил някой факта, че днешната Национална Априловска гимназия е приемник на откритото на 2.1.1835 г. в Габрово Народно взаимно училище? Оспорването на тази приемственост явно би било несериозно (Впрочем ето какво четем в „Кратък исторически справочник“, т. З (1983 г.), стр. 166: „Габровско училище — наименование на първото българско светско взаимно училище… От 1840 г. било превърнато в класно училище. През уч. 1874/75 г. било издигнато в ранг на средно учебно заведение… През 1889 г. било наименовано. Априловска гимназия“). Възрожденското „взаимно училище“ обаче съответства на сегашното начално… Защо тогава Гимназия „Васил Левски“ да не потърси своя корен не в класното, а във взаимното девическо училище в Ямбол? Такова взаимно девическо училище в града ни е имало със сигурност най-късно в началото на 60-те години на XIX в. Дори според някои сведения то е било уредено още към 1856/57 г. Учителката в него се казвала Малама (както научаваме от „Видрица“-та на поп Минчо Кънчев, „малама“ е название на златна лира или преносно — нещо златно, много хубаво, т.е. името Малама отговаря на Златка, Златина или Алтънка) и тя явно е основоположничката на девическото начално образование в Ямбол, а това значи изобщо на девическото образование в града ни и на осъществяващите го институции (т.е на първо място девическите училища). Така че както създателят на Габровското начално училище Васил Априлов заслужено е смятан за създател и на Габровската Априловска гимназия, така и основателката на ямболското девическо начално училище (някъде между 1856 и 1860 г.) Малама би могло да смятаме и почитаме и като основателка на ямболската Девическа гимназия. А от всичко това се налага изводът, че [предисторията на Гимназия „В. Левски“ Ямбол може да започва и с 30-ина години порано от наложилата се засега като нейно начало 1888 г.
Знаменоската на Съединението е била учителка в Ямбол!
През 1885 год. 18-годишната учителка Недялка (Делка) Шилева (1867-1959) извезва знамето на съединистката чета от с. Голямо Конаре, Пловдивско. Водач на тази найважна за осъществяването на Съединението чета е бил годеникът на Недялка колоритният фелдфебел Продан Тишков, самонарекъл се Чардафон Великий. Когато на 5 срещу 6 септември 1885 год. четата потегля към Пловдив, за неин знаменосец голямоконарци избират учителката си Делка. Край Пловдив се разнасят изстрели, които стряскат мнозина от четниците. Тогава, както пише Захарий Стоянов, „додето се обади войводата (Чардафон) да изобличи малодушните, скача на крака неговата соколица Делка Шилева и вика:.Не ви е срам, стари, мустакати мъже! Погледнете на мене, която съм между вас!“. „Никой не намерил за потребно да й възрази“ завършва Захарий.
В Пловдив знаменоската на Чардафоновата чета само за няколко часа придобива всебългарска известност. Тя бива запаметена от историята като девойката, която с въстаническа униформа и с обнажена сабя е седнала във файтона до арестувания Гаврил Кръстевич вече бившия главен управител на токущо престаналата да съществува Източна Румелия.
След Съединението „ГолямоКонарската Райна Княгиня“ е учителствала (не е ясно в каква точно последователност) в Пловдив, Ямбол и София. Може да се предположи, че учителка в Ямбол тя е станала през 1894 год., когато пада от власт Стефан Стамболов и неговите привърженици (сред които несъмнено са били Делка и съпругът й Чардафон) са подложени на преследване. Тогава вероятно Н. Шилева е била уволнена от учителското й място в Пловдив и е намерила такова в Ямбол. Тъй като тя е завършила Пловдивската девическа гимназия, което за онова време е много висок образователен ценз, то в Ямбол Шилева едва ли е работила в какво да е училище… Близко е до ума, че тя е търсила достатъчно уредено и авторитетно училище – иначе не би стигнала чак до Ямбол, а можеше например да се върне в Голямо Конаре… Затова найвероятно е тя да е учителствувала именно в тукашното трикласно (т.е. основно) девическо училище, чийто правоприемник е Гимназия „Васил Левски“… Учителстването на Н. Шилева в Ямбол може да е продължило и десетина години евентуално до 1903 г., когато стамболовистите идват отново за дълго (до 1908 г.) на власт и навярно те я устройват („изтеглят“) на работа пак в Пловдив… (Във всеки случай през 1906 г. тя със сигурност е учителка в пловдивското училище „Маразлията“, известно и като „Бивша втора прогимназия“).
За Н. Шилева като учител и като човек бивш неин софийски ученик споделя: „Ние я познавахме като г-жа Чардафонова, а някои скришом й казваха Чардафонката… (Тя) не се уплашваше от нищо, беше твърда жена. Знаехме, че ни обича, но не беше щедра на ласки, рядко се усмихваше, понякога дърпаше ушите на някого, друг път дори ни попляскваше…”
Навярно подобни впечатления е оставяла Н. ШилеваЧардафонова и по време на учителстването си в Ямбол преди век…
Панайот Хитов на стража в Ямболския край през първите 4 месеца след Съединението
В българската историческа наука се е наложило схващането, че прочутият воевода Панайот Хитов (1830-1918 г.) е взел активно участие в Сръбскобългарската война (2-16 ноември 1885 г.).Някои автори дори твърдят, че той (заедно със старите воеводи ямболеца дядо Желю Чернев и Ильо Марков) е бил начело на отряд от 1000 доброволци. От публикации през 1982 и 1986 г. става ясно, че горното мнение трябва да се коригира, но това и до днес като че ли не е сторено…
През споменатата 1986 г. бяха обнародвани за първи път 16 документа, които се съхраняват в Централния военен архив (ЦВА) във Велико Търново, във фондовете на Ямболския отряд и на Щаба на армията. Те осветляват дейността на П. Хитов между 7.IX. 1885 г. и 8.1.1886 г. Интересното за нас в случая е, че от тези документи се вижда, че по времето, когато воеводата уж е бил на западната ни граница срещу сърбите, той всъщност се е намирал все на южната (срещу турците), при това изцяло в частта й, намираща се в бившия Ямболски окръг…
Нашите учени може би нямаше така дълго да упорстват в повтарянето на своето погрешно схващане, че П. Хитов е воювал срещу сърбите през ноември 1885 г., ако им е била известна излязлата през декември 1939 г. „ИСТОРИЯ НА С.СРЕМ, ЕЛХОВСКА ОКОЛИЯ“. В нея на стр. 47 авторът й дългогодишният местен учител Димитър Йонков (през 1885 г. той е бил на 12 г.) пише: „При обявяването на Съединението на 6.1Х. 1885 г. пристигнаха Ямболската и Сливенската дружини и се настаниха на бивак до с. Срем… На 2 ноември 1885 г. всичко замина за Сърбия. Границата ни с Турция остана да се пази от жителите на граничните села… За надзор по пазенето на границата бе оставен дядо П. Хитов със своите доброволци „конни волентири” с големи бели шапки“.
От документите на ЦВА и от някои други материали се вижда, че старият воевода е пристигнал да охранява южната ни граница на 8 септември 1885 г. (През този ден рано вечерта той влиза в Елхово), а се връща в родния си Сливен на 12 януари 1886 г., т.е. цели 4 месеца той предпазва българската граница с Турция от изненади. До З.Х1.1885 г. той се е грижел за района на изток от р. Тунджа от с. Срем до селата Воден и Горска поляна, а след тази дата му е възложена охраната и западно от р. Тунджа до с. Хлябове.
Нека сега се помъчим да извлечем от архивните документи и от някои други източници максимума информация за пребиваването и дейността на П. Хитов в Ямболския регион през четирите месеца след Съединението. От приказ (заповед) от 7. IX. 1885 г. на началника на Ямболския отряд майор Димитър Филов (1846-1887 г.) се вижда, че към този отряд се сформира „особен ирегулярен (т.е. нередовен, доброволчески) ескадрон под началството на войводата П. Хитов“. Ямболският отряд е възлизал на 11 400 души и на него е било възложено да прикрива Тунджанското оперативно направление. Доброволците (опълченците) на П. Хитов, известни главно като „Сливенска волентирска кавалерия“, са били включени в авангарда (предните сили) на този отряд. По списък те са 297 души, но от донесение на воеводата (от 6. XI. 1885 г.) се вижда, че под негово разпореждане всъщност са 208 конника, 20 пешака и 223 коня. Начело на своите конни опълченци рано сутринта на 8 септември П. Хитов тръгва за Ямбол, където пристига на разсъмване и се установява на „големия площад близо при Тунджа”. От Ямбол войска начело с майор Д. Филов и кап. Радко Димитриев (1859-1918) и опълченската конница на Хитов се отправят към границата с Турция и рано вечерта на същия 8 септември с песни влизат в дн. гр. Елхово. В крайграничния район на Ямболския край старият заслужил воевода явно е имал изключително големи правомощия, но е носел и съответните отговорности. От една заповед на Д. Филов (вече подполковник) от 6 октомври 1885 г. се вижда, че освен „Сливенската волентирска кавалерия“ под командването на П. Хитов са поставени и „жандармите“ (мобилизирани полицаи), които се намирали по границата от лявата страна на Тунджа до дн. с. Горска поляна.
На воеводата са били подчинени и около 900 резервисти (мобилизирани запасняци) от крайграничните села. На 10.Х. 1885 г. той пише на подполк. филов: „От днес занапред разпределих всичките войници в 3 главни пункта, а във всеки пункт поставям по 300 души резервисти пеши, изключая конницата“. Първият главен пункт бил с. Голям Дервент, „гдето постоянно стоят 100 души пеши, придружени от полувзвод кавалерия“. Тези сили е трябвало да охраняват района, включващ крайграничните села Голямо Шарково, Воден, Горска поляна, Ситово и Лалково. Вторият главен пункт: Вълча поляна-Раздел, „имеющ тоже постоянно 100 души, а състоящ от 300″ , охранявал пътищата „Текейски проход“ – Вълча поляна, РазделХамзабейли (село в Турция) и два пътя, минаващи край дн. с. Чернозем. Третият главен пункт включвал днешните села Мелница и Лесово и тристата пехотинци в него, заедно с един взвод кавалерия, трябвало да пазят пътя през селата Срем и Лесово към Одрин. За командири на главните пунктове П. Хитов назначава Димитър Куртев (I пункт), Манол Георгиев (II пункт) и Дянко Г. Цоцков (III пункт).
В същото си донесение (рапорт, писмо) от 10 октомври, писано в с. Раздел, П. Хитов настоява да му се изпратят незабавно „от 400 до 500 пушки ведно с нужното количество патрони, нужни за раздавание на неимеющите”. По повод на това подполк. Филов поставя резолюция: „Да се изискат на 900 пушки по 120 патрона и 500 пушки кринки, за да им се раздадат“.
От тримата началници на пунктове, назначени от П. Хитов, по специално внимание заслужава Д. Куртев. След Освобождението (1878) той е работил като съдебен комисар при Сливенския окръжен граждански съд. Бил е председател на Сливенското опълченско дружество „Шипка“ и активен участник в движението за Съединение на Княжество България и Източна Румелия. Той е автор на бележки (записки) точно за събитията покрай Съединението и един откъс от тях е даден на стр. 321/2 в книгата на П. Хитов „КАК СТАНАХ ХАЙДУТИН“ (издадена в София през 1982 г.). Откъсът обаче стига само до влизането на Сливенското опълчение (доброволците), начело с П. Хитов, в Елхово на 8.IX. 1885 г. Предполагам, че тези бележки не свършват до там, а е почти сигурно, че продължават и в тях понататък би следвало да има още данни за положението и охраната на южната половина от Ямболския регион през последните 4 месеца от 1885 г. и първите 10-ина дни от 1886 г. Споменатите бележки са съхранени в архива на П. Хитов, който архив Окръжният музей в Русе е откупил през 1971 г. от родствениците на воеводата. Мисля, че трябва тези бележки специално да се издирят, за да сме сигурно има ли или няма в тях още сведения за Ямболско.
Дотук всъщност приведохме данни за нашия регион само от 1-2 документа, писани от П. Хитов. А такива данни (някои от които твърде любопитни, та дори и приключенски) се съдържат в още 67 донесения на славния воевода. В няколко документа се натъкваме например на данни за дейността на „тихия фронт“, т.е. в областта на (макар и може би силно казано) разузнаването и контраразузнаването. Така например на 10.Х. 1885 г. воеводата П. Хитов получава от един избягал от Турско градинар (явно българин) сведения, че „около с. Хаин Индже направо (по) Боялъшкото джеде, имало разположена турска войска и около 100 чадъра и 4 топа и на Лахни паша кьой (дн. гр. Лала паша в Турция) имало конница, скоро пристигнала, неизвестно колко. В Хамза бегли тоже имало, но тий са в разезд”.
Предполагам, че Хаин Индже е друго име на с. Вайсал (в Турция), което се стига след извървяването на около 14 км по „джедето“ (пътя) от с. Г. Боялък (дн. Г. Шарково) на юг. Споменатите 100 „чадъра“ в случая са големи кръгли палатки за лагеруване на войски. Във връзка с тези разузнавателни сведения още същия ден П. Хитов изпраща да заеме позиции срещу тези турски сили Димитър Куртев, командир на I главен пункт.
На 11 октомври 1885 г. от с. Мелница П. Хитов уведомява подполк. Филов, че преди 2 дни е изпратил двама селяни от Мелница на разузнаване до Одрин. Те благополучно се завърнали с подробни сведения за турските сили и въоръжения в близост до Ямболския участък от южната българска граница. А ето и пример (малко смешноват) от областта на контраразузнаването, за който научаваме от писмо с дата 20 октомври 1885 г. на П. Хитов до началникщаба на Ямболския отряд кап. Радко Димитриев. В този ден (20 окт.) в с. Г. Шарково приключва един твърде интересен епизод. Той започнал няколко дни порано с явяването пред воеводата в с. Раздел на 85-годишния Ташо Костов от Одрин, който бил избягал от Турция и преминал на наша територия. На въпроса на Хитов защо е дошъл тук той отговорил, че имал давия (съдебно дело, процес) в Елхово и отивал да я гледа. Воеводата съжалил стария и наглед немощен човек и затова го качил на един кон и го изпратил в Елхово при началникщаба на Ямболския отряд кап. Радко Димитриев.
Обаче в Елхово този Ташо Костов, както пише Хитов, „се изплъзнал и обикалял наред нашите отдели, разположени в с. Дермендере(дн. с. Мелница), с. Курт алан(дн. с. Вълча поляна) и Г. Боялък (дн. с. Голямо Шарково), види се. да преглежда нашите сили по тия места“.
Като научил това, воеводата известил постовете по селата и те на 20.Х. 1885 г. заловили Ташо Костов в Голям Боялък и го закарали при Хитов в с. Раздел. От там той бива отново изпратен в Елхово при началник щаба на Ямболския отряд, на когото воеводата П. Хитов пише: „Според сегашната постъпка (на Ташо Костов) и според както ми го характеризираха тукашни някои селяни, които го добре познават, аз съм на мнение, че той е турски шпионин. Затова Ви моля да го не отпущате под никакво поручителство, а да го държите под затвор, за да не избегне пак, както това го направи преди“.
На 3 ноември в свое донесение от с. Синапово до подполк. Филов П. Хитов отбелязва: „Препращам Ви Янко Д. Славов, родом от Янес(дн.гр. Енос в Турция), идещ от Турско, за Ваше понататъшно изследвание“. Воеводата подозирал, че такива като този Янко Славов „сноват туктам не без цел“. В същото донесение (от 3 ноем.) П. Хитов подробно описва разработените от него маршрути за евентуално отстъпление на подчинените му части „в случай на големи неприятелски сили“, но за щастие до практическо приложение на този предварителен план не се стига. Пак от това донесение научаваме и за някои нужди и проблеми на П. Хитовите конни опълченци. По това време повечето от тях се били настанили в с. Синапово, за да са по-близо до с. Княжево, където имало склад с ечемик и сено, необходими за конете им. Хитов настоява да се отпуснат на неговите „момчета“ шинели, качулки и ръкавици, понеже повечето fт тях страдали от простуда; иска още и половин топ хартия за писане и 100 плика…
В началото на статията бе споменато, че от 3 ноември доброволците на П. Хитов поемат охраната и отдясно на р. Тунджа, а именно линията с. Устрем-Тополовград-Хлябово. Това се налага, понеже предния ден (2 ноември) Сърбия напада България и нашите редовни войски се отправят от южната към западната ни граница. На 6 ноември 1885 г. П. Хитов докладва от с. Раздел за числеността и разположението на своя „волентирски ескадрон“ по линията Хлябово-Тополовград-Устрем-Мелница-Раздел-Г. Дервент-Г. Шарково-Воден-Горска поляна. Посочено е още, че в с. Срем щели да се намират двама конника „за носение сведения от правий и левий фланг в бивака на началника на авангарда“.
Интересни данни научаваме от рапорта на Хитов до подполк. Филов от 28 окт. 1885 г. В него отначало воеводата препредава съобщеното му от командира на Голямодервентския пункт Дим. Куртев, а именно, че на 24.Х.1885 г. четирима турски войскари и един башибозук преминали границата над с. Г. Боялък и откарали с тях си един земеделец и един овчар неизвестно точно къде в Турско. Според П. Хитов за отвличането на тия двама българи способствали някои недогледани неща по охраната като например оттеглянето на редовната кавалерия (конница) от най-близко лежащия до границата район около с. Оджа кьой (дн. с. Крайново); освен това разстоянието между крайграничните наблюдателни постове в Г. Дервент и Г. Боялък било „доста пространно“, а над с. Оджа кьой пък изобщо дотогава (28.Х. 1885 г.) не били разполагани такива постове…
„Като Ви донасям това пише П. Хитов на началника си подполк. Филов аз съм на мнение да се поставят постове над с Оджа кьой, (като по този начин) се прекъснат окончателно сношенията на турците“.
От същия рапорт на П. Хитов научаваме и интересния факт, че споменатото село Оджа кьой е било населено с турци (по-вероятно: кримски татари), които няколко дни преди 28.Х.1885 г. окончателно се изселили от България, като зарязали в хамбарите си ечемик, овес, сено, плява… Някой си поручик Гитов „от“ конний на Негово Височество (княз Александър Батенберг) полк“ наредил тези хамбари да се заковат и чрез П. Хитов питал началството какво да прави с останалия в тях фураж. По този въпрос воеводата предлага да се състави комисия от кметовете на двете съседни на Оджа кьой села Дерекьой (Воден) и Г. Боялък (Г. Шарково), които да опишат останалия от изселилите се турци фураж, да изготвят акт и да поставят стража. След това вече можело да се пристъпи към използването на този фураж (найвероятно за 223те коня на доброволческия ескадрон на П. Хитов)…
Освен споменатите дотук в статията селища в Ямболско, в пропуснатите пасажи от донесенията на Хитов се срещат още имената на днешните ямболски села Мрамор, Мапомирово, Гранитово, Изгрев и Радовец.
На 7.1.1886 г. воеводата П. Хитов отправя до военния министър искане за разформирането на неговия Сливенски волентирски ескадрон, с който вече 4 месеца е охранявал българотурската граница. Още на следващия ден (8.1.1886 г), майор Константин Никифоров (1856-1891 г.), първият ни военен министър българин, разрешава това разформиране. И на 12.1.1886 г. П. Хитов тържествено се завръща с доброволците си в своя роден Сливен. При посрещането му е поднесен БЛАГОДАРСТВЕН АДРЕС от името на сливенското гражданство, в който между другото се подчертава, че „всичката тишина, ред и спокойствие през критическите времена на преврата (т.е. Съединението от 6. IX. 1885 г.) се дължи на Вашия патриотизъм и самоотвержена деятелност и енергия…”
Ако тези думи важат за дейността на воеводата П. Хитов в Сливен, където след Съединението той стои само 2 дни (6 и 7.1Х. 1885 г), то с далеч поголяма сила и основание те подхождат като оценка за 4-месечното му денонощно бдение в най-южните предели на нашия Ямболски край.
„Каргонският Господ“
Към края на 1887 или началото на 1888 г. турски бейове спечелват във всички съдебни инстанции поведеното от тях дело срещу ямболската община за собствеността върху Ормана, чиито господари Те били до Освобождението (1878 г.). Обжалването от страна на общината на окончателното решение пред Върховния касационен съд (явно поради нечии „игрички“) е забавено до последния ден на срока…
Тогава срещу посегателството върху Ормана (общинска собственост) решително се опълчва ямболският кмет Васил П. Влахов. Той разгонва общинските съветници, възпрепятстващи нарочно обжалването, и в последния момент подава касационна тъжба, довела до отмяна на предшестващото решение…
Възможно е този действителен случай да е залегнал в основава на ямболското предание за конфликт по повод на Ормана между кмета Влахов и княз (от 1908 г. – цар) Фердинанд (1887-1918). Новоизбраният български княз заедно с майки си княгиня Клементина и премиера Стефан Стамболов е бил на официално посещение в Ямбол на 23 януари 1888 г, т.е. точно в разгара на съдебните разправии с бейовете за Ормана. Възможно е поради това съвпадение на двете събития по време, в историческата памет на ямболци да се е получило тяхното преплитане и по този начин претенциите към Ормана от страна на турските бейове погрешно да се запомнят и представят като претенции от страна на княза. Също толкова възможно е обаче на Влахов наистина да му се е наложило и втори път да спасява Ормана вече не от анахроничните мераци на турски бейове, а от перспективните кроежи на българския владетел да си осигури домени (лични имения) из цялата страна…
Спасителят на общинското богатство Ормана В. Влахов е роден в Ямбол на 1 януари 1852 г. и животът му преминава изключително в служба на родния край. От 1872 г. до Освобождението той учителства в Ямбол и с. Топузларе (дн. Зорница), а после става първият българин-ковчежник (касиер) на Земеделската каса в града ни, след като дотогавашният й касиер-турчин избягва от освободения Ямбол, отмъквайки със себе си и парите от касата. В навечерието на 3 март 1878 г. и известно време след това, както почти всички повидни граждани на тогавашен Ямбол, и Влахов е бил църковен певец (в храма „Св. Георги“). В годините до Съединението (1885 г.) той е сред най-активните местни борци срещу антибългарските решения на Берлинския конгрес [1 юни -1 юли (стар стил) 1878 г.]. Така напр. през февруари 1879 г. в Ямбол идва директорът (отговаря приблизително на „министър“) на финансите на Източна Румелия – немецът Адолф Шмид, за да сложи ръка на окръжното ковчежничество (каса) в изгода на западните Велики сили. Тогава В. Влахов застава начело на трихилядна демонстрация на ямболци както конкретно срещу това намерение на Шмид, така и изобщо срещу „Берлинското престъпление“ (т.е. разпокъсването на българските земи на 5 части). Между 1881 и 1884 г. той е член на Ямболския околийски смесен съвет, състоящ се от двама духовника и 7 д. миряни.
През 1885 г. Влахов е една от найосновните фигури в ямболския съединистки комитет. Затова не е чудно, че след Съединението (6 септември 1885 г.) и неговото отстояване на бойното поле през Сръбско-българската война В. Влахов от 1 януари 1886 г.оглавява 3-членната общинска комисия. Това значи, че той се явява първият кмет на Ямбол след Съединението. Но съвсем скоро, през май същ. 1886 г., В. Влахов е избран за депутат от Либералната партия в IV-то Обикновено народно събрание (ОНС) и участва в неговата работа между 2 юни и 6 септ. 1886 г. Точно по това време се разразява тъй наречената „Българска криза“ една братоубийствена разпра между русофили и русофоби. Още в нейното начало княз Александър I Батенберг се отказва от престола (на 26 авг. 1886 г.) и това налага свикването на Велико народно събрание (ВНС) за избор на нов български княз. В. Влахов става депутат и в това (трето по ред) ВНС, чиято дейност продължава от 19 окт. 1886 до 3 авг. 1887 г. С полагането на клетва от новоизбрания български княз Фердинанд Сакскобургготски пред Третото ВНС то е закрито и след няколко месеца на 21 дек. 1887 г. В. Влахов отново става кмет на Ямбол. Още в началото бе споменато за найзначимия успех през това му (второ по ред) кметуване запазването на Ормана като общинска собственост. Освен това през 1889 г. е сключен първият общински заем от 120 хил. тогавашни лв. с БНБ с цел построяване на казарма за новосформирания IV конен полк, който от април същ. 1889 г. е на постоянен гарнизон в Ямбол.
През есента на 1893 г. В. Влахов е за трети път на кметския пост и точно тогава – през дек. с.г. – са дадени за първи път имена на 70 улици в града ни. Понеже предния месец (ноември) е починал бившият български княз Александър I Батенберг, една от централните улици (днешната „Цар Освободител“) е наречена „Батенберг“. Днешната ул. „Кабиле“ тогава се е казвала „Кралевска“, днешната ул.„Св. София“ – „Софуларска“;„Крайречният булевард“ се нарича „Цариградски булевард“, а днешният площад „Освобождение“ тогава е кръстен (явно в чест на княз Фердинанд) площад „Кобург“. От изготвения все през 1893 г. план на Ямбол се вижда, че при третото си и последно кметуване В. Влахов се е грижел за 13 588 жители на града ни, обитаващи 2146 къщи.
Тъй като Влахов е бил може би най-изявеният и ревностен ямболски привърженик на Стефан Стамболов, след падането на Стамболовия режим (през май 1894 г.) той е трябвало да се насочи към друго поприще вече не кметско или депутатско… И той става ямболски мирови съдия наистина самоук, но надарен с остър ум и силна прозорливост. След това до края на живота си В. Влахов е работил като помощникадвокат. Умира в родния си Ямбол на 19 юли 1928 г. Смъртта го заварва на 76 г. и половина, крайно беден, но пък ползващ се с всеобщо уважение най-вече от страна на каргонлии. Именно те са го и нарекли още в кметските му времена с авторитетното прозвище, с което го запомня историята – „Каргонският Господ“…
Ставри Дражев срещу Стамболов!
На 12 февруари 1892 г. малко след 19 ч. българският дипломатически агент (т.е. посланик) в Цариград д-р Георги Вълкович (1833-1892) излиза от агентството на Княжество България, намиращо се в квартала Пера (дипломатическото предградие на османската столица), и се отправя към дома си. По улицата след него тръгват двама лошо облечени души. След 50-ина крачки единият от тях го изпреварва и с рязко извъртане забива широк пачаджийски нож в стомаха му, извиквайки силно: „Ето отмъщението за честта на жена ми!“, с което се цели придаване на личен характер на стореното, без всякакво съмнение, чисто политическо престъпление. След това двамата атентатори побягват и се загубват… Д-р Вълкович издъхва два дни покъсно на 14 февруари 1892 г…
През пролетта на същата година Цариградското криминално съдилище издава смъртна присъда на Георги Вълков (Мерджана) и Христо Стефков (Полето) за това, че „съдружно и умишлено“ са убили д-р Вълкович. У турските власти обаче остава едно съмнение във виновността на тези двама и те не бързат да приведат присъдата им в изпълнение. И без да знаят, турците се оказват прави, защото истинските атентатори всъщност са били други Димитър Орловски (той забива ножа) и Ставри Дражев. Последният няма как да не ни интересува, защото той е брат на ямболския националреволюционер Георги Дражев (1848-1876).
От твърде фрагментарните данни за Ставри Дражев научаваме, че той активно участва в подготовката на Априлското въстание през 1876 г, а в началото на май с.г. се включва в малката чета на брат си Георги, която се присъединява в Сливенския Балкан към Стоил войвода. След няколко дни в Балкана, по настояване на брат си, Ставри слиза в Сливен, но там бива арестуван. Няколко месеца прекарва в Одринския затвор, докато го „хваща“ амнистията по повод възцаряването на новия султан Абдул Хамид II (1876-1909 г.) през август 1876 г. През лятото на следващата 1877 г. Ставри Дражев е един от двамата рганизатори и водачи на българска въоръжена охрана на Ямбол от около 120 побудни граждани.
След Освобождението (1878 г.) и до Съединението (1885 г.) Ставри Дражев дейно участва в политическите борби в нашия град на страната на източнорумелийската Либерална партия (наричана от противниците й „Казионна“). По принцип дейците на тази партия след Съединението се свързват с Народнолибералната партия на Стефан Стамболов (1854-1895 г.), която става изразител на „русофобски“ (всъщност националнопатриотични) настроения. Ставри Дражев обаче явно прави изключение и несъмнено се е ориентирал към умерените либерали на Драган Цанков (1828-1911 г), които са крайни русофили, т.е. споделят идеята за пълна (да не кажем „сляпа“) обвързаност на България с Русия. Можем с почти пълна сигурност да предположим, че по време на братоубийствената политическа междуособица, наречена „Българска криза“ (188687 г), в която вземат надмощие „русофобите“ около Стамболов“, Ставри Дражев (както и партийният му лидер Драган Цанков) е емигрирал в Османската империя…
От 1886-87 г. до падането от власт на Стамболов през май 1894 г. Клио си прави поредна солена „шега“ с историята ни: там (в Цариград, Одеса, Одрин, Солун), откъдето до Освобождението наши просветители, църковници и революционери са се борили срещу турските поробители, през 188694 г. пак възникват български „революционни комитети“, които обаче изпращат чети и атентатори вече срещу български управници и политици… В тази своя нова „революционна“ деятелност крайните русофили-цанковисти са поддържани и финансирани от т.нар. Азиатски департамент на Руската империя (отдел в руското външно министерство, който „наблюдава“ и България). И понеже всеки по своему разбира служенето на България, Ставри Дражев активно се захваща с „революционни“ методи на борба срещу Стамболовото управление. Комбинирайки данни от спомените на русенския учител, журналист и общественик Тодор Хаджистанчев (ок. 1850-1903 г.) и от дневника на видния държавник, учен и публицист Стефан Савов Бобчев (1853-1940 г.), можем приблизително така да реконструираме житието на Ставри Дражев след емигрирането му: През декември 1887 г. той и някой си Карамихайлов организират в Одрин чета от (поне) 16 души (между тях е бил и бъдещият убиец на др Вълкович Д. Орловски), която е трябвало да навлезе от юг в България и да се съедини в Айтос с навлязлата вече (на 23 декември 1887 г.) откъм морето емигрантска чета на капитаните Набоков и Боянов (48 души). Целта е била да се вдигне в България въстание за смъкване на Стамболов от власт…
Четата на Ставри Дражев обаче не успява да премине границата, понеже е изловена при с. Дервишка могила (недалеч южно от Тополовград, но до 1912 г. — от турската страна на границата). Ето какво записва Ст. С. Бобчев в дневника си на 13 януари 1888 г. (понеделник): „През миналата неделя доведоха в Цариград Дражев от Ямбол с 15 души другари…, уловени при Дервишка могила като се готвели да заминат (за България)… „Дражев и неговите четници са хвърлени в цариградския затвор„3аптие“ при „катилите“, т.е. при убийците (или рецидивистите), докато трае разследването им.
А от спомените на Т. Хаджистанчев научаваме, че участниците в емигрантските чети (декември 1887 г.) , в Цариград стоели арестувани около 3 месеци, отгдето ги изпратили на заточение в Бруса. Оттам след кратко време почти всички избягали на отделни групи“. Едва ли Ставри Дражев ще се е оставил да не избяга и той от местозаточението си във всеки случай в началото на 1892 г. двамата с Орловски се намират в Одеса. Няма да сбъркаме, ако предположим, че там те са били на издръжката на руския Азиатски департамент…
В Одеса към Дражев и Орловски се обръща професионалният организатор на покушения Наум Тюфекчиев с предложение те двамата да премахнат др Въпкович, който бил станал вече твърде опасен за крайните русофилиемигранти, понеже следял действията им и все успявал да разкрива и осуетява тайните им ходове срещу Стамболовото управление. Приели тази „оферта“, на 8 февруари 1892 г. Дражев и Орловски отплават от Одеса за Цариград. В Османската столица Орловски посещава руския посланик Александър Иванович Нелидов (1835-1910 г.), за да иска съдействието му при осъществяването на замисления „патриотически акт“. Разбира се, Нелидов отказва да се ангажира пряко в такова злодеяние, но пък и не предупреждава нито колегата си Вълкович, нито османските власти…
Вечерта на 12 февруари 1892 г. Дражев и Орловски извършват покушението, след което пренощуват на борда на руския параход „Цар“. Отплаването на този кораб за Одеса предстояло, но капитанът му отказва да вземе двамата без паспорти. Затова сутринта на 13 февруари те се озовават при Нелидов с молба да им се издадат такива. Руският дипломат обаче нарежда те незабавно да се махнат от посолството, защото то не било убежище за убийци. Тогава двамата атентатори почват да твърдят, че са изпратени от тъй наречения Български централен емигрантски комитет в Одеса и изпълнението на „задачата“ им се паднало по жребий. Нелидов преценява какви лоши последствия би имало от едно евентуално арестуване от турските власти на двамата политически убийци, щом са изпратени от ръководители-емигранти в Русия, покровителствани от влиятелни кръгове в Санкт Петербург… Затова веднага изпраща на капитана на „Цар“ заповед: „Пропуснете Орловски и Дражев!”При това Нелидов предвидливо поставя на документа датата на предния ден (12 февруари), за да се предотврати всяко съмнение за негова (респективно: официална руска) връзка с покушението. Посланикът също така предлага на началниците си в Русия двамата атентатори да бъдат задържани веднага щом пристигнат в Одеса и да бъдат укрити в Сибир, понеже Високата порта ще ги изисква за съдене…
Въпросът за Ставри Дражев и Димитър Орловски стига чак до всерусийския император Александър III (1881-94 г), който слага резолюцията: „Струва ми се, че най-добре би било да се изпратят и двамата във Владивосток“… Стигат ли действително Ставри Дражев и Дим. Орловски чак до Владивосток не е ясно, но във всеки случай фактът, че те са истинските атентатори върху живота на др Вълкович (на 12 февруари 1892 г), остава скрит поне до 1935 г, когато в Москва излиза (на руски език) сборникът с документи „Авантюрите на руския царизъм в България“…
Сливенци стават ямболци през август 1892 г.
При управлението на Стефан Стамболов между 1887 и 1894 г. България се устремява по пътя на ускореното икономическо развитие. Самото правителство полага специални грижи за поощряване на започналия прогрес в индустрията ни чрез разработването и прилагането на редица протекционистични закони, закрилящи българското производство от от смазващата конкуренция на продукцията на Великите сили. С една дума, през седем годишното премиерстване на Стамболов се полага началото на така нареченото „Българско чудо“ от края на XIX началото на XX век, когато чуждите наблюдатели титулуват България като „Япония на Балканите“…
За да се покаже и види постигнатото от Българското княжество в икономическата област след Освобождението (1878) и да се насърчат производителите, правителството на Стамболов се заема да организира в Пловдив първото национално земеделско-индустриално изложение. Подготовката за него тече още от лятото на 1891 г, а от началото на 1892 г. започва и строежът на панаирното градче, което на 1 август 1892 г. дори е електрифицирано от една Виенска фирма. (За сравнение нека посочим, че електричество в столицата е прокарано цели 8 години покъсно на 1 ноември 1900 година…).
От всички краища на България на Пловдивското изложение пристига найдоброто, произведено от земеделието, промишлеността и различните ни занаяти. Създадена е и специална комисия, която да оценява представените продукти и да раздава наградите.
Официалното откриване на първото пловдивско изложение от княз Фердинад и премиера Стамболов е насрочена за 15 август 1892 г.
Към тази дата в Пловдив започват да прииждат посетители на изложението, като хората от един и същи край (тоест земляците) се движат и пристигат групово, тържествено посрещани от представители на организационния комитет. Така при посрещането на група посетители се получава една комична ситуация. Тя явно не е останала незабелязана, защото е намерила отражение не къде да е, а в безсмъртното произведение на Алеко Константинов „Бай Ганьо“.
Там, в главата „Бай Ганьо на изложението в Прага“, разказвачът ни осведомява следното: „При входа в изложението (в Прага ни посрещнаха членовете от комитета. И пак речи за чешкия народ, за българския народ. Тука, видите, не се сбъркаха да ни посрещат като сърби, каквато погрешка, разказват, станала при входа в Пловдивското изложение: сливненци и ямболци се намирали в постоянен антагонизъм от завист пи, от съперничество ли, кой знае от що. Явяват се пред входа на Пловдивското изложение сливненци, а един от комитета им държи реч, като ги мисли за ямболци, и хвали ли, хвали:”Храбрите ямболци, славните ямболци!“ А сливненците се потаят [спотайват се, траят си], кашлят в шепа, мигат… Картина!…“завършва обобщаващо с тази много точна дума Алековият разказвач в „Бай Ганьо“.
А иначе, истинските ямболци се представят нелошо на Първото пловдивско изложение. Така например ЩЕРЮ ИЛИЕВ и ПЕТЪР КРЪСТЕВ били наградени със сребърни медали за представените от тях бяло вино и халва. Други изработени от ямболци занаятчийски изделия, като емении (леки обувки) и калеври, пък получили бронзови медали. С бронзов медал е отличен и един „инструмент за рязане на винтове“, произведен явно в някоя ямболска механическа работилница. Бронзов медалист на Iя Пловдивски панаир става и Константин Марангозов (създателят на ямболската печатница „Светлина“) за показани „промишлени изделия“.
***
И все пак Първото пловдивско търговскопромишлено изложение през 1892 година като че ли остава в ямболските летописи не толкова със спечелените там от ямболци медали… От това изложение произлиза нещо много поважно за нас от медалите, а именно попадането ни в безсмъртната творба на Алеко Константинов. И то с какви само ласкаещи ни и хвалебствени думи: „Храбрите ямболци, славните ямболци!“… Ами че това си е чиста проба безплатна и безсрочна реклама на Ямбол навред по света и у нас, където се чете „Бай Ганьо“!…
Злополучното секундантство на Стилиян Ковачев през април 1894 г.
В живота на нашия именит съгражданин ген. Стилиян Ковачев (26 февр. 1860; Ямбол – 11 юли 1939, София) има един неособено известен, но доста любопитен епизод. Той се разиграва в края на 78-годишното еднолично управление на Стефан Стамболов (1854-1895). По онова време опозицията (с дискретната подкрепа на княз Фердинанд) е засилила борбата си срещу „Българския Бисмарк“, включвайки в арсенала си най-гнусни измишльотини и най-долни интриги. Сред тях найраздухана е т.нар. „История с гащите на Савовица“, според чието съдържание „Железният“ министърпредседател имал интимни връзки с хубавата и „шавлива“ съпруга (Смарайда Милкова, племенница на Иван Евстратиев Гешов) на своя военен министър полк. Михаил Савов (1857-1928). Интригантите „доукрасявали“ сплетните си по тази тема с подробностите, че „блудстването“ със Савовица се осъществило в собствената къща на Стамболовия военен министър (която била „при Пипиниерата [дн. Борисова градина] при кавалерийските казарми“) и при това премиерът бил подпомогнат от своя министър на търговията и земеделието Панайот Славков. Целта на тази интрига на опозицията е била да взриви отвътре Стамболовото народнолиберално правителство и тази цел е постигната. Въпреки че Стамболов доказва дата по дата своето алиби, полк. Савов си остава разярен и на 14 април 1894 г. му отправя покана за дуел.
Стамболов веднага приема и назначава за свои секунданти външния министър Димитър Греков и подполк. Васил Кутинчев. Полк. Савов от своя страна поканва за секунданти подполковниците Стилиян Ковачев и Димитър Петрунов – „и двамата честни офицери“ (по думите на Стамболовия биограф Биман). По онова време нашият съгражданин изпълнявал длъжността „другар на военния министър“ (т.е. първи зам.-министър на войната) и заедно с това четял лекции във Военното училище. В края на XIX и нач. на XX в. у нас е било много модерно обидата или накърнената чест да се измива с дуел. Офицерът-секундант в 4 дуела Александър Банев отбелязва в спомените си следното: „Да участваш в дуел, да бъдеш секундант се считаше за голяма чест. Секунданти можеха да бъдат само честни, смели и дискретни мъже. Всеки офицер даваше мило и драго да бъде секундант в дуел.“ Пак от Банев научаваме, че в задълженията на секундантите е влизало „да приемат или отхвърлят провеждането на дуела, ако преценят, че няма причини той да се състои. Те се договаряха за оръжието, времето и мястото. Те трябваше ида осигурят лекар, който да се погрижи за ду опиращите“. Обявеният от Мих. Савов на Ст. Стамболов дуел се превръща всъщност в психологическа битка найвече между 4-мата секунданти. В действие влизат тактически ходове и хитрости, взаимни обвинения и заплашителни предупреждения. В по-стабилна и настъпателна позиция, естествено, са секундантите на повисшестоящия, т.е. на Премиера Стамболов. Така напр. на 15 април 1894 г. четиримата секунданти се събират у министър Греков и два часа разискват по въпроса за дуела. На това събиране, според спомените на Добри Ганчев, министърът „чете“ на Ковачев и Петрунов „такава нотация, която ги облива със студена пот. Отваря им очите -продължава Ганчев – да видят интригата на партизаните, напомня им коя е Савовица, безпътното й поведение тук, в столицата, в Пловдив, в Шумен, навред дето е живяла; че тя била лишена от чест преди още да е стъпила в брак със Савова“. Освен това Греков напомня на Ковачев и Петрунов, че Стамболов, когото викат на дуел, е не кой да е, а министър-председател и като такъв заместник на самия княз. Според някои изследвания Греков даже директно заявил, че премиерът ще разжалва секундантите на Савов, ако те продължат да сътрудничат на последния. По такъв начин — къде с убеждаване, къде с принуждаване, секундантите на Савов Ст. Ковачев и Д. Петрунов са накарани да поставят своите подписи до тия на Стамболовите секунданти Греков и Кутинчев под един специален протокол с дата 15 април 1894 г. В него се изтъква, че подполковниците Ковачев и Петрунов, след многократни разговори с министър Савов не са се убедили, че наистина има оскърбление на семейната му чест от страна на министър-председателя. С подписите си 4-мата секунданти удостоверяват, че въпросът с дуела не подлежи на понататъшно повдигане. Този протокол е обнародван в официоза в. „Свобода“, защото и без това обявеният от Савов дуел на Стамболов е бил публична тайна.
А за това как приключва специално за нашия съгражданин въпросът с осуетения от Греков дуел, нека дадем думата отново на Д. Ганчев. „С наведени глави пише той излезли секундантите от Грековата къща… От Грекова Ковачев отива право във Военното министерство да докладва за резултата от мисията си и да обади на Савова, че той се отказва по-нататък от секундантството си. Савов му се зле разсърдва и постоянно подлец го вдигаше, подлец го слагаше. Мисля, че го премести от София в Стара Загора.”
Проектираният дуел Стамболов – Савов, който докарва беля на главата на бележития ямболец Стилиян Ковачев, така и не се състоял… Пък и без друго по закон дуелите в България са били строго забранени.
Стамболов е изповядан и опят от бивш учител в Ямболско!
На 6 юли 1895 г. в 3,35 ч. през нощта мъченически издъхва великият български революционер и държавник Стефан Стамболов (1854-1895), насечен с ятаган на 3 юли с.г. вечерта от наемни убийци.
Последната (предсмъртната) изповед (на 4 или повероятно на 5 юли 1895 г), опелото и погребението (на 8 юли след обяд) на големия наш патриот са свързани с висш духовник, който в най-ранните си младини (дори поточно в юношеството си) е бил учител в ямболското с. Голямо Шарково (община Болярово). Светското име (което впрочем той е носил най-много 20-ина години) на този човек остава неизвестно, но вероятно е започвало с „П“, тъй като духовното му име е Партений. Неговият живот е свързан с много митарства, т.е. с обикалянето на доста земи и селища, сред които е и Голямо Шарково. Всъщност Партений е и роден (на 12 февруари 1845 г.) в съвсем непосредствена близост до ямболския регион в с. Вайсал (Одринско), което е само на 8 км южно от Крайново, община Болярово. (Впрочем, ако не беше националната катастрофа през 1913 г., с. Вайсал можеше днес да е в южния край на Ямболска област).
Партений завършва гръцко училище в Одрин, след което учителства в родното си село и в Г. Шарково (между двете села има около 14 км). По онова време той е бил 16-18годишен. След учителстването си Партений отново става ученик този път много далеч от България: в Богословското училище „Св. Кръст“ на Божи гроб (в Йерусалим), следователно той явно е станал и хаджия. Приема монашество и става писар при патриаршеското наместничество в гр. Дамаск (в дн. Сирия). През 1866 г. е ръкоположен за дякон и до 1869 г. служи при Антиохийския патриарх (пак в дн. Сирия). През 1869 г. Партений постъпва на служба при гръцкия митрополит в Одрин и малко по-късно е назначен за архиерейски наместник в днешния Свиленград. През 1871 г. той е ръкоположен за Велички епископ и е изпратен за помощник на Видинския митрополит Антим. На 16 февруари 1872 г. Антим Видински е избран за пръв български екзарх и може да се предположи, че от тогава Партений е поел изцяло управлението на Видинската епархия през следващите 10 години. В периода 1882/86 г. Партений е ректор на Петропавловската духовна семинария (край Лясковец). След това е бил епископ на Пловдивската и Ловешката епархия, а от 1892 г. до смъртта си е Софийски митрополит.
Сведения за Партений във връзка със Стамболовите последни дни и погребение откриваме в таен доклад на софийския градоначалник от 8 юли 1895 г. От там се вижда, че Стамболов е опят в катедралата „Св. Неделя“. „В църквата нищо особено не се случи пише градоначалникът. Само митрополитът софийски, както казват, на излизане е казал на народа тия думи: „Покойният при изповедта му се е признал за много грешен и е молил за прошка както от него (Партений), тъй и от народа”
Въпреки изключително агресивните и провокационни действия на политическите противници на Стамболов по време на траурното шествие към гробищата, Партений е сред стотината души, които присъстват на самото погребение на великия българин. За тази си гражданска смелост при променената политическа конюнктура Партений е можело зле да пострада. В Тайния доклад е отбелязано: „Мнозина осъждаха митрополита, че е присъствал на погребението и, както се говореше тук там из града, искали някои хора да го извлекат из митрополията повече за това, защото той е бил стамбоповист върл и симпатизирал на тирана“.
„Линчуването“ се разминава на тогава 50-годишния владика и той продължава духовното си служение. През 1900-1904 и 1909-1918 г. той е член на Светия Синод, а след смъртта (на 20 юни 1915 г.) на втория български екзарх Йосиф I Партений 3 г. е и наместникпредседател на Св. Синод. А тъй като през периода1915-1945 г. нямаме екзарх, най-висшето ни духовно лице е бил именно наместник-председателят на Св. Синод. Всъщност Партений е найвисшият духовник на територията на България не само през 1915/18 г, но и през 1892-1913 г., тъй като той е митрополит на столицата ни, а екзархът (тогава Йосиф I) до 1913 г. резидира в Цариград, т.е. извън България.
Учителствалият през първата половина на 60те години на XIX в. в ямболското с. Голямо Шарково Партений, митрополит Софийски, склопва очи на 20 юни 1918 г.
Като Орфей или „Една всесветска музикална сила“ от Ямболско
В броя на „Ямболски вести“ от 22 юни 1907 г. четем: „На 15 т.м. градът ни бе посетен от добре известния на българската публика руски артист и наш съотечественик г-н Константин Михайлов-Стоян, който с участието на придружаващите го артисти г-н Вульпе и г-ца Гюзелева даде концерт в читалищния салон. Концертът бе отличен и възхитената публика неведнъж повика певците повторно на сцената. Ямболци тази вечер имаха щастие да чуят една всесветска (т.е. световна, световноизвестна бел. на Х. Б.) музикална сила и всички останаха много доволни“.
Визираният в този вестникарски отзив певец Константин Михайлов (с артистичен псевдоним Стоян) е не само „наш съотечественик“, но и наш земляк, тъй като е роден (на 25 март 1853 г.) в близкото до Одеса българско село Голям Боялък (днешно Благоево в Ивановски район, Одеска област, в Украйна). То е създадено през 1802 г. от жители на ямболските села Голям Боялък дн. с. Голямо Шарково) и Пашакьой (дн. гр. Болярово), подирили в Руската империя спасение и спокойствие от кърджалийските золуми в поробена България. Попаднали в понормални условия за живот, отколкото в родината, изселниците от Ямболско твърде бързо се „аклиматизират“ на получената държавна земя край Одеса. Те явно скоро се замогват достатъчно, щом със собствени сили и средства си изграждат още през 1808 г. каменна църква „Успение Богородично“, в която през 1829 г. служат двама свещеника. В същата 1829 г. „одеският“ Голям Боялък наброява 239 къщи, населени с 806 мъже и 758 жени. Тогава децата от 7 до 15-годишна възраст са били 172 момчета и 166 момичета, като за тях в селото е било построено през 1821 г. каменно училище. В църковно, просветно и демографско отношение „одеският“ Г. Боялък през цялата първа третина на XIX век е бил безконкуренция всред българските колонии (поне 54) в южната част на Руската империя. За сравнение през 1829 г. Болград (т.е. Българоград, основан през 1821 г. от ямболци и сливенци) има население от 691 мъже и 698 жени, училище няма, църквата му е била още в строеж… С новата масова преселническа вълна от Югоизточна България след 1830 г. обаче нещата до известна степен се променят и Г. Боялък през 1838/39 г. отива от първо на трето място по население сред българските колонии в областта Бесарабия (сега поделена между Украйна и Молдова), които вече са станали 93. Найнаселен през 1838 г. вече е Белград (в дн.Украйна) с 3161 мъже и 2754 жени. На второ място идва градецът Комрат (в дн. Молдова) с 1820 мъже и 1544 жени (по данни за 1839 т.). И трето място е за Г. Боялък, чиито къщи през 1839 г. са нараснали на 305, като мъжкото му население е 1047 души, а женското 948. Децата между 7 и 15годишна възраст са 220 момчета и 208 момичета. 14 години покъсно (т.е. през 1853 г.) в това най-многолюдно и найуредено българско село (Белград и Комрат са градчета) в Бесарабия, с основоположници от Ямболско, се ражда героят на настоящата статия Константин Иванов(ич) Михайлов, който покъсно добавя към фамилното си име артистичния псевдоним Стоян, специално за да изтъкне и подчертае своя български произход.
Михайлов-Стоян завършва VI гимназиален клас в Одеса през 1872 г. Само 4 месеца (поради липса на средства) успява да следва в Консерваторията на Санкт Петербург. От 1881 г. започва артистичната си дейност като тенор в частна оперна трупа в гр. Симферопол. Пял е в оперите на Санкт Петербург, Москва, Киев, Варшава, Хелзинки, Цариград… В началото на 1902 г. пее в Нижний Новгород с фьодор Иванович Шаляпин (1873-1938). Развива и педагогическа дейност като преподавател в музикални училища. През 1899 г. МихайловСтоян изнася много концерти из България, но не успява да реализира идеята си за създаване на българска оперна трупа и се завръща в Русия. През 1907 г. отново концертира из България този път с баса Иван Вульпе (от Белград) и с Б. Гюзелева (по-късно съпруга на Вульпе). Както разбрахме в началото от „Ямболски вести“, по време на това свое турне тримата оперни певци изнасят концерт и в Ямбол на 15 юни 1907 г. При това идване на Михайлов-Стоян в България отново се повдига въпросът за необходимостта от създаване на български оперен театър. Повече от година в българския печат се води полемика по този въпрос, във връзка с който Михайлов-Стоян написва и специална книга „По въпроса за основаването на българска народна опера“ (1907 г). В края на 1908 г. българското обществено мнение вече е достатъчно подготвено и същата година се формира Българска оперна дружба. Като певец и режисьор в нейния състав, К. Михайлов-Стоян с вещина ръководи (в периода 1908-1914 г.) първите стъпки на българския оперен театър.
Този пламенен български родолюбец, кръвно свързан с Ямболския край, е бил надарен с великолепен теноров глас и неотразим сценичен чар. Затова оттук до края на настоящата статия ще бъдат разгледани две твърде показателни и любопитни случки с нашия именит земляк, свидетелстващи по найкатегоричен начин за наистина Орфеевата му дарба.
Първата случка е през 1899 г. Тогава, както бе споменато, Михайлов-Стоян е в България. Той я обхожда и събира из нея десетки народни песни, които бързо притъкмява, за да ги популяризира после на концертите си. След един такъв свой концерт в Търговище Михайлов-Стоян преминавал с файтон през гористия боаз (проход) от този град към Разград. В боаза го нападнали двама въоръжени разбойницитурци. Единият от тях стъпил на края на файтона и насочил към певеца камата си с думите: „Кесията, чорбаджи!“, докато ортакът му го охранявал с дълъг пищов на дватри метра зад него. Михайлов-Стоян се засмял, подал тънката си кесия на разбойника и рекъл: „ Това можеш да ми вземеш, но другото си богатство не ти давам/“… И… проехтял боазът от дивната народна песен „Вила се й гора, та се й завила“. И втора песен я последвала, и трета… Прехласнати, отстъпили назад, двамата разбойници слушали, слушали, па… върнали кесията на Михайлов-Стоян с думите: „Халал ти, чорбаджи!Божа дарба е това, не можем да ти я вземем. Карай си по пътя, да ти се радват и други!“
Малко повече от две години след тази случка, в началото на 1902 г., от изключителния глас на българина с корени в Ямболския край е запленен и омаян и рядко талантливият велик руски оперен певец Фьодор Иванович Шаляпин. Ето какъв знаменателен случай разказва той при гостуването си в София през 1934 г.:
„На един от тържествените оперни празници в Нижний Новгород през 1901 или 1902 г. в операта „ Русалка“от Даргомижски, аз вече известен в Русия и света бас имах ролята на Воденичаря. В ролята на младия княз, който се влюбва в дъщеря му, трябваше да гастролира един млад, още непознат лирико-драматичен тенор. Скрит зад дърво, аз трябваше да изненадам младия княз, когато идва на тайно свиждане с „дъщеря“ ми. Ето той приближава и започва своята ария към нея. Прехласнах се. Такъв глас още не бях слушал никъде по Европа, която вече бях кръстосал. Арията му се лееше с такава изваяна красота, с такова чувство, блясък и мощ, че аз…забравих себе си и… пропуснах да встъпя, когато трябваше да изляза от прикритието си. Стреснах се късно след десетина такта. Оркестърът по знак от диригента, който ме погледна с укор, спря. Диригентът даде за миг знак за връщане назад по партитурата; младият тенор бързо се овладя и повтори арията си, за да вляза и аз… Едва изчаках края на действието, за да настигна и прегърна младия си колега зад кулисите и да го запитам откъде е. „Българин съм от Бесарабия“ отвърна с гордост той. И станахме приятели с Константин Иванович Михайлов-Стоян… Жалко, че така рано си отиде!…“
Когато великият Шаляпин споменава с добро през 1934 г. нашия бележит земляк, вече са се закръглили 20 год. от неговата кончина на 13 юни 1914 г. в София… Отивайки си от живота така не навреме, изключителният творец с корени в Ямболско К. МихайловСтоян завещава на България създаденият от него през 1908 г. и проходил под вещото му ръководство български оперен театър.
Бесарабската мечта на Паисий Пастирев
През 1900 г. 24-годишният ямболец йеромонах Паисий Пастирев завършва с отличие и с титлата „кандидат на богословието“ Казанската духовна академия в Русия. След кратко пребивава не в родния Ямбол, по настояване на твърде заможните си родители той наново се отправя на учение в Русия, за да придобие и второ висше образование този път по правни науки в Одеския Новоросийски университет. Тук в Одеса, йеромонах Паисий за първи път среща бесарабски българи… И веднага у родолюбивия ямболец се загнездва мисълта, че тези българи, пръснати из степите на Русия, не трябва да бъдат изгубени за България. Без никакво бавене йеромонах Паисий се залавя трескаво за работа по просвещаването и поддържането на националното съзнание на българите в Бесарабия и Таврия (област по северния бряг на Азовско море), които тогава са били 1,5 млн. души.
Като възкръснал Паисий Хилендарски, ямболецът Паисий Пастирев тръгва по селата и градовете на бесарабските и таврийските българи, по техните храмове и параклиси, по чифлиците или по бедните им домове, за да ги призовава да не се срамуват, че са българи, и да не секва у тях споменът за Родината. Новият Паисий сам издава и разнася между бесарабските българи различни брошури и книжки със сведения за България; набавя и разпространява „Софроние“-то и история на българския народ, както и много други печатни издания, които успява да достави тогава от България.
В родолюбивото си начинание ямболският йеромонах скоро намира горещи сподвижници като белградския протойерей Сава Беров, видните жители на Болград Титорови и Атанас Вълчанов, Шопов от гр. Измаил и много други. Апостолската дейност на Паисий Пастирев се разраства дотолкова, че той вече почва да обмисля и създаването на един център, който да поддържа новия пламък на българщината в Бесарабия. С протойерей Сава Беров решават, че за целта ще е найдобре да се основе един български манастир край Болград. По това време – към края на 1902 г. – е благоприятна и политическата конюнктура за едно подобно начинание, тъй като точно тогава има известно „затопляне“ на българоруските отношения.
Скоро вестта за проектирания първи български манастир в Бесарабия се разпръсква из областта и започват да постъпват щедри дарения от тукашните българи. Крупни суми и недвижими имоти найнадлежно и законно чрез нотариус се прехвърлят към БПЦ на името на нейния Св. Синод. Найвпечатляващо е дарението на богатото и благочестиво бездетно семейство на Екатерина и Андон Табакарови. На Светия Синод на БПЦ тези христолюбиви българи предоставят огромен имот (с всичкото движимо и недвижимо имущество в него) на езерото Ялпуг до Белград на стойност няколко милиона тогавашни рубли. Все за проектирания български манастир в Бесарабия сем. Табакарови даряват и З грамадни къщи в самия Белград. Синодалните старци в София изпадат във възторг при вестта за тази крупна придобивка чрез старанието на йеромонах Паисий и направо наричат дарените от Табакарови имоти „Нова Америка за България“.
Но, както се казва, много хубаво не е на хубаво… Вероятно главозамаяни от спечелените с усилията на Паисий Пастирев огромни имущества в Бесарабия, синодалните старци на БПЦ забравят, че все пак Болград е на територията на Руската империя…
В духовно отношение този изцяло български град, населен предимно с ямболци и сливенци, е влизал в епархията на Кишиневската митрополия на Руската православна църква (РПЦ). Йеромонах Паисий е бил в отлични отношения с тогавашния кишиневски митрополит Иаков, който гледал благосклонно на идеята да се основе български манастир в неговата епархия. Митрополит Иаков освен това бил съгласен бъдещият манастир да е под ведомството на българския Св. Синод. Единственото искане на кишиневския митрополит било той да ръкополага дяконите, йеромонасите и въобще клира на българския манастир в Бесарабия, а игумен да стане Паисий Пастирев. Приемането на това искане на митрополит Иаков е било единственият начин за увенчаването с успех на стремежа за създаване на български манастир в Бесарабия.
Св. Синод на БПЦ обаче не се съгласява и на наймалка отстъпка към кишиневския руски митрополит. Веднага синодалните старци „размахват“ нотариално заверените документи, че притежават официално такива и такива имоти край и в самия Белград. Чрез българското външно министерство Св. Синод изпраща писмо до руския външен министър граф Ламсдорф явно с настояване бъдещият български манастир в Бесарабия да бъде абсолютно независим от РПЦ (в лицето на кишиневския митрополит). Това непремислено писмо слага кръст на всичките положени усилия от ямболския йеромонах Паисий за създаването на манастир за сънародниците ни в Бесарабия. Руското външно министерство преценява, че никак не е редно на руска територия да съществува едно независимо чуждо владение (та било то и манастир), още повече пък щом декларираната му открито в писмото цел е да поддържа едно неруско национално самосъзнание… А йеромонах Паисий е съветвал българския Св. Синод да действа не чрез натиск, а дипломатично, като се помоли руският Св. Синод да позволи на БПЦ (тъй като е бедна) да има един свой манастир в Болград за материалното си подпомагане. Но уви без да обърне внимание на съвета на Паисий Пастирев и действайки през главата му, Св. Синод на БПЦ изгубва абсолютно всичко придобито в Бесарабия чрез самоотвержената деятелност на ямболския йеромонах. Руската империя конфискува напълно дарените на БПЦ от бесарабските българи имущества, а инициаторът на цялата работа йеромонах Паисий Пастирев е изгонен от пределите на Русия…
Този неочакван и незаслужен провал на родолюбивото делоза създаването на български манастир в Бесарабия е изключително тежко изживян от 27-годишния ямболски йеромонах. Едва прибрал се в родния Ямбол през 1903 г., той ляга болен за цели шест месеца…
Второто му висше образование по правни науки в Одеския университет така си и остава незавършено…
Ямболец се кае над 60 години по Светите земи за несторен грях!
На втори март 1903 г. надвечер група ямболски поклонници (т.е. кандидати за хаджии) по Светите Божигробски места пристига в големия манастирлавра „Св. Сава Освещени“, намиращ се на три и половина часа път източно от Йерусалим. На другия ден (3 март, неделя) след утринната литургия те са поканени в стаята на игумена. За изненада и радост, както и за повдигане на ямболското самочувствие на поклонниците, игуменът се оказва ямболец! Той бил много стар, поне 90-годишен, и станало вече 60 години откакто заживял в Палестина. (В „Св. Сава“ впрочем имало още двама ямболци калугерите Панайот и Георги).
Името на стареца свой съгражданин ямболските поклонници вероятно не са се сетили да научат, защото явно „Дядо игумен“ им е било напълно достатъчно. А за нуждите на настоящата статия нека повторим и запомним, че ямболецътигумен на „Св. Сава“ към 3 март 1903 г. е натрупал вече шест десетилетия монашестване по Светите Божигробски места. Това значи, че той се е озовал там в началото на 40-те години на 19 век.
А сега нека проследим още едно сведение. Откриваме го в отпечатаните през 1906 г. „хаджийски“ спомени на известния възрожденски и следосвобожденски общественик, печатар и книжовник (Дядо) Димитър Паничков (1808 или 18101909 г.). Той пристига на хаджилък в Йерусалим на Връбница през 1858 г. и повече от десет дни обикаля по Светите Божигробски места. В срядата след Великдена Паничков се отправя с други двама поклонници към близкия до Йерусалим градец Витлеем. „Дойдохме до манастира „Св. Илия“ с аязма спомня си той половин век покъсно. Тук ни опасваха с веригите, с които някога връзвали св. великомъченика Георги. Кога попитах същите ли са тия вериги, духовникът ме позна, че съм българин, и ми заговори по нашенски. После Поп Иван тъй се казваше той — ми разправи историята си: родом от Ямбол, живял в Браила, а сега се прибрал на Кръстмонастир, близо тук до „Са. Илия“. На 1848 г. в Браила предава ни Паничков разказа на поп Иван 30-ина въстаницибългари се готвели да минат в. Турция…Влашкото правителство подушило туй и чрез поп Ивана, когото пратило уж да ги изповяда, узнало броя им… Въстаниците условили гемиджия-сърбин да ги прекара през Дунава. Щом те навлезли в каика да отидат в гемията всред реката, той, продупчен от власите, почнал да потъва. Някои въстаници се издавили, други се предали на власите, а трети избягали където могли. Тогава поп Иван се уплашил да го не убият въстаниците, та побягнал чак тук на Кръстмонастир. После той се върна в Браила при дъщеря си добавя от себе си дядо Паничков, който през 1864-1877 г. работи в този град и умря в 1875 година“.
Веднага след този въздългичък цитат нека кажем, че споменатият град Браила през 40-те години на 19 век се намира в най-североизточния ъгъл на автономното княжество Влашко. Той е разположен на Дунава срещу горния край на областта Добруджа и след 1830 год. в него има много силно ямболско присъствие.
А сега нека проанализираме откъса от спомените на Дядо Паничков. Без особена трудност разбираме, че събитията, отнесени към 1848 г., всъщност са станали през юли 1841 г. Те са известни в науката като Първи Браилски бунт. Ямболецът поп Иван обаче съвсем неоснователно си приписва на душата един несторен грях, самообвинявайки се в някакво предателство към въстаниците, които той е заклевал. Просто няма какво да се предава, тъй като този бунт е готвен напълно открито и легално. Ето впрочем какво четем за него в една ценна книга от 1893 г.: „През лятото на 1841 г… едно непознато лице, облечено в сръбска униформа, забило посред браилската чаршия едно сръбско знаме и записвало доброволци. Неговият глашатай обикалял браилските улици с тъпанчето си и известявал на браилчани, че на чаршия та се записват доброволци, за да минат Дунава и да избавят християните от робство. Това траяло три дена наред. На четвъртия ден, в шест часа вечерта, цяла Браила се била събрала край Дунава, за да види преминаването на доброволците в Турция“.
За намерението на въстаниците да се прехвърлят в Турция са знаели не само гражданите на Браила, но и тези на близкия град Галац в съседното княжество Молдова. Знаели са за начи нанието както влашките власти в Браила, така и чуждите консули в Галац, вкл. и турският (!!!) Сали ага… Не стига това, ами българските бунтовници разлепили из Браипа и специална прокламация към местните власти, в която черно на бяло ги осведомявали за намерението си да минат на поробения бряг на Дунава и молели да не им се пречи да го сторят…
Влашките власти обаче се страхували (не без основание), че това ще нажежи излишно отношенията между тяхното малко княжество и огромния ислямски съсед. Затова те осуетили с кръвопролитие българската националноосвободителна акция още в самото й начало. Нека уточним и, че участниците в нея не са били 30-ина, колкото ги посочва Паничков, а близо 300. В Паничковите спомени явно е погрешна и годината 1875-а, като последна от живота на поп Иван, защото в заточеническия си дневник апостолът и Ботевият четник Никола Обретенов (1849-1939) бележи за 18 юли 1877 година: „Днес идва при нас един калугер, българин от Ямбол, който е бил 35 години по Божигробските манастири. Приказва с нас и си отиде“. Няма съмнение, че този калугер може да е само ямболският поп Иван, тъй като от неговото забягване от Браила след юли 1841 ги пристигането му в Палестина найвероятно през следващата 1842 г. до посочената 1877 г. са изтекли именно 35-36 години. Н. Обретенов (заедно с други 11 участници в Априлското въстание от 1876 г.) е бил през 1877 г. заточеник в крепосттазатвор на гр. Акра (в северната част на днешен Израел, т.е. в библейската област Галилея). Тогава разстоянието между Акра и Божи гроб се изминавало за три дни. И самият факт, че поп Иван е пътувал три дни дотам и три дни обратно (а съвсем не е бил вече млад) с едничката благородна цел да посети поборниците страдалци за българската свобода, още веднъж показва родолюбието и човечността му и несъстоятелността на самовнушението му, че е предал Първия Браилски бунт. Впрочем, може и самият Дядо Паничков (той е наближавал вече столетие, когато разказва за срещата си с поп Иван половин век порано) да не е доразбрал думите на съгражданина ни или да ги е видоизменил несъзнателно, та от тях поп Иван излиза някакъв предател… Немалкото други неточности в данните на Паничков за ямболеца, които коригирахме по-горе, ни дават основание да се усъмним и по този повод.
Последното ни известие за поп Иван, с което започнахме статията, е от 3 март 1903 г. А първото по време (и за съжаление единственото в иначе солидната енциклопедия „Българска възрожденска интелигенция“ от 1988 г.) сведение за него е от 1833 г. Тогава спомоществовател за „Аритметика“ на Христаки Павлович е свещеникът Йоан от Браила, който не може да не е тъждествен с установилия се в този град явно през „Великото преселение на българите“ от пролетта на 1830 г. наш земляк. През 1833 г. той несъмнено ще е бил съвсем отскоро опопендвадесет и няколкогодишен младеж… (Щом през март 1903 г., като игумен на манастира „Св.Сава“, нашият съгражданин е бил поне 90-годишен, следователно рождението му ще да е било около 1810 г.).
В заключение нека реконструираме накратко житието на един достоен ямболец, убягвал досега от погледа ни: Казахме вече, че най-вероятната му рождена дата е около 1810 г. През 1830 г. Иван е един от 7279-те ямболци, напуснали Османската империя, след като тя отново си връща освободените за 9 месеца през 1829 и 1830 г. от русите наши земи. Той се заселва в Браила и към 1833 г. вече е станал поп. През лятото на 1841 г. дейно се включва в подготовката на I-я Браилски бунт, като заклева и изповядва 300-та участника в него. След печалния край на бунта напуска Браила и найвероятно през 1842 г. стига до Светите места в Палестина, където се и замонашва. Оттам насетне над 60 години пребивава из Божигробските манастири, като към 1903 г. е игумен на Лаврата „Св.Сава“. Там найвероятно е завършил и дългия си земен път след 3 март 1903 година.
Накрая би могло да се предложи, за отлика от многото други Ивановци (Йоановци), да възприемем за нашия родолюбив съгражданин от Възраждането названието „Поп Иван (Йоан) Божи гробски“. Над 60-те му години монашествуване по Светите земи ни дават достатъчно основание за това.
„Свещени кражби“ в Ямбол за свободата на брата–роб
– Трябва да вземем тия пари… На народното дело са необходими. Трябва да ги вземем или откраднем…
– Как, Огнянов, кражба?
– Да, кражба… свещена.
…- Това е безчестно, г-н Огнянов.
– Освобождението на България безчестно депо пи е? попита Огнянов…
– Не, честно.
– Тогава и средствата, които му служат, са честни.
Познат е на читателите този диалог между Бойчо Огнянов и Дякон Викентий от „Под игото“. През 1903 г., в навечерието на Преображенското въстание за освобождението на все още поробените българи в Одринска Тракия, няколко подобни „свещени кражби“ са извършени и в Ямбол. За една от тях пише през 1910 г. в спомените си видният деец на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско Михаил Герджиков (1877-1947). Към средата на април 1903 г. той организира в Бургас една голяма чета от около 120130 д., която да премине в Одринска Тракия. „Средствата за четата… пише Герджиков набавих по особен начин. В Ямбол заедно с Гьорчо Петров задигнахме кавалерийски манлихери от военния склад. Ключарят и войникът (часовоят) забягнаха заедно с нас. Съдействуваше ни офицерът КАМИЛЕВ, брат му беше с четата на Чернопеева… Нам се паднаха около 70 парчета… Това беше в април. Една част от пушките разпратихме на населението вътре [т.е. в Одринско бел. на Х. Б.]…“
От други източници научаваме, че при тази „свещена кражба“ от склада на IV Ямболски конен полк (именуван официално „на Негово царско височество престолонаследника княз Борис Търновски“) са изнесени наред със 140 карабини „Манлихер“ още и 30 хил. патрона. Герджиков пише, че за неговата чета са се паднали 70 манлихери, което навежда на мисълта, че другите 70 карабини пък са се паднали на голямата чета (от 130 д.) на Гьорче Петров, която през Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) е действала в Прилепско (в Македония).
Следващия месец май 1903 г. ямболски военен склад остава със 100 карабини помалко. Те са отнесени от Димитър Тошев към границата с Османската империя все за нуждите на готвеното българско въстание в Одринска Тракия.
Трета по ред „свещена кражба“ е реализирана по доста оригинален начин. По онова време лавката на IV Ямболски конен полк е държана от Минчо Арабаджиев- чичо на ямболеца Петър Чолаков, помощник-войвода в четата на Кръстьо Българията, която е действала тогава в неосвободения Малкотърновски край.
Минчо Арабаджиев получава от оръжейния майстор в IV конен полк Сава Мушков 25 манлихери и военни материали от складовете на полка. Той укрива полученото в амбалаж от стока за лавката си и така го изнася вън от казармите, възползвайки се от правото си да се движи в района на конния полк без претърсване. Манлихерите и другите военни материали Арабаджиев явно е предал на племенника си Петър Чолаков за въоръжаване на поробените източнотракийски българи.
При изброените 3 „свещени кражби“ от ямболските военни складове са изнесени общо 265 единици от може би най-модерните за онова време пушки „Манлихер“. 70 от тях, както видяхме, взима Гьорче Петров за в Македония, така че за Одринско остават 195 „ямболски“ манлихери. По данни на ВМОРО Странджанският район на Одринския революционен окръг е разполагал с 1970 пушки и карабини, от които – 200,Манлихер“. Това автоматично ни навежда на мисълта, че именно трите разгледани тук „свещени кражби“ от ямболските казарми са осигурили фактически всичките манлихери за Преображенското въстание.
Освен „свещени кражби“ за нуждите на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско се практикува и „икономисването“ на боеприпаси при провеждането на учебните стрелби. В този смисъл е агитацията сред офицерите от ямболския V пехотен резервен полк (преименуван на 29 декем. 1903 г. на 29-ти ямболски пехотен полк), водена от дееца на Върховния македоноодрински комитет запасен поручик Христо Танушев през юни 1903 г. Танушев дори попада в полезрението на Разузнавателното отделение при Щаба на армията като възможен съучастник в кражбите, които се „случват във войсковите оръжейни складове“.
А сега нека се върнем към спомените на Мих. Герджиков за първата „свещена кражба“ на оръжие в Ямбол. Там бе отбелязано съдействието на офицера Камилев (среща се и като Кямилев и Кемилев; явно звукът е тъй нар. „блеещо А“). Единствените ни допълнителни данни за него засега са, че чрез 20-те г. на XX в. той (като подполковник от запаса Никола Кямилев) е бил народен представител от управляващия тогава Демократически сговор и член на ЦК на Вътрешната Добруджанска революционна организация. С доста повече сведения разполагаме за споменатия мимоходом от Герджиков часовой на военния склад, който забягнал с революционните дейци. Той се казвал Димитър Георгиев Загорски (1880-1942) и бил от Стара Загора. През март 1903 г, когато е бил за последна година войник в Ямбол, в казармата го посещава представителят на Одринския окръжен революционен комитет Лазар Маджаров, който го поканва да участва в предстоящото въстание. Маджаров едва ли случайно се е обърнал тъкмо към Загорски, а найвероятно роля е изиграл фактът, че „старият“ войник в Ямбол е братовчед на тогавашния председател на ЦК на ВМОРО Иван Гарванов (1869-1907), също старозагорец.
Вече видяхме, че след „свещената кражба“ в Ямбол през април 1903 г. Загорски тръгва с четата на Герджиков. През юни с.г. тази чета навлиза в Одринска Тракия и като четник Загорски участва в охраната на конгреса в странджанската местност „Петрова нива“, където от 28 юни до 1 юли (по стар стил) 1903 г. заседават главните дейци на предстоящото Преображенско въстание. По време на самото въстание, на 8 август (по стар стил) с.г. Загорски участва в превземането на черноморското градче Василико (дн. Царево) като командир на 15-20 души от четата на Герджиков. Веднага след поражението на преображенци Загорски става воевода на чета от 25 д., с която подпомага българите-бежанци от Одринско при преминаването им на границата от Турция към България. С четата си той води и битки с аскера, мародерстващ из напуснатите български села в Одринска Тракия…
Най-малко четири и половинапет месеца след като е напуснал тайно и с оръжието си ямболската казарма, Д. Загорски се завръща в нея… Естествено го чака наказание. Пловдивският полеви съд го обвинява в „самоотлъчка и прахосване на казионно имущество“. И да е попаднал в затвора, не ще да е било за дълго, защото още на следващата 1904 г, вече доизкарал войниклъка си в Ямбол, Загорски отново се включва в продължаващата борба за свободата на братароб. Може би той не е бил осъден построго за близо половингодишната си „самоотлъчка“, понеже тогава в България отново са били на власт стамболовистите… А те са били добри български патриоти и също са милеели за братароб в Македония и Тракия…
Ямболци в Таврия и… един македонист сред тях
През пролетта на 1830 г. над 100 хил. българи от югоизточните български земи (и найвече от Ямболско, Елховско и Сливенско) се изселват в областта Бесарабия (на север от Дунавската делта). Тази област тогава е влизала в Руската империя, но през 1856 г. е предадена на Молдовското княжество. Нашите земляци изтрайват 5 г. тормоза на молдовските боляри, но от есента на 1861 г. те започнали масово да бягат от Молдова към Русия. В следващите няколко месеца в Русия успели да се прехвърлят около 40 хил. бесарабски българи. Точно на Гергьовден 1862 г. при тези бежанци пристига казак, носещ указ на цар Александър II, с който им се предоставя за заселване една територия от над 8000 км2 по северния бряг на Азовско море. Тази област се нарича Таврия и там напусналите Бесарабия българи от Ямболско, Елховско и Сливенско основават 28 села и градчето Бердянск. Това градче бесарабските българи от Ямболско въздигат от 1862 г. насетне на мястото на бившия ногайски аул Бердянка на р. Берда и на удобен залив на Азовско море. Към 1869 г, след 6-годишни усилия на кмета Тодор Велков, градчето вече имало свое пристанище, в което идвали по търговия руски, турски и гръцки кораби. 10-15 г. след основаването си от ямболци (първо начално като рибарско селище) Бердянск се разраства до град че с 10 хил. жители. В него немски инженери построяват малки фабрики за селскостопански машини. Правят се нови улици, издигат се високи каменни домове. Така от 70-те г. на XIX в. насетне Бердянск придобива вид на пристанищен търговски град с митници, търговски фирми, магазини за жито и рибни фабрики. А многозаслужилият за разцвета и възхода на градеца кмет Тодор Велков получава титлата „потомствен дворянин“.
На това място нека засега спрем, за да направим един скок към нашето време, в което (образно казано) „двата Ямбола“- този на Тунджа и този на Азовско море взаимно се преоткриха и побратимиха навръх Деня на Ямбол (16 юни 2003 г.). Съвременен Бердянск има 135 хил. жители, от които поне 5 500 са чисти българи, а при над 18 хил. единият родител е българин. Българин е и заместник-кметът на Бердянск Анатолий Назаров.
А сега нека приведем един подългичък, но много показателен цитат от брошурата на Мишо Хаджийски „Българи в Таврия“: „Бердянск днес [Хаджийски има предвид 1941/42 г] е градче с 56 хил. д. население, 10 хип. от които са българи. Една част от града, до аероппанната фабрика, е заселена изключително с българи, главно градинари и работници… Два пъти в седмицата в града има пазар. Дохождат селяни от околните български села и колиби и в тия дни Бердянск много прилича на Ямбол. Същата българска носия, говор, глъч, шум. Дори гражданите руснаци в търговията си говорят на един развален български език… След тържището селяните тръгват на „дюген” и целият град се изпъстря с бордови шалчета, бели престилки, тюлбени, сакове [забрадки], кожухчета и антерии. Жените са нагиздени във всичко ново, с мерджани и мъниста на шията. Мъжете са облечени ако е зима с дълги овчи или вълчи шуби, големи овчи капи, с традиционните цървули и навои; вместо тъкани вълнени гащи овчи кожи, така наречените чешири. Лете с антерии и същите капи. И не му е задушно; тъй си е ходил нашият българин някога, тъй си ходи и днес. И като го гледаш, току ще речеш, че си в Ямбол на тържището на Каргона, а не в Бердянск, в далечна Русия.“
Нека след този обемист цитат напомним, че посочените в него факти се отнасят за към 1941/42 г… Вижда се, че и след десетилетия комунистическа унификация (т.е. уеднаквяване) в ленинскосталинския Съветски съюз потомците на ямболци в Бердянск и околността са се съхранили като много по-големи ямболци от ямболците в България… Щом така „ямболски“ е изглеждал Бердянск към 1941/42 г, ясно е, че към 1904 г. той ще е бил още по„ямболски“… И точно тогава, на 7 януари 1904 г., в този своего рода „Ямбол на Азовско море“ се появява една „странна птица“: това е новоназначеният учител в местната девическа гимназия Кръсте Петков Мисирков (1874-1926). Този тогава 30-ина- годишен македонски българин от с. Постол, Енидже-Вардарско, е известен като един от найглавните идеолози на„македонизма“.
Македонизмът като обиколен път за посръбчване на македонските българи е лансиран към 1889 г. от сръбския учен Стоян Новакович. Според Новакович народностното съзнание на македонските славяни още не било избистрено и те се колебаели между българите и сърбите, но не били още нито българи, нито сърби, а една аморфна маса. Окончателното обособяване на македонските славяни като българи или сърби щяло да зависи само от политическия напредък и успехи съответно на България или на Сърбия. В този дух са и писанията на Кр. Мисирков в излязлата в София към края на 1903 г. негова брошура „За македонцките работи“. Според Мисирков в миналото не е имало отделна „македонска народност“, но това не означавало, че не може да се създаде такава. За тази цел било необходимо „македонската интелигенция“ да отдели интересите на „македонскиянарод“ от тези на другите балкански народи. Тя трябвало да говори помежду си на прилепскобитолския диалект, който да станел „македонски литературен език“. Освен това трябвало да се създаде и отделна македонска църква, независима от църквите на България, Сърбия или Гърция. [За жалост бръщолевенията на Мисирков от 1903 г. бяха реализирани на практика във Вардарска Македония след 1944 г].
Поради тези писания на Мисирков някои учени предполагат, че през 1903 г. той е станал платен агент на Сърбия или на Русия, или и на двете едновременно, понеже те са съюзнички. По-вероятно е обаче друго едно предположение — че Мисирков е бил агент не на сръбското или руското, а на българското разузнаване, предназначен да проникне в сръбските или руските тайни служби. Странните му македонистки речи и писания през 1903-1905 г.е трябвало да му създадат „легенда“ на привърженик на сръбската кауза (зад която тогава стои и Русия) и съответно да го направят подходящ обект за вербуване. Българското разузнаване явно се е надявало Мисирков да се свърже с руските тайни служби при неслучайното си учителстване в Бердянск. Руските спецслужби обаче явно не се „вързали“ на играта на българските си „колеги“ през 1904/5 г…. Руското разузнаване наистина финансирало Мисирков да подготви в Бердянск и да издаде (на 1 септ. 1905 г.) в Одеса македонисткото си списание „Вардар“, но много надълбоко в своите агентурни мрежи не го допуснало. За сръбските, а оттам и за руските спецслужби не ще да е било тайна, че до ненадейното си и поради товадоста съмнително преобръщане в „македонец“ през 1903 г. Мисирков твърде много се е бил изявил като отчаян български патриот (и дори шовинист). Така опитът на българското разузнаване да инфилтрира през 1904/5 г. в Бердянск свой агент в руските тайни служби завършва без успех…
Казано е, че ако някой дълго време се прави на луд и всички вече са го възприели за такъв, какъв смисъл има, че той в действителност не е луд… За нещастие на Кр. Мисирков през целия период на учителстването си в Бердянск от 7 ян. 1904 г. до 31 юли 1905 г. той е трябвало да се прави на македонист. И макар че от нач. на 1907 г. той се връща вече найофициално към българщината, явно през една и половинагодишното си пребиваване преди това сред потомците на ямболци в Бердянск не ще да е бил запомнен с добро име от тях…
„Нерде Ямбол, нерде Стамбол“ ли? (Ямболец на три пъти става пръв след султана!)
При входа на ямболската Ески джамия 3 малки (къси) колонки с метална оградка около тях бележат гроба на Исмаил Хакъ паша (1796-1876), спасил Каргона от сеч и разорение при потушаването на Априлското въстание през май 1876 г. Исмаил Хакъ е бил кримски татарин, син на Мирза Мустафа от Бахчесарай, и е командвал османските войски вдн. Южна България. Живеел е в дн. с. Кабиле, където е имал чифлик от 4000 уврата (декара) кория (малка гора), воденица с два камъка, две лозя, зеленчукова градина, каменен плевник и 5 стаи за ратаите. Съпруга на Исмаил Хакъ е била дъщеря на кримския хан Ахмед Герай. Двамата сина на пашата – Рифат (или Рифаат)и Ахмед Тевфик – получават европейско образование и заемат видни управленски места в Цариград и високи дипломатически постове в много европейски столици.
Особено знаменателен е възходът в служебната кариера на Ахмед Тевфик. Той се родил в Ямбол през 1835 г. като потомък на два видни рода на кримски татари. Отначало, като баща си, за известно време е бил офицер (дори е бил адютант на Осман паша в Плевен през 1877 г), след което преминава на дипломатическа работа. Бил е османски пълномощен министър в три от балканските столици: Цетина (Черна гора), Белград и Атина. Явно понатрупал опит, след това той става османски представител в столиците на Германската и Руската империи – Берлин и Санкт Петербург. Със сигурност през 1892 г. Ахмед Тевфик е бил османски министър на обществените сгради, а от 1895 г. до нач. на 1909 г. той е министър на външните работи. Този си пост Тевфик запазва известно време и след т.нар. Младотурска революция (юли 1908 г.), което навежда на мисълта, че за своите тогава 73 г. той се е научил да оцелява по върховете на империята при всякакви обстоятелства, използвайки дипломатическа гъвкавост и склонност към „пребоядисване“. Впрочем ето как го характеризира съвсем сбито българският дипломатически агент (т.е. посланик) в Цариград (през 1901-1903, 1906-1909 и 1914-1919 г.) Иван Стефанов Гешов: „посредствена и безобидна личност, не компрометиран в бившия режим [т. е. преди Младотурската революция бел. на Х. Б.], но коварен и перфиден“. На Гешовата характеристика за Тевфик можем да се доверим, защото българският посланик в Цариград достатъчно си е имал работа с дългогодишния османски външен министър, а освен това и му е „ял попарата“ през септ. 1908 г. Става въпрос за една османска дипломатическа провокация спрямо България, известна като „Случаят с пилафа на Тевфик“. На 2 септ. 1908 г. тържествено се отбелязвала 32годишнината от възцаряването на султан Абдул Хамид II (1876-1909). На празненството по този повод османският външен министър Ахмед Тевфик паша поканва всички чужди посланици в Цариград, но… без българския! Така нарочно и целенасочено се демонстрирало, че Княжество България е васал на Османската империя (както постановява Берлинският диктат от 1878 г.) и неговият дипломатически агент в Цариград И. Ст. Гешов не може да бъде приравняван към посланиците на независимите държави. Тази съзнателна и извършена по нечие внушение османска провокация към страната ни идва след като вече 12 години българският представител при Високата порта е бил третиран напълно равнопоставено с дипломатите на другите страни в Цариград. Признаването на тази равнопоставеност на България още през 1896 г. няма как да не е било известно на Ахмед Тевфик, защото тогава османски външен министър си е бил пак той…Тъй че Ахмед Тевфик много добре е разбирал смисъла на провокацията си, само дето не е можал да прогнозира каква ще бъде реакцията на българското княжество. А тази реакция идва почти светкавично, като на 22 септември 1908 г. васалното (макар и формално) на Османската империя Княжество България се провъзгласява за напълно независимо Царство…
На 31 януари 1909 г. пада правителството, в което Тевфик е външен министър. (Впрочем, и тогава османското външно министерство си остава „в ямболски ръце“, понеже то е поето от брата на Тевфик Рифаат паша). На 31 март обаче в Цариград избухва ислямистки метеж срещу младотурската власт и Тевфик отново дотрябва. Този път той се озовава едва ли не на самия връх на османската управленска пирамида, като над него остава само султанът Абдул Хамид II на 1 април 1909 г. Ахмед Тевфик паша става садразам (т.е. велик везир или министър-председател). До края на дългата си политическа кариера той още на два пъти ще стига до този пост на втори човек в империята. Първото Тевфиково премиерство трае едва до 22 април 1909 г, когато младотурците победоносно влизат в Цариград. На мястото на компрометиралия се с поддръжката на ислямисткия метеж Султан Абдул Хамид II те поставят брат му Мехмед V Решад (1909-1918), а Тевфик е изпратен за посланик в Лондон. За родната ни история първото премиерстване на ямболеца Ахмед Тевфик паша има отношение с подписването на 6 април 1909 г. на българо-турския протокол, с който Османската империя официално признава обявената на 22 септември 1908 г. наша независимост. Може би е ирония на историята, че като османски външен министър през септември 1908 г. Тевфик паша дава повод на България да провъзгласи въздигането си от васално княжество в независимо царство, а по време на краткото му садразамстване през април 1909 г. българската независимост е и официално призната от Османската империя. И още една любопитна подробност: в правителството на Тевфик външен министър все така си остава брат му Рифаат и именно той подписва от османска страна споменатия протокол от 6 апр. 1909 г.
Османски посланик в Лондон Ахмед Тевфик е до началото на Първата световна война (1914-1918). При едно негово пребиваване в Цариград през 1913 г. Ахмед Тевфик и брат му Рифаат са помолени по ямболска линия от архимандрит Паисий Пастирев (ямболец, чиито родители след Освобождението са закупили имоти от наследниците на Исмаил Хакъ паша; през 1912-1915 г. той е председател на Цариградската българска църковна община) да съдействат за започване на мирни преговори между България и Османската империя, тъй като империята победителка в Междусъюзническата война (1913 г.) около месец високомерно разиграва българските пратеници за водене на тези преговори. Тевфик и Рифаат явно са се застъпили преговорите найсетне да започнат и така се стига до подписването на Цариградския мирен договор между България и Османската империя от 16 септември 1913 г.
През повечето време на Първата световна война Тевфик паша е османски посланик във Виена столицата на АвстроУнгария, с която Османската империя е съюзник през войната. В началото на октомври 1918 г. управлявалият Османската империя през катастрофалната за нея Първа световна война т.нар. Младотурски триумвират, предвиждайки скорошната капитулация, избягва. Тогава отново, както през април 1909 г, съдбините на Османската империя до голяма степен се оказват в ръцете на ямболеца Тевфик паша (по това време той е председател на Османския парламент).
След официалната капитулация на Османската империя с Мудроското примирие (30 октомври 1918 г.) на 11 ноември 1918 г. Тевфик паша за втори път става садразам (премиер). Такъв той е до З март 1919 г., когато се оттегля от поста си в знак на протест срещу окупирането предния месец на Цариград от страните от военния блок Антанта, победили в Първата световна война. В следващата година и половина Тевфик паша е главен преговарящ в Париж за сключването на мирен договор между Османската империя и Антантата. Преговорите завършват с подписването на т.нар. Севърски мирен договор (10 август 1920 г), според който от Османската империя остават само Мала Азия и Цариград с най-близките му околности. Наскоро след подписването на договора, на 21 октомври 1920 г. вече 85годишният Тевфик паша за трети път става садразам последният садразам на агонизиращата Османска империя. По това време обаче в империята (поне от лятото на 1919 г.) има двувластие, така че успоредно със султанското правителство на Тевфик паша в Цариград има и правителство на Мустафа Кемал паша (бъдещият Ататюрк) в Анкара. Още към средата на 1920 г. кемалистите надделяват над т.нар. Халифатска армия на султан Мехмед VI (1918-1922), но от юли 1920 до октомври 1922 г. те са ангажирани с отблъскване на гръцката агресия в Мала Азия и Южна Тракия. Веднага след победата на кемалистите над гръцката армия тяхното Велико национално събрание в Анкара обявява (на 1 ноември 1922 г.) премахването на и без това вече формалната султанска власт. От 1 ноември 1922 г. Османската империя престава да съществува, а вместо нея възниква нова кемалистка Турция. Тевфик остава до 4 ноември 1922 г. на вече съвсем изпразнения от съдържание пост „садразам“, т.е. образно казано, като дотогавашен втори човек в османската йерархия той „затваря вратата“ след лишения на 1 ноември 1922 г. от прерогативите си последен султан Мехмед VI. След това Ахмед Тевфик паша напуска страната. Подир уталожването на ситуацията той се завръща в нова Турция и през окт. 1936 г. почива в Истанбул (Цариград) на 101годишна възраст. (Любопитен детайл е, че синът му Исмаил Хакъ – турски консул в Пловдив и знаещ български – отбелязва 40-те дни от кончината на баща си Тевфик на 17 ноем. 1936 г. в ямболската Ески джамия).
За нас като ямболци остава, ако не да се гордеем, то поне да знаем, че наш съгражданин (от кримската ханска династия Гераи – един от клоновете на преките потомци на Чингис хан!) е бил общо две години и пет месеца втори човек в управлението на Османската империя. 215 души са били велики везири на тази държава през нейното над 6вековно съществуване… Виждаме, че поне един от тях е бил ямболец и при това той е ставал не един или два, ами цели 3 пъти велик везир! А този твърдо установен факт дали не трябва да ни усъмни в достоверността на ироничното дежурно подмятане „Нерде Ямбол, нерде Стамбол!“?
„Ямболски патриоти“ или „Историкът никога не пише за хатър!“
В същата 1910 г, когато нашата страна и нейната култура са ощастливени с 1-я том на „Строителите на съвременна България“ от българина от поробена Македония Симеон Радев, нашият град и неговата култура пък се сдобиват с „Ямболски патриоти“ на българина от поробена Одринска Тракия Никола Апостолов Върховски. Роденият (на 6 окт. или на 19 дек. 1857 г.) в Одрин Върховски получил солидно образование в Българската източнокатолическа гимназия там, след което до 1890 г. учителства из Одринския вилает. Подложен на гонения от османските власти, на 33 г. той потърсва убежище в свободното Княжество България. Намира препитание в нашия Ямбол, където и прекарва половин век до кончината си (на 9 септ. 1939 г.). Занимавал се е с учителстване, вестникарство, книжарство, дребна търговия и (съвсем не на последно място) с книжовен труд. Изпод перото на Върховски излизат: „Българска училищна песнопойка“, „Вечен църковен календар“, „Житие и страдание на Св. Димитър Сливенски“, „бунтовническият разказ“ „Кючук Колю“, биография на Даскал Ради Колесов… Така през 1910 г. се стига и до скъпоценната за ямболската история книга „Ямболски патриоти по духовното и политическото ни възраждане (1820-1876)“. Тази малка книга от 80-ина стр. излиза във великото време на следосвобожденското „Българско чудо“ и е посветена на също толкова (и дори още по) велико време от нашето минало периода на Българското Възраждане и най-вече неговия връх Априлското въстание през 1876-а. Четвърт век порано неподражаемият Захарий Стоянов мощно е проправил пъртината към всеобхватното осветляване на това „най-българско време“ през робството. Епохалните Захариеви „Записки по българските въстания“ пресъздават събитията от 1876 г. в IV революционен окръг, а „Ямболски патриоти“ на Върховски всъщност изпълняват ролята на „3аписки“те за II революционен окръг, в който е бил тогава нашият град.
Докато Захарий е пряк участник в повечето от отразените в труда му деяния, то вестникарят Върховски при написването на „Ямболски патриоти“ е поскоро в положението на вестникаря Симеон Радев при написването на „Строителите…“ и двамата черпят материала си от разпитвания на живи деятели и свидетели на събитията. Но уви! и през далечната 1910 г. е имало хора с измислена и скалъпена с късна дата биография на поборници за свободата на България и тук аналогията с „активните борци“ след 9 септ. 1944 г. и с „дисидентите“ след 10 ноември 1989 г. за жалост е пълна… В своя паисиевски по дух „Следговор“ по този повод Върховски отбелязва: „Мнозина от тези, до които съм се отнесъл за сведения, са преувеличавали събитията… Имаше и такива, които мислеха, че със записване имената на някого в книгата ще му се повдигне общественият кредит и авторитет, та посочваха ми лица, които нищо общо не са имали с комитетските работи, даже тогава са били малолетни… Живите съзаклятници… може би на ме изобличат в хатърлък, но аз просто ще съжалявам. Историкът никога не пише за хатър, а пише исторически факти за събитията, а за понататък той е немощен, безсилен”.
Разбира се, мнимите „поборници“, които ,хабер нямали в онова време по комитетските и общонародни работи”, не са в състояние да помрачат светлата памет на 4-мата ямболски великомъченици Георги Дражев, Жеко Андреев, Атанас Кратунов и Захарий Величков, така както не са могли през 1876-а да понесат техните трънени венци и техните кръстове към тяхната левскиевска Голгота…
И както не може без мними „поборници“, така не може и без мними „предатели“… През април 1876а такъв именно „предател“ се оказва за ямболските комитетски дейци Георги Добрев Карнобатлов. За голям негов късмет обаче му провървява свое временно да отхвърли всякакви съмнения и подозрения към себе си и така не го постига незавидната историческа орис напр. на такива набедени (за) „предатели“ като поп Кръстьо и Хаджи Иванчо Хаджи Пенчович…
Книгата „Ямболски патриоти“, както и впрочем и Захариеви те „Записки“, не е само за периода на Априлското въстание. В нея достатъчно място и внимание е отделено и за предхождащите го етапи на българското националноосвободително движение, като хайдутството, борбата за новобългарска просвета и култура и движението за независима българска църква (или както го нарича Върховски борба „за и против българщината“). В отразяващите тези събития страници читателят намира ред интересни факти и подробности около проявленията и протичането на тези общобългарски по своя характер и обхват движения конкретно в нашия град.
И все пак три четвърти от обема на книгата си Н. Върховски посвещава на Ямболския таен революционен комитет (основан на 23 април 1873 г.) и на неговите дейци, работили за политическото възкресение на България след 5вековното й великомъченичество в „Чревото адово“. На читателя няма да убегне как точно във връзка със стриктното изясняване на подробностите около подготовката и провеждането на Априлското въстание в Ямбол на много страници от историческото съчинение се „развихря“ една (реалномонологична) недотам „културна дискусия“. Тя е ярка илюстрация на „вечния“ ямболскосливенски „конфликт“ за това кой да бъде попръв и кой да бъде поправ. „Двубоят ни е твърде стар!“ би казал поетът, а на съвременния читател тази словесна „Пуническа война“ ще се стори съвсем в духа на милите и колоритни Вазови „Чичовци“. В много от твърденията на автора („невежия драскачсписател“ според Върховски) на излязлата през 1885 г. книга „Спомен от Сливенското въстание“ първоисторикът на Ямболското Възраждане вижда зла умисъл, преиначаване на фактите в ущърб на Ямбол, обсебване или подценяване на ямболски дейци, събития и заслуги… В тази насока Върховски все пак е облагодетелстван и облекчен от обстоятелството, че пише 25 г. след сливенския автор, през което време явно се е доуточнила фактологията. На нашия съгражданин му помага дори и това, че той самият се зове Апостолов и Върховски, докато задочният му опонент носи „красното име“ Кукумявков…
Понякога на читателя направо започва да му дожалява за автора със смехотворната фамилия, дръзнал да омаловажи и обезличи ямболския принос за българската свобода през 1876 г., обединявайки го със сливенския под общия знаменател „Сливенско въстание“. Твърде отдалечени във времето от тази словесна баталия ние можем да съчувстваме колкото си искаме на атакувания съседски историк, но през 1910 г. Н. Върховски, който „никога не пише за хатър“, не може да си позволи и да „цепибасма“ на разни там Кукумявковци… Надвил за пореден път с книжна канонада сливенския си опонент (който, впрочем, няма как да се защити, понеже от 11 дек. 1902 г. не е вече между живите), той с облекчение заявява: „За обикновения читател обяснението ни може да е маловажно, обаче за патриота гражданин [на Ямбол бел. на Х. Б.] е обидно, ако не се изтъкне самата истина, особено по народните дела“.
Покрай Кукумявков упреци от Върховски в необективност „отнасят“ и други двама тогавашни историци на Априлското въстание Георги Г. Димитров и Димитър Т. Страшимиров. И ако да не беше починал отдавна, сигурно е, че Върховски порядъчно би „населил“ (и то с къдекъде поголямо основание) и днешните Кукумявковци… Така и трябва да бъде, щом по подобие на Захариевото кредо „Святата истина ми бе знамето!“ ти твърдо си възприел и отстояваш, че „Историкът никога не пише за хатър!“…
Из Ямболския участък от границата с Турция в навечерието и началото на Балканската война (1912-1913 г.). Борис Дрангов в Ямболско
Поради своето разположение на границата между Царство България и Османската империя южният сектор от Ямболския край е използван в навечерието на Балканската война като плацдарм за съсредоточаване на големи наши войскови части. В настоящата статия ще бъдат разгледани както някои поделнични факти, така и някои полюбопитни епизоди от битието на такива военни части, лагерували по ямболския участък от турската граница в края на септ. нач. на окт. 1912 г.. И тъй, на 28 септ. 1912 г. на бивак (местостояние) при Пашакьой (дн. гр. Болярово) пристига цяла пехотна бригада, състояща се от два полка: Първи пехотен Софийски и Шести пехотен Търновски. Това всъщност е I бригада от I (Шопска) дивизия.
Данните и подробностите, с които разполагаме, са почти изцяло за Търновския полк, тъй като един запасен подпоручик от него Отон Барбар (поляк, постоянно живеещ и работещ в България) е оставил спомени за участието си в трите войни за националното ни обединение (1912-1918 г.). Така от Барбар научаваме, че 6-и Търн. пех. полк е бил съставен от 4 дружини от по 4 роти всяка и с по 250 строеви войници във всяка рота. Освен това към полка е имало една картечна рота с 4 картечници, една телефонна и една музикантска команда, т.е. общата численост на Търновския полк е била около 5 000 строеви войници и офицери. Ако приемем, че и Софийският полк е имал същия по брой личен състав, то тогава става ясно, че от 28 септ. 1912 г. в най-южния край на Ямболския регион в и около днешно Болярово са станували 10-ина хиляди българи в униформа.
Командирът на 6-ти Търн. полк се казвал полковник Бърнев, а полковият свещеник Чешмеджиев. Името „Търновски“ на 6-и пех. полк е било напълно формално, тъй като неговото постоянно местопребиваване е било в София и нито във войнишкия, нито в офицерския му състав е имало търновци, а почти всички в него са били от София и околните й села.
Споменатият подпоручик Отон Барар е командвал взвод от рота, която е била в IV дружина на Търновския полк. Интересното е, че старши подофицер в неговия взвод е бил един от най-видните български драматични артисти САВА ОГНЯНОВ (роден 1876 г. в Кюстенджа, Северна Добруджа починал през 1933 г), прочут изпълнител на Шекспирови герои на сцената на Народния театър, където е играл цели 30 г. Този висококултурен българин (учил е в Мюнхен и в Берлин), пребивавал в южния сектор на Ямболския край от 28.IX. до 5.Х. 1912 г, скоро се запознал с всички войници и те го обикнали заради неговото другарско отношение към тях. Също и офицерският състав на IV дружина се отнасял с голямо внимание към артиста, който със своите забележителни интелигентност и духовитост си спечелил правото да бъде винаги в компанията на офицерите, макар да е имал чин, отговарящ едва на сегашния „старши сержант“…
И още един виден тогавашен драматичен артист е пребивавал по същото време в Ямболския край като санитар в една от ротите на Първи софийски пех. полк Христо Ганчев. Този съвсем ненавреме прекършен талант е роден на 10 март 1877 г. в Провадия и е играл на сцените на „Сълза и смях“, „Свободен театър“ и в Народния театър в София. Той загива при Чаталджа на 2.XII. 1912 г. и народният поет Иван Вазов му посвещава прочувствено стихотворениеепитафия. Вижда се, че за Хр. Ганчев Ямболският участък от границата ни с Османската империя е бил всъщност последното късче земя от българската държава, върху което артистът е стъпвал преди гибелта си…
А сега нека дадем думата на Отон Барбар. „Тук – пише той, визирайки Пашакьой – войниците си починаха, след което по-ротно се почнаха и малки тактически учения. Устрои се офицерски стол и се почна едно поголямо опознанство и сближение между офицерите от дружината. За забелязване беше, че мнозина от офицерите особено от помладите, не вярваха във възможността на предстоящата война и си мислеха, че Турция, щом констатира нашето съсредоточаване и готовност за нападение, ще отстъпи и спорните въпроси ще се разрешат по дипломатичен път… „Така за войниците и офицерите от 6-ти Търн. олк се изнизват в и около Пашакьой последните 3 дни на септември 1912 година.
В първия ден на октомври всички офицери от цялата I пехотна бригада (т.е. от Софийския и от Търновския полкове) били свикани пред училището в Пашакьой на беседа. Тя била изнесена от началник-щаба на бригадата майор Борис Дрангов (роден на З март 1872 г. в Скопие, загинал на 26 май 1917 г. на Южния фронт). Така научаваме, че този прославен български воин, изключително голям патриот и любимец на своите войници, е живял през последните 78 дни преди началото на Балканската война в най-южния Ямболски край. Някога са били издавани малки книжки (джобен формат) с крилати фрази на Дрангов, като напр. „Животът не се мери по дължина, по години, а по дела, по подвизи!”, „Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България по фанатизъм, честен до самопожертване!“, „Прави са силните, живеят достойните, господстват победителите!“, „Празна раница не пази граница!“, „Сам умри, другаря си спаси!“…А как по Ботйовски неподражаемо звучи Дранговото верую „Две смърти няма, без една не може!“. Смъртта подминава Дрангов в Илинденското въстание (1903 г), в Балканската и Междусъюзническата (1913 г.) войни, за да го покоси при завоя на р. Черна в неговата родна област Македония през Iта Световна война. Известно време след гибелта му в-к „Зора“ го характеризира така: „Борис Дрангов бе човек с гранитен морал, българин с неугасимо родолюбив, офицер с бляскави дарования“. А нашият източник Отон Барбар пише за него: „Този офицер имаше голям ораторски дар; беше познат между офицерите като много добър генералщабен офицер, писател и голям ентусиаст“.
На 1 окт. 1912 г. пред училището в ямболското с. Пашакьой (дн. гр. Болярово) още с първите няколко думи (а те може да са били някои от цитираните погоре негови крилати фрази) от беседата си Борис Дрангов приковал вниманието на всички присъстващи. Той говорил за предстоящите бойни задачи и за необходимостта България непременно да спечели войната срещу Турция, за което било нужно още първите боеве да станат решителни наши победи. Дрангов говорел с жар, вдъхновен от идеята за близкото вече освобождение на останалите чак до 1912 г. под турско робство български земи (вкл. родния му гр. Скопие). Той дал израз на горещата си вяра в правотата на нашето дело и в несъмнеността на българския успех. Беседата (всъщност това ще да е било реч) завършила с гръмко „Ура“ от целия присъстващ офицерски състав на бригадата.
На следващия ден (2 окт.) 6ти Търн. полк се преместил от Пашакьой в Малък Боялък (дн. с. Малко Шарково) на около 15 км от границата. Отон Барбар, подпоручик Дятчин и артистът Сава Огнянов се настанили в една малка стая в селото, а ротният им командир квартирувал .в къща близо до тях. З и 4 октомври изминали в копане на окопи по височините южно от Малко Шарково. „На 5 окт. към 8:30 ч. преди пладне пише Барбар, тъкмо когато очаквах заповед от ротния командир да построя ротата за работа по укрепването, дойде един войник и ми доложи, че ротният командир заповядва ротата да се приготви за поход, понеже войната е обявена. Савата (Огнянов) както стоеше на пруста, остана на мястото си замислен и започна да преглъща; след малко почна да разпитва войника, който донесе заповедта: „Ама кой ти каза, че войната е обявена?“, „Как ти каза ротният?“ и други въпроси все от този род, докато почнахме да му се смеем, а той заклати глава и почна да се опасва”.
Към 10 ч. сутринта на 5 окт. 1912 г. 6-ти Търн. полк се строил в южния край на М. Шарково за отслужване на молебен. След молебена държал кратка реч полковият командир полк. Бърнев. Той нямал ораторската дарба на Дрангов, но с представителната си фигура и със строгостта си внушавал доверие у всичките си подчинени. Полк. Бърнев напомнил справедливата цел на войната и свещения дълг на всеки български воин да помогне на поробените си братя. След Бърнев прочувствена реч държал полковият свещеник Чешмеджиев. За него Барбар пише: „С искреността, която вливаше във всяка своя реч към войниците, и с достъпния си за тях език той влияеше благотворно върху настроението им и те го слушаха с уважение“.
След молебена 6-ти Търн. полк потеглил за границата с Турция и същия ден (5 октомври) след обяд я достигнал при с. Оджакьой (дн.с. Крайново). Там I дружина от 6-ти полк вече била почнала бой с турските погранични постове и била превзела пост № 14. Към този пост трябвало да се насочат и другите три дружини на полка, но поради гористата местност те се объркали и извървели около 2 км в погрешна посока. Все пак маршрутът бил коригиран и до вечерта на 5 окт. всички турски погранични постове срещу днешно Крайново паднали в български ръце.
На 5 срещу 6 октомври 1912 г. 6-ти Търн. полк нощувал на самата гранична линия „в пълна бойна готовност с турнати ножове“. Тази нощ се случила много студена, та войниците не могли и да спят. На 6 окт. сутринта полкът преминал границата и настъпил в турска територия, насочвайки се към населеното с българи село Вайсал. До обяд на същия ден границата била премината от цялата Първа Софийска (Шопска) пехотна дивизия, в чийто състав е влизала I бригада, състояща се от Първи Софийски и 6-ти Търн. пехотни полкове. В тази прославила се през войните (19121918 г.) като Желязна дивизия са били включени още три полка: 37-ми и 38-ми пехотни и IV артилерийски, които явно също са били разположени в последните дни преди началото на Балканската война в Ямболския участък от българотурската граница. В заключение ще повторя, че в навечерието и самото начало на Балканската война найюжният район на Ямболския край е използван като плацдарм за предстоящите бойни действия. В тази връзка големи наши военни сили (може би дори цялата Първа пехотна дивизия от приблизително 20 хил. души) са били съсредоточени между 28 септ. и 5 окт. 1912 г. последователно в и около днешните Болярово, Малко Шарково и Крайново. Намирайки се в състава на тези бойни части, повече от седмица в Ямболския край са пребивавали бележитите българи БОРИС ДРАНГОВ националреволюционер и военен деец, САВА ОГНЯНОВ и ХРИСТО ГАНЧЕВ драматични артисти. Без всякакво съмнение можем да предположим, че и други известни и заслужили българи (може би напр. АНТОН СТРАШИМИРОВ?) са се намирали в частите, лагерували в Ямболския край през септември-октомври 1912 г. Уточняването на техните имена вероятно би се постигнало в процеса на бъдещи изследвания.
Георги Кирков–Майстора посреща Балканската война в Ямболско
На 17 септември 1912 г. в Царство България е обявена обща мобилизация поради предстоящата война с Османската империя за осъществяване на националното обединение на целокупния български народ. Сред мобилизираните близо 607 хил. души е и една от найоригиналните личности в българската история неподражаемият народен трибун, талантливият публицист, висококултурен деец на БРСДП (тесни социалисти), неповторимият и недостижим Майстор Георги Кирков (роден на 15 август 1867 г. в Плевен починал на 25 август 1919 г. в София).
На 19 септември 1912 г. запасният подпоручик Георги Кирков (той е завършил през 1890 г. Школата за запасни офицери) се явява в частта си I рота от I дружина на новия, резервен 48-и пехотен полк, сформиращ се във Враца. От мобилизирането му до края на Балканската и Междусъюзническата войни (1912-13 г.) длъжността, която изпълнява Кирков, е „младши офицер“ (или, както се е казвало тогава, „субалтьор“) на ротата. Тази рота е наброявала около 300 души и е била ръководена от трима офицери: ротен командир и двама „субалтьори“ (единият Кирков), като и тримата са били запасни подпоручици.
Понеже войната е била неизбежна, на 29 септември 1912 г. 48-и пехотен полк се отправя от Враца към източния сектор на тогавашната граница с Турция и на 30 септември вечерта пристига с влак на гара Ямбол. На 1 октомври след обяд полкът потегля пеш на юг, пренощува в с. Окоп и на 2 октомври след обяд спира в с. Кирилово. На другия ден 3 октомври 1912 г. маршрутът на полка на Георги Кирков е през селата Добрич и Златиница (тогава Даут Беглии) до Славейково, където на изтощените от вървене воини е даден отдих до 9 часа сутринта на 4 октомври. След отпочиването около Славейково 48-и полк започва учения по стрелба и „по разсипания строй на взводовете“.
48-и полк, наброяващ около 2 500 души, найвероятно е заел доста от пространството между селата Славейково и Златиница, които са на неголямо разстояние (може би около 3,5 км).
При разполагането на личния състав на полка ротата на Георги Кирков явно се е оказала поблизо до с. Златиница, отколкото до с. Славейково. Може дори да се предположи, че тя веднага след преминаването на полка през Златиница се е установила в непосредствена близост до това село. Във всеки случай самият Г. Кирков на 5 октомври 1912 г. малко след 10 часа преди обяд със сигурност се е намирал в Златиница. Откъде съдим за това?
От военната документация на 48-и полк се вижда, че на 5 октомври 1912 г. в 10 часа преди обяд на войниците е било оповестено, че „войната с турците е обявена“, и почти незабавно полкът се отправя към неприятелската територия. Тогава Г. Кирков явно успява да „открадне“ някоя минута и драсва задъхано няколко реда до съпругата си Тина в София върху една пощенска картичка. Там четем следното:
„Бързам да ти напиша тия редове, преди да замина понатагък към турската граница. Войната е вече обявена и Богът на войната встъпва в правата си. Аз съм съвършено здрав и духом бодър, готов за всяка жертва. Подкрепяй останалите другари в София. Предай им моя сърдечен другарски привет.
5 октомври 1912 г. с. Даут Бегпии
(дн. Златиница)“
Малко след 10 часа преди обяд на 5 октомври 1912 г. 48-ипехотен полк, в чийто офицерски състав е и запасният подпоручик Г. Кирков, напуска местопребиваването си между Златиница и Славейково и през Лалково и Ситово, а найвероятно и през Иглика, стига Голям Дервент. При последното село в 3 часа и 40 минути след обяд подпоручик Г. Кирков с ротата си пресича турската граница.
В заключение нека повторим, че Г. Кирков (Майстора) със сигурност се е намирал в Златиница на 5 октомври 1912 г. около 10 часа преди обяд. Има и друго: От 5 октомври до края на същия месец подпоручик Г. Кирков прекарал в непрекъснати походи и сражения, поради което не му остава свободна минута да напише повече каквото и да било. Така че ямболското с. ЗЛАТИНИЦА има пълното основание да включи в историята си любопитния и немаловажен факт, че именно там е написана и оттам е изпратена пощенската картичка, която е единствената саморъчна вест от (и за) Майстора през целия първи месец на Балканската война.
Султана Рачо–Петрова – самарянка в Ямбол през окт. 1912 г.
В ранната есен на 1912 г. пламва Балканската война между Царство България (в съюз със Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя. Тази война за освобождението на все още поробените ни сънародници в Македония и Тракия и за национално обединение не оставя равнодушен и безразличен никой българин. Вестта за нея заварва две дами от българското висше общество в Дрезден. И двете са генералски съпруги. Едната е известната Султана Рачо Петрова (1868-1946 г). Тази привлекателна, интелигентна, изискана и своенравна дама е била звездата на дворцовия и салонния живот в края на XIX и нач. на XX век. Тя е едно от найнашумелите и одумвани женски имена през целия период на Што българско царство и найвече по времето на княз (от 1908 г. цар) Фердинанд (1887-1918). Султана Р. Петрова е дъщеря на възрожденския и следосвобожденски деец др Пантелей Минчович (1834-1898 г; един от създателите на Българския червен кръст) и съпруга на видния военен и политически деец ген. Рачо Петров (1861-1942 г). Другата хайлайфна дама е г-жа Винарова съпруга (вдовица) на ген. Върбан Винаров (1856-1908 г.)бивш адютант на княз Ал. Батенберг (1879-1886 г.), и дъщеря на държавния и политически деец др Георги Вълкович (1833-1892 г). Петрова и Винарова са били добри приятелки — „като че ли по наследство“ (както се изразява в спомените си Султана Петрова), защото дългогодишно приятелство е свързвало още от младини и техните заслужили за България бащи.
Веднага щом научават в Дрезден за войната, двете жени без колебание и двоумение решават, че трябва да се завърнат в България, за да й помагат според силите си. След няколко дни те са вече в София и заедно отиват при подпредседателя на БЧК д-р Сава Мирков (1850-1927 г.) с молба да ги изпрати на „сериозна и трудна работа, колкото може побпизо до фронта“. Най-близкият до фронта болничен център се оказва нашият град, за където 44-годишната С. Р. Петрова и гжа Винарова заминават за едно с първите самарянки (т.е. милосърдни сестри). В Ямбол двете жени пристигнали с влак посред нощ, но за късмет с тях пътува известният ни съгражданин Петър Хаджипетров (помалко известен е фактът, че той е братовчед на Султана Р. Петрова), който им дава подслон в своята мелница.
В нея двете дами престояват 23 дни, след което се представят на началника на военните болници в Ямбол др Александър Големанов и се залавят за работа. „Болниците още не бяха уредени пише в спомените си Султана Р. Петрова. Г-жа
Винарова пое найтежката задача — войнишка болница с 500 легла, които уреди с умение, такт и преданост. Г-жа Винарова, истинска чорбаджийска дъщеря и с голяма затвореност и гордост, работи през тая война, както може би друга българка не направи това. Без шум, без желание да се говори за нея или за нейната дейност, тя тихо, но с преданост и познание работеше. На мен продължава Султана Р. Петрова се възложи офицерската болница. Естествено, че рекламата и шумът около моята работа бяха погопеми и работата сравнително полека и почиста. Натовариха ме за щастие още с уреждането на някоя и друга войнишка болница, като например тая в пионерските казарми. „С обич, състрадание и гордост се посрещали в Ямбол ранените войници. От нашия град и от други места непрекъснато се изпращали в болниците облекло и подаръци за тях и изобщо (пак по думите на Султана Петрова) „всякой бързаше как да може да покаже своята признателност на нашите герои“.
Един ден д-р Големанов съобщава на Султана Р. Петрова, че царицата „пристига да прегледа болниците“.
Царица Елеонора (1860-1917) е бивша немска принцеса фон Ройс-Кьостриц и е втора съпруга на цар Фердинанд от 1908 г. до преждевременната си кончина през 1917 г. Тя е била сериозна и високообразована жена с големи заслуги като милосърдна сестра в Манджурия през Рускояпонската война (1904-1905 г). Още с идването си в България царица Елеонора неуморно се залавя с болнично дело и благотворителност. Тя ежедневно е посещавала болници и се е стремяла да въведе нов ред в тях. Основава и 6-месечен курс за самарянки, завършен от множество хайлайфни дами… Тъй че идването на посещение в ямболските военни болници през есента на 1912 г. не е някакъв прецедент, а част от привичното ежедневие на царица Елеонора. По този повод Султана Р. Петрова споделя: „Съсипах се да чистя, уреждам, дано да се не посрамя. Уви! Напразно! Царицата не одобри ни моята, нито тая на гжа Винарова работа“. Неодобрението на царицата Султана Р. Петрова си обяснява с това, че те и двете с Винарова не били „свършили прочутия самарянски курс“. В това обяснение сигурно има истина, но тя едва ли е в някакво предубеждение на царицата към двете генералши, а поскоро на тях наистина ще са им липсвали практическите знания, които са можели да придобият на този курс, и без които през Балканската война те се оказват така да се каже – просто любителки-самарянки.
При това си посещение в Ямбол царица Елеонора съобщава на Султана Р. Петрова, че „армията напредва и че болните трябва да се движат с нея“. Поради това Петрова поисква от Елеонора разрешение да замине за Лозенград, където се готвела да премести болницата си приятелката й Винарова. Малко покъсно получава исканото разрешение. Докато болницата на Винарова се подготвя за път, комендантът на Ямбол ген. Стоилов докарва от София частния автомобил „форд“ на Султана Р. Петрова. С този автомобил двете генералши се отправят към новото си местоназначение Лозенград.
Ямболски масони в един „черен списък“ от юли 1946 г.
На 22 юли 1946 г. в комунистическия официоз „Работническо дело“ излиза статията на „вожда“ на Българската работническа партия (комунисти) Георги Димитров с достатъчно красноречивото заглавие „Масонските ложи са национална опасност“. В нея, както и трябва да очакваме, се твърди, че „масонските ложи са… чужди шпионски и предателски агентури“, и още: „ Такива българи [т. е. масони бел. на Х. Б.] престават да имат своя българска воля, изгубват своята българска самостоятелност и пренебрегват своите задължения към своя собствен народ и своята родина“. Само след няколко дни на 26 юли 1946 г. — Петър Думанов, бивш плевенски депутат от „фашисткото“ (според комунистите) XXV обикновено народно събрание, изпраща на Г. Димитров писмо, в което му поднася „своите най-почтителни поздрави и сърадвания по случай Вашата великолепна статия против масонските ложи“. Към писмото си Думанов прикрепя и един списък, разпрострян на 11 машинописни страници. Той съдържа 401 имена на български масони с изричната забележка, че в него „не са посочени масоните от първа степен учениците“. Повечето от фигуриращите в този черен списък са живи по това време (юли 1946 г.) или поне са били живи сравнително до скоро преди това. Списъкът на Думанов не е съвсем пълен и в него липсват някои твърде дейни масони, като напр. известният офицер и политик Славейко Василев (той е служил в Ямболския гарнизон, а през 20-те г. на XX в. е лидер на ямболската организация на Демократическия сговор). Освен това списъкът е от 401 имена, докато към 9 септември 1944 г. (по спомени на о.з. полк. Стефан Недев) Разузнавателното отделение при Генералния щаб на Българската армия е разполагало с пълен списък на българските масони, състоящ се от 542 имена. Може би Думанов е включил в списъка си предимно столични масони и само найважните провинциални (помаловажните явно не са му били известни).
Естествено е, че не може сред 401 масони да няма ямболци или поне свързани по някакъв начин с Ямбол представители на тази елитарна организация. И, наистина, още в самото начало на списъка, сред 10-те българи, членуващи в чуждестранни масонски ложи, откриваме и Негово Високо Преосвещенство Иларион. Това е сливенският владика (от 1922 до 1939 г), а знайно е, че в църковно отношение Ямболският край спада към Сливенската епархия. Иларион Сливенски явно е изпитвал неудобство да членува в българска ложа, поради което е предпочел белградска. (Впрочем духовният му началник наместник-председателят на Св. Синод на БПЦ Стефан Софийски е масон в Лондон, където изглежда членува и цар Борис III…). Вероятно масонското членство е помогнало на епископ Иларион Велички през септември 1922 г. да се превърне в митрополит Иларион Сливенски след 3 и половинагодишна борба срещу другия кандидат за овакантения на 4 април 1919 г. владишки престол архимандрит Паисий Пастирев. Отец Паисий (март 18764 август 1943 г.) е бе лежит ямболец, който в края на 1905 г. открива в Бачковския манастир гроба и мощите на Св. Патриарх Евтимий Търновски. От ноември 1917 г. Паисий е протосингел на сливенския владика Гервасий, след чиято кончина (на 4 април 1919 г.) се явява естествен кандидат за неговия пост. Но нека видим какво пише по този повод един биограф на достойния ни съгражданин през 1926 г: „След смъртта на Сливенския митрополит Гервасия се произвеждат избори за негов заместник… Перипетиите около тоя избор са тъй пресни, шумът, който се дигна толкова голям… Знае се, че от 40 години насам у нас за пръв път се дигна толкова шум около владишки избор; написаха се толкова позиви, брошури и афиши и се отдаде изобщо такова голямо значение на избора… Около него се дигнаха цели маси народи се разшумяха всички духове… „С такива способи масонът Иларион си осигурява сливенския владишки престол за през оставащите му 17 години живот, а ямболският кандидат Паисий Пастирев се озовава до края на дните си в Бачковския манастир и близкия до там Асеновград…
№ 28 в списъка на Думанов е Марко Басан. Това вероятно е ямболецът Моис Елия Басан (евреите имат право 7 пъти да си променят името), когото срещаме като член на ямболската бенеберитска ложа през 1937/39 г. Бенеберитските ложи са масонски ложи, в които имат право да членуват само евреи. (Но евреи могат да членуват в нееврейски масонски ложи). В Ямбол, където през Iта пол. на XX век има средно 1 200 евреи, бенеберитска ложа е основана още през 1914 г. Тя е седмата по време от общо 10 такива в България, възникнали между 1897 и 1929 г. Нарича се „Тешуа“ и е под № 751. В самото начало на 30-те г. на XX в. членският й състав е между 27 и 29 д., а през 1937 г. в нея са останали 23-ма членове. Ето имената на някои от тях: Соломон Сиди, Бохор Елия Мефано, Аврам Я. Калдерон, д-р Аронов, д-р Криспин, Давид Юлзари, Даниел Кордова, Хаим Аврам Коен, Харби (т.е. Равин) Моше Пинто, Нисим Илел, д-р инж. М. Папо… Последният запис в протоколната книга на ямболските бенеберити, които са се събирали веднъж на 2 седмици, е от 4 юни 1939 г. Впрочем, в тази книга намираме един „компромат“ за видния комунистически политикономист (от 1961 г.академик) Жак Натан (19021974 г). Оказва се, че този възпитаник на Международната ленинска школа в Москва (която е завършил през 1928 г.) е активен член на софийската бенеберитска ложа „Кармел“ и на 23 май 1937 г. изнася пред Ито редовно общо събрание на бенеберитските ложи в България (проведено във Варна) свой реферат върху идеологията на Бенеберит. (Между другото, изготвянето на доклад е водело до издигане в погорна степен от масонската йерархия. Традиционно в масонството има 33 степени, а при бенеберитството те стигат до сто). Същият (а може да е бил и друг) реферат на „Брат Жак Натан“ е прочетен на 12 декември 1937 г. пред ямболските бенеберити от тогавашния им председател др Морду Е. Калдерон.
От Протоколната книга на ложа „Тешуа“ (която за съжаление обхваща само 1937/39 г.) научаваме името на един от основателите (през 1914 г.) на ложататова е „нашият скъп брат“ Шапат Хаим, който в самия край на 1937 г. се премества със сина си Пепо Хаимов (също ямболски бенеберит) за постоянно в София. Вероятно там баща и син Хаимови са били отведени от бизнесделата си, понеже и бенеберитите, както и масонитенеевреи, са найвече крупни търговци, индустриалци, банкери или пък хора с интелектуални професии (последното си личи и от стоящата пред някои от имената им „титла“ др, инж. или Харби, т.е. Равин). Ето впрочем занятията на някои ямболски бенеберити: Соломон Сиди (почетен председател на „Тешуа“, починал на 25 май 1939 г.) е бил председател на основаното на 14 януари 1910 г. Акционерно спестовно дружество „Икономия“, в което участват и крупните търговци-бенеберити Бохор Мефано и Лазар Юлзари. В началото на 1920 г. това дружество прераства в акционерна банка, чийто край идва през 1933 г. вероятно вследствие на Световната икономическа криза тогава. Бенеберитът Моис Арав е председател на основаното през 1929 г. Спестовно кооперативно дружество „Мизрах“. А когато 11 търговци и индустриалци основават на 19 май 1932 г. Еврейската кооперативна банка „Геула“, неин ръководител става един от тях директорът на ямболската текстилна фабрика Нисим Илел (ментор на ложата „Тешуа“). Още през следващата 1933 г. членовете на банка „Геула“ на растват от 11 на 65, а в началото на 1941 г. са вече 83. А сега, за да приключим въпроса с ямболските евреимасони, ще трябва да прескочим чак в края на черния списък от юли 1946 г. Там под № 388 откриваме съгражданина си Самуил Юлзари, изявен бенеберит от началото на XX в. За него се знае, че е роден в Ямбол през 1864 г. Работил е като чиновник в Източните железници на АвстроУнгарския евреин Барон Хирш, после е бил писар във военен съд и оттам насетне се отдава на комисионерство. С други биографични данни за него не разполагаме, поради което не можем да бъдем сигурни дали е сред основателите на бенеберитската ложа в родния си Ямбол.
Под № 108 в списъка си Петър Думанов е поставил името Иван Димитров. Пълното име на този Масон откриваме сред софийските спомоществователи на книгата „Ямболски патриоти“ (1910 г.) от Никола Върховски, а то е: Д-р (явно по право) Иван Димитров хаджи Иванов. До неговото име сред спонсорите на „Ямболски патриоти“ е и това на баща му изключителният ямболски и общобългарски просветен, културен и политически деятел Димитър Хаджииванов (1852-1929). Иван явно е първородният син в многолюдното бащино семейно гнездо и се е изучил за юрист, при това с докторат. Когато непосредствено след Iта Световна война главно столични масони „подсказват“ да се създадат някои нови политически организации (като малко покъсния Народен сговор), др Иван Димитров се залавя да сформира Християнска партия. В тази връзка той публикува в масонското издателство за юридическа литература „Право“ през 1919 г. брошура с манифест и декларация на Съюза за независимостта и вътрешното обновление на България (Християносоциална партия). В тези документи ямболецът е посочен като председател на организацията. В брошурата има и трети материал на Съюза под заглавие „Балкански конфедеративен манифест“, който (явно поради важността, която му се отдава) е с паралелен превод и на английски. Знайно е, че в православна страна по принцип няма почва за християндемократическа партия. Поради това опитът на д-р Иван Димитров и стоящите зад него масонски среди да изградят и у нас подобна партия се посреща „на нож“ от църковния печат и найвече от вк „Пастирско дело“ (орган на свещеническите братства). Така между Великата ложа на България (ВЛБ) и Светия Синод на БПЦ покрай това „ямболско“ начинание се раздухва известен конфликт. В крайна сметка д-р Иван Димитров все пак става родоначалник на Християносоциална партия. Тя не оставя видима диря в българския политически жи вот, обаче продължава анемичното си съществуване със сигурност и към края на 1932 г. (за нея споменава ямболският „Тракиец“ от 23 октомври 1932 г.) като една от 50-ината тогавашни партии. ХСП на масона от Ямбол др Ив. Димитров може би е „докретала“ до 19омайския (пак масонски) преврат през 1934 г, веднага след който са разтурени всички партии.
Следващият ямболски масон в черния списък на Думанов е„ 152. Георги Кратунков. генерал о.з.”. Ето някои биографичниданни за него: Роден е в Ямбол на 20 април 1873 г. Племенник е на известния ямболски националреволюционер Атанас Кратунов (1852-1876). През 1893 г. завършва Военното училище в София, сред което служи във Видинския крепостен батальон. Между 1908 и 1911 г. следва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург и отново се връща (за кратко) във Видин. След това става началник на Шуменската артилерийска работилница — явно немаловажен пост в навечерието на Балканските войни (1912/13 г). В самите войни Кратунков се сражава срещу османлиите при Булаир и срещу сърбите при Калиманци и става кавалер на Военния кръст за храброст. По време на българското участие (1915/18 г.) в 1та световна война ямболецът е генералщабен офицер в Главната квартира на действующата армия. Георги Кратунков е редактирал сп. „Военен журнал“ и „Военни известия“, писал е статии по военни въпроси. В Масонското движение влиза не покъсно от самото начало на 20-те години на XX в., като членува в софийската ложа „Светлина“. Абсолютно сигурно и документирано с личния му подпис е участието на нашия съгражданин в проведения на 25 и 26 септ. 1921 г. Велик събор на Великата ложа на България. Ямболецътмасон е бил председател на Съюза на дружествата на собствениците на недвижими имоти. Оз. ген. Г. Кратунков от Ямбол е основоположник на днешното Българско национално радио през 1930 г, когато е избран за първи председател на съюза „Родно радио“. Друг виден създател и радетел на този съюз е техникът и финансов специалист Александър Ведър — трето поколение масон. Г. Кратунков умира в София през 1948 г.
Стигаме до № 187, под който е означен др Петко Момчилов човекът, основал ямболската масонска ложа „Кабиле“. Той е роден на 22 май 1893 г. във В. Търново като издънка на стара и влиятелна възрожденска фамилия от гр. Елена. (Най-известният представител на фамилията е Иван Момчилов (1819-1869), създал (1848 г.) прочутата Еленска Даскалоливница, чийто възпитаник е и Ради Копесов). Завършил гимназиалното си образование в родния си град, П. Момчилов започва да следва медицина най-напред във франция, но завършва тази специалност в Италия (в гр. Неапол) след края на Iта Световна война (в която участва) като стипендиант на Военното министерство. До 1922 г. работи като военен лекар в 21-ва и в 5-та пехотни дружини в Пловдив и в София. Между 1922 и 1927 г. др Момчилов е асистент на проф. Ал. Станишев в Хирургическата клиника на Медицинския факултет в София, през който период публикува няколко свои труда и учебници. Освен тясната си специалност хирургия овладява и различни други медицински специалности. Знае няколко чужди езика (със сигурност френски и италиански).
От 1927 г. д-р П. Момчилов се заселва в Ямбол. Тук закупува новата (от 1920 г.) и просторна сграда на хотел „Женерали“ на Г. Хаджи Клечков и я превръща в частна хирургическа клиника с 21 легла, рентгенова зала, кабинети по вътрешни болести, уши-нос-гърло и акушерогинекология и амбулатория. „Момчилова та клиника“ е официално открита на 17 юли 1927 г. Твърде скоро след установяването си в Ямбол д-р Момчилов (който явно от преди това вече е бил масон) става основател на тукашната ложа. Всъщност в Ямбол поне от 1924 г. е имало (според масонската терминология) „зидарско огнище“, но за превръщането му в ложа са били необходими по устав 7 членове със степен „майстор“, което условие още не е било изпълнено. Иначе нашият Ямбол е първият (и изглежда – единственият) провинциален град, в който (през 1925 г.) е основан клон на Възпитателния институт „Заря“ (масонска организация, създадена през 1919 г, за открита дейност сред обществото).
И така, идва знаменателната за ямболските масони 1928 г. Налице е вече необходимият брой от 7 „майстори“. Така на 28 февруари с.г.е „инсталирана“ и осветена ложа № 9 под името „Кабиле“. Това е сторено лично от Великия майстор на Великата ложа на България (ВЛБ) о.з. ген. Петър Мидилев (1857-1939), родом от Сливен. Като настоятели при учредяването на „Кабиле“ участват др Константин Станишев (1877-1957) от Кукуш (по-голям брат на известния професорхирург и министър Александър Станишев), Александър Кличиян (директор на осигурително и застрахователно дружество „Орел“) и Стоян Н. Коледаров (Велик секретар на ВЛБ; преводач или автор на почти всички тогавашни български брошури върху масонството). Ложа „Кабиле“ става една от 11-те ложи (3 от тях са в София), съставящи ВЛБ. Започнала с общо 16 члена, на следната 1929 г. ложа „Кабиле“ достига 23-ма, от които обаче през 1933 г. остават 18. По същото време масоните в България са били около 500, като от тях в провинцията са не повече от 170. Ложа „Кабиле“ просъществува до края на юли 1940 г., когато ВЛБ се саморазпуска. А след като на 21 януари 1941 г. влиза в сила Законът за защита на нацията, масонството (вкл. еврейското, т.е. бенеберитството) в България е напълно забранено. Ямболската ложа „Кабиле“ е възстановена с тържествен ритуал чак на 2 март 2002 г.
Разбираема е необходимата доза тайнственост относно товакои други (освен сигурния д-р Момчилов) са членували в тази елитарна ямболска организация между 1928 и 1940 г. Затова ще споменем някои имена без пълна гаранция, че действително са били масони: Любомир Коларов (едър търговец и земевладелец), Йордан Тапов (от Ямболската популярна банка), д-р Борис Ненов (1901-1973) (частнопрактикуващ лекар) и баща му Владимир (те са казанлъчани), Йордан Щерев, Желязко Шиваров, хладилният инж. Андрея Сапунджиев, депутатът Николай Султанов, представители на видните фамилии Шевкенови и Хаджипетрови… Вероятно в ложа „Кабиле“ са членували и някои влиятелни евреи. Масонски характер носят и два ямболски елитарни клуба, начело на които е все др Момчилов. Това са Тенис клубът, създаден на 18 януари 1929 г. (в управителния му съвет е и дългогодишният успешен ямболски кмет Стоян Митев), и т.нар. Граждански клуб, основан през 1932 г. и просъществувал чак до 9-осептемврийския преврат през 1944 г. Във в. „Тракиец“ от 5 юни 1993 г. четем: „В този [Гражданския] клуб са членували найвидните представители на ямболската интелигенция: банкови директори, лекари, адвокати, съдии, търговци, учители, литературни дейци, музиканти, военни, чиновници и др. … „На голямата кръгла маса в средата на салона седяха най-гопемите аристократи от града, приказваха и спореха…“- спомня си сега дългогодишният член на ръководството Стефан Гърдев“. Ясно е, че не всички членове на ямболския Граждански клуб са били масони, но без съмнение всички ямболски масони (които, напомняме, са средно 20ина) са били членове на Гражданския клуб.
В коренно променената обстановка у нас след 9 септември 1944 г. др П. Момчилов продължава да изпълнява свещения си лекарски дълг още 45 г. в своята частна клиника, докато тя бива национализирана. Тогава той подарява инструментариума си на ямболския Родилен дом и на болницата и от 1949 до септ. 1952 г. завежда Акушерогинекологичното отделение на ямболската болница. В периода на неговото ръководство смъртността при новородените и родилките в отделението значително намалява, с което д-р Момчилов придобива известност в цяла България. На 29 септ. 1952 г. обаче комунистическата Държавна сигурност го арестува и му скалъпва обвинение в шпионаж. На закрития т. нар. „Католически процес“ (24 декември 1952 г.) нашият най-талантлив тогавашен хирург (до убийството му от „Народния“ съд на 1 февруари 1945 г. най-големият български хирург е бил учителят на Момчилов проф. Ал. Станишев, а за Момчилов се е казвало, че е вторият хирург в България след него) ямболският др Петко Момчилов е осъден на смърт и пълна конфискация на имуществото. На 23 януари 1953 г. той е разстрелян, т.е. освен таланта има и трагичния край на учителя си проф. Ал. Станишев… (Само за сведение привеждаме от в. „Тракиец“ от 24 ноем. 1994 г. следното твърдение за д-р Момчилов: „След фиктивна смъртна присъда том е изпратен в Москва, където почива като лекар.”).
Впрочем и проф. Станишев (15 декември 18861 февруари 1945) фигурира (под № 292), както и големият му брат Константин (№ 291), в масонския „поменик“ на Думанов, т.е. освен колеги-хирурзи Станишев и Момчилов са и „братя“масони. А между другото и проф. Ал. Станишев не е съвсем без връзка с Ямбол: едва 26-годишен, по време на Балканската война, той ръководи Ямболската евакуационна болница от 1 ноември 1912 до 20 март 1913 г. В черния списък (под № 191) е включен и братът на др П. Момчилов – Иван Момчилов, за когото Думанов е дал и пояснението „бивш пълномощен министър, директор на БНБ – Кюстендил”.
Като № 273 в списъка от юли 1946 г. е посочен „Георги Попов (Ямбол)“, когото може да отъждествим с известния (поне на времето си) художник Георги ПоповДжон (1906-1960). Той е роден в учителско семейство в ямболското с. Видинци. През 1924 г. завършва Ямболското средно педагогическо училище и наесен вече е студент в софийската Художествена академия, която завършва блестящо през 1929 г. Същата година спечелва конкурс за специализация в Париж и от 1930 до 1935 г. живее и твори във Франция. Навярно тогава е станал масон и това сигурно му е било от полза, понеже във франция започва да му върви подозрително много: непрекъснато прави изложби, жъне успехи и получава най-ласкави отзиви… Любопитен момент от тамошната биография на Джон Попов е, че той е по всяка вероятност единственият ямболец, станал свидетел на известния „Марсилски атентат“ на 9 октомври 1934 г. (точно по това време нашият съгражданин открива в Марсилия самостоятелна изложба, преминала с голям успех), когато българинът от ВМРО Владо Черноземски застрелва югославския крал българомразец Александър Караджорджевич. През 1935/37 г. Джон Попов е в България, а през 1937/39 г. отново в Париж. Когато идва 9 септември 1944 г. той безпогрешно улавя конюнктурата и веднага става член на комунистическата партия, като дотолкова се престарава и проиграва с новото си „верую“, че големият художник Иван Ненов през април 1988 г. се изказва за него така:,…Георги Попов. То беше едно лигаво, безобразие момченце…“ Този неласкав отзив нашият съгражданин си докарва съвсем основателно поради излишното си и прекомерно усърдие в култовското обругаване през 1950 г. на видния художник Александър Жендов, от когото Джон Попов е видял само добро… Чак до преждевременната му смърт (на 54 години) поръчките, успехите, изложбите и наградите (вкл. Димитровска за художественото оформление на филма „Под игото“ (1952 г.)) „валят“ над него. Включването на ямболеца Джон Попов в масонския списък от юли 1946 г. (както впрочем и бенеберитството на акад. Жак Натан) си остава само върху машинописната хартия, без да навреди на кариерата му при тоталитаризма. Де да беше имал и др Петко Момчилов късмета на своя „брат“ масон Джон Попов…
Последният имащ връзка с Ямбол масон от списъка на Думанов е № 330: др Стефан Томов (13 март 1850 – 24 април 1939 г). Котленец, до 1869 г. той се учи последователно в родното си място, в английския колеж „Сейнт Джулиън“ на ов Малта и в американския Робърт колеж в Цариград. По препоръка на Петко Славейков ямболци го назначават от октомври 1869 г. за свой главен учител с 3годишен договор и със 100 лири годишна заплата (колкото са плащали на Добри Чинтулов през 1857/61 г). Само след няколко месеца обаче на инак безукорния Томов му изнамират „кусур“ бил симпатизирал на протестантите (евангелистите) в Ямбол. Вследствие на този му „грях“ ученият 20-годишен младеж успява да изкара само едната от 3те договорени учебни години в нашия град и през септември 1870 г. си заминава в родния Котел. От края на 1874 г. той учи в (евангелска) Богословска семинария „ДРЮ“ в Медисън (щата Ню Джърси), след чието завършване (явно от там е титлата му „Доктор по Богословие“) от септември 1877 до декември 1878 г. е вероятно на нещо като стаж като евангелски пастор в щата Пенсилвания. Почти несъмнено е, че Томов е станал масон именно през 4-годишното си пребиваване в масонските Съединени щати. Прави впечатление, че висшите православни български духовници (които са поне 6-има в „оня“ списък) предпочитат да членуват в ложи извън България, докато протестантските пастори (какъвто е д-р Стефан Томов от 1877 г. насетне) си членуват в ложите тук, т.е. се държат някак си по-патриотично отколкото масоните сред висшия клир на традиционната ни православна църква…
С това приключваме прегледа на данните, с които разполагаме засега за масони от Ямбол или пък свързани по някакъв начин с нашия град. Покрай тези 89 имена от „черния списък“ на Петър Думанов се постарахме да дадем известна представа за ямболския принос в масонското движение през периода на Третото българско царство. В това отношение се опитахме според научните си възможности и найвече според наличните факти да приложим на дело древната Цицеронова сентенция, че Първият закон на историята е истината!”…
Кой написа „Из стария Ямбол“?
Един заслужил (но, уви – слабо известен) българин като Чинтулов е от Сливен; като Чинтулов е бил учител; като него е бил изкушен в писането (макар и не на поезия); като него е свирел (Чинтулов на цигулка, той на виолончело)… И пак като Чинтулов е посветил години от живота си на Ямбол…
Думата ни е за Андрей Андреев – сливенеца с неоценим принос в проучването и популяризирането на ямболското минало…
* * *
През 1931 г. Ямболската културна дружба „Тунджа“ в София натоварва доцента по стара история Янко Тодоров да напише история на Ямбол. Това обаче доцентът така и не сторва… Съдено било на младия ямболски учителисторик Андрей Андреев да осъществи тази насъщна културна повеля. Така през 1937 г. в Ямбол излизат в хиляда екземпляра неговите „исторически скици“, озаглавени „Из стария Ямбол“. В тази брошура от 39 стр. съвсем сбито е изложена ямболската история от дълбока древност до времето на Апостола Левски. „Из стария Ямбол“ съдържа предговор и следните 9 глави: „Кабиле“, „Ямбол през вековете“, „Ямбол в надвечерието на турското робство“, „Султан Мохамед IV на лов около Ямбол“, „Ямболските „султани““, „Разселване на ямболци в началото на миналия [XIX] век“. „Ямболски хайдути по народните песни и предания“, „Г. С. Раковски, Иларион Драгостинов и Ст. Стамболов в Ямбол” и „Срещата на В. Левски с Георги Дражев“.
Какво обаче знаем за самия автор, нагърбил се да осветли накратко, но цялостно хилядолетната история на Ямбол? За повечето от тези, които изобщо са чували името на А. Андреев, биографичните данни за него се изчерпват главно с посочката в споменатата му брошура, че е „учителисторик при Ямболските гимназии“. Бившите му ученици са с отлични впечатления от него като добър човек и способен, висококултурен (и щедър в оценките!) преподавател, но и те не знаят житейския и творческия му път… Това налага издирените и събрани на едно място данни за него да бъдат изложени с оглед тяхното по-широко популяризиране.
Андрей Димитров Андреев е роден на 20 май 1905 г. в Сливен. Възпитаник е на Варненската класическа гимназия. През 1929 г. завършва специалност „виолончело“ в Консерваторията на гр. Прага, като едновременно с това от 1927 г. насетне е посещавал 4 семестъра Катедрата по музикални науки при Карловия университет в същия град. След завръщането си в България до 1934 г. А. Андреев завършва и второ висше образование този път в СУ „Св. Климент Охридски“ по специалност „История с класическа филология“. От есента на 1934 г. той е назначен за учител по история в Ямболската смесена реална гимназия, а след нейното разделяне през септ. 1937 г. на Мъжка и Девическа гимназии, А. Андреев остава преподавател в Мъжката. В Ямбол младият историк се оженва за колежката си по физика Блага Славова.
Изключително деятелен и работоспособен, извън пряката си трудоемка учителска дейност по история той активно развива и концертна и научноизследователска дейност, а дойде ли някакво честване или празник, пак негово задължение е да подготви и произнесе подобаващо слово. Само за периода от септ. 1937 до окт. 1938 г. в Летописната книга на Ямболската мъжка гимназия са отразени 7 или 8 изяви на Андреев. Нека ги проследим в хронологичен ред:
„26 септ. 1937 г. Гимназиите отпразнуваха тържествено деня на Отец Паисий. По случая учителят по история г-н Андреев държа кратка реч върху делото на О. Паисий. След речта се направи манифестация из града заедно с гражданството.“
„ 18 дек. 1937 г. Съгласно окръжно на Министерството на на родното просвещение… учителят А. Андреев държа беседа на учениците по случай 750 г. от Второто Българско царство!“
„ 19 февр. 1938 г. Гимназията даде първия си традиционен концерт в местното читалище под ръководството на учителите Борис Ибришимов, А. Андреев и Йордан Михайлов“. Същия ден, според Летописната книга, „Учителят Андреев чете беседа за великото дело на В. Левски“. На 2 март 1938 г. .по случай 60 г. от освобождението на България учителят Андреев чете беседа на всички ученици.“
Без да е изрично упоменато, извън всяко съмнение е участието на А. Андреев и в следващите посочки в Летописната книга, а именно: .23 май 1938 г. Четоха се беседи за делото на светите братя Кирил и Методий, „и „24 май 1938 г. Тържествено отпразнуване празника на равноапостолите Кирил и Методий“.
Последната ни извадка от Летописната книга на Ямболската мъжка гимназия е за деня 3 окт. 1938 г. Отбелязано е: „Гимназията взе участие в молебена и парада по случай 20-годишнината от възшествието на Негово Величество [Борис III] и 30-годишнината от обявяване независимостта на България… В двора на гимназията преподавателят по история А. Андреев държа похвално слово за Негово Величество”.
Успоредно с другите си многобройни ангажименти А. Андреев не е преставал да събира материали и за далеч поподробна история на Ямбол. В тази посока през 1938 г. той издава в Ямбол в хиляда екземпляра своята брошура от 36 страници „Даскал Ради И. Колесов. Поет, революционер и народен учител“, която е с предговор от бележития ямболец ген. Стилиян Ковачев. В местния печат Андреев публикува редица краеведски статии, като напр. „Из далечното минало на Ямболско“, „Ямбол през XI в.“, Ямбол в първите години на турското робство“ и др. През 1940 г. вече е готов ръкописът от 240 стр. на „История на гр.Ямбол. Част I: От предисторическо време до Освобождението“. Този обстоен труд на Андреев обаче така си остава не обнародван и до днес…
Наред с краеведските си проучвания А. Андреев извършва и задълбочени музиковедски. Така, докато е учител в Ямбол, той написва и издава в брошури следните свои студии: „Мит и музика. От Орфей до Фауст“, „Музикалното изкуство на старите траки“, „Питагор и учението му за хармонията на сферите“, „Орфей“, „Музикалната култура на Крит и Микена“, „Музикални нрави в стария Рим“, „Музиката на стария Изток и на Егейския свят“ и „Химни на Аполон Депфийски. Старогръцка музикална археология“. Тези 8 музиковедски студии на А. Андреев излизат между 1938 и 1942 г., като поне 6 от тях са издания на ямболската печатница „Светлина“.
Освен изследователисторик и музиковед Андреев е бил и отличен изпълнител на виопончело и като такъв той е бил солист на Ученическия симфоничен оркестър при Ямболската мъжка гимназия. През май 1939 г. този оркестър изнася голям концерт в родния му Сливен. От предната 1938 г. А. Андреев се включва в трио „Михайлов“, което често изнася пред ямболското гражданство камерни концерти за флейта, виолончело и пиано. През 1938/39 г. в това трио за класическа музика на пианото е учителят по музика в Ямболската мъжка гимназия Светослав Обретенов. В същия кратък период Обретенов ръководи и споменатия ученически симфоничен оркестър, вкл. и при гостуването в Сливен.
А. Андреев учителства в Ямбол 8 години до авг. 1942 г. Тогава той и съпругата му Блага са преместени на работа в Битоля, който исторически български град в Македония между 1941 и 1944 г. се е намирал в пределите на Обединена България. В Битоля учителското семейство е останало найвероятно докъм ранната есен на 1944 г. След това до 1947 г. А. Андреев е гимназиален директор в Разград и във Варна. От 1947 г. насетне той вече работи предимно по придобитото си в Прага музикално висше образование. Така за по 1 година Андреев е началник на отдел „Музика“ при Радио Варна и артистичен секретар на Държавния симфоничен оркестър Варна и на тамошната Народна опера. От 1949 г. той живее в София, като 1 г. е началник на отделение „Художествена музика“ при Радио София. През 1950 г. А. Андреев става старши научен сътрудник по история на старата музика в Института за музика при БАН, а през 1962 г. получава докторат по музикални науки в Братиславския университет и става професор. Член е на Съюза на българските композитори и на Съюза на научните работници. Награждаван е с високи отличия, най-значимите сред които са орденът „Кирил и Методий“ (I степен) и златният орден за изкуство и култура, връчен му от чехословашкия президент.
След „Ямболския“ си период А. Андреев написва и обнародва следните си позабележителни трудове: „Произход на музикалната драма“, „Легендата за Орфей от историческо и музикално гледище“, „Извори за музикалната култура на Средновековна България“, „Първият български оркестър“, монографичната студия „Панайот Пипков“, „Извори за музиката на старите траки“, „Сведения за музикални инструменти в Средновековна България“, „Зрелищни прояви с музика в Средновековна България“, „Сведения от чужденци за музикални прояви на българите през турското робство“…
Дългогодишна и плодотворна е дейността на А. Андреев и като сказчик и лектор в България, Чехия, Словакия, бившата ГДР, Полша, Румъния. В изпълнение на тази си популяризаторска мисия в областта на музиката бившият ямболски учител изнася над 1400 увлекателни сказки и лекции, при това без в чужбина да ползва преводач… И така до самата си смърт на 25 април 1973 г. в старинния полски град Краков…
* * *
През пролетта на 1936 г. А. Андреев пише в ямболския в-к „Тракиец“ по повод творческа изява на свой колега между другото и това: Ма си учител, да работиш цял ден в училището и да се откажеш от малкото си свободно време, за да твориш това е достойно за похвала и истинско уважение“. Тези думи на А. Андреев с пълно право можем да отнесем и към самия него. А що се отнася до неговата книжица „Из стария Ямбол“, то тя несъмнено си остава за историята на града ни това, което е за историята на Родината ни неподражаемата историйца на Отец Паисий…
Сремският Паисий и неговата историйца
През декември 1939 г. дългогодишният учител (от 1925 г. пенсионер) Димитър Йонков на собствени разноски издава в Ямбол своята „История на село Срем, Елховска околия“ (68 стр., вкл. снимки). Това е завършек на едно Паисиевско дело, макар и ограничено само в рамките на родното село на автора. И както Паисий Д. Йонков е вплел биографичните данни за себе си тук и там в тъканта на историйцата си. Събрани на едно място, тези данни ни представят жизнения му път така: Родил се е през 1873 г, от което следва, че помни цялата следосвобожденска история на селото си. А едва 16годишен и сам се включва твърде активно в твореното на тази история. Тогава, през 1889 г., той започва да учителства. И така до 1925 г., сиреч непрекъснато 36 години, е все учител. В Срем работи 26 г. (1889/95 и 190525 г.), а другаде още 10. За това време са го уволнявали два пъти уж „като социалист“, а всъщност (според Йонков) понеже е бил „пречка на партизани и селски чорбаджии“…
Д. Йонков и неразделният му другар от детинството Георги Баев (учителствал 40 год.) през дълголетната си съвместна дейност правят училището на своето село едно от най-добрите в Елховска околия. Те отварят вечерни училища и „пробни допълнителни курсове“, дават много утра, вечеринки и представления; първи в околията си назначават училищен слуга и пак първи в околията (със собствени средства!) купуват училищна камбана… През 1908 г. двамата издействат училището в Срем да стане по бедност държавно, за да може с икономисаните по този начин средства да се закупят модерни инвентар и пособия. Д. Йонков и Г. Баев правят и демонстрации със сеене на черници и гледане на буби в училище. Първи са и при всяка обществена работа за селото си. И двамата са наградени от цар Борис III с орден „За гражданска заслуга“ (IV степен).
Д. Йонков основава през 1894 г. първата кооперация в Срем: Взаимноспомагателно спестовно дружество „Селянче“. Още на следната 1895 г. обаче, както пише той, „Селянче“ умря от болестта ,партизанство“. През 1927 г. това дело е съживено пак от Йонков, който създава Кредитно кооперативно сдружение „Съгласие“, съществувало и при излизането на „История на с. Срем“. След Първата световна война Д. Йонков формира в село то си организация на Радикалната партия, като изрично подчертава, че политическата борба в Срем се е водела умерено, без гонения и омраза… От януари 1934 г. той почва активни действия за водоснабдяването на своето село и даже сам прави от „Бабиното Павливчено кладенче“ чешма. През 1936 г. Йонков дарява на своето училище 4000 лв., с лихвите от които да се награждават найтрудолюбивите ученици.
Допринесъл с много десетилетия труд за развитието на с. Срем във всяко отношение, Д. Йонков почва да си задава въпроса: „Градовете си имат книги за миналото (си). Защо да няма и моето родно село?”. И за да не бъде един ден забравено и това, което тогава все още се е знаело и помнело, той събира сведения от старци, прибавя и това, което е видял като непосредствен свидетел и(ли) участник, и стъкмява своята „История на с. Срем“. В нея Йонков разглежда възникването (към 1550/60 г.) и местоположението на селото, името му, границите на землището му (около 40 000 декара), родовете, старините и подземните му богатства. Пише и за поминъка, имотното състояние и броя (1880 д. към 1937 г.) на населението; за общинското управление, благоустрояването и водоснабдяването на Срем; за църковното, училищното, кооперативното и читалищното дело там. Спира се и на отражението на войните (1877-78, 1885, 1912-13 и 1915-1918 г.) върху селото.
Много страници Йонков посвещава на етнографията, разказвайки за народните носии, свирни и хора, сватбени и други (напр. при пости или при смърт) обичаи. Старият учител е съхранил в книжицата си твърде обстойни сведения за празнуването на Коледа, Сурваки, Водици, Ивановден, Бабинден, Връбница, Гергьовден и др. Той е събрал и доста коледарски, лазарски, жетварски, трапезни песни. Привежда и данни за народната медицина.
Понеже с външната страна на селските обичаи Йонков е изключително добре запознат, често при описването им той прави някои твърде уместни вметки и за понезабележимата им негативната страна. Напр. при празника „Пеперуда“ „много дечица, измокрени до кости, после теглеха“, а след коледуването събраните пари ергените .изпиват по дюкяни. Пияни, често се бият и хайде в „хамбаря“… „На отрицателните черти в народния живот в Срем Д. Йонков посвещава специално няколко страници под заглавие „Поука и укори към (съ)селяните ми“. Такива страници едва ли са типични за едно краеведско съчинение (тази литература си е предимно панегирична, т.е. хвалебствена), но те звучат съвсем по Паисиевски, ако и слабостите, които бичува през 1939 г. Йонков, да са вече подруги: безбожието, тормозът над жените, високото самомнение без покритие, прекалено ранното женене (което водело до израждане на поколението), пиянството, партизанството, завистта…
„Заключение”-то на Д. Йонков звучи толкова актуално, че едва ли би имало по-добър завършек на настоящата статия от един откъс от него: „Родното ми село Срем преживя хубави и лоши дни. Описах ги. Това е и история. И колко хубаво би било, ако всеки наш град или всяко село имаше и своя написана история! А нашите села почти нямат писани истории. Апелирам към интелигенцията) и учителството в селата да подемат тая инициатива, а общините да ги подпомогнат финансово“…
Има ли какво повече да добавим към тези мисли отпреди толкова години?
Покрай Ямбол шум се вдига или Големите царски маневри през септември 1941 г.
На 14 септември 1941 г. (неделя) вечерта българският премиер професорът по археология Богдан Филов (1883-1945) е уведомен от името на Царя обединител Борис III, че във вторник (16 септември) сутринта трябва да бъде заедно с финансовия министър Добри Божилов в Ямбол за наблюдаване на военни маневри. Тези маневри били започнали вече в района на Бакаджика от 10 септември и (между другото) на тях тогавашните ни съюзници (по принуда) германците правят демонстрация на понтонни мостове с надуваеми основи. Главната квартира (или командният щаб) на Големите царски маневри се установява в Земеделското училище в Ямбол (до днешната печатница „Светлина“).
И тъй, вечерта на 15 срещу 16 септември премиерът Богдан Филов и финансовият министър Добри Божилов отпътуват за Ямбол. В нашия град ги посреща военният министър Теодосий Даскалов, с когото отиват (както отбелязва в дневника си Филов) „е ръководството на маневрите на един хълм при Ямбол (става въпрос за Бакаджика бел. на Х. Б.)“.
Там заварват германските офицери ген. Фьолкерс и полковниците Ханс Брукман (военен аташе в София) и Шьонебек („въздушно аташе“ според филов). На Бакаджика пристига и царят с брат си княз Кирил Преславски.
Докато наблюдавали маневрите, премиерът филов и цар Борис III имали продължителен разговор по някои неприятни теми от военната област. Така например Царят изразил силното си недоволство от нашата крайбрежна отбрана, командвана от Тошев, задето не е изчистила мините в морето край Варна. Поради тази небрежност предния ден (15 септември) параходът „Шипка“ се натъкнал на мина и потънал близо до Балчик, при което изчезнали двама души от екипажа. Царят бил недоволен и от 9-и артилерийски полк, командван от шурея на о.з.ген. Христо Луков (бивш военен министър, виден деец на Съюза на българските национални легиони).
По обед на 16 септември все по време на маневрите, пристига съобщение, че „парашутистите при Добрич са избити, намерени са много взривни материали“. Това съобщение до най-висшите български управници отразява един епизод от т.нар. „Антифашистка съпротива“: предния ден (15 септември) в една гора край Добрич били обградени спуснати с парашути от съветски самолети български политемигранти в СССР. Те били въоръжени с картечници и убили един поручик, един полицейски командир и още двама други. След запознаването със споменатото съобщение Царят, премиерът и другите наблюдатели на маневрите разгледали танковете, които минавали Тунджа. Понтонният мост не издържал, та се наложило танковете да минат през брод. „Спед обед пише Филов ходихме на предните линии, между ,сините “ и „червените”.”
В 17 часа на 16 септември започва продължителен разговор в тесен кръг с участието на царя, премиера, военния и финансовия министър и началник щаба ген. Константин Лукаш. Разговорът почти не засегнал наблюдаваните маневри. За тях царят само отбелязал, че „общо е твърде доволен“, след което дал израз на някои свои безпокойства. Борис III се опасявал (не без основание, впрочем) от възможни атентати и саботажи. Затова той настоявал „проектираните събрания, на които ще говорят и министри, да не се обявяват предварително като министерски, а министрите да отиват ненадейно“. Изобщо царят препоръчал повече предпазливост и във връзка с това той и събеседниците му решили да се отложи освещаването на линията Шумен-Карнобат. Вечерта на 16 септември 1941 г. премиерът проф. Филов и финансовият министър Добри Божилов отпътували за София.
Върховният главнокомандващ цар Борис III остава да наблюдава Големите военни маневри при Ямбол още два дена (17 и 18 септември 1941 г). През целия 17 септември (по лична негова покана) царят е придружаван от бившия си личен фотограф на фронта между 1916 и 1918 г. ямболеца Благовест Великов Качулев. На другия ден, 18 септември (четвъртък), след обед Борис III, който царува вече 23 години, прави своето първо (и за жалост последно) посещение в Ямбол. Придружават го брат му княз Кирил, адютантът му полк. Рафаил Жечев и военният министър Теодосий Даскалов. Жадуващото да зърне Борис III на живо ямболско гражданство към 16 ч. се събира пред кметството, в което царят се среща с кмета Стоян Митев и общинската управа. Разговорът в Ямболското кметство трае около половин час и засяга въпроси като този за хълма Боровец, за фазанарията, за пътищата в района и др. На излизане от кметството, с букет цветя в ръце и с усмивка цар Борис III заявява пред заобиколилите го ямболци, че клетвата на неговото семейство да не стъпват в Ямбол вече е паднала и от този ден нататък той ще идва тук по-често. Тези шеговити думи на царя визират трайно вкоренилата се в ямболския фолклор мълва, че баща му цар Фердинанд (1887-1918) в последните години от царуването си е намразил Ямбол и не стъпил повече тук, като забранил и на престолонаследника си Борис (който, впрочем, е патрон на IV ямболски конен полк) да идва в Ямбол. Мълвата твърди, че причина за появата на омраза у цар Фердинанд към Ямбол е отказът на ямболските общинари да му подарят Ормана с неговите фазани, за да си построи там ловна резиденция…
Официалното посещение на цар Борис III в Ямбол, макар и съвсем кратко, се оказва доста ползотворно. Още на петия ден след него 23 септември 1941 г. — ямболското кметство е информирано от царската канцелария, че Борис III отпуска 15 хиляди тогавашни лева за найбедните и нуждаещи се ямболци. С тези средства ямболската общинска служба за обществени грижи закупува дърва, които раздава на 25 бедни и многодетни семейства. А в броя на в. „Тракиец“ от 5 октомври 1941 г. вече четем и за още един царски жест към Ямбол: Борис III е изпратил 10 хил. лева свои лични средства за ускоряване ремонта на параклиса „Вознесение Господне“ при Бакаджишкия манастир „Св. Спас“. Царят е посетил този параклис по време на Големите военни маневри при Ямбол през септември 1941 г.
Има обаче и една негативна за Ямбол последица от Големите царски маневри край града ни, и тя е, че нашите германски съюзници си харесват Земеделското училище (в което е командният щаб на военното учение) и повече не го напускат до 1944 г…(Впрочем през септември същата 1944 г. на мястото на немците се настаняват новите ни политически приятели червеноармейците…). Разположените в ямболското Земеделско училище немски военни части са пречка за нормалния учебнопроизводствен процес, вследствие на което през учебните 1942/43 и 1943/44 г. не е осъществен и прием на нови ученици… Така като следствие от Големите царски маневри угасва едно ново и модерно ямболско учебно заведение с прекрасна материална база и амбициозен учителски колектив…
След Големите царски маневри при Ямбол на Борис III са му оставали още само 2 години живот и през тях той така и не смогва да посети отново града ни, както е обещал на ямболци на 18 септември 1941 г…
„Промените на вятъра“ у нас през 1943/46 г. и 15 септември в Ямбол
Солена „шега“ си прави историята (разбирай „политическата конюнктура“) с българското (и в частност с ямболското) учителство през 1943/46 г., заставяйки го в първия учебен ден в един интервал само от 3 год. да се кълне във вярност на две различни форми на държавно устройствомонархическа и републиканска.
Както научаваме от Летописната книга на старо и авторитетно ямболско училище, 15 септември 1943 г. в него започнал с водосвет. След това директорът произнесъл „напътствено слово“, в което изразил дълбоката всенародна скръб“ от смъртта (на 28 авг. 1943 г.) на Н. В. Цар Борис III и подчертал „нуждата от сплотеност в тия трагични и съдбоносни дни“. Директорът прочел пред присъстващите и специално възвание на МНП към целия български народ и в частност към учащите се, приканващо ги да служат вярно на новия цар 6-годишния Симеон II. „След това свидетелства Летописната книга всички учители и ученички на колене дадоха обет за вярна служба на Н.В. Цар Симеон II.“
З години покъсно 15 септември се оказал Ден Първи не само на учебната 1946/47 г., но и на Народната република, провъзгласена същия ден от 26ото ОНС след проведен седмица по-рано референдум „за“ или „против“ монархията. В гореспоменатото ямболско училище първият учебен ден на 1946 г. вече за трети път се открил без водосвет и молитви (те са отменени веднага след „най-светлата дата“ през 1944 г), а само с директорско поздравление по случай новата учебна година и с изпълнение на няколко музикални и литературни „номера“. Още на другия ден обаче, както е отбелязано в Летописната книга, „всички учители положиха клетва на Република България и подписаха клетвени листове“…
Явно такава е логиката на натрапената, спусната „отгоре“ коленопреклонна „вярност“… „Вярност“ към Царя, „Вярност“, към Републиката, а всъщност в крайна сметка найвече вярност към…промяната на вятъра…
90-годишна вакъфска монахиня стряска „народната власт“
Веднага след 9 септември 1944 г. новите ОФвластници надушват, че във Вакъфския девически манастир „Св. Троица“ до тополовградското село Устрем, има някакво оръжие. След направения обиск от органите на МВР оръжие наистина е открито…Сами дошли на власт с преврат, новите местни управници се уплашватда не би калугерките да им готвят някой контрапреврат…Затова започват да разкарват ту до Тополовград, ту до Елхово игуменката на манастира баба Ирина и 90-годишната монахиня баба Вакла… Найсетне „другарите“ си изясняват откъде се е взело това оръжие в светата обител — то било там още от 1923 г. и е принадлежало на Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО). А главната „виновничка“за неговото наличие във Вакъфския манастир се оказва тихата и скромна 90-годишна калугерка баба Вакла, която от края на XIX в. до 20те години на XX в. предано и всеотдайно е служила на каузата за освобождението на поробена Тракия.
Вакла Георгиева Бисерова е родена през 1854 г. в свиленградското село Дервишка могила в семейството на бедни земеделци. Родителите й от малка я дали за послушница в метоха (т.е. малкото манастирче) при българската черква „Св. Димитър“ в махалата „Илъръм“ в Одрин и там покъсно тя се замонашила. Откакто през 1895 г. е създаден Одринският окръжен революционен комитет (ООРК), монахинята Вакла става негова дейна помощничка и неустрашима ятачка. Ето например какво четем в публикуваните през 1938 г. в сп. „Илюстрация Илинден“ спомени на Лазар Димитров (председател на ООРК от 1896 до 1901 г.): „В тая махала [Илдъръма] при черквата имаше метох, в който живееха две калугерки, които помагаха в делото. Особено се отличаваше със своята преданост и решителност калугерката Вакла. В нейната стая ставаха срещи с нелегални дейци на организацията (ВМОРО)“. А през 1950 г. бившият четник Димо Николов Славов си спомня: „Беше краят на 1902 г… В с. Карахадър. Свиленградско, се облякохме в селски дрехи и през селата Камеп, Дуванджа и един чифлик влязохме в одринската махала Илдъръм и се настанихме в метоха при Вакла. Тук дойде при нас Велко Думев, председател на ООРК. След престой от 23 дни Велко Думев ни върна обратно…“
Освен като сигурно убежище и скривалище за най-видни дейци, тайни куриери или четници от ВМОРО, метохът на Вакла Бисерова е използван и като печатница за писмата, окръжните разпоредби и вестника на ООРК. След това калугерката скривала печатните материали под монашеските си одежди и ги разнасяла по предназначение из Одрин и околните села, а част от тях оставяла на безопасно място в т.нар. „Касърова“ Одринска българска девическа гимназия.
Метохът на Вакла Бисерова бил пунктът, където куриерът на ООРК Добри Милев (от с. Студена, Свиленградско) донасял от България тайната поща, директиви, вестници и оръжие. Нищо от донесеното калугерката не държала в стаите на метоха поради опасността от обиск. Тя си имала специално изкопано в градината на метоха скривалище за документите и оръжието, които предварително слагала в тенекии. Входа на скривалището монахинята Вакла майсторски замаскирвала с гасена вар.
След потушаването на Преображенското въстание, избухнало през август 1903 г. в Одринска Тракия, ятачката останала неразкрита от османските власти и продължила да живее в Одрин. Там през март 1913 г. тя посрещнала дългоочакваните освободителни български войски… Радостта на баба Вакла обаче била жестоко попарена само след стотина дена, тъй като през ранното лято на 1913 г. османлиите отново поробили Одрин и областта му… Затова 60-годишната монахиня напуска през 1914 г. обезбългарения вече Одрин и се установява в свободна България. Следващите 30 години от живота си баба Вакла прекарва във Вакъфския манастир. Като знаем, че този значим манастир в югозападната част на Ямболския край е наричан още и Хайдушкият, едва ли е можело наистина да се намери поподходящо от него убежище за ятачката на ООРК. Вакъфският манастир е измежду големите наши манастири както по градежа, той и по заслугите си. Не се знае кога точно е възникнал, но се предполага, че го е имало още през Второто Българско царство. Разрушен от османските нашественици в края на XIV в., скоро той бил възстановен и още през XV век вече се споменава в някои османски документи. Тъй като конкретни известия за историята на Вакъфския манастир през ХV-ХVIII в. липсват, думата имат легендите. А те винаги свързват началото на тази сакарска обител с една неголяма скална пещера в гората над сегашния манастир, наречена „Вехтата църква“ (или „Стария манастир“). Тази пещера, от която извирала и лековита вода, според едно от преданията, някъде между XVI и XVIII в. силно вярващ овчар бил превърнал в скална църква „Св. Петър“ преди да му се нареди насън свише да се премести там, където е сега манастирът, понеже именно тук било „свято място“(явно мястото на манастира през Второто царство). Според друго предание първият обитател на пещерата в началото на Робството бил български воин на име Петър, който станал и първият защитник на поробените местни българи. Той внесъл във „Вехтата църква“ двете й найстари икони: „Св. Троица“ и „Св. Апостоли Петър и Павел“. Покъсно воинът Петър построил параклис на името на Светите Петър и Павел. В края на XVIII в., през кърджалийското време, този параклис става хайдушко сборище за онези българи, които дръзвали да се опълчат срещу кръвопийците кърджалии. Един от тези дръзки българи бил Христо войвода от котленското село Градец. Именно той към 1810 г. превърнал параклиса „Св. Апостоли Петър и Павел“ в църква, около която изградил манастира „Св. Троица“. След това, вече в заника на живота си, Христо войвода се преобразил в монаха Хрисант и починал през 1813 г. като първи игумен на възстановения от него манастир, където е и погребан. До наши дни се е запазил надгробният му камък (плоча) с годината на смъртта му.
Освен Христо войвода с миналото на Вакъфския манастир са свързани и мнозина други хайдути, като Инджето, Кара Колю, Георги Гарабчи, Кара Добри, Ангел войвода, Даглъ Стоян… Още се носят легенди за 7 катъра злато, които (и златото, и катърите) Кара Колю заровил тук някъде в дебрите на Сакара. А Даглъ Стоян след 1836 г. подарил на обителта няколко хиляди гроша, за да бъдат раздадени на сиромасите от околността, но научавайки, че тогавашният игумен злоупотребил с парите, просто го заклал…
През Руско-турската война (1828/29 г.) манастирът бил разрушен, но още през 1836 г. той бил възстановен. Тогава върху руините на старата еднокорабна черква „Св. Апостоли Петър и Павел“ е издигната сегашната голяма трикорабна каменна черква „Св. Троица“ (с една абсида и без купол) — една от найпросторните стари манастирски черкви в България. 8 цилиндрични колони поддържат огромния полуцилиндричен черковен свод. Стените на новата (от 1836 г.) манастирската черква (от типа „базилика“) са гладко варосани и не са били стенописвани. След 1836 г. постепенно са достроени манастирският хамбар с готварницата и долният кат стаи, както и помещенията над манастирските порти. Изработен бил и нов дърворезбен иконостас по образеца на този от старата черква. Царските двери на новата църква водят в олтарното помещение, което е посветено на старите черковни патрони Св. ап. Петър и Павел. През Възраждането Вакъфският манастир се замогва и се превръща в духовно и поклонническо средище. Веднъж годишно, на храмовия празник Петдесетница, край манастира (и до наши дни) става народен събор, привличащ десетки хиляди души.
И днес Вакъфският (Хайдушки) манастир има внушителен външен изглед. Високи жилищни сгради са открити чардаци ограждат манастирския двор, посред който е черквата. (Впрочем под нейния олтар си стои едно „наследство“ от старата черква хайдушкото скривалище, традиционно свързвано с Кара Колю. Входът към него наподобява стенен долап.) Срещу входа на черквата благодатни струи се изливат от трите чучура на белокаменна чешма съвременничка на Христо войвода и на Инджето, за когото, впрочем, имало (това ще да е било между 1810 и 1821 г., когато Индже загива) специална килия на горния кат на една от сградите в манастирския двор… (За доизбистрянето на пълната научна истина сме длъжни все пак да отбележим, че според изследователя и земляка на Инджето (който е роден между 1765 и 1770 г. в ямболското с. Попово) доцент Милъо Петров през 1806 г. войводата напуска поробена България и се установява в молдовската столица Ящ, където до смъртта си е в личната охрана на тамошните владетели (князе)).
Вакъфският манастир, който в усилни времена е бил крепост на цяла плеяда народни закрилници, от 1909 г. става девически и през 1914 г. приема своето „ново попълнение“ 60-годишната одринска монахинянационалреволюционерка Вакла Бисерова.
И във Вакъфския манастир баба Вакла не остава равнодушна и безучастна към съдбата на неосвободените тракийски българи.Понеже османският геноцид през лятото на 1913 г. практически не е оставил вече в Одринска Тракия българихристияни, на дневен ред след 1919 г. излиза спасяването на българщината в Беломорска Тракия. Тази е и каузата на ВТРО. Именно нейно оръжие (може би на войводата от Нова Загора Руси Славов) баба Вакла и игуменката Ирина Димова укриват през 1923 г. в един от тайниците на Вакъфския манастир, както и в килията на игуменката… Съвсем скоро обаче новите поробители на Беломорска Тракия гръцките шовинисти напълно обезбългаряват областта… Така ВТРО вече няма кого да защитава там и скритото във Вакъфския манастир нейно оръжие остава неизползвано и непотърсено в следващите две десетилетия…
Но идва 9-осептемврийският преврат през 1944 г., поставил на власт комунистите и техните сподвижници от Отечествения фронт… Вече споменахме в началото за разследването на вакъфските монахини Ирина и Вакла от новите управници през ранната есен на 1944 г. Почти веднага след това събитие монахинята от Вакъфския манастир и тихата героиня от борбата за свободата на Тракия баба Вакла Бисерова си отива от света на живите на 31 октомври 1944 г….
Нашенецът, когото папата канонизира, или Житие на блажения Камен Вичев
На 15 март 1998 г. на двучасова церемония в римската базилика „Св. Петър“ папа Йоан Павел II обяви за блажен (степен, предхождаща канонизирането за светец) бившия епископ на Никополската католическа епархия доктор (по църковна история) Евгений Ливиджов Босилков, разстрелян на 11 ноем. 1952 г. от комунистите за „шпионска дейност“. На 26 май (неделя) 2002 г. (последният ден от посещението му в България, започнало на 23 май) на тържествена литургия (меса) за Петдесетница (по католическия календар) на открито на централния площад в Пловдив папа Йоан Павел II обяви пред около 10 хил. присъстващи (вкл. от много други страни) на български език за блажени и тримата също разстреляни съпроцесници на Босилков: Камен Вичев Йонков, Йосафат Андреев Шишков и Павел Йозов Джиджов (всичките от ордена на августиноуспенците). Така ние като ямболци се сдобихме с блажен (а това значи в недалечна перспектива светец) нашенец. Работата е в това, че Камен Вичев е от ямболското село Срем (сега в община Тополовград). Той е роден в семейството на Вичо Мерджанов Йонков и съпругата му Елена на 23 май 1893 г. Децата в това семейство са били 16, от които оцеляват 8. 10-годишен, Петър (Камен е духовното му име) Вичев е изпратен да учи в низшата (т.е. средна) духовна семинария на отцитеуспенци „Св. св. Петър и Павел“ в Караагач (предградие или квартал на Одрин) в Османската империя. Там за едно десетилетие, прекарано в сериозно умствено и строго нравствено възпитание, той завършва средното си духовно образование. Приел монашество (вероятно през 1912 г.) в обществото на отците августиноуспенци, Камен Вичев продължава учението си в едно от найавторитетните католически висши учебни заведения Духовния университет в Лувен (Белгия). В Белгия той следва от 1914 до 1921 г. философия и богословие, като междувременно през 1918 г. си идва в България, за да отслужи военния си дълг. На 22 дек. 1921 г. Камен Вичев е ръкоположен заедно с брат си Иван (1887-1981) за свещеник, веднага след което става ректор на висшата духовна семинария „Св. Лъв“ в Кадъкьой (древния Халкедон мястото на IV-я Вселенски събор през 451 г.) на азиатския бряг на Босфора, точно срещу Цариград.
Ректорстването на Камен Вичев в Кадъкьой продължава до 1925 г., когато той заминава на специализация в Института за източно-църковни изследвания към университета в Страсбург (Франция). Специализацията му приключва през 1928 г. със защитата на докторат по богословие и каноническо право. Така на 35 години Камен Вичев става професор доктор, като за професор е избран още порано в Кадъкьойската висша семинария. В нея той продължава да работи и през 1928-1930 г. В Кадъкьой е издавано найавторитетното за времето си специализирано списание по въпросите на източнообредните църкви „Еко д’Ориан”, в чиято редколегия Камен Вичев е до 1930 г. През лятото на съща та 1930 г. той се завръща в България и до 1952 г. живее в Пловдив. Става учител по философия, етика и психология в престижния тамошен френски колеж „Св. Августин“ и е такъв до закриването на колежа от комунистическата власт през 1948 г. Неговите ученици (сред които са били световноизвестният интелектуалец Петър Увалиев, журналистът Димитри Иванов и посланикът на Израел у нас Емануел Зисман) са го запомнили като изключително ерудиран; благ, но твърд; справедлив, проницателен, скромен, стриктен, с много демократични разбирания човек и истински монах. С преклонение си спомнят за отец Вичев и световно известният специалист по романски езици проф. Иван Петканов (роден 1911 г. в Ямбол) и видният литературен историк акад. Петър Динеков (1910-1992), който е бил негов колега през 1936/38 г. През целия си „Пловдивски период“ отец Камен подпомага брат си Иван Вичев в служението му като енорийски свещеник на най-голямата и представителна униатска църква в България „Възнесение Христово“ в Пловдив. А когато в София под патронажа на цар Борис III и под председателството на проф. Богдан Филов се провежда IV-ят международен византоложки конгрес (9-14 септ. 1934 г.), единственият участник от страна на българските католици е именно Камен Вичев. Неговият доклад „Византийски влияния върху старобългарското право“ (главно за византийските заемки в „Закон судний людьм“) и до днес не е изгубил научната си стойност. От 1939 г. отец Вичев е член на редакционния комитет на католическия официоз у нас вк „Истина“. В този седмичник само през 1945/47 г той публикува (под псевдоним) около 70 материала, а освен това е дописник на френски научни и популярни списания. Вероятно през 1948 г. Камен Вичев става и главен редактор на в. „Истина“, последният брой от който излиза на 15 юли 1949 г., когато е спрян от властта.
На 22 дек. 1946 г. в униатската черква „Възнесение Господне“ най-тържествено е честван 25-годишният свещенически юбилей на Иван и Камен Вичеви, както и дългогодишната просветителска дейност на помалкия им брат Димитър (Минчо) – също учител във френския колеж „Св. Августин“. На юбилея подобаващо е оценен изключителният принос на тримата братя Вичеви от ямболското с. Срем за напредъка на Българската католическа църква от източен обред. Скоро обаче комунистическата власт започва да нанася удари по българските католици, като през 1948 г. затваря всички техни учебни заведения, вкл. пловдивският френски колеж. Още известно време просъществува източно-католическата семинария в Пловдив „Св. Василий“, на която Камен Вичев става главен директор. Същевременно от 1948 г. той е национален настоятел (главен викарий) на отците августиноуспенци в България, а от следващата 1949 г. е издигнат за настоятел на всички августиноуспенци в Източна Европа и Близкия изток. Постовете на Камен Вичев (напомняме, че той редактира и в. „Истина“) точно в тези смутни за всички вярващи християни в България времена обаче съсредоточават върху него цялата сатанинска ненавист на управляващия безбожнически режим.
През 1951 и 1952 г. комунистическата власт пристъпва вече към окончателно смазване на католическата църква в България. В това жестоко време именно нашенецът Камен Вичев е най-обаятелната, най-ерудираната и най-авторитетната фигура сред българските (източни) католици и се явява нещо като техен харизматичен лидер. И, разбира се, няма как той да бъде отминат от червения държавен терор… Пътят към неговата Голгота започва в началото на юли 1952 г, когато Камен Вичев е арестуван заедно с още 9 августиноуспенци и 20-ина други духовници. Лятото на 1952 г. за 59годишния свещеник преминава в скалъпени обвинения, клевети, изтезания, издевателства… На 29 септ. с. г. в голямата зала на софийската съдебна палата започват откритите заседания по дело № 586/1952 г. срещу 40 обвиняеми за „шпионаж“ найвече в полза на Франция…Камен Вичев е обявен за главен организатор на „шпионска“ мрежа, обхващаща София, Пловдив, Варна, Русе, Сливен и Ямбол. Затова неговото име е поставено на първо място в обвинителния акт, следвано от имената на Павел Джиджов, Йосафат Шишков, Евг. Босилков… На публичния процес именно отец Камен Вичев се държи най-достойно и най-неустрашимо, още повече, че няма илюзии какво му готвят червените палачи… И „очакванията“ му се сбъдват: с присъда № 895 от 3 окт. 1952 г. 4-мата католически пастори Вичев, Джиджов, Шишков и Босилков са осъдени от Върховния съд на НРБ на „смърт чрез разстрел и пълна конфискация на имуществото“. В следващите около 40 дни те найвероятно са се подготвяли вътрешно за предстоящата си среща с Господа… На 11 ноември 1952 г. в 23.30 ч. Вичев, Джиджов, Шишков и Босилков са екзекутирани в Софийския централен затвор.
Понеже дотук в материала неведнъж се спомена за униатството (или още „източен католицизъм“ или „католицизъм от източен обред“), нека уточним, че при него се признава за църковен глава папата, но поне външно се запазва източно-православната обредност и се служи на църковно-славянски или на български, а не на латински. За униатските свещеници не е задължително безбрачието, но от 1926 г. в България не е имало случай на женен униатски духовник. Специално в Тополовградско (където е сега родното село на Камен Вичев Срем) униатството се разпространява след 1863 г. от широкопопулярния бивш светогорски монах Пантелеймон Желев. Впрочем проповедите на Пантелеймон спечелват за унията (т.е. съюза) с Рим и 2 села на другия край на ямболския регион: Зорница и Правдино, които стават изцяло униатски. Родното село на блажения Камен Вичев Срем обаче не се повлиява от Пантелеймон и си остава православно. Православно е и многолюдното семейство, от което произхожда отец Камен. Само той и братята му Иван и Димитър, както и племенникът им Велик Вичев стават униати. Срем дава на католическата църква от източен обред и архиепископ Методий Стратиев (роден 1916 г), както и монахинята Стояна (Чана) от ямболския манастир на кармелитките.
Сега униатите в България са около 15 хил. Специално в Ямболско в наши дни има 6 действащи униатски храма в Ямбол („Св. св. Кирил и Методий“) и в селата филипово, Атолово, Присадец, Гранитово („Св. Тереза на Младенеца Исус“) и Правдино („Светото Семейство“). Самият Ямбол е бил твърде значим униатски център и явно неслучайно точно тук на 29 май 1929 г. се провежда конференцията на католиците от източен обред. В нея участват 27 делегати 13 свещеници (един от тях е братът на Камен Вичев Иван като пловдивски представител) и 14 миряни от общо 15 енории. От Ямболско са представени 7 енории (което пък ни показва, че през 1929 г. половината униатски енории в България са в Ямболския край): Ямбол, Тополовград, Зорница, Атолово, Присадец, филипово и Гранитово. Заседанията се провеждат в новата (от 1925 г.) сграда на Ямболската семинария на отците успенци „Св. Св. Кирил и Методий“. В работата на Ямболската конференция взема найдейно участие самият апостолически визитатор в България (през 1925-1934 г.) архиепископ Анджело Ронкали бъдещият папа Йоан XXIII (1958-1963), известен и като „Българският папа“. (Впрочем, той е посещавал Ямбол и други два пъти на 22 май 1925 г. и на 23 юни 1935 г.).
От 4-мата блажени новомъченици трайно свързан с Ямбол е и най-възрастният сред тях Йосафат Шишков (1884-1952). И той като Камен Вичев е августиноуспенец (впрочем този монашески орден с официално название „Августинци на Успение Богородично“ присъства в Ямбол още от 1888 г. и тукашните католически учебни заведения са все негово дело). Пловдивчанинът отец Йосафат произхожда от виден павликянски (т.е. католически от западен или „латински“ обред) род. През 1894 г. постъпва в малката августиноуспенска семинария в Караагач, а от 1904 г. следва висше образование в Лувен (Белгия) до 1909 г., когато е ръкоположен за свещеник. Изкарва кратък стаж в Рим и се завръща в семинарията в Караагач (Одрин) вече като преподавател. Балканската война (1912-1913 г.) налага на отец Йосафат обаче да предприеме изселването от Османската империя на 75-те семинаристи. През времето на I Световна война (1914-1918 г.) той се намира в родния си Пловдив, а след това до 1929 г. е във Варненския колеж на отците успенци „Св. Михаил“. Отново във Варна отец Йосафат е и през периода от 1937 г. до арестуването си от Държавна сигурност навръх Бъдни вечер през 1951 г. А от 1929 до 1937 г. той пребивава в Ямбол. В нашия град отец Шишков ръководи низшата духовна семинария, като наред с това отговаря и за двете тукашни католически църкви униатската „Св. Св. Кирил и Методий“ (съществуваща от 1895 г.) и „латинската“ „Пресвето Сърце Исусово“ (която пък е от 1888 г.). Ямболското паство на отец Шишков се е състояло от над триста „българоуниати, павликянски, албански и смесени западноевропейски и близкоизточни католици“. През 8-годишния си „Ямболски период“ Йосафат Шишков явно се е трудил като учител, възпитател, проповедник, изповедник, хоров диригент…
Едва ли ще сме далеч от истината, ако предположим, че той е много близък родственик (може би дори помалък брат) на интересната, но практически непроучена фигура от ямболската история Вартоломей Шишков. За отец Вартоломей се знае, че (също като Йосафат) е пловдивчанин, павликянин и успенец. За свещеник е ръкоположен във франция на 22 септември 1894 г. През 1897 г. работи в Одринската мисия на отците успенци, а от 1898 г. до 1929 г. е настоятел на ямболските католически църкви. Като такъв, в края на октомври началото на ноември 1912 г. той придружава цар Фердинанд (католик по вероизповедание) през пребиваването му в Ямбол и при пътуването му оттук през Елхово до Лозенград. Вижда се, че блаженият Йосафат Шишков през 1929 г. в Ямбол „поема щафетата“ пряко от Вартоломей Шишков (който наскоро след това умира във Варна на 7 април 1931 г.). По този начин се оказва, че почти 40 г. (1898-1937 г.) един и същ виден пловдивски павликянски род излъчва настоятелите на ямболските католици.
А сега нека почетем с подобаващо внимание и някои други съпроцесници на блажените Вичев, Шишков, Джиджов и Босилков. От осъдените с 4-мата блажени през 1952 г. със сигурност са част от ямболската история поне още следните трима:
1) Марислав Антонов Байчев, свещеник и директор на Ямболската католическа семинария (присъда „20 г. лишаване от свобода и пълна конфискация на имуществото“);
2) Методи Димитров Стратиев съселянин на Камен Вичев и негов събратавгустиноуспенец. Роден през 1916 г. в Срем, завършва там началното си образование, а през 1928/31 г. учи прогимназия в Ямбол. Свещеник в Ямбол от 1946 г. до арестуването му на 11 юли 1952 г. и после след излизането му от затвора през 1963 г. поне до 1965 г: (присъда „14 г. лишаване от свобода и пълна конфискация на имуществото“).
3) Никола (Горазд) Костадинов Куртев от ямболското село Устрем (роден 1920 г). Осъден на „Ю г. лишаване от свобода и конфискация на половината от имуществото“.
След излизането си през 1958 г. от затвора известно време е помощник на брата на отец Камен архимандрит Иван Вичев в Пловдив. В следващите години архимандрит Горазд Куртев служи като енорийски свещеник в ямболското село Правдино, а по-късно и в Ямбол. Енорийски свещеник в Ямбол отец Горазд е до 1993 г, когато поема управлението на провдивската енория „Възнесение Господне“.
Своеобразно продължение на публичния (за назидание и сплашване) процес (от 29 септем. – 4 окт. 1952 г.) срещу Камен Вичев, Евг. Босилков и техните 38 единоверци е „Католическият процес“ (този път таен) е от 24 дек. същата 1952 г. с 10 подсъдими. Поне 4-ма от подсъдимите са свързани с Ямбол(ско). Те са: униатският свещеник Гаврил Беловеждов (2 юни 1920 8 юли 2003 г.) (духовник в Тополовградско през 1947/50 г.), може би най-популярният тогава ямболски лекар др Петко Иванов Момчилов, както и баща и син Янкови златари от Ямбол. И на този процес на нашия град не му се разминава без свидна загуба единствената смъртна присъда покосява „шпионина“ д-р Момчилов. Той е разстрелян на 23 януари 1953. г, а цялото му имущество е конфискувано. „Отървалият“ се „само“ с 20 г. затвор архимандрит Беловеждов в свое интервю от лятото на 1990 г. споделя, че Камен Вичев е бил ,един от найдобрите философи на България; мога да ви кажа, че беше световноизвестен в нашите среди“.
Още през 1998 г., т.е. преди решението за канонизирането му, към стената на бившия колеж „Св. Августин“ в Пловдив е прикрепена паметна плоча за отец Вичев, а 2 години покъсно в центъра на същия град до католическата катедрала „Св. Лудвик“ му е издигнат и паметник със средства на негов възпитаник от колежа. Към ноември 2002 г. пък е била издадена на няколко езика (вкл. и български) биография в стил „комикс“ на бележития нашенец и на другите двама новопровъзгласени. мъченици. Тя е с автор францис Келер и носи показателното заглавие „Възвърнатият спомен“. А в началото на 2003 г. във франция излиза малката като обем, но значителна като съдържание книга на Бернар Холцер и Жан-Батист Мишел „Червените завеси на София“. Тя разказва „житието и страданията“ на Вичев, Шишков и Джиджов и обща икона на тримата украсява горната й корица. Авторът Б. Холцер също като героите си е августиноуспенец и материала за тях е събирал в България както от хора, които са ги познавали, така и от архива на МВР, където се откриват досиетата на тримата новомъченици със смъртните им присъди…
Та ето такъв наш земляк – отец проф. д-р Камен Вичев папа Йоан-Павел II беатифицира (т.е. обяви за блажен) на 26 май 2002 г.
Елдорадо по ямболски
Между записаните иманярски легенди съвсем естествено има и такива, отнасящи се за обекти в Ямболския край. Повечето от тях визират Бакаджиците, други са за Сакар и за Странджа планина, а трети – за Манастирските възвишения.
Ние обаче ще започнем от самия „пъп“ на Ямбол, като най-напред приведем едно наукообразно твърдение, поместено във в. „Свободен народ“ от 11 май 1990 г. Още самото му заглавие е крещящо красноречиво: „Ебу Бекир джамия търси своите 180 оки злато“. Не ни е известно откъде авторът Александър Борисов (ямболски зет) е сигурен, че ямболската Ески (т.е. Старата) джамия трябва да се именува Ебу Бекир, но това го оставяме настрани… По темата на настоящата статия е следният пасаж: „През 1973 г. джамията е затворена уж за реставрация… Вътре в сградата започват безразборни разкопки, които на места достигат до 3 м дълбочина. Разкрит е тайният подземен тунел, свързващ Безистена и Джамията. През тези години е разкрит (впоследствие изчезнал) Мусалла таша (Вечният камък), под който са стояли 6 века 180 оки злато. Имали обичай в онези бурни времена в случай на природно бедствие или пожар да има готови пари за нов храм. (БНБ не е съществувала, нали?)“. След това си сензационно твърдение ямболският зет пита някого (или може би себе си): „Имало ли е и къде ли е сега това съкровище от 180 оки злато?“. За жалост този въпрос още не е намерил своя отговор… А съдбата на 231 кг злато (толкова правят 180 оки, понеже 1 ока е 1,283 кг) наистина съвсем не е без значение…
Нека сега се преместим на 9 км североизточно от Ески джамия там, където свършва Средна гора. С други думи, озоваваме се на историческия Зайчи връх. Иманярският фолклор обаче ни отвежда под него. Ето как:
„ Тайнствена изкуствена пещера под Зайчи връх крие много неизвестности в утробата си“ четем в ямболски вестник от 15 ноем. 1993 г. Нататък се разказва, че „преди години българка, живееща в тогавашния СССР, попада случайно на сателитни снимки“ и все така „случайно разгадава кода на заснетата местност“. След това героичната ямболка успява да изнесе снимките от съответното съветско „униформено ведомство“ и да ги донесе в Ямбол. „Специалисти геофизици са категорични снимката действително е на Зайчи връх и под него има пещера. Произходът й е изкуствен, създаден от човешка ръка. Датира отпреди векове.“
След тези си твърдения вестникът намесва вече историята и археологията. Наистина на Зайчи връх от повече от 1100-1200 години пр. Хр. е имало тракийски култов център, посветен на богинята Кибела-Артемида Фосфорос. Там е открит и единственият в България скален релеф на тази богиня-закрилница на носещия нейното име древен град Кабиле (достатъчно е да се разместят само гласните в Кибела, за да се получи Кабиле). На базата на тези неоспорими археологически данни вестникът развива мисълта си така: „Логично се налага хипотезата, че именно тази пещера е съхранила „жертвените дарове, поднасяни на богинята. Колко богатства е съхранила пещерата?“ пита се вестникът и мечтателно си отговаря: „Килограми самородно злато, изящни бижута, изработени от древните тракийски майстори, купища скъпоценни камъни, сребърни и медни съдове… или други неизвестни и неподозирани съкровища…“
Според вестника години наред тайнствени люде (най-вече, разбира се, от КГБ) търсят входа на пещерата, но от него няма и помен… В заключение вестникът от 15 ноем. 1993 г. почти попарва иманярските мераци с тези две изречения: „Ако спецслужбите са проявили навремето истински интерес към пещерата, тогава всички трябва да кажат „сбогом на надеждите“ за Артемидините дарове. Дългата ръка на КГБ без затруднение е проникнала там и майсторски е заличила всички следи“.
Разбрали безперспективността на златоносните си очаквания изпод Зайчи връх, нека преминем вече към иманярските легенди, свързани с Бакаджиците. Първата от тях е за Асан Баир и според нея „на юг от радиорелейната станция, там, където свършва хребетът, има висок камък като изправен човек. До него в гнездо е направено глинено яйце, опечено със златна монета”. Там щели да се намерят книжа с карта за заровено на 3 места злато.
Друга иманярска легенда гласи следното: „Над с. Чарган са Острите скали; те са на Бакаджика към зайдело слънце. Там има камък като гайда; върху него са изписани 3 кръгли знака. Щом намериш гайдата, обърни се на юг. Брой 4 крачки и копай там до скалата. Наблизо има площадка и до нея ще видиш дърво с издялана върху него глава на змия. Този знак сочи право към вратата на пещерата. От връх „Св. Петка“ към изгрев слънце на равното има плоча с изковани върху нея знаци. Под нея ще намериш вход със стълби, по които се отива в една стая. Там има много пари, все златни. До Медевица“, при свършването на Бакаджика, до кривия път на северната част. ще видиш скала, висока един човешки бой. На върха е равна и там са изковани 3 знака като букви. Под скалата също има вход към пещерата със съкровището.“[„Дедевица“ или „Индже войвода“ е вторият от запад на изток бакаджишки връх].
Друга иманярска легенда ни разказва за място, ниско в Бакаджика, наречено „Козарките“. Там ,ще видиш една каменлива поляна със скала; до нея път минава. Над входа за пещерата има знак три дупки за байрака. Като разчистиш вратата, ще намериш желязната ръчка. Щом я натиснеш към скалата, тя сама ще се отвори. От вътре до самата врата има кладенец, покрит с бакърена дъска. Внимавай! Ако стъпиш на дъската, ще паднеш в герана. Може да се мине само отстрани. Зад кладенеца има подземна река и там, при големия скок, водата се крие пак под земята. Вляво има тясна дупка; трябва да пълзиш и да минеш под реката. Сетне става широко и се върви леко. Върви близо до стената, защото има покрити герани и ще паднеш в тях. На тясното ще видиш железни пръчки, дето висят или стърчат. Не ги дърпай затъкнати са с камъни и могат да те затиснат. Вътре има голямо римско съкровище“.
Съществува и една иманярска информация, според която в Бакаджика над с. Търнава, близо до оградата на радиорелейната станция, са намерени две печени керамични плочки със следния надпис върху тях: „Екир Шукан паша алтън, пето Господне 1805-о. Тук до скалата на 4 места ще намерите: (на едното място:) 5 бакъра (с) чаши, ками, гривни, пръстени, огърлици;(на другото място:) 2 златни пушки; (на третото:) 7 товара махмудии; (и на четвъртото:) 17 гърнета диаманти, рубини, сапфири, изумруди, опали“. На гърба на керамичните плочки било изписано предупредително: „Имането е кърваво! На кръвта жертва принеси! Това ще сториш с кокошка и вино, 4 керемиди и още толкова свещи запали. Внимавай грешка да не сториш ще умреш! Със свои хора раздели и на Бог се помоли, инак умри… „Ако в това известие има някаква достоверност, би трябвало това „кърваво“ имане, укрито през 1805 г., да е „спечелено“ по пътя на кърджалийските изстъпления в оня период.
Поредната отнасяща се за Бакаджика иманярска легенда взема за ориентир Войнишкия манастир „Св. Богородица“, от който търсачът на богатство трябвало да извърви 400 крачки в южна посока. „Ще стигнеш един камък твърди преданието две на две крачки широк. От там ще мериш 4 крачки към зайдело слънце, по посока на Поп дере. Делвата със 7000 римски монети е заровена през пето 1345о от брат фискоде ла Корса. Парите са от мед, бронз, сребро и злато“.
А ето и какво разказва старият държелив иманяр Георги Андонов Раев на бургаския писател Петко Росен (1880-1944), когато двамата се срещнали навръх Спасовден (най-късно през 1940 г.) в близост до Бакаджишкия манастир „Св. Спас“: „Гледаш ли тези ями? Ние сме ги копали. Все нощя. Със стария руски монах Ювеналий бяхме големи приятели… Той бе намерил иконата на стария манастир. На гърба й имало писано: „ Търсете желязната врата; зад нея е безчетното съкровище, царската хазна”. Ама и царска сила е потребна, за да се разкрие. Виждаш ли оная, гътнатата канара? продължава старият иманяр. На нея имаше писано СКК, демек „сам Кара Кольо“. Сещаш се „ байрактарят на Инджето. И тяхното имане е тука“ уверява Георги Раев писателя, когото е взел за иманяр. Към този разказ можем да направим следното уточнение: Руският йеромонах Ювеналий, наричан гальовно от местните хора „Дядо Батюшка“, е служил в Бакаджишкия манастир „Св. Спас“ (който от 1879 до 1934 г. е под управлението на Руската православна църква) между 1900 и 1915 г. Следователно някъде в този период двамата „нощни археолози“ са извършили своите „проучвания“.
След току-що приведеното последно иманярско сведение за Бакаджика време е да преминем към „скритите съкровища“ на Сакар планина в Тополовградската й част. Според иманярския фолклор край с. Българска поляна, в местността Чупи кости „ще намериш отворена пещера, прав да влезеш. Вътре, на 45 крачки вляво, на стената ще видиш кравешки рог. Под него в земята са заровени 150 чанти, всяка по една ока“. Друго иманярско сведение ни насочва към намиращата се на високо място между тополовградските села Българска поляна и Хлябово местност „Бялата трева“. „Тук ще намериш пещера, в която се влиза отгоре. Ще вървиш прав до една стая, настлана с плочки. Една (от плочките) е по-различна под нея е златото“ уверено твърди иманярският фолклор. След това той ни насочва към Вакъфския манастир „Св. Троица“. И тъй, от манастира „тръгваш надолу и на един куршум разстояние ще стигнеш една отворена пещера. Като влезеш вътре, вдясно стената е зазидана и замазана. Оттатък е стая със злато и много ценни книги. Горе на възглаве е ключът. Лошо няма. Вдясно на стената е изписан човек без глава и крака. Срещу него има огнище. Извади половин аршин пепел и ще намериш 50 чанти със злато. Човекът на стената е тапа. Счупи я и ще се отвори врата към римската златна мина“.
А сега нека вметнем и едно сведение за Западна Странджа. Научаваме го от малкошарковския иманяр Вълчо Каракачанов (роден 1923 г.) чрез ямболски вк от 16 дек. 1993 г. „Чувал съм от по-стари хора, че „магарето“ било заровено тъдява. Това е съкровището на Вълчан войвода. Хайдушкото злато било към 10 тона“ разправя бай Вълчо и продължава с подробностите: „Разделили са го на три и го заровили на различни места. Едното било понавътре и май са го намерили преди години. Другото ми се струва, че ще е насам, а третото — още не се знае. Такива неща се заравяха близо до пътищата, да има някой отличителен знак, та да може после лесно да се намери: под някой ачик дърво, край чешма или кладенец. Много ме съмнява, — дава израз на иманярския си нюх Вълчо Каракачанов че може да е заровено край калдъръма на с. Странджа… Това е каменна настилка, останала от турско. Там бил пътят от Търново за Цариград“ уточнява малкошарковецът и завършва с горест и печал: „Само че там има застава; кой ти дава да при па ри ш…“
Последният иманярски мираж, който ще разгледаме, ни отвежда към Манастирските възвишения и поточно към околностите на с. Голям манастир. На около 1 км северозападно от това село, на източния хълм на Манастирските възвишения се намира късноантичната крепост Калето или Градището. Към 1977 г. крепостният зид и постройки във вътрешността на крепостта са личали, макар и почти под насип. На места стената е била запазена до 1 м височина. Недалеч от крепостта вероятно е имало светилище. Наблизо имало параклисче с изворна вода до него. Според иманярското предание, до входната врата на голямоманастирското кале ,ще видиш плоча с изкован върху нея пищов. На два аршина встрани е другата плоча, под която е стълбището. Има копани, пази се! Към зайдело слънце се намира камък прилича на лъв. Встрани на два аршина под земята ще удариш на плоча. Отдолу също има вход, но преди да влезеш, трябва да откачиш капаните. Пак към зайдело слънце ще стигнеш до параклиса.
Пред вратата му има също плоча, под плочата друг вход. Встрани е кладенецът. В зидарията му ще видиш плоча с изкован знак Св. Георги на кон. Кладенецът е сух. Извади плочата, откачи капана и тогава влез вътре. От Калето към изгрев слънце има сляп кладенец. Ще извадиш 3 мраморни камъка и през дупката ще влезеш. Внимавай, вътре има 12 самострела и трябва да ги обезвредиш. В голямата пещера е пълно със злато от римско време“.
До тази митична пещера вече е време да спрем, читателю.
Пределно ясно е, че дори и герои от „1001 нощ“ да станем, пак ще е съвсем безсмислено и безполезно да викаме пред нея: „Сезам, отвори се!“…
Danny Boyukliev liked this on Facebook.
Ямболци от старо време http://t.co/SZouCysCbE
Ямболци от старо време >> http://t.co/SZouCysCbE
Алергична Към Бивши liked this on Facebook.