Стефан Бочев: БЕЛЕНЕ (PDF): ИЗТЕГЛИ

Стефан Бочев: АВТОПОРТРЕТ (PDF): ИЗТЕГЛИ

Та питам се сега, когато сядам пред белия лист, дали формирането на характера, убежденията, възгледите, цялото ми отношение към хората, нещата, живота, тоталността на жизнения ми път, всичкото това не е само разгръщане в конкретното на онова неуловимо, но живо вътре в мен, всеобхващащо ме „нещо“, което е било заложено в самата ми „тъкан“ с предадената ми посредством кръвта наследственост, както и чрез някои много ранни, но извънредно мощни първи впечатления от сблъскването със света?

Беше надвечер. През оградата на бащиния ми двор, където аз, единадесетгодишно момченце, играех, видях да спира пред нас лъскав файтон – от онези „луксозните“, „с гумени колелета“. Слезе мъж на средна възраст –  с „уморено“ лице, нещо в мен веднага го забеляза, а фай тонджията посочи вратата ни: да, да, там е.

Непознатият тръгна по градинската пътека. Прес траших се, пресрещнах го. Ликът му се изкриви, мъчеше се да каже нещо, сълзи се стичаха по „умореното“ му лице:
– Георги… аз… вуйчо Георги… Америка…

Беше митичният брат на майка ми, потеглил в на чалото на века, още юноша, за САЩ, преборил се там с живота, станал „професор“. Момченцето, което сега го гледаше през моите някак си „усещащи“ нещата очи, хем не „разбираше“, хем изведнъж вече „знаеше”: няма връзка, тя е непоправимо загубена.

Братът на майка ми, този „вуйчо от Америка“, се бе борил „там“, със зъби и нокти бе успял да се пребори и надвие, беше живял за момента, когато ще „се върне“ в страната си – живял в и за този свой блян. И беше дошъл в света на своя блян: само че светът на неговия блян го нямаше! Той беше чужд на България, тя – нему. И си отиде вуйчо Георги обратно в онази Америка, от която
цял живот беше мечтал как ще се върне „в страната си“, но сега за своята Америка, откъдето беше дошъл, нямаше душа. А пък тука, в божем „своята“ България, беше чужд – напълно чужд: мястото му го не помнеше…

Остана у мен от това събитие коренно предразположение, тревога даже: да не изпускам връзката със страната, народа, „мястото“ си – да не се случи с мен същото, което беше станало с вуйчо Георги…

Друга такава случка, турила своя отпечатък за цял живот върху духа ми. Беше сряда – запомнил съм и деня, сряда следобед – в голямата бяла къща, която бе и домът, и черквата на дядо ми Стефан, протестантския пастор, чието име нося. всички спяха. „всички“, тъй да се рече де, защото единадесетгодишното момченце, т.е. аз, дето все не ми се спеше, бях си намерил някакво занимание на терасата покрив – нещо си играех.

Ненадейно дочух приглушен глас: ха, това е гласът на дядо ми – идеше татък, от стайчето в другия край напокрива! Приближих на пръсти отстрани на врачкàта: вътре дядо се молеше, сам, в това стайче – сам с Господа. Прочиташе на глас нещо от Библията. И сетне се молеше, молеше, молеше – някакъв дълъг-дълъг говор, сам с Господа. И после пак четеше – със своя сериозен, леко треперещ от вълнение глас, и отново се молеше, молеше…

Bнезапно момчешката ми 11-годишна главичка получи просветление: стана ми ясно какво собствено
вършеше моят дядо Стефан там. Беше сряда, вечерта в 7 часа предстоеше редовното седмично „молитвено събрание“ и той се настройваше за него! За тази своя ежеседмична среща с ония 2–3-ма дядовци и 4–5 баби, на които щеше, застанал на амвона, да говори от името на Господа, се готвеше с неизказуема, пределна сериозност, със сълзи в очите, с трепет до дън душата си! Bярваше в Бога, в човека, в мисията си. И вярваше, че е отговорен – знаеше, че е отговорен.

Там, на онзи покрив – на отдавна-отдавна изчезналата „голяма бяла къща“, в отдавна изчезналото, пометено от булдозерите на времето, мило, отлетяло завинаги Севлиево, – получих от моя дядо, без той да го знае, без да го зная и аз тогава, тази вътрешна повеля за отговорност, дълг, уважение към човешкото същество, от която повеля просто не мога да се отърва. Защото трепетният, сериозен глас на онзи мой дядо Стефан, от когото, чрез когото съм получил душата си, е тъй жив у мен, както беше в онова стайче – кънти във всяка частица от кръвта ми…