СПОМЕНИ НА КРАЛЮ КРАЛЕВ

СПОМЕНИ НА КРАЛЮ КРАЛЕВ – Разговор на д-р Вергилий Кръстев с Кралю Кралев и дъщеря му – Милка Кралева в гр. Своге магнетофонен запис, 1980-1981 година

В (Вергилий Кръстев): Откъде идва Вашият род? От рода на бащата и от рода на майка Ви? К (Кралю Кралев): От рода на баща ми идва от Чова Милан. В: Какво е това Чова Милан? К: Това е един прадядо четвърти прадядо на моят баща, който пристига от едно село в нашето и с още двайсетина семейства образуват нашето родно село Голямо Буково тогава се е казвало Коджа-бук. В: Какво значи Коджа-бук? К: Един голям бук в центъра на селото, където най-напред са се заселили пришълците от съседното село. В: Около този букли са правили хората в последствие или може би е имало нещо специално? К: Не са правили там, на друго място, но бука е бил тъй да се каже име да се получи, не е останало никакво такова понятие. В: Къде се намира това нещо сега? К: Сега се намира до съвета на селото, много близо до центъра. В: Кое село? К: Голямо Буково.

След чобан Иван се ражда негов син Кралю, откъдето почва нашето име вече Кралеви роден. Дядо Кралю Кралчев се казвал той същия, бил много набожен човек и е ходил на Света Гора и като се е върнал, много често е разправял на внуците си за неговите преживелици там. В: А защо се казва Кралю? К: Това е едно име, което в литературата му дават различни причини. Обаче, казват, че някакъв си шведски крал, пленен тука в някаква война с турците, трябвало да го заведат в Одрин и минават край село Факия голям сняг го заставя да презимува там. Тогава се ражда, където зимувал той в квартирата, се ражда на хазяите му едно момченце и те в чест на неговото присъствие, го кръщават Кралю. И оттам се разселва после малко по нашите села името Кралю. Името оттам идва, няма нищо друго, това е, та може би най-вероятно е това. В: А преди колко години, преди 200-300 години? К: По-малко е, по-малко, но най-малко 150 години от тогава.

Дядо Кралю имал син Иван, който почти с нищо не се помни от нашите, освен това, че той пък имал син Крале, когото дал му възможност да се изучи, ходил в Одрин, учил в училище тогава каквото е можело да се изучи, завършил е трети прогимназиален клас, този дядо Кралю, който е истинският моя дядо и е знаел към 6-7 езика. В: Това към кои години са? К: Това е преди Освобождението от турско робство. В: Той с какво се е занимавал?

К: Той е бил учител. Той е първият учител в селото и той е основал училището в село Коджа-бук тогава, и е имал шест деца, този дядо Кралю даскала, обаче е направил една основна грешка в живота си, че е спрял учителствуването си. Тук си е сбъркал може би пътя. Купил имоти, като се освободила България – турците бягали, и един голям земевладелец турчин продавал на много износна цена имотите си, и тогава дядо ми с баджанака си, дядо като учител, а оня като имащ пари, ортаци, купили от Зимица бахчи и много имоти до селото, към 200 декара земя и почват вместо да учи, той се отказва от учителствуването и почва да работи земя. И тогава заболява и умира на 33 години. Оставя шест сирачета. Това е било 1885 г. Но след 15 години почива и жена му и бащите ни остават шест деца, кръгли сирачета.

В: И едно от тези сирачета е вашият баща. К: Едно от тези сирачета е моят баща, който е бил четвърто дете на баща си. В: А вашият баща къде е бил в Голямо Буково ли? К: В Голямо Буково. Не са имали възможност да се образоват, защото са останали сирачета, свършили са трето и четвърто отделение. Това е било. В: Ами техния поминък какъв е бил, обработване на земята? К: Само земя и такова, бахчия, зарзаватчия, скотовъдство там не е имало.

В: И в последствие от вашия баща колко деца сте вие? К: Също шест деца сме ние, те всички имат по шест деца, и баща ми има шест деца, четири момчета, аз съм третото. В: Най-големия кой е? К: Най- големия ми брат Иван, втория сестра ми [Йорданка] и третия съм аз, който съм кръстен на бащата на баща ми – дядо Кралю даскала. В: Четвъртия? К: Четвъртия – брат ми Вълко, петия – брат ми Тодор, и най-малката ми сестра Лиляна. Четири момчета и две момичета. В: А първия ти брат коя година е роден? К: 1915 г., сестрата 1917-та, аз съм 1919-та.

В: Вие сте 19-ти набор, а кой месец и кой ден си роден? К: Роден съм според майка ми на една дата, според баща ми на друга, но аз приемам на баща ми – на 5.ХI. 1919 г. В: А не се знае кой час? К: Часа не мога да кажа, нито майка ми може да каже, нито баща ми. Аз съм ги питал, но те не помнят. Баща ми казва три дена преди Великден. В: Три дни преди Великден.

Вие къде сте учили? К: Учех в родното си село до четвърто отделение, такова училище имаше и понеже бяхме много деца по- нататък не можах да продължа, а баща ми ни изпращаше да учим занаяти. Дадоха ми занаят – шивач. В: Вие колко години се школувахте като шивач? Там минаваше през чирак, калфа? К: Чирак, да. Ами четири години бях чирак и калфа, калфа работех после. Завърших училище занаятчийско вечерно в Бургас, после се преместих в София. Но преди, като отидох в Бургас и почнах занаята си, големият ми брат Иван, беше влязъл в допир с Иван… Той ми разказа на мене, че така – евангелист. Аз отидох на едно събрание и ми хареса и после и аз се причислих към тях. И до 19… г. аз бях в евангелските среди.

В. Така се случи, че големия Ви брат? К: Той ни привлече да, и сетне и малкия ми брат и по-малкия, и сестра ми Йорданка, всички станахме евангелисти. В: Сега, Евангелската църква къде е, в Бургас? К: В Бургас, да и в София бях. Най-напред бях в Бургас, след туй отидох при брат ми в София. Там завърших училището занаятчийското последната година, там държах първия си майсторски изпит – мъжки дрехи и след туй някои събития ни задължиха да се върнем в Бургас при леля ми, която беше останала по политически причини съвсем сама. А тя много ни обичаше. Аз при нея живеех, като учех занаят тя много ми помогна. И нейния мъж беше един много добър човек, макар че беше политикант. Той беше в затвора, и аз трябваше да помагам на леля. Тя ни переше, така ни гледаше, а пък ние й помагахме с пари, така дойде време, станахме войници, в това време дойде преврата – 1944 г. Свяко ми излезе от затвора, стана голям човек, член на Президиума, обаче, ни даваше много голяма свобода. Макар че бяхме религиозни, много ни уважаваше и ни помагаше във всяко едно отношение – и пари и всичко. В: Свяко какво значи? К: Свяко значи или на сестра мъж, или на леля мъж. В: А тука е на леля Ви мъж? К: Да, тука е на леля ми мъж, лелинчо, както се казва. И аз почти до нейна възраст живях все при тях.

В евангелските среди се подвизавах много така активно, много обичах братята си, приятелите си, дружахме така младежите многс чисто, много сърдечно и имахме прекрасно Младежко дружество, детски училища и тука вече се свързах с моята жена Йорданка. В: В тези среди? К: В евангелските среди, там се оженихме – 1945 г. Баща й и майка й бяха много примерни евангелисти. Имаха три деца. много предани. Много се обичахме и до днеска сме в добри отношения така. Оженихме се 1945 г. В: Вие шиехте? К: Аз си работех. В: Имахте частна работилница? К: Да, частна работилница имах, няколко работници, но това беше малко време, след туй влязох в Колектива. Първото ми дете се роди също 1945 г. – Елка, момиченце, след 4 години и половина се роди …. В 1947 г., при особени обстоятелства, аз си бях направил къща и бях заборчлял с много пари – към 450 000 лв. тогавашни пари. И ми се наложи ние с другарката ми Йорданка да отидем в родното ми село, да работим шивачи, защото започнаха селяните да си носят градски дрехи и имаше добри условия. Аз като отидох – добър майстор, всички идваха при мене, и в разстояние на една година и три месеца ние изплатихме 430 000 лв. пари. Останаха ни само 70 000 лв., които бяха на бащата на Йорданка, и той ни ги опрости. Каза: „Аз не ви ги искам, само се върнете в Бургас, защото на Йорданка много й е мъчно, че е в село.“ И се върнахме, бяхме си изплатили къщата.

И тогава, като бях в родното си село и работех шивач, ми попадна книгата „Учителят“. Брат Боев беше дал на един евангелист Банчо Колев се казваше, който ми я изпрати в селото. И аз като взех да чета значи главите в „Учителят говори“, за мен стана просто отключване на някакви врати, и аз ключове просто намерих. Защото като ревностен евангелист, Библията много основно познава всички предмети, разучавах я много обстойно, даже преподавах на другите. Но имаше неща, които не ми бяха ясни. Като взех да чета в тези глави от „Учителят говори“, просто ми се разкриваха нещата. Така ми стана драго. Тогава и някои беседи намерих и прочетох и аз вътрешно ми се разкри друг свят.

И тогава ме усетиха евангелистите, че аз чета такава литература и дойдоха от църквата, пастора, като ми бяха в Бургас на гости и ми казаха, че ти си на грешка, не трябва да четеш такива книги, те са вредни. Влязохме вече в спор. Аз пък като един трезвен човек, и като направих една много ясна съпоставка, като знаех много добре Словото и Христовото учение, и прочетох и тия глави така, ясно обясняващи дълбоките духовни истини, аз не можех да се помиря с това, че не било верно. Викам: „Не е верно, напротив тука много хубаво се проповядва Христовото учение.“ Те пък казаха: „Ти значи си привърженик на Дънов?“ В: Ха, ха, ха! К: Казах: „Аз за привърженик не мога да кажа, но Той така прекрасно говори, че аз не мога в никакъв случай да говоря против Него, напротив, аз смятам, че Той говори много по-хубаво от вас.“ И поради това, че те не искаха аз да се откажа от тях, да се откажа от Учението, и даже да Го похуля, да кажа, че

Той не говори за Христа, аз категорично отказах това нещо и пред всички заявих, че Той говори истинското Христово учение: „Вие сте на крив път.“

В: И те Ви отлъчиха ли? К: И те най-официално ме изключиха от църквата като еретик. Аз станах и си излязох и до ден днешен не съм стъпил, въпреки че те после са се мъчили да ме увещават и т.н. Аз им казах, че с мен е свършено, аз съм си платил данта на вас, мене Господ ми е отворил очите за по-високо разбиране и нито нужда чувствам, нито връзка имам с техното учение. За мен това беше като Възкресение. Аз преминах от един живот към друг.

И от 1949 г., по Димитровден, реших да се откажа от месоядството, реших да стана вегетарианец. И казах на другарката ми, че вече няма да ям месо. На нея й дадох пълна свобода, ако тя желае да си яде, аз не й преча. обаче аз самия на мене си. И тогава тя пък, най-напред нищо не каза. но й било мъчно, заради това, че съм възприел други идеи, но понеже тя си беше добра християнка и разчиташе всичко на Бога, тя се е молила тайно в себе си: „Господи, ако Кралю е на крив път, дай ми знамение да живея с него, ако е на прав, освободи ме от притеснението, което имам.“ И тогава тя получава туй освобождаване. И това за нея е една мярка верна, че аз съм на прав път. И от душата й се отнема тази тъга. И тогава ми каза: Кралю, и аз няма да ям вече месо. Аз разбрах, че не е нужно туй нещо.“

И отсече и тя като и аз. За нас нямаше туй, че ни се яде, че защо сега ще се мъчим. Напротив, кат, че ли нещо естествено е било. Това беше също една мярка, че ний наистина отиваме във възходяща линия на нашето духовно развитие. 1-2 месеца нямаше, даже повече, тя като малка даже разказваше майка ти, че въобще не искала. Веднъж татко й купили един петел. Тя, толкоз значи й било мъчно, и не искала да яде. А той толкоз се ядосал, че станал да я бие, загдето не яде месо. А тя горката, яла, но тя естествено си имала. Въобще нашия живот е бил от Бога предопределен. М (Милка Кралева): … ? К: Какво колко? Ами да, това е 1949-та, значи, ти в 1950-та, на 14 юни си родена, почти значи, ти може би 1-2 месеца е имало като ний сме яли месо само. М: Защото… да ме пита… К: Да, да. да, значи виж какво нещо, да, така е. В: И как посрещнаха Вашето семейство, родителите Ви, Вашите братя, че напуснахте църквата? К: Братята ми се смутиха, бяха много отежнени. Ама понеже знаеха живота ми и ревността ми за Християнството и за църквата, аз в църквата бях един от най-деятелните и най-така изправни във всяко едно отношение. И затуй аз като влязох в новото Учение, те смутиха се най-напред. Но имах, най-малкия ми брат беше малко така, най-въздържан в изказванията си. Ние имахме конфликти с тях, спорехме, и те доста така ме докачаваха. Но аз не се оставях така да ме оборят, или да ме озадачат, напротив, аз обарях тяхната доктрина, и те като нямаха друго и викаха: „А, ти си се възгордял, затуй така говориш.“ Но в последствие, аз като бях на село, малкия ми брат като вършеехме и се разправяхме, така значи му харесаха някои работи и се решил в себе си и той да следва туй Учение. Но кат се връща в греда и пак го надъхват приятелите от църквата, и той пак взема позиция против мен. Той през това време се беше оженил, и за известно време ние нямахме много добри отношения с тях, в смисъл се въздържахме. Родителите на жена ми също бяха много така настроени противно на Учението, и не искаха даже „Добър ден“ не ни казваха, до тая степен. Но ние си мълчахме и си стояхме настрана и тогава Милка се роди тогава. И тогава в затруднено положение, но изкарахме.

Родителите ми, обаче, баща ми и майка ми не взеха противен план въпреки, че те бяха разбира се по-невежи хора, в село бяха, но имаха едно помиренческо и даже благородно отношение, не фанатично, религиозно отношение. Даже майка ми, Бог Светлина да й дава, тя беше още по-изпълнителна. Тати, някой път като отиде на гости викаше: „Е, голяма работа сега, сложи им да си хапнат месо.“ Майка ми вика: „Тъй ли? Дума да не става.“ Те вика така си вярват вика. Дума да не става, на тях, вика отделно ще си готвя. Майка ми така беше. Но баща ми пак Ви казвам, може би така необмислено. Но той нещо друго направи, което също му прави чест. Него го викаха много често съседите по Коледа да коли прасетата, да ги подрежда както в село правят, трябва отвътре да го изчистят, но когато аз възприех вегетарианството и бях при тях, защото бях за известно време една година и три месеца при тях. той се замисли и ми каза: „Момчето ми спря да яде месо, а казва хората колят добичета. Няма да ходя.“ И който го поканваше да дойде да му заколи прасето, вика: „Не, аз Кралю не яде месо, и аз поне няма да коля.“ И тури точка на това нещо. Значи баща ми той не че спря да яде месо, но поне така се, това също беше хубаво нещо Това е значи горе-долу. В: А майка Ви? К: Майка ми, тя си ядеше месо, те на стари години насиляха към месото, но уважаваше разбиранията ни. Е те не могат селяни хора така да бъдат като нас, особено тука в тоя край.

В Странджа почти нямаше религиозни хора, евангелисти почти нямаше даже, не окултисти и така си живяха. На стари години те дойдоха да живеят при мене, в моята къща, в моя двор, при нас бяха. И живяхме си, те отделно си живяха старите и ние по отделно, дойде време и си заминаха и така. В: Значи чрез Вас идва и… , постепенно се запознава с идеите. К: Е, разбира се.

В: Той фактически само Тодор, така ли? К: След като, значи преди още да дойдат баща ми и майка ми в Бургас, те в … и четвърта година чак дойдоха да живеят при нас. Останаха сами в село, всички бяхме вече в града, малкия ми брат, който беше женен и имаше даже едно дете и той, като Милка. Това е след 1950-та година значи, те доста са си мислили и се е молил той Господ да му открие дали съм на прав или на крив път. И веднъж дойдоха с жена си Маринка в къщи и искаха да им обясним някои неща. Престрашиха те, другите им бяха забранили, „Добър ден“ не ни казваха, църквата забраниха „Добър ден“ да не ни казват. И той го използваше, въпреки че ми беше брат. Но вътре е работело нещо в него, и той дойде една вечер в къщи и: „Бате, кажи ми туй, кажи ми онуй.“ Аз така, тогава стана нужда да поговорим, той видя, че няма.

Постави ми ребром въпроса: „Вий против Христа ли сте? Учителя Дънов Христос ли е?“ Аз му обясних, че ний не сме против Христа, Учителя Дънов не е Христос в тоя смисъл както те разбират. Ами че Христовия Дух работи чрез Него, това е дело на всеки човек, който реши да се посвети на Бога. Така че, и той му допадна това нещо, почна така да разбира, и най-после дойде на една екскурзия с нас, и като се връщаше от Белия връх, ний ходехме приятелите, тогава Братството ходехме на Белия връх, като се връща от Белия връх вижда едно видение: в пространството един старец с една много хубава физиономия, с хубава бяла брада, така се наближава към него, но във вид на портрет така по-скоро, отколкото на физическа личност и го видял, че той се позастреснал и му казва: „Защо се боиш от Мене. Аз не съм толкова страшен, колкото си чул за Мене.“ Поговорил, такъв глас, той просто се спомнил и казал: „Бреей!“ И тогава той вече идва пак и ми казва: „Бате, аз имам такова силно доказателство, че Учителя не е против Христа!“ И тогава взема да такова, и той решава да доди и идва, и спира и той да яде месо и вече се причислява и от тогава той и семейството му веднага идват в Братството и до днеска той си е наш брат. Той има други специални опитности, но и него го изключиха пак. В: Ха, ха, ха!

К: Така значи, ний минаваме през Разпятие, обаче, възкръснахме за новия живот, но за нас беше една истина. Точно така. минаваме от един живот към друг. И засега приятелите ни евангелистите, ний не ходим в църквата никак, те вече някой от тях ни поздравяват, но те не видяха абсолютно нищо лошо да говорим против Христа, против християнството, против тях. Уважавахме си ги и доста от тях са озадачени, и семето е посято в тях. Те са с ограничено съзнание, доволни са от това, което имат. Също с балдъза ми, с шурея ми, които са в евангелската среда, по религиозни въпроси с тях не говорим, за да не спорим, обаче се уважаваме и така по този начин си живеем добре, помагаме си. В: А Вашата съпруга, майката на Милка, откъде е тя, пак от същото село ли е, нейният род откъде идва? К: Не, нейния род, баща й е от Лозенград. Нейния баща, дядо Петър се казва той, който като млад е станал евангелист и се е оженил в църквата. Имал е много чист, хубав живот.

А е от Лозенград, преселен е в 1913-та година е дошъл в България, и по- късно в 1924-та, той тогава е бил малък се оженва тука и е имал три деца, от които първия е този Стефко, сина му, втората е Йорданка, третата е Марта. Нейната майка, баба Стоянка, е от Костенец тука, Ихтиманско. Тя била сираче, и тя евангелистка е била бабата. Много мила и добра жена беше, тя умря при дядото, при моите на стари години. Баба Стоянка, майка на Йорданка, тя като момиче е повярвала и е станала евангелистка в лостенец. Сираче е била, но решила да следва Бога, много ревностна е била, много чиста девица и така. Дядото като отишъл, тя била много бедна, обаче, той като я видял, имал вътрешно откровение и решил: „Ще го взема туй момиче.“ И я взима и от едно бедно положение я закарва в града и имаха един много примерен живот в евангелската църква. Те са на уважение биле до края на живота си. Много примерни.

Дядо Петър, значи бащата на Йорданка толкоз е бил предан, значи като малък не можел да се научи да свири, пък имал една любовница и й купил на нея, като пораснал, й купил такава мандолина да се учи. Тя го изоставила после. А той пък, след туй като вече се оженил в евангелските среди и имал момче, и решава, въпреки че е работил в съседно село и живеели временно там, пращали момчето си да се учи на цигулка и той действително се научи да свири на цигулка, за да свири в църквата духовните песни. Той го изпълни това нещо много хубаво и след туй образува се в Бургас оркестър, влезе в оркестъра, макар че завърши техническо училище, влезе в оркестъра. В църквата продължи да си ходи, водеше, свиреше на органа, свиреше на цигулка. Завърши сетне гимназия задочно музикална. В оркестъра се издигна до пост помощник-концерт-майстор и до днеска значи той е на уважение. Църквата не напусна службите, въпреки че го викаха, и го мъмреха и го заканваха, че ще го уволнят, че не знам какво, той каза: „Най-големите музиканти в света са били духовни хора.“ Те са писали духовна музика, не можете да ми забраните. Аз ще поставя въпроса, ти си съвременен човек вика, аз съм съвременен човек, но аз разсъждавам правилно и виждам, че музикантите са високо духовни хора са били. Аз поне ги знам. И беше на уважение, нито го уволниха. – нищо, но беше в изправност във всяко едно отношение. В: Много важно това.

К: Балдъза ми, която пък е детска учителка, също са я викали в отдел „Просвета“ да я мъмрят, или пък да й поставят въпрос да се откаже тя казала: „Аз, това ми е разбирането, аз като малка съм родена в тия среди, и затуй аз не мога да се откажа.“ И на нея също нищо не са направили, уважават я, но си гледа работата съвсем съзнателно с всичко такова, тя там не проповядва на децата, но ги учи, каквото е правилно са изправни, в това отношение рода на жена ми и нашия род са били в изправност.

В: И така, в един определен момент Вие се запознавате с идеите на Учителя и впоследствие на къде се насочвате, към Бургас, към кои среди се насочвате, при кого отивате пръв за контакт в Братството? К Да, след като бях прочел вече тази книга „Учителят говори“ в село и вече ми станаха така нови откровения вътрешно в ума вече, аз като дойдох в Бургас, най-напред нищо не предприемах. Само четях беседи, даде ми ги Георги Челибиев имаше един, бивш евангелист, който също се беше прехвърлил в Братството, отишъл там. И него преди нас го изключиха той е първият, който го изключиха. Той значи ми даде няколко томчета които аз четях. Известно време аз не ходех в Братството. Докато не ме бяха изключили от църквата, но когато вече ме изключиха от църквата аз тогава бях съвсем свободен и си отидох направо отидох в Бургаското Братство на служба и вече си слушах като слушател.

Първият ми допир вече с други хора, освен с Георги Челибиев, бяха брат Иван Бойчев и неговото семейство, защото по едно съвпадение ние бяхме съседи, живеехме на една улица, но не се познавахме. Аз. евангелист, той, но не се знаехме, но като вече влязох, той идваха, пеехме песни в нас и беседвахме. И вече в Братството като влязох аз, той брат Иван като видя, че отивам редовно веднага ми предложи да чета беседи защото четях по-хубаво.

Запознах се с брат Минчо Сотиров, който беше тогава ръководител, но не живееше в Бургас. С него имахме доста така хубави разговори, той много точно обясняваше нещата, и аз бях много възхитен от него.

Той ми даде мандат да уредя Братството, в смисъл да туря порядък в библиотеката и да се грижа за Братския имот. Даде ми специално пълномощно, като ръководител и като собственик на Братския имот, той беше негов имота, завери го в Нотариуса и ми възложи задачата да прочистя цялата библиотека на Братството. Тогава за мен това беше много интересно нещо, аз много обичах с книжа да се занимавам. И прочистих цялата библиотека, намерих много интересни работи. Брат Минчо имаше от 1900-та година насам разни списания и светски и духовни, между които намерих списание „Виделина“, издавано от д-р Миркович, една от първите годишнини. Там намерих от Учителя статии от които отпосле разбрах, че са от Него. Там намерих статии за френология, които като ги събрах, ги изпратихме после на брат Боев и те ги преписаха и ги запазиха. Аз имам от тези списания сега в къщи, при мене са. Намерих там също „ХИО-ЕЛИ-МЕЛИ-МЕСАИЛ“ под заглавие само Тайните на Духа и го имам и него продиктувано1902 или 1903 г. След туй, когато Бъчваров приема от Миркович вече да вади такова, не „Виделина“. сега „Новасветлина“го е издавал Миркович, „Виделина“, и „Виделина“ е било до 1905 г. В: И почва Бъчваров. К: За Бъчваров нищо не знам. обаче, той излиза до 1909 г., след туй спира, Бъчваров издава вече „Родина“, едно списание в голям формат, в което препечатва пак тези статии на Учителя, но вече не пише на Учителя, но просто темпераментите само. Аз и тях имам, обаче, са абсолютно същите. Тях ги намерих тогава при прочистването на книгите на брата, подредих тогава, имаше много беседи, направихме братска библиотека, подвързахме ги всички, имахме абсолютно цялото течение от печатаните беседи на Учителя. Много хубаво бяха подредени, направихме ги, въобще един порядък турихме. Тогава се повдигна, в Бургаското братство имаше една нива, подарена от една сестра, която обработвахме общо. И преди аз да вляза в Братството, и след като влязох. Оряха я хората, плащахме им, ние жънехме, и прихода от слънчоглед или от жито събирахме и давахме в братската каса. По тоя начин значи помагахме на общите си нужди. Сега, ний нямахме салон, Салона беше в къщата, която брат Сотиров подари, но тази кризата на квартири, едни хора влязоха без никакво разрешение под нас точно. И когато ний пеем горе, те долу спят, дигаха шум, правеха ни доста шумно, доста неприятности. Пък влязоха и не можехме да ги изпъдим. Тогава решихме да направим един опит да построим салон. То беше много мъчна работа, обаче, Господ помогна в тоя смисъл, че като бяхме събирали от братския труд парите, и решихме някой да даде кой каквото може и с труд общ, задружен решихме да предприемем. Тогава прибягнахме до едно решение от Братския съвет поискахме, да ни даде да поправим салона и го поправихме. Обаче, като взехме да го поправяме то толкоз старо беше, че майстора. В: То е къщата? К: Къщата, имахме и горе стая, видяхме, че ако вземем да го правим, то ще падне цялото и решихме да съборим горе тавана, и вместо да строим над тия хора, които живеят ние влязохме в преговори с тях да им отнемем една малка част, но в замяна на туй ще им дадем едно навесче така отвънка, ще го покрием хубаво да не тече и по този начин ний пък, отпред ще си направим един салон, отпред както ний искаме, до известна степен в нарушение на разрешението, което ни даде съвета. Но това беше единствения начин по който ние можехме да се сдобием. И го направихме туй нещо, майсторът се разхвърли, всички и взехме да си строим.

Но дойде човека, който трябваше да контролира туй, и ни спря строежа. Спря ни строежа и понеже аз движех работата, Братството ми възложи на мене тая работа, аз отидох в съвета при архитекта, който беше натоварен да ми дири сметка и ме запита: „Защо разрешението ви е за поправка, а вие строите нов салон.“ Но човекът, който ни забраняваше, той пък, негова братовчедка живееше в къщата на брат Сотиров, непосредствено до салона. Той знаеше какво е положението, как имахме неприятности с квартирантите, той го знаеше туй нещо. Той се случи тогава при архитекта. Когато ми зададоха въпроса: „Защо нарушихте туй?“ Аз си казах самата истина: „Другарю архитект, ний си черкуваме там, два пъти в седмицата. Ний пеем, ний се молим, ний четем в 10 ч. в неделя, те спят по-до късно и ний ги смущаваме. Когато пък те са свободни и трябва да си попеят и да си пуснат радиото, те ни пречат, Ний на тях пречим и те на нас. Затуй ний решихме да направим тоз пропуск. Решихме ето тука ще им дадем ний една част от нашата сграда, а отпред ще си направим нещо, независимо, и по този начин ще се уреди един спор. И те ще имат къщичка, и ний. Без да им искаме пари.“ И тогава този човек, който беше контрольор казва: „Другарю архитект, аз ви казвам, че това е точно така Аз, братовчедка ми живее там, знам какви неприятности.“ И оня, архитекта помълча, помълча и подписа. И ние си довършихме салона с една глоба от 200 лв. тогавашни пари, ний си платихме като нарушение. Това пак беше законово положение, ний довършихме салона, стана много хубав измазахме си го и го осветихме.

Поканихме приятели да се радваме и да пеем и да благодарим, че така. Тогава брат Сотиров дойде и държа той откри салона и каза едно нещо, което аз досега не го знаех. Това беше това, че на времето те от 1925-та, 1926-та година те са искали да построят салон, почнали да събират пари, и почнали да се препират защо така ги събирате, други пък викат трябва да се събират, други пък викат ще ги изядете тия пари. И вика не можехме да се разберем. По негово време Учителя бил в Бургас и браt Сотиров Го запитал: „Учителю, тъй и тъй имаме тази трудност, аз съм даг местото и къщичката, ама трябва да се направи нещо по-хубаво, искаме да направим, какво ще кажеш?“ Туй било на ул. „Богориди“. И Учителят внезапно се спрял и казал така: „Един човек в Бургас ще построи салона“ и нищо повече не казал. Туй го каза брат Сотиров. И аз вика, това е в 1926- та година ли, кога, а пък в 1954-та година ний правихме салона, значи близо 30 години. И като го каза туй нещо брат Сотиров, той се просълзи каза: „Радвам се, че думите на Учителя и желанието моето и на братята се осъществи, ето салона е готов. Аз даже видях във видение сега как Учителят влезе тука.“ Той, Учителя вече е заминал, нали. „Видях го вика във видение тука, Учителят доде, вика, ето тука влезе, вика, Учителят присъстваше.“ И бай Минчо, това беше краят на септември, началото на септември, и след два месеца бай Минчо почина. Бай Минчо почина на 10 декември 1954 г. Значи той много се радваше, че салона стана.

И всички приятели тогава, всички взеха участие и аз смятам, че този човек, който казва, Учителят казва: „Един човек“, дори се е говорело тогава, че не са били съгласни, Учителят е искал да каже, че единството в Братството, а ний наистина бяхме като един човек за построяване на Салона. Точно така, ама всички, даваха пари, един брат даде 5 000 лв., други дадоха работа, просто бяхме като един човек. Ама наистина, единство имаше голямо. Така стана.

В: Сега, това може би е склонност от твоя страна, обаче, аз наистина имах възможност, и наистина съм чел писмата, на които Минчо Сотиров се оплаква на Учителя от реакцията на приятелите по отношение на него. Понеже Минчо Сотиров се уволнява като полковник през Първата Световна война, впоследствие идва там и понеже той е свикнал на ред и порядък. На времето полковник е нещо много, той е бил на 2000-3000 души армия по време на войната. И все пак с неговата…, с неговия сан, с неговите знания, порядък и т.н. и понеже е един от първите ученици на Учителя и дори си спомням в едно от писмото на Учителя, в което пише до него по време на Балканската и Европейската война, когато той командва 3000 души и казва: „Огън, бий! Убий!“ Нали, една от заповедите нали на Мойсей „Не убивай!“ Учителят тогава му казва: „Ти сега минаваш през посвещение!“

Не знам как Той е разглеждал тези неща, но аз, когато четох направо ми настръхна косата, че по отношение на посвещението ние имаме съвсем различна представа, имаме неправилна представа. Впоследствие аз съм чел някои писма, които са изпращали онези приятели от Бургас срещу – Негo. К: Да, аз не съм чел.

В: Аз съм ги виждал и съм ги чел, на които Учителя, Той превежда Минчо Сотиров изпраща копия на пишеща машина на тези оплаквания до Учителя и Учителя връща писмо до Минчо Сотиров и по такъв начин го оправдава. И наистина, вероятно така е било, тези големи противоречия, противодействия, спорове, те не са били случайни. И сега това, което казваш ти, че един човек, аз го смятам, че обикновено в такива случаи един човек нагърбват. К: Да, да. В: Един човек, физическо лице, един човек – а физическото поле се нагърбва и той трябва да реши нещата. Например … но, което ми направи впечатление друго, че още от самото начало, че именно, още преди години Минчо Сотиров си е дал пълномощно по отношение на къщата. К: Да, да. В: И ти е връчил ключовете, за да оправиш библиотеката, това е много интересно. Другите не противодействаха ли, не правиха ли забележки по ония години? К: Не. В: Те бяха възрастни ли? К. Те бяха възрастни и бяха по-индиферентни, почти млади нямаше, не са таковаха, те ме обичаха даже, защото аз бях най-младия между тях и като виждаха, че им четях, и младо семейство и децата си водехме, те им беше драго. Нямаше такова да ни тероризират, нямаше такова нещо. В: Въпросът е в такъв случай, нали обикновено се появява ревност, защо той, а не ние. К: Не, нямаше, поне в самото начало нямаше, но отпосле се появи подобно нещо. В: Кога, след като направихте Салона ли? К: След Салона го бяхме направили, и след като вече брат Иван Бойчев почти ми даваше съвършено преднина, даже той ми остави всичко аз да ръководя и даже пред властите не можеше, аз уреждах. В: Той беше възрастен? К: Той беше възрастен човек и винаги аз движех, всички работи аз ги движех, особено административните. Някои от приятелите, един-двама души действително така почнаха да говорят, че щом съм бил евангелист не трябвало да ми се дава преднина, но това нещо аз. В: Ха, ха! А как се тълкува: „Един от вас ще построи салона.“ Как го възприеха те? К: Ами тоя въпрос те, никой даже не го забеляза, може би на мен направи впечатление. В: Не, аз съм го чувал това нещо, аз лично съм го чувал и смятах да Ви запитам, именно за това нещо. Не че не са го знаели, обаче си правили оглушки може би. К: Не знам, отпосле съм чувал, че някои от приятелите са казали така, поради това, че някои говорят задето съм бил евангелист ли, че не знам какво, те казали: „Абе няма какво да говорите против тоя човек. Тоя човек стана причината да имаме едно хубаво салонче, понеже той движи всичко, а вие сега не стига това, ами го лаете.“ Те точно така са се изразявали. Те казали: „Абе затуй признаваме, ама той все пак не е от нашите среди, той е дошъл отвънка, ей така.“ Доста така принизяваха ме, но това са разбирания на хора, които не са готови на жертва, и по-скоро са страхливци, и аз не им държа сметка.

В: А какво ще ми кажете нещо за Минчо Сотиров, той защо отива, нямаше кой да го гледа ли, какво? К: Аз по този въпрос не съм много наясно, защото той защо е отишъл там в с. Нейчево живееше той. В: Кой го гледаше? К: Имаше една Нейчева, съвпадение има в имената. В с. Девета по-право отидоха да живеят, имаше братска комуна някаква там, след – тази Нейчава имаше някакъв имот там, но те двамата си живееха. И след време се преместиха в Тополица и бай Минчо там почина. Защо е отишъл и как е отишъл, не знам. В: Дали, че е нямало кой да го гледа? К: Не, не е туй, той до последния момент си беше така изправен, крепък, в изправно човек беше, почти нямаше нужда да се грижи някой за него. Разбира се той помагаше на сестрата, и сестрата на него помагаше, но така да беше изнемощял, не беше. Но бай Минчо всякога, когато дойдеше, много добре беше приеман, добри беседи с него имахме. Аз лично с него съм говорило някои въпроси много хубави работи ми е казвал. Например той ми каза веднъж, когато е бил на границата в Малко Търново за известно време е служел, дали е било през самата война Балканската, или по-подир през Първата Световна война, не помня, но неговия взвод е трябвало да атакува турска позиция. И почнала атаката, като почнала атаката, турците доста така ги срещнали много сериозно със силен огън. Обаче, внезапно бай Минчо просто се чудел как сега, какво да постъпи, бил в голяма мъчнотия. И така вътрешно се молел, какво да направи и просто отвътре му казал Духът: „Ставайте!“ И той става и тръгва. И момчетата подир него, и внезапно става обрата. Турците веднага спират огъня и бягат, ама панически, но нашите хора успяват да хванат няколко души. И единият от тях като го питали, казали: „Абе вие защо най-напред така силно против нас бяхте, а пък какво ви уплаши?“ – „Абе ние нападнахме, ама по едно време като видяхме от вашата страна с вас заедно, барабар едни войници с бели коне, като огън, направо срещу нас. И ние веднага отстъпихме. Това е страшна работа, какво беше туй вашето!“ Значи това бай Минчо го казва туй нещо, че духовни сили са атакували, той туй искаше да ми подчертае, и аз напълно го приемам, че това е така. Бай Минчо беше много предан човек в това отношение.

То и в Писанието го има, че „Други сили воюват за вас!“ Той е бил предан човек.

За богомилите ми е разправял хубави работи, разправял мие как брат Пеню Киров, правейки обиколката на България по поръка и позволение на Учителя, я завършва в манастира на моето родно село Голямо Буково. „Света Петка“ се казва манастира, на който патрон е Света Параскева се казва една светица, и Свети Пантелеймон, който бил началник на тази област там, духовен. Там, именно, брат Пеньо Киров се срещнал със свети Пантелеймон на духовно поле и свети Пантелеймон в 1907 г. е било това и свети Пантелеймон му дал задача да основе кръжока в Бургас. И като се връща той, 21 човека, основава кръжока в Бургас, аз имам списъка на тях и от тогава съществува и кръжока, само, че спиритически кръжок. И след туй същия кръжок бива посещаван от Учителя, държал е беседи и т.н. и вече има известна книжнина, която някои се загуби, но един доклад така имаме на пишеща машина, дава така малко светлина, имаме списъка на тия първи основатели 21 души членове. За брат Пеню Киров, той е починал 1918 г. нищо не знам, освен което сме чули оттук оттам. Бай Минчо няколко пъти съм се виждал с него, с брат Иван Бойчев сме общували повече. В: Той кога си замина Бойчев? К: Бойчев си замина 1971 г., мисля, аз му имам некролога но точно не помня. В: Той Минчо Сотиров остави ли Ви нещо от документация, от някои материали, поради това, че първите приятели имаха много тетрадки и много неща, които си надписваха, тефтерчета, писмa от Учителя. К: Лично на мен нищо не остави брат Минчо, защото взима при себе си, и тези са останали при сестра Нейчева. И аз я търсих в София и говорих с нея и исках да ги видя. Тя ми каза, че са скрити някъде, и че ще ги предаде на Братството. Така поне след неговото заминаване. Някои други приятели са се опитвали, но не съм чул дали успели в това направление. Нейния син се разболя напоследък и аз нямах достъп до него, той беше болен, не правех даже и опити. Казваха, че тя предала известни работи, но къде и на кого, аз това не знам, не мога да кажа нищо. Мога да кажа също. че неговия син, брат Митко Сотиров прояви по прехвърлянето на салона в Бургас от името на баща му след неговото почиване, след като си замина брат Минчо Сотиров в невидимия свят, той се задължи и ми съдейства да прехвърли Салона на Братството, да не е негов. Не можеше, понеже не бяхме юридическа личност, но на няколко от приятелите, имахме тази възможност и я направихме. Тогава значи Димитър Сотиров ми даде пълно съдействие и посочи адвоката,задължи го, плати му да уреди всички документи и ги уреди прекрасно, с пълна готовност и братска любов. Аз само идвах тука, срещах се с него в театъра, казах му, че съм натоварен от Братството за тая работа. Той ме прие, каза: „Брат, всичко, каквото трябва ще направя, пари кои трябват, аз мога да уредя таз работа. Изпълнявам желанието на баща ми и моето желание. Този имот е подарен от баща ми на Братството, аз никакви преетенции нямам“, също и дъщерите му нищо не таковаха. Значи всичко така нормално и с любов го направихме.

В: Аз съм чел едно от писмата на Учителя. Той… Митко Сотиров 5-6 години, и в едно от писмата на Минчо Сотиров моли Учителя да дари живот, не да оздравее, а да подари живот на детето му, и направи ми впечатление, че още в онези години те са познавали кой е Учителят. К: Естествено. В: И си спомням този случай, че някой път, че човешкия Дух… , защото бях чувал, че имали много търкания така между баща и син и са се били разделяли, и затова питах дали нещо е останало повече от Минчо Сотиров. К: За тях нищо не съм чул. И аз знаех, че много не са, но на неговото заминаване, дъщеря му дойде най-малката, която много така плачеше и се разкайваше пред него и му искаше прошка, че не го слушала. Митко също беше там, но той беше така примирен, той имаше по-друго съзнание, тя не беше от Братството. Голямата му дъщеря, тя също не прояви никаква претенция за нещо. Аз съм с добро впечатление за тях, те си изпълниха така, но какви са били техните отношения като баща и син.

В: Други опитности не си спомняте от Минчо Сотиров? К: Ами почти нямаше, разправяше, че богомилите, когато са се изселили от Велико Търново и са се движили вече. когато са ги подгонили, са имали комуни в нашето место, където е тоя манастир в моето родно село. И от там се носи слух, че има богомилски гробища покрай нашето село. Той ми описваше, че те били в елипсовидна форма някаква, ама то не можеше да се провери, но то има известна истина, защото те действително са минали от там богомилски така групи. Друго по-така. В: Сега, от тези възрастни приятели, освен Минчо Сотиров и Бойчев, той имаше ли някои опитности да ви е разказвал с Учителя? К: За брат Иван Бойчев?

В: Да. В: Брат Иван Бойчев доста разправяше, аз помня една негова опитност, която е много хубава. Той като се връщал от фронта, на фронта се запознал с някои идеи чрез брат Георги Куртев, който, те бяха от един край. На връщане решил да се отбие в София и той отишъл при Учителя; Учителят го приел много любезно и много му направило впечатление че тоз човек е много благ, и от там се привързал много към Учението той после вече той става. Не знам, не знам. макар че брат Иван Бойчев държеше така доста много на православни обрядности. До заминаването, си държеше на някой неща, но си беше предан ученик, предан беше. Той имаше слабост да ходи в църквата – Православната. В: Е-е, ама не всеки може да се, ето например той се е доближил до Учението по външни форма, а не по вътрешен път, по Дух, и затова той не е могъл да освободи от формата. Има хора, които трудно са минавали и трябва време. К: Брат Сотиров ми каза един друг случай, в момента ми идва. Бургаското Братство първите години, даже до мое време почти, сутрин са излизали да посрещат слънцето и да си правят молитва в Градската градина, т.е. тогава Булеварда. И някои от гражданите са им се подигравали, някой са ги замервали с камъни, други пък попове имало, един поп, поп Овчаров аз го помня. Той значи пък ги е гонел и отивал и им е правел големи бели и е насъсквал и други хора. Обаче, брат Сотиров един ден го среща на местото през деня, обаче, не сутринта и го спира и му казва: „Слушай какво, няма да ходиш повече да смущаваш приятелите, когато си правят молитва тука. Защото, ако само една дума каже, както си тука, ще паднеш долу в морето.“ В: Това е станало на брега горе? К: Оня значи станал жълт като восък, отминал си и оттогава вече не е ходил в Братството.

В: Хм, така, а от другите приятели възрастните кои заварихте още? К: Почти само сестри, възрастни и без особена така активност, хора, които просто станала религиозност в тях, нямат нищо повече. В: Те имат ли някакви опитности с Учителя, между другото те трудно са контактували защото. К: Да, те трудно са отивали, например отивало е семейството на този брат Бойчев, защото са били железничари и са имали безплатни билети. И сестрата Радка, неговата съпруга, тя повечето е ходела. И от нея опитности можем да вземем, но те се свеждат така повече до външни неща, вътрешни, дълбоки работи няма, защото тя интелектуално не може да такова. Обаче е предан човек, с преданост голяма във Братството страшно гостолюбиви. Винаги е устройвала приятелите, какво ли не такова, при нея всякога са отивали добре посрещнати братя навсякъде. Даже и такива е имало, че са отивали да ги използват и да ги окрадват и т.н, и т.н. Тя е такава жена. техния дом беше отворен дом в името на Бялото Братство. И сестрата Радка е много предана жена.

В: А как се изразяваше тяхната дейност, на Братството в Бургас след като вече вие идвате, и вече поемате нещата. Вече чухме, че вкарвате в ред библиотеката, книжнината, впоследствие правите салона и т.н. Изобщо по какъв начин протичаше вашата работа, дейност? К: Протичаше, ние направихме опит да въведем повечко събирания и общувания. Това се поддържаше малко време и после пак отпадаше. Например, провеждахме, даже брат Иван Бойчев още си беше, ние в петък вечер се събирахме, четяхме Младежкия клас, обаче малко време, почнаха да идват много малко хора. И се виждаше, че всичкото това е само за един-двама, трима, пет души. Утринни слова доста време поддържахме.

Отивахме в 5 ч. сутринта. В: В Неделя? К: Неделя и после пак в 10 ч. на беседа и на екскурзия ходехме. И това нещо продължи малко повече от младежкия клас, но продължи. Прочетохме почти всичките така томчета, те са 13 годишнини. Всичките не сме ги прочели в такъв случай, защото 13 -години не продължи това нещо, по-малко: „Абсолютната истина“, да. Но доста време продължи, може би 1-2 години най-малко продължи, четяхме и то пак така. защото взеха да идват много малко хора. В: И накрая остана само неделя? К: Неделя 10 ч. и сряда. Тия две не са прекъснати. Е 3 сряда в колко часа? К: В сряда в 6 часа вечерта и сутрин в 5 ч. до миналата година през лятото винаги сутрин в 5 ч. В: В 9? К: Не, в сряда, но от както се въведе новото, лятно време, видя се. че вече не може, защото хората отиват на работа и не може. И го обърнахме само вечер, за школата в сряда. А, иначе си е в 10 ч. в неделен ден. Тя никога досега не е прекъснала. Даже тогава, когато ни взеха беседите, не прекъснахме. Беседите ни бяха взети, нямаше какво да четем, обаче, решихме: няма да прекъсваме, то пък имаше един брат, не му бяха взели беседите, донесе същата беседа и ний си продължихме. Не прекъснахме въобще порядъка на четене. Друго, така на братските празници, провеждали сме малко литературни часа, но все повече и повече умират тия неща. Нямаме хора, които да изнасят, или тези, които изнасят са все едни и същи, еднообразно нещо, въобще има един така да се каже упадък или едно, но от друга страна пак се посещава редовно Школата около 18-20 души, 25. В: В неделя? К: Това е в сряда вечер. Школата се посещава от повече хора. отколкото в неделя. Школата се посещава повече. В: В такъв случай вие водите? К: В повечето случаи аз я водя. Имам съображения, че така млади хора са така изложени на опасност, но въпреки това пак чета. Някой път брат ми Тодор, брат Митко, някой път и сестри, не всякога аз, даже в миналото други четяха. Гледахме така, които четат по-хубаво, добре да изразяват беседите, някои от приятелите не могат добре да ги изразяват, затуй тях по-рядко ги карахме, за насърчение. Това е, друго нещо особено в Братството не може да се промени

В: Ами сега, при сегашните събития 1980 година как стои въпроса със салона? К: Въпроса за салона ето как стана. Ние след като от брат Сотиров, след неговата смърт бяхме го прехвърлили на шест души от братския съвет на името, със създаването, публикуването в 1975 г. Закона за собствеността на гражданите в страната, вече нямаше право да имат хората по два имота. И видяхме, че тука положението е много деликатно, не може значи. И аз самия имах апартамент, и всички други имаха апартамент. Но една предварително помислена или допусната от небето случка или как да го кажа, че аз две години преди да излезе този закон, предусетих ли нещо, реших да прехвърля моята идеална част от салона на дъщеря ми Милка, защото тогава разбрахме ний, че като имам апартамент, не може да имам още един имот. А може да го има дъщеря ми. Аз взех съгласието на приятелите, може ли това нещо, да се освободя аз от тази идеална част, и да го прехвърля на дъщеря ми, защото трябваше да се откажа от апартамента. Значи така беше, за да се прехвърли апартамента на мене, трябваше да се освободя от единия имот. И да си избирам, дали братския или туй. И тогава аз направих туй нещо, и го направих веднага – го прехвърлих.

Средствата за това, обаче, не бяха мои пари, това се знае, бяха за Братството пари осчетоводени. И непосредствено след туй прехвърляне след една година, излезе Закона за собствеността, който изрично забрана да нямаш в никакъв случай. И се оказа, че и петте души имат апартамети и не могат да го имат. В такъв случай съвета трябваше да продаде братски имот, а той го продаваше, на който си иска. Но само дъщеря ми Милка беше безимотна, и тя имаше право да има своята идеална част, а законът пък позволява при претенция да се купи известен имот, тоз, който има идеална част, той има предимство, и съвета не му се бърка. И тогава т:а дойде като добре дошло, и тогава всички други, съсобственици така макар и фиктивни прехвърлиха (продадоха) своята част на Милка която стана собственик на братския имот, понеже няма никакъв друг. Това е уредено документално, и понеже пък имота не е неин, тя го е взела наследство, направихме една Декларация, в която се упоменава изричне че горния имот никога не е бил мой, на баща й, а е бил на Бялото Братство, подарен от брат Минчо Сотиров, не е и неин сега като го купува. Парите, които тя уж дава, не са нейни, а те са братски. Т= просто, поради това, че не е юридическо лице, тя става собственик, скри- собственик. Това е направено на Декларация, заверено е в нотариуса в два екземпляра, и аз го имам на разположение. На нея един, и на Братството. Катосъщевременнотя дава и такава Декларация, че поради това, че този имот не е неин, и поради това, че тя сега е безимотна, но ако се омъжи, понеже беше свободна, и нейния съпруг има такъв имот, или пък почине баща й – аз, и тя има право на моя имот, в такъв случай не може да има два имота, тя задължава приятелите да намерят начин, по който да си получат от нея имота обратно. Значи тя не се задължава да прави така. В: А те как ще намерят начин? К: Засега не се вижда никакъв начин, но може би, когато дойде това време, тя ще, В: Значи тя има и салон. К: Засега ние сме в салона, не плащаме данък необезпокоявани от никого, но доста пари дадохме по тия прехвърляния през всички времена. И за прехвърлянето, когато брат Митко Сотиров даде, Братството не се съгласи той да плаща, също и после за прехвърлянето на Милкино име и т.н., но братята с радост го правят това, а ний сме най- така в отделен двор, спокойно, никой нищо не ни казва. Хубави условия Това е. В: Значи тя има салон. М: … В: Юридически е твой. К: Юридически е неин, ама. М: … В: И тя ходеше и свиреше на цигулка в …, свиреше в собствения си салон, има си … на които свири на цигулка. К: Бургаското Братство е регистрирано по така да се каже… не може така да се каже, но наистина имаше едно нареждане да регистрират Братствата. Аз бях в София, беше през лятото.

Брат Боев ме извика и вика: „Кральо, веднага иди си в Бургас и регистрирай Братството.“ И аз, той брат Бойчев си беше жив, още като дойдох в Бургас и направих колко са приятелите, писах и подадох в съвета и подадох молба, че се регистрира. И тогава минаха близо две години и никой нищо не ми съобщи, дали е регистрирано, или не. Ние си продължавахме да се събираме.

Един ден, обаче, дойде един от София чиновник от Вътрешно Министерство, който ни извика в полицията официално мене, брат Бойчев и още един брат Михаил Вълков, възрастен брат от братския съвет и ни запита: „Вие ли сте представители на Братството?“ – „Да.“ Той като ги видя че са възрастни хора, каза: „Тия двамата хора не ми трябват, те са възрастни хора,“ Зададе им един-два въпроса и ги освободи, каза: „С вас си поговорим.“ Отидохме с него в една стая и той ми се представи, че е длъжностно лице и е изпратен със специална мисия около регистрирането Братството. И му трябват някои данни, които са нужни на вътрешното министерство затова той не може да ми дава обяснения какво точно каза: „Аз ще ви задавам въпроси, вие ще ми отговаряте, аз ще пиша тука и туй ще ви го прочета. Затуй ще ви моля за истината. Понеже виждам вие сте по-млад.“ И тогава той ми задава много въпроси, най-различни. някои от които помня, сега ще ви кажа, той сега например ми поставя въпроса: „От кога съществува вашето общество в Бургас?“ Аз му казах, че почти от началото на Учението на Учителя, обаче, там, където сега се събираме от 1926-та година се събират приятелите, имат салон официално. Запита ме как го имаме този салон. Аз му казах, че той е дарение от един приятелите, и казах, че е Минчо Сотиров. „Имате ли нотариален акт?“ Казах му, че засега имаме в тази форма, в която имахме. „Как го даде той?“ Ами той, купил го е на времето и го е подарил на Братството. Попита ме как водим службите си. Аз му казах, че се събираме два пъти в седмицата в неделя и … и това нещо откакто съществува Братството. Зададе ми въпроса как сме направили новия салон, щото той вече не е този, който брат Сотиров подари. Аз му казах, че от него имахме, работихме с общ труд, събирахме парите, които спечелвахме, предавахме нарядите на лържавата и събирахме и за доброволно пожертване. Имам списък даже ой колко е дал и така с общ труд го направихме, щото тъй и тъй беше положението. Освен това, понеже не ни стигнаха парите, ние поискахме на заем от няколко места, например от братския съвет в София поискахме 2 000 лв. Той кимна с глава и каза: Да.“ От друго място викам, вземахме от Тополица, вземахме 10 000 лв, Той каза: „Да.“ И след туй им ги върнахме. С това свършихме. Зададе ми въпроса: „Идват ли от София ваши съидейници ла ви държат събрания?“ Значи, специално нямаме такова да идват, обаче от време-навреме, или при някои непринуден случай идват приятели. „Кои приятели идват?“ Аз казах например идвал е Георги Томалевски. Той каза: „Да. Държал ли е сказки той?“ Казах: „Не.“ Действително, че не, брат Томалевски, но той е идвал и поздрави е приемал от хората, но повече не е имало. „Друг някой идвал ли е?“ Казах: „Да, идвали са.“ – „Кой е идвал?“ –  „Брат Боян Боев е идвал.“ – „Държал ли е сказки?“ – „Държал е.“ Той вика: „Да.“ Значи той знае някои неща за Братството. Пита ме: „Друг?“ Викам: „Кирил Икономов е идвал.“ – „Държал ли е сказки?“ Викам: „Да, 5-6 сказки по музика е държал. Той е музиковед.“ – „Друг?“ – „Влад Пашов е идвал.“ – „Държал ли е сказки?“ – „Държал е.“ – „Колко?“ – „Много.“ – ‘Къде отсядаше?“ – „В дома ми, в моя дом отсядаше.“ – „Да.“ И накрая вика: „Вие знаете ли Закона за младите не трябва да идват при вашите братски събирания?“ Викам знам, че има такъв закон, че младежта не трябва да ходи, обаче, викам аз разбирам за младеж, която е на 18 години. Такива при нас почти не идват младите, има възрастни хора. „Ами деца идват ли?“ Викам: „Деца не, но например моите деца, ако имаме братска вечеря, на която винаги си водим децата. И даже викам някои от децата, които учат на цигулка ни свирят някои песни.“ – „А тъй, вие нали знаете, че туй не е позволено?“ Викам: „Аз знам, че един родител е длъжен да възпитава децата си, докато са малолетни както той намери за добре, стига туй да не е против държавата. И затуй викам му казвам моите :т. аз така ги възпитавам, и ги уча на цигулка и като имаме общо събрание,  събираме да се видят, да се запознаят.“ – „Туй не е редно.“ Викам: Сега за вас може да не е редно, обаче аз съм морално, даже и материално съм отговорен за държавата, ако не възпитам детето си както трябва. , разбирам, така го възпитавам.“ Това вика не е така. Викам, е сега, – така. Вие викам сега нали сте на служба. „На служба съм.“ – „И вие сте с такова материалистическо разбиране. И вие викам сега, ако имате дете имате ли?“ – „Имам.“ – „И вие как ще ги възпитавате, в материалистическа или в идеалистическа философия?“ – „В материалистическа.“ – „Е, доста ами тогава викам защо аз да не възпитавам моето дете?“ Той се зае – Накрая след като ме разпитва по тия въпроси каза: „Сега аз ще ви прочета общите точки, които съм скицирал и ще искам да се подпишете.“ И ги прочете. Действително това, което аз му отговорих, това е писал човека. Прочете ми, аз се подписах и ми каза така: „Аз виждам, че сте честни хора, млад сте сравнително от другите хора, но виждам, че не сте някой воляджия, затова при тия стари хора им трябва да има някой млад, да им шета. Беседвайте си, вика както си намирате за добре, виждам, че няма а нещо лошо да правите, но аз съм държавно лице, събирам данните. Така че съм доволен. Разделихме се много приятелски освободиха ме, окол; два часа трая. И след известно време дойде регистрацията, имаме до днеска пълна свобода на събиране в тоя смисъл, в който се дава и на другите религиозни учения. Това е, което.

В: Какво ще ми разкажете за вашите контакти с приятели с провинцията, с тези от Айтос, Тополица, ходихте ли им на гости? К: Да изкажа моето мнение, малко. Сега да ви кажа право, още като влязо в Братството дали защото излязох от евангелските среди, имах едне естествено разбиране за духовните работи, но някак си така някои неша не ми допадаха. А за съжаление в Тополица и в Айтос се дочуваше и после се разбра, че има малко спиритизма има оставени някои корени, които се проявяват. Аз, с тези неща, нито ме влечаха, нито се интересувах, затуй много големи контакти не правех, въпреки че ходех. По братски работи си говорехме, ама да се поддам на тяхното, не се поддавах. Веднъж имах случай присъствах на един такъв случай, но така бях не разочарован защото аз не се интересувах, ама бях просто убеден за последен път така нагледно, че това е много отдавна минало времето му на туй нещо. Затуй въобще не се интересувах по-нататък. За в Айтос дочувах, че имат и групичка, че провеждат разни така сеанси, нито желание изявих, някои ме поканваха, но не ми казваха специално, че на сеанси ще ме викат, но се разбираше. Аз винаги не съм желал и не съм отишъл, и не ми се отдало и случай. Аз, ако си спомням такъв случай, аз нямаше да ги обидя. Аз не проявих желание и затуй не се поддадох на това нещо. Аз бях много доволен от беседите, които срещах в разговор с други. Аз самия си избрах Георги Куртев съм говорил по тоя въпрос, лично. Поставял съм му въпроса, но не да ми даде някакво обяснение специално, но просто като за знание, за сведение, специално се отнасяше за Тополица, че се проявяват. Той ми каза така: „Вече на 2-3 пъти вече ние едва спасяваме Братството в Тополица от тия прояви. Просто ще се въздържате от това.“ Той лично на мен ми го каза. Това за мен беше достатъчно да разбера, че няма нужда да се интересувам по-нататък и за Айтос и за др. Аз бях съвсем доволен от това, което срещах в беседите. На градината ходех, те толкова често както обикновено приятелите около Айтос. Те го имат градината я имаха, като култ. Те като кажат градината и просто като в манастир, и като такова. Аз така не гледам на градината, макар, че имам една висока оценка какво работа е свършила и какво е всъщност. И до тая степен така на поклонение и на ходене като култ, не това нещо. Обичам си всички приятели, уважавам ги, знам, че са на правата страна, но много… Това помогна доста много за едно положение, ако Братството например – полицията например, бяха така доволни, че аз не правя агитация за постоянно събиране в Айтос, а си държах, че се събираме, именно, в Бургаското Братство. Всеки в гнездото си.

Случвало се е на Петровден в Бургас няма един човек на Братството –  Петровден, всички избягали и отишли в Айтос. Ние отидохме един ден с Йорданка и бяхме само двамата, всички в Айтос. И тогава един каза, бай Георги: „Бреей, те бургазлии с кучетата…“  Действително така беше.

Аз държах празниците да се провеждат в Бургас, защото това е светлина, която е нужна за хората, които са в Бургас. Не като духовно …, а те се събираха в Айтос. За мене сбирките в Айтос до известна степен имат характер на селски сборища. Аз съм го казвал и на други хора. Защото за мене, аз съм присъствал в Айтос на Петровден, присъствал съм, аз лично съм бил изпълван с вътрешна, тая духовна радост, и съм поздравявал душите с пълна Любов. Обаче, при другите съвсем не е било така. Те просто са дошли, например 400-500 души да се изразят, да застанат пред тебе всеки: „Няма Любов като Божията Любов!“ – „Само Божията Любов е Любов!“ – „Няма Любов като Божията Любов!“ – „Само Божията Любов е Любов!“ – 400 души, или 300 или 200 да се изредят, това просто е някак си за мене една форма, която… Обаче, да се срещнат двама души и да си вдигнат ръцете и …, това за мене е свято нещо, аз съм го правел, и даже с всички съм го правел, но то не е било … така, но съм го правел или един път или два пъти през живота си. А сега тука не съм го правил, нали. Затуй, аз повече градината я смятам като място, където човек може да мисли, да се освободи от нещо, но това не става всеки ден, или всяка неделя, това не става с една предварителна подготовка… Така гледам аз на нещата. Но приятелите около Айтос са предани хора, аз не мога да кажа това.

В: Какво ще ни разкажете за брат Георги Куртев? К: Брат Георги Куртев малко съм контактувал с него, но колкото пъти съм имал съм бил винаги насърчен, винаги съм виждал в него един съвсем предан човек, той самия много така ме обичаше. Писа ми веднъж писмо. Само веднъж го помолих, така да се моли, бях още млад в Братството, той ми каза, така ми писа: „Слушай вътрешния Учител, който е. Той е най-верния. Вътрешният Учител, който отвътре ти говори. Колкото за това да се молим един за друг, това е наше задължение.“ Беше много хубав отговор за мен. Че не трябва да се гледа на хората като на някакви …, щото вътрешния Учител, той е най-верния, а пък да се молим един за друг, това е наше задължение като братя.

Беше много хубаво така, веднъж летувахме 10-тина дена със семейството си на градината. Дойде в сърцето ми желание имаше хубави круши, да взема 2-3 кг и да занеса в Бургас на бащата на жена ми Йорданка, евангелист, с който не се разбирахме по религиозни такова, но пожелах да му занеса. И казах на бай Георги, че имам желание, чувствам го вътрешно. Той каза: „Набери си брат.“ И аз като си набрах, казвам I – искам да ви платя.“ Той казва: „Можеш да не ги платиш.“ Аз викам: – да не ги платя, но аз искам да ги платя, защото ще ги занеса от мое ? Каза: „Да, може тогава.“ Каза, иди, коя сестра се занимава с тази рабс~? аз ги платих. Това за мен беше един много хубав пример с бай Георги първо, ми даде. второ, като видя, че аз искам да си ги заплатя, да ги да от мое си име. и каза: „Добре.“ Човек като ти дава нещо.

М: Той ти даде Завета на цветните лъчи. К: А. да. Той ми даде Заьа-: на цветните лъчи. След като бях вече в Братството няколко години — помня колко години, но той ме извика, изпратил по един брат хабер дойде брат Кральо в Айтос. И аз отидох, той ме повика в неговата стз= ми каза: „Аз имам право да ти дам една книжка, която си задължен да я пазиш и навсякъде да е с тебе – Завета на цветните лъчи.“ Казва: си я носиш със себе си, когато излизаш някъде, ще я държиш в къщи, когато е на чисто место и ще я четеш. Това е, което е за теб. Таз книжка да се дава на всеки.“

Сега за Тополица нещо ме питахте? В: Вашите контакти с приятелите? К: В Тополица обикновено правехме тъй Никулден и там по същия начин не ходех често, и нямах особени контакти, освен братски така с приятелите но… Горе да, те имаха едно место извън селото високо. Там излиза и там играеха Паневритмия. Ние понякога от Бургас масово отивахме специалис в Братството в Тополица, и играехме сутринта. Това го правехме няколкс пъти. Беше много тържествено, много мило и много сърдечно, наистина много хубаво беше там. Даже една година направихме едно летуване там Вместо на Рила, изкарахме там 10-12 дена с децата си семейно. Всеки ден играехме Паневритмия, всеки ден ходехме с децата си за вода на съседни изворчета, ходехме на екскурзия, много хубаво изкарахме. Това са хубави спомени, специално за Тополица.

В: А за Братството от Ямбол? К: За Братството от Ямбол абсолютно никакви допирни точки, освен веднъж ми се наложи и ме изпратиха един брат Каньо. Отидох за една вечер, преспах и на другата сутрин се върнах, но за какво беше, не помня.

В: А с Варна? К: С Варна сме имали по-голям допир, защото на един 9.IX. масово отидохме от Бургас към 20 души, после сам със семейството си съм ходел 2-3 пъти, с един-двама братя така бяхме доста близки. И те са ми идваха на гости, и аз им идвах. Брат Стоян акордеониста. В: Аз съм виждал и съм чувал, че там от тази област са се събирали на някакъв извор, някакъв бунар са се събирали? К: За кои става въпрос? В: Ямбол, Нова, Стара Загора или не? Куш-бунар? К: Това е за Куш-бунар и за Сливен вече. Там действително Бургаското братство по снимки съм виждал, че е ходило 1922-ра година или по-късно, и брат Сотиров е бил още военен тогава, имам му снимката. Те на Куш-бунар са отивали. Но аз нали съм влязъл в 1950-та година в Братството.

В: Искам да Ви питам още през тези години идваха ли, навестяваха ли Ви някои приятели от София? К: Идваха, да. Идваха, приятели идваха. Няколко души са идвали. Брат Томалевски е идвал. Той гледам, че идваше на почивка на морето, обаче, общувахме много, и много полезно общуване имахме ний с него през това. Защото в къщи той обикновено в нас гостуваше, ний имахме много хубави братски разговори в така много хубава обстановка и много неща добихме така представа за братския – за Учителя от това, именно, общение. Това е една много голяма привилегия за нас, особено брат Томалевски. Специално също, нарочно е идвал брат Влад Пашов. В: Той какво изнасяше там, лекции ли? К: Той изнасяше сказки. На най-различни теми, може би над 10-15 теми е изнесъл в Бургас. В: Къде ги е изнасял той? К: В братския салон. Специално всяка вечер изнасяше по една сказка. В: И той ги четеше ли? К: Той ги четеше, четеше. Той си ги пишеше, даже в нас. Той като дойдеше, никъде другаде ходеше, седне си в стаята и си напише сказката, и вечерта ще я прочете.

Имаше и някои вече написани, готови. Но е писал в къщи и даже е носел, имаме, размножаваме ги тук-таме, пише: Бургас, еди коя си дата. Тогава, именно, когато е бил в Бургас. В:Вие имате ли ги събрани тези неща? К: Имам ги, да. В: Защото аз имам една идея, впоследствие тези неща на Влад Пашов да ги съберем като една творческа изява на неговия Дух. К: Имам същата идея, и затова ги пазя. Това ще бъде хубаво нещо. Общо ще ги направим, да. В: И хубаво е, може би ще обхванем и някои други негови неща. К: Да. Това трябва да стане. В: Той между другото е и първият, който е започнал да оформя опитностите на учениците, но тези опитности на учениците бяха предавани в един друг стил. Литературния стил, който малко се доближава до един западен окултизъм, който не пасва при нас, независимо от това. А между другото някои от тези опитности, които той ги е изнасял, ги пък няма на друго место, защото са ги записвали приятели,които впоследствие са си заминали. За Влад Пашов така. И до коя година продължиха тези неща? К: Ами той, това нещо, не мога сега годините, в сказките е отразено, ама туй беше две или три години разстояние, след туй той вече не идваше, или да дойдеше, идваше за малко и почти даже не е идвал. Не е идвал. Но това в едно такова положение, в него време в разстояние на две-три години редовно идваше и седеше тука по 10-15 дена в къщи и изнасяше сказките. В: Дали му се противопоставяше някой? Не, нямаше такова нещо, нямахме такъв случай.

В: А, исках да Ви питам за Кирил Икономов. К: Да, Кирил Икономов и той идваше, пак така у нас отсядаше тогава. Той изнесе 5-6 сказки, много ценни по музиката, и нали останахме много доволни. В: Имате ли ги записани? К: Не, нямаме ги за съжаление. Той си ги имаше, при него си останаха. Навярно ги има и децата му, може би ги пазят, но не ни остави. Но благодарни сме, че той ни изнесе много хубави работи. За някои от песни специално. Но почти никой не оцени това нещо, и не запомни корекциите и забележките, които прави по пеенето, и пеенето си остана да си куца в Бургас. И даже и други музиканти, които са опитвали, между които е и Милка, просто не се поддават приятелите на правилното пеене, просто си пеят така по своему, забравят се, изсилват се, или така по тяхному си карат, и това е, но така е сега. В: Не можем да ги коригираме. К: Не можем, да.

В: Брат Боев идвал ли е? К: Брат Боев през мое време не е идвал, понеже той беше вече с крака зле, никак аз не съм присъствал на негова сказка. Но преди туй е идвал, той е бил и в Бургас като учител и много работа е свършил в Бургас той, но аз тогава не съм бил в Братството. Но някои негови сказки имам така печатани, случвало се е. Някой път сме прочитали някои негови сказки. Специално се съберем, да прочетем сказка от брат Боян Боев, или негови опитности. И брат Борис ни е посещавал. Не е държал брат Борис сказки специално, но така се е изказвал пред събранието, важни работи. Други приятели. Олга Славчева е идвала, но не е идвала така само тя да говори, като поздрав, като пожелание, като някакъв спомен само. Брат Жечо е идвал, той е бивш бургазлия. Той така като дойде ни поговорва, но не във вид на сказка, в братско така приветствие, някой спомен, което също са биле много хубави насърчителни работи, но особено така нещо.

В: Как се организирахте вие като ходехте на Рила? К: Организирането на Рила ставаше нали, след като разберем ще има ли на Рила лагер. Такъв имаше до преди години, предварително се подготвяха някои семейства съобщавахме, че ще отидем, и вече кой както може и какво може да носи. Който палатка си има, или пък братски палатки. Ходехме бургаското братство, макар че е доста далече. Почти всички приятели са посетили Рила. Ние специално моето семейство 3-4 пъти сме ходили В: Не излизаше ли много скъпо? К: Излизаше скъпо, ама от другаде си идваха парите, и сме много доволни, че сме отишли, защото, ако не бяхме – отишли, нищо нямаше да знаем. В: Ха, Ха! К: А ние сме така значи свърза- доволни, много хубави преживелици имахме, и децата и ний. За това нещо ни помогнаха, брат Влад ни помогна, в смисъл, че като отивахме там –  палатките се нареждахме добре. Той Брат Боев беше тогава още. Доволни сме много за Рила, организирането беше така.

В: Искам друго да ви питам как откликнаха приятелите след онез/ събития 1957-ма година, когато започнаха процесите, и след това събитията, които последваха. Как откликна всичко това у вас? Имаше ли разделяне на мнения? К: Нямаше при нас. Специално по процеса нямаше освен след туй идва веднъж Антов и държа уж един отчет, а той всъщнос беше едно клеветническо отношение против брат Борис, на което ние реагирахме, така направо си му реагирахме, и той се поразсърди, и: имахме някои факти, които той не можеше да ги премълчи и обеща, че ще се обади. И действително се обади после и каза: „Прави сте биле.“ Така че ние му посочихме някои неща, че не е така, както той говори, а и той самия не знае някои работи. И ни отговори с писмо, аз имам даже писмс че действително е било вярно това, което сме твърдели ний, че и те са имали пропуски, и той каза: „Ще са поправим.“ Та ний нямаме разделение в Братството. Вярно е, че се чу нещо, че по едно време, у-у-у, че страшно много пари, с чували, с не знам какво. След туй разбрахме, че е било не само преувеличено, но просто измислено. Нямаме, и до днеска Братството в Бургас е съвсем единно по тоя въпрос и не се смущава по нищо около процеса. Е, може да има някои, които да не са съгласни с някои неща около ръководството, което брат Борис провежда. Но то никога, през никое време, в никои общества не е имало единство. И през време на Учителя и през времето на Христа, все е имало хора, които са били недоволни от нещо, така че това не може да бъде човек да се отчае, или човек да каже не е редно. През всички времена човек е такова нещо.

В: Искам да Ви питам, сега Вашият баща е бил в Буково, и сега това е место на колко километра от Бургас? К: 55 км. В: Сега в момента Вие. където работите, или? К: Където имаме место, на 55 км. В: В Странджа планина? К: В Странджа планина, на река е. В: Вие там какво сте направили? К: Там направихме още 1946-та година един хубав каптаж и един водопровод с хубав резервоар, на едно хубаво южно изложение, и едно хубаво място значи за почивка. Това направихме, и всеки, който го види става драго и вика: „Абе хубаво нещо направихте бе, е-е-ей, виж какво нещо е човекът!“ М: Ти каза 1946-та, пък сега вече сме… К: 1946-та направихме за резервоара и водопровода казах, а сега, в момента ме пита какво съм направил. Направихме едно место го заградихме, и една малка виличка, и сега там е хубаво, засято, хубаво место. В: А бадемите които тука донасяте? К: Те са на друго място, те са край Бургас на едно място. М: Хубаво место. К: Хубава къщичка, много хубава, на Милка стаята там я отворихме оня ден, ха,ха! В: Ами тези фъстъци, вие ли ги садихте? К.Фъстъците са от Буково, ний ги садихме, и живот и здраве догодина ще садим повече, ако сме здрави. В: Като приказката на Косе Босе, трябва и тази да работи, но няма кой. К: Е, лесна работа, голямо е мястото, е, ако имаме възможност, ще сеем.

В: Вие имахте ли големи трудности във Вашата професия като шивач, ли проблеми с намиране на работа? К: Аз бях облагодетелстван, не съм имал голяма трудност, защото родителите ми, макар че бяхме сравнително бедни, не толкова бедни, но не и богати, ами просто трудолюбиви хора родителите ми. Дадоха ме шивач още от малък, но бях при леля ми, която нямаше деца, бяха по-заможни хора и тя много ме обичаше, защото бях на името на баща й и тя е първо дете на баща си, върви по негова линия. Тя много ме обичаше, даже тя ми подари една пара, от която впоследствие си направих пръстен, венчален и го носех много време. Та в занаята се случих при един много добър майстор – грък по народност, но с едно хубаво разбиране така. Много ме обичаше, добър майстор беше, научих се хубаво. При леля като живеех, не видях така да гладувам, да изнемогвам, нямаше. Добре ме хранеше. До 9.IX.1944, свяко беше в затвора, както казах одеве. Той излезе от затвора и стана на голяма служба. Аз пък се ожених и си бях вече отделно. М: Работеше в кооперацията. К: Работех, в кооперацията съм бил. М: След това напусна кооперацията. К: Ами аз кооперацията почти не я напуснах, напуснах я за малко, после пак влязох. М: Работеше в къщи. К: Работех в къщи, кооператор. 33 години имах трудов стаж. Занаятите, те хубави бяха, два занаята вземахме, изкарвахме с тях прехраната си, къща си направихме, децата – горе-долу си изучихме, повече от нас си. Ний бяхме с по-малко образование, те с повече. Децата ни слушат.

В: Останаха ли някои документи, някои неща от Минчо Сотиров, от Бойчев, по отношение на документация? К: Да, аз одеве пропуснах да кажа, лзбре, че отново ме запитахте. Щото действително имаше към десетина папки, които аз бях прегледал. Те не бяха някакви особени материали, но все пак бяха хубави материали, които при големия обиск, то не обиск, ами то как беше, вземане на литература, коя година беше 58-ма година ли беше. Тогава в Бургас вземаха, от мен вземаха от къщи, и след туй отидоха в Братството, вземаха литература и тия папки. И аз ги помолих да v оставят, защото са архивни, а те казаха: „Именно, защото са архивни, ще ги вземем.“ И ги вземаха. Наистина не бяха нещо особено, но хубаво беше.

Някой отчетни тетрадки имаше, те като видяха, че са отчетни пък, •азаха: „Е, те са отчетни работи, може да ви се потърси някога сметка, запазете си ги.“ И ми ги дадоха. Между които е на брат Сотиров, там тия „етрадки, където те са провеждали трудов ден, братски ден са правили опи ги например: турили шкаф в Бургас на улицата, турили вътре книги с цената, колкото е, и всеки сам да си вземе книгата ида си плати доброволно. Вий правили ли сте такъв опит? За документи, нито брат Бойчев няма нещо особено.

Мен ми се случи веднъж от Журков, макар и много за малко, аз исках да прегледам неговата литература и жена му ми позволи, но дойдоха гости и на мен ми се отне тази възможност. Сетне пък вече те не се съгласиха. Но тогава за малко аз намерих няколко писма от Учителя. В: Вие взехте ли ги? К: Аз ги взех, обаче при обиска ми ги вземаха, те бяха между други книжа, на мен ми вземаха доста. От 1919-та година едно писмо, ксе~ му беше пратил. В: Този сега Журков, неговите наследници? К: Неговите наследници, ние нямаме достъп до тях. Помъчихме се на 2-3 пъти, обаче подразбрахме, че въобще се дразнят, когато повдигнем въпроса оклоло неговото минало, на баща им. Не желаят да им се рови из книжа и т.н. и а вече не повторих. Да, влязох в контакт, и отидох даже един ден на тавана и почнах и дойде едната му дъщеря от София и не желае, и че ще ми се обадят и пак не ми се обадиха. И аз ме досрамя повече да настоява След туй умря бабата, майка й, жена му. Това е, нищо не можахме л вземем, освен няколко „Житни зърна“ и „Всемирна летопис“ няколко бре – които тогава първия път кат. Те бяха много богати хора, но ако по някакъ“ случай се отдаде, аз не съм си изгубил апетита пак да ровя из технит неща, ако още пазят.

В: Има ли някои от възрастните приятели, които биха могли р разкажат нещо, изобщо за онези времена? К: Ами вижте какво да Ви каж; аз ми се струва, че почти няма, почти няма. Хората, които останаха с вече действително много стари, на 83, на 74-75. И всичките идват прост от навик и от страх така на Школата. Малко са тези, които идват с пс • високо съзнание и не може да се очаква да се каже нещо специално, неи. особено. Защото почти се е заличило, но. В: Имат ли някои снимки, неще К: Безспорно някой имат, не може да нямат. Ний много пъти сме правиг апели и сме давали снимки. И други са събирали, минавали са. И брг Нанков е минавал, и други са минавали и са събирали. Каквото е имал< е събрано, може да се каже. Не може да се очаква, че може да имат неще На мен ми взеха доста снимки при обиска. Аз действително бях събрал когато брат Минчо ме накара да почистя библиотеката, между тях имаше и снимки. Не бяха наистина много разнообразни, но бяха хубави снимки Впрочем аз и сега имам още някои снимки, щото после ми се случи пак да имам някои и аз имам. Гледам тук-таме на 2-3 места, като почна да търся нещо, намирам някои снимки хубави, намирам. Даже имам направен албум на бургаското братство. Има вътре снимки, но не мога така да видя някой човек да подразберем нещо, да кажат някои специално така опитност. Е. все ще има нещо, но не знам дали ще има някакъв резултат. В: Трябва да се опита поне. Това, което може да се събере, да се събере, защото след 5-10 години няма да има кой вече да ги събере тия неща. К: Да, това е верно, така е, да.