[pdf-embedder url=“https://protestantstvo.com/wp-content/uploads/2013/11/hristianski_sviat_pri_stoian_vatralski-7_1913.pdf“ width=“600″ height=“700″]
На гости при общественика и патриота Ст. Ватралски
При Стоян Ватралски. Поет и патриот
Християнски свят, бр. 7 (VI.1913), с. 3-6.
Петър Илиев
Върнах се от чаталджанските и одринските боеве. С малко почивка при старите родители, отправиха ме за сръбската граница. Пътьом се отбих в София. Видях се с приятели. Възторжено ме посрещнаха. На лицата им четях тягостното чакане за „краят“.
Само приятелят ми в тази хубава София липсваше. Казаха ми, че се върнал. Тръгнах да го търся.
Всред разкошната природа, извън града; всред ливади, цветя, река, хлад, свободно слънце – живее той.
Войнишки реформиран, той ме не позна. Все същия. Жив, пламенен, с мил поглед; игрива усмивка: любвеобилен, желан. Без формалности-оригинален, скромен.
Радостно ме раздруса и прие. Той работеше, както всякога.
Молих го той да говори. И . . . ето:
– Обяви се войната. Изискваше се усилие от всички. Младите отидоха. Мнозина жертвуваха – някои и живота си. Годините ми ме изключваха от боевия строй. Мислех за себе си. Срам ме бе да остана назад. Проповядвал съм често за длъжности и самоотвержие, а сега, кога други практикуват тези добродетели, аз от топло да викам „Ура!“ – би било позорно. Който говори, без да върши, е отвратително същество.
Много мислих каква е моята длъжност в случая. Една нощ ми дойде мисъл като откровение. Откри ми се, че след войната, както след Руско-турската война, великите сили ще имат работа с нас; ще има конференции, решения. Ценно е да имаме в наша полза общественото европейско мнение. В Англия, за пример, общественото мнение е решающ фактор на Британската политика. Не може ли да се въздействува върху тоя фактор? Сигурно. Защо ми е дал Бог език и перо? Аз мога да извърша нещо. Реших да отида в Англия.
Спряха ме липса на средства.
Сондирах министрите за идеята си, и тя одобриха. Съдействуваха ми само да си заложа имота на Българската Народна Банка и с тия пари отидох в Англия. Приготвил се бях за 2-3 месеца, а то тъкмо 6 месеца и един ден; и в резултат сега имам няколко хиляди лева дълг. Жертвувах в името на длъжността и моята плодна жертва се изплати стократно в България. Приготвената сума за разноски не стигаше до нигде- но, благодарение на новоспечелени приятели.
Никого не познавах в таз страна. Сдобих приятели. Запознах се с хора знаменити – лордове и лейди, с няколко членове на парламента, обществени деятели, Гладстоновото семейство и пр.
Г. Уилям Гладстон е внук и наследник на държавника; живее в замъка му в Харден при Честер. Там, в Гладстоновата библиотека прекарах повече от месец. Живеех в хотела, свързан с нея. Кога отидох да се разплащам, касиерът ми заяви, че не дължа нищо, понеже г. Хенри Гладстон му писал, че съм бил негов гост. Аз бях преди това познал и изпитал благородната душа на г. X. Гладстон. Един ден той и госпожата му ме развождаха цял подир обед с автомобила си, за да ми покажат харденската местност със скъпите спомени на великия им баща. Освен ценната биография на Гладстона, в три тома от Морли, той и госпожата му ми подариха портретите си.
(Г-жа Гладстон е музикантка. В портрета у г. Ватралски тя свири виолончело).
Друг извънреден случай на английско гостолюбие изпитах у благородното семейство на Лейди Лоренс. Те ме поканиха за 2-3 дневно гостуване. След туй настояха за още една седмица, че било Рождество Христово. После не ме оставаха да си отида, че било Нова година. И така нататък, докато трите дена станаха повече от тридесет. Семейство Лоренс е исторично, знатно и в пълен смисъл по титла и по нрави благородно. Лейди Лоренс има две възрастни деца, син и дъщеря. Синът й, сър Александър Лоренс е адвокат и секретар на Либералния Колониален клуб. Сестра му, мис Хонор Лоренс е секретарка на женското Народно-Либерално Дружество. (То е клон на сега властвуващата партия в Англия и работи между жените). Макар и ненужно за препитанието й, мис Лоренс заема тая доста усилена служба, защото, добре възпитаните англичанки считат, че е срамно човек да стои без работа. Преди да тръгна за дома, последната вечер бях у тях. Между другото ме попитаха, пазарувах ли си за дома. В отрицателния си отговор съм изпуснал съмнението, че може да ми не стигнат парите за път. Един млад грък, който като мой приятел бе поканен тоже на трапезата, ублажаваше, „честита България, че има синове като мен да работят за нея на свои разноски. В цяла Гърция не може да се намери такъв човек“, каза той. Във време на разговора мис Лоренс донесе 1 1/2 английски лири за мен. Каза, че са за мен от майка й. Отново протестирах за безкрайните им щедрости. Благодарих и отказах ги. Станах и просълзен оставих парите. Но дойде и майката. Тя ги поставила в плик и насилствено ги натрапваше в джоба ми. Заплаши ме, че до гарата ще ме гони да ги даде. Най-после, убеждаваха ме да ги взема на заем. Па ми дадоха и скъпи подаръци за жена ми.
Това гостоприемство бе поразително. На чужденец, иноземец, когото те познаваха само от един месец или два. Срещали ли сте такова чудо в България?
Друга благородна англичанка, лейди Иънг ми каза да давам адреса й на българи, които отиват за Англия, та право у тях да идат!
Една наша високопочтена българка, като изслуша тези приказки, ми каза шеговито: „Вие страшно сте измамили англичаните със себе си; подвели сте ги да мислят, че всички българи са като вас“.
Освен личните си впечатления, г. Ватралски бе готов да ме осветли за работата си. Схванатото ще споделя с читателите на „Християнски Свят“.
Той се замисли. Въздъхна. Отново почна.
– Възхитен съм от Англия. От хората й. Надявах се да извърша нещо, но то излезе много повече от надеждите ми. Колкото повече стоях там, толкоз повече растеше влиянието ми. Няколко чланове на парламента, ледите, лородовете, г. Гладстоновото семейство и др., които ме запознаха, отваряха ми вред врата за работа. С една тяхна картичка всички вестници, списания, дружества – ми доверяваха. Колоните на вестниците се пълнеха с интервютата ми, ликът ми и цитати от сказките ми.
Говорих похвално в защита на Балканския Съюз.
Знаех подозренията на съюзниците, но се надявах, че ще се подобрят. Затова писах и до нашия в. „Утро“: „Върховна длъжност на балканското държавничество днес е запазване освободителния балкански съюз и засилването му до степен на постоянна конфедерация“.
След като станах известен, имах много покани от разни корпорации да държа сказки, даже повече, отколкото ми бе възможно да приема. През м. декември съм говорил най-много. Някога-два пъти на ден, пред разни събрания, големи и малки. Освен Лондон и околността му, за целта обиколих градовете Ливърпул, Лидс, Браефорд, Дарлингтон, Йорк, Оксфорд и др.
В последния град много професори и знатни учени присъствуваха на митинга. Най-горещо ме приветствуваха устно и чрез пресата. В същия университет се учи и Галския принц, английския престолонаследник.
(Г. Ватралски бе така любезен да ми даде януарската изрезка из “ The Oxford Chronicle“, в която е описано туй тържество за „каузата ни“. Споменати са мнозина професори, прочути учени и знаменити граждани, бележки от речта: взето решение и за присъствията на г. Ватралски между учащите – като желан поет и колега от американският университет Harvard).
Ние не се спирахме със сантименталните симпатии. Посредством моите митинги се събраха и материални помощи, дрехи и пари. Те се отпращаха до касиерите на „Подпомагателният комитет за болни и пострадали от войната“. Знаем, че се пратиха веднъж за целта 1000 английски лири направо до царица Елеонора. При последната ми реч в Мейденхед се събраха повече от 5000 лири благодарение труда и вниманието на благородната лейди Иънг. Макар, че точната цифра не мога да ви дам, имам причина да вярвам, че повече от 50,000 лева са стигнали в България чрез моето прямо или косвено влияние.
Темите, върху които говорих бяха: Война и мир в Балканите; Чрез война към мир в Балканите; Война за мир в Балканите; Балканското положение досежно британската дипломация; Нашата война за мир в Балканите; Ролята на религиозния’ фактор в пропадане Турската империя и пр.
Пишех в разни вестници, а в други печатаха мои интервюта.
(Г. Ватралски ми посочи цял албум такава литература, която събрал за спомен от дейността си в Англия).
По-важни от тях са: Манчестър Гардиън (орган на Либералната партия); Дейли нюс – също; Близкият изток; Йоркширски обзървър; Английският църковник; Оксфордският хроникъл; Християнската държава и пр., пр.
Симпатиите на англичаните към българите.
Първата св. неделя след обяд отидох на събранието на Младежкото Християнско Дружество в Лондон. Имат си чудесно хубаво здание, цял квартал. Службата им се свърши към 4 часа. След нея – имат обичаи присъствующите да минат в салона за малка закуска. Тя струва 6 пени. Участвувах. Секретарят, който е в същност управител на дружеството, ме покани за свой гост, да седна до него.
След закуската, той стана и каза:
„Момчета, ние имаме обичаи да питаме колцина странни посетители има помежду ни, които са тука за първи път. Моля, да се изправят“.
Станаха мнозина. И аз станах.
„Сега моля, да ми кажете имената си и кой откъде идете“ – каза той.
Почнаха наред. Един от Ливърпул, друг от Австралия и пр. Дойде моя ред.
– Аз съм българин – ида от София.
Внезапен гръм от ръкопляскания посрещна думите ми. Това ме трогна до сълзи. Казах им няколко думи. Нов гръм от ръкопляскания, с младежки жар.
Следната св. неделя узнах, че знаменитият пастир г. Д-р Камбел Морган ще държи сказка в Хунтфилд Чапел. Отидох да го слушам и видя. Дружеството, което я устройваше, се състои само от мъже. Имаше до 3000 само мъже. Темата бе: „Успех, който бива в същност злощастие“. Много хубаво и интересно разви предмета.
След него стана пастирът на църквата г-н Силвестър Хорн, който е и член на парламента. Аз с него бях вече запознат. Почна да говори. Завърши така: „Като говорим за успех, всекиму вероятно минава през ума източният успех на българите“. И като ме съгледа г. Хорн каза: „Случило се така, че между нас има един българин“.
Няколко души заръкопляскаха. Станах и се поклоних.
Като ме видяха станал – буря от всеобщи ръкопляскания ме поздравиха.
Събранието се свърши и аз бях като арестуван, заобиколен от съчувствените англичани. Всички искаха да се ръкуват с мен и да ми честитят „успеха на българите“. Неколцина ме завлякоха на вечеря. Тая неочаквана и неподготвена демонстрация ме убеди, че английското с нас съчувствие беше общо, сърдечно и дълбоко.
Такива мили, трогателни сцени, за симпатия към нас, съм имал много.
Да ви кажа още една. Веднъж говорих за 1/2 час пред Младежкото Християнско Дружество в г. Йорк. Имаше може би до 150 деца. За да ги заинтересувам, приказвах им опитността си под турско иго като дете и като овчарче в село Вакарел. За овцете – как не знаеха, че в гората има вълци, та бяха спокойни; ала ние, децата, знаехме, че в града има турци, та бяхме неспокойни и нещастни.
И деца, и възрастни се много увлякоха. Но особено децата, те просото поглъщаха всяка моя дума.
И като седнах, децата почнаха от само себе си да пеят някаква песен в моя чест. Пяха, преповтаряха, възхитително, много пъти песента „Patruotic song“.
(В албума на г. Ватралски аз видях същата песен, пратена от дружеството за спомен. В същия албум забелязах и разни картони, листове, афиши -с които се е обявило за речите му. На някои от тях бе ликът на г. Ватралски с български калпак; на други кръста срещу полумесеца и пр.)
На един площад, между другото, говорих за г. Гладстона. Говорих възторжено, както обикновено говоря за него. При свършека, дойде при мен добре известният там скулптор г. Брюс-Джой, който тоже бил почитател на г. Гладстона. Той ми каза: „Г. Ватралски, ще Ви моля да ми направите едно удоволствие. Ще Ви моля да приемете от мен един спомен – бюста на г. Гладстона“. О, каква бе радостта ми! – Вашият подарък е безценен за мен, му казах и го приех.
(На бюрото, наред с художествената картина на г. Л. Толстой в работната си стая, срещу ликът на Теодор Рузвелт стои изваян от гипс бюста на г. Гладстона. И тъй, в библиотечния олтар на г. Ватралски бюстът на Гладстона сега заема първото място).
Най-после, нека ти кажа за „динето“ – публично угощение, което даде в моя чест Либералния Колониален Клуб. Това бе за изпращане. То се председателствуваше от г. Уилям Гладстона. Държаха се тостове. Моят бе къс. Заявих им, че не съм освен физично, висок или високопоставен човек, та да ми се правят такива почести. Обаче, каузата, която представлявам, освободителното балканско дело, заслужава всяка чест и пълната ви симпатия. В името на тая светла кауза, на която сам служа и заради нея, аз приемам стореното тая незабравима вечер. Аз мога само да ви благодаря.
Върнах се доволен от постигнатото. Извърших повече, отколкото очаквах. Общественото мнение в Англия е на наша страна. То се и вчера появи в жеста на сър Едуард Грей – за подписване мира.
Дълговете, които натрупах са почти леки, като си припомня, че далече не бяха напразно. Сега аз мога да гледам Люлебургаския герой право в очите и да му кажа: Брате, дай ръка! И аз воювах!
Поетът замълча. Замисли се.
Аз си спомних в тоя момент за хубавото куплетче от неговото стихотворение „Отечество“!
Готов да отлащам синовната си дан:
Да водя, да следвам народний керван
С перо или жезъл, или с везни или с остен
Каквото отредиш, че длъжност е мен,
Родино моя,
Каквото отредиш, че длъжност е мен.“
Времето бе на свечеряване. Разпростихме се. Полюбовният поглед на поета стрелкаше в душата ми. Макар мълчалив – на нея той говореше. Бързо го отминах. Исках да отнеса скъпите впечатления – да не останат при извора си. Но, и зад себе си, още усещах духът му да ме изпраща, следи и говори:
„Дарен ли си с тази благодат:
Да любиш нравствений герой?
Кажи: всяк Гладстон и Сократ
По-близък ли ти е от брат,
От кръв по-мил ли ти е той?
О, бъди ти приятел мой
И научи ме да съм твой!“
София, 4.VI.1913 г.
Петър Илиев
Jivko Stoilov liked this on Facebook.