ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ И ПРОТЕСТАНТСКИТЕ МИСИОНЕРИ ПО НАШИТЕ ЗЕМИ

Иван МАРКОВ

Въпросът за връзката на една от знаковите фигури на Българското възраждане – книжовника Петко Рачев Славейков с членовете на протестантските мисии, действащи на територията на България и Европейска Турция в периода между 60 – те години на ХІХ в. и Освобождението, до известна степен е познат на изследователите историци. (Стоянов, М. Петко Славейков и протестантската пропаганда у нас. – Родина, ІІІ, 1941, № 3, с. 97.; Кулелиев, Й. Д-р Алберт Лонг в В. Търново. – Общински вестник (В. Търново), ІХ, № 10, 15 окт. 1932, с. 78.; Янков, Т. Д-р Алберт Лонг. По повод сто годишнината от раждането му. – Общински вестник (В. Търново), ІХ, № 9, 4 окт. 1932, с. 70.; Бонева, В. “Ако метнем поглед през океана…” Америка и Американското във визиите на възрожденеца Петко Славейков. – В: Българо- Американски културни и политически връзки през ХІХ – първата половина на ХХ век. С., 2004, с. 198-208.) Изучавайки процесите на еманципацията и развитието на българското общество, на свързаната с тях борба за национална и църковна независимост, а в същото време и на паралелните опити за популяризиране и внедряване идеите на протестантството сред българското население от странстващите по нашите земи американски и английски мисионери, специалистите в тази област често се налага да се докосват до този въпрос. В последните години, когато историческата наука започна да се разкрепостява от наложената й догматично-атеистична представа относно значението и ролята на религията и когато тя се либерализира и отваря към света, изпъква реалната възможност за извършване на едно качествено ново преоценяване на тези процеси. Появяват се непознати, непроучени и неизвестни до сега документални източници, които от своя страна позволяват да се преосмислят познанията ни в тази посока и подпомагат тяхното по-пълно разкриване и обяснение. По този повод, за нуждите на настоящото изложение, ще бъде полезно да се направи едно ретроспективно изследване на отношението на Петко Славейков към тази малко позната и нехарактерна за нашия народ християнска деноминация, а едновременно с това и към протестантските мисионери, които заедно с нейното пропагандиране, носят и разпространяват западната култура всред българите.

В настоящата разработка няма да се спираме и изясняваме различните разновидности протестантски учения. За нюансите на техните религиозни тълкувания, за приликите и отликите им спрямо другите официални религиозни култове, съществува богата теософска и историческа литература. (Стоянов, М. Начало на протестантската пропаганда в България. – Изв. Инст. ист., 14-15, 1964, с. 45-65.; Христов, Хр. Протестантските мисионери в България през ХIХ век. – Изв. Дух. акад. “Св. Климент Охридски”, Т. 26, 1981, № 3, с. 144-159.; Несторова, Т. Американски мисионери сред българите. 1858-1912. С., 1991, с. 120.; Трайков, В. Протестантските мисионери на Балканите и българите до 1878 г.- В: Българо-американски културни и политически връзки през ХІХ – първата половина на ХХ век. Сборник с доклади от Националната научна конференция, София, 16-17 септември 2003 г.. С., 2004, с. 15-22.) Същото в известна степен се отнася и до хронолигията и начина на тяхното проникване, до личностите на самите мисионери, които го извършват и до техните български кореспонденти, чрез които общуват, поддържат връзки и осъществяват контактите си с българското общество. (Илчев, И. и Пл. Павлов. Докосвания до Америка. С., Фонд. Хемимонд, 2003. 536 с.; Марков, И. Начало на протестантството в Русе и Североизточна България през средата и края на ХIХ век. – Алманах за историята на Русе. Т. 7, 2007, с. 165-185.; Бонева, В. Американската мечта в българското възрожденско общество. В. Търново, Ист. музей – В. Търново, 1998. 193 с.) Достатъчно е само да се спомене, че навлизането на протестантските мисии в градовете на днешна България става в далечната 1857 година. Още при тяхното планиране в Съединените щати, Библейските общества, които са главните техни организатори, се договарят Северна България да остане под вниманието и обслужването на Методистката евангелска църква (Missionnary Society Methodist Episcopal Chirch), а Южна – от мисионерите на тъй наречения Американски Борд (American Board of Commissioners for Foreign Mission to the Oriental Churches) – конгресистите или, както у нас са добили гражданственост, “конгрешани” и “съборяни”. (Христов, Хр. Протестантските …, Цит. съч., с. 174.; Стоянов, М. Начало на… Цит. съч. с. 45-46.) За набелязаната цел са определени и първите мисионери. Това са завършилите висши богословски учебни заведения млади методистки пастори – лекарите д-р Алберт С. Лонг (Томов, Ст. Живот и дейност на д-р Алберт Лонг. С., 1927.) и неговият другар д-р Уесли Притиман. Учредената по този начин протестантска мисия тръгва за България и не след дълго, в края на октомври 1857 г., двамата пастори се установяват със семействата си в Шумен. Наемат къща, изучават усилено български език и започват да контактуват с местното население. (Американски пътеписи за България. През ХIХ век. С., 2001, с. 24 – 29.) Малко по-късно към тях се присъединява и пристигналият със закъснение пастор Флокин.

Същевременно, през есента на следващата година, с цел да се разшири периметърът на действие на мисията и в противодействие на слуха, че католически лазаристи искат да организират римокатолически център във Велико Търново, д-р Алберт Лонг оставя Шумен на своите колеги и на 17 септември 1859 г. се преселва със семейството си в Търново. Според пастор Стоян Томов, това става под претекст, че видните търновски нотабили изразяват писменото си желание д-р Лонг да ги посети и се засели в техния град. Новодошлият пастор успява да изпревари католическата експанзия, наема къща и започва масирана пропагандаторска работа сред младата търновска интелигенция. Особено близки стават отношенията му с известния български възрожденец Пандели [Пантелей-б.а.] Кисимов (Якимов, Г. За контактите между Пантелей Кисимов и Алберт Лонг. – В: Българо-американски… Цит. съч., с. 47.; Якимов, Г. Пантелей Кисимов. Живот и дейност. С., 2003, с. 79-80, 112-114.), както и с видните борци срещу гръцкото духовенство в епархията – учителите Никола Михайловски и Петко Славейков. Съществуват данни, че Петко Славейков е човекът, който представя и въвежда д-р Лонг в средите на търновската интелигенция. (НБКМ-БИА, ІІ-А-10. 282.) Връзката между протестантския пастор и Кисимов не остава скрита за Раковски, който по този повод в писма до цариградския си кореспондент – русенеца Йосиф Дайнелов, остро напада самия Кисимов. В тях той го упреква, че по чисто лични комерчески подбуди, за да подпомогне отварянето на собствена печатница, се поддава на протестантско влияние. (Писма на Г. С. Раковски – Белград до Й. Г. Дайнелов – Цариград, 24 февруари 1861 г., 18 април 1861 г., 17 май 1861 г.. – В: Архив на Г. С. Раковски. Т. 1, Писма и ръкописи на Раковски. С., 1952, с. 247, 269, 272-273.) Така в края на 1859 г. във Велико Търново започват контактите на Петко Рачев Славейков с американската протестантска мисия и по-специално с д-р Алберт Лонг. Между тях се установява дълготрайно и сърдечно приятелство, което от своя страна през годините придобива съществено значение за българския книжовник.

Причините за зараждането на подобни отношения между водещите търновски интелигенти и младия американец са напълно обясними. Той е високо образован, интелигентен, ерудиран, с дълбоки познания както по отношение на своята идеология, така и спрямо целия ни заобикалящ свят. Не на последно място, той носи и всички най-привлекателни страни на западната култура. При това положение е напълно естествено търновските учители да бъдат впечатлени от качествата на чуждоземеца, който освен всичко, разбира и споделя тежненията на българите и подкрепя техния стремеж за отхвърляне хегемонията на гръцкото духовенство в борбата за църковна независимост. Според неговия по-късен български сътрудник Петър Матеев, д-р Алберт Лонг е многостранно надарена личност, която едновременно притежава качествата на “лингвист, богослов, археолог, естественик и имаше добри познания по медицина”. (Матеев, П. М. Великите благодетели на българския народ. С увод от проф. М. Арнаудов. С., 1934, с. 24.) Срещите между Славейков и Михайловски с методисткия пастор стават все по-чести, разговорите все по-дълги, а темите – все по-широки, така че можем да се доверим на написаното обяснение на техния шуменски колега Никола Бацаров, когато описва своите контакти с мисионерите – “щото захванахме да си ходим един на други фамилиарно на гости и се разговорихме на пространно по вероизповедните си убеждения“. (НБКМ – БИА, ф. 328, а е 6, л. 488.; Бацаров, Н. Животоописанието ми. С., ОФ, 1986, с. 83.) В хода на съвместното общуване, отношенията между тях се задълбочават и започват да вземат все по-сърдечен характер. Славейков дори написва стихотворение, посветено на американския си приятел. (Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 8. Писма. С. 1982, с. 299.) Чувствата между двете страни са напълно взаимни. Д-р Лонг в едно по-късно писмо до сина на писателя Иван Славейков, дава следната квалификация по адрес на неговия баща: …”Тогава и двамата бяхме млади хора. [Двамата са почти връстници. Славейков е 4 години по-голям от д-р Лонг – б.а.] Неговата сърдечна доброта, пъргавост, поетичният му темперамент и верен усет за истинското, хубавото и доброто ме привлякоха към него. Завърза се веднага приятелство между нас, което никога не се наруши, както и доверието, което имахме един към друг през тези години, пълни със събития. Аз открих гения му в употребата на матерния му език, сладостта, грацията и чистотата във всичко, което излизаше от неговото перо ”. (Петко Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов в спомените на съвременниците си. С., 1967, с.71.)
От друга страна, може да се каже, че в самото начало отношението на българите, впечатлени от знанията, културата и начина на общуване на новите пропагандатори, е подчертано добронамерено, но след време, когато те прекрачват прага на църковните салони и слушат протестантските проповеди, масово се дистанцират от тях и застават срещу им във войнствена позиция. Още повече и самият исторически момент е такъв. Нашите сънародници, капсулирани около традиционните ортодоксални представи на източното православие, което в това време е основната им опора в борбата за национална идентичност и църковна независимост, са особено подозрителни и чувствителни към всякакви други разпространяващи се идеологии. Такова е отношението им и към униатското движение на католическата пропаганда. Това прави дейността на американските мисионери особено трудна. Те разбират, че единствено със своето слово не ще могат да получат желаните резултати и да приобщят българското населението към своята религиозна доктрина. Налага се да се търсят нови средства за разпространението на протестантските идеи.

С цел да се противодейства от една страна на католическата експанзия за създаване на уния с българите и, от друга, на прословутата неостъпчивост на Патриаршията да разреши въпроса с признаване самостоятелността на Българската църква, в началото на 1861 г. американският протестантски мисионер д-р Ригс предлага на водачите на нашето църковно движение да потърсят съдействието на клона на английския Евангелски съюз в Цариград и да започнат разговори за сключването на подобен съюз с Евангелските църкви. В групата съмишленици на тази идея влизат известните наши светски водачи братята Тъпчилещови, д-р Стоян Чомаков и Петко Славейков. Провеждат се срещи и предложението се обсъжда. Въпросът стига и до английските дипломатически среди, които се ангажират да защитят българската кауза пред турското правителство. Българските водачи, включително и самият Славейков, опасявайки се да не създадат условия за разцепление вярата на народа, решават и не възприемат идеята за промяна на неговата вековна, национална, източно-православна принадлежност. Инициативата на американските мисионери не успява, но описаните действия оказват сериозно значение за раздвижването на националния въпрос, като от една страна изиграват ролята на катализатор на зациклилите процеси по неговото разрешаване, а от друга – спомагат да се разчупи ледът, установил се между обикновените българи и протестантската мисия. (Писма на Й. Дайнелов – Цариград до Г. С. Раковски – Белград, януари – април 1861 г. – В: Архив на Г. С. Раковски. Т. 3. Писма до Раковски. С., 1966, с. 110, 163, 167, 411-413.; Илчев, И. и Пл. Павлов. Докосвания… Цит. съч. с. 130-132.)

Всред мисионерските среди се заражда представата, че един издаден от тях български превод на Новия завет от Библията, сериозно ще улесни техните усилия за евангелизацията на населението. По този повод д-р Лонг заминава през 1863 г. за Цариград, за да вземе участие в организацията по неговото издаване. Това начинание не е ново. Години преди това американският лигвист пастор Илайъс Ригс в сътрудничество с възрожденеца Константин Фотинов, а след неговата смърт със самоковеца Христодул Костович Сичан – Николов го започва, но не успява да завърши. Д-р Лонг се включва в тяхната група и за успешното приключване на поетата задача приобщава уважавания и изявен вече литератор Петко Рачев Славейков. (Кларк, Дж. Ф. Библията и Българското възраждане. С., Изд. къща МаК, 2007. 285 с.) По този повод Славейков пояснява, че …“Д-р Лонг ме услови да преведа на български от славянски Новий завет за Библейското общество в Цариград… Двата тия превода трябваше окончателно да се прегледат и поправят, преди да се печатат, от една комисия, състояща се от д-р Ригс, д-р Лонг и даскал Христодул от Самоков. Аз тоже трябваше да бъда член на тая комисия и това собствено ме докара в Цариград”. (Славейков, П. Съчинения. Т. 6. С., 1982, с. 38.) Разговорите между д-р Лонг и търновския учител започват още в Търново през 1861 г. и продължават през 1862 г., но окончателното му привличане към групата става едва през 1864 г.. (Славейков, П. Съчинения. Т. 6. С., 1982, с. 38.) Неговото фактическо участие обаче започва още в началото на 1863 г.. (Генов, Г. Американският принос за възраждането на българщината, с особен поглед към личността на Илайъс Ригс. – Ист. архив, ІІІ, № 9-10, ноем. 2000 – май 2001, с. 51-52.) Тогава вероятно става и уговорката за заплащането на положения труд, което, според друго писмо на протестантския мисионер до писателя, възлиза на 1000 гр. или 10 турски лири на месец. Когато си спомня за времето, предхождащо работата по превода на Библията, д-р Алберт Лонг пояснява, че …”тъй като Библейското дружество се канеше да преведе и издаде светото писание на български език, аз предложих на другаря си д-р Ригс, който беше натоварен с тази работа, да покани баща Ви [цитираното писмо е до Иван Славейков-сина на Петко Славейков – б.а.] за сътрудник в това важно предприятие. За тази цел двамата го посетихме през пролетта на 1862 г. в дома му в Трявна и се споразумяхме с него. Той започна да приготовлява черновката на български на новия завет и във февруари 1864 г. се присъедини към д-р Ригс, Христодул Костович и мене, да редактираме и приготвим за печат превода”. (Петко Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов в спомените… Цит. съч., с. 71.) Работата по редакцията на Библията продължава в разстояние на няколко години и приключва окончателно чак през 1871 г., когато най-сетне Библейското дружество в Цариград успява да издаде обемистия том от 1054 страници и да го отпечата в “книгопечатницата на Бояджиян”. (Христов, Хр. Протестантските мисионери… Цит. съч., с. 230.)

Младият български книжовник в тези години снове между Цариград, Трявна и Търново, пише и издава своите литературни произведения и за кратки периоди от време учителствува, за да осигури своето препитание. Славейков като “широко скроен” човек с подчертано демократични разбирания, надраснал негативната настройка на обикновения българин към новите идеи и признаващ правото на всеки да има собствено мнение, приема предложението на своя приятел и се включва активно в редакцията на подготвящия се превод. Литературните историци са дали своята висока оценка на това негово участие в редактирането на “Библията” и значението му за утвърждаването на източните български говори в книжовния език, поради което нейното повторение и обяснение тук не е необходимо. В случая обаче е показателно и наложително изтъкването на близкото сътрудничество на Славейков с протестантските мисионери. Този контакт прераства в трайни приятелски отношения с тях. Той продължава чак до Освобождението и дава отпечатък както в поведението на писателя спрямо тяхното присъствие сред българското население, така и в определяне становището му спрямо значението им за защитата на българската кауза през тези години. …“Поздрави г-на Лонга и г-на Рикса, ако е в Цариград г-на Вошборн [д-р Джордж Уошбърн- директор на “Роберт колеж” през 70-те години на ХІХ век-б.а.], Андрея Цанева и други приятели, които би са усетили за нас”. – пише в писмо от Трявна бащата Петко Славейков до сина си Иван в Цариград (Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 8. Цит. съч., с. 252.), а в друго писмо изповядва: …”Много ми е мъчно, че не можах да намеря време да дойда още веднъж в Роберт колеж да ся разговорим по-надълго с г-на Лонга. Ще ся помъча обаче да поддържа една переписка с него върху течението на работите, ако би да ми се стори тази чест да мя попита за каквото му е нужно на българофил да знае ”. (Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 8. Цит. съч., с. 256.)

Петко Славейков поддържа приятелски отношения и с действащия в Шумен протестантски пастор – д-р Притиман. Когато през февруари 1863 г. учителства за кратко време в Ески Джумая [днешно Търговище], той съобщава в писмо до Никола Михайловски за срещите си с него. (Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 8. Цит. съч., с. 50.; Бонева, В. Една среща превърнала се в сблъсък. – Духовна култура, 2001, № 7, с. 19.) Притиман е мисионерът, който с цел създаване на нова смяна български пастори, агитира и подготвя изпращането на местни младежи за обучение в английския богословски колеж на о. Малта. Изглежда, че по същото време, чрез протекцията на същия шуменски мисионер, Славейков успява да уреди обучението там на втория си син – Иван, който през следващата 1864 г. заминава за острова. Този факт не остава скрит за варненския вицеконсул Александър Олхин, който от своя страна го съобщава в доклада си от юли 1863 г. до ръководителите на руското посолство в Цариград. (Мирчев, М. За протестантската пропаганда в Шуменско преди Освобождението. – Изв. нар музей Шумен (Варна), 1967, № 4, с. 163-164.) През същия период в малтийския богословски колеж се учат и добиват степен и другите изявени в бъдеще български протестантски пастори – котленците Стоян Томов и Петър Матеев.

Българският литератор питае дълбоко уважение и истински чувства към интелигентните мисионери. С тяхна помощ той записва и двамата си сина, Иван и Рачо Славейкови, да следват и да завършат образованието си в едно от най-реномираните учебни заведения на Цариград и цяла имперска Турция – финансирания и управляван от протестантските Библейски общества зад океана “Роберт колеж”. Иван преминава предварително подготвителния курс на училището в Малта, след което се записва в цариградския “Роберт колеж”. През 1872 г. завършва и него като придобива степента “бакалавър по изкуствата”, а в периода 1876 – 1878 г. е назначен за преподавател, заедно с д-р Лонг и д-р Уошбърн. По-малкият син Рачо, след първоначалното си обучение в същия цариградски колеж, през 1872 г. заминава за Русия, където със стипендия на руския посланник в Отоманската столица граф Николай Игнатиев, постъпва в пансиона на русчуклията Тодор Минков и завършва Южно-руската гимназия в гр. Николаев. Изобщо Петко Славейков, ръководен от присъщия си самороден български прагматизъм, с качествата на енергичен организатор и книжовник, успява да лавира между представителите на различните религиозни течения в Цариград, да им прави редица услуги и да извлича от това и лична полза, но в никакъв случай да не нарушава привързаността си към своята традиционна православна принадлежност. Със същата сила той помага и на руската дипломация, когато през 1861 г. участва в организираната съпротива спрямо опитите на определени среди да създадат уния с католицизма, като се намесва активно в нейното обезглавяване и съдейства за извеждането и заточването на ръкоположения униатски епископ Йосиф Соколски в Русия.

В Цариград Петко Славейков в продължение на повече от 10 години издава редица вестници – хумористичния вестник “Гайда” (1863-1867), литературно-политическия вестник “Македония” (1866-1872) и накрая списанието “Читалище” (1872-1873) Независимо от малкия тираж и големите финансови трудности, които изпитва техният издател, те успяват бързо да изградят своя авторитет и се наложат като сериознни печатни издания на българската колония в големия град. Особено популярен за цялата българска интелигенция става в. “Македония”. С поддържаната в него либерално-демократична линия, Славейков за относително кратко време обединява около себе си будните млади българи и го превръща в основен печатен орган на “младото” течение борци за църковна независимост. На неговите страници могат да се видят както важни информации за хода на националния въпрос, така и редица критични материали, свързани с едно или друго действие на нашите църковни и светски водачи. Близък на мисионерите, Славейков, отначало плахо и завоалирано, а по-късно и все по-явно, отразява в него редица появяващи се между протестантите и поддръжниците на православието конфликти, като например случаите през 1867 г. с броженията срещу девическото протестантско училище в Стара Загора (- Македония (Цариград), І, № 48, 28 окт. 1867.) и следващата година с мъжкото в Пловдив. В информациите, които излизат във вестника, той се стреми да не дразни едната и другата страна, а давайки право и на двете, дипломатично да отразява фактологията около възникналите конфликти. Ръководейки се от либералното си възприемане на света, редакторът се мъчи да защити присъствието на проповедниците, като се опитва да убеди читателя, че действията им не са насочени срещу интереса на българите, не са злонамерени, не проповядват някаква сатанинска или деспотична вяра, а със своето единомислие и подкрепа към българската кауза те носят на народа само полза в политическо отношение.

За изясняване степента на връзката между Петко Славейков и американските мисионери в Цариград е особено интересен новооткритият дневник на доайена на българската емиграция в САЩ – журналиста, богослова и книжовника Илия Йовчев. (Йовчев, И. С. Дневни забележвания върху историята на Илия С. Йовчов. (1869-1875). Разчел, съставител и коментар от Иван Марков. Пловдив. Нар. библ. “Ив. Вазов”. 2007. 305 с.; Марков, И. и Р. Колева. Неизвестен дневник на Илия С. Йовчев от периода на Възраждането. –В: Библиотечни дискурси. Юб. сборник, посветен на 60-годишнината на Александра Дипчикова. С., 2006, с. 193 – 203.) В своите спомените, 17-годишният (през 1869 г.) младеж съобщава, че като търси препитание и възможност за завършване на някакво образование, случайно попада в обкръжението на именития вече книжовник. “Тогава стоях в Пазар хан при уйчо си Йордан. [Вуйчото притежава малък занаятчийски дюкян в посочения цариградски квартал – б.а.] Случи се …наскоро да се принесе там Дочковата печатница, [Печатницата на известния възрожденски печатар Иван Дочков – б.а.] на която се работеше Македония. Аз станах там слово слагател, но скоро ми умръзна тоя занаят, защото тряба да се стои все на крака и тъй реших да изляза и да си тръся друга работа. Славейков ма прибра у удаята си на Шах Даут и ме хранеше и ме учеше на краснописание и прочит. Там аз преписах около 200 стари Български песни и прочитах Гайдата и Очерките”. (Йовчев, И. С. Дневни…, Цит. съч., с. 57.) Изобщо, през този период Славейков оказва сериозно влияние върху младия човек. Негова остава и заслугата за приобщаването му към протестантството, на което той неизменно служи до края на своя живот. Петко Славейков става и причината Йовчев да продължи учението си в протестантския колеж в Пловдив. ”Като ми видя желанието за наука, той ме попита ако ще да ида в Пловдив, и тъй като склоних един ден ме представи на Г-н Байнстон [Д-р Теодор Байнгтън – американски мисионер и професор в Роберт колеж” – б.а.] и след като приех едно препоръчително писмо, аз тръгнах за Пловдив, а на мястото ми, да носи ръкописа и да раздава вестниците остана брат ми, който наскоро си беше дошъл от Сливен”. (Йовчев, И. С. Дневни…, Цит. съч., с. 57-58.) На базата на описаната протекция и малката парична помощ, дадена му от протестантското общество в Цариград, той постъпва като редовен ученик в Пловдивското протестантско училище.

Скоро след това обаче, през лятото на 1869 г., по финансови причини мисията в Пловдив е принудена да закрие училището. Илия Йовчев е отново на кръстопът, без препитание и възможност за обучение. Тогава идват на помощ отново бившият настойник Славейков и неговите учители д-р Лонг и Кларк. Те го настаняват като “софражист” – прислужник “на софрата” в кухнята и столовата на Цариградския “Роберт колеж”. Той не успява да стане там редовен ученик, тъй като таксите за обучение са доста високи. Това назначение е полезно за него, защото там той едновременно учи и работи, без да се съобразява със строгия режим в училището. Ученици в колежа по същото време са и синовете на писателя – Иван и Рачо Славейкови, братята Петко и Петър Горбанови, Петър Димитров и редица други млади мъже – все известни бъдещи администратори и строители на нова България. Петко Славейков е в постоянна връзка както с преподавателското тяло на колежа, така и с неговите възпитаници. Той го посещава редовно, а информациите за неговата дейност често излизат по страниците на в. “Македония”. (- Македония (Цариград), ІV, № 85, 29 септ. 1870.) През март 1870 г. султанското турско правителство най-сетне обявява фермана за признаване самостоятелността на българската църква. Съдбоносният, дългоочакван и дълбоко изстрадан момент веднага бива подробно отразен във вестника на Славейков. “Македония” е първият от всички излизащи в турската столица български вестници, който в 31-ия си брой от 7 март 1870 г. [датата е дадена по новия стил на летоброенето – б.а.] обнародва българския превод на текста на фермана. Изпълнители на този превод са учениците от “Роберт колеж”. По този случай Йовчев на 12 март 1870 г.[по стария стил – б.а.] отбелязва в дневника си записа: …“излези фирмана за Българския патриарх”, а на 16 същия месец – “Бай Петку [бъдещият министър Петко Горбанов – б.а.], Петър (Коцата) [бъдещият дипломат Петър Димитров – б.а.] и Иван [Иван Славейков – синът на писателя – б.а.] привеждат фирмана на Български“. (Йовчев, И. С. Дневни…, Цит. съч., с. 71-72.) На следващия ден, с други различни самостоятелни редакции на текста, ферманът е отпечатан и в другите два български вестника в Цариград – “Право” и “Турция”.

Йовчев не стои дълго в “Роберт колеж”. Още през лятото на същата година, по негово настояване и с протекцията на мисията в Цариград, той заминава за Съединените щати, за да продължи своето образование. Независимо от перипетиите по време на пребиваването му в тази страна, от трудностите, които преодолява за постигане на своята цел, той не прекъсва връзката с цариградския си настойник Петко Славейков (Йовчев, И. С. Дневни…, Цит. съч., с. 100, 132, 147, 166.), със студентите в колежа и с мисионерите д-р Лонг, д-р Кларк, д-р Хамлин и др. Редовно получава броевете на “Македония”, откъдето се информира за състоянието на нещата в родината. (Йовчев, И. С. Дневни…, Цит. съч., с. 134, 153.) Превежда статии от него и ги публикува в местните американски вестници “Ютика Морнинг Хералд”, “Онейда коммюнити”, “Хамилтън Монтли”, “Бостън илюстрийд” и др.. (Йовчев, И. С. Дневни…, Цит. съч., с. 121, 132, 143, 165.) По този начин текстове на Славейков и други български възрожденци стават достояние на широката американска аудитория и я запознават с нерадостното положение на българина, изпаднал под деспотичната турска власт. (- Македония (Цариград), V, № 4, 24 ян. 1871;) Обратно, Йовчев подготвя и изпраща от там редица статии, които Славейков и Горбанов печатат в цариградските вестници “Македония”, “Напредък”, Право” и сп. “Читалище”. (Йовчев, И. С. Дневни…, Цит. съч., с. 166, 268, 269, 275, 276, 279.; – Напредък (Цариград), ІХ, № 48, 28 юни 1875.; Х, № 50, 62, 64, 69, 12 юли, 4 окт., 18 окт., 22 ноем. 1875.; – Читалище (Цариград), ІV, № 13, 1 юли 1874.) С тях той запознава българския читател с характерни събития станали в “Съединените държави” и дава съществена информация за живота в тази страна.

През цялото време, до забраната и спирането му през 1872 г. от турските власти, вестник “Македония” е може би единственият български печатен орган, на чиито страници освен дописки по писмата на Йовчев, се печатат и материали на известните български протестантски мисионери Петър Мусевич-Бориков, Андрей Цанов, Иван Тонджаров, Петър Димитров. (Стоянов, М. Петко Славейков… Цит. съч., с. 94.) Статиите на Петър Димитров “Българите и християнството” (- Македония (Цариград), V, № 18, 4 май 1871.) и “Народните нужди” на Тонджаров (- Македония (Цариград), ІV, № 60, 24 юни 1870.) са подчертано смела защита на протестантското учение. В тях набожността на българите се квалифицира като привидна и като плод само на “външно богопочитание и суеверие”, на непознаване “в какво се състои същността на християнството”, на основание на което се препоръчва те да се учат от американските си съвременници на богопочитание и да следват примера на “тези набожни люде, които са най-потребни за нас”. Тонджаров дори съветва водачите на българската нация да не манипулират народа със своите изказвания и писания, а да го оставят той “сам да намери своя път”.

Славейков отпечатва във вестника си и редица статии на самите мисионери. Особено интересно е публикуваното през 1870 г. в няколко броя изследване на д-р Алберт Лонг, озаглавено “Словените и българите – сказано от Д-р Лонг в Роберт колеж”. (- Македония (Цариград), ІV, № 48, 49, 52, 56, 62 , 12 май, 18 май, 24 май, 8 юни, 8 юли 1870.) В него авторът прави задълбочен исторически преглед на въпроса за произхода на българите и славяните, който за момента на отпечатване, сам по себе си има действително висока стойност, независимо от факта, че в своето заключение той тенденциозно се свързва с протестантската дейност на мисиите и в частност, с наскоро издадената протестантска трактовка на Библията. Издателят на “Македония” даже препечатва известни материали с подчертано религиозно съдържание (- Македония (Цариград), ІV, № 9, 13 дек. 1869.; № 14, 3 ян. 1870.) от официално излизащия под редакцията на д-р Лонг в Цариград протестантски вестник “Зорница”. Още от самото му начало през 1864 г., Петко Славейков активно участва в списването на този вестник и е един от редовните му сътрудници. (Илчев, И. и Пл. Митев. Докосвания до… Цит. съч., с. 103.)

Настоящата разработка няма за цел да прави цялостно и задълбочено изследване на характера на редактирания от Петко Славейков вестник “Македония”, който в периода след 1870 г. до закриването си е в своя апогей, а посочените в изложението цитати, имат само задачата да отразят и подкрепят връзката на редактора с протестантските среди. Паралелно на прокрадващия се на моменти пропротестантски дух, в него основно излизат материали, които в сложното време на утвърждаване на младата Българска екзархия са свързани изключително със състоянието на т. н. “народни работи” . Информациите по този наболял и интересуващ целия български народ въпрос се редуват с редица остри, критични и адресирани до едно или друго решение на църковните ни водачи статии, които от своя страна, още от самото й начало, търсят начини да наложат недемократични норми за нейното управление. Славейков като свободомислещ редактор, трудно се съгласява с консервативния дух на развитие на още неукрепналата самостоятелност на Българската църква. Този негов либерализъм, който той запазва до края на живота си, в периода до Освобождението трябва да се търси изцяло в контекста на защита демократичните начала на нейното развитие.

В заключение е наложително да се подчертае, че въпросната тема е особено интересна и една подобна кратка разработка далеч не е в състояние да изчерпи нейното съдържание. Изпълнението на тази задача се затруднява допълнително и от липсата на достатъчно налични запазени документи (знаем, че архивът на писателя е унищожен по време на Освободителната война), както и от отсъствието все още на задълбочени изследвания, направени веднъж в посока на личностната характеристика на писателя и втори път – на създаване на подробна, развита по дати, събития и документи хронологична картина на неговия живот, каквато има вече за редица други наши заслужили възрожденци