Отношение към социализма Протестантските секти в България

София, Партиздат, 1972, с. 78-84.

Реакционната идейно-политическа насоченост е пронизвала цялата дейност на методистите у нас. Тя е характерна както за различните им форми за широка работа сред населението, така и за духа на възпитанието в различните им училища. Обявявайки се уж против прокарването на каквато и да било политика в работата на училищата, мисионерите-методисти и техните поддръжници в страната са се обявявали фактически против всякаква политика, която на тях и на управляващите не е била изгодна, като неуморно и наистина методично са работили за прокарване на проамериканската политика, за възпитанието на младежта в нейния дух. Умело съставените учебни програми както в мъжките, така и в девическите училища, са подчинени главно на изграждането у възпитаниците на един проамерикански буржоазен мироглед, на едно виждане за света и живота, проникнато от благоговение пред американската (и въобще западна) култура и нихилизъм по отношение на националната ни култура и достойнство, както и по отношение на руското влияние у нас. Тъкмо поради това американският начин на възпитание и методистките американски училища е допаднал особено много и на царския двор, който не само е покровителствувал и подпомагал, но е предпочитал чуждите мисионерски училища пред българските. Още Батенберг през 1881 г. по повод съгласието си да открие Ловешкото американско училище (училището е открито през 1882 г.) е показал добре това предпочитание. В разговора си по този повод със Ст. Томов и Д. Чалис той изразил определено недоволството си от българските училища за това, че в тях „се проповядва политика, както е в училищата на Враца и в други места на княжеството“. (Заб. Т. Cm. Томов. Един ратник от епохата преди и след Освобождението, с. 505.)

Това, което не се харесва на Батенберг и на методистите в случая, е, разбира се, прокарваната от прогресивното и патриотично учителство линия на възпитание.

Това покровителствено отношение към американските и други западни училища и недоверието към работата на българските училища и напредничавото българско учителство е изразено още по-силно у следващите царски особи. На въпроса на американския представител Джеймс Бартън, защо дворецът предпочита американските училища и настоява за тяхното укрепване и разширяване, цар Борис отговорил: „Защото възпитаниците на вашите училища притежават такава устойчивост на нравствения характер, каквато нашите национални училища не създават и от която България особено много се нуждае.“ (Заб. „Sofia News“, Sofia, Vol. IX, Januari, 1926, N2, p. 6.)

Разбира се, свързаните c американските училища царски надежди са били особено много подсилвани от обстоятелството, че техния дух на възпитание, както и целия дух на мисионерската дейност въобще е бил най-дълбоко и най-враждебно противопоставен на идеите на марксизма, на закономерно и неудържимо развиващо се работническо и социалистическо движение у нас, на дейността на Българската комунистическа партия, чиито идеи проникват широко не само в народните маси, но и в училищата.

Воювайки последователно с всички разновидности на идеологическата и политическата реакция, българските социалисти-марксисти са разкривали вярно и дълбоко антинаучната, антинародната и социално вредната същност на методистката пропаганда и дейност, подлагали са я системно на разобличаване пред народа.

В това методистите виждали най-сериозното в своята работа и от своя страна са воювали постоянно и настървено против социализма и неговите дейци.

В лицето на тези „отявлени безбожници“ методистите срещали най-силните си врагове.

В доклада си на методистката мисийска конференция през 1905 г. пасторът Павел Тодоров с негодувание отбелязва затрудненията, които им създават социалистите например в Плевен дори и по време на методистките събрания. „Повечето от посетителите са младежи, някои от които са социалисти и в края на всяко вечерно събрание водят прение, за да оборят евангелските истини. Те се стараят да докажат за свое собствено задоволство превъзходството на социализма и блажените дни, които ще настанат, когато стане всеки човек социалист“. ( Заб. Протокол на четиринадесетата сесия на Българската мисийска конференция на Методистката епископална църква, държана в гр. Варна от 26 до 30 април 1905 г., Русе, печ. Победа, 1905, с. 41.)

„Ние имаме да се борим с безверие, социализъм, хладнокръвие и суеверие“ -заявява същият пастор. (Заб. Пак там, с. 40.)

Враждебното отношение към социализма минава като червена нишка в цялата дейност на методистите до социалистическата революция у нас. Въпреки всички перипетии и условия, които са заставяли неведнъж методистките мисионери и ръководители да сменят господарите, на които слугуват, на своята ненавист и борба против социализма те не са изменяли по същество никога.

След победата на социалистическата революция безспорно условията за дейност на методистката църква се измениха съществено. Както на другите религиозни деноминации, на нея й бе предоставена от народна власт възможност да работи свободно, при условие че спазва установената в страната законност. В рамките на гарантираната от конституцията свобода на съвестта бяха премахнати възможностите за административен или друг държавен натиск върху религиозната дейност на методистите (осъществяван понякога преди революцията под давлението и на православната църква). Това им позволи не само да активизират дейността си, но и да увеличат малко броя на обществата и църквите си. Ако през 1938 п, те. преди началото на Втората световна война в страната има около 800 методисти с 20 църкви, (Заб. Вж. проф. Ст Цанков. Развитието на Православната църква от Освобождението до настояще време. Годишник на Софийския университет „Климент Охридски“, Богословски фак., т. XVI, 1938-1939. София, 1939, с. 300.) в 1963 г. те наброяват 835 редовни членове, разпределени в 30 общества и църкви, 12 от които регистрирани и 18 нерегистрирани, като 3 от църквите са създадени след 9 септември 1944 г. ( Заб. Методистките църкви са създадени по време, както следва:

Години Брой на църквите
До 1900 14
1900-1910
1910-1920 4
1920-1930 6
1930-1944 3
1944-1960 3
след 1960

Предоставените им благоприятни условия за религиозна дейност обаче не отклониха ръководителите на методистката секта непосредствено след революцията от пътя на политическата реакция, не измениха по същество враждебното им отношение към социализма, към народната власт.

Заставени от обстоятелствата да се съобразяват с новата обществена и политическа обстановка в страната, по поръка на западните си вдъхновители те заеха привидно лоялна позиция към новата държава, а всъщност с това прикриваха намеренията и действията си против народната победа, против делото на социализма.

Тогавашният ръководител на методистката църква Янко Иванов с някои свои помощници стана един от организаторите на широка подривна и шпионска дейност, целяща създаване на недоволство против народната власт и предизвикване на намеса на САЩ за възстановяване на капитализма и властта на буржоазията в България. Подробно за това вж. „Процесът срещу евангелските пастори-шпиони“. София, издание на Дирекцията по печата, 1949.)

С нанесения от Народния съд през 1949 г. разгром на пасторската шпионска организация в ръководството на методистката църква настъпиха коренни промени, като то бе очистено от контрареволюционни елементи и се ориентира на действително лоялни позиции.

Но с тази положителна промяна не се отстранява изцяло вредната социална роля на методистката дейност в нашата страна. Лоялната позиция ликвидира политическата реакционна дейност на предишното методистко ръководство, но не премахва заедно с това и идеологическата реакционност на методизма, вътрешноприсъщата несъвместимост на неговото учение и на неговата пропаганда със социализма, с обществения прогрес. Въпреки опитите да се приспособява и модернизира съобразно с условията на социализма, по своята дълбока същност методистката идеология си остава коренно враждебна на идеите на социализма и комунизма, на тенденциите на нашето съвременно развитие, явява се идеологическа спънка за осъществяването на тези тенденции.

Както в символа на вярата им, така и в проповедите им, в техните молитви и песни методистите последователно поддържат и внушават разбирането за греховността и малоценността на света и на човешкия живот В духа на това разбиране вниманието на човека се отклонява от насъщните му задължения в реалния живот и се отправя към суетни усилия за постигане на миражно благополучие, спасение и щастие в отвъдния живот по пътя на безрезервната, всеотдайна вяра в бога. Този основен дух на методистката пропаганда влиза в дълбоко и непримиримо противоречие с духа на нашето време, с духа и тенденциите на развитие на социалистическото общество. Вместо да стимулира и ориентира правилно усилията на човека в строителството на новия живот, методисткото учение разглежда подобни усилия като суета, представя ги за гибелно заблуждение.

В много от методистките песни например светът се обявява за тъмнина, пустиня, царство на гибел и падение и пр. (Заб. Вж. напр. 64, 74, 83,111, 224,452 и др. песни от методисткия вестник „Духовни песни“, издание на Върховното управление на Българската евангелска методистка църква и на Централното управление на Съюза на евангелските съборни църкви в България, София, 1955.) За единствено спасение от тази „пустиня“ се обявява вярата в Христа, следването на която е всичко, а светът в сравнение с това е нищо.

„Тоз свят за нищо се брои, щом вярата изгрей“ – се казва в една от песните. (Заб Пак там, с. 67.)

Щастието не е в труда за изграждането на социализма, въобще трудът не е в състояние да осигури някому щастие, макар и понякога да се нарича „благодат“. (Заб. Пак там, с. 169.)

Шестте работни дни на седмицата се обявяват в методистките песни за дни на грижи, мъки, страдания и страхове (Заб. Пак там, с. 15, 17 и др.), а денят за молитвено общение с бога за единствено светъл и красив ден. В този ден човек не само си отдъхва от бремето на труда и грижите, но има възможност единствено да се отдаде на това, което отговоря на неговата природа и призвание, да потърси единствения път за избавлението си, за своя възход към истинския живот и истинско щастие. Защото думите на Христос се обявяват единствено за думи на възход и живот (Заб. Вж „Духовни песни“, с. 15.), вярата в Бога – за единствен път към щастие (Заб. Пак там, с. 131 и др.) към радост (Заб. Пак там, с. 93.) към чистота и святост ( Заб. Пак там, с. 98, 111 и др.) и пр.

Съществена част от ненаучната и реакционна идеология на методизма е неговият възглед за нравствеността, отстояван и в социалистическата съвременност. Сърцевината на този възглед е отричането на възможността нравствеността да вирее без религията и човек да бъде нравствен без вярата в Бога. За истински нравствен се обявява само който искрено и дълбоко вярва в Бога, а невярващият се разглежда като естествена жертва на порока, като склонен към всякакъв род падения. Страхът от Бога се издига като единствена сигурна опора против безнравствеността.

„И блажен е кой се бои,
всякога от Господа:
не е склонен към лъжи,
чист е в своите дела“ (Заб. Пак там, с. 111.)

Още по-очебиещи в това отношение са онези моменти от „духовните песни“, в които Христос се обявява не само за опора на нравствената чистота, но и за „слънце на правда и залог за мир“ (Заб. Пак там, с. 22.), даже за някакво предстоящо освобождение на нашия народ! Ето например какво се казва в 312-а песен:

„О, Господи, кога ли народа щеш спаси? –
Докрай ли грях, неправда? Докрай ли мощния земи ще граби с кривда – все зло, нещастия?
Не дай му, Боже, зноен гнет; спаси от зло народа клет,
спаси народа! Амин“ (Заб. „Духовни песни“, с. 135.)

В друга песен народът и днес се обявява за „мъченик“ и се отправя пак- пламенна молба към бога да му помогне „да изтрай до щастлив и добър край“. (Заб. Пак там, с. 136.)

Наистина, буди недоумение, от какви социални неправди и злини се надяват методистите да бъде тепърва „освобождаван“ нашия народ, но не буди никакво съмнение, че подобни техни молитвени усилия и надежди са днес не само анахронизъм, но имат безусловно вредна идеологическа насоченост, влизаща при това в твърде осезателно противоречие и с изискванията за лоялност.

С една дума, по своя дух и главна насока дейността на сектата на методистите и в съвременните наши усилия е в дълбоко и непримиримо противоречие с прогреса. Нещо повече, противоречивостта с прогреса е самата същност на методисткото учение и затова с всяка крачка на общественото развитие напред тази противоречивост все повече се задълбочава и по същество не може да не се задълбочава. Поради това – въпреки всички опити да се-залови по- крепко за колелото на историята – методизмът с всяка нова крачка на общественото развитие губи прогресиращо и безвъзвратно историческото си оправдание, превръща се все повече във вреден анахронизъм. Затова и съзнателната, организираната дейност за неговото преодоляване в нашата страна е една правилно осъзната и назряла обществена необходимост.