Ниагара през погледа на Стефан Томов, 70-те години на XIX в.

„Чудесно-то това зрелище…“

Странно е колко имена на българи, оставили писмени следи за престоя си в далечни краища на планетата, сме забравили. За възхитата им от емблематични географски забележителности. За екзотични страни и народи. За неволнически години в заточение поради битки на ползу роду, или в посока Божи гроб. Или, по думите на „аржентинеца“ Борис Шивачев – да пребродят света с отворени очи. Завещали са ни любопитни пътеписи, кратки фрагменти в пожълтели списания, художествена епистола. Но от праха на забравата излизат още и още. Цветно допълващи картината от представи на наши предци за онова, що се крие през планини и гори, оттатък морета и океани. В светлината на въображението и през погледа им на очевидци.

Това впечатление се допълва от темата за Ниагарския водопад, за който са писали много български пътешественици през XIX и ХХ век. С тези редове не претендирам за изчерпателност колко въобще са те. Но ще се спра върху откъслека „Ниагарский Водопад“, отпечатан в месечното списание „Христианский свят“. Издание на Методистката епископална мисия в Свищов, 1892 г., кн. 5. Текстът не е подписан. Изказвам искрена благодарност на пастор Бедрос Алтунян – председател на Арменските евангелски църкви в България, който направи справка в старите архиви, за да стане ясен авторът – Стефан Томов, също пастор.

Стефан Томов е роден през 1850 г. в Котел, където добива началното си образование. Продължава го последователно в английския колеж „Сейнт Джулиън“ на остров Малта и в Цариград – Робърт колеж. Известно време, по препоръка на Петко Славейков, учителства в Ямбол. Но през 1874 г. е вече в Америка, а от началото на следващата – студент в Богословския университет ДРЮ (DREW) в Медисън, Ню Джърси. От септември 1877 г. до декември 1878 г. работи като проповедник в методистка църква в Гилбертон, Пенсилвания, след което се връща в родината. Доктор по богословие, Стефан Томов е пастор в различни градове на страната, до своята кончина през 1939 г. в София.

През „американския период“ от живота си Томов посещава и Ниагарския водопад. За да си припомни своите впечатления от водопада в споменатото сп. „Христианский свят“: „Първо-то впечатление не беше съвсем равно с умственния образ, когото наше-то младежко въображение беше образувало. Но като стоехме на страшния бряг и гледахме в дълбочина-та долу, или като ся вгледахме в дива-та борба на пеняща-та ся водна масса, която ся вижда да бърза с не съпротивима съдба в страшно-то си потъвание в мъглява-та голяма дълбочина чувство-то на неизмерима сила стана така живо, щото ние ся виждаше да стоеме самото присътствие на Всесилнаго! За векове този могуществен водопад е подигнал гласът си в свидетелство за големина-та на сила-та на природа-та и е привличал множество посетители от всяка страна. Като едно зрелище на величественна красота, то е послужило на по високи-те человечески нужди и е давало преизобилно задоволство на безбройните си посетители“.

Бъдещият пастор, обаче, е съвременник на динамично столетие и отлично разбира това. В отлитащите страници на ХІХ век навлизат важни технически достижения. А те, от своя страна, променят индустриалния облик на Америка. И в творбата си съвсем логично авторът споделя:„Инжинери и научни мъжие са пресметнали суммата на механическата сила, която ся прахосва тука, но само в най скоро време те са ся сериозно завзели да уползотворат поне една малка част, от пет-те милиона конски сили, и то е само от как Електричество-то ся е развило като един способ за разнасяние сила, че то ся е счело като практично да ся искара едно такова предприятие. Едва сега едно начало е успешно станало и преди идуща-та зима сто хиляди конски сили ще ся уползотворат за подкарвание разни фабрики, находящи се на близо, и за осветление градове на по големи растояния. Всичко това и много повече ще ся усъществи без ни най малко да ся намали днешна-та хубост на прочутия водопад“.

В този ред на мисли Стефан Томов напомня на читателите си, че следващата 1893 г., се организира Всемирно изложение и който българин отиде, непременно да посети природния феномен Ниагара. Защото е „един от най велики-те примери на сила-та на природа-та и человеческа-та способност да впряга величественни енергии, за да извърши свои-те смели предприятия“. Именно това е видял и чудесният Алеко Константинов, за да го обезсмърти в творбата си „До Чикаго и назад“. Ще го последва, но много по-късно бъдещият проф. Генчо Пирьов и т.н. Аз пък си мисля, че в простичките, безхитростни редове на Стефан Томов продължава да живее дълбоката способност на човека да усеща околния свят. Да разбира неопитомената му същност и да го вплита в ореола на Създателя – от една страна. От друга – да проумее хода на цивилизацията и да открои символиката им в крехко равновесие.

Но забравата сякаш е неотменна част от народопсихологията ни. Питам се с любопитство  – колко българи са прекосили прохода Чилкут в разгара на Златната треска? Колко са били люшкани по палубите на китоловни кораби, размахвайки харпун към Моби Дик? Кой е първият нашенец във френския Чуждестранен легион? Кой е първият български пастор на Черния континент? Кой кой е… и откъде е? Как му е името и какво добро е дал на човеците около него? А още – докато я има България, ще видим ли издадена книга за тогавашните забележителни пътешественици? Всеки в своето поприще, мисия или предизвикателство, не заслужаващи пепелта на времето да погълне спомена за техните имена и дела.

Съвременният български читател не познава добре и темата за присъствието на наши мисионери в различни кътчета на света. Като например Данаил Руевски на Хавайските острови. Не знае за духовното им присъствие сред местните хора и за спомена, оставили след себе си с дела и напътствия. А никой от тях не се е отрекъл от българската си принадлежност. Никой, също така, за разлика от отделни „свети“ отци у нас днес, не е колекционирал маркови скъпи вещи. Имали са възможност за охолно съществуване, но са предпочели скромността. И пак така скромно и ненатрапчиво написаното от тях допълва историята на българската литература и на българското разпръсване по света. Шепа изтляло битие в хода на безсмъртното време, което би трябвало да познаваме и ценим.

Георги Н. Николов