Моето в Англия себепосланство. в-к „Християнски свят“ бр.10, 1913г.

[pdf-embedder url=“https://protestantstvo.com/wp-content/uploads/2013/11/moeto_sebeposlanstvo_v_amerika.pdf“ width=“600″ height=“700″]

Моето в Англия себепосланство (12.Х.1912 до 13.04.1913)

Християнски свят, бр. 10 (Х.1913), с. 2-5.

Злата последица
Следва естествено
Не само злобното
Намерение,
Но и ленивото
Немарение.

Днешното крушение на България се дължи предимно на нейната некадърна дипломация. По това две мнения в света няма.

Като една важна от тая управа последица, която е същевременно и една от главните причини за нашата през 1913 г. народна злополука, историята ще впише и липсата между силните народи на български приятел. Кога България, като известния в евангелската притча пътник, попадна между петима разбойници, за нея в цял свят не се намери ни един добър самарянин, нито един благороден рицар не й се притече на помощ.

Аз предвидих опасността от тая съдбоносна липса; и сега, в ред статии ще се опитам да опиша как с частни сили и слаби средства аз за цели шест месеца се борих, за да я предотвратя. За г-жа Олга Новикова, която през време Руско-Турската война, 1877-1878 г., вършеше в Англия подобна на моята агитационна работа, е казано, че „извършеното от нея има по-голяма ценност за Русия от една 100 000 армия“. Каква ценност има моята дейност за България, – ще оставя на други да пресмятат. Аз само ще кажа с каква цел и как работих, какво свърших и какво би трябвало още да се извърши, за да се достигне пълноплодие.

Прочее, аз се лаская да вярвам, че моята тук описана опитност крие за самостойния мислител и дипломатична поука.

На 17 септември 1912 г. се обяви в България обща мобилизация. Всички млади, телесно способни граждани бяха повикани под знамената. Предстоеше им кървава разправа с петвековния враг. Целта – освобождение поробената част от народа ни – бе от всички желана; но от очакваните последици, само ужасните жертви бяха сигурни. Целият народ бе възбуден до истеричност, вълнувай от небивали надежди и омразни страхотии. Всички здрави, дееспособни българи, доколкото можеше да ги побере несъвършената държавна наредба, бяха повикани да жертвуват и да се жертвуват за делото. Аз, обаче, под изключенията на закона и извинението на възрастта си, бях изоставен.

Изоставен! Самата мисъл ме смути. В моя вътрешен мир се подигна нещо като буря. Станах неспокоен, като гузен. Стана ми скучно, грозно и неловко да бъда страничен зрител на предстоящите съдбоносни събития. И разумът, и съвестта ми възстанаха и протестираха. Изоставен – и кога? Във време на върховно народно усилие и частичен риск.

Изоставен – и от какво? От да взема лично участие в най-великите мен съвременни събития на Балканския полуостров. Изпъждане на турците в Азия, освобождението на Македония, наша всенародна мечта; превръщане на Балканския съюз в Конфедерация на Балканските Съединени Държави, велика, достойна за 20-и век крачка в напредъка на човещината.

Изоставен – и кой? Аз, който съм възпявал патриотизма като добродетел, който съм твърдял, че турците са непоправими, и ще бъдат, докато са мохамедани; който, макар и да съм считал свободата плод на приложена в живота истина, нежели на оръжието, все-таки, съм считал за нещо желателно; аз, който съм поддържал с години, че конфедерацията е най-светла звезда над балканския хоризонт, най-плодния политичен идеал, най-великата надежда на Балканските полудиви и заядливи породчета; който съм често увещавал хората да се себеотричат в изпълнение на своите длъжности; аз, най-сетне, който наричам отвратителен човек, онзи, който сам си не върши, или не се опитва да върши доброто, което препоръчва на други – и сега, кога отечеството ни прави усилия на живот и смърт, кога хора с по-ограничена морална светлина рискуват всичко – пристойно ли е, аз да се спотайвам между жените или да викам „ура“ от топло! Не, казах си, или и аз трябва да се подвизавам или жертвувам днес с народа си, или никога вече да не отварям уста за християнството, за доброчестина и длъжности човешки.

Нека бъда изоставен – както всякога съм бивал изоставян от популярни паради и народни награди, ала никога от обществени тегоби и общочовешки длъжности.

Тъй, покорен на разума и съвестта си, аз реших да сторя нещо. Ала какво? Мислейки по това, на 19 септември през нощта чух вътрешно глас, ясен и категоричен:

„Аз трябва да отида в Англия, за да осветлявам общественото там мнение досежно Балканската война, и да защитавам нашата права кауза. Понеже владея английски, това е моя длъжност. Каквото и да сторех тук в България, дори и да положех и живота си на бойното поле, аз стократно ще бъда по-полезен на освободителното дело с агитацията си из Великобритания“.

Отидах и явих тая мисъл на министъра Людцканов*. /* Заб. Аз не знаех тогава, както зная сега, да му кажа в подкрепа на идеята си, че през последната Руско-Турска война Русия е имала за агитаторка в Англия талантливата Олга Новикова, а през Руско-Японската война, досетливото Японско правителство беше изпратило за същата цел в Англия вицеграфа Суемяцу, а в Америка, вицеграфа Конеко (с който съм роднина по това, че се случило да сме свършили в същия университет в Harvard). Нашите военни упражняваха японско „учение“. Колко добре щеше да е , ако и нашите управници изучаваха японска дипломация!/ Между друго, аз се осмелих да внуша да се изпратят такива агитатори в Русия и Франция, освен в Англия, където желаех сам да бъда пратен.

Г. Людцканов не прие идеята ми с ентусиазъм, както очаквах; ала я одобри, и ме препрати до министър-председателя Гешов. Но тоя последния, се оказа недостъпен за мен. След няколкодневни опити да го срещна лично, аз му изпратих следното писмо:

„Високо уважаеми Министре-президенте, Г-н Ив. Ев. Гешов,

Тяжестта на моя личен дълг, заедно с моето твърдо убеждение, че бих могъл в тия съдбоносни времена, да послужа на отечеството си, ме нудят да занимая вниманието Ви за няколко минути.

Завчера, въпреки даденото ми от Д-р Данев обещание, не бе Ви възможно да ми дадете среща. Сега Ви пиша вкратце онова, което тогава исках да Ви говоря.

Общественото мнение в Англия, както нийде другаде, играе ролята на решающ фактор в народната им политика.

Върху това обществено мнение може да се въздействува чрез публични речи и вестникарски статии.

Повлияването или засилването на това английско обществено мнение в полза на нашата кауза, било би днес служба от върховна стойност и съдбоносна важност.

По казаното дотук, две мнения между мислящите хора, не може да има. Онова, което подлежи на спор е: дали Стоян Ватралски е човекът за това важнейше дело?

Поради това, че не ме познавате интимно, аз трябва, (колкото и да е неловко и нескромно, сам да посочвам своята за такава работа способност или приспособимост) да Ви кажа, какво ми дава смелост да предлагам скромните си сили за това голямо предприятие.

За това ми дава смелост и уверение споменът в моята незначителна кариера на една моя насърдчителна в подобна работа опитност.

А именно: преди, през и особено подир следване образованието си в Харвардския университет, при Бостон, аз съм публикувал доста дописки и платени статии в първокласни американски вестници и месечни списания, и съм държал стотини популярни сказки из градове и села, в черкви, салони, обществени зали и даже в театри; пред многолюдни заинтересовани слушатели.

А как зная, че хората са се интересували в моите сказки? Първо, от това, че ме слушаха с внимание; че в повторно говорене в същия град или село, числото на слушателите ми се увеличаваше; трето, от ласкателните отзиви в пресата (каквито изрезки мога да Ви представя, когато пожелаете).

Ето защо, макар сега да съм дванадесет години по-възрастен, аз мисля, че имам разумно основание да вярвам, че да бях сега в Англия, би ми се удало посредством навременни писма и приспособени за целта речи, да сторя нещо – да не кажа много нещо – към повлияване общественото в Англия мнение в полза на нашата права кауза.

Фактът, че съм евангелист ще даде достъп, както не би дал на никой православен българин, до английските амвони. В началото ще ми послужат готовите у мен свидетелства из вестници и всеизвестни лица в Америка. Амвонът между англосаксите, както знаете, е мощен инструмент за въздействие върху публиката.

Освен статиите и речите може да се отпечатат и раздават ръчно моята ода „To-day’s Macedonian Cry“ и други подобни позиви. Изобщо, като се има предвид психиката на англичанина, заедно с вървежа или обрата на събитията, да се бие на религиозните им хуманни чувства, за което нещо ни е дал изряден образец сам Гпадстон, – чието име, бидейки свързано с нашето освобождение, аз съвсем лесно и досущ естествено ще използвам в моя апел за помощ и симпатия.

Мисля още, че ще бъде по-добре, ако действувам от свое име, като частно лице.

Прочее, аз моля, да бъда пратен незабавно в Англия, където ще мога да изпълня заповедта на моята съвест.

Потребно е да се поспеши. Зная, уважаеми Г. Министре, че сте обременен с решаването на преважни въпроси. Ала и тоя не е маловажен. Според мене, в. предложения за пропаганда опит едва ли може да има някакъв риск; когато пък забавянето му ще бъде грешка, а отхвърлянето му, или неизползуване случая, едно непоправимо, да не кажа непростимо, дипломатично опущение.

Аз, ето, изпълних първата стъпка на моя дълг като българин, и чакам да ми се даде случай да продължавам.

Красно село, при София.

22 септември 1912 г.

С искрена почет и сърдечна симпатия:
Стоян К. Ватралски.

След дванадесет дневно чакане и миткане по високите канцеларии, като същински службогонец, аз приех от Председателя на Народното Събрание, който по онова време редовно заседаваше с министрите, следващото писмо:

София, 2.Х. 1912 г.

Уважаемий г. Ватралски,

Говорих с г-да министрите. Всички Ви благодарят за готовността да услужите на общото народно, дело. Обаче, те мислят, че е още преждевременно да се пристъпи към препоръчваната от Вас акция.

С отлично почитание:
Д-р С. Данев

„Още преждевременно!“ – извиках аз гласно, като прочетох писмото. Как може разумен човек така да мисли, или искрен – да говори! Това значи, че е „преждевременно“ да се носи вода на запалена вече къща. Аз бях и сега съм, в недоумение за същинската причина на тоя министерски отказ. Ако нямаха пари, защо даваха милиони по онова време на черногорския крал? Ако смятаха мене не за такава важна работа човек, то защо не пратиха другиго? Невероятно е само, рекох си, те да считат идеята или приложението й, неща преждевременни (Заб. В светлината на сега вече известните техни „държавнишки“ похвати, невероятното тогава е съвсем вероятно сега. Нашите управници действително може да са считали приложението на моята идея преждевременно, ако не и излишен труд. Докато работех в Англия, те никак не проявиха интерес в моята дейност, камо ли да я оценяват. Че д-р Данев ходил на лов, беше по-важно събитие за тях, отколкото, че аз съм държал реч в Оксфордския университет. За нуждата от подобна агитация те се усетиха, чак кога по липса на средства аз се вече бях завърнал в България – около три месеца подир това – кога цял народ болезнено извика: „Оклеветени сме! Доброто ни име е зацапано! Нашите врагове пратили в странство сума агитатори и защитници, а ние – никакви!“ И техните наследници, които след десет месеци осъществиха моята идея – като престъпно игнорираха родителя и ратника й – не излязоха по-умни. Радославовият кабинет, както се знае, едва след вълчото разпокъсване на България в Букурещ делегира в Англия и другаде агитатори – повечето хора партизани и кариеристи – „акция“, която след инквизиторския букурещки договор, беше така „навременна“, както е „подир дъжд качулка“!)

Но, каквито и да бяха техните мотиви в тоя отказ, аз вярвах непоколебимо, че осъществяването на моята идея беше твърде важно, тъкмо навременно, а при това и моя длъжност Аз бях убеден, че все ще смогна да сторя нещо за каузата в Англия. Като проживял цели 16 години между англосаксите, аз съчувствено познавам тяхната психика; а на друга страна, и те много по-вярно от нашия ориент, разбират моя суров и прям характер. Ето защо аз се само наскърбих от министерския отказ, без да се отчая или отвърна от намерението си.

След няколко опити за същата цел, аз се явих при министра на финансиите, г. Тодор Тодоров, с молба да заповяда да ми се даде заем срещу ипотека на къщата и имота ми, та да ида на собствени разноски. Това той стори с готовност и Българска Земеделска Банка ми зае с обикновена лихва потребната сума, с която и отпътувах. (Заб. Като предполагах, че войната и моята мисия, ще се свършат най-дълго в два месеци, аз заех само 2000 лева. Но като продължението на войната ме принуди да стоя Не два, а шест месеци; аз се натоварих, разбира се и с други дългове.)

На 12/25 октомври аз потеглих от София за Лондон.

Пътувах в III класа, чието задушено помещение, пълнехме като сардели. Спътниците ми бяха главно нечисти и груби до отвратителност селяни, повечето сърби, пътуващи безплатно, връщайки се от посещение на синове и роднини, може би и с търговски спекулации, из бойните полета в Македония. (Заб. Значи: сърбите, които точеха зъб за българската Македония и пътуваха, може би, с цел съгледателска, се возеха по Българските Държавни железници безплатно; а аз, който отивах по българска държавна работа – с пълна такса!)

Мудно и тягостно беше пътуването ми през Сърбия. Всички в трена говореха за войната, ала само за сръбските в Македония победи. Българите, гърците и черногорците се споменаваха рядко, и то в покровителствен тон, някакси, като едни прости помощници на сръбската с Турция война. Някои сръбски граждани, а какво остава за селяните им? – даже не знаеха, че съществува между нас някакво съюзничество. На моя някаква бележка, една нишкина ме наивно попита: „Та че и българите ли воюват с Турция?“ Този тон, това незачитане и това нахално настроение не само оскърбиха моето народно честолюбие; но и предизвикаха следната в тефтерчето ми бележка: „След войната, като че ли ще си имаме неприятности с тези хора“.

По-навътре в Европа, моето наранено от сърбите национално чувство беше скоро и досущ изцерено. Нещо повече, аз бях приятно изненадан от общото континентално настроение. Наистина, немските вестници говореха за успеха на Балканския съюз с досада; но почти, без изключение, възхваляваше българите за юначество и умение. Сърбия, Гърция и Черна гора добиваха значение само като наши щастливи съюзници. Мнението за България и българите беше всякъде повишено. Българското име се славеше и нашите приятели тържествуваха.