Д-р Вениамин Пеев
Възраженията на анабаптистите срещу педобаптизма (кръщаването на деца) произтичат от своеобразна интерпретация на последиците от първичния грях. Мено Симонс сравнява Адамовия грях, който се предава по наследство на всички негови потомци, с отровното ухапване на змията. След като всички са били „отровени от змията”, то у хората се насажда „склонността към злото”.[1] Това важи не само за възрастните, но и за децата. Дотук менонитската концепция се движи в руслото на традиционното схващане за грехопадението, но само дотук! По собствени наблюдения Мено Симонс достига до извода, че детето често е необуздаемо като „неопитомен кон”. Следователно самата човешка природа от най-ранна детска възраст е склонна към съпротива, към бунт срещу доброто, срещу Бога и Неговото Слово. Детското съзнание е замъглено и затова кръщаването на деца е безполезно. Детето трябва да дойде до нужната възраст, когато ще може да осъзнава постъпките си като лоши без Бога. Христос наистина е премахнал на кръста вината и последиците от Адамовия грях, но това може да важи само за онези, които го знаят и го разбират, като го приемат съзнателно. Подходящата за кръщение възраст се определя от способността на младия човек да различава между доброто и злото. Това би било сигурен знак, че може да се извърши кръщение при такъв случай.
Мартин Лутер напълно отхвърля аргументите на анабаптистите против кръщаването на деца. Доста остро в проповеди, богословски трактати и лична кореспонденция германският реформатор подлага на подробен преглед всички аргументи за „кръщението по вяра”. В своята проповед върху Мат. 8 гл. от 1525 г. Лутер защитава ревностно практиката на педобаптизма. Най-напред той се противопоставя на възражението за „осъзнаването” на вярата в определена възраст. Лутер изхожда от философско-богословската предпоставка на блаж. Августин, че „разум” и „вяра” са враждебни една спрямо друга категории. Разумът винаги се опълчва срещу вярата и Божието Слово – смята реформаторът, – следователно не може да бъде надежден съдник.[2] От друга страна, децата нямат разума на възрастните, но „са по-податливи на вяра от по-възрастните и рационални хора”.[3] Лутер дори смята, че когато децата чуят Божието Слово с ушите си, това става несъзнателно, което спомага вярата да се установи непосредствено в сърцата им. Според германския реформатор важи принципът: „Колкото по-малко разум има човек, толкова по-близо е вярата”.[4] Тук могат да бъдат представени някои основателни възражения срещу Лутеровата теза. На първо място, реформаторът прекомерно противопоставя категориите „разум” и „вяра”. Неговото основание е разбираемо само доколкото той е прав, че римокатолическите тенденции при формулирането на различни догмати използват човешкия разум и подчиняват вярата на човешки предпоставки и логика. Но ако такива тенденции водят до крайност, също така крайно е да се поставя вярата в такава позиция, щото да изземва напълно функциите на разума. Всяка интерпретация на дума, изречение или стих от Божието Слово изисква намесата на разума. Всичко, което човек чува с ушите си, изисква осмисляне – една способност, която се развива с течение на времето. От гледната точка на съвременното разбиране за психологията е много трудно да оправдаем такава крайна позиция, каквато изразява Мартин Лутер.
Особен интерес в Лутеровата критика срещу анабаптистката концепция за „кръщението по вяра” представлява един трактат, написан в епистоларна форма и хипотетично адресиран към двама свещенослужители (януари/февруари 1528).[5] Както личи от началото на този трактат-писмо, Лутер е подбуден да пише по темата от богословската и мисионерска дейност на Балтазар Хюбмайер. Конкретен повод ще да е била мъченическата смърт на анабаптиста. Историкът на протестантизма и църковните символи на вярата Филип Шаф посочва 5 пункта от анабаптистката доктрина за кръщението, срещу които възразява остро Лутер в посочения документ. Нека групираме тези 5 пункта в три главни раздела, като се опитаме да ги анализараме обективно.
Първата анабаптистка теза е, че кръщението на деца няма библейска основа. Това касае както липсата на изрична заповед, така и схващането, че децата не могат да изразяват своята вяра. В подкрепа на своето възражение Лутер се позовава на Великата благовестителска повеля на Христос в Мат. 28 гл. Реформаторът смята, че щом като Христос в Мат. 28:19 и сл. заповядва да бъдат кръщавани „всичките народи”, то обхватът на Великата повеля касае както възрастни, така и деца. Друг подкрепящ аргумент са случаите, при които се извършват кръщения на цели фамилии (Деян. 2:38-9; 16:15, 33; І Кор. 1:16). Един коректен екзегетически анализ на посочените от Лутер пасажи обаче ще ни разкрие по-различна картина. Всъщност за реални кръщения става дума само в последните три пасажа. В Деян. 2:39 имаме обещание, в което думата tois teknois, преведена като „чадата”, означава „потомците” и не предполага непременно „малки деца”. При останалите случаи е използвана думата oikos, която в метафоричното си значение има смисъл на „голямото семейство”, в което се включва и помощният персонал, т.е. слугите (вж. Лук. 10:5; Деян. 7:10; Тит 3:4-5 и др.).[6] В нито един от тези пасажи няма категорично основание да се смята, че децата се включват в процедурата на кръщението, което може да бъде обяснено и със социалния статус на децата в новозаветната епоха.[7] В подкрепа на екзегетическия анализ, който изключва участието на децата (или поне няма изрично указание) в посочените стихове, може да послужи и една по-адекватна интерпретация на Великата повеля. Акцентът на Христовата заповед не пада тук върху различните възрастови групи, а под „всички народи” се подчертава включването на „езичниците”, а не само на „юдеите”, което се потвърждава особено от благовестителската политика, провеждана от ап. Павел след Йерусалимския събор (Деян. 15 гл.). Думата, използвана в Мат. 28:19 за „народи” (гр. ethnoi), напълно съответства на евр. дума goyyim, т.е. „езичници”.[8]
На второ място, опровергавайки анабаптистката теза, че деца не могат да се кръщават, Лутер си служи с аналогията на обрязването. Според германския реформатор кръщаването на деца е християнският заместител на обрязването, което е било заповядано на Авраам и се е извършвало през вековете при малки деца (вж. Бит. 17 гл.; Изх. 12:48; Ис. Нав. 5:2-8 и др.). Правдоподобен ли е този извод? Вярно е, че през ІІІ-IV в. кръщаването на деца става популярна църковна практика, която е предизвикана не толкова по богословски, колкото по политически причини предвид несигурността на живота на християните във враждебната Римска империя.[9] В Ранната църква е имало теолози, обосноваващи кръщаването на деца с концепцията за пораженията на първичния грях, онаследен от Адам през всички поколения. На Запад така се аргументират св. Киприан Картагенски, Тертулиан и блаж. Августин, а на Изток – Ориген, св. Йоан Златоуст и други църковни писатели. Така св. Киприан пише, че дори малките деца наследяват „по плът” духовните „рани” на греховността, като посочва Пс. 51:5: „Ето, родих се в нечестие и в грях ме зачна майка ми”. Затова те също се нуждаят от кръщение.[10] Ориген също пояснява в своите омилии, че децата носят пораженията на наследствения грях и трябва да бъдат кръщавани.[11] Интересен обаче е случаят с Тертулиан, който написва специален трактат за кръщението. Макар да допуска педобаптизма поради схващането, че чрез кръщението се осигурява спасение, той препоръчва да се изчака до такава възраст, когато детето ще може да осъзнава необходимостта от него.[12] Неговият съвременник на Изток Ориген, който поради несигурността на християнския живот в епохата на гоненията защитава кръщаването на деца, все пак настоява за предшестващо го покаяние и изповед на вяра в Бога. Поради алегоричния си метод на тълкуване Св. Писание, Ориген подчертава типологичната връзка между казаните неща в Ст. Завет и тяхното изпълнение в Новия. Така се поражда идеята за типологичното значение на обрязването. Няма обаче общоприети богословски твърдения, че педобаптизмът продължава практиката на обрязването. Следователно няма основание да се приема, че в Ранната църква е имало някаква установена повсеместна практика на кръщаване на деца на основата на новозаветни указания. Още по-малко убедително е да се смята, че кръщението на деца е заменило обрязването на деца. На Йерусалимския събор, когато апостолите вземат радикалното решение да изоставят обрязването, ап. Яков предлага езичниците да не бъдат обременявани с тегобата на обрязването (Деян. 15:19). Взето е решение, което тутакси се разпространява на запад от Йерусалим: „Защото се видя за добре на Светия Дух и на нас да ви не налагаме никоя друга тегота, освен следните необходими неща: да се въздържате от ядене идоложертвено, от блудство; от които ако се пазите, добре ще ви бъде” (ст. 28-9). Не се споменава за това, че след като обрязването е отпаднало, то трябва да бъде заменено с кръщение. Първите случаи на кръщение, описани след Йерусалимския събор, са свързани с „домовете” на Лидия и тъмничния началник (16:15, 33), при които също не се споменава за някаква „замяна”. Интересен е пасажът в Кол. 2:11-13, където ап. Павел противопоставя кръщението и благодатните резултати от него на обрязването. Но апостолът на езичниците използва метафорично образа на кръщението и дори не загатва, че то е някакво продължение или вариант на обрязването. Да не говорим за това, че изложението е обяснително, а не императивно. Целта на Павел е отново да подчертае обезсилването на закона за новозаветните християни.
Третата основна анабаптистка теза е, че кръщаването на деца е неприемливо, защото е постановено от папата, който е Антихрист. Приравняването на папата с Антихрист е дело на самия Мартин Лутер, но германският реформатор няма предвид постановяването на кръщението на деца. Лутер разсъждава така: ако се тръгне в посока на оричане всичко, което е свързано със или произтича от папските едикти, то би следвало да се отрече Св. Писание, защото папата също го използва или да се зачеркне историята на християнството, защото в нея голям дял има папската институция. Лутер припомня удачно, че макар Христос много често да критикува религиозните водачи на Своето време, това не обезсмисля библейското учение и религиозната практика, която е съобразена с него. В известната Си критика срещу книжниците и фарисеите Христос прави следното разграничение: „На Моисеевото седалище седят книжниците и фарисеите; затова всичко, що ви заръчат, правете и пазете, но според делата им не постъпвайте; понеже говорят, а не вършат” (Мат. 23:2-3). С други думи, дори лошите по характер вършители могат да извършват добри дела. Любопитно би било да подчертаем, че по въпроса за кръщението такава принципна позиция са изразявали някои ранни папи като споменатия по-горе Стефан. Остава обаче да отговорим на въпроса дали папата е разпоредил педобаптизма, както твърдят първите анабаптисти. По-горе видяхме, че едва от ІІІ в. нататък започва да се разпространява такава практика, за която има съображения за сигурността на спасението в епоха на политическа несигурност. Блаж. Августин, който самият получава кръщение в достатъчно зряла възраст, горещо подкрепя практиката напедобаптизма. Това произтича от убеждението му за пряката връзка между кръщение и спасение. С други думи, ако детето умре по някаква причина без да е било кръстено, то е обречено на вечна погибел. Според блаж. Августин децата нямат евангелската вяра, която е нужна за спасение, но в това отношение им помагат възрастните (родители, кръстници). Той е авторът на предположението, че „вярата на цялата Църква” гарантира валидността на кръщаемото дете. Ако трябва да се говори за институционална намеса по въпроса за кръщаването на деца, то Тридентският събор е този, който подчертава по особен начин валидността на педобаптизма. От 14-те канона, посветени на св. кръщение, канони 12, 13 и 14 се отнасят до кръщението на деца. Както останалите, така и тези 3 канона плашат с анатема всеки, който се противопоставя на педобаптизма. Забранява се „повторното кръщение”, като не се позволява никому да оспорва заместителната вяра на кръстниците. Не се отдава значение на „християнския живот” в смисъл на спазване определени морални норми, като при провал в това отношение се предвиждат като наказания само лишаване от св. Евхаристия и другите св. тайнства „до покаяние”.[13]
Поддържниците на педобаптизма сред наследниците на реформаторите в Германия и Швейцария оцеляват. Днес освен лутераните можем да посочим такива големи деноминации като англикани, методисти, презвитериани и др. Противниците на педобаптизма обаче също не трябва да се пренебрегват. Към тях спадат моравските братя, баптистите, адвентистите, харизматичните евангелистки представителства и др. Карл Барт бе един от най-влиятелните съвременни богослови, които поддържаха „кръщението по вяра” в достатъчно зряла възраст.[14] Неговата позиция обаче бе дипломатична и миролюбива – макар да бе убеден, че педобаптизмът няма новозаветна база, той съветваше преминалите през кръщението в детска възраст да не пристъпват към повторно кръщение. Барт приемаше Христос като главния фактор, действителния Кръстител на всеки един човек, но последният имаше за него значението на „втората по важност фигура в драмата”. Затова от кръщаемия трябва да се изискват доброволност и отговорност при тази решителна начална стъпка в християнския живот. Божията благодат, насочена свободно към него, трябва да се приема с готовност за вярност и посвещение.
[1] CWMS, 92 (George, T. Theology of the Reformers. Nashville, Tenn.: Broadman Press/Leicester, Engl.: Apollos, 1988. 268).
[2] Althaus, P. The Theology of Martin Luther. Transl. by R. C. Schultz. Philadelphia: Fortress Press, 2011. 366.
[3] WA 17/II, 83 (ibid.).
[4] Ibid., 84 f. (ibid.).
[5] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, Inc., 1997. 338.
[6] Abbott-Smith, G. A Manual Greek Lexicon of the New Testament. Edinburgh: T & T Clark, 1999. 313.
[7] На базата на социалната действителност в Античността Джует заключава, че няма новозаветни основания да се подкрепя хипотезата за кръщаването на деца в новозаветната Църква (Jewett, P. K. Infant Baptism and the Covenant of Grace. Grand Rapids: Eerdmans, 1978. 47 ff.; Guthrie, D. New Testament Theology. IVP, 1981. 738 n. 123.
[8] Особено в случаите, когато думата е в мн. ч., тя се отнася към „езическите народи” (Abbott-Smith, G., op. cit. 199 f.).
[9] Kelly, J. N. D. Early Christian Doctrines. London: A & C Black, ; 5th ed. 207-11.
[10] Cypr. Ep. 64.5.
[11] Orig. Hom. in Luc. 14; In Rom. 5, 9.
[12] Tert. De bapt. 18.
[13] Noll, M. A. (ed.) op. cit. 190-1.
[14] Barth, K. The Teaching of the Church Regarding Baptism. Transl. by E. A. Payne. Eugene, Or.: Wipf & Stock Publ., 2006; repr. Passim.