Две неизвестни писма от майката на Вапцаров

Две неизвестни писма от майката на Вапцаров до снаха й Разкрива Катя Зографова, главен уредник на музея “Никола Вапцаров”, София

През 2008г. се навършиха 66 години от разстрела на поета Никола Вапцаров, а в края на 2009 г. бе стогодишният юбилей от рождението на световния Огняроинтелигент, роден в Банско. Никола Вапцаров е единственият българин, носител на Почетната награда на мира, отсъдена му посмъртно от Световния съвет на мира през 1952 г. В журито участват Пабло Пикасо, Артур Лундквист, Жоржи Амаду. Тържественото връчване на голямата награда е година по-късно, през 1953. Присъстват творци като Николас Гилен, оставил ни прекрасно слово, произнесено на световнозначимото събитие, в което сравнява Вапцаров с гигантски дъб…

Писателката Жермена Ив Фарж пристига като представител на Световния съвет на мира, за да връчи дипломата и медала от наградата на Вапцаровите близки. В речта си тя нарича Н. Вапцаров “една от най-чистите и най-благородните фигури в борбата за свобода и мир.” Баба Елена Вапцарова също произнася удивително слово, достойно за майка на световен поет. В онези Сталинови времена е било неизбежно и майките на героите да правят политически изявления, но Вапцаровата родителка проявява невероятна чувствителност:

“Когато бях на Конгреса на привържениците на мира във Варшава, ние с майката на Зоя Космодемянская си дадохме дума да работим така, че никога вече да няма майки с черни забрадки. Защото мъките от войната са големи за всички прости хора. Те са най-тежки за майката. Очите на майката, чието чедо е покосила войната, никога не пресъхват”… И сякаш за да онагледи това, тя изплаква задушаващата я болка: “Аз никога няма да забравя свидния ми Никола, когото изтръгнаха от моите прегръдки, за да го надупчат с куршуми. Аз няма да забравя последния поглед, последната усмивка, както това няма да забрави никоя майка, на която са изтръгнали и убили свидната рожба”… Какво повече може да бъде изречено?

И все пак за мен, като уредничка на Вапцаровия музей в София, бе изследователска изненада да прочета и писмата на Елена Вапцарова до снаха є Бойка, писани по повод удостояването на нейния Никола със световната награда. Писмата дойдоха като дарение, посветено на предстоящия юбилей догодина, от втория съпруг на Бойка, Николай Шивачев. В тях звучи автентичният глас на колоритната банскалийка, уникално съчетание на високата култура, плод на учението в Американския протестантски колеж за библейска учителка, и обикновената жена от народа, която шества по световните форуми и приема посмъртната слава на сина си, облечена в банскалийската си дреха…

Тези епистоларни документи са важни и истински характерологични, защото върху нееднократно преиздаваните є “Спомени за моя син” (от които най-вече я познава публиката), редакторите явно добре са поработили. И стилът на авторката там изглежда твърде непривичен и купешки. Второто писмо на баба Елена съдържа и някои делови уточнения кой аджеба да получи наградата и кой да “вземе” авторските права на все по-тиражираните у нас и в чужбина Вапцарови творби. Дали не се долавят и полускрити напрежения между наследниците? За миг не бива да се усъмняваме в подбудите на Вапцаровата майка: те могат да бъдат тълкувани единствено като глас за справедливост, а не като нашенско „дърпане на чергата” към себе си! Косвено доказателство за високата нравственост на баба Елена е своеобразното продължение на историята, както го описва Борис Вапцаров в книгата си „Спомени за моя брат”…

Вече прехвърлила 70-те си лазарника, Вапцаровата майка Елена стоически работи в ТКЗС-то на Банско наред с младите, но въпреки всичките им усилия състоянието му е толкова плачевно, че не може да осигури дори парите за лекарства на съкооператорите. Ето какво си спомня Борис Вапцаров: „Баба Елена станала и без да продума с никой, отишла в спестовната каса. Там тя имала една солидна сума, получена от народната власт заради убития є син, народът я нарича кръвнина, и заедно с другите си спестявания изтеглила всичко, завила ги с една кърпа и мълчаливо ги отнесла в канцеларията на стопанството. Там влязла в стаята на председателя и изтърсила на масата парите. „На, да давате на людето за най-насъщните им нужди!” И без да ги брои, без да чака разписка, мълчаливо си отишла.”

Заради всичко това, когато си мисля за световната награда, която получава 11 години след смъртта си “скромнякът” Вапцаров, въображението ми неизбежно се отправя и към предстоящото честване на поета. Искрено, по вапцаровски вярвам, че това ще бъде голям и единен юбилей, какъвто Вапцаров без съмнение заслужава, неслучайно е вписан в календара на ЮНЕСКО за 2009! И се надявам, че гаранция за това е гражданското сдружаване на 23.IV. т.г. в музея на Вапцаров на ул. „А. Кънчев” 37. В Инициативния комитет за отбелязване 100-годишнината на Н. Вапцаров влизат имена като проф. Андрей Пантев, проф. Никола Георгиев, проф. Чавдар Добрев, проф. Светлозар Игов, проф. Румен Скорчев, доц. Ружа Маринска, доц. Михаил Неделчев, племенницата на поета Мая Вапцарова, председателят на СБЖ Милен Вълков, издателите Иван Гранитски, Любен Козарев и Стойо Вартоломеев, писателите Антон Дончев и Виктор Пасков, поетите и журналисти Бойко Ламбовски и Марин Бодаков (съветник на председателя на Народното събрание Г. Пирински), поетите Екатерина Йосифова и Иван Цанев, университетски преподаватели, музейни работници, представители на морското офицерство и бизнеса.

Банско, Януари 27 – 1953 г.
Мила Бойко,

Скоро ти писвах, но сега се наложи пак да ти пиша и искам да ми отговориш право. Я те питам тебе нали от питане зарар* нема, па и уста кирия** не проси. Ако ти вземеш хонорар там от книгата Николова, може ли ти да вземеш целия хонорар, а я да взема тува*** цялата награда. Н. К. /Националният комитет/. за мира ме питат и казват, че може да стане такова разменение помежду ни, но требва ти да кажеш какъв е реда там. Що правиш, добре ли си със здравето?, по ли те хвана /х/авата веке? Нали викаше да си дойдеш тува да си зимуваш. Много здраве на другаря ти, а и на тебе.

Елена Вапцарова
* Зарар – тур. поражение
**Кирия – тур. наем
*** Диал. – тука

Банско, 3 януари 1953 г.
Мила Бойко,

Отдавна очаквах от тебе писмо, за да споделиме тъжната радост за високата международна Николова награда. Има и национална, но тази международна си ме саалам* разтресе и досега съм в почуда как така, не е ли това много за този скромняк, дето един път ме пита за книжката си „убава ли е или дрънка ни колко лугне в кал.”** И как мислиш ти, нашият ли български национален Ком./итет/ да е навил таа работа да стане така? Ако това е така, това ке е справедливо. Колкото за тържественото връчване на наградата, ако има такова, ще следим и в край земя да е, пак ке идем. Очаквах да те чуя от София вместо от Москва, нали викаше да си дойдеш за зимата. Как я караш там, посвикна ли? Как се справяш със студа? А другарят ти по ли е як от тебе на студеното?

Да ти кажа новина: Райна*** се ожени в Благоевград за Гьорче Марков, директора на затвора. Сега след два-три дена ке замине с децата. Елка е вече там за ІIV к./лас/, живее у Борисови. Марков си остави жената, та взема Райна. Как ти се чини тебе таа работа, ке излезе ли трайна?
Много и сърдечни поздрави на всички и от Райна, и от децата.

Елена Ив. Вапцарова
* Саалам – тур. здраво
**Така поетът е надписал своите „Моторни песни” за майка си. „Лугне” – монетка.
***Райна – сестрата на Никола Вапцаров.