Чудо в лагера в Белене

„Точно както в древен Рим, така и в Белене кръвта на мъчениците породи вяра в Бога. Също и тук Господ показа Своята милост, давайки висота на вярата. Помощник-началникът на лагера Никола Найденов, под чието терористично управление толкова много невинни хора умряха, сега страдаше от терора на измъчващата го съвест. Твърдото държание на пастирите трябва да е подбудило в тъмната му душа светлината на угризението.

Случи се следното. Освен ямата с плъховете съществуваше и яма с кучета. Тя бе около три метра дълбока, десет метра дълга и шест метра широка, където Китов (лагерният началник) оставяше затворници да бъдат разкъсани и изядени от кучетата. Ямата не бе покрита и в нея имаше голям брой кучета, оставени да изгладнеят до такава степен, че започваха да се хапят помежду си. Ужасното зрелище се разиграваше в присъствието на много от затворниците, началниците на лагера и охраната.

Един ден Китов отдели колегите Трифон Димитров и Иван Игов за демонстрация в кучешката яма. По време на арестуването му Димитров бе последният главен редактор на евангелския седмичен орган в. „Зорница“. Поради забележителните си духовни качества той имаше висока репутация. След осъждането му при закрити врата в София с осемгодишна присъда бе изпратен в Белене. Игов бе баптистки пастир във Варна, Пловдив и София, също докаран след осъждането му при закрити врата в Белене.

Китов ги смяташе за непоправими врагове на режима, както и останалите пастири, защото не можеха да изпълнят дневната си норма, не уважаваха неговите заповеди, молеха се преди ядене и говореха с другите затворници за Бога. Когато охраната дойде да съблече Димитров и Игов, те сами свалиха окъсаните си дрехи и без съпротива се оставиха да ги хвърлят в ямата. Очакваше се кървава сцена, но се случи нещо друго. Двамата пастири коленичиха в средата на ямата и започнаха гласно да се молят. Кучетата не ги нападнаха, а се свиха по ъглите и започнаха да вият зловещо, като че ли невидима ръка ги притискаше.

Настъпи раздвижване. Охраната показа признаци на голямо безпокойство. Китов, като следеше сцената от разстояние, се паникьоса. Беше невероятно положение. Той заповяда на Найденов да прекрати „зрелището“. Игов и Димитров бяха откарани отново в работната им група в бараката на обекта. Там заедно с останалите затворници те благодариха на Бога за чудното си спасение.

Неочаквано вратата на бараката се отвори и четирима надзиратели, които бяха присъствали на това чудо, просълзени, влязоха вътре и попитаха какво трябва да направят, за да приемат вярата. Игов се помоли с тях и ги кръсти в една малка яма, пълна с дъждовна вода, до бараката. Останалите затворници наблюдаваха мълчаливо. За всички трябва да е било вълнуващо събитие… Присъствието и намесата на Бога бе явна. Могъществото на Китов бе сломено. По-късно тези четирима надзиратели бяха уволнени и принудени да напуснат острова.” Матеев, М. На словото ти уповах…. Трагичната история, преживяна от един осъден в процеса срещу евангелските пастори 1948-1949 година в София. С., ОРА-България, 1993.

* * *
„Когато Китов осъзна, че пастирите са, така да се каже, гръбначният стълб на духовната съпротива в лагера, той замисли планове за убийство. Не чрез групата, която изпълняваше екзекуциите, а при опит за „бягство“, както се казваше на лагерен жаргон. Пастирите Иван Игов, Йончо Дрянов и Трифон Димитров при преместването им в друг обект трябваше да бъдат застреляни при „опит за бягство“. Разстоянието между някои обекти беше покрито с храсти и бе повече от един километър. Конната охрана трябваше да изпълни това нареждане. На едно запустяло място по пътя те извикали силно на жертвите си:

– Обърнете се, искаме да видим как се молят умиращи пастири и как вашият Бог ще дойде да ви спаси.
Тримата пастири се прегърнали един друг и започнали гласно да се молят. Те очаквали да настъпи краят. В този момент се случва нещо необикновено. Поради гласните молитви конете се подплашили. Изправили се на задните си крака и изгалопирали като ударени от светкавица заедно с охраната. Тримата пастири едва могли да схванат какво се е случило. Те бавно се завърнали в бараките си.”

* * *

Въпреки всички тези гонения много християни устояват на атаката и продължават да следват Христос. Те не спират да се събират тайно и да слушат Божието Слово, не спират да обучават младежи, да печатат книги и материали за духовната работа, да служат на Бога.
Вярата и посвещението на хората са поставени на изпитание по това време. Въпреки трудностите и гоненията обаче църквите устояват на натиска.

Бог дава сила на християните в България, които със своите дела са пример не само за всички нас, а и за поколенията вярващи след нас. Евангелските църкви запазват огъня на своята християнска вяра, който гори, за да показва посоката на всеки човек към Бога и да стопля сърцата на тези, които Го търсят.

Дори в най-тежките изпитания Бог има грижа за Своите – за тези, които са в затвора и които са навън. Изпитанията по време на страдание затвърждават вярата на хората, дори когато преминават през пламъци.