Българският поет и публицист Стоян Крстьов Ватралски в Америка

Стоян Крстьов Ватралски в Америка, Духовна обнова (Пловдив), Г. IV, бр. 2 (II.1925), с. 1-3.

Павел Мишков

Българският поет, сказчик, публицист и чифликчия, Стоян Кр. Ватралски е в Америка от няколко месеца. Той е отишъл в Съединените Щати, за да присъствува на тридесетгодишното събрание на своя клас в Харвардския университет, където е завършил висшето си образование. Той е останал в Америка до пролет, за да държи сказки по следните предмети:

1. Световните проблеми, както един Балканец ги вижда: а) Миротворство; б) Умиротворяване на Балканите.

2. Социалната проблема от религиозно гледище: а) България като мисийско поле и б) Не любов, но блага воля към всички.

Почти няма друг българин, който да е лекчерувал толкоз много в Англия и Америка, както г-н Ватралски. Няма друг българин да е говорил за българското племе и неговите идеали в Англия и Америка, както е говорил г-н Ватралски. Все на свои разноски той е кръстосвал задокеанските страни и неуморно е говорил пред учена и обикновена публика за историята, живота, страданията, борбите и идеалите на своя народ. България много дължи на г-н Ватралски за спечелването на Английското и Американското обществено мнение за нашата кауза. През Балканската война, той много пожертва и отиде в Англия, където чрез Гладстоновия дом работи за България и допринесе твърде много за нашето народно дело. Тогавашните министри не го оцениха. Той не е оценен и сега. Много му са враговете. Но, това го не смущава. Той е пял и така живял:

Готов да отплащам синовна си дан:
Да водя, да следвам народний керван
С перо или жезъл, с везни ил остен, –
Каквото отредиш, че длъжност е мен.
Родино моя,
Каквото отредиш, че длъжност е мен.

Чуждият свят, обаче, цени г-н Ватралски и го държи на високо място. Ние ще цитираме чужди отзиви за него, за да видят нашите читатели какво място си е извоювал един достоен български син.

Знаменитият редактор на всемирното списание Oatlook, г-н Л. Аббот казва за него:

– Аз се познавам с г-н Ватралски от няколко години. Завършил Харвардския университет в 1894 г., християнски джентълмен (благородник), български патриот, първостепенен учен, това е г-н Ватралски.

Американският поет Джон Г. Хуитиер в писмото си до Оливър У. Холмс, казва:

-Той е способен и високоблагороден, горещ почитател на нашата страна и нейните институти.

Редакторът на сп.“Конгрегейшионалист“, казва:

– Г-н Стоян Кр. Ватралски, който е познат като „Български Толстой“ е на гости в тази страна, за да присъствува на тридесетгодишното събрание на своя клас в Хардварския университет. Той е един деятелен международен миротворец, и в 1912 г се яви на платформата в Европа, в името на „Съединени Щати на Балканите“, в които той още вярва.

Редакторът на сп. The Orient, казва:

– Г-н Ватралски има свой оригинален стил и е много влиятелен. Той е реален мислител и завършен говорител и неговите слушатели просто зяпат в устните му. Той винаги говори епиграматически и със силата на здраво убеждение, и всякога оставя дълбоко впечатление, дори ако не е напълно убедителен.

Редакторът на Boston Globe, казва:

– Г-н Стоян Ватралски, поет и чифликчия, е дошел далеч от България, за да присъствува на тридесетгодишното събрание на своя клас. Съкласниците на г- н Ватралски добре го помнят като автор на песента, която беше пята на акта в 1894 г. Г-н Ватралски е сам една история. Подир, като завърши Харвард, той се върна в България и почна да обработва един чифлик, близо до София. Там е бил оттогава, писал е стихове, вдълбочавал се във философия, и е работил за образованието и просвещението на своето отечество, и с госпожата си е обърнал своя чифлик в малък рай. Той е една внушителна фигура, и голям тъпак трябва да е човека, комуто не прави впечатление неговото присъствие, особено неговите мечтателни очи.

А излизащия в Бостън вестник Evening Transcript, в броя си от 18 окт. 1924 г. в литературния отдел, наред с биографията на Марк Твен, е посветил цяла страница на г-н Ватралски под громкото заглавие: „Стоян Ватралски се връща в своята Алма Матер“ На същата страница са поставени две клишета – портрета на баща му в неговия овчарски костюм от с. Вакарел, Софийско, и до него портрета на самия поет Стоян Ватралски. Г-н Джон Хънтър Сенджук в седем колони, ситен шрифт е описал живота, борбите, копнежите, идеите и идеалът на „Българския Толстой“ от Красно село. Той почва така своето описание:

„- Дошъл е в тази страна един балканец, син на един балкански овчар, свършил Харвардския университет, притежател на безмерно богатство, което му спомага да излъсква стихове, които пише и кастри своите плодовите дръвчета в тишината на полския живот и с остротата на своята добра съвест. Този балканец е Стоян Ватралски, и аз имам удоволствието да пиша за неговата работа, неговата обстановка и за самия него.

Г-н Ватралски иде от една страна много по-хубава, отколкото повечето от нас можем да знаем, и той води един живот, на който бихме завидели. В своето стопанство в Красно село, три мили далеч от София, той обработва земя и дървета, пише стихове и. статии, мисли и се вдълбочава – и всичко това прави в преснотата на въздуха.

Г-н Ватралски не е наследил рай – няма такова нещо на тази земя, но когато той говори за Красно село и за Витоша, покрита със сняг, аз мисля, че такива места, като това, трябва да са добри приюти за уморени журналисти.

Тогава, продължава авторът да разправя, надълго и нашироко за овчарския живот на Стояна във Вакарел, как той е смущавал баща си с безброй въпроси и е искал винаги да знае повече и повече. В 1876 г., когато Гладстон писа за жестокостите над българското население, и в 1877 г. Русия обяви война на Турция, работите се влошили и във Вакарел, и през зимата населението почнало да бяга, за да спаси живота си от разярените турци. Тогава Стоян е бил на 17 години и майка му казала да бяга. Той послушал майка си и хванал пътя през Балкана. Но едвам извървял няколко километра, ето че башибозуци го настигнали, и един от тях измъкнал ятагана си, за да му отреже главата. Стоян паднал на снега и почнал да плаче, сочейки към небето:

– Вие знаете, и Бог знае, че аз не съм ви сторил нищо. – Той не знаел турски, и башибозуците не знаели български, но един от тях скочил от коня си с вик:

– Брак! Брак! (Остави го!) и уловил ръката на другаря си. Така живота на Стоян Ватралски бил спасен и когато го разправя, никой не може да го разубеди, че тук Бог се е намесил и го е избавил. . .

Във Вакарел нямало училище. Освен поп Захари, никой не знаел да чете и пише. Но Стоян копнеел за знание. Той чул, че в Самоков имало една къща, която се наричала училище и където могло да се придобие знание. Той разпитал здраво за тая къща, отишъл там, срещнал се с американски мисионери и станал протестантин.

Това разсърдило много баща му, който отказал да му помага вече, като се надявал, че подобен отказ ще повлияе на Стояна да се откаже от протестантството. Но Стоян не се поколебал. Той продължил не само образованието си, но показал нагледно, че е християнин; вярата му била съпроводена с дела. За препитанието си почнал да работи: рязал дърва на американците, носил вода и им пазарувал за в къщи. Срещу това му дали да живее в една турска къща, която била без прозорци и служила за обиталище на добитък. Със спестените пари си купувал само книги. ..И в един приятен ден той стъпил на американска земя и в 1894 г. завършил Харвардския университет с титлата Bachelor of Arts.

Този планинец, поет, хуморист и чифликчия, с право е наречен „Българският Толстой“. С Толстоя, той вярва, че религията е главният фактор в живота, и че няма мъжество без нея. С Толстоя той споделя чувството на ужас при бруталността на войната, и несправедливостта, социална и политична, които така често характеризират войната. Чрез своята собствена вяра и размишления той е достигнал да вижда вечната пропаст между учението на Исуса и войната. Но той не е християнски анархист и той не вярва в учението на „не се противи злому“, което се самонарича миролюбиво. Той не вярва в атакуване, но той вярва, че човек трябва да защити домът си. И той счита своя длъжност като публицист да учи това, което мисли, че е право.

Г-н Ватралски е писал много стихове и проза, както би трябвало да се очаква от такъв човек, и неговите „Битие“, „Първом Правда“ и цяла колекция от студии върху Балканското държавничество са много добре познати. „Тежко, тежко“ е популярна поема в България, макар и сатирична. Г-н Ватралски е автор на много песни, които се употребяват от Българските Евангелски Църкви. Той е лекчерувал, писал статии – чел, мислил, писал – за тридесет години. Какво тези тридесет години са били за човек, който мисли, не е нужно да се казва, но в случая с г-н Ватралски те са имали за резултат това, което най-добрият български поет Иван Вазов е отсъдил, като е казал, че „Г-н Ватралски има добре запазена душа, неразвалена от западното течение в литературата, тъй рядко нещо днес. В неговите работи се срещат мисли, чувства и идеи възвишени и чисти. Любов към хубавото, посвещение на дългът, влечение за правдата, обич към отечеството и природата – това са главните черти на неговата поетическа личност.“ Това е, от което се нуждаят днес всички, които държат перото, добре опазена душа, която смее да вярва в това, което не е материя и още, вярва, че известни основи не са се променили и никога не ще се променят.

Аз имам още нещо да кажа за г-н Ватралски, и това е, че той е книжовник- реформатор. Той представлява една кауза, която всеки човек трябва да представлява, и това е – своето отечество; и не като един аргумент, но като факт, той посочва колко куриозно е отношението на балканци към американците и какво е естеството на това отношение. Г-н Ватралски не иска милостиня за своя народ, това добре да се разбере. Той казва, че Америка чрез своите институти е разпространила американско влияние всред страната. Българите наистина знаят нещо за духът на Америка.

А какво българският дух е сторил се вижда в това, което Теодор Рузвелт писа в 1912 г:

„Никоя друга нация не е извървяла толкоз далеч или толкоз бързо, както България е извървяла в последната третина на столетието“.

И може да се прибави, че малко народи в миналите десет години са имали повече стенания, отколкото този народ.

Настоящият млад цар Борис III каза:

„В американските училища в Цариград и в Самоков са завършили някои от най-добрите български държавни мъже. В ранните дни на националното пробуждане, синове на Америка дадоха Библията на народа на български език. Моят народ винаги е имал непоколебимо упование в приятелството и добрата воля на Америка“.

И г-н Ал. Цанков, сегашният пръв министър, неведнъж е засвидетелствувал за влиянието на Американското образование и култура в България.

Аз ви дадох малко-много идея за България и за един от нейните граждани, Харвардски човек, който е Стоян Ватралски. В неговата страна все още има опростотворен и груб живот – нещо, което прави хората там да бъдат яки. Нека помним и пожелаем тези неща. В приятелско завиждане, нека мислим за ябълките, крушите и орехите в Красно село. Нека мислим, най-вече за ония, които ни уповават и през океана да видим картината на изгряващото слънце над Балкана.“ ‘