[pdf-embedder url=“https://protestantstvo.com/wp-content/uploads/2013/11/balgaria_i_amerika.pdf“ width=“600″ height=“700″]
Интервю със Ст. Ватралски
България и Америка. При добрия другар на баща ми
Зорница, Г. 45, бр. 21 (27.V.1925), с. 3-4.
Н. Ив. Цаков
Г. Ватралски е познат у нас общественик. Неговите сказки са слушани от хиляди слушатели. Поемите му, пълни с истинско познаване на живота, пропити с християнски дух и чист морал, се четат с наслада от стари и млади. Г. Ватралски е идеалист – качество, което е рядкост у нас днес. Той живее с мечтата да види някога България щастлива, радостна, отърсена от партизанския бяс, от материалния гнет и тежките „мирни“ договори, които са като воденичен камък върху тялото на малка, измъчена България
В неговото лице аз всякога съм виждал бореца за социална правда, ратник за мир и братство между народите. 60-те години не са убили у него желанието да работи за своята родина. Душата му е млада и жизнерадостна. Той обича деца и младежи и се възхищава от наивността им. Иска да е в общение с тях, да си спомня за младенческите години, когато като овчарче е пасъл бащиното си стадо по Вакарелските чукари.
Младото вакарелче, жадно за знание и светопознанство, заминава първо в Самоков, а после за Америка, за да учи, познае чуждия свят, и така да бъде полезен на отечеството си. Той е първият българин, свършил Харвардския университет, най-стария и най-авторитетния в Новия свят.
Преди година време той на свои разноски замина за Съединените Щати, поканен от съкласниците си, за да присъствува на тържеството, устроено по случай 30-годишнината от завършването на университетското им образование.
Преди десетина дни той се завърна в България след едногодишната си обиколка. Исках да го видя, да чуя впечатленията му от Америка.
Заварих добрия другар на милия ми баща, в стопанството му в Красно село. Мило, приятно кътче в подножието на величествената Витоша. Хубава градина, раззеленени дървета, бистра струйна вода, росни ливади. Наистина, аз му завидях, че е тъй близо до природата-до Бога. Ние, софиянците, мечтаем за подобно райско кътче, а като го нямаме, задоволяваме се с няколкото саксии, красящи гостните ни стаички. Заварих го да преглежда градината и овощните дръвчета – домиляли му след дългата от тях раздяла.
Прие ме, както очаквах, любезно.
– Добре дошли, г. Ватралски. Радвам се да ви видя отново между нас.
-Добре заварил – но очите му се просълзиха.. .В моето лице той като че ли видя добрия си приятел, когото той остави жив…
Гледах да го заприказвам, за да отвлека мислите му.
– Е, как мина тържественият 30-годишен юбилей на съкласниците?
– Много задушевно, мило. Разделихме се млади, жизнерадостни, пълни с енергия, а се събрахме възмъжали, някои с бели коси, женени, с деца, па и внуци не липсваха. Мило е да се срещнеш с хора, с които си прекарал студентските си години.
– Не са ви забравили, нали? – продължих аз.
– Не, не са. Помнят ме всички. Нали аз писах класният „Харвардски химн“? Пък и бях едничкият там българин-студент преди 30 години.
– Колко души броеше вашият клас преди 30 години?
– 560 души, а сега заварих 200-250 души, които бяха дошли на тържеството. Мнозина са заминали от тоя свят.
– Вашето име, като следим вестниците, изглежда да е познато на голяма част от американския печат?
– Да, много от моите съкласници днес са видни хора в Съединените Щати, общественици, професори, писатели, журналисти. Па и Тонжоров, американски кореспондент, който ме посети тук преди две години, е донякъде отговорен за това.
– Сигурно американските репортери са се интересували да чуят нещо за България?
-Действително, много кореспонденти и репортьори дохождаха при мене за новини и впечатления. И всички ми задаваха главно два въпроса: Каква промяна съм забележил в Америка след дългото отсъствие, и как живея сега в България, и какви промени са станали там? Да ви кажа право, от въпросите им разбрах, че много малко знаят за малката България и за събитията на Балканите. Много от сведенията им за нашия Изток бяха криви и неверни. Постарах се да им опиша положението, както аз го разбирам. Тия хора, които осветляват американското обществено мнение, вземаха бележки и писаха доста за България. Забелязах, че ценят истината, но нямало отде да я научат.
– Научавам, че сте държали сказки за България и за Балканските проблеми?
– Не можеше да не използувам благосклонността на американците и да не им кажа нещо за моята нещастна родина, за нейните болки и копнежи. Говорих всякога и всякъде, където ме каниха. В университетски аудитории, салони, клубове, църкви и младежки дружества се стараех по силите си да популяризирам- българската кауза.
– Как бяха посрещани вашите сказки?
– Доста благосклонно. Разбира се, аз отдавам това внимание на моите другари, съученици, които са видни хора в Щатите, и на престижа на Харвард.
– Не мислите ли, че България би трябвало да прати хора, които знаят добре английски и имат връзки с американски общественици, за да представят българската кауза пред американското обществено мнение?
– Много вярна е мисълта ви. Не само, че не е лошо, но необходимост е. Ние винаги сме правили грешка, че сме смятали тия неща за лукс – излишни. Считайки нашата кауза за права, ние сме искали и чужденците да ни съчувствуват; но те не винаги знаят нещата в истинската им светлина. Не е достатъчно за една кауза да е права, нужно е и да я представиш на чуждото обществено мнение. То трябва да я знае, ако желаеш да ти симпатизира и да те подкрепи.
– Как гледат американците към малка и унижена България?
– Искайки да бъда откровен, не мога да скрия факта, че на България не се гледа с много добро око. Пропагандата на сърби и гърци през войната и после, е виновна за това убеждение. Тия народи харчат милиони долари, за да представят България размирна, болшевишка – размирница на Балканите. Повечето сведения за събитията в България са от техни източници. И, естествено, американското обществено мнение не ни симпатизира.
– Досегашният български пълномощен министър, г. Панаретов, не се е ли е опитвал да осветлява американското правителство и печата за положението в България?
– Това, което г Панаретов е сторил за България, заслужава всяка похвала. Неговото професорство в Роберт колеж, дето той беше усвоил и езика и духа на американците, го беше добре подготвило за поста му. И той го достойно изпълни. Заслугите му, особено през войната, са големи, за които България трябва някак си да му се отблагодари. Ала г. Панаретов нямаше нито сили, нито средства сам да отбие всички клевети на българските зложелатели.
– Знаете ли кой ще бъде новият представител в Америка?
– Четох, че г. С. Радев е назначен за този важен пост – отговори г. Ватралски. – Доколкото знам, г. Радев е добър дипломат; но ако не знае добре английски език, той ще бъде една сянка, играчка в ръцете на преводчици и гавази. Този пост е от голямо значение за бъдещето на страната ни. По важност той не отстъпя на никой друг, освен Лондон, може би. Първата необходимост на новия български представител е владението на английски език. Често американските държавници не знаят чужди езици, па и не искат това. Другото нещо е, че новият избраник трябва да разбира и симпатизира с англосаксонската психика. Интимности и същинско разбирателство, подчертавам, са невъзможни без тия две качества. Във всеки случай, нашият представител в Уашингтон трябва да е човек от първа величина. Америка днес играе, па и за дълго време има да играе, по известни причини, роля на надмощно влияние в Европа. Правителството на Цанков не бива да изпуща от предвид този факт, когато решава този въпрос.
– Не мислите ли, че българинът много малко познава американския народ, и като-че-ли е изгубил вяра в него?
– Ние, наистина, малко знаем за тази велика република. Склонни сме да я критикуваме и осъждаме, но моето последно едногодишно пребиване там ме увери, че в Америка има народна съвест, на която човек може да се позовава и да търси правда – независимо от нейните политически интереси. В други страни това е различно. Ние, за пример, не можем да разчитаме на французката народна съвест, ако интересите на Франция не съвпадат с нашите. Същото е с Германия, Русия и други страни.
– Във вашите сказки вие сигурно сте споменали, че американското благотворно влияние в България си пробива път?
– Естествено беше за мене, да кажа тия неща на моите слушатели, за да спечеля симпатиите им. Познатата българска веротърпимост до голяма степен се дължи на влиянието на американските мисионери у нас. Те са ни дали чуден пример на толерантност. В Сърбия, Румъния и Гърция американските мисионери не са „добре дошли“. Техните мисии всред тия народи са били спъвани и безплодни. България си остава едничката страна на Балканите, която е толерантна религиозно.
– Как обяснихте участието ни във войната?
– Това не бе най-трудното нещо. Аз трябваше да кажа на американците истинските подбуди за участието ни във войната. България се бореше за свободата на свои поробени братя. Както Франция се би, за да освободи своите сънародници в Елзас и Лотарингия, така и ние се бихме за свободата на братята си от Моравско, Добруджа и Македония. Знаейки, че Америка симпатизира на Франция, аз използувах този нагледен пример, който легна на душата на американците, които могат да съчувстват на поробените и угнетените. Аз им изтъкнах, че 14-те точки на Уилсона дойдоха да ни убедят, че продължаването на войната бе безцелно. Те дойдоха като балсам за болната душа на българина, който прибърза да сключи примирието, очаквайки неговите болни въпроси да се разглеждат на зелената маса в Париж. Но аз не можах да не им кажа, че 14-те Уилсонови точки останаха писани само на книга. България бе онеправдана. Радвам се да кажа, че моите сказки в това отношение имаха значителен успех.
– Считайки Църквата за един важен обществен фактор, не мога да пропусна да не ви питам, какво е нейното влияние в Америка?
– Църквата в Съединените Щати е важен фактор. Тя играе голяма роля в обществения живот на страната. Нейното мнение е меродавно. Известната американска благотворителност се дължи главно на Църквата. Забраната на алкохола е нейно дело. Църквата там е жива, дейна, предана на Христовите идеали. Почти всички държавници са дейни членове на разни църкви.
– Военният дух, който царува днес в Европа, успял ли е да вземе надмощие и там?
– Америка е гореща привърженица на мира. Разбира се, и там някои привърженици на милитаризма се опитаха да отклонят Америка от пътя на мира, но не успяха. Президентът Кулидж по искането на военното министерство, се съгласи да се назначи един мобилизационен ден, в който да се види, колко войници биха могли да се съберат в случай на война. Този опит на военните бе силно осъден от голяма част на обществото. Църквата в този случай изпълни бляскаво предназначението си. Кулидж разбра, че народът не желае да му се напомня за война, и до голяма степен промени целта и името на мобилизационния ден. В Америка има стотици дружества с разни наименования, които работят за мир и международно разбирателство.
– Как гледа Америка на Лигата на народите?
– Идеята за Лигата на народите си пробива постепенно път в американския живот. В самата републиканска партия има вече доста членове, които са привърженици на Лигата. Много дружества и общественици работят за това. Не е далеч времето, когато Съединените Щати със своето участие ще закрепят тази международна организирана съвест – Лигата, която ще бъде решающ фактор в отношенията и споровете между народите.
– Научих се, че сте искали да се отбиете и в Англия?
-Да, имах такова намерение. Искаше ми се и там да поработя за нашата кауза, но човек, който предприема да пътува на свои разноски, не може винаги да върши всичко, що му е присърце. При по-благоприятен случай може би ще посетя добрите наши и мои лични приятели в Англия, дето бях агитатор през Балканската война.
– Как се чувствувате след завръщането си от подобна продължителна работа?
– Въпреки всичко, чувствувам се бодър и щастлив, че допринесох нещо макар и скромно, за доброто на нашата забъркала пътя си родина. Радвам се, че съм отново в България. Сега съм спокоен, че не ми предстои да кръстосвам широките американски улици, по които безкрайни върволици от хвъркати автомобили угрозяват живота на всеки пешак. Засега в Америка се пада по един автомобил за всеки седем души. Там и работниците надничари си имат автомобили. Ние на Балканите трябва да сме благодарни, че можем да бъдем спокойни поне в това отношение – каза засмяно моят събеседник…
Разделих се радушно с нашия сказчик, който бе така любезен да ме изслуша и да отговори на толкова мои въпроси. Разбира се, той няма да ми се сърди, задето споделям с читателите на „Зорница“ нашия разговор.
Н. Ив. Цаков.
Jivko Stoilov liked this on Facebook.