Американците откриват българите: 1834–1871

Студия (1) на проф. д-р Джеймс Ф. Кларк (САЩ)
Макар Великобритания и Русия да играят — по разбираеми причини — водещите роли в „българските работи” в периода 1876—1878 г., шепа американци вземат решаващо участие в разкриването и разпространяването на вестите за турските кланета в България — нещо, което задвижи верига от събития, довели от Батак до Берлин. Трябва да се изтъкне, че американските протестантски мисионери в Османската империя, както и после в България, са главните източници за информиране на американското обществено мнение и на сведения за България както много преди Априлското въстание, така и след него (2). И трябва също да се отбележи, че главната грижа на официалните представители на САЩ на територията на Османската империя даже и до периода след Първата световна война са мисионерско-филантропично-образователните начинания, макар че те представлявали дейност, развивана в частния сектор (3).

За някои от нас днес идеологията, апокалиптичният план и самоотвержеността на мисионерите от XIX век може би изглеждат тъй странни и непонятни, както били и за българите, когато те за пръв път виждат американските мисионери. Впрочем изобщо е трудно да се разбере това извънредно избухване на американското мисионерство през XIX век (4). Тук ще се огранича да разгледам присъствието на американците на българска земя и да разясня произхода и естеството на американския мисионерски интерес в България (5).

Протестантските мисионерски дружества и съпровождащите ги „библейски дружества” са продукти на реакцията всред евангелските среди срещу рационализма и формализма на XVIII век. В конкретния случай двете най-големи и важни дружества, играли роля при установяване на американските мисионери в България, са Британското и чуждестранно библейско дружество (основано в 1804 г.) и Американският съвет на пълномощниците на мисиите в чужбина (основан в 1810 г.), който скоро става най-голямото мисионерско дружество в Америка. Американският евангелски протестантизъм е съчетание на вяра в личното преобразоване и спасение и на убеждението, че Библията представлява единственото въплъщение на „истината” и че е достатъчно това да бъде обяснено, за да бъде възприето. Той проповядва „търсенето на щастие”, убеденост в превъзходството на протестантския (т.е. американския) начин на живот, като съдържал и месиански възгледи, поставящи „второто пришествие” в 1866 г., и смятал, че султанът все пак е по-малък „антихрист” от папата. В 1832 г. прочутият френски наблюдател Де Тонвил пише, че „няма страна в света, в която християнството да е запазило по-голямо влияние върху душите на хората”.

Именно тази вкоренила се религиозност става основата на мисионерството в чужбина. Между първите мисионери, разпратени от гореказания съвет, който е отначало общ за всички протестантски секти, са и тези, отправени да видят какво може да се предприеме в Османската империя (6). След неуспех всред мюсюлманите и евреите, вниманието се насочва към православните църкви с надежда да се постигне пълното им „реформиране”, както при началната „Реформация”. В епохата на гръцката революция и на американското филелинско мисионерство в Гърция мисията процъфтява, но с постигането на независимостта и възхода на шовинизма, както и благодарение на анатемосванията от патриарха вратите се затварят: при гръцката „мегали идея” нямаше място за чуждестранния протестантизъм.

Не само по практически причини, но и поради теологически съображения превеждането на Библията и на поучителна книжнина, както и отпечатването на същата, заедно с грижата за училищата са били често главната, а навремени и цялата дейност на мисиите. В 1833 г. публикационният център на съвета се пренася от Малта в Смирна. Именно смирненските мисионери са тези, които първи се заинтересуват активно за българите и тяхната жажда за четиво и образование.

Фактически първият контакт между българи и американци се осъществява при една обиколка из Тракия, предприета от двама мисионери от Цариград, X. Дж. О. Дуайт и Уйлям Шофлър, които пропътували до Солун и Одрин. С учудване те видели многобройно българско население. „Навред хората се чудеха как ние да сме американци, а да не сме черни или меднокожи”, пише Шофлър. В същата 1834 г. думата „България” за пръв път се появява напечатана в един труд от Талви (7).

Десет години по-късно, непосредствено преди приключване на дейността в Гърция, с която дотогава е свързана и дейността между българите на управлението на мисиите в Бостон, Ригс пише: „Погледнете на полето за работа в България, там пред нас се намира цял един народ, който тъкмо се пробужда, изпълнен с желание за образование, който сериозно жадува за книги, но няма средства да ги получи, няма печатница в страната си.” Ригс смята, че тогава имало около 4 000 000 души, говорещи български език. Колегите му, мисионерите от Цариград, пишат по същото време до Бостон, че „по мнение на всички нас тук една мисия всред българите е по-уместна, отколкото всред който и да било друг народ…” Подобна мисия обаче се формира едва петнадесет години по-късно, макар междувременно обиколките из България да продължават.

Американските връзки с България от преди Освобождението минават през три фази. Първата се развива успоредно с българското културно възраждане, като връзките се установяват между отделни лица, и то главно вън от България. Касае се предимно за литературни връзки, насърчени от успеха на организирания от Британското и чуждестранно библейско дружество превод на Новия завет от Неофит Рилски, който излиза в 1840 г., преиздава се допълнително половин дузина пъти в кръгло около 30 000 броя. От американска страна през тази първа фаза главната фигура е Илайъс Ригс, който за дълги години „монополизира” мисионерската работа всред българите. Между българските литературни деятели в тези връзки са въвлечени Неофит Рилски, Константин Огнянович, Ботю Петков и др., но на най-преден план стои Константин Фотинов. Главното му дело е преводът на останалата част на Библията в сътрудничество с Ригс, както и основаването и издаването на първото българско списание („Любословие”) по подражание отчасти на един гръцки прототип, издаван от мисионерите, ползвайки една бивша мисионерска печатница. В края на петдесетте години на миналия век центърът за работа всред българите се пренася в Цариград, който беше станал и центърът на българския културен живот. Първата фаза приключва със смъртта на Фотинов в Цариград, 1858 г. (8).

Втората фаза на американското мисионерско начинание е настаняването на американци в България при увеличена дейност; тя съвпада с последната фаза на българския църковен въпрос. Създала се отчасти като продължение на провалилата се мисия в Гърция, но главно вследствие на успеха на мисията всред арменците, българската мисия започва поради интереса към тази област, нараснал поради Кримската война, Хатихумаюна от 1856 г., действения интерес на британския посланик Стратфорд за религиозна свобода в Османската империя и желанието на английското и американското мисионерско дружество да се разширяват. Но тя се дължи главно на непреставащата популярност на „най-четената книга” на Неофит Рилски, т.е. превода му на Новия завет, както съобщава Бенджъмин Баркър, представител на Британското и чуждестранно библейско дружество, и както преценяват докладите и препоръките, отправени от цариградските мисионери, по-специално Ригс, Хамлин и Шофлър.

Протестантската мисия в България е обща англо-американска инициатива и задружно начинание на методистите и конгрегационалистите. Началото ѝ е придружено от доста интриги между заинтересованите страни. Американският съвет, който по него време е главно в ръцете на конгрегационалистите, впоследствие получава пълен превес в българската зона, но първата инициатива за организиране на мисия в България датира от 1852 г. от Мисионерския съвет на методистите, който търсил ново поле за проповед. Конкретното предложение и информация са представени от Американския съвет на пълномощниците за мисии в чужбина. След Кримската война предложение е направено (в 1856 г.) в Лондон и от Дружеството за подпомагане мисиите в Турция (основано в 1854 г. от евангелистки елементи в англиканската църква) да се окаже помощ на американската мисионерска работа в Турция. Последвала разузнавателна обиколка (1857 г.) до Пловдив, предприета от американеца Сайръс Хамлин и англичанина Хенри Джонс, който по-късно става секретар на цариградския клон на Дружеството за подпомагане мисиите в Турция (9). Това дружество обещава да даде финансова помощ и методистите изявяват готовност да поемат „същинска” България, т.е. областта между Стара планина и Дунава, включително и Добруджа. Американският съвет на пълномощниците за мисии в чужбина малко неохотно приема отговорността за „несъщинска” България, т.е. областите южно от Стара планина, където се открило (отново!), че имало много българи. Един последващ компромис в тази насока предоставил и западните области, включително София и Ниш, на съвета, който се натоварил и с Македония.

Това поделяне на територията и работата се оказва обаче злополучие, не само защото въвело едно излишно организационно усложнение, но и защото се придържало към картографската традиция на една разделена България, която традиция получи съдбовен израз в Берлинския договор (10). В 1858 г. методистите се установяват в Шумен и Варна (а после и в Търново и Тулча): Американският съвет на пълномощниците за мисии в чужбина създава бази в Одрин (а после в София), като в 1859 г. установява такива и в Стара Загора и Пловдив (а по-късно и в Самоков). Чрез тези бази мисионерите и техните разносвачи на Библията и други религиозни книги (книгопродавци, носещи стоката си на гръб) кръстосват населените от българи земи и пращат в центъра богата информация, каквато дотогава (11) никакъв чужденец, с изключение на Феликс Каниц, не притежавал.

Пряко или непряко — но непреднамерено — американските мисионери способстват за развитието на национализма и рухването на Османската империя. Ксенофобният национализъм на гърците попречил на американските мисионери; национализмът на арменците обаче им отворил врати. Неочакваният успех на мисията всред арменците с установяването на един протестантски и в голямата си част арменски „милет” в 1850 г. е един от факторите, които убедили няколко мисионерски дружества да изберат България. Сторило им се — както на мисионерите в Цариград, така и на тези в Пловдив, — че българският народен, или „черковен” въпрос може да се окаже шанс, пратен от Господа.

Одумниците на мисионерите както у нас, така и в чужбина откриват сега, че имало „мисионерски империализъм”, симбиоза на „кръста — долара — знамето”. Несъмнено е, че сблъскването с американците в чужбина, независимо от това, дали те са мисионери или не, с техните принадлежности, изобретения и джунджурии оказвало влияние върху „местните хора” и търговията било в Африка или Османската империя. Мисионерите дошли в България с библиите си и с шевните си машини. Българските и турските жени се тълпели да гледат. Понякога тези машини били разпродавани. От Цариград X. Дж. О. Дуайт поръчва да му пратят един американски люлеещ се стол за един местен приятел. Но част от вината за мита за „мисионерски империализъм” се пада и на престараващите се техни крепители в САЩ. Един такъв ентусиазиран привърженик възклицава възторжено: „Никакви контакти със западната цивилизация не са досега пробуждали ориенталеца от неговото безразличие. Но когато господнята истина сгрее сърцето му и го пробуди за живот, мисълта му проглежда и той почва да иска часовник, книги, стъклени прозорци, мелница. Почти всеки параход, излизащ от нюйоркското пристанище на път към Леванта, носи шевни машини, часовници, дърводелски инструменти, хармониуми или други принадлежности на християнската цивилизация в отговор на поръчки от местното население, които никога нямаше да бъдат пратени, ако до тях не бе стигнала Библията” (12).

Към „империализма на Библията” може да се отнесе и така нареченият „езиков или културен империализъм”. В 1858 г. Англо-ориенталското литературно дружество (свързано с Дружеството за подпомагане на мисиите в Турция) съобщава, че: „Ако се получат суми за финансирането на този англо-арабски проект, комитетът с голямо удоволствие предвижда, че подобни преимущества могат да се предоставят и на славянските народа в Европейска Турция, като се почне с българите, които са пет милиона, и със сърбите, молдавците и пр.” (13).

Самите мисионери отдават по-високото технологическо жизнено равнище на собствената си страна на влиянието на протестантизма, религиозната свобода и „истината”, така както те я виждат; поради това те смятат, че трябва да осъществяват това божие предначертание в цял свят. Или, както лорд Стратфорд казва за Турция: „Нашите свободни институции, протестантската ни вяра, търговските ни начинания, промишлените ни умения — всички тези източници на националното ни величие са дълбоко заинтересовани в победата на тези принципи над фанатизма, невежеството и подкупността в една от техните най-устойчиви и обширни твърдини” (14).

Отначало българите оказват добър прием на американците. Същото вършат и гърци и турци, разбира се, отчасти само от любопитство. Но когато мисионерите проявяват симпатиите си към българите по църковния въпрос, гърците изгонват американците. Те биват обаче приветствани в българските училища и църкви. Църковният въпрос е неочакван и вълнуващ шанс, който създава възможност да се повлияе на българската църква като цяло, да бъде тя реформирана и съживена, каквото е началното намерение на протестантските мисионери всред православните. Освен това американците приветстват идеята да помогнат да бъдат откъснати българите от гръцката йерархия — един постоянен неприятел на мисионерите. Представя им се също възможност да попречат на католиците, поддържани от Франция, да създадат една сепаратистка униатска диверсия. В това отношение те смятаха, че са успели. Накрая това предлагаше възможност да се парира политиката на Русия в полза на православието, която заедно с Франция представляваше постоянна пречка за протестантската мисионерска дейност в Османската империя.

Но както стана в случая с гърците, а не в случая с арменците, победата на българския национализъм в църковния въпрос не доведе до добро за американските мисионери. Вярно е, че някои български водачи в Пловдив (Груев, Чомаков и др.), както и в Цариград подеха инициатива да се посъветват с мисионерите как да организират протестантска църква и да се осведомят за евентуалните политически и други изгоди на един подобен ход. Но когато везните се наклониха от гръцката в полза на българската страна, българският национализъм се усили до такава степен, че всяко взимане-даване с протестантите започна да се смята за предателство (15). В 1870 г. един мисионер пише, че за българите „изглежда неразбираемо как човек да може да е българин и протестантин едновременно”.

Първата фаза на мисията в България разкрива разочарование от църковния въпрос: мисионерите не бяха добре разбрали, че той представлява бунт в църковна форма, т.е. че е не толкова религиозен, колкото политически въпрос. При него се разкри противоречиво политиката както между самите мисионери, така и между тях и българите, които отказваха да разберат, че това, което с Хатихумаюна се даваше на едните, а именно религиозна свобода, се даваше с това и на другите (т. е. даваше се религиозна свобода и за протестантите в България). Мисионерите дадоха принос за българското образователно дело, включително доставка на научна апаратура от Америка за български училища: в Стара Загора и Пловдив, подготовка на четива и учебници — главно по положителните науки, публикувани в Пловдив от Хр. Данов. Неохотно и като при самоотбрана мисионерите, които по начало не се интересуваха от печелене на нови привърженици, помогнаха да се организират няколко протестантски църкви и общества, като с това само още повече увеличиха поводите за търкания. Колкото до голямото търсене на книги, произвеждани от мисионерите, излезе, че то не е нищо повече от едно желание за повече четиво.

Мисионерите в България се сблъскват с трудности сред самите тях с властите и с населението. Нескончаем е спорът дали да се създават училища и ако да — от какъв вид. Отначало идеята е да се подпомага подготовката на учители за българските училища (16). Спори се дали да се преподава английски език, което за известно време е забранено от съвета; това очевидно представляваше една интересна карта, но научаването на английски език можеше и да стане подтик за учениците да се преселят в Америка, което съветът не желаеше. Между най-сериозните спорни въпроси всред мисионерите е дали в публикуваните брошури евангелският протестантизъм трябваше да заема отбранителна позиция или пък да подеме полемика срещу това, което той намира за неправилно в официалната църква.

Една от по-незначителните форми на тормоз са препятствията, създавани от църковните власти — били те гръцки или български — по отношение на наемането на помещения; когато почине за пръв път българин от протестантско вероизповедание, как да се получи позволително за погребението; или пък физическото малтретиране на разносвачите на религиозна литература, бойкотиране на местните протестанти и прочее. Но имаше и смъртни случаи на мисионери — от болест или убийство. Тези мисионери бяха дошли в България със своите американски убеждения относно разделението между църква и държава, както и за религиозна свобода, убеждения, които бяха чужди на българите. Колкото до турските власти, придържайки се към практиката си с „миллета”, те поддържаха установените църковни власти, но под натиска от британските и американските официални представители отстъпваха, когато им се представяха разните „капитулации”, договорни задължения и танзиматски декларации. Това още повече изостряше отношенията между американци и българи, макар последните да използваха тъкмо тази тактика в борбите си срещу гърците.

Критиците на мисионерите — както в САЩ, така и в България, както тогава, така и сега — им приписват политически подбуди. Такива може да са съществували в мисълта на английските поддръжници, които може да са се надявали да подбутнат американските мисионери срещу руското и френското влияние; една от причините за съществуването на Дружеството за подпомагане на мисионерите в Турция е, че английските мисионери не могли да се отърват от подозренията за политически подтици. Интригите между Великите сили в Цариград оказват своето влияние върху мисионерите. Несъмнено има мисионери, които, подтиквани от носталгията и отдалечеността от родината, несъзнателно възхвалявали Америка и всичко американско, но само като частни лица, действащи въпреки официалната линия на Американския съвет на пълномощниците за мисии в чужбина.

Към мисионерите също са отправяни обвинения в липса на симпатии към българските национални интереси. Но това е неправилно, както се видя от становището им по църковния въпрос. Вярно е, че те съветвали, и то с право, да не се предприемат безогледни революционни кроежи (вж. например Джордж Уошбърн). Но истина е също, че американци в 1876 г. помагат катастрофата да се превърне в успех. Накрая обвиняват се тези мисионери от българите, че подкопавали „вярата на бащите им” и способствали за разпространение на безверие. Това последното обвинение може да се приеме за вярно, само ако се постави знак за равенство между „религия” и разните религиозни практики, церемонии и суеверия на специфични секти или църкви. В действителност мисионерите били загрижени от безверието на младите българи в страната или на тези, връщащи се от чужбина.

Докато базите на съвета успяват да се задържат и даже развият, отвъд Балкана методистите, макар и да са най-многобройното вероизповедание в Америка, многократно рискуват да изчезнат. Проблемите им обаче са подобни. Алберт Лонг в Търново е един от най-успeлите американски мисионери. Той се премества в Цариград в 1864 г., за да поеме издаването на българското списание „Зорница”, да участва в новия превод на Библията; в 1872 г. той минава в Робърт колеж. Още от основаването си в 1863 г. от Сайръс Хамлин и после под ръководството на Джордж Уошбърн, и двамата бивши американски мисионери, Робърт колеж става плодотворна база за сътрудничество между българи и американци, както показват и събитията от 1876 г. Един значителен момент е 1870—1871 г., когато се постига независимостта на българската църква, Екзархията, публикува се и окончателният превод на цялата Библия, с което се оказва влияние върху българския литературен език, учредява се независима „българска” мисия (за Европейска Турция) отделно от породилата я цариградска мисионерска централа, основава се първа българска евангелска църква, пренася се девическото училище от Стара Загора и мъжката гимназия от Пловдив в Самоков, където се установява и главното седалище на мисията за България. На 4 юли 1871 г. официално се освещава Робърт колеж от бившия държавен секретар, прочул се с придобиването на Аляска.

Приключването на втората фаза и първото десетилетие на мисионерската работа в България съвпада и с изместването на центъра на тежестта на българското национално движение от Цариград към революционните центрове на север от Дунава. Събитията, които стават на Запад, не остават незабелязани: обединяването на Германия под протестантско надмощие, загубването от папата на светската му власт, поражението на католическа Франция, опозицията против учението за папската безпогрешност — всичко това прави дълбоко впечатление върху ориенталския дух, твърди един съвременен американски мисионер.

Един от първите американци, дошли в България, след престой там от около шест години заключава: „Вярно е, че желанието на българите да притежават Светото писание, както това се описваше тъй красноречиво от някои от мисионерските отци преди няколко години, накара мнозина да предполагат, че българите желаят да се обърнат към религията на евангелието. Това е, което ние очаквахме, когато отидохме при тях, но истината е, че това никога не е било ни най-малко така. Те купуваха и продължават и сега да купуват жадно Светото писание. Мнозина от тях изобщо не си намират място, докато не се снабдят с всяка нова книга, която се публикува при тях, и вярно е, че се отнасят със специално уважение, макар и не с любов към Светото писание. Така че като се оставят настрани тези първи прекалени очаквания, които впрочем не са имали никога някакви сериозни основания, смятам, че работата тук е напреднала и постигнала всичко, което би могло да се очаква нормално от положения труд” (17).

 

БЕЛЕЖКИ

1 Представянето на този доклад бе направено възможно благодарение на субсидия, отпусната от Университетския център за международни проучвания при Питсбъргския университет (University Center for International Studies of the University of Pittsburg).
2 E. M. Earie, ,,American Missions in the Near East,” Foreign Affairs, anp., 1929, c. 398.
3 J. L. Grabitt, Protestant Diplomacy and the Near East. Missionary Influence on American Policy, 1800—1927 (Minneapolis, 1971), c. VII.
4 A. Field, America and the Mediterranean World, 1776—1882 (Princeton, 1969), вж. по-специално гл. III ,,The Missionary Impulse”.
5 На английски език има книгата на J. F. Clarke, Bible Societies, American Missionaries and the National Revival of Bulgaria (New York, 1971) и нa W. W. Hall, Puritans in the Balkans (Sofia, 1938). Също виж по новa книга на R. L. Daniel, American Philanthropy in the Near East, 1820—1960 (Athens, Ohio, 1971). На български език след статията на Ив. Д. Шишманое “Нови данни за историята на нашето възраждане: ролята на Америка в нашето образование”, сп. ,.Български преглед”, IV, 1897, с. 53—78, няма нищо до статията на М. Стоянов “Начало на протестантската пропаганда в България” в „Известия на Института за история”, 14—15, 1964,с. 45—67, която за съжаление е както тенденциозна, така и неточна.
6 Следващата информация по мисионерските въпроси е главно от дописките на мисионери от Измир и Цариград, а после и от България до централата в Бостон в архивите на АВСFМ, които по-рано се намираха в библиотеката Andover-Harvard Library of Harvard University, a cera ca в библиотеката Houghton Library.
7 Therese Albertina Louisa von Jakob (Talvj), Historical view of the Slavic language in its various diaries; with special reference 10 theological literature”. Оригиналътсе намира в Biblical Repository, IV (1834). и се състои главно от заимствувания от труда на П. С. Шафарик (1827).
8 Clarke, Bible Societies, p. 225—290. Най-новата книга върху Неофит е отличната негова биография от Р. Радкова, Неофит Рилски и новобългарската култура, София, 1975, по-специално с. 100—109.
9 Подробности за борбата на Хамлин за създаване на мисия в България могат да се намерят в неговата книга “Among the Turks” (New York, 1878, c. 161—273). АВСFМ (Американски съвет на пълномощниците за мисии в чужбина) е имал също пръст в лансирането на ТМАS (Дружество за подпомагане на мисиите в Турция).
10 Двусмислената употреба на термина България, която се получава по този начин, продължава да създава неприятности за непредпазливите. Така например Field (b ,,America and the Mediterranean World”) пише, че по него време между Солун и Дунава имало „около два милиона” българи. Американските мисионери били осведомени по-добре и оценявали българското население на четири до пет милиона души. За историята на термина България вж. П. Коледаров в “Traditions of Antiquity and the Middle Ages in Regional Nomenclature in the modern map of the Balkans”, Byzantino-bulgarica, IV (1973), c. 145—75.
11 Xpисто Гандев ласкае James Baker, aвтор нa ,,Turkey in Europe”, New York, 1877, като го нарича „английския Каниц”. Вж. Хр. Гандев, Проблеми на Българското възраждане, София, 1976, с. 484.
12 Thomas Laurie, The Ely Volume; or, the Contributions of our Foreign Missions to Science and Human Well-Being (ABCFM, Boston, 1881), c. 424.
13 Доклад на Англо-ориенталското литературно дружество (Anglo-Oriental Literature Society, известно като Anglo-Turkish Literature Society) за 1857—58 г. Представлява брошурка от четири страници.
14 Stratford de Redcliffe, ,,Turkey”, в сn,,The Nineteenth Century” книжката за юни-юли 1877 г. (писано е обаче някъде към 1860 г.).
15 J..F. Clarke, Protestantism and the Bulgarian Church Question in 1861,в сборника от eceтa ,,Essays in the History of Modern Europe”, Freeport, N. Y., 1968 (1936), c. 79—97, nубликуван под редакцията на D. C. МсКау.
16 В. Паскалева греши, като приписва на мисионерските училища “специфични политически интереси” в своята книга „Райна Княгиня”, София, 1976, с. 160, заб. 2.
17 Дж. Ф. Кларк, Пловдив, 25 ноември 1865 г.

Докладът е публикуван в: България в света от древността до наши дни. Т. I. С., 1979, 477–485.

https://archive.org/stream/ldpd_11138647_000#page/n0/mode/2up

Автор: Пенка Ангелова