Евангелската църква в Асеновград* пред своята 120-годишнина

Весела Илиева

След осем месеца евангелската общност в Асеновград влиза в годината на своя 120-ти юбилей. Нейната история напомня историята на Израел – от родословието на Исак, даден на Аврам по обещание, чрез чудо и само от едно семе. Доказателство за Божията грижа и промисъл през поколенията е развитието на църквата, започнала живота си от новорождението на един асеновградски младеж. През 1887-1888 г. Петър Игнатов доотслужва военната си повинност в Хасково, където се запознава с местни протестанти, които му благовестяват Исус Христос. След новорождението си и приключване на службата, той се завръща в родния си град. Там се среща и благовестява на двамата си приятели Коста Тахтаджиев и Атанас Стоилов, които също преживяват скоро новорождението си в Христа. Тримата започват да се събират редовно през седмицата за изучаване и събеседване по Писанието, за молитва и хваление, според Господното изявление – „Там където са събрани двама или трима в Мое име, Аз съм посред тях.“

Малката общност полага основите на протестантизма в Асеновград. Петър Игнатов се занимава преди да стане християнин с кръчмарство – заедно с брат си Атанас Игнатов. След обръщането си, Петър Игнатов се отказва от това занимание и от кръчмата прави бакалски магазин. Малко по-късно към скромното общество евангелски християни се присъединяват и Атанас Игнатов с неговите приятели Стою Сендов и Димитър Райчев. От любопитство тримата посещават евангелската църква в Пловдив на 22 октомври 1889 г. и след проповедта на пастор Иван Тонжаров приемат Исус Христос за свой личен Спасител. В същия ден в родния си град асеновградчаните учредяват де факто и първата евангелска църква. Следват почти три години събрания на шестимата – с молитва, хваление, библейски изследваия и поучения.

От 1890 г. те полагат началото на събирането на доброволни дарения – за първата годината събират 22 лева, а за шест години сумата нараства до 535 лева – внушителна за времето си. През 1897 г. е направена първата ревизия на сметките, които декларират това. През 1898 г. общността нараства значително, когато в Асеновград се преселват от Меричлери целите семейства на протестантите Добри Шопов и Запрян Вълчев. Малко по-късно към църквата се присъединяват и новородените асеновградчани Влашо Николов, Иванка Гинева, Деля Запрянова и Тодорка Запрянова.

Едни от първите крупни индустриалци в града, Добри Шопов и Запрян Вълчев са основателите на Копринената фабрика, първата фабрика в Асеновград. Събранията на увеличилата числеността си евангелска общност са значително облекчени от този факт, тъй като могат да ползват по-удобна зала – в самата фирмена сграда (понастоящем тя е Сиропиталищен дом). Като гостуващ (пътуващ) пастор ги посещава в неделя пастор Иван Сечанов от Пловдив. Официално няколко от членовете на асеновградското протестантско общество са приети за членове на Пловдивската евангелска църква. През 1898 г. е избрано първото ръководство на асеновградското евангелско общество, с председател Добри Шопов, а секретар Атанас Игнатов и касиер Стою Сендов. От същото събрание датира и официалното водене на протоколите на църквата (14 януари 1898 г.) – до този момент е протоколирал доброволно Атанас Игнатов. Именно в първия официален протокол е документирано и решението на църквата да вземе под наем сграда за молитвен дом. През 1902 г. това намерение се реализира, като се купува (все още настоящия) имот на църквата – голямо дворно място с къща.

През 1898 г. евангелското общество в Асеновград е инициатор на общонационалния евангелски Ден на пост и молитва – изпратеното предложение до Конференцията на евангелските църкви, заседаващав Пловдив, е прието единодушно, а 25 ноември 1898 г. е обявената дата.

Първото десетилетие на 20 век е особено важно за разрастването на църквата в Асеновград и добиването на опит както в християнския социален живот, така и в работата сред обществеността. Църквата се популяризира, през 1907 г. сутрешните неделни събрания посещават редовно 54 граждани, вечерните – 26, неделното училище – 38, а молитвения курс в сряда – 14. Неделното училище расте с особено бързо темпо, така щото през 1909 г. се образуват два мъжки и два женски класа, и един детски клас – със съответните учители и един помощник. През 1910 г. не случайно Асеновград е избран за провеждането на ежегодния събор на Конференцията на Източните евангелски църкви – тя е добила широка популярност. Църквата мисли стратегически и за социалните си потребности – в този аспект приоритет се явява грижата за бедните, за сираците. На 24 октомври 1910 г., по време на събора, на тържеството по случай официалното провъзгласяване на Асеновградското евангелско общество за църква , в църковната сграда присъстват над 250 евангелски християни, гостуващи делегати на конференцията, общественици и граждани на Асеновград.

Още през 1906 г. асеновградчани избират след дълго обмисляне на различни възможности за свой пастор Иван Цаков от Хасково. Пастор Цаков се нагърбва с нелеката задача да пастирува, преминавайки разстоянията между двата града. Но той е силна натура, изключителен организатор и притежава богат духовен опит – качества, които компенсират проблемите на служение от този тип, свързано с дистанцията и битовите неудобства. Благодарение на работата на пастор Цаков църквата узрява в собствената си идентичност и най-вече добива увереност за работата си – вътре сред членовете и навън сред асеновградската общественост – с разновидни религиозни и социални проекти и инициативи.

Още с идването си пастор Иван Цаков вдъхновява протестантите в града с идеи, които са съществени за ефикасността на духовния живот на всяко евангелско общество: месечно да се печатат и разпространяват из града информационни листовки, с които да се извести на гражданството за редовното пасторско служение, за служенията на църквата, темите и реда на събранията, да се постави на фасадата на църквата официална табела с реда на службите, да се определят за дейностите на църквата такси, като се освобождават сираците и бедните от тях. Също така се въвеждат седмичните домашни молитвени събрания по групи, както и седмичните църковни събрания в сряда, започва и воденето на дневник на църквата. Избира се и първият Духовен съвет на асеновградската евангелска църква, който е тричленен и се състои от пасторшата Васила Цакова, дякон Атанас Игнатов и този, от когото започва съживлението и се ражда протестантството в Асеновград – Петър Игнатов.

Годините на Първата световна война, но най-вече Балканските и Междусъюзническата слагат своя тежък отпечатък и върху този български град и църквата му. По същото време се обособяват и новите общества на евангелските среди (баптистка, петдесятна и харизматична Божия църкви), в чиито общества преминават и членове на Първата евангелска (съборна) църква в Асеновград.

Евангелското общество в Асеновград е на 22 години, с развита структура и църковен живот, на които биха завиждали благородно много официални църкви, когато през 1910 г. на 24 октомври е провъзгласено тържествено за църква на Събора на източните евангелски църкви, провеждащ се в града. Пасторът на църквата е Иван Цаков, внук на Неофит Рилски, поел пастируването като пътуващ служител. Той развива с младежите и църковните основатели изключителна дейност за благовестието на Христа само за една година, така щото в резултат на работата им на събитието присъстват над 250 църковни и обществени деятели и граждани на Асеновград. В края на 1911 г. пастор Иван Цаков трябва да напусне паството си и да поеме друго служение. Месеци по-късно България навлиза в един от най-болезнените за нацията и обществото периоди – войните 1912-1918 г. Балканска, Междусъюзническа и Първа световна война обезкървяват родината и я довеждат до национална катастрофа. Българските мъже и младежите над 16 г. са по фронтовете. В секуларните и църковните области работата поемат жените и децата. Такава е съдбата и на асеновградската църква. Тя не е лека, особено що се отнася до поддържането духа на църквата и поемането на социалните грижи за сираци, вдовици, инвалиди и бегълци – задачи, с които се нагърбват и евангелските църкви в страната, редом с православната.

Десетте години след края на Първата световна война до 1929 г. са трудни за църквата. Липсва постоянен пастор, навлиза и либералното богословие в евангелските среди. Паралелно, като духовна контрареакция на тази тенденция, се образуват новите църковни движения на баптистките, петдесятните и харизматичните църкви у нас. И в църквата в Асеновград тяхното влияние не е изключение. Пътуващи проповедници и богослови на баптистките и петдесятните църкви заемат място на амвона. Освен влиянието в църковния живот, което оставят, те довеждат и до образуването на нови евангелски общества, които се отделят самостоятелно. През 1921 г. се обособява евангелското петдесятно общество, а от него по-късно се отделят баптистката църква (формирана през 1930-те като самостоятелна официална църква със свой пастор – Атанас Георгиев – и собствено служение) и харизматичната евангелска Божия църква.

Въпреки че всички тези църкви не са в конфликт и могат да се радват на забележително сътрудничество през годините (най-вече в тежките години на тоталитаризма, когато евангелската съборна църква – тяхна църква майка, всъщност – им дава подслон и сигурност в сградата и структурите си над 40 години), то това разделение отваря рана в евангелските съборни среди в града, те преживяват много тежко отделянето на групи християни. Този процес омаломощява най-вече отделилите се – те не успяват да достигнат никога онази активна църковна и евангелизационна дейност, която е развивала и ще развива евангелската съборна църква в града. Коректните братски отношения се запазват – благодарение на отказа на евангелската съборна църква да осъжда и изолира братята и сестрите си от новите деноминации в Асеновград – тя кани всички църкви и общества в организирани от нея общи молитвени седмици. Не само толерантна е асеновградската евангелска съборна църква, но и отворена за духовния обмен с другите протестантски общества в града. Особена е грижата й към тях в годините на гоненията през комунистическия режим, когато ги приютява под покрива си и създава условия за протестантски икуменизъм, за общо служение и споделен живот в най-тежки условия, които с право може да се каже, че напомнят на първата Христова църква преди 2000 години.

Евангелската църква в Асеновград успява да запази и доразвие благовестителската си и социална дейност, въпреки че през 1920-те е с относително оредял състав и години наред без постоянен пастор. През 1929 г. най-после за постоянен пастор е избран Лука Мирчев, родом от Битоля. Пастор Мирчев е ерудиран и рядко благороден по натура човек, с много опит в македонските църкви. Той служи само две години в Асеновград, но полага, след съживлението при пастор Иван Цаков, основата за нов възход на църквата, който продължава до 1944 г. Този процес впечатлява с интензивността си – църквата се пълни с новоповярвали, значителна част от които са младежи, разрастват се и евангелските семейства в града, прииждат нови членове и редовни посетители на църквата от околията и други селища. И през 1934 г. именно в Асеновград се провежда годишният национален Събор на българските евангелски църкви. До средата на 1930-те години на пасторско служение в църквата са пътуващи пастори, но също и църковни членове – местни проповедници. Силно е служението на жените, които се ангажират с редица задачи като църковни работнички, като запълват с работата си и нуждата от пастор. Особено посветени на това поприще са Христина Димитрова и Руска Иванова.

За две години, 1936 и 1937, постоянен пастор става завършилият богословие в САЩ Крум Стоянов. Тук той се жени за Маргарита Пармакова, родом от Самоков. Пастор Стоянов е останал в спомените на възрастните протестанти и в историята на църквата като християнин с благ характер и висока култура, интелигентен и горещ за Христа. Той е призован от 1938 г. на служение в САЩ сред българските имигрантски среди, където служи до края на живота си. По същото време църквата закупува за хвалението си нов хармониум „Хофберг”, който се употребява чак до средата на 1990-те години. Инициативата е на младия църковен органист Петър Ат. Игнатов, който се свързва с фирмата и организира закупуването на най-добрия за времето си хармониум в България. На 10 януари 1937 г. се изнася с него пред асеновградското гражданство и първата оратория „Месия” на Хендел – грандиозният концерт се радва на препълнена зала и се изнася още два пъти в най-големите градски салони, които са също препълнени, с множества от правостоящи. До този момент „Месия” не е изпълнявана в страната, с едно изключение в София. Ораторията е подоготвена от евангелския църковен хор в Асеновград – и поради добри отношения с другите църкви – със съучастието на градския хор и хора на православните църкви в Асеновград. Евгений Зюзюк, диригентът на градския хор и на една от големите православни църкви, участва в реализирането на постановката. Освен това участват няколко оркестъра на любители и военният оркестър на гарнизона в града. Солист е оперният певец Ромео Райчев, част от оркестровата партия се изпълнява на хармониума на църквата.

От 1938 г. в Асеновград започва пасторското си служение Симеон Илиев, завършил богословие в Швейцария. Той е син на Петър Илиев от Сливен, основателят на младежкото дружество в асеновградската евангелска съборна църква. Пастор Илиев се жени за Мара Сивинова, член на църквата, една от активните Божии работнички. От тук нататък тя е вярна помощница на своя съпруг, на плещите на когото ляга отговорността за църквата в трудните военни години и на когото предстои пътя на Голгота след налагането на комунистическия тоталитаризъм 1944 г. През 1949 г. пастор Илиев е арестуван и осъден на дългогодишен затвор по „Пасторските процеси”.

Пастор Симеон Илиев съчетава рационалното и духовното в богословието и практиката си. По време на неговото служение, 12 години църквата преживява увеличение на членската си маса и посещаемостта, развива широка църковна и социална дейност. Голямата заслуга на пастор Илиев е в тактичността и толерантността му, с които е надарен свише. Благодарение на силните му проповеди и благия му характер, мнозинството отделили се баптисти, петдесятни и харизматични християни се завръщат в евангелската съборна църква. Там се радват на съживление в Светия Дух и силна библейска проповед на пастор Симеон Илиевото служение. Църквата се пълни и с новородени християни, скоро става тясно в сградата.

Новият възход на асеновградската евангелска съборна църква е в разгара си през военните и следвоенните години, въпреки нищетата и започналите гонения на атеистичния режим. Пастор Симеон Илиев е енергичен и несломим, запалва силен ентусиазъм у старите и новите членове и посетители. И въпреки че наоколо се налага системата на комунизма, и да си християнин е възможно най-неблагоприятното поприще, точно в този момент църквата и пасторът се молят и взимат решение да построят нова църковна сграда. В новопостроената през 1946-1948 г. сграда се помещава евангелската съборна църква и до днес. Тя е построена с доброволен труд, с дарения и лични заеми. Много от възрастните членове днес, са едни от строителите й като младежи.

Рестрикциите на комунистите не закъсняват, национализират се имущества и имоти, но пастор Симеон Илиев е несломим в започналата духовна и политическа борба – и успява да запази пасторския дом и да създаде към църквата дори детска градина за 25 деца, да развие неделното училище. По същото време особено силна става дейността на женското дружество, което е най-активното през този период в България и дава много Божии работнички. Особено се отличават в работата си през Анета Ат. Игантова и Надя Я. Игнатова, а по това време в Асеновград е и седалището на Съюза на евангелските женски мисионерски дружества към Южната конференция. Един от активните млади Божии работници по това време е и бъдещият пастор Руско Кабакчиев, тогава юноша.

Инсценираните от тоталитарната власт пасторски процеси целят да обезкървят българското протестантство, след като четири години преди това аналогични процеси, масови репресии и убийства са елиминирали политическите и културни елити на нацията и са обезглавили православната църква. Редът на протестантите идва с решение на Политбюро на БКП през зимата на 1948 г. – то включва инициирането на процесите, излавянето и осъждането на смърт или на дълги години затвор и лагерно заточение на цвета на българския протестантизъм. Засегнати са всички деноминации и всички църкви – от най-големите и най-старите, до най-малките и най-нови евангелски движения. Евангелската съборна църква в Асеновград остава също без пастора си, който е една от жертвите в пасторските процеси през 1949 г.; гонени и изолирани са редица членове, други се разколебават и отпадат.

Най-тежките години са следващите десет години, когато църквата остава без духовен водач. Но макар и разкъсано, тялото й се консолидира – християните си помагат, грижат се един за друг и за семействата на репресираните, службите се водят от членове на църквата, понякога идват и външни проповедници. Рискът е много голям, тъй като църковният живот е под непрекъснато наблюдение от страна на властите, а масовата пропаганда вече е свършила своята работа и настройва гражданството срещу „враговете на народа”, едни от които се явяват и българските протестанти. През 1959 г. пастор Константин Бозовайски заема служение за три години, той е един от малцината все още незасегнати от властта пастори. Но неговото служение също е кратко и той не успява да противодейства на кризата в църквата, натиска и репресиите на режима.

През 1961 г. за пастор църквата приема Георги Сивриев. Той е завършил богословие в Германия, много енергичен и високо ерудиран мъж, успява да сплоти църквата. А благодарение на контактността си създава връзки и с гражданството, така щото атмосферата на настройване срещу протестантите, „империалисти, сектанти и врагове”, се разведрява малко. Той не се безпокои да кани атеисти в църквата и ги конфронтира с широката си култура, езикови и философски познания в спорове и дебати по теми от Библията, християнското богословие и църковна история. В църквата започват отново да се прибавят новоповярвали, след разговорите, проповедите и молитвите с него младежи марксисти и атеисти се новораждат. Духовният подем не остава незабелижим за комунистическата власт – пастор Сивриев е отдавна под наблюдение, той има присъда от „Народния съд” от „пасторските процеси”, която е излежал в затвор дълги години и е бил изселен. Но репресиите на властта и заплахите да спре работата не го стряскат, напротив те го мотивират. Той е стратег, знае, че ученичеството и изграждането на здраво църковно тяло – силно сплотено, братолюбиво и единодушно – са платформата за бъдещ живот, иначе църквата няма да устои на гоненията на режима. Пастор Сивриев възобновява месечното гостуване в домове на вярващите, посещението и събиранията за празници, възобновява и общоцърковното празнуване на Рождество Христово и Великден. С много дипломатичност и настойчивост издейства правото на църквата да притежава жилище за пасторски дом след градоустройствените промени, които разрушават стария пасторски дом. До смъртта си през 1976 г. пастор Георги Сивриев остава верен на девиза си от Марк 5:36 „Не бой се, само вярвай!”

Три години след отиването му при Господа отново църковни членове служат с проповеди от амвона, всеки според помазанието и призванието си. През 1979 г. църквата кани пастор Павел Иванов за свой служител – до тогава той е бил пастор в Хасково и Меричлери. Той служи пет години в Асеновград, като през първите години църквата се радва на добро пастируване. За съжаление, пастор Иванов не е достатъчно силен в Христа. От една страна е воден от силен кариеризъм, който го прави сервилен пред властта. От друга, се подава на натиска на Дирекцията на изповеданията да й служи, започва да доносничи лоялно на Държавна сигурност. През 1984 г. Дирекцията по изповеданията го мести и назначава в София (в пълно противоречие с устава на църквата, но и със Закона за изповеданията), като пастор на Първа евангелска църква, по същия начин го назначава и за председател на Централното управление на Евангелските съборни църкви в България. От тази си позиция той започва да се меси в живота и работата на редица църкви, като сред засегнатите е и църквата в Асеновград. По това време в евангелската съборна църква са намерили подслон от преследвания християни и служители от други евангелски деноминации. Павел Иванов изключва най-деятелните църковни членове, а други напускат сами под натиска му.

Църквата се съвзема от кризата през следващите години благодарение на всеотдайната работа на двама свои членове. От 1984 г. до 1987 г. служението е поето от местния евангелски деец, пастор Руско Кабакчиев, той стабилизира църковната организация. Негов наследник на амвона от 1987 до 1990 г. става пастор Асен Райчев, който е евангелски петдесятен пастор и служи в общото служение на евангелските църкви в града под покрива на евангелската съборна църква. Наследява го до 1992 г. Георги Янев, харизматичен проповедник от Стара Загора, по това време със служение в Асеновград. След 1993 г. пасторското служение е поето от пастор Никола Райчев, помощник е пастор Руско Кабакчиев, като членове на църквата участват по традиция също в служението. От 1990 г. в евангелската съборна църква и в евангелската петдесятна църква в града се обособява общо служение на евангелското общество сред етническите роми. Службите на ромски и български език, благовестието и хвалението водят Сашо Стоянов и съпругата му Райна Стоянова. Евагелската съборна църква в Асеновград развива през годините на българския преход мрежа от социални дейности, връзки с други български и чуждестарнни църкви, с парацърковни организации и с обществеността. През катастрофалната зима 1996/97 по време на хиперинфлацията и икономическия колапс, до които води комунистическото правителство на Жан Виденов, асеновградската евангелска църква осигурява освен помощи за своите членове и други български църкви, също и ежедневния безплатен обяд за над 60 социално слаби граждани. Социалната й мрежа се развива и до днес, наред със служения в кооперация с други български, македонски, немски и американски църкви и организации.

Пред предстоящата през 2009 г. 120-годишнина евангелската общност в Асеновград може да обърне поглед назад към едно изумително голямо и разнообразно духовно наследство. Нейни членове са образували църкви в България и из света, от нейните и техните редици произлизат много общественици, политици, културни дейци, учители, музиканти, лекари, богослови. Над амвона й до днес стои големият дървен кръст, под който е преминавало времето на три поколения български протестанти. Над него те са чели изписаните с големи букви Господни думи, незаличени и от комунистическия режим: Аз съм Пътят, Истината и Живота!

В Христа асеновградската евангелска съборна църква взима за свой девиз даденото пророчество в Исая 60:1 „Стани, свети, защото светлина дойде за тебе и славата Господна те осия.” Бог в цялата Си милост и благодат изпълнява Своето пророчество за църквата в Асеновград.

* За удобство навсякъде използваме на мястото на старото име на града Станимака съвременното Асеновград, което е прието през 1934 г.