Архивите говорят: п-р Васил Зяпков за масонството в българския евангелизъм

Д-р Вениамин Пеев

Когато преди двайсетина години излезе сборникът „Вестители на истината. История на евангелските църкви в България” под редакцията на п-р Христо Куличев, у мен възникна въпросът: „За каква истина става дума тук?”. Неприятно впечатление ми направи обстоятелството, че въпреки претенцията на редактора в книгата да се говори за „история на евангелските църкви”, понятието „истина” не е определено като „евангелска”. Та нали би трябвало да става дума за „вестители” на тази истина?!

Придирчивият читател не може да не остане с подозрението, че това или е направено нарочно с разводненото използване на едно фундаментално философско и религиозно понятие, или пък че това свидетелства за редакторска небрежност. Много ми се иска да приема втората вероятност, защото първата води към определена вина и подсказва за неистинно говорене за евангелската истина. Както във философския, така и в богословския смисъл, мнозина изтъкват като „истина” своята интерпретация за нея. Идеалистите и материалистите говорят за „истина”, но „истината” на всяка една от двете школи е различна. В религиозната област всяка една религия също си има своя „истина”, но има и твърдения като това на представителите на Ню Ейдж, че „всяка истина е истинна”. Какво обаче е разбирането на протестантизма и едно от неговите разклонения – евангелизма – за истината? Отговора намираме преди всичко в твърдението на Основоположника на християнството, Богочовека Исус Христос: „Аз съм Истината” (Йоан 14:6). Следователно единственото мерило за дадено учение, възглед, дейност и т.н. е вярата в Христос като единствената Истина! Евангелският християнин не може да бъде евангелист и плуралист. Не може да бъде евангелист и хрислямист. Не може да бъде евангелист и йеховист, мормон или масон. А това е така, защото при вторите случаи се намесват и други „истини”, които от гледната точка на Христос, Който е единствената истина, са неистини.

В настоящата статия възнамерявам – на основание  на неоспорими архивни материали и вторични източници – да засегна една дълго прикривана информация, свързана с масонската принадлежност на някои евангелски служители, представени ни като „вестители на истината”. Архивните материали представляват признанията на видния конгрешански п-р Васил Зяпков (1900-1976), направени в дознания през периода 1948-51 г. Тъй като няма никакви основания да заподозрем п-р Зяпков в „набеждаване” или неволно „изкривяване” на фактите, които той описва, както и в „съчинителство”, то лично аз приемам неговите сведения като автентични. Държа да заявя още тук, че за мен п-р Зяпков е една от най-силните и почтени фигури в българския евангелизъм в неговата кратка история. Макар и да не съм конгрешанин по убеждения, се прекланям пред неговия капацитет на евангелистки деец както по отношение на неговите възгледи, така и по отношениe на неговата многостранна дейност като член на Обединените евангелски църкви в България.

П-р Васил Зяпков за масонството според архивите на ДС

Преди да пристъпя към анализ на сведенията за масонското присъствие в българския евангелизъм до средата на ХХ в., искам да цитирам една интересна психологическа себепреценка на п-р Зяпков. Тя може да хвърли светлина върху разбиранията за евангелистка принадлежност през онзи период от историята. Зяпков изразява своето разочарование от самия себе си като проповедник и идеолог, който е учил „хората на истина, правда и любов”, но очевидно не е успял, защото самият той не е бил наясно какво точно означава това.[1] Веднага след това Зяпков признава: „Основната грешка в живота ми е, че аз не съм бил никога единна, цялостна личност. Разкъсвал съм се. Раздвоявал съм се! Нямал съм един ясен, чист път в живота. Това се вижда от статиите ми в Зорница”. Трябва да подчертая, че този психологически автопортрет на председателя на конгрешаните и водещ деец на Обединените евангелски църкви до 1948 г. не е бил направен под натиск по време на следствието. Неговата изповед, на първо място, е написана с ясен и четлив почерк, което не е характерно за Зяпков, както например е характерно за методисткия водач Янко Иванов. На второ място, Зяпков е написал своята изповед на цели 3 страници в строго подредена схема от 4 точки. Мислите му са логични и последователни. Изповедта е искрена и непосредствено изразена.

Онова, което прави силно впечатление, е фактът, че Зяпков не говори за християнски или евангелски тип „истина”, „правда” и „любов”. Няма съмнение обаче от последвалите му разсъждения, че той ги разбира в общочовешкия, социален смисъл. На друго място, където говори за онова, което той знае за масонството, мислите му са много сходни с горните общочовешки, бих казал – аморфни, ценности. Зяпков обяснява как разбира идеологията и задачите, които изпълняват масоните, т.е. „зидарите”. „Какво зидат масоните? Зидат един нов свят. Зидат свободно, без каквото и да е вмешателство от където и да е над свободната воля на човека. Те държат извънредно много на съвестта. Тя е Божият пламък в човека според тях. Всяка власт покварява съвестта… Човек трябва да върши доброто за свободна съвест, не от принуда”[2]. По-нататък Зяпков продължава ласкавата си оценка за масонството. „Масоните много държат за духовната просвета – пише той, – за истината и добротата, за мъдростта и любовта. Чрез тези те строят, градят, зидат”. В тази оценка няма и помен от съпоставка с евангелското учение за споменатите религиозно-философски и нравствени ценности. Няма и помен от критично мнение за масонската ценностна система. А това обстоятелство изглежда странно на фона на историческата истина, че масонството е било поставено извън закона още от 1941 г. и комунистическата власт, пред която се изповядва Зяпков, е подозрителна спрямо българските масони като нейни потенциални идеологически врагове. Тогава на какво се дължи това положително отношение към масонската доктрина на един толкова високо просветен пастир, който е бил сред най-изтъкнатите идеолози на българския евангелизъм? Отговорът, както разкриват документите, се състои в личната съпричастност на Зяпков по въпросите относно българското масонство. Както ще видим по-долу, той е познавал редица масони – представители не само на културния и политически елит на България, но и на собствената си конгрешанска деноминация. Нещо повече, той сам е бил на път да приеме масонството, но е бил възпрян от високата такса на инициацията. При една от срещите си с д-р Дж. Хътчисън Кокбърн (1882-1973), изпълняващ длъжността Секретар на Департамента за Междуцърковна взаимопомощ на Световния съвет на църквите[3], Зяпоков е посъветван да влезе във връзка с български масони. Тази среща се провежда през мес. октомври 1947 г. Ето как е описана тази среща: „Още с пристигането си д-р Кокбърн в разговор с мене ме попита: „Аз масон ли съм?” Отговорих му, че не съм. Ясно ми беше, че между нас заседна нещо необяснимо. На другия ден Кокбърн пак ме попита и аз пак му отговорих, че не съм, но ако е нужно, ще стана”.[4] Зяпков разказва, че бил канен от п-р Димитър Фурнаджиев през 1928 г. да стане масон, но не посочва причината защо това не се е случило. Масонът Васил Василев обаче по-късно му дал от своята ложа формуляр за попълване и само високата такса е възпряла Зяпков от включването си в масонската организация.[5] От тези данни, които Зяпков откровено споделя, е видно, че в конгрешанските среди по онова време не е имало негативно отношение спрямо участието в масонска организация.

Евангелистки връзки с български масони и влиянието им върху някои учения

Редно е тук да зададем въпросите: Кои български евангелисти са били и масони? И какви са причините тези данни да се избягват във всички досегашни исторически изследвания на евангелистки представители? Съзнавам, че в една кратка статия е невъзможно да се дадат изчерпатилни отговори на такива въпроси, но поне бих могъл да изложа данните, с които достъпните архиви разполагат.

В един документ с дата 29 декември 1948 г. п-р Зяпков дава подробна информация за реализирането на една идея, внушена от американския представител на легацията  Бек.[6] Зяпков е натоварен от него да направи чрез ОЕЦ връзка с всички недоволни от политиката на комунистите групи, като например „запасни офицери, недоволни звенари, масони и остатъци от фашизма”. Бек изказва предположението, че представители на тези групи са се влели в евангелистките общности след 44-та година. За масоните той казал: „Огледайте се. Те са във вашите църкви”.[7] През май 1947 г. Върховният съвет на ОЕЦ се събира на заседание и се взема решение групите да се разделят на четири сектора, като се поставят отговорници, които да работят в определена посока. За сектора „запасни офицери” отговаря баптисткият водач Никола Михайлов, за сектора „остатъци от фашизма” – методистът Янко Иванов, за сектора „звенари” – конгрешанинът Ламбри Мишков. За последния сектор „масони” като отговорник бива определен самият Васил Зяпков, ръководител на конгрешаните.

Зяпков решава да се срещне както с масони политици и общественици, така и с масони християни. Той планира да осъществи срещи с университетските професори В. Ганев, П. Стоянов, Т. Томов и политици като Г. Кулишев и Кимон Георгиев. Зяпков действително се среща поотделно с всички, като дори успява да уреди среща между д-р Кокбърн и К. Георгиев, от която чуждият представител останал много доволен, но се създало погрешното впечатление за една успешна политическа мисия по линията на масонството. Последвалите събития, довели до арестите и шумния „пасторски процес”, показват, че Зяпков не е преценил реалистично ситуацията.

Интерес представлява инициативата на Зяпков да осъществи конспиративни връзки с християни масони. В тази посока той споменава Екзарх Стефан и проф. протопрезвитер Ст. Цанков.[8] И тази мисия ще да се е увенчала с неуспех, защото Зяпков не дава никакви подробности за нейното развитие. Зяпков се обръща и към евангелисти, принадлежащи към конгрешанската деноминация, които той категоризира като „старите” масони. Това са пастирите Димитър Фурнаджиев и Стефан Градинаров, както и Самуил Василев, Васил Василев, Тодор Шопов, Герасим Попов. Най-положително откликва Тодор Шопов, който търси връзки с представители на висшите военни. Положително откликва и В. Василев, който пък обещава да привлече представители на неговата масонска лoжа към опозиционната кауза. За отбелязване е фактът, че пастирите Д. Фурнаджиев, Г. Попов и Т. Шопов влизат в редакторския екип на „Вестители на истината”, но никъде в сборника не се споменава за тяхната масонска принадлежност.[9] Ако този факт е бил известен на останалите редактори, то това е свидетелство за прикриване на истината.

Към „старите масони” принадлежали, както твърди Зяпков, пастирите Фурнаджиев и Градинаров.[10] Принадлежността на п-р Д. Фурнаджиев (1867-1944) към масонството се потвърждава от един „Пълен списък на българските масони” (до 1937 г.)[11], както и от две истории на масонството в България[12]. Във „Вестители на истината” за п-р Фурнаджиев е написано твърде общо звучащото изречение: „П-р Д. Н. Фурнаджиев членувал в някои международни християнски организации и имал връзки с видни евангелисти и богослови в чужбина”.[13] Действително ли обаче всички организации в чужбина и у нас, в които той е членувал и с които е имал връзки, са били „християнски”? П-р Зяпков, който с огромна готовност споделя някои скрити истини за своя конгрешански предшественик пред ДС, дава информация за „една тетрадка, в която той (п-р Фурнаджиев – б.м.) описва дейността си като религиозен представител и в която той изрично забелязва каква голяма полза е имал  от масонската линия в своята обществена и ходатайствена служба като религиозен представител”.[14] Едва подобно уточнение, каквото прави  Зяпков, може да изясни друго хвалебствено изречение за Фурнаджиев във „Вестители на истината”: „Няма друг пастир, нито православен архиерей, който да е бил изпращан толкова много в чужбина, било от различни организации, било от държавата, за да участвува в различни конференции – църковни хуманитарни, екуменически, та дори и политически – за защита на българската кауза”.  В тази неизвестна досега на българската историческа наука „тетрадка” се описва един симтоматичен за масонската принадлежност случай. Става дума за срещата между п-р Д. Фурнаджиев и някогашния вътрешен министър Петър Мидилев (1875-1939), който е председател на масонската ложа.[15] Фурнаджиев търсел разрешаването на някакъв църковен проблем, който Зяпков не уточнява. Още в началото на аудиенцията Фурнаджиев се поздравил с министъра с характерния масонски знак – свиване на всички пръсти на ръката си с изключение на показалеца и средния пръст. Това било достатъчно, за да постигне благоразположението на министъра. Факти от този род поставят редица въпроси. На първо място – евангелист или масон е бил п-р Д. Фурнаджиев? „Вестител” на какви „истини” е бил? Ако той е бил първият инициатор за събиране на архивни материали за написване историята на българския евангелизъм, защо никъде не споменава за „тетрадката”, в която сигурно се съдържат и други масонски анекдоти? Пази ли се този архивен документ някъде при някого? И ако се пази, защо никой не споменава за него нещо официално? Не е ли подобно поведение всъщност прикриване, а не известяване на истината?

Другият интересен масонски казус е свързан с името на п-р Стефан Градинаров (1888-1964).[16] За него, както и за останалите масони в конгрешанската история, Зяпков дава следното високо определение: „Те се считаха за духовния елит на България”. Доколко е вярно това? Името на Градинаров се свързва преди всичко с въздържателната дейност у нас. Активно се включвал в ръководствата на въздържателни дружинки и съюзи, редактирал периодични издания с въздържателна тематика. Въздържателната дейност е част от церемониала на масонската инициация  в практиката на фореловите въздържателни ложи – такова е мнението на п-р Зяпков. Следователно, ако въздържателната дейност, с която днешните български конгрешани се гордеят, има масонска връзка, тя ще да се е отразила не само върху отрезвяването на новопостъпили конгрешани, но и върху доктрината за компонентите на Господната трапеза. Предпочитанието към гроздов сок вместо обикновено вино обаче не само не отговаря на новозаветното учение, но определено носи масонски привкус. А може би масонското влияние се е отразило и върху другия вид основно протестантско тайнство – кръщението във вода на малки деца. По повод споменатия масонски церемониал на въздържателите п-р Зяпков пише: „Това е като едно тайнство. Както човек взема водата и с нея измива детето при кръщението, представя си духом, че чрез Божията любов така се измива душата. Видимото ни дава представа за невидимото и така по-добре го разбираме”.[17] Не знам колко ясно е разбирал Зяпков еклектизма между масонство и евангелизъм, но примерите, които посочва в лицето на пастирите Фурнаджиев, Шопов, Попов, Градинаров и други като тях, за мен изглеждат като „вестители” на различна от Христовата и Павловата истини.

[1] „Протокол за разпит”, б. д. (АКРДОПБГДСРСБНА, II сл. д. а. е. 2276 „М”, т. 4, 6-8).

[2] „За масонството”, б. д. (пак там, т. 3, 143).

[3] Fey, H. (ed.) A History of the Ecumenical Movement, vol. 2. 1948-1968. WCC Publications, 2004. 204, 208.

[4] „За масонството”, б. д. (АКРДОПБГДСРСБНА, II сл. д. а. е. 2276 „М”, т. 3, 142).

[5] Пак там, 146.

[6] „Моята масонска дейност”, 29 декември 1948 (пак там, 147).

[7] „За масонството”, б. д. (пак там, 146).

[8] Пак там.

[9] Вж. Куличев, Хр. (ред.). Вестители на истината. Изд. „Бълг. библ. Дружество, 1994. 13-17.

[10] „За масонството”, б. д. (АКРДОПБГДСРСБНА, II сл. д. а. е. 2276 „М”, т. 3, 143-6).

[11] Сп. „Светлина” бр. 1 (1997), стр. 30-33.

[12] Вж. Георгиев, В. Масонството в България: проникване, организация, развитие и роля до средата на ХХ век. Наука и изкуство, 1986. 270; Недков, Д. Масоните се върнаха в България. Мириам, 2005. 199.

[13] Вестители на истината, 14.

[14] „За масонството”, б. д. (АКРДОПБГДСРСБНА, II сл. д. а. е. 2276 „М”, т. 3, 146).

[15] Пак там.

[16] Пак там, 143.

[17] Пак там.