За ПРОТЕСТАНТСКИТЕ КОРЕНИ в БЪЛГАРИЯ

Д-р Теол. Доний К. Донев

През март 1815г., известният словенски лингвист и библиограф, Вартоломей Копитар пише на Вук Караджич с идеята за реформа в сръбския език започваща с превода на Библията на говоримия сръбски. През 1819г., Вук пътува до Санкт Петербург за да подпише официално договор с Руското библейско дружество (РБД) за превод на сръбската Библия за цената от 500 лири. Въпреки, че неговият превод на Новия завет излиза едва през 1847г. (седем години след отпечатването на българското издание в превод на Неофит Рилски), Караджич издава през 1822 “Приложение към санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия, с особен оглед към българския език”.

По време на подготовка на изданието, което отнема почти десетилетие, Копитар продължава да инвестира идеята за новослявански превод на Библията пишейки на барон Силвестър деСаси, който на свой ред я предава на Британското и чуждестранно Библейски дружество (БЧБД) с писмо от Виена на 10 септември 1815г.  (BSA/D1/1/16, Архив-Кембридж). ДеСаси кореспондира и със секретаря на БЧБД в Лондон, Джон Оуен, който на свой ред препраща предложението на Копитар на Руското Библейско дружество (РБД) в Санкт Петербург, където е прието от преп. Робърт Пинкертън.

За Пинкертън, годината 1815 е важна предвид многобройните му мисионерски пътувания до Балканите. Добре запознат както с историята така и с практикуването на славянските диалекти, той прави две поразително точни предложения, които дефакто формулират стратегията на БЧБД  към всички бъдещи преводи на говорим език за славянските народи, вкл. български.

Първо, пише Пинкертън, поради комплексната история на славянските диалекти, азбука и граматика от времето на Византия до днес, преводът трябва да бъде направен от местни хора, които говорят езика, а не от западни преводачи, които тепърва трябва да го учат. Това прозрение е революционно за времето си, предвид практиката на БЧБД да изпраща свои „агенти” с мисията да научат местния език за осъществяване на превода, което за времето си е изключително трудоемък и скъпоструващ процес. Затова и предложението на Пинкертън става естествено продължение на историята на славянската Библия, дело на Кирил, Методий и техните ученици, чийто ново български еквивалент ще бъде осъществен едва половин век по-късно.

Второто нещо, което предлага Пинкертън, е българския превод на Стария завет да се направи от гръцката Септуагинта, тъй като гръцкият език е добре познат на славянските народи, а за Новият завет да бъде използван вече съществуващата славянска Библия. (Р.Пинкертън, Ст. Петербург 24 октомври 1815; Доклад 12 до БЧБД, BSA/D1/1/16), Архив-Кембридж). Подобна насока е следвана както от Вук Караджич, който използва славянския новозаветен текст, сравнявайки го с превода на Мартин Лютер, така и от Теодоси Бистрички, Петър Сапунов и Неофит Рилски при превода на Библията на говорим български език. Еврейския текст на Стария завет в превода на българската Библия е използван по-късно само частично и за сравнение от д-р Ригс, но директен превод от еврейската Библия се появява едва век по-късно през 1938г.

Ролята на Пинкертън, обаче, не се ограничава само с теоретични предложения, а още през 1815г., предприема практически действия към превеждането на Библията на говорим български език. След дълго пътуване под опеката на РБД, поставен под задължителна карантина предвид чумната епидемията в Молдова, на 7 юли, 1816г. Пинкертън пише: „Използваме тези продължителни часове на карантина за да опиша детайлно усилията ми в Бесарабия да представя разпространението на Светите писания в Молдова, Влахия и България”. (Писмата на Преп. Пинкертън 13ти Доклад , стр. 80-82 авт.арх.).

Пинкертън продължава с описание за работата си с Одеското библейско дружество, което е локално поделение на БЧБД, независимо от Руската централа в Петербург. Той разказва как е прекарал няколко дни в разговори с екзарха, митрополита и други свещеници, като лично патриархът обещава да прокара идеята за нов превод на говоримите славянски езици. В докладът му е записана и поразяващата статистика, че в около 800 молдовски църкви могат да бъдат открити едва 50 Библии. Детайлите от пътеписа на Пинкертън включват дори посещението му в селата на руски молокани (духоборци) по крайбрежието на Азовско море, които са приемали кръщението със Святия Дух и са практикували белега говорили не езици.

Но докато Пинкертън намира предостатъчно информация за руските славянски преводи, и достатъчно такава за влашките, липсва каквото и да е обяснение за славянските версии на Библията по земята на техния произход – България. И докато се постига споразумение за тираж от 5000 бройки в Молдова и Влахия, подобна уговорка за България ще има едва около 1919г. с превода на Теодоси Бистрички.

Междувременно, в 13-я доклад на БЧБД (стр. 88-93), Пинкертън публикува изключително интересен анализ относно азбуката и диалектите на славянските нации, и тяхната роля при превода на Библията на говорими езици, като акцентира специално върху българския език:

„Докато сравнявах диалектите на славянските езици при пътуването си, често съжалявах, че славянската азбука не е общоприета помежду им, защото така всички тези 50 млн. души биха могли да разбират написаното от тях. Но разделението между източната и западната църкви, спират прогреса на славянските букви и Писания, и възпрепятстват възприемането им от славянските племена на Запад….А колко неподходяща е латинската азбука да изрази безбройните комплексни, но въпреки това хармонични звучния на Славянския език. Толкова, че откриваме между славянските племена, които я използват, осем или дори десет системи на мин. несвършено време и нелогична ортография, докато една единствена система – тази на Методий и Кирил (бел.пр. в този ред в оригинала) – наистина би била универсална….

Деветият славянски диалект е българският, който бивайки най-повреден (бел.пр. има се предвид с най-много изключения и вариации), не успявам да класифицирам с гореизброените. Но след като българите използват славянската азбука и Библия, мисля че е редно, техния диалект да бъде в главната класификация с Руския….Всички тези наблюдения и възможности за изучаване на тези интересни теми съблюдават една гледна точка, като са стриктно свързани с целта на Британското и чуждестранно библейско дружество, а имено да предостави на всеки нация, народ и племе, Божието слово на техния език или диалект на език, който те разбират….”

Писмата на Пинкертън опровергават хипотезата, че западните мисионери не познават българите, защото българските земи спадат към Османската империя. От самото си основаване през 1813г., РБД има информация за наличието на българския етнос, и както се вижда от кореспонденцията на Пинкертън, насочва усилията на всички библейски дружества към превод на Библията на ново български език. Те се оправдават с определен успех при издаването на превода на Евангелието според Матей през 1923г., а в последствие и Четвероевангелието издадено от Петър Сапунов през 1928г. Личните преводачески бележки на Неофит Рилски показват, че той е ползвал тези преводи като прототип, въпреки че цялостното звучене на Новия завет, който отпечатва през 1940г. с Британското библейско дружество е основан на черковнославянската Библия.

Така историята доказва наличието на протестантско дело сред българския народ повече от половин век преди българското православие да стане автокефално и България да бъде освободена. Тази дейност е както мисионерски, така и реформаторска, точно толкова колкото приносът на Кирил и Методий, апостолът на готите Вулфила и реформаторът Джон Уиклиф за превод на Библията на говоримия народен език. А това е предостатъчно да се твърди, че е имало протестантско движение по българските земи в още през 1813-1815г.