Самуил П. Василев: Репресираният летописец на ранната протестантска история

Името на Самуил Василев е добре познато на методистката общност в България от първата половина на ХХ век. Като юрист, икономист и мирянин, активно участващ в живота на църквата, той успешно пази нейните интереси. След пенсионирането си Самуил Василев събира материали върху историята на Евангелската методистка църква в България. След 9 септември 1944 г. той не остава незабелязан от Държавна сигурност и преживява ужасите и инквизициите в концлагерите и затворите на Комунистическия режим.

Самуил Василев е роден на 1 май (19 април) 1888 година в град Велико Търново, в дома на евангелския методистки пастир Петър Василев Иванов и Маринка Павлова Бъчварова. Бащата, Петър Василев, завършва с първия випуск (25 юни 1886 г.) петгодишния богословски курс на Американското научно богословско училище в гр. Свищов. Той е изпратен в Евангелската методистка църква в гр. Ловеч в помощ на мисионера Д. Чалис. Там Петър Василев среща Маринка в Американското девическо училище и на 7 септември 1886 г. те се венчават. Семейството има четири деца – Самуил, Васил, Любомир и Марийка. От тях Самуил е най-голям. Той е много буден младеж, деен и ученолюбив. Самуил първоначално учи в Лом в педагогическо училище. Той е един от организаторите на ученически стол и е включен в училищния оркестър с виола. Допълнително сам упорито учи немски език.

През 1906 г. Самуил успешно завършва Търговската гимназия в гр. Свищов. Тогава той отива при родителите си във Варна и започва работа в Банка за народен кредит. През 1910 г., на 53-годишна възраст, умира баща му пастир Петър Василев и 22-годишният Самуил поема грижата за семейството. С неговата помощ и подкрепа братята е сестрите му получават висше образование.

Самуил Василев междувременно учи право в Юридическия факултет на Софийския университет, стажува и получава правоспособност за адвокат, но основната му професия е счетоводител. Той става член на Института на заклетите експерт-счетоводители от основаването му и е многократно назначаван в съда за вещо лице-счетоводител по търговски и финансови дела.

През 1908 година Самуил Василев е изтеглен в софийския клон на Банката за народен кредит и става неин директор за периода 1919-1930 г. В София цялото му семейство се присъединява към духовното общество на Евангелската методистка църква „Д-р Лонг”. Самуил се включва активно в живота на църквата. Участва в ръководството на Съюза на младежките християнски дружества (YMCA) и в настоятелството на църквата. Като председател на YMCA и чрез оглавяваната от него Комисия за изпращане на младежи за земеделско обучение в Дания, Самуил Василев дава прехрана на много млади хора.

По време на Първата световна война (1915-1918 г.) Василев е на фронта в 52-ри пехотен полк. Той е раняван четири пъти и получава орден за храброст. Самуил Василев завършва Дранговата школа и е произведен в офицерски чин. На Солунския фронт той попада в плен за осем месеца и в този тежък момент организира направата на баня от една изоставена барака, провеждането на курсове за обучение по различни предмети и отглеждането на зеленчуци за изхранване на пленническия лагер.

През 1920 г. Самуил се венчава за Амалия Панова Шопова в гр. Пловдив. Амалия е израснала в евангелско семейство. Бащата Пано като младеж е ходил в Англия при мисионерката лейди Странгфорд. Силната вяра в Бога той е предал и на децата си. Амалия е зъболекар, което й помага да оцелява материално в най-трудните години на изпитания. В годините от 1920 до 1930 семейството се сдобива с три деца: Асен (1921 г.), Борис (1924 г.) и Малина (1927 г.).

През 1930 година Банката за народен кредит се преобразува в Съединена българска банка и Самуил Василев е поставен на поста поддиректор. След това до 1935 г. е назначен за делегат-ликвидатор на Акционерно дружество „Театър Одеон”, а до 1938 г. – за инспектор на Държавния надзор на застрахователни предприятия и спестовни строителни дружества.

От 1938 г. до национализацията на индустриалните предприятия (в края на 1947 г.) Самуил Василев заема директорското място във фабрика „Попови” АД гр. Пловдив. Фабриката е за шапки и каскети и неин главен акционер е баджанакът на Василев – Иван Попов, който е съпруг на Кръстина Попова (сестра на Амалия Василева). Те също са членове на Методистката църква „Д-р Лонг”. Като директор на фабриката, Самуил Василев винаги осигурява 13-та заплата на работниците, поддържа баня, работнически стол и дори дава малка зестра на сключващите брак.

През 1948 г., на 60-годишна възраст, Самуил Василев е арестуван при подготовката на „процеса на евангелските пастири-шпиони”. При направения обиск на жилището му агентите случайно попадат на пощенска картичка от граф Бернадот от 1916 г., който благодари за съдействието, оказано му при посещението му в България, за да раздаде помощи от Швеция. Графът умира на близо 80-годишна възраст, две години след изпращането на картичката. Агентите на Държавна сигурност я използват като доказателствен материал срещу Самуил Василев 32 години по-късно. Потресаващ е достоверният разказ на Стефан Бочев „Агент на граф Бернадот”, в който Самуил Василев е използван за прототип на описания бай Рафаил. Като близък на семейство Бочеви, Самуил Василев е добре познат на сина на Стоян Бочев – Стефан. В разказа той дава следното описание: „Той беше доста висок, възслаб, хубав човек и с неизразимо благи очи, през които ви гледа една честна и открита душа… Бай Рафаил беше и човек деен, ентусиазиран, вечно вършеше нещо полезно… Беше християнин…”.

При срещата им в лагера „Богданов дол” Стефан Бочев е потресен, защото вижда една човешка развалина: „сред редицата се тътреше, провлачвайки с мъка единия си надут като торба крак, някакъв мършав, прегънат почти на две човечец, целият в парцали, с окъсано торбище през рамо, с обръсната глава, набръчкано и тъмно от слънце и нечистотия лице. Но все пак очите всред това лице, очите – те бяха същите, същите благи, разливащи светлина очи…”.

Два месеца по-късно Самуил Василев и Стефан Бочев са натоварени в конски вагони и откарани от „Богданов дол”, Пернишко, в прочутия концлагер но остров Персин край село Белене. Случаят ги събира в низината между Белене и Никопол, където се налага да копаят канали. Така имали възможност да си поговорят, докато „дълбаехме глинестата, прогизнала във вода и прорязана от корени на камъша почва, товарехме и бутахме количките. А вечер спяхме един до друг”. Тогава Стефан Бочев научава историята за граф Бернадот и на какво се дължи това окаяно положение на Самуил Василев. След ареста Василев е подложен на разпит за връзките му с граф Бернадот.

„Минава ден, минава нощ, идва втори ден, настъпва втора нощ. Разпитващите се сменят, един си отива, други идват, първите се връщат, пак си отиват, пак идват вторите, идват трети. Лампата залива със своята обилна светлина мъченическото лице на бай Рафаил… – Лъжеш! Гад! Диверсант! Ние всичко знаем! Казвай!… Още дни и нощи, бай Рафаил вече не знае колко стават. Пада на пода в безсъзнание, заливат го с вода, пак го изправят, пак припада, пак го свестяват и натикват под страшното око на електрическата лампа. Двадесет и осем дни и нощи по календара. Единият крак на бай Рафаил, този, който сега влачи, се подува, вените се изпукват, кракът става торба от съсирена кръв…”

Държат го непрекъснато прав в продължение на четири седмици.

В същото време съпругата на Самуил Василев, Амалия и дъщеря му Маринка са изселени в град Тутракан, отнето им е софийското жителство, а апартаментът им на площад „Славейков” е взет. Маринка като студентка остава в София. Амалия прекарва сама зимата на 1948-49 г. в малка едностайна къщурка на върха на един хълм, в която водата през нощта замръзва. Тя носела зъболекарските си инструменти в едно сандъче, за да се прехранва. През пролетта с молби и връзки изселените са преместени в с. Беглеж, Плевенско. Там остават близо четири години заедно със семейството на Кръстина и Иван Попови. Амалия работи като зъболекарка и акушерка, Кръстина като шивачка, а Иван Попови прави шапки.

През март 1949 г., по време на процеса Самуил Василев е призован като свидетел, но не е разпитан, защото състоянието му е ужасно. В протоколите е посочено, че той е въдворен в Софийския централен затвор. Вечерта срещу Възкресение Христово през 1952 г. Самуил Василев е пуснат от затвора. Дъщеря му казва: „Той едва можел да носи дървеното си куфарче и успял лазейки да се покачи на последния трамвай, който минава относително близо до затвора. Той бил около 50 кг – кожа и кости… в плачевно здраве. Майка ми положи много грижи и успя с хубава храна и режим да го възстанови”.

Самуил Василев посреща всички предизвикателства, като с много усилия успява да върне съпругата и дъщеря си в София и да възстанови софийското им жителство. Цялото семейство се приютява в една малка стая при сестрата на Самуил. Василев си намира работа като счетоводител в керамичния завод „Изида” на гара „Елин Пелин”, където главен счетоводител е Коста Атанасов – съпруг на Малинка. Той продава сметачната си машинка от фабрика „Попови” и със заеми закупува парцел за строеж в квартал „Овча купел” на името на дъщеря си. През 1960 г., само за девет месеца, при организацията, създадена от Самуил Василев мечтаната къща е построена. През 1963 г. Амалия умира.

В апартамента на площад „Славейков” са настанени хора, които не могат да бъдат извадени от там. Самуил Василев го продава и погасява направените заеми. Парите, които остават, той влага в събирането на материали за историята на Евангелската методистка църква в България. Той успява да посети сина си Асен в Канада два пъти: първия път за три години (1964-67) и втория път – за една година (74-75). При тези пътувания събира материали за историята, като част от тях се изгубват с багажа му.

В последните дни от земния си път Василев работи върху историята – събира спомени, снимки, посещава стари членове на църквата и усилено кореспондира. Той умира на 2 март 1977 г., на 89 години и 10 месеца. Целият му живот на изпитания и борби е пример на поведение на истински християнин в условията на комунистическия режим.