ПРОФЕСИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ПО СЕЛСКО СТОПАНСТВО „Д-Р ХАСКЕЛ“ – ГР. ПОРДИМ

„Преминал майстор през земята …
За да го помни и до днес светът
оставил камък, черква, ум и мост …”

Късметлии сме, че и през нашата пордимска земя премина майстор на човешката душа и остави тук не само едно училище – училище за живота, а вгради в него и сърцето и душата си, за да го помним и споменаваме до днес – 140 години от рождението и 70 години от смъртта му.

Малцина са ония, чийто житейски път извиква у нас толкова чувства на благоговение и почит, колкото живота и личността на този истински човек – д-р Едуард Бел Хаскел.

Роден на 04.11.1865 год. в гр. Пловдив в семейство, твърде заслужило за нас.

Баща му д-р Хенри Хаскел, роден в щата Мейн, бил изпратен в Пловдив като представител на Американската мисия още когато България е част от турската империя. Майката, Маргарита Бел, се посвещава на Мисионерска работа между арменските бежанци в Пловдив, където се запознава и сприятелява с бъдещата си снаха – швейцарката Елисавета Фроелих. Детството на Едуард Хаскел преминава в Пловдив, а богословското си образование получава в Америка – гр. Оберлин.

През 1891 год. се завръща на Балканите, тук където го влече душата му. Установява се в гр. Солун като мисионер заедно със съпругата си Марта от щата Айова. В продължение на много години работи неуморно за интересите на македонското население и навсякъде оставя следи от една ползотворна дейност. Най-голямата му заслуга в делото на Македония е основаването съвместно със семейство Хаус на американско земеделско индустриално училище край Солун. Сега това земеделско училище е едно цветущо учебно заведение.

След Илинденското въстание д-р Хаскел се посвещава на благотворителна работа сред пострадалото население. За една година той изминава пеша и на кон повече от 3 600 км, като обхожда над 70 села, опожарени и опустошени от турци и лично раздава на бежанците храна, дрехи, одеала и семена. При тези трудни обиколки той събира много българчета, останали сираци. По-големите изпраща в земеделското училище в Солун, а за по-малките основава Битолското сиропиталище, ръководено една година от сестра му г-ца Хаскел и където много деца намират опора в живота си.

Д-р Хаскел подпомага и защитава българщината, където и когато може. През целия си живот д-р Хаскел остава верен приятел на българите в Македония. Името му срещаме в книгата на Мерсия Макдермот за Яне Сандански. Д-р Хаскел играе една от ключовите роли в т.нар. „афера мис Стоун” – една от значителните акции на ВМРО, бореща се за освобождението на останалото под османко владичество българско население в Македония и Одринско.
На 21 август 1901 год. в местността „Подпряната скала” на пътя от Банско за Горна Джумая са пленени за откуп американската протестантска мисионерка Елена Мария Стоун и привлечената като лектор в курса и в Банско българка Катерина Стефанова Цилке. Отвличането е дело на чета на ВМРО, начело с Яне Сандански и Христо Чернопеев, към която се присъединява и Кръстьо Асенов от Сливен – братов син на Хаджи Димитър. С този акт се цели да се набавят средства за революционното движение и да се привлече вниманието на световната общественост върху тежкото положение на потиснатото население и се предизвика намесата на великите сили за промяна на това положение. В аферата, продължила близо 6 месеца, д-р Хаскел е посредник между пленените, четниците и американския генерален консул в Цариград Дикинсън.

Междувременно в една винарска изба край с. Сърбиново Цилке ражда момиче и го нарича Елен. Мъчителните преговори завършват с успех. Парите пристигат на 13.01.1902 год., ден след като съгласно споразумението трябвало да бъдат предадени. Въпреки големия брой турски войници, които обграждат селището, в Банско влизат Яне Сандански, Кр. Асенов, за да уговорят последни подробности по предаването на парите. Заменят парите в торбичките с олово, а истинските изнасят от протестантския дом и ги предават на четата през нощта на 19 януари, заедно с писмо до мис Стоун.

Жените са освободени на 10.02.1902 год. край Струмишко. Тази случка разкрива характера на д-р Хаскел, умението му да отстоява и довежда до успешен край мисията си, както и доверието и уважението, с които се ползва, въпреки сполетялото го нещастие. На Балканите се раждат и четирите деца на Едуард и Марта: Джеймс – роден 1895 год.; Маргарита – 1897 год.; Дъглас – 1899 год. и малката Марта – 1901 год., при чието раждане майката умира. Останал сам с четири невръстни деца, Едуард се завръща в Пловдив при майка си, където се впечатлява от една млада, дейна жена.

В една прочута със своята красота долина в Швейцария в кантон Гларус се намира хълм, заобиколен от хубав парк. Там, в една голяма вила, наречена „Планина на мира”, на 14 август 1881 год.се ражда Елисавета – дъщеря на фабриканта г-н Фроелих и една извънредно даровита майка – дъщеря на изобретателя на формулата за висящите мостове. Заобиколена от много братя и сестри тя прекарва извънредно щастливо детство и вдъхновени младини.
Въоръжена с диплома от Университета на Френска Швейцария, заминава в Англия, където преподава немски, френски и пиано в частен институт, където междувременно учи английски.

След 2 год. голям швейцарски общественик изпраща 21-годишната г-ца Фроелих в гр. Пловдив в България, за да се посвети на мисионерска работа между арменските бежанци. Там, възхитена от усърдието и даровитостта на своите ученици, тя се готви да прекара живота си между тези хора и започва да изучава трудния им език. Но уви! На сцената се появява д-р Едуард Хаскел, който успява да я убеди, че нейното бъдеще е Македония и там я чакат две кариери:
Едната е частна – като негова съпруга и майка на 4-те му осиротели дечица. Другата е обществена – американска мисионерка към българското население в Македония.

На 12 декември 1904 год., след голяма сватба в бащиния дом в Швейцария, започва съпружеският живот на новото семейство в Солун. Американската мисия работи предимно с българското население в цяла Македония. Д-р Хаскел и колегата му д-р Хаус основават 20 първоначални училища.
Г-жа Хаскел ръководи духовни и просветителски клубове между немските, френски и английски кръгове в космополитичния гр. Солун. Често се случва в нейния салон да се говорят 6-7 езика.

Междувременно семейството става 9-членно. Родени са: Едуард -1906 год. в Пловдив; Оливер – 1908 год. в Солун и Харолд – 1910 год. в Битоля. През 1911 год. заминават на едногодишна отпуска в Съединените щати, която д-р Хаскел използва да уведомява американската публика за съществуващите факти в потиснатата Македония и да обиколи роднините си.

През 1912 год., оставили 4-те по-големи деца в различни учебни заведения в Америка, се завръщат в Швейцария, където Елисавета ражда четвъртото си момче Хенри. През есента на 1912 год. семейството с 4-те невръстни деца се завръща в Солун. Едва пристигнали, избухва Първата Балканска война. Градът се пълни с турски бежанци, изпъдени от победителите. Д-р Хаскел поема отговорността да снабди 10 000 души с хляб, докато се преселят в Турция.

Изтощен от тази уморителна работа, не му остава много време за почивка преди захващането на втората война, в която съюзниците се разбиват. Гр. Солун тръпне в ужас, заобиколен от войска. Грохот и пламъци озаряват небето денем и нощем. Дълги влакове с ранени пристигат ден след ден и всички обществени здания, включително и двора на мисията се пълнят с тях.

Две сестри на г-жа Хаскел, по професия Милосърдни сестри, неуморно се грижат за ранените. След войната те са наградени с ордени от царица Олга.
И това не стига. Скоро по улиците се излива един неспирен поток от български бежанци – предимно жени с малки деца и старци, които не могат да избягат през планините в България.

Средствата за помощ са изчерпани. Чрез свой вуйчо в Швейцария г-жа Хаскел осигурява редовни суми за закупуване на платове и прежди.
Тези войни дават възможност на Мисионерите да докажат, че обичат и уважават човека, без оглед на коя народност принадлежи той, понеже са „всички чада Божии, а ние сме всинца братя”. Няма по-голяма привилегия в този свят от тая да служим на събратята си, без оглед дали са наши сънародници или не.
Бежанците постепенно се приселват в свободна България и с тях и семейство Хаскел се установява в китния Пловдив, където през 1914 год. се ражда дъщеря им Елдора, а през 1917 год. най-малкият им син – Гордън.

За известно време – през време на Европейската война, домът на семейство Хаскел се превръща в убежище за много арменски жени и деца, избягали от Цариград и други части на Турция. През есента на 1917 год. д-р Хаскел е извикан в гр. Самоков като директор на Духовното възпитание в двете Американски гимназии. Едва настанили се в новия си дом и новата работа, д-р Хаскел е помолен от тогавашните български държавници, заедно с колегата си г-н Р. Маркъм да защитят политическите интереси на България във Вашингтон срещу силната гръцка и сръбска пропаганда в Съединените щати.

Готови да служат на второто си отечество, в тази голяма криза, семействата Маркъм и Хаскел заминават в дълбока зима с 9 малки деца. След тримесечно рисковано и твърде мъчително пътуване, те пристигат тъкмо навреме, за да защитят каузата на онеправдана България пред американското правителствено и обществено мнение. Те успяват да предотвратят една официална декларация на война от страна на Щатите срещу България. Тази мисия в интерес на една съюзница на Германия е твърде рискована и има опасност да бъде отказан паспорт за завръщане в България.

Едва ли някога родината ни е имала по-пламенен защитник на националните ни идеали от д-р Хаскел. В душата му живееше образа на Сан-Стефанска България, чиито южни простори той бе пребродил в течение на десетки години с карта под ръка и с чудно увлечение изтъкваше правата на българското племе от амвона, от учителската и директорската естрада, в разговори с учени и прости, със статии у нас и в Америка.

Но венец на делото му в България, негова последна и най-обичана рожба е СНУ в Пордим. Съзнавайки, че България е предимно земеделска страна, не може да се начуди от факта, че само малка част от учениците му са селски деца. При обиколките си в селата се ужасява от видяното там. Голямата сиромашия и невежество, черния труд на хората, най-вече на жените, които макар по-слаби споделят наред с мъжете тежката полска и стопанска работа – всичко това буквално го преследва и денем и нощем. Каква несправедливост! Връщайки се вечер уморени от полето мъжете си почиват и се черпят в кръчмите, докато жените започват домакинската си работа – да готвят, чистят, перат, такат, предат, плетат, шият дрехите за цялото семейство – и покрай всичко това раждат деца. Вижда ужасно занемарени селски деца, къщи и дворове лишени от всякаква привлекателност и удобства. Особено огнетяващо впечатление му правят болните и старците в тези домове, жертви на нечувано невежество и суеверие. Често вижда бременни жени, носещи тежки товари и до тях здравите им съпрузи, яздещи кон или магаре. Такива картини – в най-близко съседство с гордата столица. В същото време мисионерите губят времето си в преподаване на чужди езици и математика. От тези наблюдения Елисавета и Едуард Хаскел стигат до заключение, че сами трябва да отидат в селото и да живеят в ежедневно общуване, за да докажат, че това е единственият път, по който може да се помогне на страдащите братя. Те стигат до извода, че трябва да основат едно заведение за най-способната селска младеж от двата пола, стояща пред прага на самостоятелния живот. В това заведение цялата атмосфера, отношенията между преподавателите и учащите се, зданията, парка и пр. трябва да диша култура, вдъхновение, служба и любов към всички. Вместо голяма казармена сграда трябва да се построят няколко малки удобни жилища, наподобяващи селски домове и отговарящи на всичките нужди на едно многобройно семейство. Там ще живеят ученичките на малки групи с по една учителка-майка и ще учат всичките отрасли на домакинството.

Ще се построят ясли, в които ученичките да имат редовни дежурства в поемане отговорност за бебетата от първия ден до 3-годишна възраст под ръководството на специалистка. Също ще трябва едно детско училище за по-големи деца от предучилищна възраст, за да могат ученичките да наблюдават проявите и нормалното им развитие. По този начин уроците им по детска психология ще имат много по-голямо значение.

В една малка болница при училището ученичките ще имат възможност под ръководството на лекар и милосердна сестра да получат необходимите познания по болногледане, които ще ползват села, където няма лекар и болницата е на далечно разстояние. В специален отдел ще се приемат селски родилки. Тук нагледно ще се дава упътване при отговорната грижа около родилките и кърмачетата.
За да се подредят грозните неизползвани селски дворове и се снабдят с привлекателни цветни, зеленчукови и овощни градини, всяка вила трябва да бъде заобиколена с домашна градина, където ученичките да работят и почиват. Непосредствено до всяко жилище трябва да се намират лехите с разнообразни зеленчуци, за да са винаги под ръка на младите домакини. По този начин се насърчава една разнообразна и хигиенична кухня. Така ще има едно състезание между ученичките от различните вили: кои да имат най-добре подредена градина с най-малки разноски.

За мъжкия отдел ще се проектира една голяма сграда, състояща се само от учебни и спални стаи и един салон. От трапезария и кухня няма нужда, понеже младежите ще се хранят в готварските лаборатории на девойките. Ежедневното общуване на трапезата между младите от двата пола под постоянния надзор на преподавателите е идеално място за упражнения в добри маниери и благи обноски към жените, което е толкова необходимо за културния дом. За мъжкия отдел ще се обзаведат и следните сервизи: добре подреден обор за крави и коне, свинарник, кокошарник, пчелин, хигиенична млекарница и главно едно модерно стопанство с всевъзможни култури, а също малка дърводелница и железарница за поддържане в изправност земеделския инвентар.

Подобно на датските училища, които изиграват толкова важна роля в издигането на датското селско население до завидна висота първостепенна задача на бъдещия институт е създаването на един по-широк мироглед, по-високи идеали и високо съзнание за личните задължения към събратята ни, усвояване на принципите и методите на кооперативното дело във всичките му отрасли. Поради по-ниското културно ниво на българското селячество към датската чисто теоретическа програма ще се прибавят добре обзаведени практически упражнения подобно на училищата в Германия. Въоръжени с този план в ума си Елисавета и д-р Хаскел започват неговото реализиране, уверени че Бог ще помогне на каузата им, която щеше да се осъществи за негова слава и в полза на един в 500-годишно робство експлоатиран, но храбро борещ се народ. Въпреки напредналата си възраст д-р Хаскел с жар започва реализирането на плана си, поместен във вестник “Зорница”.

От всички краища на България пристигат предложения. По препоръка на Министерство на Земеделието е избрано село Пордим и радостната вест телеграфират на кмета му Иван Божинов – един от най-ентусиазираните привърженици на проекта, който в последствие се оказва много ценен приятел и сътрудник на основателите. Във времена на униние и безчувствие към страданията и копнежите на българската нация, особено народното село, делото на д-р Хаскел в лицето на СНУ ще остане паметник на целесъобразност и навременност, подготвяйки назадничавите и изоставени селяни за щастлив и достоен селски и национален живот.

Животът на д-р Хаскел отговаря дори на най-строгите изисквания на християнския морал. У дома – идеален баща и съпруг, той е могъл да отгледа многочленно семейство и да възпита децата си в една рядка висота. В обществения живот – той всякога е бил високоблагороден, великодушен, необикновено толерантен и скромен до степен, която забулва безчет прояви и подвизи на самопожертвование и християнска любов.

Като личност д-р Хаскел е от ония белязани хора, които с всичко внушават една дълбока посветеност на правдата и човечността. Безмилостен към себе си, държащ за своето верую с цената на всичко скъпо, за другите той е благ, демократичен и прощаващ баща и приятел. Макар и на 70 години неговата младенческа енергия и още по-младенческа душа дават онова, което изглежда невероятно за нашата действителност.

Словото му е кротко и искренно, без особени риторически данни, но побеждаващо със силата на истината в него. По животоразбиранията си той принадлежи към оная категория хора, които са привърженици на едно радикално преустройство в най-дълбокия християнски смисъл на думата. Най-после, вярващ непоклатимо в един велик Бог, д-р Хаскел искрено се е старал да върши неговата воля, без бедите, хорското озлобление и завист да смогнат някога да внесат униние и колебание в неговата душа и воля. Себевладеенето, духовитостта, мълчаливата и активна вяра и любов към хората са неотлъчни спътници на д-р Хаскел и най-забележителни качества на личността му.

Животът за него би бил безсмислен, ако не работи и страда за другите. Това обяснява и неговата многостранна дейност на старини, както и признанието му, че “след като жестоката съдба му отне СНУ, изграден с толкова жертви при такава напреднала възраст живота за него не ще представлява никаква примамка повече”.

Дълго ще се помни трогателното тържество за раздяла, претъпкания от хора салон на Читалището.Кметът провъзгласява г-н и г-жа Хаскел за “почетни граждани” на с. Пордим и известява,че улицата, която води към училището в бъдеще ще носи тяхното име. Царски пратеник награждава д-р Хаскел с орден за гражданска заслуга 3-та степен, а г-жа Хаскел – с дамски кръст за гражданска заслуга 2-ра степен. Д-р Хаскел подарява 2 икони и няколко религиозни книги на църквата, а на Читалището – много брошури, списания и художествени романи от английски и американски писатели-класици. С неизказана скръб в сърцето основателите на СНУ се разделят с тяхната рожба и с милите пордимчани, които ги отрупват с подаръци.

Ще се помнят и последните прощални думи на Едуард Хаскел:
“Колкото и дълга да е ролята, коята човек играе в драмата на живота най-после настъпва момента когато завесата пада и го скрива завинаги от публиката. След 21-годишна дейност между българите в Македония и още толкова в самата България тоя момент е дошъл за основателите на СНУ. По независими от нас причини периода на дейността ни в училището, което имахме щастието да основем в Пордим бе по-къс отколкото очаквахме, но тук сме прекарали радостни и незабравими години с девойки и младежи, които оправдаха труда и надеждите ни. Пожелаваме им щастлив живот и голяма сполука в прилагане това, което са научили в СНУ. Мили възпитанички и възпитаници Сбогом!

Село Пордим, което отстъпи земята на заведението ни и между чието симпатично население сме прекарали тъй приятно, дано Бог те избави от сегашната криза, като ти придаде много добрини и благоденствия. Драги Пордимци и на Вас Сбогом!

Многострадална и онеправдана Българио с красивата си природа и мъжествен, напредничав народ – мило второ Отечество, дето са пораснали децата ни и в което и за което сме дали труда си, Бог да ге благослови, и на тебе завинаги – Сбогом!”

Почти цялото село придружава семейство Хаскел до гарата. Свидетел, наблюдавал затрогващата раздяла при чакащия влак заявява по-късно: “Никога не съм виждал такава скъб при раздяла”.

На 1 май 1934 год. д-р и г-жа Хаскел се качват на аероплан на път за Солун. По този начин те могат да наблюдават от високо за последен път широката нива на техния 42-годишен труд. Три месеца, прекарват при роднините на г-жа Хаскел в Швейцария и от там заминават в Америка, където обикалят децата си пръснати от Атлантическия до Тихия океан. Това е всъщност едно дълго, тихо сбогувателно шествие за бащата. През месец октомври семейство Хаскел се установяват в хубавото градче Клермонт в Калифорния.

На 12 декември отпразнуват 30-годишнината от сватбата си. В хубаво украсения салон д-р Хаскел разказва на събраните роднини и приятели с голям хумор любовния им роман, пеят български песни, играят български хора, четат български стихове. След като гостите си отиват той казва: “Този юбилей излизе извънредно задоволителен”.

Още на следния ден той не става от леглото си. На 9 януари 1935 год. той склапя завинаги очите си.

В завещанието си пожелава да бъде погребан в прост сандък, направен от селски дърводелец. Още същата година през месец май прахът му, донесен от най-големия син е погребан в парка на любимия му институт, а по-късно – през 1977 год. синът Оливер и внукът Дъглас положиха в общия гроб и урната с праха на Елисавета. Така тези две неспокойни души отново се събраха в общия им вечен дом на пордимска земя – в стража на тяхното дело.

И когато ни е било безкрайно трудно, едничка мисълта за дълга ни към паметта им ни крепеше. Пътят към гроба им не трябва да буреняса. Няма нищо по-тъжно от изоставен гроб. Човек е жив, докато поне един човек на тази земя го помни. Примерът на тези двама истински човеци ни задължава да продължим делото им. На тия двама необикновени приятели на българите. Въпреки превратностите на времето и множеството реорганизации, земеделското училище “Д-р Хаскел” в Пордим оцелява, за да доживее днес своята 76 годишнина – почти един човешки живот.

И все така шумят листата на порасналите дървета в красивия училищен парк, нашепвайки разказите за отминали дни. Алеите пазят спомена за множество човешки стъпки, минавали наоколо. Много са кътчетата в него, емоционално наситени и отнасящи ни назад във времето към началото и възхода на Селски Народен Университет в Пордим и към сътвореното от големия приятел на всички българи д-р Хаскел.

В нашето училище първоначалната мечта за обучение на пълноценни и хармонични личности е жива. Полагат се непрекъснати усилия учениците да се гордеят със своето училище, с неговото богато минало, с професията която са избрали и да имат реалното самочувствие, че могат да отговорят на разнообразните сложни предизвикателства, които ги очакват като бъдещи стопани. Днес Педагогическия колектив е насочил усилията си към реализиране на мечтата, която ще превърне земята ни в модерна, плодородна градина, за да търсят децата ни щастие, лични удобства и напредък тук, а не в далечни и чужди земи.