ПЕТЪР ДЪНОВ И MЕТОДИЗМЪТ

Хари Салман

Когато двадесет и осем годишният Петър Дънов пише през 1893 г. своето есе за миграцията на тевтонските племена и християнизирането им, той е студент по теология в методисткия универитет в Бостън, САЩ. Предната година той е завършил висшето си образование по теология към методистка семинария в Медисън, Ню Джърси. Шест години по-рано, през 1887 г., е получил свидетелство за проповедник, завършвайки първото си теологическо образование в методистката научно-теологическа гимназия в Свищов.

Може да изглежда странно, че Петър Дънов, роден през 1864 г. в семейството на православен свещеник, е имал желание да стане методистки пастор. Той никъде не споменава, нито пише защо поема пътя на методизма. В биографичната книга за него, подготвена от Милка Кралева, се казва, че като ученик в гимназията във Варна той живее у сестра си Мария, която е била 7 години по-възрастна от него1. Съпругът ў Пенко Стамов, по професия абаджия2, бил отдаден на методистката вяра, хората в неговия дом се събирали редовно за молитва.

В този увод към есето на Петър Дънов, което се публикува за първи път, ще обсъдим развитието на методизма, навлизането на методисткото протестантство в България, обучението на Петър Дънов в методистките образователни институции, съдържанието на неговото есе и причините да го посвети на миграцията и християнизирането на германските племена. Накрая ще се спрем на въпроса, как духовните импулси, които той открива в методизма, биват трансформирани в неговата дейност за Бялото братство.

Методисткото протестанство

Появата на протестантството в края на Средновековието е свързана с развиването на индивидуалното съзнание. Основателите му поставят ударението върху личната връзка на вярващия с Бога, без посредничеството на свещеника и църковната йерархия. Те препоръчват на вярващите да четат свещените писания и разглеждат Библията като единствения източник на християнската религия. Освен това критикуват липсата на достойнство сред поповете и богатствата на римокатолическата църква.

Методизмът започва като евангелистко движение в лоното на англиканската църква. Началото му е свързано с дейността на Джон Уесли (1703–1791), англикански свещеник и теолог. Уесли провъзгласява доктрината за „християнско съвършенство“, което той вижда като святост в сърцето и в живота. „Методите“ за развиване на това съвършенство са в практикуването на перио¬дич¬но причестяване, пост, смирен живот, взаимо¬помощ в малките групи, навестяване на болни, бедни, както и затворници и помощ за тях. Уесли и неговите съмишленици са имали силно чувство за социална справедливост. Те реагират срещу апатията на англиканската църква и липсата на ентусиазъм сред нейните вярващи. Като пътуващи проповедници те притежават силен мисионерски плам. На тях методистката църква дължи традицията на ентусиазираното групово пеене на химни по време на службата.

В теологичен план Уесли е повлиян от по-умерените идеи на холандския теолог Арминиус, който защитава свободната човешка воля в противовес на възгледа на фундаменталисткия калвинизъм за предопределението, според който още преди раждането на човека Бог е решил дали той ще бъде спасен или ще отиде в ада.

Второто влияние идва от страна на Моравските братя. През 1735 г. Уесли пътува с кораб до Джорджия в Америка. Извива се тежка буря, при което всички изпадат в паника, единствено група Моравски братя тихо пеят химни и се молят – нещо, което дълбоко го впечатлява. През 1738 г. той дори посещава центъра им в Херенхут, близо до Дрезден в Източна Германия. Моравската църква, известна в началото като „Братската общност“, е основана през ХV в. в Чехия като издънка на смазаното движение на хуситите.

Макар Уесли да се разделя с Моравците през 1739 г., този контакт създава връзка между новата Методистка църква и движението на Ян Хус, което заедно с английските лоларди и холандските Братя и сестри на общия живот пренася в бъдещето елемент от същността на богомилско-катарското движение. Това е опит да се вградят качест¬вата на истинския християнски живот в човешкото общество. Тази сакрализация на всекидневието е характерна за цялото манихейско течение. Според Рудолф Щайнер задачата на манихейството (включително на богомилите и повлияните от тях движения) е да приготви форми на социалния живот на бъдещето, в които Христос да живее между хората3.

Срещата на Протестантството с Ортодоксалната църква

През 1804 г. в Англия е основано Библейското общество, а през 1810 г. в Америка – Кaлвинистката мисионерска общност. Те започват да развиват дейност в Отоманската империя, но когато се установява, че мисионерската работа между мюсюлманите и евреите е невъзможна, се обръщат към ортодоксалните християни в Гърция, Армения и България. В самата Турция американските мисионери основават през втората половина на ХІХ в. девет училища, нещо, което правят и мисионерите от западноевропейските страни. Много известен е Роберт колеж в Цариград, американско висше учебно заведение, основано от духовника-мисионер Cирус Хамлин и филантропа Кристофър Роберт. Много българи, завършили този колеж, стават известни политически водачи след Освобождението.

Началната цел на английските и американските общества в България е да допринесат за реформата и съживяването на ортодок¬салната църква, преди всичко чрез разпростра¬няване на Библията и евангелски проповеди, но те не са имали идея как би могла да бъде реформирана тя. Те са поддържали борбата на Българската църква за незави¬симост от гръцката патриаршия и са започнали цялостно превеждане на Библията на съвременен български език. По време на дългото отоманско робство литургиите са се извършвали на гръцки, а Библията, написана на старославянски, много различен от говоримия език през ХІХ в., е била четена само от свещениците.

Първите предложения за нов превод на Библията на български датират от 1818 г.4 Неговото осъществяване допринася значи¬телно за възраждането на българската нацио¬нал¬на култура през ХІХ в. Британското библейско общество организира превода на Новия завет, отпечатването му през 1840 г. в Измир и неговото разпространяване.

Превеждането на западнобългарски диалект е извършено от Неофит Рилски, който е препоръчан от гръцкия архиепископ на Велико Търново. След публикуването му обаче гръцката патриаршия организира кампания за унищожаване на всички копия от този превод.

След около 20 години е решено същият този превод да се ревизира и да се публикува отново на източнобългарски диалект заедно със Стария завет. Целият проект е организиран от Елиас Ригс и Алберт Лонг. Те молят Петко Славейков да ревизира превода на Неофит Рилски. Според Иван Вазов с това Петко Славейков установява официалния български език. Пълният български превод на Библията е публикуван през 1871 г. в Цариград, една година след като турският султан разрешава създаването на независима българска църква.

След установяването на автономна българска църква работата на евангелските общества е затруднена. Тяхната дългосрочна визия за реформиране на ортодоксалната църква и покръстване на членовете ў в протестантство е заменена от краткосрочни цели като обръщане на православни вярващи към протестантството и създаване на местни паствa. Става ясно колко е голяма в действителност разликата между двете форми на християнство. В ортодоксалната църква на вярващите е отредена пасивна роля – няма проповед, нито апел към човешкия интелект, и те не пеят, oсвен ако не са членове на хора. Участието им в тайнството на Господнята вечеря е много различно от протестантската традиция, при която вярващите се нареждат около масата и получават причастие, възпроизвеждайки Тайната вечеря.

Методистката мисия в България

През 1856 г. Американското мисионерско общество, основано от конгрешанската църква се споразумява с Американската методист¬ка епископална църква да организират съвмест¬но мисионерската работа в България. Методистите поемат като поле за дейност Северна България, между Дунава и Стара планина, а конгрешанската църква отваря своите мисии в Южна България5.
През 1857 г. методистките мисионери Алберт Лонг и Уесли Претиман правят обиколка на Северна България. Шумен става първият мисионерски център. Последват ги други чуждестранни мисии, които се задържат няколко години, а и българи биват обучавани за проповедници. В други градове и селища се основават малки религиозни кръгове, най-важните от които са в Свищов, Варна и Русе. В тези градове се създават първите църкви.

Методистките мисии срещат силна съпротива от страна на ортодоксалната църква. Бъдещето им е несигурно и на няколко пъти е обсъждано прекратяването на тяхната дейност. През 1910 г., след петдесет години мисионерска дейност, Методистката църква има само 482 членове и около 1000 симпатизанти. Протестантските църкви намират най-добрия начин да достигнат българите чрез публикуване на религиозни книги, филантропични и образователни дейности, но членовете им не са много.

През 1863 г. Алберт Лонг създава първото списание на български език Зорница, което става много популярно. През 1880 г. методистките мисионери отварят две училища, едно за момчета и едно за момичета. Между 1883 и 1894 г. мъжкото училище, което се премества от Велико Търново в Свищов и официално се нарича Американска научна школа по теология, предлага петгодишно висше образование. Програмата на първите три години е съставена от българското правителство. През последните две години към нея се прибавя изучаване на Библията. В теологичният отдел проповедниците се обучават по едногодишна програма. Някои от тях продължават в теологичната семинария Дрю в Ню Джърси, за да станат свещеници. През 1894 г. училището в Свищов е подпалено от врагове на методистката мисия. То се премества в Русе и става семинария.

Петър Дънов в методистките училища

(1884–1895)

Вероятно през септември 1884 г. и със сигурност преди пролетта на 1885 г. Петър Дънов идва в Свищов. Той е на 20 години и не е завършил Варненската гимназия „Фердинанд I“, тъй като е отсъствал поради болест между февруари и юни 1884 г. Той е постъпил в това тригодишно висше училище през септември 1880 г.

Дългото му боледуване може би е време на дълбока вътрешна трансформация, време, в което той прозира житейската си мисия и решава да стане методистки проповедник. Духовната атмосфера в семейството на Стамови, където той живее от 1880 г., вероятно има значение за тази стъпка.

Петър Дънов учи в Свищов три години. Той приключва първата тригодишна част на обучение там, като взема допълнително изпитите, които е пропуснал във Варна поради заболяването си. След това преминава във втория, двугодишен курс за проповедници. Дипломата му от теологичния отдел на училището съдържа оценки по 12 общи и 6 теологични предмета, които са добри и много добри. Уменията му като проповедник според пастор Цветан Цветанов, негов състудент, са ненадминати. Дипломата от Свищовското училище не му дава право да стане преподавател в обикновените училища, нито да продължи в университет. През септември 1887 г. Петър Дънов става учител в методисткото начално училище в Хотанца, село на изток от Русе. През 1888 г. това училище има 20 ученици. Същевременно той служи в местната методистка църква като проповедник.

След една година учителстване в Хотанца Петър Дънов е изпратен в семинарията Дрю в Медисън, Ню Джърси, където от 1867 г. се обучават кандидатите за методистки пастори. На 19 септември 1888 г. той постъпва в двугодишния курс, първата година от който е подготвителна, а втората има практическа насоченост и е посветена на изкуството на проповедта. Изглежда, че проповедниците, идващи от България, е трябвало да преминат това двугодишно обучение, за да станат пастори. След като той го завършва, му е разрешено да остане за още две години. Приключва следването си в семинарията Дрю на 19 май 1892 г.

Курикулумът на oбичайнoто тригодишно обучение за бакалавър включва гръцки, староеврейски, антропология, църковна история, теология, практическа теология, канон и критики, наука за спасението и реторическо изкуство. Петър Дънов преминaва обучение по всички тези прeдмети. Той не е получил бакалавърска степен по теология, защото последната се дава единствено на студенти, които вече имат степен бакалавър по свободни изкуства.

През лятото на 1892 г. Петър Дънов се записва като студент в Теологичния факултет на Методисткия университет в Бостън. Благодарение на обучението си в семинарията Дрю той успява да завърши тригодишното следване за една година, на 7 юни 1893 г. След дипломирането си като теолог, той се прехвърля във Факултета по медицина на същия университет, за да премине едногодишен специализиран курс за мисионери. По правило преди заминаването си студентите от чужбина практикуват като пастори в методистка църква. Вероятно след като е преминал през тази практика, и след седемгодишен престой в Съединените щати Петър Дънов ги напуска през 1895 г.
По време на следването си в Бостън Петър Дънов живее в сърцето на протестантска Америка, в един свят на интелектуални дискусии върху теологични и философски въпроси. Бостън изобилства с великолепни библиотеки, където може да задоволи жаждата си за знания. Той търси ново взаимно разбиране между наука и религия, така необходимо за преобразяването на едностранчивата материалистическа наука и тесногръдата религиозна концепция.

В Бостън Петър Дънов посещава лекциите на професор Борден Баун (1847–1910). Като проповедник и журналист Баун развива своята философия в социалната област и религията. Според него и научните, и теологичните обяснения са непълни. Бостън е и средище на американския трансцендентализъм – философия, създадена около 1836 г. от писателя и философ Ралф Уолдо Емерсън (1803–1883) и неговите приятели. Като отхвърлят интелектуализма на Харвардския университет в Бостън, вдъхновени от германския идеализъм, английския романтизъм и ведическата мисъл, те търсят трансценденталните принципи, произлизащи от духовната същност на човека. Към това движение принадлежи и Хенри Дейвид Торо (1817–1862). Той става широко известен с книгата си Уолден, или живот в горите (1854), в която описва преживяванията от двугодишния си живот сред природата, в колиба на брега на езерото Уолден, намиращо се близо до Конкорд, на 30 км от Бостън.
Петър Дънов би трябвало да е познавал неговата духовна филосфия, в която се придава такова голямо значение на връзката с природата. Едва ли е убягнало от вниманието му и едно друго духовно движение – Теософското общество, основано през 1875 г. в Ню Йорк от госпожа Блаватска (1831–1891) и групата около нея. Като медиум тя получава информация от духовни учители, публикувана в Разбулената Изида (1877), която има християнски из¬точ¬ник, както и в други нейни книги, повлияни от индуизма и будизма. Не е много вероятно Петър Дънов да е имал контакти с така наречените розенкройцерски групи, възникнали по това време в Америка, които обикновено били свързани с масонски ложи.

Петър Дънов често е правел екскурзии в околностите на Бостън. Веднъж взема със себе си приятеля си Величко Граблашев, който впоследствие разказва този случай. Той е трябвало да обещае, че няма да каже на никого за тази екскурзия, при която те са посетили място, където се събирало тайно духовно общество от посветени хора. Във фермата, която посетили в горите, работели хора, неприличащи на фермери. Те пеели и се молили, имало беседа и духовни разговори. След завръщането на Петър Дънов в България Граблашев се върнал на същото място, но не могъл да намери тази духовна общност.

Очевидно те са посетили една от земеделските общности на утопистите, може би Фрутландите, чиито основатели били вдъхновени от движението на трансцендентализма, от религиозни идеи както и от идеите на социалиста утопист Фурие. Обикновено тяхното съществуване било кратковременно.

Есето на Петър Дънов за германските племена

През учебната година 1892/1893 Петър Дънов следва курс по практическа теология, воден от Лутер Таунсънд (1838–1922), професор в Теологичния факултет в Бостън от 1867 г. В края на този курс той трябва да напише есе, което завършва на 15 април 1893 г. Това есе, посветено на оригиналната тема върху миграцията на германските племена и християнизирането им, е с ограничен обем (48 страници) и не съдържа библиографска справка или показалец. Tекстът е ръкописен, нещо обичайно за онова време, с много четлив и обработен почерк.

В есето на миграцията на германските племена са посветени 39 страници и само 7 на християнизирането им, което внася известен дисбаланс в разглеждането на двете теми, но самият автор отбелязва липсата на достатъчна информация по втората подтема. Професор Таунсънд вероятно е бил доволен, когато студентът в работата си интерпретира по интелигентен начин няколко избрани от него източника. Петър Дънов е направил това. В есето си той е представил най-съществените моменти от историята на миграцията на германските народи и е завършил, подчертавайки специалната роля на готския епископ Вулфила за християнизирането им.

По-голямата част от информацията за миграцията на германските племена е почерпена от книгата Въведение в изследването на средните векове, написана от историка Ефраим Емертън (1851–1935), професор по църковна история в Теологичния факултет на Харвардския университет в Бостън. Петър Дънов се придържа към първите седем глави (с. 1–72) на тази чудесна книга. Консултирал се е също с История на Франция на Парк Гoдуин (1816–1904), известен американски адвокат и журналист, и c книгата на английския историк Едуард Гибън (1737–1794) История на упадъка и загиването на Римската империя.

В началото на втората част Петър Дънов прави някои свои бележки, които свързват есето с курса по практическа теология. Той говори за „вътрешната стойност на християнството“ и неговата приложимост „във всички взаимоотношения на живота“. Hа второ място, зад него са „Божествената сила и въздействие“. Tрето, Божественият дух на християнството прониква в дълбините на човешката душа и дава живот на човешкия дух. Накрая отбелязва, че християнството се е разпространило сред германските пле¬ме¬на чрез проповядване и личен пример. Разпространило се е благодарение на добри проповедници, между които е бил Вулфила, апостолът на готите, превел Библията, човек, който е водел „безукорен християнски начин на живот“.

Посланието на есето

Последната част на това есе би заслужавала повече разработване, тъй като готите, а чрез тях всички германски племена, споменати в есето, с изключение на франките, са били приобщени към aрианското християнство. Петър Дънов е избегнал да дискутира доктриналните различия между aрианизма и официалната Църковна доктрина, както и унищожаването на тази т.нар. ерес от Църквата. Сред разликите в двете доктрини ние намираме в учението на Арий, теолог, живял в Александрия (ок. 250–336), ударението да пада върху човешката страна на Христос, докато неговият опонент Атанасий, патри¬архът на Александрия (ок. 293–373), подчертава Неговата божествена страна. Теологията на Арий говори за издигащия се човек, който се развива духовно, за да се срещне с Бога, докато според Атанaсий Бог слиза, за да спаси пасивно чакащия човек. Тези два различни подхода намираме и в езотеричното християнство, от една страна, и офицалната църква, включително православната – от друга.

Петър Дънов се ограничава с кратка биография на Вулфила (oк. 311 – oк. 383). Oколо 350 г. последният избягва от Дакия с група от своите последователи измежду готите и достига до Мизия, където се установява между Дунава и Стара планина. Но това е точно областта на методистката мисия! Тук виждаме причината за избора на темата на това есе. Като методистки проповедник, идващ от България, Петър Дънов е пожелал да пише за историческата съдба на областта, от която идва, и връзката с настоящата ў съдба, имаща отношение към трансформиране на ортодоксалното християнство, нещо, което е влизало в целите на протестантската мисия.

Вулфила е епископ на Никополис ад Иструм (днешен Никюп, намиращ се на 20 км oт Велико Търново), а селищата на готите са обхващали и областта на Свищов, центъра на методистката мисия в България. Според Рудолф Щайнер Вулфила е първият християнски духовен посветен на Европа. В своя прeвод на Библията той въвежда ново лично местоимение за Аз – ik, докато в старогремански то е eko. Двете букви са съкращение на Исус Христос (Iesus Krist)9.Bпоследствие от тях произлизат немското ich, холандското ik и английското I.

Петър Дънов и по-късно е споменавал епископ Вулфила. Името му е добре известно и почитано впоследсвтие от най-близките ученици на Учителя Петър Дънов. Според Борис Николов Вулфила се е подвизавал и на юг от Стара Планина, около Тулово, Старозагорско (място на древна келтска столица, ІV в. пр. Х.).

За да укрепи приемането на християнството сред готите, Вулфила превежда Библията на готски в Никополис. Методистката мисия също започва дейността си с превеждане на Библията. Така че има ясна връзка между дейността на епископ Вулфила и методистката мисия. Вероятно това е скритото послание на есето.

Духовната мисия на Петър Дънов

Петър Дънов е роден в семейство, в което импулсите на Българското възраждане са здраво вкоренени. Баща му, православният свещеник Константин Дъновски (1830–1918), е първият български учител във Варненска област и се смята, че е първият български свещеник, отслужил православна литургия на български във Варненската епархия. Бащата на майка му, Атанас Георгиев, също е радетел на Българското възраждане.

Между своята 16 и 20 година Петър Дънов открива духовното значение на методизма и неговия възможен принос за събуждане на българската нация след Освoбождението. Той вижда необходимостта от реформа в ортодоксалната църква и има собствен опит в начина, по който методистките проповедници приближават Христос до човека. Доверието му в „методите“ на Уесли за достигане на „християнско съвършенство“ го води към методисткото училище в Свищов, поcле в семинарията Дрю и университета в Бостън.

В Америка Петър Дънов се запознава с позитивните страни на американския протестантизъм и при задълбоченото четене на книги оценява значението на науката за установяването на истината. Запознава се и с новите духовни течения като трансцендентализъм и теоcофия, както и със земеделските комуни на духовно търсещите. Освен това би трябвало да е разбрал за влиянието на Моравските братя върху идеите на Джон Уесли. Всичко това е сложило дълбок отпечатък върху него, особено разбирането, че американската духов¬ност има много практични страни и внася духовния импулс във волята на човека.

Връщайки се в България през 1895 г., а може би преди това, той разбира, че методистката мисия няма да успее. Реформирането на православната църква изисква по-силен духовен импулс от този, който може да предложи американският протестантизъм. В духовната атмосфера на методизма Петър Дънов е разбрал личната си мисия – да стане проводник на Живото Божие слово, но не вижда бъдещето си свързано с методистката църква. Различни методистки църкви го канят да стане техен пастор, но той отказва. През 1896 г. отговаря на предложението на конгрешанската църква в Ямбол, че би работил като пастор, само че без заплащане. Отказва и на Теософското общество в България, което го кани за лектор. Той тръгва по свой път, за да осъществи мисията на живота си. Вече се е срещнал с протестанстски пастори, спиритисти, теософи, когато пише книгата си Hауката и възпитанието през 1896 г. и започва да изнася лекции с научен или духовно-мистичен характер10.
Дневникът на Петър Дънов и духовните послания, писани от него, показват дълбо¬чината на вътрешната трансформация в първите му години след завръщането му от Америка11.В архива на Боян Боев намираме следното: Една сестра беше приета при Учителя и Той ў каза: „Аз съм вселен и това стана на 7 март 1897 г. (по нов cтил 19 март). Тогава получих мисия от Небето, тогава ми казаха, че съм Учител за цялото човечество. Възложената мисия е във връзка с новия път нa славянството и с идването на Шестата раса (новият цикъл от култури – бел. авт.).“12 През 1899 г. около него се събира малък кръг от последователи. Неговата мисия намира земната си форма в основаното от него Бяло братство, чиито последователи се събират, за да получат чрез своя духовен учител вдъхновенията на Небесното Бяло братство.

Бялото братство

В много аспекти делото на Учителя Петър Дънов, свързано с Бялото братство, може да се разглежда като трансформиране на методистката мисия в България. Методистите не успяват да реформират ортодоксалната църква. Със своето дело Петър Дънов успява да направи връзка на много по-дълбоко ниво с духовната традиция на Балканите и с духовната мисия на славяните. Той създава нов духовен път в Източна Европа, насочен към освобождаване на живия дух на християнството от външните форми на църквата. Това би било създаването на „невидимата църква“, „духовната църква“, съответстваща на виждането на руския философ Владимир Соловьов – едно човешко общество, организирано на братски принцип.

В методизма Петър Дънов намира импулс, представящ чистата форма на протестан¬тизма – служене на Божието слово чрез четене на Библията, молитва и пеене. Този импулс донякъде е свързан и с мисията на манихейството, проявено чрез богомилството – създаване на живи християнски общности. Бялото братство може да бъде разглеждано като мета¬мор¬фоза на богомилската традиция, но включва и елементи на протестантската традиция на методизма.

В Бялото братство характерните за мето¬дист¬¬ката служба пеене, молитви и слушане на проповед са трансформирани в братски срещи, при които братята и сестрите заедно пеят и се молят, и слушат беседите на Учителя Петър Дънов. Някои от ранните песни, дадени от него, може би са вдъхновени от методистки химни. В останалите аспекти на учението на Бялото Братство не могат да бъдат намерени методистки корени. Паневритмията, хармоничната музика и екскурзиите в планините имат друг източник, който можем да свържем с мистерийни традиции като школата на Орфей.

В своето изследване на историята в есето си Петър Дънов открива фигурата на готския проповедник Вулфила. Вулфила създава нови думи в готския език и нова азбука, за да преведе Евангелията, с което вдъхновява германските племена да намерят пътя към Христос. Петър Дънов дава ново евангелие специално, но не изключително само за славянските народи на Европа. Неговите лекции представляват съществена част от това евангелие. В тях можем да чуем отново да звучи моралната стойност на Живото слово, което ще подтикне хората да работят върху себе си, за да се подготвят за Второто идване на Христос.