Преподобният Джеймс Ф. Кларк

В българската и американската историографии съществуват податки, че между превода на Библията на говорим български език през ХIХ век и създаването в българските земи на станции на протестантските мисионери от Американския съвет /борд/ на пълномощниците за чуждестранните мисии има безспорна връзка. /James F. Clarke, Bible societies, american missionaries and the national revival of Bulgaria. Arno press & The New York Times, New York, 1971; The pen and the sword. Studies in Bulgarian history by James F. Clarke. Еdited by Dennis P. Hupchik, New York, 1988, също и у редица български автори/ Първата цитирана тук книга е докторската дисертация на известния американски българист Джеймс Ф. Кларк, внук и съименник на първия протестантски мисионер в Пловдив Преподобния Джеймс Ф. Кларк.

В процеса на своето научното дирене Кларк изследва както архивите на Американския съвет на пълномощниците за чуждестранните мисии /ABCFM – Американски съвет на пълномощниците на мисиите в чужбина, основан през 1810 г., който става най-голямото мисионерско дружество в Америка (Ср. Дж, Ф. Кларк, Американците откриват българите: 1834 – 1871 г. – В: България в света от древността до наши дни. Т. 1, 1979, с. 477) – по-нататък Американски съвет./, така и архивите на Британското и чуждестранно библейско дружество /BFBS-Британско и чуждестранно библейско дружество, създадено през 1804 г. с цел “да се предаде Божието слово на хората на техния роден език”. Скоро се установява, че сравнително малко хора могат да четат на родните си езици и това прибавя към мисионерските усилия подпомагането на училища в Англия и чужбина/ в паралел с българските източници от епохата на Възраждането. В хода на изложението той доказва, че работата на протестантите сред българите е част от мащабен проект за християнизация и реформация, започнал в началото на ХIХ век и включващ мисионери от Британското и чуждестранно библейско дружество и Американския съвет на пълномощниците за чуждестранните мисии и имащ за краен резултат превода на Библията на говорим български език. От първото споменаване на българите във връзка с този проект през 1816 г. до отпечатването на пълния текст на Библията в едно издание през 1871 г. изминава повече от половин век. В тези хронологични граници Кларк проследява паралелно протестантските усилия да се намери, отпечата и разпространява приемлив вариант на българска версия на Библията и развитието на българското възрожденско общество по пътя му да създаде такъв продукт. Проблемите, с които се сблъскват българите се оказват сравними с тези на сърби и гърци. Те касаят основно структурирането на книжовния език и преодоляване съпротивата на Цариградската патриаршия. Изданието от 1871 г. е плод на съвместната работа на изявените библеисти мисионерите д-р Илайъс Ригс, д-р Алберт Лонг и българите Петко Р. Славейков и Христодул Сичан Николов Костович.

Разпространението на Новия завет на Неофит Рилски след 1840 г. и особено големият интерес, проявен към него и схващан на времето като “бунтът на четящите Новия завет”, привлича вниманието на мисионерите от Американския съвет, които след неуспеха си сред гърците се насочват към българските земи. Пред ръководството на Съвета в Бостон от 40-те години на ХIХ век настойчиво се поставя въпросът за разкриване на “една мисия сред българите, далеч по-необходима, отколкото където и да било другаде, където все още няма мисионери.” Впрочем първата връзка между разпространението на Библията и българите прави Баркър.

Бенжамен Баркър, член на Библейското общество в Смирна, заел се доброволно с разпространението на Библията, и Хенри Лийвз, постоянен ръководител на агенцията за Леванта в Константинопол, през 1823 г. обсъждат пътуване до Адрианопол с цел да се проучи разнообразното население на Европейска Турция. Не е сигурно дали Баркър при това свое пътуване получава ясна представа за българите, но той констатира наличието на многобройно християнско население, което говори турски, гръцки и български и предлага Библейското общество да разгледа потребността от Светото писание. По-късно след посещение на Узунджовския панаир, голямо средище на търговия и с книги, Баркър констатира, че „от Пловдив до Букурещ се говори само български“. През 1826 г. той извършва дълго пътуване (Салоника, Серес, Драма, Неврокоп, Дупница, Пазарджик, Пловдив и Адрианопол), което променя представите му за българите. В дневника му е отбелязано: „в провинцията на Серес 100 хиляди гърци и българи“, „архиепископията на Драма сто села, от които всички са български“, „в районите на Неврокоп и Разлог не се говори нито дума гръцки“. В Разлог той възкликва: „Смайващо е как тези българи са се разпространили толкова много отвъд своята провинция!“ Огорчен, че по пътя си не среща гърци, в Пазарджик той съжалява, че не носи библии на български език. В Пловдив дава последното копие на гръцкия Нов завет на митрополит Никифор и продължава към Узунджово, срещайки отново само българско население. Ефектът от българските проучвания на Баркър е да се постави отново въпросът за български превод. През м. май 1825 г. Лийвз в писмо до Пинкертън отправя запитване относно версията на Теодосий или на сръбска версия. Баркър като приемник на работата на Лийвз по българския превод на Новия завети в качеството си на представител на Британското библейско дружество и отговорен за разпространението на неговите издания в Европейска Турция придобива най-точна представа за необходимостта от този вид книги сред българите. Впрочем с този проблем той се среща още по време на първото си пътуване. През 1832 г. пътувайки от Солун до Ниш той вижда, че българите с готовност купуват Новия завет на Стойкович, макар той да е на сръбски език. Като изоставя сътрудничеството с Иларион, Баркър пише до Комитета в Лондон през 1833 г. и получава препоръка да се свърже с Букурещ, където българи работят в тази насока. К. Фотинов също предлага свой превод. В този случай отново се повтарят противоречия, известни на библейските представители от преводите на сръбски и гръцки, т.е. различията между представителите на различни езикови течения. Баркър не е в състояние да вземе решение и през 1834 г. се отправя към Букурещ с намерение „да научи всичко за българския език“. Баркър прекарва 6 седмици в Румънските княжества и прави тъжна констатация за „ленивите и крайно бедни селяни“ в контраст с трудолюбивите българи. На връщане за Константинопол той преминава през Северозападна България (Видин, Ниш, София), Пловдив и Адрианопол. Като се прибавят към това и впечатленията от предишните пътувания – 1826 г. (Източна Македония и Тракия) и 1832 г. (Западна Македония), може със сигурност да се допусне, че Баркър вече е имал много добра представа за България и нейния народ. По пътя си той има възможност да апробира сред обикновените български християни двата текста – на Сапунов и на Фотинов и установява, че преводът на Сапунов е разбираем за бедни и богати въпреки някои малки различия в езика. Езикът на Фотинов е напълно отхвърлен, тъй като представлява смесица от славянски и български. Получил уверения, че е налице голямо търсене на български превод, Баркър докладва, че това е версията на български език, която трябва да бъде издадена от Библейското общество. Той получава нареждане от Лондон отново да посети Букурещ и да договори изданието за определените двеста лири. Повторните преговори със Сапунов са неуспешни, но и мнението на Баркър за превода също се променя, тъй като разбира, че разрешението от църковните власти е получено чрез корупция. Това слага край на взаимоотношенията със Сапунов.

Двамата братя Мустакови, които са изразили пред Баркър своето отношение към Сапуновия превод и са му съобщили за съставянето на първата българска граматика, настойчиво му препоръчват да се свърже с Неофит Рилски като най-подходящ за начинанието на Библейското дружество да бъде издаден превод на Новия завет на български език. На път за Габрово, където възнамерява да се срещне с Неофит, Баркър минава през Търново, за да потърси подкрепата на митрополит Иларион. Последният, като преповтаря още веднъж горещото желание на българите да видят Божието слово на родния си език, подкрепя начинанието на Баркър и дава съгласие за разпространение в своя диоцез. Той предлага своето посредничество и съдействие. Така през есента на 1835 г. Баркър се среща с Неофит Рилски и договарят предстоящата работа. За 45 лири (4500 пиастри) Неофит приема да извърши превода на Новия завет за една година. За половината от ръкописа (и позволението на Иларион) за първите 6 месеца е трябвало да получи половината хонорар, а останалата – при изпращането на целия текст. В случай, че Библейското дружество не се съгласи с тези условия, Баркър се е задължавал да плати направените до момента разходи. Неофит Рилски е най-добрият избор за целите на Библейското общество. Той е сред най-образованите хора на своето време, дълбоко почитан и уважаван от сънародниците си и определян от тях като баща на българските учители, автори, езиковеди на българската литература и езикознание.

Безспорен факт е и разривът, който настъпва между протестантските мисионери и гръцкото духовенство след победата на Гръцката революция и отделянето на гръцката църква от Патриаршията. Конфликтът взема повод от еврейския превод на Лийвз на Библията, където е пропуснат Апокалипсиса. Крайните ортодоксални консерватори начело с Икономос започват яростни критики срещу протестантската версия на Библията. Мисионерите, и особено тези от Американския съвет, инвестирали 27 от най-добрите си представители и близо четвърт милион долара в гръцкото образование в издаването на учебна и религиозна литература (всичко в тираж около един милион екземпляра) биват категорично отхвърлени вследствие на бързото развитие на крайния гръцки национализъм. Атаките срещу протестантите се усилват от 1834 г., но кулминацията им настъпва по време на патриарх Григорий VI, когато през 1836 г. е издадена специална енциклика. Всякакви книги, издадени от протестантите на какъвто и да било език, трябвало да бъдат изгаряни; забранява се всякаква печатна или устна работа. През 1837 г. Патриаршията издава забрана да се контактува с мисионерите и през 1840 г. патриарх Григорий VI е свален със съдействието на английския посланик и Ст. Богориди.

Към втората половина на 1839 г. печатането започва и в края на януари 1840 г. Баркър обявява, че „българският Нов завет най-сетне е завършен“. Почти двадесет и пет годишните усилия от страна на Британското и чуждестранно библейско дружество дават резултат в „Новия завет на нашия Бог Исус Христос сега с нов превод от славянски на български език от йеромонах Неофит от Рила и внимателно и съвестно проверен и одобрен от мъдрия митрополит на Търново Иларион, Смирна, в печатницата на А. Дамян и съдружие. 1840“. Това е краят на едно начинание, в което пряко или косвено вземат участие много хора (шотландци, англичани, руснаци, румънци, сърби). Приносът на Америка е чрез Брюър, чийто съдружник по това време е Дамян. В преценките за инициативата на Библейското общество да издаде Новия завет на български език често се срещат неточности. Най-често това се приписва на американските мисионери. Самият Неофит използва особен термин „англо-американци“, когато обозначава някои от книгите в своята библиотека. Редица изследователи също смятат превода на Новия завет дело на Американския съвет.

Въпросът за изясняване на американската връзка с Неофитовия превод на Новия завет води към печатницата на Антон Дамян, връзките на американските мисионери с нея и с К. Фотинов.

Отново на Винер и Шишманов принадлежат първите разкрития за връзки на американските мисионери с дейци на Българското възраждане и констатации за косвеното въздействие на Америка върху националното ни Възраждане. До към 1840 г. вниманието на американците в Смирна е съсредоточено върху гърците (ланкастърски училища, списания, учебници, девическо образование). Нищожните резултати в евангелизацията предизвикват остра критика в Америка и мисионерите постепенно се оттеглят от работата сред гърците. Не трябва да се пропуска, че след Малта и преди Константинопол Смирна е издателският център на Американския съвет, където се превеждат и издават части от Библията на различни езици под ръководството на известния библеист д-р Илайъс Ригс. Печатницата на Дамян е един от примерите, когато американските печатници преминават в ръцете на местни хора и издаването на българския Нов завет вероятно е последната книга, отпечатана от съдружието Брюър – Дамян. Когато през 1844 г. Фотинов се заема с издаването на своето списание „Любословие“, той използва шрифта, доставен за отпечатването на Новия завет. Върху него безспорно влияние оказва издаваното на гръцки език списание „Апотики“, което до това време е подпомагано от американските мисионери и е подобие на американското „Списание за полезно познание“. Фотинов възприема духа на протестантизма и хуманизма чрез своите контакти с протестантите (без да става протестант) и оказва силно въздействие върху българските си читатели. През 1843 г. при издаване на своята география Фотинов отново ползва илюстрации и карти, предоставени му от американските мисионери, а и самата география е гръцка преработка на американски учебник, направен от мисията.

Печатницата в Смирна не може да бъде определяна като първа българска печатница. Известни са печатниците на Карастоянов в Самоков, Солунската печатница и др., но те не успяват да достигнат репутацията на тази в Смирна. Като главна причина за липсата на книгоиздателски център в българските етнически граници се посочва политиката на Портата да държи под свой пряк контрол печатането на български издания (Русе, Адрианопол, Солун). И макар че в Дамяновата печатница не се отпечатват много книги – тя е отдалечена, цената е висока, няма разнообразни шрифтове и пр., тя е забележителна със срещата, която осъществява между Британското и чуждестранно библейско дружество, Американския съвет и дейците на Българското възраждане.

Появата на Неофитовия Нов завет е посрещната от българите с голям интерес и нетърпение като голямо национално постижение. През април 1840 г. се появяват слухове, че „англичаните“ го печатат и през октомври вече се появяват заявки. Допуска се, че Неофит, който по това време е в Рилския манастир, е получил своите екземпляри по Великден. Едно негово писмо разкрива удовлетворението, което е изпитал: „моите усилия не са отишли напразно… Сега може гърците да го горят, да го палят, да го забраняват, факт е, че то е добре преведено… за широка обществена употреба и може да бъде лесно преглеждано и коригирано“. Засвидетелствано е голямото вълнение на патриотично настроени българи от Букурещ и от много други места. Реакцията на Патриаршията е бърза, крайно отрицателна и тя категорично забранява разпространението на Новия завет. Може да се предположи, че това не е само противопоставяне на български превод, а и реакция срещу издание на протестантски мисионери. От 1841 г. духовенството по места се задължава да изземва всички екземпляри и да ги изгаря. Има сведения обаче, че на много места (Копривщица, Търново, Пазарджик и др.) българите не се съобразяват с тази заповед.

Въпреки забраната на Патриаршията Баркър изгражда своите канали и контакти за разпространение. През лятото на 1840 г. на път за Одеса той взема със себе си екземпляри от българския Нов завет и установява връзки с Мелвил, дистрибутор на библейски книги сред колонистите в Южна Русия. Лазаридис, отговорник на библейското депо в Константинопол, и Шнел в Адрианопол и панаира в Узунджово се превръщат в пунктове за разпространение. През 1843 г. Баркър докладва на Комитета в Лондон, че от петхилядния тираж са продадени три хиляди екземпляра и иска разрешение за второ издание. В Одеса Баркър установява връзки с първите български студенти там (Н. Геров, Зах. Княжески, Б. Петков), които с въодушевление приемат Новия завет и се залавят с преводи от гръцки език на трактати, издавани по-късно в Смирна.

Американските мисионери се ангажират с по-нататъшната работа по Новия завет и по-специално това е д-р Илайъс Ригс, който е първият американски мисионер, заел се от 1842 г. да изучава български език с цел да редактира българските издания. Всъщност интересът на американските мисионери към българите е засвидетелстван от 1834 г., когато У. Шауфлер и Х. О. Дуайт правят опознавателно пътуване през Европейска Турция и поставят пред Съвета в Бостън въпроса за отделна мисия в района. През 1841 г. Х. Ван Ленеп е натоварен да проучи условията за работа в района на Адрианопол и е впечатлен от факта, че на панаира в Узунджово „2000 екземпляра на Новия завет са продадени за по-малко от седмица“. Х. А. Хоумс, колега на Баркър в книгоразпространението, също е впечатлен от жаждата на българите за книги. В обширен доклад до Американския съвет и по-специално до Р. Андерсън през 1842 г. той представя България като „най-голямата и най-обещаваща област в цяла Турция“, по-късно (1844 г.) определя българите на 4,5 милиона и настоява да се изпратят няколко мисионера специално за работа с тях: „Една мисия сред българите е далеч по-необходима, отколкото където и да било другаде, където не е имало мисия“. Той установява връзка с К. Огнянович и други дейци за отпечатване на учебници на български език. През 1843 г. и Ригс се обръща към Андерсън, посочвайки, че самите българи работят по съставянето на учебна литература и настоява техните усилия да бъдат подпомогнати и подкрепени. Политиката на Андерсън, насочена предимно към евангелизация, довежда до отхвърляне на тези предложения. Около Ригс и Баркър се оформя само една група, която се заема с подготовката и отпечатването на трактати. Интересът на Американския съвет към българите (считани първоначално за част от гръцкото православие) започва да се засилва едва след провала им сред гърците. Работата сред българите, първоначално ограничавана до сътрудничество с Британското общество при дистрибуцията на Новия завет и издаване на трактати, придобива все по-голямо значение. „Бунтът на четящите Новия завет“ става голямото основание за откриване на българска мисия. Към това безспорно се прибавя повишеният интерес към християнското население на Османската империя след Кримската война от страна на европейските сили и Русия. Българското брожение срещу гръцкото духовенство също влиза в полезрението на мисионерите и те първоначално го схващат като религиозна реформация. Но религията не е основата на църковния въпрос. Това е начална форма, в която се проявява българското национално самоопределяне. Друга причина, която обяснява бавния напредък на мисионерската работа, е че територията между Дунав и Балкана е отстъпена като поле за действие на Методисткото общество при установяването на станциите Адрианопол, Стара Загора, Пловдив и Шумен.

По-добри резултати се наблюдават в издаването на библейски текстове. Неофитовият превод не успява да създаде в такава степен стандартизация на литературния език, както това направи преводът на В. Караджич за сръбския език. С разпространението на образованието в Източна България и завръщането на образовани хора източният диалект по-убедително се утвърждава. Това не убягва от вниманието на опитния филолог Ригс и когато през 1858 г. издателският център на Американския съвет се премества в Константинопол, той издава няколко трактата. На него е възложено да коригира частите от Стария завет (Псалми, Битие, Притчи и Еклесиаст), превеждани от Фотинов. На 8 декември 1858 г. заедно с Фотинов започват работа върху Изход, но три дни по-късно Фотинов умира. През януари 1859 г. Баркър запознава Ригс с Христодул Костович и работата по Стария завет продължава. Последното (шесто издание) на Новия завет съвпада с края на 40-годишната служба на Баркър, посветена на Библията. Той умира няколко месеца след Фотинов, неговия най-добър български сътрудник. Първата част от пробно издание на Стария завет, приготвено от Ригс и Костович, се появява в 1860 г, годината, в която българите открито се противопоставят на Патриарха по време на Великденската служба в българската църква в Константинопол. Втората част е отпечатана в 1862 г. На 12 октомври 1863 г. започва повторна работа върху Новия завет от екипа П. Р. Славейков, Ил. Ригс, Хр. Костович и Алберт Лонг (от методистката мисия). В началото на 1865 Новият завет е завършен и на следващата – отпечатан. Към средата на 1867 г. първото тритомно издание на Стария завет е изчерпано, но се подготвя второ. Наред с това се извършва хармонизация на всички части с цел да бъде издадена цялата Библия.

Ранните надежди на мисионерите за евангелизация не се сбъдват. Сайръс Хемлин много скоро формулира несбъднатите очаквания и на самите българи – „те не получиха политическа свобода и сваляне на гръцките митрополити“. Още по-точен е Л. Бонд през 1870 г. „Те смятат своята националност и своята религия като едно цяло. Как да бъдеш българин и протестант едновременно за тях изглежда неразбираемо.“

Отделянето на българска мисия на Американския съвет съвпада с отделянето на Българската църква от Патриаршията и с издаването на цялата Библия в един том като резултат от половинвековни усилия. Екземпляр от него е изпратен от д-р Ригс, който пише на свободния лист следното обръщение, скрепено с подписите на всички присъстващи: „Това първо копие на българската Библия, излязло от книговезницата, е донесено от Константинопол в Ески Заара по случай първата годишна среща на мисията на ABCFM за Европейска Турция. Подписаните по-долу, които присъстваха на тази среща, желаят да изразят своята благодарност към Бога за завършването на тази работа, и да се помолят словото му да се понесе свободно и да бъде прославяно из цялата тази страна. Ески Заара, 4 юли 1871 г.”.

Установяването на американски протестантски мисионери в Пловдив става чрез базата или станцията (както по-често е прието да се нарича) на Американския съвет на пълномощниците на мисиите в чужбина. Конкретното решение за това е взето на 12 март 1859 г. в Константинопол /Цариград и днешен Истанбул/ и тук са изпратени Уилям Мериам и Джеймс Кларк със съпругите си. Семейство Кларк по това време е все още в Бостън и на 13 юни отпътува оттам на борда на кораба “Raсehоrsе “. След 43 /?/ дневно презокеанско пътуване на 28 юли те пристигат в Смирна /Измир/, след това на 21 септември са в Константинопол и на 30 септември в Адрианопол /Одрин/, където се срещат със семейство Мериам, за да се отправят към своето местоназначение. /Дневник на У. Мериам, запис от 6 юли, 10 август, 30 септ. 1859 г./ Поради тази причина Мериам е този, който се заема с намирането на къща, подходяща за резиденцията във Филипопол, както по това време мисионерите наричат Пловдив. Веднага след като лятната горещина намалява достатъчно, “за да може, според израза на Мериам, да се проведе успешно пътуване по голямата равнина на юг от Балкана” на 18 август той прави първото си пътуване от Адрианопол до града на тепетата. Разстоянието между двата града определя на около сто и две мили и го изминава за три дни на кон. След шестдневно търсене успява да вземе под наем за три години къщата на един грък на име Макринидис, която е трябвало да бъде ремонтира до месец октомври. Договорът обаче много бързо е развален поради силния натиск на гръцкия владика и гръцките свещениците върху самия Макринидис и обитателите на съседните къщи. “В гръцките църкви всички протестанти и всички, които имат нещо общо с протестантството …били анатемосвани без да се пестят сили.” /Писмо на У. Мериам от 25 окт. 1859 г./

Дори самият Мериам по пътя за Адрианопол телеграфически е уведомен за прекратяването на договора. С помощта на Американското консулство в Константинопол обаче е получено везирско писмо, с което Портата, т.е. правителството препоръчва мисионерите на пашата на града. При повторното си отиване във Филипопол в началото на октомври Мериам за три дни успява да наеме къщата на Аргир Загарлията, която след развода му става собственост на жена му и се намира на Джамбаз тепе. / Н. Генчев, Възрожденският Пловдив, с.281 също и Из АНГ, II, с. 718 – да се види повторно!/ Едногодишният наем е 5 000 пиастри, а хазяйката е гъркиня. Мериам телеграфира: “Наехме къща. Изпратете вещите.” И така на 22 октомври 1859 г. с талига в Пловдив пристигат семейство Кларк, придружени от г-жа Мериам и благополучно се настаняват в общата им квартира. Действително още на 25 октомври пашата им изпраща своите поздрави и уверения, че ще ги покровителства при отсъствието на представители на американското и английско консулства тук.

Още в първия си доклад до централата в Бостън от 21 март 1860 г. двамата мисионери показват завидна информираност и ориентираност по отношение на мястото, в което попадат. /ЦДА, КМФ-19/433/В, II, 3, л. 1-18/ Те описват града, разположен на река Марица в сърцето на древна Тракия, като изграден в стил, типичен за турските градове с население между 50 и 60 хиляди души, от които 24 000 са българи, 16 000 мохамедани, 14 000 гърци, 2 000 евреи, а също и малко арменци и представители на други нации. Около него в кръг от 30-40 мили има разположени повече от 350 села с многобройно население, понякога до 15 000 жители, главно българи. Това, че Пловдив се намира в центъра на “голям район, в който се говори български език“ прави силно впечатление и на един друг мисионер, Илайъс Ригс, който съвсем наскоро преди тях, през първата половина на месец октомври 1859 г., в рамките на една голяма обиколка из Европейска Турция прекосява този район и преценява града като подходящ за мисионерска дейност сред българите. /Американски пътеписи… с. 41-42/ Тук има много джамии и “8 християнски църкви, от които 5 определено са гръцки, останалите 3 български. Римските католици също имат параклис и събират средства за построяването на голяма църква”. Мисионерите са шокирани от пагубното влияние на гръцките духовници, определяйки религията им като “невежа предразсъдъчна преданост към форми и церемонии без духовен живот”. Фактът, че се извършва усилена “подготовка да се отхвърлят оковите на гръцката църква е много окуражаващ за нас. Ние сме доволни, че тук срещнахме широко разпространено желание за образование … Турците имат свои училища за момчета и за изучаващи корана. Гърците имат училища, тясно свързани с църквата и обучават момчета от всички възрасти. Българите имат три училища. Едното може да се сравни с американско училище, а другите две са за малките деца….Съществува широко и многообещаващо поле за действие за религиозна пропаганда сред този народ.”/ЦДА….пак там/

Тъкмо такава картина представят и различните български и чужди изследвания. /Сравни Н. Генчев и посочената литература/ В средата на ХIХ век в пъстрото мултиетническо общество на град Пловдив се извършват радикални промени, които от турски административен център и средище на гръцка епархия го превръщат в един от първостепенните центрове на българското националното възраждане.

Благодарение на записки, направени от Дневника на Уилям Мериам, писмата и докладите до централата в Бостън и други източници днес могат да се възстановят много и интересни моменти от живота и дейността на мисионерите. Главното им занимание през първите месеци е изучаването на езици. Кларк си осигурява за учител по български език един млад мъж, родом от Копривщица, син на свещеник и ученик на големия български просветител Йоаким Груев. Неговото име е Найден п. Стоянов и свързването му с протестантите става не без известни вътрешни противоречия. Чрез него Кларк създава контакти и с други млади българи, които със своето уважение към Библията го насърчават в работата му. Заедно с мисионерите в Пловдив пристига и техният помощник-книгопродавец Йоаким, грък от Мала Азия, който отваря книжарницата в един хан срещу наем от 1 000 пиастри годишно. Тук, в техния дом, както и в кафенетата двамата мисионери първоначално имат възможността да се срещат с местните хора: българи, турци, гърци, евреи и арменци, и да обсъждат с тях религиозни теми. “Двама мъже, единият гръцки търговец на книги, а другият лекар – споделят мисионерите – ни изненадаха със смелостта, с която поддържат протестантството. Този лекар неотдавна е изпратил свой племенник в един колеж в Малта заявявайки, че желае да стане протестант.”

От основаването на станцията всяка неделя се извършва проповед на турски език и обикновено присъстват 3-5 българи, които изявяват силно желание да слушат проповед на родния си език. Кларк организира малка група от 5 млади мъже, които изучават Библията и този факт силно го окуражава. Впоследствие от 12 до 15 души посещават доста редовно молитвените събрания. /Амер….с.52/ В много скоро време са продадени 150 екземпляра от Новия завет на български език и това затвърждава убеждението, че “от страна на българите съществува голямо желание Библията да се чете на родния им език.” Завършвайки първия си доклад Кларк и Мериам изказват увереността си, че за “местни проповедници, търговци на книги и учители са отворени обширни полета, узрели за жътва… Българската нация се събужда за нов политически живот… Не трябва да се жали никакъв труд и никакви жертви, за да могат тези хора също да се събудят за духовен живот.” /ЦДА…..пак там/

Въпреки че още на 4 ноември гръцките духовници предупреждават гражданите да не общуват с мисионерите, животът в станцията започва да се активизира. В същия ден в големия салон на къщата е поставено пианото на семейство Кларк, уроците им по български език стават ежедневни, а понякога и два пъти на ден. Всички заедно със семейството на хазяйката си отпразнуват с печена пуйка Деня на благодарността. Кларк се сближава с доктор Стоян Чомаков и семейството му, чиято къща е на отсрещната страна на улицата. Започналите посещения в дома на мисионерите са от най-различен характер: от любопитството да се види шевна машина, готварската печка или пианото, през тези на представителите на турските власти до гостуването на братята Салчо и Стоян Чомакови на 14 декември 1859 г./Запис в дневника на Мериам /по-нататък УМ/ от същата дата/. То продължава близо час и половина, събужда всеобщ интерес и е важен момент в отношенията между протестантските мисионери и дейците на движението за независима българска църква, наричано още църковния въпрос. За да може по-точно и ясно да се разбере смисълът на тази среща, е потребно по-пространно да се представи и състоянието на българския църковен въпрос.

През есента на 1859 г. българо-гръцкият конфликт в Пловдив избухва с нова сила и решителност, за да се достигне до окончателно отделяне от гръцката патриаршия. Изследователите /Н.Генчев, Възрожденският Пловдив, с.200 и сл., както и посочената там литература/ определят това време като втори етап на национално движение и анализират обстановката с оглед на промените след издаването на султански ферман през 1856 г., известен като Хатихумаюма и резултатите от Кримската война. Замяната на военното дело с интелектуалното, по израза на един французин, поставя Пловдив дори в центъра на вниманието на великите сили. Откриват се консулства на Австрия, Франция, Русия, Гърция и Англия, установяват се мисии на католици и протестанти и всичко това изважда българо-гръцкия църковен конфликт от вътрешен спор между две нации в Османската империя във въпрос на международните отношения. От предишния период, когато българската общност в града успешно отхвърля натрапения им гръцки владика Хрисант и постига заместването му с Паисий, е натрупан солиден опит. Тази битка изважда на общественото поприще нови лица, поражда подкрепата на цялата епархия, на цариградските българи и на чужди консули. Решава се да се премине към овладяване на християнските храмове и въвеждане на богослужение на български език т.е. отделяне от Патриаршията. От последната седмица на месец ноември църквата Св. Богородица се превръща в арена на ожесточени сблъсъци между българи и гърци. Едните търсят подкрепа от Цариградския патриарх, а другите от местните турски власти и руското консулство в лицето на руския консул българина Найден Геров./Н. Г. с. 200 и сл./

Интерес представлява едно сравнение между сведенията на мисионерите и спомените на Й. Груев. Той разказва как явното нежелание на църковните власти да удовлетворят българските искания за славянско богослужение и непрекъснатите подигравки на запалени гръкомани “изкара из търпение по-пъргавите млади и училището ”Св. Кирил и Методий” даде повод, за да се постъпи решително”. След първия неуспешен опит на ученика Нешо п. Брайков да прочете Апостола на български на 14 ноември, на 30 “запазен от другарите си след едно сборичкване с гърците сполучи да изчете дневния апостол на славянски”. Тази, макар и премерена смелост предизвиква остра реакция сред гърците и искания за наказание на учителя и учениците. Това поражда още по-енергична реакция сред пловдивските българи и те чрез прошения до Високата порта и Патриаршията успяват да се сдобият със синодално решение да получат макар и частична възможност да се извършва богослужение на църковно-славянски език. Решителната схватка става на 20 декември, когато е трябвало да се оповести синодалното решение в църквата Света Богородица. Гърците масово се стичат въоръжени с тояги, ками и прочие, а и довеждат подкрепление от Станимака. Българите от различни махали изпълват храма, за да чуят разрешението на разпрата им с гърците. “…С възгласи “Не щем български” последните се опитват ”да свалят от амвона дякон Игнатий, който четеше синодалното. Страшна олелия настана: със свещници в ръце, с тояги пр. налетяха един против други гърци българи и след една кратка буйна разправия нападателите и смутителите гърци се намериха изтикани навън из църквата, мнозина с натъртени гърбове и с разбити глави и литургията се свърши с припеви от учениците по славянски”./Й. Груев, Моите…с.18/

Десетина дни преди коледната служба, събитията добиват още по-драматичен характер: “…докладват ни тази сутрин, – пише Мериам на 12 декември, – че избухнала кавга и били разменени удари в близката църква вчера, защото гръцките свещеници отказали да разрешат на българите да четат своя превод на Библията.” Два дни по-късно следва поредица от срещи с мисионерите, най-напред в техния дом, а по-късно и в дома на Чомакови, и на други места. “Най-интересната тема за разговор през цялата седмица във всички кръгове, освен мюсюлманските, е спорът между гърците и българите и някои влиятелни лица изразиха желание за протестантство. Гърците се чудеха защо водачът на българите ни търси точно сега. Този човек ни изпрати покана да отидем всички у тях този следобяд и ние прекарахме един приятен час там.” /Дневник УМ, записи от 12, 14, 17 дек. 1859г./ Коледната служба в църквата “Св. Богородица” е извършена изцяло на български език и това става за първи път в Пловдив. /Н.Г. с. 201 и сл., също и Й.Груев, Моите спомени, с.18/. А в неделята, на 1 януари 1860 г. Мериам отново записва в дневника си: “Между гърци и българи свадата не стихва. В църквата до нас тази сутрин имаше свиреп бой. Свещите и свещниците бяха пръснати, здрави удари се разменяха. Един грък беше занесен до дома му на носилка, пребит до безсъзнание от българите. Така се обичат един друг тези християни.” На 20 януари пък гръцките духовници провеждат събрание, “за да решат какво да правят” с мисионерите. Разисквания по тези бурни събития продължават и при посещението на мисионерите при пашата, който “говори главно за борбите между гърците и българите, които му създавали доста тревоги. Каза, че справедливостта е на страната на българите.” /Дневник УМ, записи от същата дата; от 23 януари 1860 г./ Подкрепата на официалните турски власти в лицето на тогавашния управител Азис паша е засвидетелствана и от редица съвременници на събитията, сред които е и главният учител в българското училище Йоаким Груев./Й. Гр., Моите …с. 18/

Българите в града усилено търсят и закупуват Новия завет на български език и за няколко месеца от отварянето на книжарницата са продадени 160 броя /ЦДА, КМФ-19/433/В, II, 3, л.1-18/ и дори самият Кларк продава 10 екземпляра. В началото на месец март Йоаким, продавачът на протестантска книжнина съобщава на мисионерите, че няколко млади българи смело предложили да отидат в една от гръцките църкви и да поискат от гръцкото духовенство да изхвърли всички икони и свещи и “да проповядва чистото Евангелие. Ако духовниците не направят това, един от българите предложил те самите да го извършат чрез сила като заявил, че ако някой загине в борбата, то тази смърт ще бъде в името на една добра кауза.” /УМ, 8 февр.,3 март 1860 г./ По-късно, както и през следващите години, Кларк възприема една линия на непрекъснато разширяване на своите контакти с изтъкнати български дейци, заема се да преподава английски език на учителя в Средоточното училище “Св. Кирил и Методий” Йоаким Груев. Установяват се контакти с Найден Геров, Цоко Каблешков, Павел Куртович, мнозина младежи и пр. Когато д-р Стоян Чомаков през месец април 1861 г. заминава за Цариград като представител на Пловдивската българска община по църковния въпрос, мисионерите го снабдяват с препоръчително писмо до Цариградската протестантска мисия. Това писмо е и един своеобразен начин мисионерите в Пловдив да изявят категоричната си подкрепа за българите и в средата на тази година окончателно да скъсат с гърците. /Н. Генчев, цит. съч. с.283/ Не липсват и случаи на остро противопоставяне на продажбата на протестантска литература, какъвто е случаят с книгопродавеца хаджи Сава в Чирпан, който “от Новия завет се запознава с правата вяра и започва да я проповядва и на другите около него.” По настояване на гръцки свещеник, той е арестуван и отведен в Пловдив. На възбудения съдебен процес пред турските власти като ищци присъстват 10 чорбаджии и духовници. Когато пашата разбира, че обвиняваният е свързан с протестантите, той настоятелно убеждава за оттегляне на обвинението и младият човек е освободен. /УМ, запис от 8, 9 септ. 1860 г/

По-късно в годишния доклад на мисията за изминалото време до м. май 1861 г. и изготвен от Преподобния Кларк се предлагат още по-интересни детайли от формирането на взаимоотношения в този период. Мисионерите се опитват да общуват с хора от различните националности, живеещи в града: българи, турци, гърци и арменци. В началото те провеждат богослужение на турски език, а от м. февруари започва служба на български, водена от учителя г-н Миланович. Въпреки официалната линия на централата на Американския съвет в Бостън за придържане към политика на ненамеса в местните дела, Кларк не остава безразличен към събитията и пише: “Желанието на гърците да господстват над българите ги е въвлякло в остра схватка с последните и симпатията, която ние проявихме към техните усилия за свободата на своя народ, отчуждава гърците от нас”./ЦДА, КМФ-19 / 433/В, ІІ, 3, л. 19-30/ Макар и да прави изрична уговорка, че състоянието, усилията и успеха на българите в техните църковни и политически дела няма нужда да бъдат споменавани в докладите на станцията, той не може и да скрие своето дълбоко вълнение от произтичащите събития в града: “Събуждането на нацията, което започна преди няколко години, става все по-очевидно от развоя на събитията от миналата година. В това раздвижване те са подтиквани главно от национално чувство. Тръгвайки от едно положение, в което те бяха изцяло контролирани от гърците, техният език незачитан във всичките им училища и църкви и бивайки заставяни да си служат само с гръцки, сега те са постигнали значителен напредък и заслужават похвала. Във всички по-големи градове са основани училища, в които се преподават началните принципи на образование. Църковните служби в селата им се водят на славянски /старобългарски/ език и сега те вече са достигнали до положение да изискват свобода от гръцката църковна власт и една национална йерархия. Те са решени да не отстъпват от позицията, която са взели вече и изглежда невъзможно да се примирят с подтисничеството… Те обаче имат силно желание да запазят единството на нацията и ние не сме сигурни дали те не биха били готови да поемат всеки курс, чрез който те биха постигнали това…”/ /Пак там/

Преподобният Кларк и неговият колега Мериам правят много точната прогноза, че идеята за приемането на уния с римокатолическа църква не би могла да се осъществи в Пловдив. /Пак там/ И когато се търси изход от сложната ситуация в града, естествено е да протичат сондажи и диалози в посока към проучване на възможностите за създаване на евангелска църква. Около учителя на Кларк се оформя малка група от младежи, които започват да изучават Библията. Книжарницата на мисионерите е посещавана от различни посетители и в началото с помощта на Йоаким се обсъждат същността и изискванията на Новия завет. /ЦДА КМФ-19 / 433/В, ІІ, 3, л. 19-30/ Там се продава и българската версия на Новия завет, направена от Неофит Рилски и последователно издавана до 1859 г. вече пет пъти от Британското и чуждестранно библейско дружество и от Американския съвет на пълномощниците за мисиите в чужбина. /Дж. Кларк, Библейските дружества…..с. /. В нея се предлагат още и нравоучителни книги и брошури, превеждани от известни български учители и просветни дейци като Ботю Петков, Сава Радулов, Захари Круша и др. От откриването ѝ “до 1 май 1861 г. са разпространени 3624 екземпляра от Писанията на стойност 24 217 пиастри,/почти 1000 долара/, 1110 други книги на стойност 2 343 пиастри и 12 037 брошури”. /ЦДА КМФ-19 / 433/В, ІІ, 3, л. 19-30/

Наред с книжарницата мисионерите използват пътуващите продавачи на книги, които предприемат продължителни обиколки в по-близки или по-далечни селища, правят посещения в пазарните или в панаирните дни. Понякога с тях пътуват Кларк или Мериам. Обикновено след като пристигнат в някое селище те се обаждат на свещеника или учителя и му представят целта на своето посещение и съдържанието на кутиите, в които пренасят своите книги. Книжарят често посещава училището и хана, а понякога дори и проповядва Евангелието. Примери за тази дейност често се срещат в писмата на мисионерите. Такъв е случаят през 1860 г. в Перущица, когато “трийсетина души се събрали в хана и изразили голяма радост, когато разбрали, че той е човекът, продаващ Новия завет…Старейшината на селото го поканил у дома си. Там се събрала малка група и той бил помолен да прочете откъси от Новия завет…” В много случаи пътуващите книжари са посрещани по “най-окуражаващ начин” и книгите им бързо се разпродават, поради голямото желание на хората да имат книга на родния си език, но се срещат и случаи на студено и безразлично отношение или открито противопоставяне. /Американски….с.42-44/. За Кларк не остават незабелязани колебанията в отношението към мисията: “в началото българите нямаха симпатия към мисията, макар че бяха готови да се ползват от всяка изгода, която те считаха, че може да спечелят от нея. Ние често чувствахме, че сме напълно откъснати от влияние между тях”. /ЦДА КМФ-19 / 433/В, ІІ, 3, л. 19-30/. Мисията получава и подкрепата на английския консул в града Дж. Е. Блънт, с което им спечелва и благоразположението на български първенци. Но най-значителният жест си остава споменатите препоръчителни писма, предоставени на д-р Чомаков до цариградските мисионери и специално до д-р Ригс. За този случай Кларк пише: “Помощта, която бе дадена от протестантските сили оказа своето влияние. Те чувстват също, че мисията наистина желае тяхното благоденствие.” /Пак там/. Каква точно е тази помощ би могло да се съди от едни по-късни спомени на Преподобния Джеймс Кларк. Там той обяснява, че когато “гръцкият патриарх изключи българските владици Иларион и Авксентий от службите им”, тогава д-р Чомаков в качеството си на български народен представител по църковната борба отива при д-р Ригс, “за да се научи дали Евангелският съюз в Англия може да им съдействува за да сполучат тая свобода” /в смисъл отделяне от Цариградската патриаршия и създаване на независима българска църква/. Описанието на тази среща оставя впечатление, че и самият Кларк присъства на нея: “С жив интерес д-р Ригс обясни работата на Съюза, и каза, че ако тези владици и народът са готови да приемат словото Боже за единствено правило на вярата и живота, Съюзът щеше да им помага. Д-р Чомаков втренчи очи на д-р Ригс, но като разбра, че помощ щеше да им се даде само по тези условия, светлината изчезна от очите му.” / Сказката на Я. Ф. Кларк …с. 93/. Тази среща вероятно се е състояла по време на годишното събрание в Константинопол в края на м.май 1861 г. Към този момент се отнася и един друг спомен, който съобщава, че ръководителите на църковната борба се явяват при д-р Ригс “да му предлагат целия народ да мине в лоното на Протестантската църква, само да се избави от Гръцкото иго, той се е засмял и казал с думите на Спасителя: “Не знаете що искате”. /Сказката на В.Ив.Шопов…..с.82/. Действително в столицата протичат известни преговори между протестантите и български представители по църковните дела, но те не завършват успешно./Г. Генов, Американският … с.45/. В същите тези спомени Кларк разказва и за разговорите, които са се състояли с Йоаким Груев, когато последният изказва предположение, че в тази изключително трудна 1861 г. “народът клонеше към протестантството. Но Божите планове не бяха както онези скроени от мисионерите.” / Сказката на Я. Ф. Кларк …с. 93/. Тези моменти са отразени и в дневника на Мериам, където на 16 март 1861 г .той записва: “Българите се събират днес. Изглежда, че в този град са до известна степен подготвени да основат новата църква. Те ни поискаха едно просто изложение на християнската доктрина и някаква форма на църковни правила – ние ги снабдихме”. /УМ, запис от същата дата/. На 17: “Днес в българската църква беше прочетен документ, съставен вчера от Йоаким Груев, в който се казва, че българите от този град се отделят като тяло от гръцката църква с тази наредба”. /Пак там/. Налице е известно разминаване в посочените дати и тези в спомените на Й. Груев за същите събития. Там е написано: “На Православната неделя, 12 март 1861 г. в църквата Св. Богородица аз изрекох от амвона реч…”, в която се разяснява “каноническото право на самостоятелна българска църква поканих и Пловдивските българи да последват примера на Цариградските, та да работят задружно с тях и с други епархии за възобновление на българската патриаршия”. Владиката Паисий “на место името на патриарха спомена всякое епископство православних”. / Й. Груев, Моите…с. 20/ С тази тържествена литургия в Пловдив е извършен официален акт за отделяне от Цариградската патриаршия. Съставя се Епархийско църковно настоятелство, припознато впоследствие от местните турски власти като българска църковна община в града и епархията. Тя участва в изработването на програма за постигане на националните искания, а нейни дейци стават организатори, вдъхновители и ръководители на общонационалното движение за независима българска църква./Н. Г.,Въз…с. 216-217/

За Кларк става пределно ясна и ролята на българите в Пловдив, които според него са особено “активни и ревностни в раздвижването между техния народ… Само преди няколко години, когато да бъдеш българин се считаше за унижение, повечето от техните влиятелни хора се числяха към гърците. Сега има една маса от мислещи хора, които твърдо стоят за правата на своя народ”. /ЦДА КМФ-19 / 433/В, ІІ, 3, л. 19-30/. Силно впечатление му прави поведението на владиката Паисий, който заради решението си да се противопостави на гърците внезапно е арестуван и отпратен на заточение. Кларк дословно цитира думите му, казани в момента, когато на 15 април 1861 г. е извеждан от града: “Аз съм жертва за българския народ – за тях понасям тези неща.” В същото време той разбира, че такова поведение е оценявано от българите и “те чувстват, че върху тях лежи задължението да работят за неговото освобождение”./Пак там/ В началото на м. май Й. Груев изказва пред мисионерите опасение, че “Изхождайки от настоящото становище на Портата по въпроса, той е склонен да вярва, че българите ще се разделят на 3 групи: една част ще останат с гърците, друга част ще станат католици, а трета протестанти”. /УМ, запис от 1 май 1861 г./ От своя страна те използват Великденските празници, за да посетят 16 фамилии, където, където срещат любезен прием и остават с впечатление, че “някои от нашите посещения при българите бяха от голямо значение предвид на нашия известен интерес към техните работи.” Към тях е отправена молба за съдействие по отношение на това Паисий да остане в Константинопол, вместо на Атонския манастир. /Пак там, запис от 5 и 6 май /

В специално писмо д-р Ригс уведомява пловдивската мисия, че българските владици насилствено са задържани. “Няколко дни преди да бъдат изпратени в изгнание те съставили документ, в който изразяват съгласието си с протестантската църква, приемайки Библията за образец и обещават да преустроят своите обреди и обичаи според нейните учения”. Според пловдивските мисионери предполагаемата причина, поради която те не успяват да си осигурят покровителството на протестантите, както са възнамерявали е следната: “Чорбаджиите са отстъпили на някакво външно влияние, което ги е подтикнало да изоставят Папата и владиците били оставени под закрилата на обикновения народ, който ги обградил с многобройни доброволни пазачи по време на празниците. Представителите от страната се отказали от своите пълномощия една седмица преди Великден и …не са действали въобще в качеството си на представители, нито пък владиците са имали някаква възможност да се съветват с тях… Допитали се до народа относно подписването на гореспоменатия документ, който ги поставял под покровителството на протестантите, уреждайки тези въпроси с правителството и представителя на протестантите /Степан ага/….Народът отказал да се съгласи с предложението, заявявайки, че “протестантите нямат икони в църквите си и за 5 години ще настоят и ние да се откажем от своите”. Така една вълна от народни предразсъдъци довела работата им до сегашното състояние.” /Пак там, запис от 24 май 1861 г./

В края на месеца Йоаким Груев заедно с Цоко Каблешков и други трима първенци посещават мисията и отново поставят въпроси във връзка с протестантската църква: “как става избирането на свещениците, как се провеждат събранията, как се ръководят службите, как се събират пари за заплащане на проповедника и др.” /Пак там, запис от 26 май/ В началото на следващия месец дори е уговорено учителят Миланович да произнесе проповед в българското училище, но тази инициатива не се осъществява. /Пак там, запис от 2 юни/. Все от това време е и разказът на една арменка, дошла да помогне за почистването на къщата на мисионерите. “Тя ни съобщи следното нещо, което свещеникът им казал в църквата: че ако някои от тях възнамеряват да станат протестанти, то те трябва да знаят, че тази религия не допуска нито лъжа, нито ругатни, нито пиянство или лентяйство и следователно те никога не биха могли да достигнат до едно такова ниво.” /Пак там, запис от 22 май 1861г./ В края на месец юни и до пловдивските мисионери достига новината, че “наскоро ръкоположеният българин Йосиф се е отказал от своята длъжност и е избягал в Русия. Това трябва да реши превръщането на българите в католици.” /Пак там, запис от 29 юни/

Прогнозата на Кларк и Мериам, че на местно ниво не е възможно католицизмът да завладее българите, се оказва валидна и на общонационално ниво. Същото се оказва валидно и за протестантството. След безрезултатните сондажи с посредничеството на д-р Ригс да се получи подкрепа от Евангелския съюз и протестантски държави, местните контакти в Пловдив остават сведени до частни срещи с някои от дейците на църковната борба. Така например Мериам и Й. Груев се срещат, кога по-често, кога по-рядко, за да си дават взаимно уроци по български и английски. Мисионерите продължават обичайните си обиколки до по-близки или по-далечни селища, свързани с продажба на книги и проповеди сред местното население. В края на 1861 г. Мериам записва в своя дневник срещата си с един български свещеник, чрез която сякаш се опитва да намери обяснението на липсата на напредък в прозелитичната им дейност: “…намерих един много честен човек, но много невеж. Той ми каза: “Ние наричаме себе си християни, но не знаем нищо за християнството и напълно сме отдалечени от него. Хората сега стоят над духовниците, не се вслушват в тях, а още по-малко биха били ръководени от тях. Ние духовниците не проповядваме по две причини. Ние не знаем как и ако го направим, хората не биха слушали. Вършим работата си, само за да си осигурим хляба. Нямам надежда, че нещата някога ще се подобрят. Не се моля…” /УМ, запис от 8 ноем.1861 г./

От вниманието на мисионери не отбягва и мюсюлманското население. Наред с проповедите на турски език и продажбата на книги, те проявяват интерес и към турските училища. Така например на 10 февруари 1862 г. Мериам завежда Кларк на заключителния изпит, където “по-големите ученици бяха изпитвани по арабски, персийски, география и математика. Присъстваха мютесарифът и видни турски сановница. По време на самите изпити бяха внесени маси и раздадена храна на всички”. /УМ, запис от същата дата/. Понякога къщата на Мериам е посещавана от любопитни туркини, какъвто е и случаят с харема на градоначалника, дошли да видят шевната машина.

Те са съпричастни към нещастието, сполетяло д-р Стоянчо Чомаков със смъртта на неговата жена, общуват с него по време на престоя му в града и стават свидетели на повторното му заминаване в Константинопол “като делегат по уреждането на националните въпроси”. /УМ, запис от 20 май 1862 г./. Те присъстват на тържествата в българската църква “Св. Богородица” и училището в памет на Светите братя Кирил и Методий, където под ръководството на Преподобния Кларк учениците пеят български химн. /Пак там, запис от 23 май/ Животът на мисията постепенно се вгражда в този на града, чрез английския консул Блънт се укрепват и контактите с другите консулски представителства, с отделни хора, които проявяват интерес към протестантството. На път за годишното събрание в Константинопол пристигат мисионерите Морз и Байнгтън, за да обсъдят заедно общата им работа.

На връщане от годишното събрание Мериам е застрелян от разбойници.

Първоначално Кларк лансира пред финансовия комитет на Американския съвет идеята за откриване на училище за момичета в Пловдив. Това той прави чрез писмо до секретаря на Съвета в Бостън Андерсън от 7 март 1860 г., в което се съдържат и аргументите, важни за подобно начинание: от една страна повишеното желание за образование на жените от по-състоятелни български семейства, които до момента се обучават в гръцко училище и от друга страна голямата роля, която би могло да изиграе едно училище от по-високо ниво, което да подготвя учителки за девически училища. “Неприязнените чувства, възникващи от църковното подтисничество – пише Кларк – са причина българките да напущат тези училища и сега възниква благоприятен случай да се заеме празното пространство… В много отношения характерът на хората тук напомня за Н. Англия. Тяхната обич е силна, държанието им учтиво, умовете дейни, и те като че ли са предопределени по Божие провидение да заемат водещо място между тези народи, а това ще зависи до голяма степен от тяхното образование.”

Той настоява да бъде изпратена специално за целта учителка, както и начинанието да получи необходимото финансиране. Откриването сега на такова училище би дало възможност, щото то “да се издигне на по-високо ниво”, т.е. за подготовка на учителки за девическите училища. /Писмо на Кларк от 7 март 1860 г./. Като се имат предвид многократните петгодишни опити на Пловдивската българска община да открие подобно заведение, става много ясна изключителната точност на подобна констатация. В отговора от 19 април на това писмо навярно не се съдържала подкрепа. Въпреки че на 4 януари г-жа Кларк ражда един месец преждевременно, / Запис от тази дата/ в края на месец март семейство Кларк, заедно с хазяйката си посещават гръцкото училище за момичета /УМ, 29 март 1860/. На 21 юли пак от дневника на Мериам излиза известието: “Днес г-н Кларк откри училището за момичета. Д-р Ст. Чомаков обещава да изпраща редовно при нас малката си дъщеря. Тази вечер тя взе първия си урок. В началото на м. август дойдоха 6-7 български момичета, с чието обучение се занима г-жа Кларк. /УМ,1860 г./. Но липсата на финансова подкрепа в този момент, както и на специална учителка за работа с момичета осуетяват това намерение. Все пак мисионерите малко по-късно откриват девическо училище, но в Стара Загора.

Голямата амбиция на Преподобния Джеймс Кларк си остава търсенето на пътища за обучение на младежите. Убедеността му, че за българските условия е наложително да се разкрие училище за момчета все повече нараства. Той разбира все по-ясно, че разпространението на Свещеното писание, брошурите и другите протестантски издания, както и извършването на проповеди ще бъде по-успешно, ако се прави от местни хора. Дори пътуващите книжари, според него, трябва да притежават доста висока степен на образованост или в най-добрия случай на нужната грамотност.

В края на месец февруари 1860 г. и д-р Хамлин от Константинопол пита какви са перспективите за откриване в града на училище за подготовка на местни помощници./ Дневник УМ, запис от 24 февр./. На 7 март 1860 г. Кларк пише до д-р Илайъс Ригс и прави предложението последният да дойде в Пловдив заедно със семейството си, за да поеме грижите за училището и печатането. Самият Ригс още по време на своята обиколка из Европейска Турция през септември-октомври 1859 г. обмисля потребността от откриване на училище за “местни помощници за работата ни в България”. Наред с това, че остава обнадежден по отношение на многобройното българско население, той преценява, че Пловдив ще се окаже подходящ като място за подготовка на “местни помощници, понеже се намира в центъра на голям район, в който се говори български език”. /Амер….с.41/. Преподобният Мериам пък пише до д-р Хамлин по въпроса за училището /УМ, 7 март 1860 г./. Няколко дни по-късно двамата с Кларк посещават последователно най-големите училища на гръцката и българската общности. Докато в първото им правят силно впечатление “големия ред и изисканост”, то във второто се натъкват на “по-енергични характери и по-голям интерес към учението.” /УМ, 13 март 1860 г./.

Към идеята за откриване на училище към мисията проявява интерес и д-р Стоян Чомаков. Първия път той идва сам в дома на мисионерите, но само след два дни на 5 март пристига повторно, придружен от други двама българи. Разговарят продължително и от българска страна им е представена както отдавнашната мечта за откриване в града на едно по-висше училище, така и големите трудности да се осъществи подобно начинание. В началото на юли мисионерите изготвят програмата на училището, тъй като вече към него се проявява интерес от конкретни лица./УМ, 18 април, 4 юли 1860 г./. В Константинопол, чрез д-р Ригс по време на годишното събрание, се запознават с кандидата за учител г-н Миланович. Той е родом от Бохемия и е възпитаник на университета в Прага, където изучава езици, математика, философия и други дисциплини около 7 години, след което учителства във Виена. Но от 1848 г. революцията го запраща в чужбина и той работи като частен учител, попада в полски легион и се озовава като пленник при руснаците, научава френски и руски, и отново се озовава като пленник този път в Константинопол. Изпратен на военна служба в Шумен, по настояване на българската общност в този град той е освободен, за да поеме преподаването в местното училище. Там прекарва повече от три години като първи и втори учител. Миланович приема протестантството след острия конфликт между гръцкия владика и мисионера Претимън, на когото е отказано да погребе в гробището своето починало дете. Тогава същият този владика настоява за уволняването му и Миланович отново остава без работа. В продължение на два месеца той сътрудничи на д-р Ригс в работата му по преводи на брошури на български език. В последствие е допуснат да се присъедини към мисионерите в Пловдив, но неблагоразумното му отпътуване по време на големите горещини през месец август и заболяването му от малария забавят работата на училището.

Колкото повече наближава началото на учебната година, толкова по-голям става интересът към проектираното от протестантските мисионери училище. “Четирима млади българи се отбиха днес да поговорим за това. Те казаха, че от момента, когато един млад човек постъпи в училището, неговите приятели ще станат негови врагове и напълно ще престанат да го подкрепят. Докато разговаряхме, влезе главният учител на българското училище, така че младежите ще бъдат известни.” Към училището проявяват интерес чуждестранните представители: руският консул Найден Геров лично им гостува, френският консул Шарл Шампоазо ги посещава заедно с д-р Чомаков. В края на месец септември българските първенци се събират, за да обсъдят предлаганите от мисионерите училища за момчета и момичета. Въпреки обещанието си да информират мисионерите, те не правят това, като представят като причина за неизпълненото си обещание внезапното заболяване и кончината на една достопочтена възрастна жена – майката на д-р Чомаков./УМ, 16 юли, 18, 24, 26, 29, 30 септ.1860 г./.

Кларк и Мериам посещават пашата, за да го уведомят за предстоящото откриване на училище към мисията. Той остава видимо поласкан и казва, че “ако всички протестантски мисионери бяха започнали с училищата, те щяха да постигнат много по-голям напредък. Каза, че е необходим ферман и обеща той сам да поиска такъв”. /УМ, 16 юли 1860г./ Мисионерите посещават изпита в “училището на Йоаким Груев”, както те се изразяват за Средоточното училище “Св. Кирил и Методий”. По-късно разглеждат три къщи, за да подберат подходяща за своето училището и не остават доволни, но запазват едната от тях за учителя Миланович. Кларк удължава за още три години за по 5 000 пиастри годишно договора за къщата, в която живеят. Освен това провежда редовните си богослужения на български език и предприема първото си пътуване извън града. Заедно с книгопродавача Йоаким посещават Копривщица и Дермендере. Млад българин от Чирпан идва да се осведоми за условията за приемане в училището. “Някои от младите хора ни посетиха отново, – съобщава Мериам. – Те изглежда са обмислили въпроса сериозно и са решили двама или трима от тях да “изпробват огъня”, като постъпят в училището. В началото на месец септември мисионерите научават, че българите се готвят да отворят училище от по-висока степен и печатница и изразяват готовността си да ги подкрепят с всички средства./УМ, 11, 17 август, 3 септ. 1860 г./. Налага им се да защитават пред турските власти своите помощници, станали жертва на преследвания в околностите на града. /УМ, 8, 9 септ. 1860 г./

Така върви животът в мисионерската станция до 1 октомври 1860 г., когато Кларк обявява откриването на първото американско училище за момчета. Първоначално в него има само един ученик и това Зело Михайлов от Чирпан. Той е роден през 1840 г. и три години е посещавал протестантския колеж на остров Малта. Характеристиката, която прави за него Мериам е твърде интересна: “Има общи познания по граматика, доста добри, но откъслечни по математика, твърде малко знае географията, има и известни познания по английски език. Не притежава изключителна съобразителност, но е очевидно, че е честен и изпитва голямо желание да се учи. Трябва да започне отначало.” Първите три седмици той работи сам, но на 18 октомври към него се присъединява Николай Теодоров, роден през 1843 г. в Панагюрище. Последните четири години работи в търговията и “е забравил всичко, което е научил. По всички дисциплини трябва да започне отначало.” Своето решение да постъпи в училището той взема под въздействието на по-големия си брат, който няколко седмици по-рано е посетил предварително мисионерите. На долния етаж на къщата двете момчета подреждат една от стаите, която им служи за четене, хранене и спане. Те изучават граматика, аритметика, география и английски език. Имат също и ежедневни уроци по Библията./ УМ, 1, 18, 19, 22, окт. 1860/ Семейство Кларк се премества през ноември в нова квартира, за да могат да разполагат с по-голямо пространство. А в края на месец декември учениците са вече са петима и Мериам с радост записва в своя дневник: “Малкото училище се развива успешно.”/УМ, 12, 15, 24 ноем. 1860/. В неделното училище на Преподобния Кларк идват около 7-8 български младежи, а равносметката за разпространените през изтичащата година книги е окуражаваща: “3 076 екземпляра от Светото писание и части от него на стойност 783 долара, 1 050 други книги на стойност 97 долара и 11 079 безплатно раздадени брошури.” /УМ, 16, 27 ян. 1861 г./

Джеймс Кларк за първи път в Пловдив въвежда през 1860 г. в българското училище “Св.Кирил и Методий” преподаването на музика, а на следващата година прави това и в мисионерското. /УМ, 11 юли 1860 г., 13 март 1861 г./ Същата година мисионерите присъстват на празника на българското училище, посветен на славянските първоучители. Утвърждаващ се вече като всенароден празник, този ден събира ученици, родители, приятели, всички градски първенци, които участват в тържествено богослужение и литийно шествие до училището, където се произнася слово в чест на Светите братя Кирил и Методий. Словото на Йоаким Груев е посрещнато с небивал интерес и мисионерите преценяват, че то “съдържа много разумни съвети към българите”. Посещават също и годишните изпити, /УМ, 23 май, 29 юни 1861 г./, които българската общественост в Пловдив също превръща в своеобразен празник на българския национален дух. След 11-месечен престой Миланович напуща училището, за да се завърне отново в Шумен. От началото на месец декември 1861 г. Йоаким Груев започва много често да посещава дома на мисионерите и двамата с Кларк взаимно се обучават един друг на съответните езици, но към края на месеца почти престава да идва./УМ, 2, 4, 5, 11,16, 21 дек. 1861 г/. Пак по това време учениците на мисионерите са “четирима пансионери и под грижите на Кларк са отбелязали значителен напредък”. /Амер…с.52/

Пенка Ангелова