Новият завет и преводаческият талант на Неофит Рилски
Новият завет. За да се оцени преводаческият талант на Неофит Рилски трябва
дасе изтъкне,че неговиятпреводе единственоуспешенот няколкоподобни опита.
Идеята за създаването на организация, отговорна за преводи на Библията на понятен за
мнозинството от хора език тръгва от Германия през 18 в., в началото на 19 в. тя е поета
в Англия,след което се разпространявакъм Америка,Холандия и надругиместа в
Европа, както и по целия свят. Британското и чуждестранно библейско общество (ББО)
е основано в Лондон през 1804 г. През 1812 г. е създадено руското отделение на
обществото, а през 1814 г. по указ на император Александър I Петербургското
отделение на ББО получава името „Руско библейско общество“ с президент обер-
прокурорът на Св. Синод княз Голицин. Предприема се превод на Евангелието не само
на езиците на народите в Руската империя, но и на руски. Обществото е закрито през
1826 г. по указ на новия император Николай I, а преводът на Библията на руски език е
преустановен.
Принос за преводите на Новия завет на езиците в Османската империя имат
британските мисионери Хенри Лийвс и Бенджамин Баркар. Б. Баркър е предтеча на
англо-американската мисионерска дейност сред българите. Почти 40 години служил
като левантийски представител на ББО. „Бенджамин бил едно от дванадесетте деца в
англо-левантийска фамилия от Смирна, където бил роден. Баща му, Уилям, някога
притежавалимениевъвФлорида.През 1820,когатоБенджаминбил вицеконсулв
Алепо, където по-големият му брат бил генерален консул на Левантийската компания,
Хенри Лийвс, представител на ББО в Цариград, го назначил като агент за Европейска
Турция. Той бил преместен в Смирна, където останал до 1853, когато се преместил в
Цариград17. През 1819 г. чрез руския консул в Букурещ мисионерите Х. Лийвс и Б.
Баркър се свързват с Теодосий Бистрицки (грък по произход), който превежда
Евангелиетоспоред Матей(издаденовСанктПетербург през1823 г.). Преводътсе
придържа към църковнославянския текст с механично вмъкване на разговорни
елементи. Той е унищожен според едни версии от наводнение, а според други поради
цензурата на Руската православна църква. „По-достоверна изглежда версията, която
разглежда унищожаванетонасръбскияпреводнаА.Стойкович (вдобавка:инаТ.
Бистрицки – ДИ) с непреодолимите идейно-политически конфликти, довели до спиране
на дейността на Руското библейско общество“18. През 1828 г. Петър Сапунов и отец
15 Иван Шишманов, Нови студии из областта на Българското възраждане, Сб. на БАН, 1926
16 Иван Шишманов, Увод в историята, 139
17 Джеймс Ф. Кларк „Американците откриват Българите“ 1834 -1878, София, 2013, 89.
18 Диана Иванова, Традиция и приемственост в новобългарските преводи на Евангелието, 2002,
Пловдив, 36
Серафим отпечатват четирите Евангелия на български в Букурещката митрополитска
преса. Преводът е направен от гръцки, влашки (румънски) и славянски новозаветни
текстове на източен български диалект, очевидно преди Теодосий Бистрички да започне
своята работа през 1820 г. Поради финансови затруднения преводът на Сапунов е
отпечатан едва 10 години, след като езавършен. Издадениса 1200 копия, продадени
400. След като авторите потвърждават, че преводът е завършен според изискванията на
българския книжовен език, през 1834 г. Б. Баркър и ББО купуват останалите 800
екземпляра на Сапуновия превод. Сапуновият превод съдържа много езикови и
граматически грешки и не е възприет добре от българското население. Х. Лийвс също
сесвързва съсСапунов. Именнонеговотомнение за работата на Сапуновспира
мисионерите от тиражиране на превода. След тези два неуспешни опита Б. Баркър се
обръща към търновския митрополит Иларион Критски за съвет и той му препоръчва
Неофит Рилски. Биографите на Неофит Рилски напълно пренебрегват наставничеството
на Иларион Критски, като омаловажават и стигматизират личността му, представяйки го
като “гръцки мегаломан”, “фанариот”, „хитър интригант“. През Възраждането
личността му е демонизирана като подпалвач на старобългарските ръкописи от
патриаршеската библиотека, „тенденциозна историческа измислица“ както пръв пише
Иван Шишманов (1894), която по-късно е напълно отхвърлена19.
Дори Румяна Радкова в най-умерената биография на Неофит Рилски не се
въздържа от подценяване на личността на Иларион Критски „той принадлежи към
умереното крило сред гръцкото духовенство и е привърженик на организирано,
планомерно и далновидно проникване сред българите…Иларион Критски, който
привидно държи на мнението на епархиотите си и се мъчи да се представи за ревностен
покровител набългарския културенживот,неможе формално дане приеметази
инициатива. Независимо от хитрите му кроежи обективно на практика той допринася за
осъществяването на множество културни инициативи на българите“20
Най–безпристрастна е оценката на Николай Савелиев Ростиславич, последовател
наЮрийВенелини известен славянофил,впърватабиография наВасилАприлов,
излязла една година след смъртта му, той въпреки антигръцките си възгледи, говори с
възхита заИларионКритски „Иларионъ,родомъ грекъизъ островаКандiи /Крита/,
пастиристинний, человекъучений,и имевшiй великиiяспособности, билхотяи не
болгарин, но много пекся объ образованiи и просвещенiй болгаръ. Народъ считал его
настоящимъ отцемъ и плакал когдана его месте возвели другого митрополита, но он
билъ вне себя от радости когда общее желанiе болгаръ возвратило его на прежную
катедру. Его предстательствомъ деловомислящie жители Тернова соородили новую
церковь в сомомъ городе, где служать литургiю на болгорскомъ и славянском язике.
Память Иларiона незабвенна для болгаръ“21 .
Подобна е и оценката на протестанските мисионери, която Иван Шишманов
споделя. Позовавайки се на статия на Лео Вайнер America’s share in the regeneration of
Bulgaria (1840-1859, Harvard University), изпратена му от автора, той осветлява
дейността на Иларион Критски в контекста на протестантските стремежи на Балканите.
Иларион още в 1921г. с радост се заема да преведе Новия завет на новогръцки и през
целия си живот изпитвал най- топли симпатии към мисионерите „той – казва Вайнер –
19 Юрдан Трифонов, Преданието за изгорената патриаршеска библиотека в Търново
liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/predanieto.htm
20 Румяна Радкова, Неофит Рилски, 50.
21 Иван Шишманов, Нови студии, 36.
бе едничкият от всички духовници, който напълно им съчувстваше, фактически той
беше, може да се каже, тяхно създание (was their creation)“. Още през 1821г. Иларион
намира за агента на ББО Х. Лийвс, човек, който да преведе Новия завет на албански. В
писмо до ББО Иларион споделя дълбокото си убеждение, че „все пак е от първа нужда
да разпръснем най-сетне мрака, с който езикът ги (божествените мисли на писанието)
обвива, и да направим последните тъй ясни, щото писанието да стане колкото се може
понятно за тия, които го четат“22.
За да подценят наставническата роля на Иларион Критски, библиографите
обикновено цитират заглавието на превода в съкратен вариант. Единствено митрополит
Пимен използва пълното заглавие „Завет Новий Господа нашего Иисуса Христа, сега
новопреведений от Славянскаго на Болгарский язик от О. Неофита, йеромонаха П. П.
Рилца и с прилежанием прегледан и одобрен от Преосвященнаго и премудраго
Митрополита Терноскаго, Господина Илариона“23. Биографите на Неофит Рилски
обикновено с едно –две изречения споменават, че преводът на Новия завет е направен
по поръчка и с финансите на ББО, като редакторската, издателска и разпространителска
ролянабританскитеиамериканскимисионериенапълнопремълчавана.
ПосредническатаролянаИларионКритскимеждуББОиНеофитРилскисъщосе
подценява. За работата си Н. Рилски държи в течение И. Критски, който му дава ценни
съвети. Пояснява му как той е работил с тях. Праща му един Нов завет от своя превод
„за да се упътва по начина на превеждането, който приемат англичаните и който е в
действителност превод, а не парафраза“24. Той съветва Н. Рилски „Казваме ти това,
защото българският език е лишен от много думи, за да бъдат изразени високите мисли
наСв.Писание.Нещеупотребишникаквадумачужда,варварска,нощеоставиш
славянската дума и ще правиш забележки във вид на лексикон за такива думи, за да се
поставят в края на книгата. Ще се погрижиш преводът ти да бъде в съгласие с твоята
граматика, за да се употребява при преподаване на учебника в училище, за да научат в
същото време и езика на граматиката по тази превод“25. С писмо от 12 март 1836 г. на Н.
Неофит до Б. Баркър, той заявява, че преводът се прави главно по превода на „св.
Търновски г. Иларион от елински на гръцки, издаден в Лондон през 1828“ 26. Въпреки
това пространното изследване на езика на новобългарските преводи на Евангелието на
Д. Иванова е насочено главно върху влиянието на езика на Елисаветинската
църковнославянска библия (1819) и превода на Петър Сапунов27. По молба на Б. Баркър
през 1838 г. американският мисионер, полиглот, д-р Илайъс Ригс, който по това време
работи върху „Граматически записки на българския език“ (публикувани в Смирна през
1844г.) преглеждапървотоизданиенаНеофитовияпревод.Д-рРигсползвавече
помощта на живеещия по това време в Смирна Константин Фотинов. Тази трудолюбива
двойца съчетала познанията с ревността и опита с младостта допринася твърде много за
изглаждането и художественото оформление на Неофитовия превод, който претърпял
22 Иван Шишманов, Нови данни за историята на нашето възраждане, 1907, 6-7
23 Неврокопски митрополит Пимен, Отец йеромонах, 86
24 Пак там, 91
25 Иван Снегаров, Принос към биографията на Неофит Рилски, 1952, 93-94
26 Неврокопски митрополит Пимен, Отец йеромонах, 92
27 Диана Иванова, Традиция и приемственост
още пет издания – прекрасен атестат за усърдието на преводача и добросъвестността на
коректорите“ 28
По предложение на И. Ригс /Elias Riggs/ К. Фотинов наблюдава отпечатването.
ББО е отхвърлило и опита за превод на Новия завет на Фотинов (1834) защото „езикът
не бил нито славянски, нито български“ (neither Slavonian nor Bulgarian but mixture of
both)”29. Ив. Шишванов обръща внимание върху оживена кореспонденция на Нефит
Рилски с митрополит Иларион и Б. Баркър, когато превежда Новия завет. И. Критски му
препраща писма на Баркър, сръбски и турски Нов завет, а Б. Баркър му изпраща и
румънски превод на Евангелието. За съжаление писмата на Б. Баркър до Н. Рилски не са
запазени, но един преглед на дневника на Н. Рилски показа, че например за периода
февруари – октомври 1836 той споменава за 10 писма от Иларион и 5 писма от Баркър.
Езикът на Новия завет е по-демократичен в сравнение с езика на други негови
творби по това време, с по-малко падежни форми и книжни конструкции. „Падежните
форми в езика на превода не са така често застъпени и по-скоро имат характер на готови
формули и клиширани изрази (най-често род.-вин. форми с предлог и в роля на пряк
обект). Неофит Рилски се е въздържал от широка употреба на разговорни турски и
гръцки думи, с които изобилства народната реч през Възраждането, но въпреки това, за
разлика от другите възрожденски преводи на Евангелието, тук ги намираме в десетки
случаи. Понякога те са дадени в скоби, като пояснения на по-малко позната книжовна
дума, а в други случаи, поради това, че турската заемка е така вкоренена в устната реч,
изобщо не се пояснява“30
„Според Вийнер, ако Неофитовият Нов завет е по-свободен от архаизми и в
общи черти се държи о живото домашно македонско наречие на преводача, то това се
дължи пак на настояването на американските мисионери и особено на И. Ригс „първият
прегледвач и цензор“ на зараждающата се (българска) литература. “Като се вземе въ
внимание, казва г-н Вийнер, Неофитовата склонност да употребява славянски форми въ
своите предходни трудове, които той публикува въ 1835, то естествено трябва да се
предположи, че и неговиятъ преводъ на Св. Писание, не е бил свободен от тях, но те
всички са изчезнали при напечатването на книгата по внушение на Ригса или
вследствие на неговите поправки“.31
В краяна 1836г, когато преводът наН. Рилски езавършен, Патриаршията го
забранява,поради обвинениевпротестантскапропагандаи грешкивпревода,но
българите и протестантските мисионери не се подчиняват на тази забрана. Б. Бъркар
снабдява печатницата нагърка АнтонДамиян иамериканският мупартньор Джосая
Бруар със специален български отдел. Той внася печатно мастило от Лондон и шрифт от
Виена, като осигурява и компетентни коректори32. През 1838 г. умира покровителят на
Н.РилскимитрополитИларион.През1840г.еотпечатано Неофитовотоевангелие.
Хаджи Геро Добрев от Копривщица изпраща веднага екземпляр от Новия Завет на сина
си Найден в Одеса, където група учители правят пълна проверка. Найден отговоря, че
28 М. Стоянов. Протестантските мисии в България. Известия на института по история, т. 14-15, София,
1964, 166
29 Иван Шишманов, Нови данни, 11
30 Диана Иванова, Неофитовият превод на новия завет в контекста на книжовноезиковите процеси през
Възраждането, liternet.bg/publish17/d_ivanova/neofitoviiat.htm
31 Иван Шишманов, Нови данни, 20
32 Джеймс Ф. Кларк „Американците откриват Българите“ 1834 -1878, София, 2013.
грешкинесаоткритиитазиновинасеразпространявадостатъчнобързо. Няколко
екземпляра са доставени и в Одеса от Б. Баркър през лятото на 1840 г. До октомври 374
копия са разпространени на панаира в Узунджово и Одрин, 600 броя са поръчани от
българи вБесарабияи 220саизпратени доРайноПопович вКарлово. През1841 г.
представител на Американският съвет на комисионерите на чуждестранните мисии
(основан през 1810) съобщава, че 2000 екземпляра на Новия Завет са продадени за по-
малко от седмица. Смирна се превръща в издателски център на Съвета, след като е
преместен от Малта през 1833 г. Протестанската мисия в България е обща англо-
американска инициатива и съвместнво методистко-конгрегационалистко начинание. В
1843г евангелиетоеповторноиздадено. Следватощепетиздания,ревизираниот
американските мисионери И. Ригс, Алберт Лонг и К. Фотинов: в Смирна (1850),
Букурещ(1853), (1857),едновременновЛондон иБукурещ (1859).Шестиздания с
тираж около 30 000 превръщат Неофитовото евангелие в най-четената българска книга
презВъзраждането, освенвцърковнаупотреба,то еиосновно учебнопомагало до
Освобождението.
Болгарска граматика – гръцко и/ли руско влияние
Неофит Рилски е един от първите български книжовници, който издигат идеята
за единен, общ български език „с една обща граматика за сичката Болгария“33. Това
според него би могло дасе постигне, ако българските книжовници работят в няколко
насоки: да изхвърлят от употреба „чуждеязичните речи – греческите и турските“ (без да
е краен пурист), да примирят разнодиалектните особености чрез предлагане на единни
норми, да избегнат лексикално-семантичната и фонетичната дублетост и да попълнят
речниковия състав с наддиалектна абстрактна лексика, заета от църковнославянския
език. Така Неофит заема една средна интегристка и ерудитска позиция. Книжовният
език не може да се изгради само върху един или няколко диалекта, защото в
простонародния езиктой вижда„развращение и несогласие“, внего липсват думи за
високите, културни понятия. Ноот друга страна тойне може да сеосновава само на
традиционния църковнославянски език, който значително се е отдалечил от разговорния
и лексикално и граматически – в него единствено от славянските езици са изпаднали
падежите и се е появило членуването на съществителни и прилагателни имена. Учените
са тези, които трябва да нормативират езика, а всеки е „потребно да има честолюбие да
научи писаниятязик, различенот простонародниат“, разговорниятезик трябвада се
„украсии уработи“подвлияниена църковнославянския, „задастане итойедин
самостоятелен и изправен язик, какъвто е простогръцкия, руският и сръбският, а също и
влашкият34.
Неофит Рилски е бил запознат със споровете за нормирането на гръцкия език въз
основа на традиционния катаревус или народния димотики, той е повлиян от
просвещенските идеи на Адамандиос Кораис, че “учените хора” трябва да изчистят
езика от “развращението” на просторечието, използвайки за арбитър антични
класически образци. Тази средна позиция за синтез между книжовната традиция с
нейното лексикално, синтактично и стилистично богатство и живите говори приема и
Неофит, като на славянския език отрежда ролята на арбитър – когато има разминаване
между диалектите, приема се тази форма, която е най-близо до славянския език. Неофит
Рилски приема църковнославянската норма най-вече там, където намира нейно пряко
потвърждение и в българските диалекти. Но същевременно той разширява нейния
33 Неофит Рилски, Болгарска граматика, Крагуевац, 1835, 3
34 Пак там, 6
обхват, включвайки елементи не само от западнобългарските говори, но и от източните,
споделяйки схващането, чевсички диалектитрябва даучастват приформирането на
книжовния език „да се собере в едино целиот“.
За основа на книжовния език той приема родното си македонско наречие.
Изборът му се дължи не само на лични сантименти. В началото на 19 век западните
български земи, които векове са били под юрисдикцията на Охридската архиепископия
(закрита през 1767) и Печката сръбска патриаршия (закрита през 1766), са по-
напреднали в книжовно и културно отношение в сравнение с българските земи,
подчинени на Цариградската патриаршия. От значение е и разположението на Рилския
манастир и по-интензивните връзки с манастирите в Света гора. Когато от средата на 19
векизточнобългарскитеградовесеразвиват по-интензивновстопанскоикултурно
отношение, източнобългарските диалекти стават по-престижни и надеждни като основа
на книжовния език. Това преценяват и протестантските мисионери И. Ригс и А. Лонг,
които работят първоначално с К. Фотинов, а след смъртта му с Хр. Костович (макар и
двамата от Самоков) върху превода на Стария завет. „Целият текст на Стария завет сега
бил „ийстиризиран“ (върху източен диалект) от Хр. Костович под ръководството на И.
Ригс и отпечатан в два тома през 1860 и 1862. Петко Славейков (от Велико Търново)
издал финалната версияна цялата Библия, публикувана в Цариград в единтом през
1871“35. В писмо на Б. Баркър до секретаря на мисионерския съвет на Методистката
царква той препоръчва за център на мисията Велико Търново „Търново е най-
подходящият в това отношение и решително е най-централният“36.
Иван Вазов изтъква “Цариградската Библия реши езиковия спор в България и
утвърди българския книжовен език“ 37, Пенчо Славейков справедливо оценява приноса
на превода на Библията за стандартизирането на модерния български книжовен език.
„Преводът на Библията туря край на езиковата безредица, на боричкането на разни
наречия за първенство и установява литературен език. След появяването на Библията на
бял свят (1871) заглъхват вече разприте между разните български говори – източно-
българският става общ за всички ратници на мисълта и националното съзнание“.38 Във
всички изследвания върху историята на новобългарския книжовен език значението на
Неофитовото евангелие, както и на превода на Библията е напълно премълчавано.
Нефит Рилски отхвърля падежите, въпреки че приема изкуствено падежно
разграничаванепри членаза м.р.ед.ч.чрезразличнитемуфонетичнивариантив
отделните български диалекти (както източни, така и западни). Той категорично се
застъпва заопределителниячлен, наличенвъв всичкибългарски диалекти,макар че
погрешно го възприема като влияние на гръцкия език. Когато през 1840-те славистите
откриват, че първоизточник на църковнославянския е старобългарският език, неговият
авторитет нараства и концепцията на Неофит Рилски за среден път при нормирането на
новобългарския език с арбитър старобългарския език намира приложение при
окончателното стандартизиране на българския език в края на 19 век.
35 Джеймс Ф. Кларк Американците откриват, 63
36 Пак там, 98
37 Славейковата“ Библия и приносът за Българското възраждане, methodist.bg/spell/slavejkovata-bibliya-i-
prinosat-za-balgarskoto-vazrazhdane
38 Пенчо Славейков, предговор на книгата П. Р. Славейков, Избрани съчинения. Книга първа, София,
1901 год. Стр. 25
На неофитовите възгледи се противопоставят руски учени, както и българските
книжовници в Русия – „одесяните“, които се стремят към сближаване на България с
Русия и чрез сближаването на българския език с руския език. От 1830-те в Одеса, а от
1840-те и в Москва се увеличава броят на българските студенти и книжовници, върху
които славянофилските възгледи в противовес на елинофилските и често и на
проевропейскитеоказватвсе по-силновлияние. Противобиднотовмешателствона
Венелин, който препоръчва етимологичен правописи излага наприсмех българските
писатели, че си служат с членни форми, Неофит пише „И що ли му вадят очите
членовете?..На моето скудно мнение, мни ми ся, много е по-добре един език, който има
членове, нежели който ги няма“.39
„Какво ли неукрашение и каква грозота производат тия негови частици в
болгарскиат язик? Защо един болгарин не може лесно да познае тоя недостаток (каквото
се говори, защо секойлесно познава чуждите недостатки,а своите или отнюд, или с
голема мучност). Види се защо в неговите уши производат грозота, понеже (по правда)
не е сосал (цицал) млеко от тая майка, но от друга. А в болгарските уста и уши сладко е
това млеко, с което из младенства са се воспитали като майчино млеко40.
През 1830-те започва филологическия спор между одеския славянофилски кръг
(Ю.ВенелиниВ.Априлов)иелинофилскиябългарскикръг(РайноПоповичиН.
Рилски). Подготвя се литературната борба между източното и западно българско
наречие. В. Априлов, които е свързан с Азиатския департамент на Русия и с
официалната руска политика, под влияние на Ю. Венелин също не приема членуването,
макарчесезастъпвазасближаваненакнижовнияезиксдиалектите,за опростен
правопис и за арбитърската роля на старобългарския език. През 1840 г. В. Априлов
съветва Н. Рилски да прибави в гръцко –българския речник и руски речник. Руското
образование на инициаторите на Габровското училище естествено предполага
въвличане на новооткритото заведение в кръга на руското нравствено влияние. Първите
учебнициса руски, докатосеотпечататв Крагуевацбългарскитетаблици.Найден
Геров, руски поданик, въвежда в училището в Копривщица и руски език през 1846 г.,
прикрит като старобългарски, последван по-късно и от другите руски възпитаници. В.
Априлов обвинява не само българските книжовници в гръкомания, но и румънските
възрожденци като Петър Сапунов във влахомания.
Славянските благотворителни комитети и на техния по късен посредник,
Одеското българско настоятелство под покровителството на М. Погодин, още в 1840 г.
издействадасевзематвОдескатасеминария5българчета.Турскотоправителство
взима меркиипрез1835г. изпращанадържавни разноскибългари дасеучат във
Великобритания. Покровителството на М. Погодин към българите му е внушено
вероятно от Ю. Венелин, който известно време е възпитател и на С. Аксаков – главното
лице на славянофилското движение. През 1850-те органът на униатската партия
„България“, както и органът на „младите“ „Турция“ се противопоставя на руското
влияние „че тийбили останали назадв просвещението четиристолетия от другите
европейци“41. Антируската позиция се засилва и когато Русия се противопоставя на
движението за независима българска екзархия. Вероятно Васил Априлов не е бил
особено доволен от Неофитовата граматика и евангелие, които стандартизират
39 Неврокопски митрополит Пимен, Отец йеромонах, 207
40 Неофит, Болгарска граматика, 6
41 Наченки на руско влияние в българската книжнина, Иван Шишманов, Избрани съчинения, т.1.
Българско възраждане, С, БАН, 1965, 415
македонското, а не родното му източно наречие. Той отрича да е взел страна в разприте
в Габрово по време на неофитовото учителстване „Ние не взимаме участие в никаква
разпра, в никоя лична несправедливост на тогова или оногова.“42 Препоръчва
българскиите книжовници да ползват руски книги, а не гръцки, настоява да се преведе
речникът на руската академия в 6 тома на български език. В отговор на критиките
Неофит Рилски пише „Одесяните вместо да ни искат мненията и да ся допитват до нас
как требува да се постъпува за едно общонородно добро, като имаме по-добро ведение
за тукашните работи, они си играят и (каквото що говорите) уйнаттардисват на като
маймуни“ /п. 9.11. 1838/. 43
„Требва одеските и букурещките господии да ся подопитват от нас, него и самата
истина го иска, защото не е возможно отнюд да знаят они по добре от нас що е и кое е
потребно за Болгария…и що ищат да ни поправят язикът, то е най-големата техна
глупавина, защо никогда не може да бъде това, сир.:Венелин да познае свойствата на
болгарский язик по добре от един болгарин, който се е родил в него…Имате правда да
им отвещаете, че сте истий болгарин и никогда не щете соизволите да си научите
отеческият си език от един русин или серб“44.
Надя Данова обръща внимание на по-широкия социално-политическият аспект
на езиковите спорове през 1830-1840-те и изтъква не само антигръцките, но и
антиевропейските пристрастия на официалната славянофилска идеология. „В началните
десетилетия на XIX в. елементите на оксидентализъм на Балканите добиват все по-ясно
геополитическо звучене, свързано с активизирането на руската политика в региона.
Политическите събития от началните десетилетия на XIX в. свидетелстват за
продължаване на започнатата от Петър I политика с цел излаз на Русия на топло море и
препречванена пътяна западнотопроникванев региона.Утвърждаванетонатази
политическа линия е свързано с настойчивите усилия на руските политици за
признаваненаправотонапокровителстваненахристиянитена Балканите,целящи
влияние сред балканските народи и привличането им като съюзник. В политиката си
спрямо балканските народи руският царизъм залага много на общата
източноправославна религия, като използва умело авторитета и лостовете за влияние на
Цариградската патриаршия. Българският въпрос започва да добива постепенно място в
руската политика след Одринския мир от 1829 г., като това е периодът, в който руската
политика се ориентира към контрол над българското просветно и църковно движение.
Тясно свързана с политиката на Русия е дейността на българската емиграция в Южна
Русия през 30-те години на XIX век и по-специално на одеските българи, оглавявани от
В. Априлов, дейност, изцяло подчинена на целта сближение между българите и Русия и
обвързването на българското културно-просветно движение с Русия45.
Русия като естествен център на славяните се противопоставяне на католическото
и протестантско влияние на Балканите, както и изобщо на „атеистична“ Европа.
Доктрината за официалната народност, чиито апологет е руския историк и писател М.
Погодин, провъзгласява трите стълба „православие, самодържавие, народност“ за
42 Иван Шишманов, Две неизвестни писма на Васил Априлова и Палаузова до Неофита Рилски, Одеса,
30 юний, 1838. В:Училищен преглед, 1903, кн.5
43 Иван Шишманов, Увод в историята, 62
44 Михаил Арнаудов. Априлов – живот, дейност, съвременници. София, 1935, 179
45 Надя Данова Отново за „Оксидентализма“ като образ на другия
(http://www.bulgc18.com/occidentalism/Danova_BG.htm), 3