Конгрешанската църква в България между Освобождението и началото на 20 век

Момчил Петров, маг. ист.
Институт за българска протестантска история

Решенията на Берлинския конгрес поставят Съборните църкви в нова ситуация- създадените от мисията на Бостънския борд общества попадат под три различни юрисдикции. Най-малобройни са църквите, влизащи в територията на Княжество България, значително повече попадат в Източна Румелия, а църквите от Македония остават в Османската империя. Независимо от различния статут на земите, в които се намират, църквите водят общ организационен живот, пастирите на ротационен принцип ръководят различни църкви, а младежи и девойки от всички общества учат в самоковските протестантски училища. Това е поредното доказателство, че американските мисионери категорично отстояват единството на българската нация след разпокъсването на българските земи. В административно отношение църквите са разделени на източна и западна конференции – с центрове съответно Пловдивската и Самоковската мисионерски станции.

Едно от впечатляващите събития през годините след Освобождението е т. нар. съживително движение сред българските евангелисти. Вероятно то е повлияно от мощните служения през 19 век на Чарлз Фини, Чарлс Спърджън и Дуайт Л. Мууди. Съживлението започва сред учениците на самоковските училища, които спонтанно решават всяка сутрин да се събират на молитвени събрания. Скоро дълбоко покаяние, а впоследствие и посвещение, обхваща участниците в събранията.

Резултатите впечатляват силно американските мисионери. Съживлението обхваща постепенно повечето конгершански църкви. Като резултат от този процес се увеличава значително броят на евангелските църкви. Някои от посочените църкви са започнали съществуването си малко преди тези събития, но съживлението донася допълнителен импулс за утвърждаването им: с. Каменна река (1878), София (1879), Хасково (1878), Бургас (1881), Сливен (1889), Кюстендил (1890), Асеновград (1890), с. Априлци (1889), Ихтиман (1885), Велинград (Лъджене) (1885), с. Поповица (1890), с. Марийно (дн. Димитровград) (1889), Пирдоп (1880), Костенец, Дупница (1878), с.Стоб (1891), с. Долна Баня (1892). Този списък не е изчерпателен, освен това не са посочени църквите в Македония, на които ще бъде посветена отделна статия.

Евангелските християни добиват дързост за нови методи за благовестване – през 1882 г. в Пловдив е проведена първата евангелизация на открито. Около 50 вярващи, водени от пастир Иван Тонджоров изпълняват духовни химни в парка край река Марица, последвани от проповед на пастиря. На събитието присъстват над 300 граждани на Пловдив. Евангелските църкви започват да практикуват т. нар. съживителни събрания, специално предназначени за търсещи хора, на които канят свои съграждани. През 1896 г. след такова събрание 16 души се присъединяват към църквата в Самоков, същата година след подобно събрание 15 души се присъединяват към църквата в Пловдив.

Съживлението сред конгрешаните има като резултат построяването десетки молитвени домове. Само в Пловдивско те са 11, като в повечето случаи строежът се реализира след мъчително преодоляване на съпротивата на властите и православната църква. Най-впечатляващо, на фона на практиката на протестантската общност в България от края на 20 век е, че строежите се реализират почти изцяло благодарение на средствата, дарявани от българските евангелски християни. Така например за най-голямата протестантска църква на Балканския полуостров- тази в Пловдив са събирани средства около 8 години, като от Бостънския борд са дарени около 2200 долара, а цялата останала сума била набрана с подписка сред българските църкви. През 1900 г. е открита сградата в готически стил със салон за 700 човека – и до днес будеща възхищение в Пловдив. През 1889 г. била открита и евангелската църква в София, на улица „Солунска“, по онова време в покрайнините на града.

Разрастването на църквите довело до необходимостта от изграждането на подходяща организационна структура. През 1888 г. в Пазарджик бил изготвен първия Устав на Евангелските църкви, а на следващата година на общ събор в София бил учреден Съюзът на евангелските църкви. Промяната в административно отношение не се отразява на живота на църквите, самоуправляващи се в съгласие с конгрешанската традиция, по-скоро приетите устав и структура изявяват принципите и духа, в които църквите и до този момент функционират. Създаването на Съюза на евангелските църкви отразява и все по-голямата тежест на местните църкви за сметка на американските мисионери. От организираната около мисионерските станции мрежа от църкви се създава сериозна съюзна структура, представителна за цялото вероизповедание.

Последните две десетилетия на 19 век е най-успешният за конгрешанските църкви период. Значително се разширява географията на църквите, нараства църковното членство, построяват се много молитвени домове и българските евангелски служители постепенно заемат всички ръководни постове в движението. Пред Евангелската църква се очертава перспективата за успешно и устойчиво развитие през настъпващия 20 век. Появата на неочакван и коварен противник от мястото, което до този момент е било източник на помощ, подкрепа и благословение сериозно променя тази перспектива. В самия край на 19 век в България пристигат първите мисионери на Бостънския борд, привърженици на либералното богословие.