Георги Ръсовски 

На 29 октомври (2021) се навършват 100 години от рождението на Георги Христов Ръсовски (1921–2003), евангелски проповедник и един от презвитерите на местна църква от така наречените „свободни братя“, която той организира и ръководи в собствения си дом повече от половин век. По-голямата част от неговото служение преминава през годините, когато много други евангелски пастири „промушват ушите си“ [1] на портата на червената власт.

За мен той беше просто „дядо Жоро“, въпреки че имам честта да нося и трите му имена. Несъмнено ще говоря с доза пристрастие, но ще се опитам да съм колкото може по-обективен в това кратко възпоменание за неговия живот.

„Незабравим“ е думата, която би го описала най-точно, ако трябваше да бъде описан само с една дума. Незабравим беше дядо Жоро не просто, защото беше много предприемчив и сръчен, а и защото имаше необичайна харизма, винаги пълен с анекдоти, забавни, интересни и понякога направо невероятни истории от войната или комунистическия режим, в които той никога не беше главният герой. В главната роля на всички разкази, които помня от него, той представяше своя Господ Исус Христос. Дядо Жоро можеше някак да бъде хем сериозен, хем лъчезарен и с чувство за хумор, което често променяше строгия му и замислен изглед в светло и засмяно лице. От осанката му лъхаше мъдрост, зрялост, достолепие и убеждение. В него се усещаше сигурност и улегналост и в същото време имаше доза непредсказуемост, или поне така ми се струваше като дете – такъв го помня. Може да продължим на много страници описанието на характера му и още сто пъти по толкова със случките от живота му, но нека ви представя само няколко щриха.

Роден в дома на евангелски вярващи, Жоро слуша Божието Слово от дете. Родителите му са християни, а негов дядо по майчина линия е самият Спас Стефанов, един от първите библейски книжари на Балканите, който започва издаването на сп. „Духовно Слово“ със сина си Стефан Стефанов през далечната 1905 г. Заобиколен от такива светила, някой би си помислил, че той се е родил вярващ. Христовата вяра обаче не се предава по наследствен път и младият Жоро сам осъзнава нуждата си от Спасителя, когато е на четиринадесетгодишна възраст. Господ употребява шотландския мисионер и странстващ проповедник Джеймс Лийс [2], за да призове младия Георги към покорност на вярата.

Шотландският брат бил в България по съвсем различна работа и имал други намерения. Негова главна цел било посещението на една чешка колония от вярващи, които временно живеели в пределите на България, но в Божието провиденческо намерение г-н Лийс се разболява лошо и бива принуден да остане в София, където отсяда в дома на Стефан Стефанов. Там скоро става ясно, че „тази болест не е за умиране, но за Божията слава“ [3], тъй като Господ употребява престоя на чуждестрания проповедник за спасението на неколцина от семейството на Стефан, включително и на младия Георги. Така през 1936 г. той започва живота си за Господа. В следващите години, както свидетелства самият той за себе си, „Господ възбужда у него дух на голяма ревност“ [4]. Ревност, която очевидно ще му е необходима за многобройните изпитания, през които ще премине в идните години на война и последвалия комунистически режим. Една случка, която помня от него и която добре описва тази негова ревност за Бога, е едно свидетелство от младините му. Малко след като Господ го призовава във вярата, докато работи в една железария, посъветван от лекари, той решава да отиде на възстановителен лагер, за да коригира слабото си физическо състояние.

Изпращат го в момчешка колония за сираци от войната в едно село недалеч отвъд Петрохан. Лагерът е националистичен по произход, а бидейки навечерието на Втората световна война, атмосферата е допълнително наситена в същия дух. Едно от задълженията на момчетата е пеенето на националистични песни и тъй като Жоро бива избран за хора, неговото участие е задължително. Чувствителната му християнска съвест обаче не му позволява да пее тези песни, тъй като повечето от тях съдържат клетви и хули. Той отказва да ги пее и това създава немалко смут в лагера. След съвещание той бива изправен пред целия състав на младежката колония със заповедта да заяви публично пред всички осемдесет деца каква е причината, поради която не иска да пее песните. Възпитателите, които се надяват да го пречупят под натиска на погледите на връстниците му, остават в недоумение, когато Жоро отговаря на въпроса им пред всички присъстващи, като казва, че Господ му е простил греховете и че той е Божие чадо и не може да пее такива песни, защото Господ в Словото Си казва да благославяме, а не да кълнем. В почудата си единият учител полувъзмутено полусаркастично го пита защо си мисли, че той е единственият, на когото Господ е простил греховете… все пак Господ може и на други от присъстващите да ги е простил. С мъдростта, дадена му от Бога на момента, младият Жоро призовава всички тези около себе си, на които Господ им е простил греховете, да излязат отпред и да го заявят. Следва гробно мълчание и никой не помръдва, а слабичкият Георги е дисциплинарно изгонен от лагера на следващата сутрин. Една от учителките дори се опитва да го разубеди, като представя неговото слабо телосложение като аргумент, както и на пръв поглед разумния компромис, че той само трябва да ги пее там, а после, като си тръгне, вече няма да е необходимо. Той обаче е неумолим, заявявайки, че не може да направи такъв компромис. Заминава си от възстановителния лагер без връхна дреха, без пари и пак толкова слаб, колкото преди, но с чиста съвест пред Бога и пред хората. На милостта на един случаен пътник, който се застъпва за леко облеченото хлапе, което цял ден се шляе по мразовития Петрохан, един от автобусните шофьори го качва и го докарва в София. Жоро бърза да го намери на следващия ден, за да му заплати за превоза, а когато се връща на работа, случката с пеенето вече се е разчула сред колегите му. Едни му се подиграват, но други явно си вземат бележка, защото след известно време поради тези слухове едно друго момче на неговата възраст, работещо в друга работилница, го търси, за да се запознае с него и да го помоли да отиде да говори от Библията на православните му родители. Жоро се съгласява да отиде с връстника си до родното му село Бракьовци. Двамата вземат влака до Своге след работа и изминават пеша през нощта пътя до селото. Когато стигат на зазоряване, Господ благославя благовестителската му дейност и впоследствие целият онзи дом се спасява и послужва за сформирането на няколко местни събрания в онази област.

Независимо дали споделяме убеждението му относно пеенето на националистични песни с клетви, трябва да признаем, че малки неща, извършени с вяра и ревност за Господа, могат да принесат стократен плод, когато Бог ги направи да произрастат. Тази, както и много други подобни случки характеризират живота му. Живот на вяра и устояване, през който Георги, с помощта на вярната си съпруга, Въчка, винаги се стреми да живее в Божието присъствие с чиста съвест, без да позволява на хорското мнение да му влияе. Господ не му остава длъжен и възнаграждава тези негови усилия и жертви с много духовни проявления и изобилно благословение. „…онези, които славят Мене, тях ще прославя и Аз…“ [5] Такъв беше дядо ми Жоро и слушайки като дете неговите истории и преживявания, у мен от ранна възраст не остана никакво съмнение, че библейският Бог, на когото той служеше, е истински и жив. Този Бог продължава да говори чрез служителите си дори и след смъртта им [6] чрез живота, който са живели, и душите, които са докоснали с Божието Слово.

–

[1] Изход 21:5-6

[2] Cooper, Ransome W. (1959) James Lees: Shepherd of Lonely Sheep in Europe. Great Britain: Pickering & Inglis. pg. 46.

[3] Йоан 11:4

[4] Цитатът и всички преразказани събития са от запис на неиздавана аудиокасета.

[5] 1 Царе 2:30

[6] Евреи 11:4