Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)
Д-р Вениамин Пеев
Когато се говори за делото на Реформацията в Германия, обикновено пред очите ни изпъква внушителната фигура на Мартин Лутер. Но реформаторските доктрини не биха придобили онзи прецизен и ясен изказ, богословската задълбоченост и тежест, сериозността и жизнеността, с които те са оцелели срещу вълнения и бури през последните пет столетия, без съдействието на по-младия съратник на Лутер – Филип Меланхтон (1497-1560). Лутер тутакси разбира, че в дребничкия и крехък на глед младеж Филип реформаторската кауза е привлякла един незаменим титан на теологичната мисъл, затова отрано натоварва Меланхтон със задачи, които биха били непосилни дори за опитни теолози в онази епоха. Филип чете лекции по няколко теологични дисциплини, пише коментари върху библейски книги, проповядва пред студентите, съпътства Лутер и други реформатори в диспути с противници и сам взема дейно участие в такива диспути. Меланхтон се ангажира със съставянето на прочутата Аугсбургска изповед на вярата (1530)[1] и първия учебник по протестантска теология, станал известен със заглавието Loci communes theologici (1521 г.) [2] , които стоят в основата на цялата протестантска доктрина, изповядвана днес от ок. 1 милиард християни по целия свят.
Лутер, Ройхлин и Меланхтон
В богословската литература за началото на Реформацията в Германия често се правят съпоставки между двамата близки съратници Лутер и Меланхтон. Класически са описанията на германските изследователи Шаф и Хенке[3]. Сравнението на Филип Шаф е удачно тук: „През големите епохи на Църквата Бог свързва сродни водачи за взаимопомощ и утеха. В епохата на Реформацията на ХVІ в. откриваме Лутер и Меланхтон в Германия; Цвингли и Еколампадиус, Фарел и Вире, Калвин и Беза в Швейцария; Кранмер, Латимер и Ридли в Англия; Нокс и Мелвил в Шотландия, които работят заедно с различни дарби, но в един и същи дух и за една и съща цел”.[4] Историци като Шаф са прави в своите изводи, че делото на Реформацията не би успяло, ако отсъстваше този дух на „единство” при фундаменталните възгледи и цели, а именно – промяна на църковното статукво. От всички посочени по-горе случаи на хармонично сътрудничество обаче най-ярко изпъква тандемът Лутер-Меланхтон. Двамата се допълват с различието на своите характери, нивото на своята академична подготовка и обекта на своите интереси. Между двамата съществува взаимно уважение и е налице съзнанието, че всеки един от тях превъзхожда другия в неща, които са важни за успеха на общото реформатороско дело. Лутер оценява възторжено интелектуалната висота и характера на Филип Меланхтон, като го хвали в писмата си до Ройхлин, Спалатин, Ланге и други свои приятели. Той заявява искрено в Предговора към първото издание на Коментар върху колосяните (1529 г.) на Филип Меланхтон: „Предпочитам книгите на магистър Филип пред моите. Аз съм груб, недодялан, бурен и въобще воинствен. Роден съм да се сражавам с безброй чудовища и дяволи. Трябва да премествам пънове и камъни, да сека бодили и тръни и да прочиствам диви гори. Но магистър Филип идва при нас с мекота и нежност, като засява и полива с радост според дарбите, които Бог изобилно го е обдарил”.[5] Меланхтон пък от самото начало на тяхното познанство оценява високо силата на Лутеровия дух и декларира своята верност към реформатора: „Мартин ми е по-скъп от собствения ми живот”. Затова, когато през 1524 г. папският легат кардинал Лоренцо Кампеджо се опитва да го привлече към антилутеранската кампания, той категорично отказва. Отказани са и други предложения за професура в някои университетски градове.
За живота и делото на Филип Меланхтон са писани много биографични и теологични изследвания. Повечето от тях подчертават становището, че такъв високообразован хуманист като Меланхтон, който се присъединява към лагера на реформаторите, е допринесъл огромна полза за тази кауза. Има и такива изследователи, които продължават да смятат, че Лутеровият съратник си е останал по убеждения повече хуманист отколкото лутеран. Днес надделява мнението, че Меланхтон действително е бил радетел за реформаторските идеи, които той сам развива в съчиненията си и Аугсбургската изповед на вярата. Така например, авторитетният познавач на делото на германските хуманисти Луис Шпиц посочва на първо място Меланхтон като представител на онази група хуманисти, които не само възприемат присърце реформаторските идеи, но стават едни от най-ревностните им прогласители.[6] Филип Меланхтон може да бъде разглеждан като един от най-впечатляващите примери на хуманист, който прави рещителната крачка към реформаторското движение. Роден на 16.ІІ.1497 г. в градчето Бретен като най-голямото дете от 5 деца в семейството на Барбара и Георг Шварцерд,[7] той носи до 12-годишната си възраст бащиното фамилно име. Майката на Филип е дъщеря на сестрата на хуманиста Йохан Ройхлин – Елизабет Ройтер, поради което Ройхлин има възможност да наблюдава развитието на изключително даровитото момче от ранна възраст. Именно Ройхлин взема инициативата за отличното образование на Филип и той настоява фамилното име да бъде преведено и възприето с гръцкия еквивалент Меланхтон[8]. Както посочва Ричард, младежът не приема промяната на името с възторг, защото продължава да се подписва със собственото си име Philippus,[9] което използват за него и неговите колеги като Лутер. Ройхлин обаче продължава да играе в живота на Меланхтон важната роля на духовен наставник, чиито съвети са съдбоносни.
В Пфорцхайм Филип и по-малкият му брат Георг посещават Латинското училище с директор Георг Зимлер от Вимпфен (ок. 1477-1536), където изучават латинските и гръцки поети, както и древногръцка философия. Зимлер е изтъкнат хуманист на своето време, владеещ отлично латински и много добре гръцки и еврейски езици. Той помага в издаването на еврейската граматика на Ройхлин като коректор. В Латинското училище преподават други изтъкнати хуманисти от онова време като Йохан Хилдебранд и Конрад Хелвеций. Основите на хуманистичните интереси на Филип Меланхтон са положени още тук, в Пфорцхайм. Поради избухването на чумна епидемия двете момчета продължават класическото си обучение в дома на дядо си с препоръчания от Ройхлин учител Йохан Унгер, пастор в Пфорцхайм. Дисциплината при учебния процес е много сурова – всяка допусната грешка при изпитване и домашните задания се наказва с пръчката на учителя. По-късно в своите спомени обаче Меланхтон ще говори с признателност и възхищение за своя учител пастор Унгер, на когото дължи отличните си познания по класическите езици. Същевременно Филип се обучава на диалектика и умението да води дебати. Ройхлин и Зимлер имат заслугата Меланхтон да постъпи във Философския факултет на Хайделбергския университет едва 13-годишен (1509), който завършва блестящо 3 години по-късно като квалифициран класицист със степен „бакалавър по изкуствата”. Освен латински и класически гръцки език той изучава тук логика, реторика, философия, математика и астрономия. Младият учен не успява да получи полагащата му се магистърска степен единствено поради младата си възраст.[10] В Хайделберг юношата се запознава с млади хора, които ще играят важна роля като дейци на Реформацията: Теобалд Биликан – реформатор в Ньордлинген, Йохан Бренц – реформатор във Витенберг и др. Тук по препоръката на Ройхлин Меланхтон чете проповедите на известния страсбургски оратор Гайлер фон Кайзерсберг (1445-1510), които посяват в сърцето му семената на стремежа на вярващия към „оправдание от греха”.
Филип Меланхтон постъпва в Тюбинген (1512 г.), където изучава философията на Аристотел и Окам, слуша лекции по математика и медицина, но започва да се занимава и с теология – област, която според неговото мнение увенчава всички академични занимания. В Тюбинген Меланхтон се запознава със съчиненията на германския богослов и хуманист Йохан Рухрат от Везел (ок. 1425-1481), на когото се приписва смелото изявление: „Аз презирам папата, църквата и съборите. Моята любов принадлежи на Христос: Христовото Слово пребъдва богато сред нас!”[11] Йохан от Везел има до голяма степен сходна съдба със съдбата на Лутер. Той е професор и помощник ректор в Ерфуртския университет, където цари по-либерален дух от университетите в Кьолн и Хайделберг. Той написва две съчинения, които предизвикват гнева на схоластите и верния на Рим клир: За индулгенциите и За църковната власт. Йохан от Везел е обвинен в ерес и в края на живота си е призован на съд от доминиканския инквизитор в Кьолн (1479 г.). Получавайки доживотна присъда, прекарва остатъка от живота си като затворник в един манастир в Майнц. Лутер пише: „Йохан Везел и неговите книги владееха в университета на Ерфурт, където получих магистърската си степен”.[12] Ерфуртският професор изразява и други предреформаторски възгледи като: погрешимостта на Църквата и папата при изразяване на богословски възгледи; Св. Писание е единственият непогрешим източник на духовни истини; когато вярващите се ръководят от Св. Дух, Христос бива тяхната правда и Божията любов може да изпълни сърцата им и да произвежда богоугодно поведение и дела. Меланхтон също е привлечен от предреформаторските възгледи на Йохан от Везел. Той признава по-късно: „По много точки на евангелската доктрина той учел точно както и ние учим сега, когато Църквата е реформирана и Бог е направил славната светлина на Евангелието отново да грее по чудесен начин”.[13] Годините, прекарани в Тюбинген, са благодатно време за духовното съзряване на Филип Меланхтон. След като придобива магистърска степен[14] в Тюбинген през 1514 г., т.е. едва 17-годишен, Филип Меланхтон може вече да преподава. В качеството си на Privatdozent, той чете лекции за Вергилий, Теренций, Тит Ливий и Цицерон. Тук са първите изяви на младия преподавател, който по-късно във Витенберг ще привлича десетки студенти, препълващи аудиторията по време на неговите лекции. Меланхтон влива струите на нов живот в творбите на античните автори. А богословските му трактати са изпълнени с неочаквани алюзии и метафори, почерпени от митологията. Още не навършил 20 години, Филип Меланхтон придобива славата на отличен познавач на класиците. Той подготвя издания на някои философски творби на Аристотел, пише Предговор към комедиите на Теренций, превежда части от произведенията на Плутарх и Арат.
Йохан Ройхлин има огромна заслуга за изпращането на Меланхтон във Витенберг като преподавател по гръцки език, където преминават най-плодотворните му години. На 29.VІІІ.1518 Меланхтон произнася пред препълнената аудитория на Витенбергския университет на превъзходен латински език встъпителната си лекция „За подобряването на обучението на младежта”[15], в която той предлага една нова педагогическа програма в духа на хуманистичните идеи.[16] Лекторът подлага на принципна критика схоластическата образователна система, в която липсва жизнен и практичен потенциал.
Литературното и богословско дело на Филип Меланхтон
Наред с подготовката и четенето на различни лекции Меланхтон се отдава на усилена издателска дейност. Още през 1518 г. той редактира и публикува Посланието на ап. Павел към Тит, което има за цел да подпомогне студентите за неговия лекционен курс върху него. В едно писмо до Спалатин Меланхтон споделя, че е приключил работата си по подготовката на речник на гръцки език и няколко древногръцки съчинения, между които два трактата на Плутарх, един гръцки химн, „Пирът” на Платон и три книги, занимаващи се с ораторското изкуство.[17]Както и Лутер, но независимо от него, Меланхтон се фокусира в самото начало на преподавателската си дейност върху дейността на ап. Павел. Тук ще се спрем по-подробно на един знаменателен трактат – Павел и схоластите[18] – изнесен като програмно слово на 21.І.1520 г. в реформаторската църква, използвана като аула на Витенбергския университет, пред целия преподавателски състав и в присъствието на курфюрста Фридрих и д-р Йероним Брунер в качеството им на специални пратеници на император Карл V. Значението на този трактат за времето си е било огромно. Апостол Павел е бил възприет като патрон на теологичния факултет на университета.
Интересът към Павловата теология е характерен за хуманизма. Еразъм е бил във възторг от мощта на Павловата логика, като нарежда апостола на езичниците на първо място в поредицата от имена, които са формирали неговата мисъл, заедно с Ориген, блаж. Йероним, блаж. Августин и Лоренцо Вала.[19] Големият хуманист поставя на по-високо ниво по език, стил и съдържание Павловите послания към римляните и галатяните от посланието към евреите – мнение, което хармонира с реформаторската позиция по този въпрос. Германският хуманизъм подготвя почвата за целенасоченото връщане на реформаторите (не само на Лутер и Меланхтон) към възгледите на ап. Павел за закона и благодатта, за традицията и Христос, за ролята на философията в теологията. От всички новозаветни автори Ройхлин откроява личността на ап. Павел като „мерило на истината” и го определя за свой „водач”.
Прочитът на трактата на Филип Меланхтон за отношението на схоластите и реформаторите към учението на ап. Павел показва, че авторът разглежда темата като хуманист. Това личи от методологията и използваните литературни прийоми в изложението на текста, а също и от темата за добродетелите – как се постигат те? Макар да говори по теологични въпроси, Меланхтон използва богата гама от митологични сравнения, които за християнина, който е свикнал само с библейския текст, такъв стил би звучал неприемливо. Когато представя в уводната част на трактата необходимостта от борба срещу „опасните школи” на схоластите, Меланхтон подчертава нуждата от „повече от един Херкулес” в тази битка.[20] Следват и други митологични сравнения: Бог показва Своята любов и милост към човечеството, като го изтръгва „от челюстите на Орк”[21] или пък придобитата според принципите на езическата философия добродетел е сравнена с учителя на бог Дионис – Силен.[22] Меланхтон показва в този трактат отлични познания за философията на Платон и концепцията на Аристотел за придобиването на добродетели, но признава, че сравнението е несъвършено. Учението на платонистите за вътрешното пречистване на душата чрез „катарзис” е добро, но то в никакъв случай не може да се сравни с пречистващата сила на Св. Дух. Недостатъците в системите на древногръцките философи би трябвало да покажат на християните, че в своето учение за положителната промяна в обременената от страсти и пороци човешка душа те трябва да отидат по-далече. Схоластите напразно се стараят с всички сили на „възкресят” езичника Аристотел, като прогонват „глашатая на християнската благодат” – ап. Павел. Както плътските противници на Павел в Галатия се мъчат отново да оковат християните с веригите на закона, така схоластите възцаряват „тиранина на закона” в Църквата и заробват освободените вярващи със своите канони. Меланхтон многократно повтаря тук, че „само чрез благодатта Христова имаме прошка за прегрешенията си, а също така и Духа на абсолютната добродетел и Автора на мира, към Когото сочеха пророците с неясни пророчества и Когото Павел проповядва веднъж на езичниците и юдеите и Когото ни е било дадено да познаем в наше време от писмата на един човек – Павел”.
Като истински германски хуманист, Филип Меланхтон набляга на една от характерните черти на ап. Павел – неговия патриотизъм. Апостолът многократно подчертава своя произход на „евреин от евреи, досежно закона фарисей” (Филип. 3:5; вж. Деян. 22:3; Римл. 11:1; ІІ Кор. 11:22). Когато гражданите на Листра, впечатлени от чудесното изцеление на хромия човек, възвеличават Павел като бог Меркурий, а сътрудника му Варнава – като Юпитер (Деян. 14:12) и жрецът е готов да им принесе според обичая жертва, „Варнава и Павел раздраха дрехите си, скочиха всред народа, та извикаха” (ст. 14) с възмущение, че те са само глашатаи на истината за Бога Творец и Промислител. От една страна, тази спонтанна реакция на апостолите, която ще да се е сторила оскърбителна на благодарните за чудото хора, е акт на патриотизъм. Евреите за нищо на света не биха заменили вярата си в невидимия и единствен Бог, за Когото пише цялото Св. Писание. От друга страна обаче, тяхното поведение излиза извън рамките на тесногръдото самочувствие за национално и религиозно достойнство. Павел и Варнава тутакси прогласяват вестта за Този Бог, Който „не е преставал да свидетелства за Себе Си, като е правил добрини и давал ви е от небето дъждове и родовити времена, и е пълнил сърцата ви с храна и веселба” (ст. 17). По същия начин Павел много деликатно привлича вниманието на стоиците и епикурейците, събрали се да го слушат за Христос и Неговото възкресение на Ареопага (Деян. 17:22-34). Когато подчертава Павловия патриотизъм, Меланхтон ясно съзнава, че апостолът не попада в категорията на шовинистите и фанатиците. Христовото учение за спасение и вечен живот надхвърля национални граници и религии – то е за всички хора независимо каква е тяхната раса, националност, изповедание, социален статус. Меланхтон отлично знае, че единствено ап. Павел декларира, че според Христовото учение „няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, нито женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса” (Гал. 3:28). Патриотизмът на Павел е идеологията на гражданин на Божието царство, в което изчезват всички маркери на различието.
В своя трактат Меланхтон поставя особен акцент върху значението на Христовата благодат. Това е самото ядро на Павловата философия. „Единственият пристан за човешкото нещастие – пише хуманистът – е Христос и дали ни смущава болестта на плътта или съвестта, или страхът от смъртта, готовото лекарство идва от благодатта Христова”. Под „благодат” трябва да се разбира gratia, т.е. такъв незаслужен дар от Бога, който единствен може да компенсира човешката грубост, порочност и неблагодарност. Самият Христос е обявил безусловно смисъла на този дар: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28). Старозаветните пророци са предусещали приложението на Христовата благодат в живота на техните сънародници поколения напред. Йоан Кръстител сравнява Христос с „Божия Агнец” (Йоан 1:36), Който доброволно ще стане заместителна жертва за всички грешници от всички епохи по целия свят. Но особено ап. Павел ще тръби, минавайки почти през всички римски провинции, че Христос е Божият дар на юдеи и езичници, Който може да стане достояние в човешкия живот само чрез вяра. Пред Павловите аргументи бледнеят словата на Сократ, Лизий, Перикъл или Одисей, които могат само да омаят или ентусиазират слушателите, но не и да ги променят вътрешно. Божият Дух, за Когото говори апостолът на езичниците, може единствен да обновява, вдъхновява и възпламенява човешките сърца. Божият Дух дава пълно освобождение от строгостта на закона за един нов начин на живот (напр. Римл. 2:29; 8:2; ІІ Кор. 3:6, 17; Гал. 4:6; 5:25 и мн. др.). Той е Носител на божествените закони, което предполага анулирането на всеки земен закон, който е противен Нему. Именно приемането на Духа за ръководно начало в духовния живот характеризира истинските християни. „В това единствено отношение – убеден е Меланхтон – ние, християните, се различаваме от езичниците и юдеите: пред очите си имаме Христос, Който ни дава Духа Си, Който едновременно е залогът и създателят на добродетелите”. В това прекрасно обобщение виждаме хуманистичното разбиране за християнството като учение за Христовата благодат, която облагородява характера и подсигурява щастие в човешкото съществуване.
В заключение на своя трактат за Павел Меланхтон напомня, че не може да има цялостно и ефикасно учение за Христос и Неговата благодат без писанията на апостола на езичниците. Ап. Петър, който значително отстъпва по ерудиция и богословска прозорливост на ап. Павел, пише за него: „И считайте дълготърпението на нашия Господ като средство за спасение; както любезният ни брат Павел ви е писал според дадената нему мъдрост, както пише и във всичките си послания, когато говори в тях за тия работи” (ІІ Петр. 3:15-16 а). В Павловите послания „има някои неща мъчни за разбиране, които неучените и неутвърдените изопачават” (ст. 16 б), но както посочва Меланхтон, доста са се затруднявали в тълкуванията си и велики църковни учители като Ориген, блаж. Йероним, блаж. Августин, Йоан Златоуст и др. В периода на Реформацията се забелязва едно истинско подновяване на интереса към Павел: „сега в нашето време той отново започва да цъфти за всички активни и първокласни учени”.
[1] „The Augsburg Confession”. – In: Noll, M. A. (ed.). Confessions and Catechisms of the Reformation. Apollos, 1991. 81-122.
[2] “Loci communes theologici”. – In: Melanchton and Bucer. Ed. by W. Pauck. Louisville/London: Westminster John Knox Press, 2006; reissued. 18-152.
[3] Henke, E. L. “Das Verhältniss Luthers und Melanchtons zu einander”. Festrede am 19 April, 1860. Marburg. 1-28.
[4] Schaff, P. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos research Systems, Inc., 1997. 109 ff.
[5] Ibid., 110-1; Richard, J. Philip Melanchton: The Protestant Preceptor of Germany (1497-1560). 42.
[6] Spitz, L. The Religious Renaissance of the German Humanists. Cambridge, Mass.: Harvard Univ. Press, 1963. 292. Шпиц изброява в групата на хуманистите, станали дейци на реформаторското движение: Вадиан, Цвингли, Eколампадиус, Калвин и др.
[7] Richard, J., op. cit. 4.
[8] Бащината фамилия Schwarzerd на бълг. ез. се превежда „Черноземов”, а латинизираният гръцки вариант „Melanchthonus” произлиза от думите melas, melanos= черен и chthon, chthonos= земя (CR XXVIII, 3 f.).
[9] Richard, J., op. cit. 11.
[10] CR, X, 260 (ibid., 18).
[11] Spitz, L., op. cit. 269.
[12] Ibid., 133.
[13] CR, XXIV, 309 (Richard, J., op. cit. 21).
[14] Т.е. Магистър на свободните изкуства.
[15] CR, XI, 15 ff.
[16] Richard, J., op. cit. 37-40; Jung, M. H. Philipp Melanchthon und Seine Zeit. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 2011. 16-7. Джеймс Ричард предлага много добър синопсис на Встъпителната реч на Меланхтон.
[17] CR, I, 44, 50-52 (ibid., 45.).
[18] Лат. заглавие: “Declamatiuncula in Divi Pauli doctrinam” in MW, I, 27-43; вж. “Paul and the Scholastics”. – In: Melanchthon, Ph. Selected Writings. Transl. by Ch. L. Hill. Minneapolis, Minn.: Augsburg Publ. House, 1962. 31-46.
[19] Spitz, L., op. cit. 200, 217, 278.
[20] “Paul and the scholastics”, 32.
[21] Ibid., 35. Орк е етруско божество, което в римската митология се отъждествява с бога на подземното царство и е изобразявано като раззинал своята паст великан.
[22] Ibid., 39. В древногръцката митология Силен, който е син на Хермес, е смятан за мъдрец, философ и пророк. Същевременно обаче той бил грозен и порочен и можел да скрие явните си недостатъци само с маска. Меланхтон проницателно сравнява класическата концепция за придобиването на добродетели чрез самодисциплина като „Силен с маска”, защото тя не променяла вътрешната същност на човека.
Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.
Очаквайте в поредицата:
11.”Аугсбургската изповед на вярата”
12.Лутеровият характер
13.Историческата оценка на реформаторските движения в България
Последни коментари