Диана ДИМОВА
Не обичам много да говоря за себе си, но когато започвам историята на моя живот, съм далеч от Родината си и спомените ми изплуват: живот на изпитания, но и на много благословения.
Като дете бях палаво, жизнено дете. Не бях от най-послушните и затова често стоях наказана в ъглите, а понякога моите строги родители ме възпитаваха по Словото:“Който щади тоягата си, мрази сина си; а който го обича, наказва го навреме.“ Пр.13:24 Но растях здрава, силна и обичана.
Вярата си в Господа имам по наследство. Баба Иринка е била на смъртно легло, когато й благовестват за Христа.Тя повярвала. че Исус е нейният Спасител и Изцерител и заживяла нов живот, напълно изцерена. Нейните четери деца оцеляват всред голямата беднотия по време на войната и по-късно двете дъщери и двамата сина си вземат вярващи другари.
Баща ми като малък е посещавал на село православната църква със своите родители, но рано се отделя от тях, за да търси прехрана. В града попада при адвентисти. Посещава църква и учи Божия закон. Скоро след това събират доброволци за работа в Германия и той заминава. След година и половина ги връщат в България, поради започналата война. И сега го изпращат на фронта, битката при Стражин и Страцин. Ужасът на войната е реалната действителност пред очите му. Като заместник командир на картечница трябва да заеме първа линия. Вечерта, преди боя, в окопа са рамо до рамо със своя братовчед. Те виздат, че изхода е безнадежден. Татко вдига глава нагоре и се моли:“ Господи, само Ти Си, Който можеш да ме избавиш. Нека само с едно леко раняване да излеза жив.“ На другия ден, сутринта рано къртечен пукот разтърсва задрямалата природа. Дим и мирис на барут покриват полето. Пред очите на баща ми падат труп след труп. Където се обади къртечница, веднага обстрелват и съвсем скоро командирът на картечницата пада убит. След него се свлича пронизан и братовчеда. На ред е татко да поеме картечницата, но страха надделява. Тогава един от офицерите насочва пистолет към него и му заповядва да застане зад къртечницата:“ Ще изпълняваш ли заповед по време на война?“ Татко е принуден да излезе от окопа, но тъкмо се показва и куршум пронизва рамото му. Така Бог го запазва и го изтеглят в лазарета за лечение.
Спомням си кокетната къщичка на малката липова уличка „Иричек“ в Стара Загора.Точно срещу нас беше и Петдесятната църква с пастир Емануил Манолов-много благороден и с английско възпитание Божий помазаник. Много от първите песни в старите песнарки са прееведени от него. Църквата беше просторна и винаги пълна Може да се каже, че израстнах в църквата. Не пропущахме служба или събиране, а на Тодоров ден беше традиция вярващи от цяла България да се събират в Стара Загора.
След брат Манолов дойде като пастир бр.Асен Пейчев- много енергичен , жизнен и добър организатор Набързо сформира хор и оркестър. Понеже по това време се мъчех да свиря на цигулка, разбира се и аз бях включена в оркестъра.
Но след няколко години пастирите отново се смениха и този път пристигна голямото семейство на Иван Ялъмов- една дъщеря и двама близнака. Бяха много забавни и различни по характер. С тях най-много сме играли, защото най-дълго време се задържаха. Сега и двамата, Божидар и Жоро са Божии служители.
Това е малко предисловие преди да свържа живота си с бъдещия си съпруг Стефан Стефанов. През 1969г. отидох да уча в София и там вече ме очакваше Стефчо, с който се познавахме малко от по-рано и от пръв поглед разбрахме, че сме един за друг.
Тук е място да разкрия скоба за семейството на Стефан. Баща му, Никола Стефанов, тръгва рано да си търси работа и от с.Зая, Габровско попада в Бургас. Там на квартира и в една бригада са със Тодор Годжаров (по-късно пастир в Димитровград). Веднъж, когато се прибират уморени след работа, чуват от една сграда да се пеят прекрасни песни. Виждат табелата „Вход свободен“ и така се отзовават в Петдесятната църква в Бургас. След служба младежите ги обгръщат с голямо внимание и ги поканват отново. Двамата младежи повярват и предават живота си на Бога. В малката таванска стаичка, където живеят и се молят до късно получават и чудния Дар, кръщението в Святия Дух. По това време пастира на църквата Николай Николов изпраща ревностни младежи за Господа на Библейски курсове в Данциг, Германия (сега Гданск, Полша). Там учат и Никола Стефанов и Тодор Годжаров.
През това време в с. Аврамово (тогава Мокрен), Сливенско има големи духовни съживления.Църквата бързо се разраства.Повярва бабата на Стефан, Теменужка, след това майка му Калудка и останалите братя и сестри. Но бащата, богат чорбаджия сериозно се възпротивява и когато Калудка иска да учи гимназия в Ямбол, баща й я поставя пред дилемата: „Или се откажи от твоя Бог, или от училище.“ Но тя силно обичала Исус, а искала да стане и учителка. Отговорът е: „От училище се от казвам, но от Исуса- не!“ Тази силна вяра по-късно я прави проповедничка, учителка за Христа.
Никола и Калудка се запознават и сгодяват преди заминаването на Никола в Германия. След завръщането му се оженват и ги изпращат заедно със семейството на Т.Годжаров като млади проповедници в гр.Русе. Но много скоро семейство Стефанови чувстват Божия призив да основат църква в гр.Шумен. Мисионерското им начинание в един непознат град, без нито един петдесятен вярващ, е истинско геройство. Много години наред те се молят и опитват да разкъсат духовната тъмнина на този град. Постепенно се прибавят капка по капка десетина човека. Вярата им е силна, за да ги задържи в тежките години на гонения и преследване от близки и роднини, притискани от милицията Не веднъж свекъра ми е бил извеждан в покрайнините на Шумен, в една малка къщичка, където милиционери са го били със желязо в гърдите и са му скубали косите, за да се откаже от този Бог, в който заблуждава и хората, посещаващи дома му.
След завръщането ни от София, църквата живна и започнаха да идват млади хора, оформиха се семейства и след около пет години църквата нарастна на около стотина вярващи. Спомням си първите опити за програмки около празниците; първото хорче, сценки за Рождество Христово. Създаде се една приятна атмосфера на живота в църква, като едно голямо семейство. Посещаваха ни и много гости от различни села и градове. Имаше и „тайни“ пратеници, които ни снабдяваха с Библии, песнарки и литература. Открихме и библиотека към църквата, а по-късно и фонотека. Започнахме и занимания с децата, сестрински служби и библейски уроци.
Всечко беше добре, но комунистите с техните атеистични идеи не одобряваха това, което години наред бяха потъпквали, сега да се разраства.
И тук е момента да ви запозная откъде започна нашата черна страница в семейството. След като един след друг починаха след тежки заболявания родителите на Стефан, църквата легна на нашите плещи. Не беше много лесно да работим и държавна работа, и да движим живота в църквата. Но за всичко Бог даваше сили, пък и всеки от вярващите се включваше, с каквото може да бъде полезен.
Един ден, точно преди да започне службата, горе, на втория етаж, където живеехме, дойдоха майка и дъщеря. Майката сподели, че дъщеря й паднала от колело и си ударила главата. Изгубила съзнание и след това получила страхова психоза. Изредили са много лекари и лекарства, но помощ отникъде. Тогава една вярваща сестра им е свидетелствала за Христа и ги поканила на църква. Поговорихме за малко в хола, помолихме се и слязохме на по-долния етаж, където в приземието беше пригодено за църква. Там също всички вярващи се молиха за Блага и тя се почувства по-добре. Майка и дъщеря редовно започнаха да посещават църква и Блага ставаше все по-добре.Тя споделила всичко това на своята приятелка Пепа. Пепа също започна да идва на църква. Най-очуден се оказва Румен, приятеля на Пепа, къде ходят двете момичета в едни и същи дни, в едни и същи часове. В началото Пепа и Блага се страхуват да му споделят, но след като му казват, и Румен проявява интерес към църквата. Младите хора са сгряти от топлината на духовната атмосфера и предпочитат чудесните сионски песни и въздигащите душите молитви пред забавните дискотеки.
И ето, тука е развръзката. Първи противници на новоповярвалите стават техните родители. Когато дружбата на Пепа и Румен стига до решението за сватба, младите заявяват твърдо, че искат да бъдат венчани в Петдесятната църква на „Пирот“ 17. Върли комунисти, родителите на Румен не могат да понесат това „петно“ за семейството. Те заявяват, че ще се откажат чрез Държавен вестник от единствения си син и ще разтурят сватбата. Отказват поканите за сватба; отказват ресторанта и поръчаните халки, но решението на младите е неотменимо. Божията любов на вярващите ги подкрепи в този труден момент. Странното шевствие на двамата красиви, тържествено облечени младоженци, придружени само от двама свидетели очудва служителите на градския съвет. Те дори не им пускат „Сватбеният марш“ на Менделсон. Венчавката се извърши във Варненската ЕПЦ, където вярващите се бяха приготвили старателно.
Но разярените родители не можеха да забравят тази публична обида и решиха да действат срещу служителите в църква. Майката на Румен шест месеца редовно посещаваше службите и след това донасяше до ДС всички проповеди и какво става в църквата. Това само може да ме радва, защото сега, когато препрочитам досието от 800 страници за нашето семейство, виждам правилната насока, в която Стефчо е проповядвал и водел вярващите към Исус. Започнаха да привикват на разпити дяконите и пастир Йосиф Кокончев- пастира на Варненската ЕПЦ, където венчаха Румен и Пепа.По работните ни места сформираха комсомолски събрания, за да ни изключват от Комсомола по причина. че не е съвместимо комсомолецът да бъде вярващ, Така си мислеха, че религията и Комсомола са врагове, а не се замисляха, че целта е една и съща: да се приучат младите хора на честност; на морал и на дисциплина. Но в годините 1974-75-76 се считаше, че България може да стане напълно атеистична държава и до няколко години да се изкорени религията. Това беше и решението на XII Конгрес на БКП. Затова се забраняваше на деца и ученици да идват на църква. На Рождество Христово и по Великден се устройваха хайки от учители, които да записват имената на учениците, които присъстват на литургиите в Православната църква или в коя да е от църквите.Но Словото Божие е живо и то не може да се угаси, не може да се потули Христовия спасителен план.
Макар, че някои светии пострадаха в борбата, сега ние сме свидетели, че не само не стана атеистична нашата държава, но в днешно време тя е една от първите по разпространяване на Евангелието! Това е мощната ръка на Бога! Хиляди хора се събират по различни градове и села, за да чуят за Исус Христос и да предадат сърцата си на Него: грешници, убийци, наркомани, алкохолици и проститутки. Това не е ли дело на най-могъщия, най-святия, най-непорочния, Който в годините на Своя живот изстрада, разпнат на кръст на Голготския хълм, заради греховете на всички човеци, така щото, който повярва в Него, да има вечен живот. Йоана 3:16 Това е само силата на Бога!
В тези усилни години пострада и нашето семейство, Щастието ни изведнъж секна. Нищо не е станало без Божието знание, но всяко нещо навремето си е тежко. Тежко беше и на многострадалния Йов, за когото сам Господ каза, че „няма подобен нему на земята, човек непорочен и правдив, който се бои от Бога и се отдалечава от злото.“ Йов 1:8 И до сега не разбирам защо се случи всичко това в нашето семейство и последствията след това.
Историята, която ви разказах за Румен и Пепа засегна най-много моя съпруг Стефан, защото той беше млад интелектуалец, с внушителна външност и както дякон Стефан, „пълен с благодат и сила“. Трябваше по-скоро да се премахне тази фигура, която „увлича“ простодушните хорица; „завладява“ млади момичета и момчета и затова църквата расте така бързо. В тези години не беше трудно да обвиниш невинен човек и да го изпратиш без присъда, без заведено дело срещу него да бъде интерниран в отдалечено място. Познавам един съсед, който беше обвинен, че разказва политически вицове.. Познавам и няколко пастири, които бяха обвинени като шпиони поради връзката им с чужденци. Но всъщност това бяха най-богопомазаните мъже на вярата, чрез които делото в България и църквите им нарастваха за много кратко време.
На 4 декември, 1975 г., сутринта рано Стефчо беше повикан служебно да се яви в милицията при полковник Христо Григоров. Когато той ми съобщи по телефона, бяхме очудени от причината за безпокойството. Но и никога не можехме да предположим, че го викат, за да му връчат заповед за изселване от Шумен за три години. Заповедта гласеше, че „Възпитанието на децата принадлежи на Държавата“ и поради неспазване на чл.20 от закона на Вероизповеданията, Стефан се интернира за 3 години в с. Веселиново и в срок от 3 дена да напусне Шумен. О, Всемогъщи Боже, това беше като гръм от ясно небе! Какво общо имаше Стефан с възпитанието на децата, идващи в църква; какво противодържавно беше извършил и защо до сега нито веднъж не беше предупреден? Изникваха въпрос след въпрос, мъчехме се да открием къде се крие причината зад това жестоко наказание. Написахме възражения до различни инстанции, търсехме помощ и закрила от Комитета по Вероизповеданията; от председателя на СЕПЦ- п-р Иван Зарев; от Министерството по вътрешните работи. Но всичко се свеждаше до решението на местния Окръжен съвет в гр.Шумен. Разбирахме отчаяно, че бяхме жертва на клевети, но не можехме да издирваме, да обвиняваме или да се противопоставяме. Само в сърцата ни се спотаи горчива мъка, която пареше силно. Ние бяхме още младо семейство, с две крехки създания- Ники на 4 1/2 години и Боби на 1 1/2 годинки.Когато търсехме правата си и питахме каква е причината за изселването на Стефан Николов Стефанов, отговорът биваше: „Той си знае.“
Веднъж, при поредната среща с полковник Григоров, той казал на Стефан: „Ти трябва да извадиш църквата от вашата къща. Не е съвместимо в къщата на един инженер да има църква.“ А отговорът на Стефан е бил: „Тя е завещана от моя баща. Когато умираше, баща ми ме помоли: „Сине, пази Църквата!“ Кому пречи. че църквата е в моя дом, при това тя е официално регистрирана на Пирот 17 още от 1948 година?“ Разярен, служителя на Дързавна сигурност изкрещял: „Не 3, не 5, но 10 години ще стоиш интерниран, докато църквата не излезе от вас.“ На това Стефчо смирено отговорил: „Не съм аз факторът, за да се събират вярващите и църквата да расте, но аз не мога да сторя това. Ако някой от вас може да застане на вратата и да спира децата и хората, направете го.“ Но нямаше видима причина те да закрият църквата, а и по-лесно за тях беше да си играят с невинен човек. Само ние си знаем, какво е било, отделени един от друг принудително, децата плачещи сърцераздирателно за своя мил баща. Стефчо започна да вдига високо кръвно; Борко получи нервен стомах и гастрит; аз се изнервих и непрекъснато плачех, без да знаем до кога ще продължи всичко това. Непрекъснато живеехме под страх, че някой ни следи; подслушваха ни по телефона; притесненията пред съседи, колеги и близки. А същевременно хората се чудеха: този примерен човек, толкова внимателен и благ по характер; така добър по душа; трудолюбив и мълчалив, каво толкова зло е направил, та да живее под чужд покрив, далеч от семейство и близки? Три пъти му сменяха местонахождението и накрая, в далечния Диарбекир Каолиново, където в квартирата му настаниха „надзирател“. Въпреки всичко, имаше „тайни посетители“– вярващи, които рискуваха, за да дойдат и да се срещнат със Стефчо, да го насърчат, да му подадат ръка.
Бог не ни остави в тези трудни времена, но психическия тормоз надделяваше. Единственото, което можехме да правим беше да пеем през сълзи, да се молим и да чакаме.
Искиам да допълня с един случай, как децата съпреживяваха всичко. Аз отидох да навестя децата, които бяха временно при моите родители в Стара Загора. Всеки петък имаше молитвено и нощно бдение. Аз се бях ъсамотила в молитва в една малка стаичка, когато ме повикаха в салона. показаха ми Ники и Боби, които ревяха и се молеха сърцераздирателно: „Татко, Исусе, върни татко при нас! Татко, Исусе, върни татко в къщи!“
Не ни се вярваше, но само след седмица се заговори за промяна на закона за интернирванията. И до нас достигна вестта, че Стефчо е свободен . Григирив се заканваше за повече от три години, но общо след две години Стефан беше освободен. Както замина, така и се върна без писмена заповед. Като Пилат си измиха ръцете. А това, че оставиха дълбоки рани в толкова човешки души! Често чувствахме, че бяхме на предела. Но Бог беше в контрол и Той ни правеше силни да издържим.
Нерадостно е било детството на Стефчо- години на лишения, на гонения. Много често ми е споделял, че от преживяното в семейството, като малък се е заричал метач на улиците да стане, но не и пастир. Подигравки от съседите- Комунисти; в училище пресмиване, че баща му е поп. Често като се събудят, по стените на къщата им е имало надписи:“ Смърт на попа!“ Но призванието да си пастир е Божий призив! Всичко това Стефчо изразяваяе в една съвършена проповед:“Песен в нощта“.
Времето на възстановяване минаваше, но и си остави своя отпечатък. Не след дълго коварна болест сполетя Стефан- тумор на хипофизната жлеза. Малко преди симптомите да дойдат, имахме предуореждение“ Приготви се да срещнеш Господа!“ А той само кротко сподели: „Ние всички трябва да сме готови, защото никой не знае, кога ще бъде последния му ден.“.
Възстановителният период след операцията беше бавен, дълъг и с много търпение. Не можех да се примиря, че този силен като скала, умен и красив мъж, сега е толкова безпомощен. Но имах и малка надежда. Един ден, когато се прибрах от работа, Стефчо ме посрещна много развълнуван и ми сподели, че прослушвал касетки с проповеди на райнхард Бонке и по-специално една от тях:“Вземи лъка и стреляй“. Почувствал се е като на небето, толкова му е било хубаво, че паднал на колене, вдигнал ръце нагоре и в молитва започнал да хвали и слави своя Спасител. „Диди“, каза ми той, „ако не беше ти и децата, нищо не ме задържаше в този момент да съм при Исуса. Но зная, че децата са още малки и имат нужда от мен.“ От този момент Стефчо почувства Божествено изцерение и енергия навлезе в тялото му. Само два месеца след операцията, той започна да кара колата и да ходи на работа.
По-късно си припомнях всяка дума и всяко действие. Разбирах, че Бог ме е подготвял за раздяла, която не исках да приема. Когато Бог е казал: „Приготви се да срещнеш Господа“, нищо не можеше да се промени. Седми декември, 1988г. беше последния ден от земния път на Стефан Стефанов. Отиде да се срещне със своя Господ, на когото беше отдал живота си, силата си и цялата любов да Му служи от сърце!
Последни коментари