Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)
Д-р Вениамин Пеев
Историята на валдензите е особено интересна, но също така и дискусионна. Протестантските изследователи на предреформаторската история ги сочат като „предтечи” на Реформацията и отделят значително място на тяхната история и дейност. Самите противници на Лутер отъждествяват неговите възгледи против римокатолицизма като продължение на ученията на валдензите и хуситите.[1] Подобни сравнения обаче трябва да се посрещат с резервираност, защото Лутеровите критици често необосновано прибавят в поредицата на своите „сравнения” и ученията на евионитите, манихейците, монтанистите – с една дума, щом някоя група в църковната история е била заклеймена като „еретическа”, то тя според тях е предтеча на лутеранството. Има и такива протестантски общности от по-новата история, които свързват историята на своите деноминации директно с валдензите.[2] Това отчасти е вярно. Обективната историческа и богословска истина обаче е, че валдензите представляват един от масовите опити на вярващи в недрата на Римокатолицизма да проведат реформи „отдолу”. Валдензите са типичен пример на католически представители, които не са имали намерение да скъсат с официалната Църква, но се стремели да опростят християнската вяра в своя личен живот. Няма данни да са имали за цел да реформират цялата Църква. Както ще видим, за своите инициативи, включващи концепцията за неритуално и нелитургично християнство, валдензите търсят одобрението на висшия клир и папската институция. От друга страна, валдензите не бива да се смесват по никакъв начин с дуалистични движения като богомили, катари и албигойци.[3] Твърде необосновано е последните да се определят като директни „предтечи” на германската или швейцарската Реформация. Това, че те са се опълчвали срещу статуквото на Средновековната Църква по някакъв начин, не ги прави „протестанти” в смисъла, който влагат идеолози на протестантизма като Лутер, Меланхтон, Цвингли, Калвин и техните съратници. Едва след Реформацията в Германия и Швейцария някои групи валдензи преминават към протестантизма и протестантските историци прибързано започват да ги определят като нейни „предвестници”. Различни групи валдензи обаче продължават да съществуват изолирано в недрата на Алпите през следващите векове.[4] През последните десетилетия има сериозни протестантски историци, които поддържат тезата за валдензите като католически реформатори „отвътре”, но които са останали верни на Църквата.[5] Тази теза поддържаме и ние тук.
Поява на валдензите в Западна Европа
За етимологията на названието валдензи[6] има различни предположения. Най-популярното е, че движението трябва да се свърже с името на лионския търговец Пиер Валдес[7] (поч. ок. 1216 г.), който бил изобличен за начина си на живот от новозаветния случай с богатия младеж, на когото Исус препоръчва: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и дай на сиромасите; и ще имаш съкровище на небесата; дойди и ме следвай” (Мат. 19:21). За разлика от евангелския герой Пиер Валдес се разделил с богатството си и не само раздал част от него на бедняци по примера и на св. Франциск Асизки (ок. 1182-1226), но изразходвал остатъка от него за успеха на своята благовестителска мисия. Той станал пътуващ проповедник, който бързо събрал около себе си верни последователи. Привличането на съмишленици вероятно се дължало на обстоятелството, че през Средновековието бедността била масово явление и мнозина възприемали Христос и Неговите ученици като бедни хора, които не говорели ласкаво за богатството и богатите. Смята се, че Пиер Валдес умрял в Бохемия през 1216-17 г.[8] Така за начало на движението, организирано от Пиер Валдес, се смята времето ок. 1170 г., като данните са предоставени от монаха Ричард.[9] Валдензите са известни в историческите източници още като: „лионците”, „бедняците от Лион”, „бедняците от Ломбардия” и др. обозначения.
Посланието, разпространявано от валдензите от ХІІ в., не било в драстично противоречие с популярната форма на християнското богословие. Затова и отначало те били толерирани от църковните власти. Проблемът с тяхното проповядване впоследствие бил, че техните мисионери трябвало да имат разрешение от местния епископ, защото нито един от тях не бил ръкоположен и оторизиран свещеник. От гледна точка на каноническите правила, действащи в онази епоха, тази пречка била оправдана. Проповедите трябвало да бъдат произнасяни само в църковна сграда и по времето на месата, а не на улицата, което се смятало за тяхното профаниране. Първото отхвърляне на валдензите от страна на клира се случило в града на Пиер Валдес – Лион. Други епископи във Франция и Италия също се противопоставили на цивилните проповедници под претекста, че като некомпетентни духовни учители те разпространяват небогословски и еретически възгледи. Проповедниците на валдензите обаче не се подчинили на опитите на местния клир да бъдат ограничени и решили да потърсят по-висша инстанция за решаване на проблема.
Разривът на валдензите с папската курия
През 1179 г. Пиер Валдес изпратил петиция до папа Александър ІІІ (поч. 1181 г.), който бил известен каноник и богослов, бивш професор в Болонския университет. Този папа имал голям международен авторитет и намесвайки се в политическия сблъсък между архиепископ Томас Бекет и крал Хенри ІІ, наложил на последния покаяние за убийството на архиепископа. Тези детайли показват, че Александър ІІІ бил принципен и строг понтифекс. Той решил да провери основателността на искането на валдензите преди да излезе с окончателно решение. Папата подложил на изпит богословието на една група представители на валдензите пред жури от догматисти и каноници по време на свикания от него ІІІ Латерански събор (1179 г.). Делегацията на цивилните проповедници представила един свитък, в който имало преводи на старозаветни и новозаветни книги и коментари на Псалмите на стария провансалски език. Заседателите обаче не обърнали внимание на това постижение на валдензите. Сведения как е протекъл богословският изпит имаме от хрониката на самия изпитващ, английския богослов Уолтър Мейпс. Той им задал пред комисията на събора четири въпроса. Най-напред ги запитал дали „вярват в” Бог Отец, Бог Син и Бог Св. Дух като Триединен Бог. Те отговорили утвърдително, с което удостоверили, че приемат решенията на Вселенските събори. Тук обаче Мейпс им заложил коварен капан и ги запитал дали „вярват в майката на Христос”. По инерция, в стремежа си да се представят като добри католици, валдензите отговорили пак утвърдително. Това било сериозна богословска грешка, защото според схоластическото разбиране изповедта „вярвам в” се отнасяла само за Лицата на Св. Троица. Членовете на комисията избухнали в смях и валдензите „се оттеглили, покрити с позор”.[10] По тази причина, проваляйки се богословски на този събор, те сами предизвикали папската забрана да проповядват публично.
Възможно е лошото представяне на водачите на валдензите да е бил мотивът Третият Латерански събор да вземе решението към всяка катедрала да се открие духовно училище за свещеници. Така или иначе, оттук насетне започнали мъките за пътуващите проповедници, защото били обявявани за невежи еретици. През 1182 г. Лионският архиепископ ги изгонва от своя диоцез. Започват жестоки гонения във Франция и Италия, които продължават до периода на Реформацията през ХVІ в. През 1184 г. синод от епископи във Верона анатемосват валдензите като еретици с последвала екскомуникация от Римокатолицизма. Едни от валдензите предпочели да се върнат в лоното на традиционната Църква, но други продължили своето развитие и постепенно се създали разклонения в Швейцария и Германия и на други места в Западна Европа. През 1534 г., когато градусът на враждебността между Рим и водачите на реформаторското движение е твърде висок, валдензите понасят кървав погром във Франция. В Париж и други големи градове се разпространяват плакати с оскърбителни текстове за католическата меса.[11] Някои от тях дори попаднали в покоите на френския крал Франсоа І, което предизвикало гнева на владетеля. Той решава да накаже сурово валдензите и ок. 3000 от тях в Прованс били избити. Гоненията на валдензите ги принуждават да се оттеглят в долините на Алпите. И днес съществуват валдензи не само там, но и във Франция и Италия.
Както повечето нетрадиционни църковни движения през Средновековието, които били разочаровани от враждебното отношение на официалната Църква, валдензите се опитвали да прокарат директен мост между своята идеология и апостолския период. Те се обявяват за духовни наследници на новозаветните учения, дори някои смятали, че „отстъплението на Църквата” започнало на Запад с управлението на папа Силвестър І (ІV в.), който бил „упълномощен” от имп. Константин Велики да управлява Църквата с мирска власт.[12] Английският монах Мейпс описва валдензите като „прости и неучени”, но тази характеристика не отговаря напълно на истината. За превода на текстовете от Стария и Новия Завет Пиер Валдес заплатил на двама свещеници от Лион, които ги превели от латински на провансалски език.[13] Следователно сред валдензите е имало грамотни хора и интерес към автентичността на Св. Писание. Освен това един от близките съратници на Валдес, Дюран, бил богословски образован човек и взел дейно участие в опитите за легитимиране на валдензите пред папската курия.[14]
Най-характерната особеност в идеологията на валдензите е силният наблег върху духовната стойност на простия начин на живот чрез придържане към строги нравствени принципи. Любимата част от Новия Завет била Проповедта на планината (Мат. 5-7 гл.) поради нравствените принципи, представени в нея от Христос. Пиер Валдес и неговите последователи тълкували буквалистично новозаветните текстове и не познавали, както видяхме, тънкостите на схоластическите жонгльорства. Според валдензите след конфронтацията с папската курия Римокатолическата Църква се лишила от правото си да бъде смятана за истинската Църква поради своя разкош, институционализъм и компромиси със светската власт и морал, поради което практикуваните от нея св. тайнства са изгубили валидност. Затова дори в своите среди валдензите правели разграничение между „съвършените” – онези, които се обричали на пълна бедност, и „последователите на Христос”, които все още имали някакво материално имущество.[15] Що се отнася до тайнствата, признавали св. Кръщение и св. Евхаристия с хляб и вино, като приемали и двата елемента. В разбирането си за смисъла на двата елемента на Господната трапеза валдензите прилагали символичния метод на тълкуване: хлябът и виното били „знаци” за Христовата жертва на кръста.[16] Това разбиране на техните пионери ги приближава до Цвингли, но ги отдалечава от Лутер. В началото движението се придържало към педобаптизма, въпреки че няма данни да са свързвали спасението с кръщението. В по-късна епоха валдензите отхвърлят напълно култа към св. Дева и светиите, както и молитвите за мъртвите и вярата в чистилището, несъмнено под влиянието на реформаторското движение. Но повече от всичко техният живот и проповед се възпламенявали от живата вяра в Бога, за която били готови и на смърт. Те намирали основание в Христовите думи: „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва” (Лук. 9:23).
В реформаторската епоха много от групите на валдензите възприемат идеите на Лутер, Цвингли и Калвин като близки до своите и даващи адекватен израз на свидетелството, за което са страдали в продължение на няколко поколения. Известно е, че съмишленикът на Калвин Гийом Фарел (1489-1565) установява връзка с някои валдензи в швейцарските Алпи.[17] Повечето валдензи се сливат с германските и швейцарските реформаторски течения, но има и такива, които преминават към анабаптистите. Валдензите остават в историята като най-старото средновековно проевангелски настроено движение, което стои близко до протестантизма, но немалко групи запазват своята идентичност и до днес. Следователно не може да се твърди, както смятали противниците на Лутер, че неговото учение било повлияно от валдензите. Историческата истина е, че повечето валдензи са повлияни от реформаторските възгледи, формирани през ХVІ в.
[1] Merle d’Aubigné, J. H. History of the Reformation of the Sixteenth Century. Vol. I. Rapidan VA: Hartland Publications, 2006. 62; Brecht, M. Martin Luther in 3 vols. Vol. II: Shaping and Defining the Reformation (1521-1532). Transl. by J. L. Schaaf. Minneapolis: Fortress Press, 1994. 9, 35; Chadwick, O. The Pelican History of the Church. Vol. III: The Reformation. Penguin Books, 1972. 369; Dickens, A. G. Reformation and Society in Sixteenth-century Europe. London: Thames & Hudson, 1966. 12, 16 f.; Obereman, H. Forerunners of the Reformation. London: Lutterworth Press, 1966. 27; Jones, R. T. The Great Reformation: From Wyclif to Knox – Two Century that Changed the Course of History. Leicester: IVP, 1985. 19, 207 f.
[2] Така например основателката на адвентизма Елън Уайт (Елена Вайт) се позовава на валдензите като вярващи, „които съблюдавали съботата на четвъртата заповед” (Уайт, Е. Великата борба. С., „Нов живот”, б.д. 43-52). Към пионерската роля на валдензите се отнасят и други протестантски деноминации като баптисти, презвитериани и др. Връзката обаче е догматическа, не историческа.
[3] Broadbent, E. The Pilgrim Church. Marshall Pickering, 1989. 65, 88.
[4] Вж. Jones, R. T., op. cit. 148.
[5] Вж. особено McGoldrick, J. Baptist Successionism: A Crucial Question in Baptist History (Lanham, MD: The American Theological Library Association & The Seacrow Press, 1994) www.biblicalcatholic.com/apologetics/num3.htm pp. 3-11. 15.03.2016.
[6] Една от интересните хипотези е свързана с френските долини, където валдензите били най-разпространени (фр. Vaudes), откъдето произлиза и френското название „обитатели на долините” www.thereformation.info/waldensians.htm . 15.03.2016. Това обяснение, характерно за по-ранни историци (ХVІІ и ХІХ в.), посочва като начало на движението времето преди Пиер Валдес.
[7] Името му се среща в ранните документи като: Valdes, Valdesius, Valdensius, Valdo.
[8] Вж. Tourn, G. The Waldensians: The First 800 Years (1174-1974). Torino: Glaudiana Editrice, 1980. 5 ff. Тази история на валдензите често се използва като сигурен вторичен източник, защото авторът цитира автентични средновековни документи.
[9] Richard of Cluny. Rerum Italicarum Scriptores, III, p. 447 et seq. (Melia, P. The Origin, Persecutions and Doctrines of the Waldenses. NY: AMS Press, 1978; repr. of 1870 ed. 1-3.
[10] Mapes, W. De Nugis Curialium (Tourn, G., op. cit. 14). Хрониката на Мейпс се съхранява в ръкопис в Бодлиевата библиотека в Оксфорд под № 851.
[11] Dickens, A. G. op. cit. 98 f.
[12] Тъй като има много малко исторически данни за понтификата на Силвестър І, той е изпълнен с легенди, една от които е получената власт в апокрифа „Константинов дар”, който не е автентичен .
[13] Вж. Melia, P., op. cit. 9-14.
[14] Дюран се върнал в римокатолическата църква през 1207 г., но видимо неговите възгледи на валденз се запазили донякъде и след това, защото има сведения, че издействал от папа Инокентий ІІІ създаването на орден на Католическите бедняци, който просъществувал половин век и през 1254 се слял с августинците.
[15] Broadbent, E. H., op. cit. 99 f.
[16] Dickens, A. G., op. cit. 16.
[17] Jones, R. T., op. cit. 123.
Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.
Очаквайте в поредицата:
3.Богословието и социалните възгледи на Джон Уиклиф
4.Учението на Ян Хус за Христовата църква
5.Предпоставки за реформаторското движение в Германия
6.Мартин Лутер преди 1517 г.
7.Мартин Лутер като библеист
8.Мартин Лутер и Томас Мюнцер
9.Мартин Лутер и анабаптистката есхатология
10.Филип Меланхтон като теолог
11.”Аугсбургската изповед на вярата”
12.Лутеровият характер
13.Историческата оценка на реформаторските движения в България
Последни коментари