Българското Евангелско Дружество и Възраждането

Зорница, Г. 45, бр. 25 (сряда, 24.VI.1925), с. 1 -2.

Владимир Тодоров

Епохата на Ренесанса в Италия и Франция през XV и XVI век се ознаменува с постепенното отърсване на литературата, философията и главно изкуствата от реакционното влияние на средновековната църковна схоластика и на пакостния клерикален дух и с обръщане поглед към гръцкия и латинския класицизъм на древността. Възраждането в тия две страни е дълго и неговия процес много муден, въпреки гениалното творчество и големите усилия на тогавашните велики умове. Ако такъв е бил процесът на Ренесанса в Италия и Франция, не ще съмнение, че у нас, гдето и условията и факторите са били, и продължават да са още съвсем други, процесът ще бъде още по-муден.

Потиснат в продължение на векове под политическото иго на турците и духовния гнет на фанариотите, българският народ тънеше в мрака на забвението. Православното фанариотство обезличи и подхвърли народността ни на всеобщо презрение. Нашата писменост, нашият език стана жертва на фанариотската елинизаторска мания. Мнозина от нашите сънародници, като княз Богориди от Котел и доктор Никола Савов (Пиколо) от гр. Търново, прочут елинист с гениална ерудиция, за когото Egger и д-р Mussy казват, че „е бил гордостта на културна Франция“ (Заб. Реч надгробна, 1860 г.), са представени и познати като гърци!

Такова е било положението преди 50-60 години. Някои от днешните ни историци и учени, когато третират въпроса за Възраждането, ни посочват появата, в народния небосклон на Кирил Пейчинович и Кърчовски.

Но какво ново те са влели в българската душа? Ние чухме техните разказа за дамаскини (Заб. „Митарства“, 1817 г., „Огледало“, 1816 г.) и техните средновековни приказки, как „камък паднал от небето“. С туй може ли да се говори за някакво възраждане, за някакъв ренесанс? Обърнаха ли те народното ни внимание от фанариотската църковна схоластика към старото ни държавно величие, към „българския класицизъм“?

Друг е въпросът с Хилендарският отшелник – отец Паисий. Той говори и пише, но не вече за дамаскини и фанариотски църковни измислици, а за нещо съвсем друго – за род и родина. Ако в Италия Ренесансът можеше да се подхранва и разпространява от неразривна върволица просветени умове и гении, у нас, за жалост, нямаше нито един за такава работа. Зовът на Паисий като нощна мълния проблесна за миг и угасна за дълго в четритях стени на неговата килия. Проповедта на Светогорския пророк би пробудила бързо проспалата народна съвест, ако имаше кой да я подеме и разтръби всред народа. Едва след 110 години нашият историк и общественик Марин Дринов запозна народа ни със съдържанието на Паисиевата история!

След премахването на еничарството и на ленното управление (спахийството) от султан Махмуд II, с публикуването на Танзимата (1839), нашият народ тепърва се посъвзе, организира своето еснафско съсловие и подобри своето материално и социално положение. Танзиматът, следователно, е първият могъщ реален фактор за нашето Възраждане. Вторият такъв е увенчаването на Църковната борба с фермана от 10.11.1870 г., който създаде Екзархийският институт, и третият – народополезната книжовна и културна дейност на българските протестанти.

Много по-рано от основаването на Българската Екзархия нашите протестанти, движими от възвишени пориви и просветен патриотизъм, отиваха, като трубадури, от град на град и от село на село, да пеят песни и проповядват Евангелието на хубав български език. Те, вместо мътната църковна ринофония, запяваха български духовни песни. Те първи превеждат и поднасят почти даром на нашия народ Свещеното Писание – могъщо средство за популяризиране и разпространяване на българския език. Ред книги и брошурки се раздават по градове и села.

Професор Балан-Тодоров в своя Книгопис отбелязва, че от 1841 до 1877 г. от напечатаните духовни книги половината са издания на евангелистите.

В Смирна, бащата на българския периодически печат – протестантствующият Фотинов – издава „Любословие“ с помощта на мисионерите.

Из България, Македония и Тракия отворят се български молитвени домове, откриват се читалища за народа и се строят прогимназии и гимназии за българските деца.

А кой не е чел и не е видял ветерана на нашата преса – „Зорница“?

Цялата тази народополезна книжовна и културна дейност на нашите протестанти е много допринесла за пробуждането на народното ни съзнание от вековна летаргия и всаждане на Божествени чувства към Бога и народа. Най- после в 1875 г. нашите протестанти образуват българското евангелско благотворително дружество, което след Танзимата и Българската екзархия е величественият паметник на народна пробуда и духовна обнова.

Днес „Зорница“ празнува 50 годишнината на това Дружество. 50 години! Това е една епоха. Това е същевременно и едно доказателство, че този благотворен фактор на нашето Възраждане е едно живо тяло със здрав и кален организъм. Затова той може да крепне, въпреки гоненията на първите години и да порасте, въпреки разкола и днешната духовна власт.

Слава и чест на първите ратници на евангелската мисъл у нас!

Слава и чест на самоотвержените пионери и скромни строители на Българското Евангелско Дружество. За него те са се жертвували, те са страдали, само и само за да се устоим ние днес с 50 годишния му юбилей.

В този тържествен момент нека почувствуваме голямата си отговорност пред паметта на тия светци и пред майка България. С устремен поглед напред и благоговение към миналото, нека се стреснем и опомним, нека се възобновим, за да станем достойни приемници на техния свещен завет.

Нека се обединим. Нека стегнем редовете си за борба. Борба против злото, което гнети днес българската колективна душа.- Борба за възвишен и народополезен живот, борба за духовна обнова и свобода.