Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)
Д-р Вениамин Пеев
Аугсбургската изповед на вярата (1530 г.), която е последният мащабен опит през ХVІ в. за помирение между двете църковни партии, има драматична история.[1] Западна Европа е изправена пред едно от най-страшните нашествия след хуните през V век – придвижването на османските турци на запад, които през мес. септември 1529 г. спират пред стените на Виена. Могъщият султан Сюлейман Великолепни (1494-1566)[2] е наясно с разделянето и враждите между европейските страни и се вклинява точно там, където зее пролуката, предизвикана от религиозно-политическите спорове.[3] Самочувствието на отоманските турци се подхранва от завоевателните им успехи на Балканите и в Средна Европа. След като прегазват Унгария, нашествениците се заклеват „в брадата на Пророка”, че много скоро молитвите и призивите на мюезините ще се чуят от кулата на „Св. Стефан” в центъра на Виена, както се чуват в цариградската „Св. София”. За щастие на християните в Западна Европа тези мераци не се изпълняват и османските турци са отблъснати на юг, претърпявайки тежки загуби с повече от 80 000 убити войници.[4]
Император Карл V е разтревожен поради поляризирането на настроенията в свещената Римска империя в този драматичен момент и търси начини за помирение между враждуващите страни, което да бъде постигнато с най-малки сътресения. Свиканият през 1530 г. Райхстаг в Аугсбург има огромно значение за формиране лутеранската доктрина като официално установена за населението в няколко германски княжества. Филип Меланхтон прави следното важно обобщение за Аугсбургска изповед на вярата: „Това е почти сумата на нашето учение. Може да се види, че нищо в нея не противоречи на Писанието или учението на Католическата църква или Римската църква, както е позната от древните писатели. Следователно за нас съдят недправедливо, ако ни смятат за еретици. Нашите несъгласия са за някои злоупотреби, които са се вмъкнали в Църквата неоправдано”.[5] Както показват последвалите събития обаче, римокатолическите представители не споделят такова мнение.
Райхстагът в Аугсбург
Карл V обявява свикването на райстага в Аугсбург още през януари 1530 г. с начална дата 8-и април, но процедурата по откриването му се проточва.[6] Императорът пристига чак на 15-и юни, близо месец и половина след делегацията на реформаторите. Карл V иска да организира мощен всеевропейски отпор срещу войските на Сюлейман І, които са прегазили Сърбия и Австро-Унгария и се готвят за нова обсада на Виена. Това може да стане само ако двата лагера – на римокатолици и протестанти – се помирят в острите си религиозни спорове. Императорът добре разбира, че компромиси от двете страни едва ли са възможни, затова още преди започването на сесиите се пускат в действие всякакви интриги и задкулисни игри. Лутер не е желан делегат на този форум, защото над него все още тегне присъдата от райхстага във Вормс, пък и неговото присъствие не би допринесло за очакваното „помирение”. Витенбергският реформатор, който е принуден да остане в крепостта Кобург, напълно одобрява текста на Аугсбургската изповед на вярата[7], което подсказва, че той стои в основата на неговата подготовка.[8] Императорът дава вид на неутрален арбитър, но е склонен да възприеме като законни предпоставки за предстоящите сесии на Райхстага в Аугсбург взетите решения във Вормс, което му се внушава от католическите представители. Знаейки това, протестантските реформатори се мъчат да спечелят благоволението му, като дипломатично го ласкаят за неговата политическа мъдрост и добродетели. Особено Меланхтон се отличава в своите щедри ласкателства към Карл V.[9] Дори лутераните открито се дистанцират от швейцарските и страсбургските си колеги, които, разбира се, в никакъв случай не са техни врагове. Но и тези добре пресметнати ходове на протестантите не допринасят кой знае колко голяма полза за реформаторската кауза.
Делегацията на реформаторите, водена от саксонския курфюрст Йохан и ок. 70 благородници с техните ескорти, включва на-близките съратници на Лутер, който остава в Кобург: Филип Меланхтон, Юстус Йонас, Георг Спалатин и Йохан Шнайдер (Агрикола).[10] Те се явяват на 2.V.1530 г. в Аугсбург с вече готов вариант[11], съдържащ всички основни доктринални положения, които вече са разработвани в много от публикациите на Лутер и Меланхтон. Старателно обаче са избегнати някои конфликтни постановки, изрази и квалификации на противната страна, които биха могли да разпалят, а не да потушат буйния огън на враждите. Меланхтон провежда няколко делови срещи със секретаря на императора Алфонсо де Валдес, който също настоява за смекчаване на тона и сбитост на съдържанието.[12] Но още преди официалното откриване на райхстага на 20.VІ.1530 г. става ясно, че в сесиите ще участват представители на два напълно противоположни лагера. Тон за различието дава самият император. Веднага след пристигането си той се включва в помпозния средновековен празник Corpus Christi, който се характеризира с шествие извън църковната сграда. Императорът разпорежда протестантските принцове да се включат в шествието, но получава мълчалив отказ, който е една смела проява от тяхна страна.[13] На реформаторите и техните съмишленици е било ясно, че тази демонстрация от позицията на политическата сила представлявала предизвикателно хвърлена ръкавица към тях. Въпреки забраната на Карл V протестантите да не провеждат своите богослужения с проповеди на публично място, те организират такива в частни домове, където разкриват доктриналните си позиции.[14] Реформаторите имат пълната подкрепа на протестантски настроените благородници, което е безспорен плюс за тяхната кауза. Бранденбургският маркграф Георг заявява пред императора, че е готов да загуби главата си, но не и да се откаже от Бога.[15] А саксонският курфюрст Йохан се противопоставя на искането на Карл V документът на протестантите да бъде четен пред Райхстага само на латински език: „Ние сме на германска земя и аз се надявам, че Ваше Величество ще разреши германския език”.[16] В случая сякаш е постигнато компромисно решение на проблема, но моралната победа е на страната на протестантите.
Едно от най-знаменателните събития в цялата история на Реформацията в Германия през ХVІ в. – представянето на Аугсбургската изповед на вярата – се осъществява на 25.VІ.1530 г. в параклиса на аугсбургския епископски дворец.[17] Текстът се чете в продължение на 2 часа на глас от вице-канцлера на Саксония, д-р Кристиян Байер, в присъствието на 200 делегати. Императорът също присъства, но тъй като не знае местното наречие, отказва да слуша и най-безцеремонно заспива. Римокатолическите прелати и теолози обаче слушат внимателно и за мнозина от тях дипломатичният стил на Меланхтон е изненадващ. Прозорците на параклиса са отворени и отвън огромна тълпа слуша четенето на немския текст със затаен дъх, като някои си водят записки. Очакванията за остра полемичност не се оправдават. Дори благородници от противния на протестантите лагер като херцог Вилхелм са впечатлени и не позволяват излишни дебати. Д-р Грегор Брюк, който е автор на Предговора и Епилога на Изповедта, връчва на императора два варианта на латински и немски език, с което е подчертано зачитането на върховната светска власт.[18] В обръщението си към младия император д-р Брюк казва, че тази Изповед „ще надделее дори над портите на ада с благодатта и помощта Божия”. Протестантските представители показват високото си чувство на отговорност към документа. Той е подписан от седем от най-влиятелните принцове в Германия: саксонския курфюрст Йохан, ландграф Филип Хесе, бранденбургския ландграф Георг, люнебургския херцог Ернст, саксонския херцог Йохан Фридрих, брауншвайг-люнебургския херцог Франц и принц Волфганг Анхалтски.[19] Подписват също така и двамата градоначалници на свободните градове Нюрнберг и Ройтлинген.
Католическите представители в крайна сметка се противопоставят на чутото, отричайки документа. На 27-и юни група теолози[20] и римският легат решават да съставят официално Опровержение, прочетено на 3 август пред Райхстага. Смятайки, че са разгромили противниците си, католиците настояват те да се откажат от своята Вероизповед. На свой ред Меланхтон съставя Защита на Аугсбургската изповед на вярата, която е предоставена на Карл V на 22-и септември, който обаче отказва да я приеме. Все пак императорът проумява през годините на конфронтацията, че ако два часовника показват различно време, то „абсурдно е човек да се мъчи да накара двама мъже да мислят еднакво по религиозните въпроси”.[21] Проблемите в религиозната сфера не могат да се решават от позицията на силата, защото рано или късно това, което е потискано и смазано, след време отново ще излезе на повърхността на историята. Лутер е убеден, че събитията в Аугсбург, колкото и неблагоприятни да изглеждат за реформаторите, се ръководят от Божия промисъл. Това схващане му дава сила да насърчава както своите колеги богослови, така и курфюрста Йохан. Надеждите на протестантите за окончателното им признание на Райхстага в Аугсбург обаче не се оправдават. Това важи и за цвинглианите, които връчват свой документ от името на швейцарските реформатори (8.VІІ.1530). Буцер и Капито напразно търсят положителен отклик у императора с документ от името на гражданите в Страсбург, Меминген, Линдау и Констанц. Те са посрещнати с хладна незаинтересованост.
Съдържанието на „Аугсбургската изповед на вярата”
Интересна е историята на двата текста на Аугсбургската изповед на вярата.[22] Оригиналният германски вариант е предаден, заедно с други документи, на Тридентския събор (1545-8), след което следите му се губят. Същата е съдбата и на латинското копие, написано от Меланхтон, което изчезва от брюкселските архиви при управлението на третия херцог Алба[23] в Нидерландия (1567-73). Още по времето на Райхстага в Аугсбург обаче се публикуват печатни варианти на Изповедта по различни записки, така че текстът не е окончателно изгубен. Днес той се е съхранява на много от западноевропейските езици.[24] Текстът е анализиран подробно от протестантски и римокатолически автори.
Въпреки апологетичното намерение на автора на Аугсбургската изповед на вярата, в окончателния си вариант документът е написан дипломатично. Това обстоятелство се отчита както от самия Лутер, така и противниците на лутераните. Посочено е, че целта е да се покаже какво учат и проповядват публично протестантите[25]. Не са ретуширани такива конфликтни положения като принципът sola scriptura, оправданието чрез вяра и други подобни. Премълчани са силно проблематичните концепции на католиците за върховенството на папата по въпросите за вярата и религиозната практика, чистилището[26], индулгенциите. Освен изненадата на католическата партия, едно от най-важните постижения на този документ е скрепяване на връзките между различните фракции сред самите лутерани, които също одобряват миролюбивия му дух.
В Предговора и Епилога, съставени от д-р Грегор Брюк, са изложени поводът, целите и искреното желание за помирение в Аугсбургската изповед на вярата. В Предговора[27] е подчертано, че документът е подготвен според заповедта на императора Карл V да бъде свикан Райхстаг в Аугсбург, на която откликват с покорство курфюрстите и принцовете, които са го подписали.[28] Подчертано е намерението на богослови, политически фигури и протестантски общности, които подкрепят съдържанието на Изповедта, да се потърсят пътища за единение между противопоставящите се партии. Подписалите документа протестантски политици декларират, че са готови „да отстраним всичко, което може би не е било правилно интерпретирано или разглеждано от всяка една от двете страни, за да можем всички ние да прегърнем и се придържаме към една единствена истинна религия и да живеем заедно в единство и в едно общение и Църква, тъй като всички ние сме войници на един и същ Христос”.[29] Двете партии имат общ политически враг в момента – турците, които са определени като „традиционния наш враг и на християнската религия”, срещу когото всички трябва заедно да се противопоставят. В Предговора е отделено значително място на необходимостта от Общ събор на Западната Църква, като се напомня на императора с почтителност, че той също е дал такава инструкция на първия Райхстаг в Шпайер (1526 г.).[30] Негово Величество е помолен да съдейства лично пред папата това да стане възможно. За съжаление, надеждите на протестантите са напразни, както ще покажат последвалите действия на Карл V и техните противници от католическия лагер.
Съдържанието на Аугсбургската изповед на вярата представя следните 28 теологични и практически теми: (1) за Бога; (2) за първичния грях; (3) за Божия Син; (4) за Оправданието; (5) за Службата на свещенството; (6) за Новото покорство; (7) за Църквата; (8) за Това, какво е Църквата; (9) за Кръщението; (10) за Господната вечеря; (11) за Изповедта; (12) за Покаянието; (13) за Употребата на тайнствата; (14) за Порядъка в Църквата; (15) за Църковните церемонии; (16) за Гражданското управление; (17) за Христовото пришествие за съд; (18) за Свободната воля; (19) за Причината за греха; (20) за Добрите дела; (21) за Поклонението на светиите; (22) за Двата вида в тайнствата; (23) за Брака на свещениците; (24) за Месата; (25) за Изповедта; (26) за Различието на храните; (27) за Монашеските клетви; (28) за Църковната власт. Всички тези фундаментални теми, които изразяват протестантските становища в църковната и гражданската сфера, са разделени в Аугсбургската изповед на вярата в два главни раздела: теоретично-богословски и практичен, като първият обхваща 3/4 от темите, а вторият – 1/4. С това може да се обясни, например, повторението на темата за „Изповедта” в клаузи (11) и (25). При първия случай само е посочено, че „не е необходимо да се изброяват всички простъпки и грехове, тъй като това е невъзможно (Пс. 19:12: „Кой съзнава своите прегрешения?”[31])”. При втория случай е подчертано, че „обичаят” на изповедта е запазен в практиката на протестантите, но е посочено, че не „гласът или словото на човека” постигат опрощението, а „Словото Божие”, т.е. Св. Писание гарантира това.
Апологетичността на Аугсбургската изповед на вярата е видима при онези случаи, които се противопоставят, макар и деликатно, на римокатолически и други протестантски възгледи (цвинглиани, анабаптисти и радикални германски реформатори).[32] Възраженията срещу Римокатолицизма са видими в клаузите, отнасящи се за: (4) Оправданието (чрез вяра); (5) Евангелското служение; (6) Новото покорство; (7, 8) същността на Църквата; (12) Покаянието; (14) Ръкополагането на свещеници; (15) Църковните церемонии; (16) Гражданското управление; (20) Добрите дела; (21) Христовото посредничество. По този начин Лутер и Меланхтон показват, че дипломатичността и готовността за единение не означават компромис с принципите на Св. Писание, от които традиционната Църква видимо се е отдалечила. По седем теми реформаторите остават напреклонни: (22) отказът на двата елемента на св. Евхаристия за миряните; (23) целибатът на свещениците; (24) жертвата на месата; (25) задължителната тайна изповед; (26) церемониалните празници и пости; (27) монашеските клетви; (28) светската власт на епископите.
Не по-малко са случаите на имплицитно или явно несъгласие и с постановките на швейцарските и някои германски реформаторски групи. Това е особено осезаемо в клаузите за: (9, 10, 13) Тайнствата; (11) Изповедта и Опрощението; (17) есхатологичния проблем за Хилядагодишното царство. Най-конфликтната точка с цвинглианите е (10) за Господната трапеза, която откровено изразява несъгласие с тезата на Цвингли за „символичност”. Тук Лутер стои много по-близо до Римокатолицизма: „Учи се сред нас, че истинските тяло и кръв Христови наистина присъстват във вечерята на нашия Господ под формата на хляб и вино и там се разпределят и приемат. Следователно, противната доктрина се отхвърля”.[33] Твърде неодобрително е и отношението към анабаптистите, с които лутераните се различават по въпросите за: (9) Кръщението на малки деца и въпроса за спасението на некръстените; (16) Гражданското управление; (17) Хилядагодишното царство и други есхатологични теми. Тук в латинския текст трикратно се повтаря глаголът damnamus („осъждаме” или „анатемосваме”)[34]. Лутераните категорично подчертават нежеланието си да бъдат обърквани или смесвани с други реформаторски представителства, както прави това д-р Йохан Ек.
Райхстагът в Аугсбург отново показва, че приказките за „помирение” и търсене пътища към „единение” от страна на императора и католическите теолози и прелати са били само една формалност, лишена от смисъл и перспектива. На 5-и юли Карл V разпорежда папските богослови да отговорят на реформаторската Изповед и д-р Йохан Ек, д-р Йохан Фабер, д-р Конрад Вимпина и д-р Йохан Кохлеус представят на императора на 3.VІІІ.1530 г. Католическото опровержение. Първата чернова е с огромен обем – цели 280 страници. По този повод протестантският богослов Йохан Бренц (1499-1570) от Вюртемберг отбелязва саркастично в писмо до Миконий: „Те [т.е. римокатолиците – б.м.] казват, че подготвят цяла каруца с коментари за нашата Изповед. Ек най-вече, онзи добряк, е техният главатар. Останалите са двайсет и трима. Би могло да се каже, че има Илиада на софистите”.[35] Императорът приема само 12 страници от целия обем. Опровержението също претърпява няколко редакции, защото първоначалният тон е нападателен и рязък и постепенно се намира по-допустим вариант. Направен е и превод на немски език, който е прочетен гласно от секретаря на Карл V Александър Швайс в същия параклис, където д-р Байер е чел протестантската Изповед на 25-и юни. Императорът открито подкрепя съдържанието на Опровержението, с което разкрива истинското си лице на пристрастен арбитър. Той заслужено бива укорен задочно от Лутер, който заявява, че Карл V няма никакво право, дадено му от Св. Писание, да се намесва по въпросите на библейската вяра.[36] Католическото Опровержение не съдържа нито една оригинална и конструктивна идея. Целта е да се сложи кръст на реформаторската Изповед, като се посочат „всички нейни грешки”, за да бъде дискредитиран целият документ.
[1] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, Inc., 1997. 385 ff.; Richard, J. W. Philip Melanchthon: The Protestant Preceptor of Germany (1497-1560). NY & London: The Knickerbocker Press, 1898. 190 ff. Brecht, M. Martin Luther: Shaping and Defining the Reformation 1521-1532. Transl. by L. L. Schaaf. Philadelphia: Fortress Press, 1990. 369 ff.
[2] Сюлейман е единственият син на султан Селим І. Той заема престола през 1520 г.
[3] Spitz, L. W. The Protestant Reformation 1517-1559. NY: Harper & Row Publ., 1987. 326-34.
[4] Schaff, Ph., op. cit. 385.
[5] Chadwick, O. The Pelican History of the Church. Vol. 3: The Reformation. London: Penguin Books, 1972. 65 f.
[6] Schaff, Ph., op. cit. 385; вж. idem, The Creeds of Christendom, with a History and Critical notes in 3 vols. Vol. 1: The History of Creeds. Vol. I. NY, 1876. 246-62; Brecht, M., op. cit. 369.
[7] В писмо до саксонския курфюрст Лутер (15.05.1530) изказва пълната си подкрепа за написания от Меланхтон текст, който нямал нужда от никакви подобрения или поправки (Brecht, M., op. cit. 387).
[8] Всъщност Меланхтон се консултира с него за всяка нова редакция на текста след заминаването си от Кобургската крепост преди той да бъде представен официално в Аугсбург (Richard, J. W., op. cit. 195 ff.; Brecht, M., op. cit. 370 f.).
[9] CR II, 430 ff. (Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 385 n. 949). Ричард е напълно прав, че „от всички велики мъже на столетието Филип Меланхтон единствен притежава познанието, търпението, мекотата на характера, литературните умения и дипломатичния такт, необходими за съставянето на фундаменталното Верую на германския протестантизъм” (Richard, J. W., op. cit. 202).
[10] Ibid., 194. Както подчертава Мартин Брехт обаче, Лутер продължава да играе главна роля и да присъства „духовно” във всяка една инициатива на реформаторите (Brecht, M., op. cit. 385).
[11] Този документ, допълван и редактиран многократно от Меланхтон, се базира на три предишни Изповеди на вярата на лутераните: от Марбург (4.10.1529), от Швабах (16.10.1529) и от Торгау (20.03.1530), които са съставени от най-видните реформаторски теолози и са оторизирани от лутеранските принцове (Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 392; Brecht, M., op. cit. 387 f). Междувременно д-р Йохан Ек също е приготвил сбирка от 404 тезиса, съдържащи цитати от Лутер, Меланхтон, Цвингли, Боденщайн, Йохан Денк, Балтазар Хубмайер и други реформатори. В писмо до Лутер (11.05.1530 г.) Меланхтон определя сбирката като „най-дяволските клевети” (Richard, J. W., op. cit. 195).
[12] Ibid., 198.
[13] Brecht, M., op cit. 390.
[14] Трябва да отбележим, че Меланхтон е склонен да приеме забраната, но не среща подкрепата на Лутер и влиятелни хора като канцлера д-р Брюк (Brecht, M., op. cit. 387 f.).
[15] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 386.
[16] Ibid.
[17] Карл V не разрешава четенето на документа на германски език в официалната зала, където се провежда райхстагът, затова четенето става в епископския дворец (Brecht, M., op. cit. 393 ff.).
[18] Императорът обаче приема само латинския текст, а немския предава на курфюрста на Майнц.
[19] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 387.
[20] В тази колегия влизат римокатолическите теолози Ек, Фабер и Кохлеус (Spitz, L. W., op. cit. 115).
[21] Ibid.
[22] Вж. успоредно представени латинският текст и превод на англ. ез. в: Schaff, Ph. The Creeds of Christendom, with a History and Critical notes in 3 vols. Vol. 3: The Evangelical Protestant Creeds with translations. NY: Harper & Bros., 1877. 3-73.
[23] Става дума за херцога генерал Фернандо Алварес де Толедо (1507-1582), известен със своята жестокост и непримиримост към лутераните.
[24] Тук се позоваваме и на един стандартен английски превод, който се намира в: Noll, M. A. (ed.) Confessions and Catechisms of the Reformation. Apollos. 1991. 84-121.
[25] Терминът „протестанти” става популярен след първия райхстаг в Шпайер.
[26] Лутер обаче написва по време на сесиите на райхстага в Аугсбург силно апологетичното си съчинение „Отричане на чистилището” (WA 30/II, 360-90; Brecht, M., op. cit.397 f.).
[27] “The Augsburg Confession. Preface” (Noll, M. A., ed., op. cit. 84-7).
[28] Филип Шаф не одобрява раболепието в стила на д-р Брюк (Schaff, Ph., op. cit. 395).
[29] Noll, M. A. (ed.) op. cit. 85.
[30] Алюзията към първия райхстаг в Шпайер не е случайна. През 1526 г. император Карл V води война с турците и се намира в много критично положение. Най-тежкият морален удар за него обаче е подлата политическа игра на папа Климент VІІ (1523-1534), който заедно с французите се обръща против него. Карл V отправя тежки обвинения срещу предателството на папата (Spitz, L. W., op. cit. 322). След като Климент VІІ бива наказан от императора за неговото предателство и е прогонен от Рим, той става съюзник на Карл V и по силата на Барселонския мирен договор (29.06.1529) двамата обединяват усилията си за „смазване” на „германската ерес” (ibid., 323).
[31] В СИ: Пс. 18:13: „Кой ще съгледа своите грешки?” И в двата случая обаче се избягва действителния смисъл на глагола – „различава”.
[32] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 393 f.
[33] Noll, M. A. (ed.), op. cit. 90. В съвременните си варианти „отхвърлянето” е изразено по-меко. В ръкописите, които са по-близо хронологически до оригинала, се индикира „пълно неодобрение”.
[34] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 393.
[35] CR 2, 280 (http://bookofconcord.org/confutatio.php).
[36] Brecht, M., op. cit. 403.
Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.
Очаквайте в поредицата:
12.Лутеровият характер
13.Историческата оценка на реформаторските движения в България
Последни коментари