Дафинка Йордан Икономова за дядо си Гаврил Илиев

Силата на молитвата Всемирна летопис, Г. IV, кн. 7 (V. 1926), с. 164-165.

Дафинка Л. Доганова

Дядо ми беше стар, осемдесет и девет годишен. Тялото му беше поотпаднало, но сетивата и умствените му способности бяха съвсем запазени, а и духът му до края беше бодър. Освен това, той бе и весел, та това правеше младите да обичат да се събират около него. Дядо особено се оживяваше и сините му очи добиваха младежкия си блясък, когато заговореше по духовни въпроси. Тогава и лицето му като че блясваше. В такива минути нас, внуците, обхващаше благоговение и ние стояхме мълчаливи, притаили дъх, увлечени в чудните му слова.

Помня, беше еднаж подир домашна молитва. Когато му бивахме на гости, вечер, той водеше молитвата, а после ни казваше по няколко думи в свръзка с прочетеното в Светото Писание. Нея вечер той бе чел стиха: „Каквото попросите искрено от Отца в мое име, ще ви бъде“.

След молитва дядо се позамисли, а после повтори горния стих. Ние, децата се наместихме добре на миндеря, за да слушаме, защото по лицето му познахме, че ще каже нещо интересно.

„Аз съм стар и навярно скоро ще си отида“, поде дядо. „Много нещо съм ви разказвал от живота си; нека тази вечер ви кажа една от причините, поради която дълбоко вярвам в истинността на това обещание на Спасителя.

Казвал съм ви, нали, че като малък аз копнеех да видя „света“, а това значеше за нас тогава: хаджилък или поне Цариград. За хаджилък трябваха много пари и аз реших да отида в Цариград. Но как? Знаех, че родителите ми не ще ме пуснат, защото майка ме не би се помирила с мисълта да се отделя от нея. Тогава бях луда глава. Малко мислех за мъката, която майка ми ще изпита по мене.

Един ден през града ни минаха търговци на път за Цариград. Аз ги причаках на няколко километра вън от града, услових се при тях като чирак, а от съседния град пратих дума на нашите, че отивам да се уча на занаят, без да кажа къде.

В Цариград на първо време прекарах тежко, но после станах търговец. Провървя ми и Кримската война ме намери доставчик на турската армия на сено, брашна, масла, дрехи и пр.

Една нощ през войната сънувам, че съм в родния ни градец, но не у дома, а в една колиба накрай града. Вечер е. На огнището мъждее огън, а пред иконата се изправила жена, облечена в черно, която се усърдно моли. Тя е бледа. Изглежда болна. Аз тихо я приближавам и чувам: „Господи Исусе, смили се! През много изпитания ме премина. Ти знаеш защо. Но сега не искам да умра, додето не разбера какво е станало с изгубения ми син. Ако ти не промислиш, аз ще умра от глад. Последният къс хляб от вчера изядох. Господи, изпрати ми храна. Възвърни по-скоро изгубеният ми син.“ И почна да се кръсти и прави метани. Изтръпнах. Аз се взрях в нея и познах майка си.

Събудих се в тревога. „Сън! Чуден сън!“, казах си аз. „Това не може да бъде. Бащината ми къща е голяма и хубава. Татко е имотен. А де е големия ми брат? Освен това, мама не може да е тъй остаряла. Вярно е, че за две години не съм чул за тях (тогава за тях научавах случайно от пътници), но нима такава промяна е възможна в това време? Впечатленията от съня обаче, бяха тъй реални, че аз не можах да заспя до зори, а щом пукна утрото, аз намерих каруцар, натоварих два чувала брашно и му поръчах да кара към краищата на града. Като стигнах близо до една бедна колиба, която наподобяваше тази, в която видях майка си, аз казах на каруцаря да предаде брашното и ако запитат, кой го праща да каже само „Аллах“, т.е. Господ. Наградих го добре и все още развълнуван, отидох в къщи и усърдно извиках: „Господи, в какво положение е майка ми, ти знаеш. В този момент аз не мога другояче да й помогна. Брашното заех за Тебе. Ти й го предай, както намериш за добре“.

След няколко дни аз заминах за родния си край, да видя какво е станало с нашите. Пристигнах там вечер. Излязъл бях от градеца ни малък, та сега никой не ме познаваше. Спрях се с каруцата на хана, а пеша се упътих към бащината ме къща. Потропах на вратата. Чужди хора ми отвориха.

– Къде са стопаните? – запитах аз.

– Ние сме.

– Как така? А поп Тодорови не живеят ли тука?

– Трябва да си чужденец, господине, та не знаеш, че къщата им се продаде на търг и сега вдовицата живее някъде край града.

Казах им, че съм сродник на поп Тодорови и ги помолих да ми разкажат станалото по-подробно. Узнах: брат ми умрял, баща ми станал гарантин на един свой приятел, за чийто дълг после продали всичко наше, та и къщата ни. В това време умрял и баща ми от удар. Майка ми се прибрала да живее в някаква колиба и се издържала чрез пране.

Същата нощ намерих колибата й. Потропах. Стара жена отвори, такава, каквато я видях насъне. Едва сдържах вълнението си и избухналото желание веднага да й се открия.

Хижата се осветляваше само от слабия огън на огнището и от кандилото, та тя не можеше добре да ме види. „Госпожо, странник съм. Мога ли да нощувам у вас? – О, господине, на драго сърце, но доколкото мога да те видя (а аз бях добре облечен, с „френски дрехи“ и брилянтен пръстен на ръката), това не е място за теб. Аз имам само корав миндер и покривките ми са черги. Ако повървиш малко навътре в града, там на площада има хан, с доста удобни кревати.“ Аз, обаче, казах, че съм тъй уморен, че ако ме не приеме ще заспя на земята вън от колибата. Тогава тя сърдечно ме закани. Поля ми да се измия. Като се извини, че няма с що друго да ме нагости, сложи на софрата хляб и лук. После ми постла на миндеря, а за себе си на земята, до огнището до което седна и се вгледа в замиращия огън. Скоро аз се престорих на заспал. Тя се обърна взря се в мене, а после се изправи пред иконата и зачете молитва.

Аз треперех от вълнение. Майка ми, която е живяла в разкош и на която са слугували по няколко ратаи, сага се завива с техните черги.

Като свърши молитвата, аз се изкашлях и едва продумах: „Госпожо, ти май се молеше. Та има ли полза от молитвата? С какво ти е помогнал Бог?“

– Не говори така, господине, че е грехота. Бог е любов. И той чува и помага. Аз съм видяла много по-добри дни. Той ме е прекарал през горчиви изпитания. Защо? Той знае. Но не, не ме оставил да умра от глад. Някога даже ме храни като по чудо. Хлябът, който го яде ти, ако щеш да вярваш, Господ ми го прати. Да ти разкажа ли? Ще повярваш ли? – Аз съм предачка. Преди месец тежко се поболях. Изядох спестеното и когато мислех, че ще умра от глад, викнах една вечер отчаяно към него, а на утрото пред врата ми спря каруца. От нея каруцарят смъкна два чувала брашно. Аз му рекох, че сбъркал вратата, а той каза: „Не! Един непознат, добре облечен господин ме доведе тук и каза: тука ще внесеш брашното. Ако те попитат кой го праща, ще кажеш само: „Господ“.

И досега, господине, не можах да узная, кой ми прати брашното, но в сърцето си едно зная: от Бога е. Той събуди у онзи човек желанието мене, болната да пригледа“. . .

Тука на дядо протекоха сълзи и той се разхълца. „Дядо, продължи, как се откри на майка си?“ Но той помаха с ръка и задавено каза: „Сега си легнете, а утре всичко ще ви доразкажа.“ Знаехме, че безполезно бе да настояваме, защото, когато дядо каже нещо, то беше последната му дума. Ние му целунахме ръката, а когато си легнахме, поблагодарихме Богу за нашия умен и чуден дядо.