НЕОФИТОВИЯТ ПРЕВОД НА НОВИЯ ЗАВЕТ В КОНТЕКСТА НА КНИЖОВНОЕЗИКОВИТЕ ПРОЦЕСИ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО
Диана Иванова
Сред многостранните заслуги на Отец Неофит Рилски към българската филология с особена сила се откроява неговият принос за превеждането и разпространението на Новия Завет, който изиграва значителна роля за духовното възраждане на българския народ, дава му опора в един от най-драматичните моменти от борбата за независима църква1.
Преводът на Новия Завет има съществен дял и в опитите за устройването, кодификацията и обогатяването на новобългарския книжовен език през 40-те-50-те години на ХIХ в. В езика на превода намират отражение възгледите на Неофит Рилски и завършената му езиковостроителна концепция, доминираща сред филологическите среди през втората четвърт на ХIХ век (изложени във „Филологическо предуведомление“ на „Болгарска граматика“ (1835 г.) и в предговора на неговата славянобългарска христоматия (1852 г.).
В следващите редове ще се спрем на конкретните му книжовноезикови схващания, приложени в Новия Завет.
1. Преди да пристъпи към превода, Неофит Рилски има както богата книжовна практика, така и натрупан теоретичен опит, приложен в съставянето на школски учебници. В „Болгарска граматика“ той представя своите възгледи за начините и средствата за формиране на българския книжовен език и става негов първи кодификатор. Той е един от първите български книжовници, който издига идеята за единен, общ български език „с една обща граматика за сичката Болгария“ (Болг. Грам., с. 3). Това би могло да се постигне, ако българските книжовници работят в няколко насоки: да изхвърлят от употреба „чуждеязичните речи – греческите и турските“ (Болг. грам., с. 4), да примирят разнодиалектните особености чрез предлагане на единни норми, чрез избягване на лексикално-семантичната и фонетичната дублетост и чрез попълване на речниковия състав с наддиалектен пласт, зает от църковнославянския.
Като духовно лице Неофит Рилски е свързан с вековните традиции на религиозната общност „Slavia Orthodoxa“ и в по-тесен план с църковнославянско-руската култура и език. Неговата „Болгарска граматика“ (1835 г.) може да се разглежда в контекста на това доминиращо влияние, без да се изключва, разбира се, и балканската му рамка. Както се вижда от „Филологическото предуведомление“ към граматиката му, той прави един задълбочен анализ на съотнасянето на формиращата се новобългарска езикова норма към църковнославянската, от една страна, и в съпоставка с гръцкия (старогръцки и новогръцки) език, от друга. В такава перспектива предвижда диалектното многообразие да се коригира с намесата на църковнославянската норма. Запазва редица църковнославянски особености (графични, фонетични, граматични, лексикални), но включва в структурата на книжовния език членните морфеми като присъщи на народната реч (погрешно допуска обаче, че имат гръцки произход:
), от което гръцката постановка на този негов извод е очевидна.
2. По отношение на същността и ролята на църковнославянския при изграждането на българския книжовен език Неофит, подобно на останалите книжовници по онова време, има погрешната представа, че това е старобългарският език, който се е говорил по българските земи и чиито наследници са съвременните български говори. Считайки двете формации за генетично свързани, той не може да различи изконните български думи, особено тези от западните говори, от църковнославянските, съвпадащи си фонетично.
3. Църковнославянското влияние в езика на Неофит е най-силно по отношение на лексиката. Същевременно в граматиката му са кодифицирани и компромисни форми 
които свързват модела му и със среднобългарското книжовно предание.
4. Неофит Рилски приема църковнославянската норма най-вече там, където намира нейно пряко потвърждение и в българските диалекти. Но същевременно той разширява нейния обхват, включвайки елементи не само от западнобългарските говори, но и от източните, споделяйки схващането, че всички диалекти трябва да участват при формирането на нормативния комплекс.
5. Неофит се стреми към обновяване на книжовния език чрез лексикална славянизация (в духа на умерения славянски пуризъм), но не стига до крайност, отреждайки определено място и на някои вкоренени в говорната практика гърцизми и турцизми. Балканският и ортодоскалният пример в търсене на опорни точки в собствения му модел непрекъснато се налага при аналогия на различни явления от съседните ни езици – „простогреческио и Русскио, негли и Сербскио“, добавяйки към тях и румънския (с. 12).
6. Въпреки предвидената арбитрираща роля на църковнославянския и съобразяването с книжовноезиковата ситуация на съседните народи, водеща във възгледите му е идеята за самостоятелния път на развитие на книжовния език – „за да стане и той един самостоятелен и исправен язык“ (с. 14).
Езикът на Новия завет не се отличава особено от езика на други произведения на Неофит: показва общи черти, дори в много отношения изглежда по-демократичен – с по-малко падежни форми и книжни конструкции (в сравнение напр. с трудовете му „Краткое и ясное изложение за разделението, начертанието, именованието и произношението на писмената и правилата за срицанието, просодията и слогат и за правото чтение на греческия язык“. Белград, 1835 и „Описание болгарского священнаго манастира Рильскаго“. Издава Рилский монастир. София, 1879 и др.).
Както е известно, преводът на Новия Завет е извършен от църковнославянски и съвсем естествено е в него да се чувства влиянието от първоизточника, но то засяга главно лексиката, фразеологията и библейската стилистика, без да се отнася за структурата на езика, който съхранява народната си основа и особеностите на живата разговорна реч.
7. В езика на превода намираме пълно отражение на народната говорима реч с присъщите й местни особености (тук главно от родния бански говор на преводача), от една страна, и книжно влияние (от църковнославянската и домашната писмена традиция) от друга – т.е. в пълна степен намира приложение споделеният от Неофит модел за книжовен език на народна основа, балансиращ диалектната пъстрота и ограничения словен инвентар с елементи от богатата писмена традиция и изградената библейска стилистика. Той добре осъзнава, че надстройката в ненапълно обработената книжовна основа е наложителна. Подчертавайки историческата връзка между говоримия български и „славянския“ (считай старобългарски), той аргументира необходимостта от тяхната съвременна спойка: 
(Болг. грам., с. 3).
Проследявяйки най-важните езикови особености в Неофитовия Нов Завет, се установява тясната връзка между декларираните в граматиката му възгледи и представения в превода граматичен модел. Както вече посочихме, в него намират отражение две тенденции на езиково строителство: тенденция на демократизация на езиковите средства и тенденция на балансирано използване на традицията с оглед на обогатяването на книжовния език, неговата интелектуализация и стилизация.
I. Отражение на народната езикова стихия
Неофит Рилски се обляга върху особеностите на югозападните български говори, които са най-близки до езиковото му съзнание, но на практика прилага и своето схващане за равноправно представяне на целокупната българска реч, затова на места срещаме облици с източнобългарски характер.
1. Фонетични особености
1.1. Акцентната система в Новия завет има предимно западнобългарски характер. Неофит Рилски отбелязва редовно ударението върху аористните и презентните форми:
(Мк 10:1) 
(Мт 5:30), 
(Мт 10:5),
(Мт 4:22), 
(Лк 17:27,28).
Въвежда обаче и източнобългарски тип ударение при императивните и аористните форми: 
(Мт 8:9), 
(Мт 17:2), 
(Мт 17:15).
1.2. Подобно на препоръките си в Болгарска граматика Неофит Рилски използва варианти по отношение на наследниците на стб. 
– така че се срещат форми с 
< 
: 
(Мт 12:10), 
(Мт 12:27), 
(Мт 24:29), 
(Мт 7:24); форми с е, о < Ь: 
(Мт 3:6), 
(Мт 27:64), 
(Мт 6:16), 
(Мт 6:23), 
(Мт 13:6) и същевременно с 
= [ъ], което невинаги се пише на етимологичното място: 
(Мт 20:22), 
(Мт 13:43), 
(Мк 1:30).
Също така паралелно се срещат и фонетични облици, съдържащи = [ъ] и [а] < Ь: 
(Мк 1:3) и 
(Мк 1:3), 
(Мт 7:8), 
(Мт 16:59) и 
(Мт 7:7), 
(Мт 13:45), 
(Мт 8:19), 
(Мт 37:38), 
(Мк 7:23), 
(Мт 2:4), 
(Мт 14:24), 
(Мт 27:1), 
(Мт 27:34); а също е < Ь: 
(Лк 13:21), 
(Лк10:35), 
(Мк 2:6), 
1.3. По-често се срещат форми с о от стб. Ъ: в корена на думите, в предлозите в, с и в представките, в суфикс –ьк и др.: во, со, сосъ; 
(Мт 4:8), 
(Мт 7:24), 
(Мт 5:13), 
(Мт 7:25), 
(Лк 10:34), 
(Лк 20: 22), 
(Мт 23:23), 
(Мт 5:19), 
(Лк 15:23), 
(Мт 7:2), 
(Мт 21: 5).
1.4. Старата ятова гласна в преобладаващите случаи се предава с просто е: 
(Мт 3:12), 
(Мт 4:5), 
(Мк 4:26), 
(Мк 4:32), 
(Мк 1:19, Мт 9:36). В някои случаи вместо просто е Неофит Рилски пише 
, но може да се предположи, че звуковата й стойност е по-скоро [е], отколкото[’а]: 
(Мт 20:25; 20:26), 
(Мт 2:16; 5:22). Глаголът няма почти винаги се пише с е:
Гласната от глаголната основа в мин. св. време в 3 л. ед. и 3 л. мн. ч. е е: 
(Мк 1:16,Мт 2:19; 9:18), 
(Лк 14:28), 
(Мт 4:6), 
(Мт 20:7) 
(Мт 2:9;2:11), 
(Лк 17:28).
1.5. Енклитичните местоименни форми отразяват западнобългарското им произношение: 
1.6. Типични за авторовия език са степенуваните коренови гласни при итеративните форми: 
(Мт 3:5), 
(Мт 7:20, 24:27), 
(Мт 3:16), 
(Мт 10:6), 
(Мт 14:11, Мк 7:15,19).
1.7. Отразено диалектно състояние е > а: 
(Мт 23:24), 
(Мт 27:48) (наред с 
).
1.8. Широките гласни се предават без качествена промяна: 
(Лк 15:4), 
(Мк 14:27).
1.9. В езика на Новия завет преобладава твърдият гласеж на съгласните пред глаголните окончания 
(Мт 5:11; 5:16), 
(Мт 5:44), 
(Мк 2:19), 
(Мк 1:10), 
Лк 11:33, 
Мт 13:43, 
(Мт 23:13). Консонантите пред определителния член на съществителните от м. р., ед.ч. в повечето случаи са също твърди: 
(Мт 10:25).Същевременно, макар и по-рядко (в тон с позицията на Неофит Рилски за общобългарския характер на нормативния комплекс) се срещат и меки съгласни в посочените позиции: 
(Мт 5:44; 10:23), 
(Мт 6:5), 
(Мт 6:19), 
(Мк 3:28) 
(Мт 10:25, Мк5:35), 
(Мк 15:9), 
(Мт 9:15,11), 
(Лк 16:3), 
(Мк 9:35).
(Отбелязва графически с ь историческата мекост на крайния съгласен при някои съществителни от м.р. и ж.р.: 
(Мк 6:32), 
(Мк 6:21), 
(Мк 14:54), 
(Мк 10:46), 
(Мк 7:22).
1.10. Отразена йотация: 
(Лк 10:3), 
(Мт 15:16, Мк 10:21).
1.11. За езика на Новия завет са характерни присъщите за диалектната реч редувания на съгласни – асимилационни промeни, палатализация и депалатализация, изпадане и вмятане на съгласни и др.: 
(Мт 11:21, 13:15), 
(Мт 13:5), 
(Мт 17:16, Мк 9:18), 
не можатъ (Мт 10:28,19:11), 
(Мк 1:23), 
(Мт 5:12), 
(Мт 8:26), 
(Мк 15:23), 
(Мт 8:32), 
– от дух (Мк 10:25), 
(Мк 5:30), 
(Мк 6:24), 
(Мк 25:13) наред с 
(25:19), 
(Мк 6:22, 29), 
(Мк 7:8), 
(Мк 19:24).
1.9. Групата 
се предава в западнобългарския й фонетичен облик – цър: 
(Й 4:11), 
(Й 2:4); налице са и форми с протетично в: 
(Й 12:14), наречието още винаги се пише с отразена йотация: . Употребява и западнобългарски фонетични облици като 
(Мт 25:24, Лк 19:21), 
(Мт 25:26), 
(Мт 4:37), но и източнобългарското 
(Лк 15:29).
(В думите рождба, праздни, яждте се пази старата етимологична съгласна д. Запазва се църковнославянската правописна норма, според която между шумов и сонорен съгласен липсва вметнат еров вокал: 
(Мт 26:33), 
(Мт 18:22), 
(Лк 3:16), 
(Мт 12:30), 
(Мт 12:32), 
(Мт 14:38). По-късно тази норма се запазва и у ПРС (ПС е отразява народното произношение).
Фонетичният строеж на езика в Неофитовия превод представя смесица от народни (западнобългарски и източнобългарски) особености и църковнославянски облици, която отразява схващанията на автора на „Болгарска граматика“ за арбитриран характер на книжовния език. В резултат на опита му за езикова интеграция тук намираме форми като: 
(Й 13:5) и 
(Й 13:6), 
(Й 12:6) и 
(Й 12:26), 
(Й 11:41,39), 
и 
(Й 16:22) и т.н.
2. Морфологични особености
2.1. В концепцията на Неофит Рилски за изграждането на новобългарския книжовен език лежи разбирането, че в неговата нормативна система трябва да присъства членната морфема като жива говорна особеност, но въвежда изкуствено „падежно“ разграничение (при члена за м.р. ед.ч. чрез различните му фонетични варианти в отделните български диалекти (както източни, така и западни): 
(Мт 9:15,11), 
(Мт 9:33), 
(Лк 16:3) 
(Мт 6:19) – им. п.; 
(Мт 10:5), 
(Мт 16:11), 
(Мт 16:11) – косв.п.
При прилагателните и другите части на речта с атрибутивна употреба (м.р. ед.ч.) „падежното“ разграничение при членните морфеми също е валидно –iо, -ыо (за им.п.), –атъ – за косвените падежи: 
(Мк 10:51), 
(Мк 10:25), 
(Мк 8:36), 
(Мк 4:29), 
(Мк 9:25).
В езика на превода е налице една особеност, отнасяща се до членуването на имената от ж.р. (в семантичен план изразяващи роднинска връзка). При представянето на тази морфологична особеност Неофит допуска отново двувариантно решение: в една и съща позиция (след дателна местоименна енклитика) в едни случаи членува съществителното, а в други не го членува: 1). 
(Мт 1:20), 
(Мт 1:24), 
(Мт 27:19), 
(Мк 10:7). 2). 
(Мт 2:14), 
(Мк 3:32). (Съществителното майка не се членува.)
2.2. Последователен е Неофит Рилски и по отношение на препоръчваните в граматиката си местоименни форми – от една страна, църковнославянски, съвпадащи по фонетична форма с някои местоимения от западнобългарските говори, а от друга – източнобългарски: 
(Й 6:38), 
(Мт 8:17, 24:50), 
(Мт 2:9), 
(Мт 10:29, Й 7:39), 
(Мт 9:4), 
(Мт 5:3), 
(Мт 6:15).
2.3. В Новия Завет намираме и представените в Неофитовата граматика вариантни окончания при съществителните от м. р., мн.ч.:-и/-е; –/ –ie, -ье, –ове: 
(Мт 16:9), 
(Мт 18:12); 
(Мт 13:30), 
(Мт 22:12), 
(Мт 13:26), 
(Мт 13:7), 
(Мт 1:16), 
(Мк 5:14), 
(Мк 5:26), 
(Мк 2:16), 
(Мк 7:31), 
(Мт 23:5), 
(Лк 13:17).
Народностните, обитателските и жителските имена получават в мн. ч. окончание –е: 
(Мт 28:15), 
(Мт 7:3), 
(Мт 6:11). Част от тези имена носят семантика на събирателност, подчертана от членната морфема –то: 
(Мт 6:11), 
(Мт 13:22), 
(Мт 13:26), 
(Лк 1:21).
2.4. Бройна форма при имената от мъжки род
След числително бройно и местоимението колко при съществителни, означаващи неодушевени предмети, се употребява обикновената множествена, а не бройната форма: 
(Мт 16:9), 
(Мт 19:28), 
(Мк 67:38), 
(Мк 16:9).
В някои случаи, по-рядко, Неофит си служи и с бройната форма: 
(Мк 6:38), 
(Мк 25:16).
Специалните мъжколични форми при числителните имена за лица се използват наред с обикновени числителни бройни: 
(Мт 6:24), 
(Мт 18:16), 
(Мт 20:21), но и 
(Мт 18:12), 
(Мт 27:21), 
а също и 
(Мт 9:27).
Падежните форми в езика на превода не са така често застъпени и по-скоро имат характер на готови формули и клиширани изрази (най-често род.-вин. форми с предлог и в роля на пряк обект): 
(Лк 11:4), 
(Мт 26:63), 
(Мт 26:69), 
(Мт 26:64), 
(Лк 11:14), 
(Мк 12:31).
2.5. Падежни форми (местен, творит., дат.) под влияние на първоизточника откриваме на съответните паралелни места в превода: 
(Й 1:7), 
(Мт 27: 32), 
(Мт 27:64), 
(Й 20:3), 
(Лк 12:36).
2.6. Използвани са кодифицираните в граматиката глаголни окончания за 1 л., ед.ч. и 1л., мн.ч., сег.вр. (I и II спр.), съответно: -м, -ме: 
(Мт 5:17), 
(Мт 5:26, Лк 12:51), 
(Мк 14:32); 
(Лк 15:31), 
(Лк 20:14).
2.7. Окончанието за 3 л., ед.ч., сег.вр. при глаголите от II спр. е западнобългарското е: 
(Мт 19:25, Лк 9:53), 
(Мк 10:52).
2.8. Аористните форми в 3 л.ед.ч. имат също окончание -е: 
(Мт 21:17), 
(Мт 20:32).
2.9. Вторичната имперфектираща наставка почти винаги е –ува (-юва): 
(Мт 2:18), 
(Мт 3:1), 
(Мт 3:6), 
(Мт 3:13), 
(Мт 6:20), 
(Й 1:52), 
(Мк 4:9), 
(Й 4:27) (но и 
), 
(Мт 15:36, Й 15:36).
Срещат се и глаголни форми със суфикс –ова (характерен както за цсл., така и за югозападните български говори), но значително рядко: 
(Й 4:41, 44).
Употребените страдателни причастия отразяват особеностите на западнобългарските говори, образувани са предимно с наставка -н (срещу -т в източнобългарските): 
(Мт 2:18), 
(Мт 10:26), 
(Мт 10:25), 
(Мт 14:20, Мк 7:5), 
(Мт 19:21), 
(Мт 6:9).
2.10. Изразяване на формите за бъдеще време:
а) използват се най-често форми с неизменяемата частица ще + да + спрегаемия глагол в сег. време:
(Мт 19:29),
(Лк 19:39),
(Й 1:43),
(Й 2:17). Отрицателната форма се образува с частицата не:
(Мт 21:23),
(Мт 10:20),
(Й 3:36).
б) с неизменяемата частица ще + спрегаемия глагол в сег.време:
(Мт 8:7),
(Мт 26:64),
(Мк 6:23),
(Мк 14:58),
(Мк 11:22).
в) по-рядко се образуват с помощта на спрегаем глагол ща +да+ спрегаемия глагол в сег. време:
(Мт 24:35),
(Мт 26:33),
(Мт 17:4).
В един и същи стих понякога Неофит Рилски употребява различни форми за бъд.време по стилистични причини: 
(Мк 10:34).
Отрицателните форми се образуват най-често с частицата не: 
(Лк 1:33); 
(Лк 6:39); 
(Й 18:11).
2.11. Формите на повелително наклонение имат напълно съвременен характер. Използват се както синтетични, така и аналитични конструкции: 
(Мт 23:15), 
(Й 2:4), 
(Й 5:10), 
(Й 5:45), 
(Й 2:8).
2.12. В езика на Неофит Рилски наблюдаваме едно нтересно негово решение, а именно – той не употребява една все още жизнена форма в народно-разговорната реч – съкратения инфинитив. Във всички позиции, в които тези форми обикновено се срещат (във футурните и повелителни форми, в съставното глаголно сказуемо), той употребява да-конструкции, за разлика от П. Сапунов и П. Р. Славейков. Това съвсем не е случайно, а концептуално заложено, съвпада и с положението в езика на други негови съвременници, изповядващи сходни идеи, свързвани с представата за църковнославянския като език образец (Хр. Павлович напр.). Причината за отсъствието им в техния език се основава на това, че тези народни форми не са били признати като книжовен еквивалент на църковнославянския инфитив на –ти (Гутшмит 1979: 102).
Езикът на Неофит Рилски споделя онези особености, характерни за възрожденската практика, отнасящи се до формите и употребата на кондиционала. Те се образуват от специалните аористни форми бы + мин.св. деятелно причастие: 
и 
(Й 4:10).
Тогавашната книжовна практика обаче подкрепя и една употреба, която от гледище на съвременната норма е некоректна (кондиционалните форми се употребяват паралелно и в главното, и в подчиненото изречение): 
(Лк 17:2); 
(Лк 12:39).
3. Синтактични особености
3.1. Някои особености при употребата на предлози.
Системата от предлози у Неофит Рилски има общобългарски характер. Въпреки това една значиетелна част от употребените в Новия завет предлози носят локална обагреност както във формален, така и във функционално-семантичен план. Успоредно с тях обаче той употребява като техни синоними и книжовни по произход (или по форма) предлози (въ и во, съ и со, къ, ко и т.н.). Изключително широка употреба е отбелязана при предлога код, характерен за югозападните говори: 
(Мт 3:14), 
(Мт 9:28), 
(Мк 1:32), 
(Й 13:3).
Предлогът 
(за движение), покриващ по-широк диалектен ареал, също е застъпен доста често: 
(Мт 14:25), 
(Мт 21: 5) 
(Мт 21:1). По-рядко се употребява предлогът къде, изразяващ също движение: 
(Й 4:30, 6:5).
Изключително широка е употребата на сложния предлог
: 
(Мт 10:35), 
(Мт 12:25), 
(Лк 9:50),
(Мк 14:15).
(Наред с тези народни по произход предлози се среща и книжният предлог 
и неговият фонетичен вариант 
– синоним на 
и : 
(Мк 5:19), 
(Мт 2:13), 
(Мк 5:33), 
(Мк 6:45), 
(Мк 1:5), 
(Лк 7:24), 
(Й 20:3). Използвани са и предлозите у, со: 
(Мк 18:27), 
(Мк 13:37).
Освен предлогът от със значение на движение отвътре навън, Неофит Рилски много често изполва и предлогът из, запазил същото старинно значение в много диалекти: 
(Мк 8:23), 
(Мк 9:7), 
(Мк 9:18).
Предлогът на (със значение върху) и по (след) Неофит също употребява под влияние на родния си бански диалект: 
(Мт 3:16), 
(Лк 1:11), 
(Мт 19:27), 
(Й 13:36).
Във връзка с рекцията на определени глаголи може да се отбележат някои от следните особености, свързани с диалектния им произход: 
(Й 12:14), 
(Й 11: 41).
Заслуга на Неофит Рилски е утвърждаването на някои предлози с книжовен произход в практиката, напр. на предлога чрез, в системата на съвременните български предлози: 
(Лк 17:1) (срв. у ПС – 
), 
( Мт 25:24) (в отделни случаи използва и предлога през: реченно то презъ пророка Мт 27:9)
3.2. Синтактичният строй на езика на превода споделя най-характерните черти на народния синтаксис, чието влияние е добре илюстрирано при употребата на съюзи и съюзни връзки, в синтактичните конструкции, при словореда, синтактичното съгласуване и т.н.
След съюзите и, а при сложното съчинено изречение най-разпространен е съюзът та: 
(Мк 8:33).
Неофит Рилски използува паралелно съюзите защо и че с едно и също значение (= че): 
(Мт 26:72), 
(Мт 26:76), 
(Мт 28:7), 
(Мк 2:1).
Също така паралелна употреба имат съюзните връзки що и какво, щото и който, който и дето: 
(Мк 8:36) – 
(Мк 8:37), 
(Мк 9:1), 
(Мк 9:9), 
(Мк 8:35), 
(Мк 2:17).
Редовно се използува съюзът каквото в значение на както: 
(Мт 6:12), 
(Мт 6:10), 
(Лк 22:29), 
(Лк 11:2).
Двойният съюз не токмо – но и, характерен за западнобългарските говори, редовно се среща у Неофит Рилски: 
(Й 12:9).
В състава на сложните съставни изречения се наблюдават различни по вид подчинени, свързани с разнообразни съюзи и връзки (защото, когато, като, за да, ако, ако ли, ако да и т.н., често подсилени със съюза и): 
(Лк 14:13); 
(Мт 18:24); 
(Мт 18:9).
Наред с общобългарски, наддиалектни форми, Неофит Рилски използва и редица западнобългарски облици: заедно с местоименното наречие защото, се среща и форма защо (без компонент –то): 
(Мк 6:15); 
(Лк 20:17). 
(Мт 18:20).
Наред с народните по произход съюзи Неофит използува и такива, завещани от книжовната традиция. Чрез тяхната употреба той разчита да постигне по-висок, книжовен изказ и стил. Доста често в езика на Новия завет присъстват съюзите понеже, нежели, обаче: 
(Мк 15:15); 
(Лк 17:2); 
(Й 4:22); Той има определена заслуга за тяхното активизиране в книжовноезиковата практика през 30-те – 40-те години.
Изреченията с двойния съюз не – но са употребени под влияние на цсл. текст: 
(Й 6:38); 
(Й 7:22); 
(Лк 22:42).
Наречието за логическо уточняване прочее придава също един по-висок стил на израза: 
(Й 11:17), 
(Мт 27:22), 
(Й 6:21).
Извънредно широка употреба имат съюзните връзки който, която: 
(Лк 19:29), 
(Лк 8:1). (Наред К-връзките, Неофит Рилски използва и неизменяемия по род компонент щото: 
(Лк 18:12) – повече примери са посочени по-горе). (Подчинените определителни изречения със щото преобладават над тези с който).
Неофитовият език споделя още една особеност, повлияна този път от гръцкия синтаксис и срещана системно във възрожденската книжовна практика – съюзната връзка който получава вин.п. – когото. Посочената особеност има редовна употреба у Неофит Рилски: 
(Лк 20:17); 
(Мк 2:4).
Доста често употребява съставния съюз каквото що: 
(Лк 22:61), 
(Лк 19:32), 
(Й 12:14).
3.3. Обогатяването и разширяването на формалноизразните възможности на новобългарския книжовен език е свързано с приобщаването на обособените части като синтактично средство, което изпълнява разнообразни функции (смислово-логически, структурно-граматически или стилистични). Като синтактично и стилистично изразно средство те съществуват в по-стари периоди от развитието на книжовния език, а също и в народнопесенно ни творчество, което заедно с чуждоезиковите модели благоприятства за успешното им внедряване в книжовната практика през Възраждането (Попов 1973: 215). Известно е, че тяхното функциониране е свързано с възприемането и използването на различните видове причастия, твърде удобни за една такава синтактична „кондензация“.
Въпреки тяхното активно възприемане, в Неофитовия превод те не се радват на особено гостоприемство. В целия евангелски превод употребите са изключително ограничени, свеждат се предимно до използване на обособени определения. В състава им участват най-вече минали страдателни причастия (конструкциите са еднотипни, с причастието облечен): 
(Мк 5:15); 
(Мк 16:5); 
(Мк 14:51);
(Мт 27:33).
Слабото приложение на обособените части в езика на превода може да се обясни главно с избягване на употребата на книжните по произход причастия и деепричастия, които изпълняват такава функция. Неофит Рилски предпочита да използва на тяхно място подчинени изречения или обикновени глаголни форми.
3.4. Преводачът си служи и с интересната синтактична конструкция, образувана с помощта на имам + минало страдателно причастие, типична за югозападните български говори, а също и за някои тракийски: 
(Мт 27:16).
3.5. Логическо, а не граматическо съгласуване намира отражение понякога в някои от изреченията: 
(Мт 27:15).
За разлика от превода на П. Сапунов и отец Серафим (1828 г.), в който под влияние на гръцкия оригинал понякога се пренебрегва характерното за българската реч двойно отрицание, у Неофит тази синтактична конструкция се застъпва системно, дори понякога ненужно се използува и трето отрицание: 
(Мт 17:14); 
(Мк 5:3); 
(Й 19:41); 
(Й 12:19); 
(Й:18). Друг път общото отрицание към сказуемото е спестено: 
(Лк 4:27).
Спорадични словоредни особености при местоименните енклитики сочат също влияние от югозападните български говори, където се пази по-старинен словоред (тук тази особеност съвпада и със словореда в старите паметници): 
(Мт 16:23); 
(Мт 18:28); 
(Мт 25:22);
(Й 8:20).
В обсега на диалектното влияние могат да се причислят и изрази като: 
(Мк 8:27), 
(Мт 8:29).
4. Лексикални особености
В областта на лексиката Неофит Рилски е намерил подходящия баланс между народно-разговорни и книжовни елементи, като чувствително присъствуват думи от югозападнобългарските говори. Сред тях най-голямо е количеството на фонетичните диалектизми: 
(Мт 8:24), 
(28:9), 
(Мт 7:9, 7: 24, 7:25), 
(Мт 3:4), 
(Мт 4:6), 
(Мт 13:44), 
(Мт 7:25), 
(Мк 5:19), 
(Лк 5:30); наречията 
и др.
Като семантични диалектизми (от съвременна гледна точка) могат да се посочат следните думи: 
(Мт 10:17), 
(Мт 7:8), 
(Мт 20: 32), 
(Мт 13:44), 
(Мт 5:40), 
(Мт 8:18), 
(Мт 5:46), 
– „студено“ (Мт 6:3), 
(Мт 7:22), 
– „отвъд“, 
– „свят“ (Мт 12:33), 
(Мк 4:38), 
(Мк 20:12), 
(Мк 10: 25), 
(Мт 19:27), 
(Лк 23:29) ’кърмили‘, 
’имот‘(Лк 12:33), 
(Лк 7:24), 
(Мт 22:6), 
(Лк 4:29).
В езика на Неофит Рилски се срещат характерните за югозападните български говори събирателни съществителни на –iе, които се членуват с член –то: 
(Лк 7:16).
Неофит Рилски се е въздържал от широка употреба на разговорни турски и гръцки думи, с които изобилства народната реч през Възраждането, но въпреки това, за разлика от другите възрожденски преводи на Евангелието, тук ги намираме в десетки случаи. Понякога те са дадени в скоби, като пояснения на по-малко позната книжовна дума, а в други случаи, поради това, че турската заемка е така вкоренена в устната реч, изобщо не се търси нейното българско съответствие: 
(Мт 8:24) 
(Мт 9:9), 
(Мк 2:14), 
(Мт 4:21), 
(Мт 9:16), 
(Мт 13:12), 
(Мт 14:24), 
(Мк 12:43), 
(Мт 21:42), 
(Мт 13:25), 
(Мт 21:12), 
(Мт 27:48), 
(Мт 25:27), 
(Мт 6:36, Лк 9:12), 
(Мт 6:53), 
(Мт 6:56), 
(Мт 27:17), 
(Мт 28:24), 
(Мт 3:11), 
(Й 4:6), 
(Лк 19:7), 
(Лк 9:12) (тук напр. П. Сапунов е употребил глагола гостуватъ).
Неофит Рилски продължава линията на онародняване на лексиката, приета в Сапуновия превод, като заменя редица църковнославянизми с думи от разговорната реч. На много места в неговия превод личи влиянието, което изпитва от предходника си (главно в лексиката): 
(Мт 21:14), 
(Мт 21:7), 
(Мт 21:12), 
(Мт 20:25), 
– 
(Мт 20:11), 
(Мт 14:5), 
(Мт 15:25,19:1), 
(Мт 18:12), 
(Мт 16:2), 
(Мт 26:13), 
– 
(Мт 26:53), 
(Мт 16:9), 
(Мт 22:29), 
(Лк 11:46), 
(Лк 11:48, Лк 23:51), 
(Лк 9:44), 
(Лк 10:21), 
(Лк 8:14), 
(Мк 9:20), 
(Й 19:1), 
(Й 12:3), 
(Й 1:22), 
(Мт 4:24).
Сложните думи лъжехристи, лъжепророци П.Сапунов и Неофит Рилски предават със словосъчетание: 
(Мт 24:24).
Неофит Рилски вплита елементи от народнопесенното творчество или народната фразеология2 (фигура етимологика, фразеологизми и др.): 
(Лк 22:15), 
(Й 1:24), 
(Й 1:5); 
(Мт 27:19).
Не само защото преводът е направен от църковнославянски, но и поради убеждението на Неофит Рилски, че в книжовиния език трябва да присъстват елементи от по-старата книжовна традиция, за да го обогатяват, съвсем естествено е в него да намерим книжовно влияние. Едно сравнение с първоизточника (Елисаветинската библия, изд. 1819 г.) показва паралелни места, доказващи пряко влияние както върху текста, така и върху преводния език. По-долу ще се спра на отделни лексикални паралели в Неофитовия превод и църковнославянския евангелски текст (представени по части на речта – съответно съществителни, глаголи, наречия):
(Лк 13:9) – 
(Мт 24:6) – 
(Мк 10:25) – 
(Лк 14:15) – 
(Мк 6:21) – 
(Мк 6:8) – 
(Мт 9:12) – 
(Й 1:48) – 
(Й 1:9) – 
(Лк 1:1) – 
(Лк 11:6) – 
(Лк 14:68) – 
(Лк 12:15) – 
(Лк 13:8) – 
(Мк 23:15) – 
(Й 1:4,5,7) – 
(Мк 3:17) – 
(Мк 3:22) – 
(Лк 12:27) – 
(Лк 7:14) – 
(Лк 13:8) – 
(Мк 15:28,Лк 22:37) – 
(Лк 2:5) – 
(Й 1:14) – 
(Мк 19:14) – 
(Мк 2:22) – 
(Лк 11:45) – 
(Мт 8:26) – 
(Мк 1:32) – 
(Мк 5:29) – 
(Лк 10:40) – 
(Мт 11:12) – 
(Мк 6:23) – 
(Лк 11:6) – 
(Мк 5:27) – 
(Мк 3:35) – 
(Мк 6:28) – 
(Мк Мк 6:31, 9:39) – 
(Лк 6:47) – 
(Мт 10:16,Лк 7:31) – 
(Мк 5:31) – 
(Мк 1:12,20) – 
(Лк 13:23) – 
(Мк 6:32) – 
(Мк 3:1) – 
(Мк 6:33) – 
(Мк 7:19) (срв. ПС 
, ПРС 
), 
(Мк 3:27) (ПС 
ПРС), 
.
Широко място сред книжовната лексика заемат отглаголните съществителни на –ние, като част от тях са били познати не само от писмената традиция – употребявали са се и в народната реч – преминали от богослужението и религиозните ритуали (спасение, кръщение, избавление, знамение, рождение и т.н.). Друга, много по-значителна част от тях имат паралели и в църковнославянския текст (срещат се обаче и в дамаскинската книжнина): 
(Мк 24:6), 
(Мт 28:3), 
(Мк 4:4), 
(Лк 11:4), 
(Мк 1:4), 
(Мк 3:5), 
(Лк 11:17), 
(Мк 4:19), 
(Мк 24:6), 
(Лк 13:9), 
(Лк 13:8), 
(Мк 1:25), 
(Лк 2:25).
Подобно на тогавашната практика Неофит Рилски съчетава глаголната основа с народен произход с книжовен суфикс –ние, така че примери като 
(Мк 13:18), 
(Лк 6:1), 
(Лк 7:21) не са изключения в превода, но те се употребяват успоредно и с народния тип образувания на -не: 
(Мк 1:27), 
(Мк 3:26), 
(Мт 24:6), 
(Мт 14:19), 
(Мк 7:4).
Абстрактната лексика е представена и от словообразувателни типове със суфикс –iе, -ство и тя се използва много по-широко отколкото у ПС: 
(Лк 12:18), 
(Мк 23:28), 
(Лк 12:11), 
(Лк 11:8), 
(Лк 2:37), 
(Лк 12:40), 
(Лк 13:8), 
(Мт 23:5).
Широко разпространени са книжовните словообразувателни типове със суфикс –тел за лица от м.р.: 
(Лк 2:11), 
(Й 9:32). С него образува и думи от народна основа: 
(Мк 12:10), 
(Мт 25:9).
Впечатлението за по-силното влияние от традицията се засилва от множеството църковнославянски фонетични облици (съвпадащи в много случаи със западнобългарските): 
(Мк 11:11,Лк 14:58), 
(Мт 27:22), 
(Мт 12:40), 
(Мк 2:19), 
(Лк 9:62), 
(Мк 10:6), 
(Мк 9:43), 
( Й 13:12, 13, 14), 
(Й 13:19, 20), 
(Мк 10:21), 
(Й 13:20).
Налице са и запазени граматични форми (окончания за мн.ч., разширените оконч. при прилагателни и др.): 
(Мк 6:21), 
(Лк 19:27), 
(Мк 23:17), 
(Мт 3:8), 
(Лк 12:32), 
(Й 14:17).
Често се срещат форми с епентетично л: 
(Лк 21:24), 
(Мт 27:55), 
(Мк 4:5), 
(Й 7:39), 
(Мк 10:16, Лк 24:51), 
(Мк 10:26), 
(Мк 13:38), 
(Лк 1:29), 
(Мт 24:27).
Представките со-, во-, воз– имат също църковнославянски облик: 
(Мт 24:10), 
(Мт 19:19, 22:39), 
(Лк 17:1,2), 
(Й 9:23); предлог во: 
(Й 8:35).
В езика на Неофит Рилски попадат църковнославянски сегашни деятелни и сегашни страдателни причастия, но те все пак са рядкост: 
(Мк 10:30, Лк 18:30), 
(Лк 21:53),
(Мт 27:33), 
(Мк 9:43, 45), 
(Мт 24:9, Лк 21:17), 
(Лк24:31). По-често обаче Неофит Рилски ги заменя с глаголна форма: 
(Мк 5:31), 
– 
(Лк 1:3), 
(Лк 8:45).
Част от сложните думи в Новия завет също имат паралели в църковнославянския текст: 
(Лк 7:1), 
(Лк 10:21), 
(Лк 1:14), 
(Мк 15:43), 
(Лк 14:57), 
(Лк 14:58), 
(Лк 1:28), 
(Лк 1:30), 
(Лк 9:39), 
(Й 8:44).
В езика на превода присъствуват много думи от гръцки произход, про-никнали чрез книжовната традиция: 
(Мк 16:1), 
(Мк 11:18), 
(Мк 7:19), 
(Мк 5:35), 
(Лк 16:19), 
(Лк 1:5), 
(Мк 26:30), 
(Лк 8:30), 
(Мт 27:11), 
(Мт 27:24), 
(Мт 27:25), 
(Мт 17:27), 
(Мк 6:27) и др.
Не само в текстологично, но и в езиково отношение могат да се открият редица места, където Неофит Рилски се е облягал върху Сапуновия превод. Той е повтарял избирателно някои лексеми, които е считал за подходящи в конкретния случай, както народно-разговорни, така и книжовни: 
(ПС) – 
(Лк 5:1) (
) 
(Й 18:30), 
(Мк 5:38), 
(Мк 1:7), 
(Мк 4:7) (
), 
(Мк 4:9), 
(Мт 21:28), 
(Мт 23:3) (
).
Неофит Рилски повтаря по същия начин опита на П.Сапунов да внедри в преводния език избирателно определена книжовна лекскика от гръцки произход, останала непреведена в старите славянски паметници: 
(Мк 6:27), 
(Мк 6:3), 
(Й 18:28), 
(Мк 7:19). Вероятно не случайно и у двамата намираме едни и същи лексеми, заимствани от ЕБ и може да се предполага, че в Неофитовия превод те са попаднали не без влиянието на предходния превод: 
(Мк 22:6) (
), 
(Мт 21:43) (
).
5. Влияние от руски език
Наред с влиянието от черковнославянски в Неофитовия превод се забелязва в известни случаи и влияние от руски, което идва по две линии – пряко, чрез използване на руския евангелски превод и обогатяване на преводната лексика чрез руския словесен фонд (от руски речници).
Пряко влияние се забелязва на следните места:
Мк 2:25 
.
РБ: 
. (у ПРС когато му стана нужда).
В ЕБ – 
. Съответно П.Сапунов се обляга на този текст: 
.
Мк 3:29 
. РБ
У ПС 
– ПРС – 
ЕБ – 
Подобен на този е и следващият пример, където при отсъствие на дума в гръцкия текст и в другите разглеждани източници, у Неофит, както и в синодалния превод на Руската библия (1876 г.), има разширение, срв.: Мт 13:20 
– 
ПС; 
РБ – 
Неофит Рилски. По-късно такъв превод намираме и у ПРС- 
За това, че Неофит Рилски е прибягвал към руския евангелски превод говори и следният текст в Мт 21:33: 
, където П.Сапунов и П.Р.Славейков запазват традиционната дума 
/съзида столпъ, докато Нефит употребява израза направи кула (в РБ – постороилъ башню).
Неофит Рилски превежда гр. 
, вероятно под влияние на РБ (во время кажденiя). По-късно П.Р.Славейков заимства същия превод: въ часъ-тъ на каденiе-то. (в ЕБ 
).
В резултат на горния анализ могат да се направят следните изводи:
1. Езикът на Неофитовия превод на Новия завет споделя всички черти на народната българска реч, с преобладаване на югозападнобългарските говорни особености, но и с присъствие на елементи от източнобългарските говори, което му придава наддиалектност и общобългарско звучене. В него намираме и умереното присъствие на книжовната традиция – до онази степен, в която да се запълнят съществуващите празноти в интелектулния, културния пласт лексика. Намерили са място и някои граматични особености и категории, гравитиращи около църковнославянския като отражение на неговия кодифициращ модел. Постигнато е онова балансирано съотношение между народни и традиционнокнижни елементи, на диалогичност между ново и старо, които през следващите десетилетия доведоха до напълно налагане на демократичната тенденция в книжовноезиковото строителство, но с присъствие и на традицията, до здравата спойка и монолитност на изграждащите системи в рамките на националния ни книжовен език.
2. На второ място трябва да се изтъкне освободеното, творческо отношение на Неофит Рилски към преводния език, който той обогатява чрез пълното използуване на народната лексика и фразеология.
Във връзка с влиянието на книжовната традиция у Неофит Рилски би трябвало да се подчертае, че то е многоаспектно. Поначало въздействието и опората в традицията би следвало да се разглеждат по-широко, не само в обсега на църковнославянския (той основно превежда от Елисаветинската библия, и то в нейна по-стара версия – от издание отпреди 30-те години на миналия век и прокарва доста последователно старата славянска текстологична традиция). Но наред с нея, той вероятно е имал и други опорни славянски текстове (в някои случаи с различна от църковнославянската текстова редакция), принадлежащи към по-стара домашна (среднобългарска) традиция: множеството текстови и лексикални паралели сочат докосването на преводача до домашни среднобългарски извори, а някои преводачески решения са заимствувани от дамаскинарската школа, чието наследство е било добре познато на първите строители на новобългарския книжовен език.
3. Също така наложително е да се отчете и допълнителната работа на книжовника с разноезични преводи, в резултат на което се появяват нови (индивидуални) преводачески решения и текстови особености, различни от очертаната източноправославна славянска традиция. Това ново отношение към сакралния текст (опит за неговото осъвременяване с оглед на комуникативните потребности на възрожденския реципиент) създава една нова философия и опит за разчупване на догматизма и старите форми и проправя пътя за безпрепятственото навлизане на свежата струя на народната реч в конфесионалната сфера и нейното използване за създаването на новия, осъвременения библейски стил.
4. В преводаческата си работа Неофит Рилски е използвал като арбитри и гръцки текстове, с които е сравнявал своя превод. Само с директен превод от гръцки могат да се обяснят някои места, които нямат аналог нито в църковнославянския, нито в останалите славянски текстове. Всъщност, бележките и приписките към превода в неговия архив също сочат това. Обикновено той е използвал Тextus Receptus, но и непрекъснато е сравнявал с новогръцките преводи: на катаревуса и с превода на Иларион Критски на димотики.
5. От анализа става ясно, че Неофитовият превод в текстово отношение е доста свободен (в сравнение с другите два възрожденски превода), зафиксирани са редица примери, които показват, че той се е отнесъл доста свободно към изходните славянски и гръцки източници и е допуснал значителен брой отклонения – позволил си е да добавя, да съкращава, или да видоизменя по смисъл по-кратки и по-обширни текстови отрязъци. Вероятно е имал намерение към текста на Новия завет да приложи съответен предговор, в който да обясни причините за тези разминавания с оригинала (той е бил подготвен да се отпечата заедно с превода, но поради неизвестни причини, не е бил включен към книжното тяло на Новия завет и остава в ръкопис). Неофит Рилски обаче има извинение за по-свободното отношение към преводния текст – единствената му подбуда е била да предостави на народа разбираем превод, както личи в запазения ръкопис
(ръкописен текст на Неофитовия превод – Църковноисторически музей, София).
6. Освен приемственост от старата славянска текстологична традиция долавя се и влияние от Сапуновия превод, с което Неофит Рилски продължава и новобългарската преводаческа традиция. От друга страна, личи как следващите преводачи (П. Р. Славейков и Хр. С.-Николов) са се отнесли с доверие към Неофитовия превод, заимствайки оттам отделни преводачески решения, което е показателно за безспорния му авторитет дори и след три десетилетия от издаването му.
БЕЛЕЖКИ
1. Пълното му заглавие е 
Той е отпечатан най-напред през 1840 г. в град Смирна, а през следващите десетилетия е преиздаван многократно. [обратно]
2. Тук са подбрани само такива примери, които са еднакви с тези у П. Сапунов (по-нататък съкр. ПС), а традиционно-книжните съвпадат с идентични примери в превода на П. Р. Славейков (съкр. ПРС) (1871 г.). [обратно]
Последни коментари