БАТАК:
Преди три дни пристигнах тук с разследователска мисия. Дойдох с чисто и безпристрастно състояние на разума. Обикновено твърде лесно се понасят нещастията на другите. Трябва обаче да призная сега, че аз погрешно прецених обстоятелствата. Страхувам се, че не мога да бъда повече безпристрастен и сигурно – не мога да бъда повече хладнокръвен. Има неща толкова ужасни, които окото отказва да гледа, за които разумът отказва да разсъждава.
Батак е разположен на около тридесет мили от Пазарджик, високо в разклоненията на Родопите. Пътят представляваше стръмна планинска пътека. Щом приближихме, вниманието ни бе привлечено от хайка кучета. Разярено те излаяха по нас и избягаха в съседните ниви.
От седлото аз не забелязах нищо особено, докато конят ми не се запъна. Погледнах надолу и видях, че е стъпил върху човешки череп. Черепът беше напълно изсъхнал и изглозган.
Няколко крачки по-нататък имаше друг череп, а до него част от скелет, също така бял и изглозган. Колкото се изкачвахме по-нагоре, толкова повече намирахме кости, скелети и черепи.
Изведнъж: дръпнахме юзди с възклицание на ужас: точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети, почти цели, скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.
Всичките скелети бяха облечени само в женски ризи. Те всички са били жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени.
Процедурата била следната: турците хващали жена, събличали я внимателно по риза, оставяли настрана ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.
После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба, по-лоша от смъртта. Те били на разположение на своите поробители в продължение на няколко дни, били подлагани на всичко възможно, което горките безпомощни и треперещи момичета са могли да изживеят в ръцете на бруталните диваци. Когато градът бил ограбен и опожарен и всички техни близки били изклани, тези нещастни млади създания били най-безмилостно обезглавени и хвърлени да гният на хълма…
Градчето лежеше на разстояние стотина ярда по-долу от нас. Гледано оттук, то напомняше развалините на Херкулан или Помпей. Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена.
Сред тези развалини се издигаше и достигаше до нас дълбок оплакващ стон, подобен на оплакването, с което ирландците изпращат своите мъртъвци.
От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи. Броят на децата, убити в тези кланета, е повече от огромен. Очевидци ни разказваха как видели малки бебета, набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище.
Причината е проста. Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал вероятно, че само въоръжени хора би трябвало да се броят, но обикновеният мюсюлманин взема това предписание в по-широк смисъл и брои също така и жените, и децата.
С цел да надуят бройката за рая, тук, в Батак, башибозуците са промушвали бременните жени, убивайки едновременно и неродените деца…
Френският консул е присъствувал лично, когато башибозуци разказвали пред възхитени слушатели как сечели главите на малки деца, как телцата им с отсечени ръце и крачка подскачали и се търкаляли като пилета.
Аз затворих уши и казах: „Стига! Това е достатъчно. Не искам да слушам повече. Не мога повече да разследвам „.
Няколко крачки по-нататък една жена седеше на прага на разрушен дом, превиваше се и издаваше сърцераздирателни стенания, които прехвърляха границите на моето въображение. Нейната глава бе скрита в ръцете й, докато пръстите несъзнателно намотаваха и скубеха косите й, щом погледнеше в своя скут, където лежаха три малки черепа с все още полепнала по тях коса…
Турските власти не претендират да е имало убити турци или пък жителите на Батак да са оказали съпротива. Ахмед ага, който е ръководил клането, поискал да му бъде предадено оръжието. След значително колебание и преговори това било направено. Какво е последвало след предаването на оръжието, ще бъде разбрано най-добре от продължението на разказа за видяното вчера.
Приближавахме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е било обширна хубава сграда, годна да приеме двеста или триста деца.
Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци. Аз бях учуден и вярвам, че и моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат, напук на турското правителство. Образованието е безплатно и всички – бедни и богати – се ползват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише. Процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция.
Сега, под камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…
Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.
Това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност огромна грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст. Целият черковен двор е изпълнен с тях на дълбочина от три до четири фута (90-120 см) и ужасната миризма идваше оттам.
От тази чудовищна гробница сега можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце. Малки къдрави главици се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умрели учудени от яркия блясък на сабята, деца, които са умрели сред писъци на уплаха и ужас, млади момичета, погинали в плач, ридания и молби за милост, майки, умрели в усилие да заслонят със слабите си тела своите малки дечица…
Казаха ни, че само в този малък черковен двор лежат три хиляди души. Лежат те тук заедно, млъкнали са завинаги. Няма сълзи, нито викове, нито писъци на ужас, нито молби за милост. Житото изгнива по нивите, а жетварите гният тук, в черковния двор.
Казва се, че тези деяния били извършени от нередовни войски, над които правителството нямало контрол. За нещастие съществуват факти, които показват, че това твърдение е напълно погрешно.
Палачите, които са извършили това поголовно клане, са турци, ръководени от Ахмед ага Барутанлията – той е изклал 8000 души в Батак и е изгорил 200 жени и деца в училището; този долен и брутален невежа, който не може нито да чете, нито да пише, не е бил наказан и няма да бъде наказан, напротив – бил е възпроизведен в ранг юзбашия и е награден с орден, и с оная изтънчена подигравка, с която Ориентът се отнася към европейските искания за справедливост, бе назначен за член на комисията, съставена да преследва и накаже башибозуците.
ПАНАГЮРИЩЕ:
Въстанието в Панагюрище избухнало на 2 май. На 12 май Хафъз паша пристигнал насам с цял полк редовна войска, с две или три артилерийски части и голям брой башибозуци.
При появата им жителите на осем или девет села, на брой от пет до шест хиляди, напуснали ужасени своите домове и потърсили спасение в Панагюрище.
Без да предупреждава селището да се предаде, Хафъз паша започнал да го обстрелва, като безмилостно хвърлял избухващите снаряди сред тълпите крещящи жени и деца. До полунощ гърмежите от оръдията тътнели сред улиците.
През нощта и на другата сутрин войските и башибозуците нахълтали в селището. Започнала сцена на грабежи, насилие и кланета, които могат да се сравнят единствено с тези в Батак.
Турците набождали върху щиковете си пеленачетата от люлките, подмятали ги във въздуха, набождали ги отново и ги захвърляли върху главите на майките им.
Нито една жена в селището не успяла да избегне насилието. Изнасилването било публично и общо, по улиците, в градините, в дворовете, майки били изнасилени пред дъщерите си, млади момичета – в присъствието на майките си, на сестрите си, на братята си.
Осемнадесетгодишно момиче ни призна с гърчещо се и скрито в ръцете лице, че била изнасилена от десет войника. Десет- и дванадесетгодишни момичета били изнасилвани по същия начин.
Зверските истории, които чухме, те подлудяват.
А какво станало с младата учителка, с „българската княгиня“? Уви, тази образована, интелигентна и чувствителна млада девойка била грабната и в присъствието на шест нейни другарки била изнасилена от трима или четирима брутални типове, които все още мърсят земята с гадното си съществувание…
Това не стигало. Две седмици след потушаването на въстанието турските власти научили, че тя е ушила знамето, и я арестували. Горкото момиче, въпреки сълзите и молбите, била съблечена гола, пребита, оплювана и отново изнасилена. Тогава за гавра я нарекли „българската княгиня“
ПЕРУЩИЦА:
Перущица е била селище от 350 къщи и жители от 2000 до 2500 души. Тя е единственото градче, оказало действителна съпротива. Народът тук, колкото и неподготвен да е бил, се отбранявал с всички сили и до смърт.
Хората твърдят и аз нямам основание да се съмнявам в техните думи, че докато не чули за кланетата в други селища и не видели от хълмовете пламъците на другите изгарящи села, те нямали нито мисъл за въстание, нито мисъл за отбрана.
На 29 април, било вторник сутрин, един ден преди клането в Батак, в Перущица се получило съобщение, че башибозуците идват откъм Устина. Всички – жени, деца, както и мъже – незабавно напуснали домовете си и се укрили в черквата. Няколко души изгубили смелост и решили да се предадат, но след като предали оръжието си, били изклани. Това възпряло и други да последват техния пример.
В продължение на вторник, сряда и четвъртък башибозуците се забавлявали с ограбване и изгаряне на къщите в градчето, стреляли от време на време от далечно разстояние по хората в черквата, а през цялото това време нещастните българи седели в черковния двор и с отчаяни очи гледали своите изгарящи домове. Те не могли да направят нищо. Между тях не е имало повече от 200 души въоръжени, докато башибозуците наброявали хиляди.
Аз разговарях с една арменска девойка, която останала в черквата през цялото време на обсадата. Тя описва нощите, прекарани в черквата, като ужасен кошмар. Народът бил така претъпкан, че хората спели прави.
В четвъртък след обед в Перущица пристигнал Азиз паша начело на редовни войски и артилерийска батарея и без предупреждение започнал да обстрелва черквата.
Въображението трудно може да си представи ефекта на снаряд, попаднал през един от високите челни прозорци на черквата и експлодиращ с чудовищен гръм сред пищящите, жени и деца.
Ако някой се покажел на вратата да избяга, башибозуците, които пазели отвън, веднага го посичали.
Разказът на арменското момиче относно събитията, станали в петък и събота, е странен, несвързан, безумен. Разказаното от нея е извън всяко въображение. Аз мога да изложа тази част от нейната история само с предположението, че тя е или частично, или напълно полудяла.
В петък, разказва тя, мъжете, укрити в черквата, решили да се самоубият, но жените им се намесили и молели да бъдат също така убити. Двама от мъжете изпълнили своето решение. През сълзи и стон, скубейки косите си, удряйки главите си в каменния зид на черквата, те действително убили своите жени и деца, а след това убили и себе си.
Момичето разказва, че жените коленичили на земята, събрали дечицата си в своите прегръдки и в плач и ридание се молели, докато съпругът и бащата ги разстрелвал или пробождал последователно; това, че тези двама мъже трябвало да забодат ножа или да изстрелят куршум в слаби, нежни и малки човешки същества, обърнати към тях за обич и защита, показва до какво отчаяние са били доведени…
Но арменката продължава нататък. Според нея петдесет или шестдесет мъже убили жените и децата си. Много млади момичета и омъжени жени, чиито мъже били убити или били избягали, молели също така да бъдат убити, за да избягнат падането в ръцете на башибозуците. И тяхното желание било изпълнено.
Повече от двеста души били убити по такъв начин. Подът на черквата тънел до глезените в кръв.
Положението, което описах в Батак, Панагюрище и Перущица, е същото в повече от сто български селища…
…Само в областите на Пловдив и Пазарджик има около 50 изгорени села, без да се броят тези, които са ограбени, а 15 000 души са изклани. Някои определят броя на убитите в България от 25 000 до 40 000 души, а други – че те са 100 000.
Нещастието е прекалено голямо, за да се говори за него спокойно. Плачът, сърцераздирателните ридания и жалбите на нещастните жени и деца все още звучат в ушите ми. Те ме преследват ден и нощ – навсякъде, където отивам, когато спя или се пробуждам. Те ме обитават като безкрайно много призраци…
Мисля, че това е достатъчно…
Прощавай, читателю, ако си имал нещастието да прочетеш това!
Последни коментари