Протестантското минало на Георги Димитров

Как в черквата на ул. „Солунска“, пасторът Стоян Ватралски извъртял плесница на Георги Димитров

Стефан Бочев: БЕЛЕНЕ (PDF): ИЗТЕГЛИ

Разказва ни един ден леля Магдалена – онази сестра на Г. Димитров, гдето  заедно с майка ми ни шиеше дрешките – как, когато юноша още, брат й Георги ходел в неделното училище в черквата на ул. „Солунска“, пасторът Стоян Ватралски веднъж му извъртял плесница, загдето нещо много „опонирал“.

„Един ден аз ще изгоря тази черква!“ – хукнал Георги навън и повече не се върнал. Симпатиите ми, трябва да си кажа, бяха напълно на страната на потърпевшия. Този пастор Ватралски – боянски протестантски неофит, завършил теология в Харвард като мисионерски стипендиант, беше висок, кокалест старец с брада а ла Л. Н. Толстой. С баща ми се уважаваха, ама самия мен той – да оставим шамара, залепен на Г. Димитров – ме отблъскваше със своето предизвикателно преклонение пред САЩ: „Маалката България… велииката Америка…“ Не – като го чуех, нещо в мен се дърпаше.

Християнството има най-неочаквани последствия: развива чувството за собствено достойнство – лично, социално, национално. За шамара не зная, но бунтарството на Г. Димитров има корена си в даденото му чрез мислите… Християнство!

По същество съвсем не бях антиамериканец. в „Рицар“ – дискусионната ни група в ИМКА, – при някаква „класификация“ на политици, обявих, че най ми харесва… Джордж Вашингтон. Защо ли? Защото се вдигнал срещу поробителите англичани, борел се за независимост…

 

 

Блудният син, който никога не се завърна

Весела Илиева | MediaPool.bg

Влажна есен изпраща 19 век. От амвона на голяма бяла църква слиза с бързи, тежки стъпки пасторът – снажен мъж, когото непознати често бъркат по осанката и облеклото с банкера в града. Мигове преди това хоралите под покрива на сградата са заглъхнали, проповедта е прекъсната от момичешки писъци. Само циничният смях на гръмко говорещ младеж нарушава конфузната тишина, в която отеква ехото им. Богомолци са смутени от вулгарния му език. Момичета, заели места пред него, плачат, едно от тях става и напуска богослужението разстроено. Със силна хватка за врата и няколко тежки удара нахлулият пиян смутител е изхвърлен на дъждовната улица.

Отвъд оградата младежът не спира да буйства, а богохулните му крясъци кънтят през прозорците на църквата. Невъзмутимо пасторът се връща на амвона и продължава неделната си проповед. Песнопения след нея заглушават виковете.

Дни по-късно прозорците са разбити. Не за първи път. Всеки християнин в общността и извън града знае чие дело е това. Двама от тях изпитват особена болка – родителите на младежа. Безпомощни пред растящата с годините на възрастта му неприязън към Църквата, Християнството, хората и Бог. Едва десетгодишен той е взел упоритото решение никога да не стъпи в църква, след като е изгонен от неделното училище заради агресивния си характер. На 12 години е изхвърлен и от училище. И към двете институции той развива комплекси и ненавист. И на двете той ще си отмъщава цял живот – на християните и интелигенцията.

Баща му заболява и умира от болка по никога незавърналия се блуден син. Майка му и двете му сестри ще правят многобройни опити да го върнат, но без успех.

Сцената не е от американски уестърн-филм,

където благоприличието и невинността се конфронтират с местния злодей и духовникът напуска сдържаността си, за да го накаже лично със сила.

Градът е българският Самоков. Пасторът е първият български абсолвент в Харвард – Стоян Ватралски. Брилянтен ум, оставил ярки следи сред академичния елит в престижния университет. Завърнал се в България, преподавател в Американския колеж, лектор в Софийския университет. Поет и публицист, чиито избрани съчинения ще се издадат в 17 тома през 1930-те. Близък приятел на Иван Вазов, Иван Шишманов, Симеон Радев и Пейо Яворов.

Шестнадесетгодишният младеж, когото пастор Ватралски изхвърля от църквата, е Георги Димитров, бъдещият комунистически диктатор.

През пролетта на 1902 г. известният американски богослов Ф. Е. Кларк е гостуващ лектор в Американския колеж в Самоков. Лекциите му се радват на широк интерес. Групи интелектуалци пътуват от цяла България, за да участват в дискусиите с него. Кларк е организаторът на християнското младежко движение в САЩ през 1881 г., което не губи популярността си и до днес с общоцърковните младежки организации YMCA и YWCA. Пред американската преса Кларк ще сподели: «Oтдавна не съм прекарвал такава благословена атмосфера като тази в Самоков, България.”

Това, което теологът пропуска да каже, но отбелязва в дневника си, е сблъсъкът му с провокациите на един 20-годишен словослагател, работещ в печатницата на евангeлската мисия в Самоков. Приет на работа там, въпреки негодуванието на църковното настоятелство. По молба на майка му, член на евангелската съборна църква в София, младежът е допуснат да си изкарва прехраната като печатар.

На всеки в аулата на колежа прави впечатление кресливият глас, с който младият мъж се опитва да обърне дискусията по богословски проблеми в разговор за марксизъм и революционен атеизъм. Кларк и слушателите му нямат представа, че стоят пред бъдещия комунистически диктатор Георги Димитров. Този, който четири десетилетия по-късно убива без съд и присъда свещеници и пастори, църковни служители и миряни, обричайки ги на ада на комунистическите затвори и концентрационни лагери.

Като печатар той ще злоупотребява

с даденото му единствено от християнско милосърдие работно място и ще краде пари, хартия и мастило, за да публикува комунистически позиви и антирелигиозни брошури. Печатницата е оборудвана с модерна техника, в нея се печата не само евангелска богословска литература, но и православна. Политици и партии ползват техническите й предимства за своите издания. В нея се издава партийна литература, между която вестникът и агитационните материали на ръководния орган на Радославистите – една от големите български либерални фракции след дълбоката схизма в либерализма, последвала смъртта на Стефан Стамболов.

Младият Георги Димитров отива далеч и си позволява да прави коректури дори на текстовете на Васил Радославов. Последният е по-скоро впечатлен, отколкото ядосан. Младежът е напуснал рано училище, но е очевидно интелигентен, в състояние е да изчита и систематизира огромно количество текстове. Единствен проблем за д-р Радославов е крайното увлечение на Димитров по марксизма. Радикалният млад марксист не допуска дори мисъл над социалдемократическата парадигма на един Едуард Бернщайн. “Равноправие между социалните класи посредством постепенни социални промени, чрез политически средства и без насилие“ – към тази идея Георги Димитров изпитва пълно презрение.

Макар да се прикрепя към кръга на Димитър Благоев,

той ще бъде видимо комплексиран от по-образованите от него социалдемократи. След разцеплението в българското социалистическо движение и революцията в Русия, Димитров хитро ще прецени, че мястото му е при тесните социалисти – те са многобройни, изключително агресивни, въоръжават се, готови са на всичко в името на комунистическата идеология. За тях насилието е култ, а необразованите в редиците им са мнозинство – с натрупаните опит и знания чрез самообучение Димитров ще еволюира бързо в техен младежки лидер.

Това се осъществява благодарение на широката му конспиративна дейност, организираните стачки и войнишки бунтове през и след Първата световна война. Но въпреки това, за българските демократични партии той е незначителен проблем – разглеждан е от лидерите им като безопасен. И е оставен цели десет години в Народното събрание, където е най-младият депутат. До бягството му в изгнание за каузата на нелегално организирания от СССР червен тероризъм в Западна Европа. Едва след което е обявен за издирване и главата му е оценена на 100 000 лева.

Георги Димитров има силно влечение

към красиви и начетени млади жени. Самият той неперфектен, търси максимума префектност в една жена. Възрастта й е необходимо условие, за да има контрол над нея – тя трябва да бъде значително по-млада от него. Потеклото, нравствеността и интелекта на момичетата, върху които се спира изборът му, са всъщност буржоазните добродетели, които всеки марксист презира.

Димитров се чувства съпричастен към идола си Карл Маркс. Последният живее с имуществото на богатата, добродетелна фабрикантска дъщеря Жени, от стар благороднически род немски протестанти. Какво по-добро от такъв избор и за българския марксист, още повече, че има корени в българските протестантски среди? Но Георги Димитров не успява да си осигури този комфорт – няма шанс именно сред тях, те го отхвърлят.

Той заживява с Любица Ивошевич – крехка, красива и интелигентна млада жена от сръбски произход. Което компенсира много – по това време сред западните ученици на Маркс е станало модно течение (особено след аферите и женитбата на Каутски) сватосването на комунисти с млади сръбски и хърватски комунистки – задължително красиви, нежни балкански интелектуалки.

Любица наистина го обича –кореспонденцията им разкрива това категорично. Тя се отдава буквално сляпо на тази връзка – и става нейна жертва. В условията на живот под охраната на Сталин в СССР тя умира самотна, бедна и туберколозна.

През това време съпругът й развива конспиративна мрежа в Западна Европа по поръчение на Коминтерна. Която днес може да впечатли всеки ислямски терористичен кръг.

Десет години – от 1923 до 1933 г. – Коминтернът плаща за всичко. Димитров живее в Швейцария и Германия, докато е заловен с Васил Танев и Благой Попов от Хитлер за целта на Лайпцигския процес. Под името д-р Рудолф Хeдигер, с фалшив паспорт и свободно говорещ немски език, Димитров е хванат и обвинен с двамата си съратници в подпалването на Райхстага. Само в пропагандните материали на комунистическата диктатура ще се развива и храни митологемата за езиковия краш-курс от 6 месеца в затворническата килия, след който той се бил изправил срещу Гьобелс и Гьоринг.

За периода му като задграничен терорист

не е известно много, поне за личния му живот. Предполага се, че е имал множество афери, докато съпругата му е държана като залог от Сталин и в крайна сметка умира.

При договорената размяна на Георги Димитров след процеса за патетичния «герой от Лайпциг” няма да решават само Хитлер и Сталин. Разбира се, решението е преди всичко тяхно. Но българският цар Борис III се намесва внезапно и по неизвестни причини взима лично отношение пред двамата диктатори, с молба да се опази животът на тримата комунисти.

Може би Борис посредничи в отклик на международните акции в тяхна защита – левите западни сили и пропагандаторите на Коминтерна успяват да акумулират широки международни реакции в защита на тримата българи. По-късно Георги Димитров се отплаща на Борис като не убива съпругата и децата на покойния български цар. По съвет на Сталин ги поставя под натиск с убийството на регента принц Кирил.

В крайна сметка, животът е без стойност за революцията. Големият баща на масите е показал на българското си протеже още през 1934 г. разменната монета за живота му – Георги Димитров остава под надзор в Кремъл, а другите двама ”лайпцигски герои” Танев и Попов още с влизането им в СССР са изпратени в Гулаг.

Сталин настоява

за сватбата на Елена, сестрата на Димитров, с младия Вълко Червенков. Сталин е и този, който осигурява втората жена на Георги Димитров. По произход от стар еврейски род, на който е обърнала завинаги гръб, Роза е комунистка с буржоазно потекло и достатъчно интелигентна, за да знае как да играе според правилата на революцията и сталинизма. Димитров ще я принуди да встъпи в църковен брак – в изблик на синовни сантиментални чувства, подчинявайки се на желанието на майка си Парашкева.

Сталин няма нищо против венчавката им през 1948 г. Самият той се покорява не по-малко трогателно от ”по-малкия си брат” на майчината воля. На майка си, отдадена православна вярваща, обезкървилият руските църкви диктатор построява в имението си голям личен паркалис, за да има тя място и време за лично поклонение, когато му е на гости.

Когато Парашкева посещава Георги Димитров в СССР, Сталин й позволява да се моли в параклиса на религиозната му майка. Едиповият комплекс на отпадналия православен семинарист не му пречи да избие десетки милиони руски граждани, мнозинството от тях християни. И да обезглавява свещеници, монаси и монахини, докато се просълзява пред образа на майка си, коленичила пред кандилото и иконите в личния й параклис. Отпадналият протестант Георги Димитров получава пряк пример как е възможно едното да не пречи на другото. Психологът Юнг вероятно би имал по-обстоятелствено обяснение за това.

Майката

на Димитров е силна по характер жена. Научава се сама да чете на 22 години, след като е родила вече две деца. Бегълката от Македония познава много страдания. Взискателна към околните, тя никога не е строга с проблемния си син. Надява се майчината й обич и присъствието й като християнка в живота му да са достатъчни. Но те не са.

Димитров е кръстен вероятно като бебе или едно-двегодишно дете в евангелската църква в столицата. Изследователи и съвременници ще пишат за него като за ”отпадналия протестант”. С жест на последно милосърдие, след изваждането му от мавзолея един протестантски пастор ще разреши след дълги дебати през 1990 г. костите на атеиста, обезкървил нацията и Църквата, да бъдат погребани там, където са заровени вярващите му родители.

Преди да си тръгне от този свят Парашкева с последна надежда се намесва в живота на алкохолизирания и разяждан от болести комунистически лидер, като го заставя да сключи църковния брак с Роза. Двамата атеисти венчава евангелският пастор Васил Зяпков. Той е близък приятел на екзарх Стефан и ръководи българската делегация на Световния съвет на църквите.

Надеждата на майката и на известния пастор е обръщението на Димитров. Уви, такова не настъпва. Парашкева умира без да види резултат от пиетата си. А известен с човеколюбието си пастор Зяпков е сред първите 15 пастори, осъдени на смърт или доживотен затвор в трудов лагер от Георги Димитров само година по-късно, през пролетта на 1949 г. Венчалият го стар пастор става една от жертвите на комунистическия диктатор.

Общата им равносметка е близо 30 000 убити без съд и присъда през първите четири месеца след 9.IX.1944 г. Над 250 000 жертви в българските концентрационни лагери и затвори. Сред които християни от всички български верозиповедания. Само през първите 5 години жертви на убийства и репресии са 15 висши православни клерици, над 120 православни свещеници, духовни служители и монаси, 15 главни пастори на евангелските църкви, 60 протестантски църковни служители. Обезглавена е и българската католическа църква.

На 2 юли 1949 г., само два месеца след като е обезличил елита на българския протестантизъм при инсценираните пасторски процеси, отпадналият протестант Георги Димитров умира с разяден от алкохолизъм черен дроб и поразен от пневмоторакс бял дроб.

Статията е публикувана в новия брой на сп. ”Вагабонт”

 

През 1897 г. ДЪНОВ учредява със съмишленици „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“ и издава брошура с мистичен текст под заглавие „Хио-Ели-Мели-Месаил“. Така той застава в центъра на духовно общество, което по-късно прераства в „Синархическа верига“ (1906) и обществото „Всемирно бяло братство“ (1918). От 1900 г. до 1942 г. Петър Дънов свиква ежегодни събори през август на Всемирното бяло братство на различни места – във Варна, Бургас, Велико Търново, София, на планините Рила и Витоша.

През 1904 г. Учителя се установява в София, в скромния дом на своите последователи семейство Петко и Евангелина (Гина) Гумнерови на ул. „Опълченска“ 66. Петко Гумнеров е секретар във Върховния касационен съд. Къщата е близнак с друга, имат общ таван и двор, преграден от сковани дъски. Съседка на Гумнерови е майката на комунистическия вожд Георги Димитров, която е евангелистка. Баба Парашкева понякога слушала беседи на Дънов, разказват в спомените си хора от братството.

Отначало Учителя живее в сутерена на Гумнерови, после се освобождава една стаичка на горния етаж, където пребивават самите те. Отпред има още една стая, в която започват да прииждат последователи да слушат беседите му. Върволицата е непрестанна, хранят се на обща трапеза. Скоро мястото отеснява, та се налага Дънов да седи до отворения прозорец и да говори едновременно на тези, които вътре, и на хората на двора.

Така при една полицейска блокада на квартала Ючбунар за търсене на нелегални комунисти Георги Димитров минава през тавана на слепените къщи и излиза през другия вход, смесвайки се с хора от братството. Друг път, когато пак претърсват дома му, Димитров моли Учителя да го скрие. „Стаичката, в която седеше Учителят, беше малка, имаше едно бюро, стол, на който седеше Учителят и една стойка, закачалка на вратата – разказва в спомените си Методий Шивачев. – Учителят му казал: „Застанете зад вратата!“ След малко идват военните и един от тях отваря вратата, но не влиза вътре, а само държи вратата полуотворена и пита: „Извинете, г-н Дънов, че Ви безпокоя, но търсим един престъпник“. Учителят ги погледнал: „Търсете!“ Те се извинили и затворили вратата.“

 

– Господи, колко хубаво ще бъде! Музей на двамата учители под един покрив!!!

Така простодушно възкликва една от двете жени, обгрижвали Учителя Петър Дънов до смъртта му през 1944 г., когато през 1949 г. излиза решението на ЦК на БКП къщата на ул. “Опълченска” 66 да стане музей на “вожда и учителя на българския народ Георги Димитров”. Не след дълго двете жени били изгонени от къщата и в южното ѝ “дъновистко” крило били настанени екскурзоводите.

 

Къщата на Петко Гумнеров на „Опълченска“ 66 бе къща-близнак. Двете половини бяха симетрично разположени и имаха еднакви стаи. От едната страна живееше баба Парашкева със семейството си. Синът й Георги Димитров, който се бе оженил за сръбкинята Люба Ивошевич също живееше при нея. Той бе представител на Третия интернационал на комунизма в Европа. От другата страна бяха семейство Гумнерови и Учителят. Така че в този дом случайни неща не можеше да има. От едната страна бе Трети интернационал на комунизма, а от другата страна бяхме ние, тоест Учителят и Братството. През дясната вратичка при Учителя непрекъснато влизаха и излизаха посетители. Двата дома и семействата им дружаха и нямаха проблеми. Баба Парашкева бе евангелистка, така че не бе черковница и бе по-свободна в убежденията си. И понеже бяха слушали и знаеха, че при нас се разглежда и чете Евангелието и че Учителят говори върху Евангелието, те възприемаха с разположение нашето съседство. От своя страна, и нашите се отнасяха към тях по същия начин.

В онези години за комунистическа пропаганда и действия Георги Димитров е заплашен с арест от полицията. Направен е кордон от полицаи около квартала и го търсят. Претърсват първо дома на баба Парашкева, а той се прехвърля през общия таван, слиза от другата страна и отива при Учителя за помощ. Учителят се облича, слага шапката Си, взима бастуна Си, слага на главата на Георги една шапка от Неговите и излизат през вратника, който води към „Опълченска“. На петдесет-шестдесет метра полицията е завардила улицата, като претърсва съседните къщи, но не е влезнала в дома на Гумнерови, защото знаят, че там е господин Дънов и че той не се занимава с политика. Освен това Учителят е направил така, че отклонява съзнанието им в друга посока на търсене. След като излизат от къщата, веднага към тях се присъединява едно голямо полицейско куче вълча порода със специален полицейски навратник – навирва опашка и върви гордо-гордо, редом с тях. Вървят тримата: Учителят Георги Димитров и полицейското куче. Двамата са облечени официално и са с меки шапки. Приближават се към полицейския кордон – всички им козируват, защото мислят че това са техни хора, техни началници, защото редом с тях гордо върви с вдигната муцуна и опашка полицейското куче, което познават много добре. Така Учителят извежда Георги Димитров извън блокадата и му дава възможност да се спаси. Имаше и други случаи, когато Учителят му бе спасявал живота. Има един случай със сестрата на Георги Димитров – Елена Баръмова, която е търсена от полицията. Тя преминава през капандурата на тяхната къща и през приемната на Учителя отива при Него и Го моли да я спаси. Учителят извиква Василка от Братството, която я облича като сестра от Братството – с бяла рокля и бяла кърпа на главата и заедно с нея излиза през портичката. Минават през насрещния кордон от полицаи, без някой да ги спре – всички смятали, че това са дъновистки и ги пуснали да минат. И през тези години и събития нашите хора винаги им съдействуваха. Тези неща се знаеха от семейството им.

След 9 септември 1944 година комунистите дойдоха на власт и сестрата на Георги Димитров зае голям пост. Накрая беше директор на Партийната школа в София. Това бе голям пост. Когато погнаха Братството и скалъпиха процес срещу него, Василка отива при нея да иска съдействие и една услуга за Братството. А тя като чула за Братството, казала: „За тях никога, но за теб може. Ако искаш, ще ти дам един апартамент да живееш в него.“ Василка отказва и обяснява, че тя я е спасила затова, че Бог живее в нея, а не за облаги и си тръгнала. Та до последните си дни Елена бе настроена срещу Братството. А Георги Димитров имаше добри чувства към Учителя и Го уважаваше. Той не бе забравил добрините Му. Той лично даде разрешение от Москва за погребението на тялото на Учителя на мястото на „Изгрева“ – тогава не се разрешаваше на частни лица да се погребват извън гробищата. Георги Димитров се завърна в България и стана министър- председател. Веднъж на съвещание на правителството неговите министри искали да се вземат мерки на ограничение срещу Братството, защото всички действия на Лулчев се отъждествяваха с Учителя и Братството. А Лулчев бе осъден на смърт. На една и съща плоскост бяха поставени Лулчев и Братството. Това не беше вярно. Учителят много пъти беше изобличавал Лулчев за неговите действия. Но това не се знаеше от комунистите или пък когато им съобщавахме това, на тях не им изнасяше да го знаят. Тогава Георги Димитров им казал следното: „Оставете ги тези хора. Те са добри хора.“ Всички скачат и искат да бъдат разгонени дъновистите от София. А той продължил: „Малко ли врагове имаме сега, че да си правим и от тях врагове?“ Това ги успокоило. Но по-късно те ни погнаха и разрушиха всичко. Не се отказаха от своите намерения. А защо ли? Те видяха в Учението на Учителя голям свой съперник, защото и те идваха в името на идеи и бяха ревниви – да няма други идеи, освен техните. А тяхното идване на земята и идването им в България се дължеше на Учителя. Той ги пусна в България, но те не знаеха това. Откъде ще знаят? Само ние го знаехме това и го пазехме в тайна. Защото тогава това бяха свещени неща, касаещи съдбините на човечеството и Волята на Невидимия свят в лицето на Всемировия Учител, Който бе на „Изгрева“.

Веднъж комунистът Кофарджиев бяга от полицията и решава да се укрие при Учителя на „Изгрева“, Който го приема, държи го три часа при себе си, докато обсадата на полицията се вдигне. Накрая идва при Учителя офицерът, който командва хайката за залавяне на комуниста. Влиза при Учителя, козирува Му, след това Му се кланя и си отива. А Кофарджиев в това време седи на стол до Учителя, но офицерът изобщо не го поглежда, а само се покланя на Учителя. Така се спасява и той. Но после, след като дойдоха на власт, поискаха да ги забравят тези неща и не си ги спомняха вече. И не смееха да си ги припомнят. Но аз ще ги припомня не заради тях, а заради вас, за да знаете как стоят нещата.

Печатницата на комунистите бе на „Изгрева“ и тук те печатаха своите позиви. Хартия набираха от нашите запаси. Защото при нас се пишеше едновременно на няколко пишещи машини, имаше циклостил, с който се правеха резюмета на беседите и всичко това бе свободно у нас, на „Изгрева“, и не правеше впечатление на никого, че тук се печата нещо нелегално. Тук на „Изгрева“ освен, че всеки имаше цигулка, имаше бележници, тетрадки, листове и моливи за писане. Това бяха необходими учебни помагала на учениците в Школата. Та затова на никого тук не му идваше на ум, че се върши нещо нередно. Учителят виждаше и знаеше всичко това, но мълчеше. Понякога се намесваше и спасяваше неразумните от полицейска разправа, защото ако полицията ги откриеше тук, щеше да се нахвърли върху Братството и Учителя. Това никой не желаеше да стане.

Тук, в нашите бараки, идваха да пренощуват комунисти, които бяха в нелегалност. През деня се криеха в гората, промъкваха се и идваха на общите обеди, защото бяха гладни. Посещаваха събранията ни в салона, защото при нас всеки беше свободен когато си иска да идва и да си отива. Но дойдоха на власт и дойде онова време, когато забравиха всичко, което получиха от „Изгрева“. А това случайно ли беше? Не бе случайно, а се подчиняваше на строги окултни закони. И сега ще ви разкажа финала на този закон.

Веднъж аз бях на „Опълченска“ 66 при Учителя. Той ме извика и ми заръча да направя ограда там, където дворът се разделя на две – от едната страна бяха баба Парашкева и Георги Димитров, а от другата страна – Петко Гумнеров и Учителят. Бяха закупени колове, дъски, пирони и започнахме работа. Аз съм млад, як, здрав и мога да работя. Отмерихме мястото и опънахме канап. Забихме колове в земята и заковахме напреко дъски, които да ги свързват, като върху тези дъски щеше да се накове истинската ограда. Оградата се очертаваше да бъде повече от солидна. Започнах да кова дъските по нея. Направих цялата ограда. Това не бе малка работа, защото не бе малко и разстоянието. Цял ден ковах. Завърших. Изправих се и бях. много доволен от свършената работа. И точно в този момент пред мен застава Учителят. Оглежда я. Аз Го следя. Учителят е строг и смръщил вежди: „Оградата не е направена както трябва. Ще разковеш отново всички дъски, ще извадиш пироните от тях и ще ме извикаш след това.“ Учителят си тръгва. Аз съм изненадан. Оглеждам оградата и виждам, че тя е направена под конец, права е и дъските отгоре са подредени под конец. Гледам, че това е ограда за чудо и приказ. Гледам как всички дъски са заковани една до друга, като между тях има по два пръста разстояние. Специално спазвах това разстояние, за да бъде по-красива и да стигнат дъските до края. Тогава така се правеха дъсчените огради – да бъдат на разстояние една от друга от поне два сантиметра. Нищо не разбирах. Нямаше как, разковах всички дъски и извадих пироните. Извиках Учителя. Той дойде и застана до мен. Каза ми: „Закови по конец първата дъска.“ Аз я заковах. „Ха сега, вземи втората дъска“. Взех я. Учителят я пое от ръцете ми и я сложи под конеца, но я допря плътно до другата дъска. Бяха долепени една до друга. Каза ми: „Кови сега!“ Аз я заковах. „Ха сега, другата дъска.“ Заковах и нея. Вдигам поглед. Клекнал съм долу на земята. А Учителят стои над мен и казва: „По този начин ще заковеш всички дъски. И да няма никакъв аралък между нас и Третия интернационал.“ Аз се изправих. Бях висок на ръст и стърчах над оградата. Можех да видя онова, което бе отвъд тази ограда. Но Учителят беше нисък на ръст и не можеше да види какво има зад тази ограда. Тази картина ми се запечата в ума. Значи аз, със моя висок човешки ръст, можех да огледам какво има там отвъд, в двора на Третия интернационал, а Учителят, с Неговия нисък ръст, не можеше да стори това. Между Него и Третия интернационал щеше да стои оградата, в която не трябваше да има никакъв аралък. „Аралък“, това е турска дума и означава разстояние. „И да няма никакъв аралък между нас и Третия интернационал“ – означаваше оградата да бъде направена така, че онзи, който стои откъм страната на Учителя да не може да поглежда през оградата какво има там, в другия двор – двора на Третия интернационал. Това бе целта на оградата. Който искаше, можеше да прескочи оградата и да отиде в онзи двор. А най-лесно бе да се излезе от двора на Учителя, да се отиде на улицата и оттам, през вратника, да се влезе в двора на Третия интернационал. Значи имаше два изхода към двора на Третия интернационал: през оградата или през вратника. В Школата имаше приятели с леви убеждения, имаше анархисти, имаше и комунисти. Много от тях минаха официално през онзи вратник към двора на Третия интернационал, а някои прескочиха и оградата. Но за другите, между Школата на Учителя и Третия интернационал, беше поставена ограда без аралък.

Аз започнах да кова дъска след дъска и да си повтарям думите на Учителя: „Никакъв аралък между нас и Третия интернационал.“ Ковах дъска след дъска и изричах тези думи на Учителя. Дъските не бяха малко. Накрая бяха заковани така, че бяха плътно долепени една до друга, без никакъв аралък между двата двора. След това извиках Учителя. Той дойде, огледа оградата и каза: „Много добре. Оградата е вече сложена. И ние можем да продължим работата си.“ Запомних това, но още не проумявах какво значи това. Но дойде време да го проверя. Чрез една задача Учителят ми даде да науча един закон.