Още веднъж за „Зорница”-та на българския периодичен печат

Институт за българска протестантска история

В зората на българския периодичен печат изгрява „Зорница”. Но не вестникът, който официално започва да се издава в Цариград през 1876, а седмичното евангелско списание, което започва своя път към сърцата на поробения български народ през далечната 1865. Така че, когато днес се говори „Зорница”, редно е да се празнува неговата 142 годишнина, с годината на неговата първа публикация като списание през 1865.

Разликата между двете издания е значителна, не само по размер (страниците на първата са 17 х 25 см., а на втората пълно вестникарско фолио), но и по съдържание и цел. Но дори хартията и размера на изданието ясно говорят за неговите читатели. Големият формат, използван след 1876, говори за една по-интелигента, образована публика, която е готова да премине от кратките разкази, сказки и поучения към по-сериозна материя, която включва глобалната сцена на световната политика, въпросите за религиозната независимост, философски размишления и теми, родени от нестихващия читателски интерес. Но причината, поради която новото издание като вестник има такъв успех, е именно неговото скромно начало с малката книжка на седмичното списание „Зорница”, издавана в периода 1865-1875 г.

Именно това списание намираме, с помощта на приятели и колеги, в библиотеката на щатския университет в Шампейн, Илинойс. Там между огромния брой български издания, включително ръкописи и циклостили от последните няколко века, се намира и малък сборник с ранните броеве на „Зорница”.

Томчето е съставено от около 500 страници, подвързани с твърди корици, облечени с потъмняла от времето кафява кожа, на която на български пише „Зорница”. Първата страница е заглавният лист на списанието, с най-старото заглавно каре, включващ: шестоъгълна Давидова звезда, банер с надпис „Зорница” и ясното „Евангелско перiодическо списание.” Под него следва издателската информация: „Год. 3. Цариградъ, Януарiй, 1867. Брой 1”.

Но още на първата страница става ясно, че томчето е нещо повече от просто още един вестникарски сборник. Веднага с отварянето на твърдите корици ме посреща поредица от надписи, оставени по първите страници. Взирайки се във тях по-внимателно, откривам, че това не са просто ученически драскулки. Например, една от тях е френско глаголно спрежение. Друга съдържа имена на ученици. Трета е дата и година. Най-долу пък има няколко реда музикална анотация, в петолинието на която разчитам думите на старата евангелска песен; „Жив е, жив е, смъртта Той победи.”

Още по-значимо е, че тази стара книга, събрала няколко броя от списание Зорница, е била четена и препрочитана с огромен интерес и то не от кой да е, а от учениците, които са я ползвали като буквар. За това свидетелстват техните лични бележки, оставени по страниците й. Например: „Прочелъ: Иглика 9 9/Х 92 год. Iв кл”. И още: „Прочел Александ[ъ]р Георгиев IIIa ”.

Интересът към „Зорница” идва от множеството образователни материали, публикувани на нейните страници. Преобладаващи са статии, сказки и поучения с отявлена религиозна тематика, включващи множество Библейски истории с преобладаваща пуританско-протестантска интерпретация. Включени са още откъси от „Пътешественикът” на Джон Бънян, стихотворения, духовни песни със съответните музикални анотации.

Темите, обаче, са писани с отношение към един по-широк мироглед, който включва всестранен образователен спектър, дефиниращ мисията на списанието. Това включва поучителни статии относно кристализацията на снега, илюстрация на сърцето, придружена с обяснение на кръвообръщението и рецепта против холера. Серия от поучителни бележки разказват за анакондата, кондора и орангутана (наречен от редакторите „уранъ-утангъ”). Съвременният читател ще бъде изненадан, че на българската аудитория от 1865-1875 са предложени материали за американските индианци, „немилосърдие към животните”, илюстрации на пожара в Ню Йорк, „индийските брахмани” и китайско идолопоклонство, бразилските елмази, обелиска в Париж и много други. Специално внимание се обръща и на българката чрез поредиците „Писма за майки” и „Четене за момите”.

Това явно са теми не само за първокласници, както става ясно и от други ръкописни надписи по броевете. Сред тях са такива като „Raiceff”, „Добричъ варненско” и „М. Патоевъ”, написани с по-сериозен почерк и показващи широкото разпространение на списанието в поробените български територии. За по-късната история на книжката говори и елипсовидният печат с надпис: „Ученическо дружество Искра въ Шуменъ”, както и печатът с антикварна цена, поставен през 1965.

Как е достигнала от печатницата в Цариград, през ръцете на малките ученици, читалището в Шумен до библиотеката в Урбана, Илинойс надали някога ще узнаем. Но именно за това, когато говорим за „Зорница”, никога не можем да говорим просто за списание или вестник. Неговата роля е засвидетелствана от съвременниците на българското Възраждане. „Зорница” остава в историята на България като печатен орган с не просто образователна визия, но и със стратегически политически цели – преди и след Освобождението. За някой от повърхностните читатели това може би става ясно, едва когато Зорница започва да отразява Априлското въстание, но политическите тенденции са заложени в най-първите й броеве. Там откриваме и един нов религиозен подход към тълкуването на света около нас и нашето съществуване в него. Там са заложени и първите стъпки към един обществен образователен ценз и демократическа политическа система, към която България ще се стреми в следващия век от своята история.

Именно в „Зорница” са заложени идеологиите, които ще бъдат посяти в сърцата и умовете на българските ученици, по-късно дообразоващи се в мисионерските училища в Самоков, Ст. Загора, Шумен и Робърт колеж – и ще дадат плод в живота и дейността на не един и двама от лидерите на новата българска държава. Кой би повярвал, че един малък вестник би извършил такова велико чудо на социална трансформация. Ето защо, „Зорница” е нещо повече от списание или вестник – защото възкресява в поробените български умове една изконно българска интерпретация на смисъла на живота, а именно: да оставиш след себе си следа. Дори ако е еднао малко изречение за твоето съществуване на този свят.

Вместо епилог
Далече от България, някъде зад океана, държа в ръце една малка, забравена от мнозина книжка, съдържаща няколко от първите броеве на списание Зорница. Надали някой може да ми каже с точност как, чрез кого и защо е попаднала тук. Вероятно, за да мога още веднъж да докосна историята. Или пък тя да се докосне до мен. Една малка книжка, която мнозина са чели като буквар – и като нещо повече. Като прозорец към един непознат свят, в който да оставят следа след себе си. И понеже сърце не ми даде да го напиша някъде по пожълтелите страници, както преди век и половина, правя го в края на този очерк: „Прочелъ: Доний К. Донев – октомври, 2006”.