Иван Я. Сечанов – Паметно известие

Съставил Вергилий Кръстев

А) Падна голям воин всред българския евангелизъм Духовна обнова, Г. VII, бр. 9 (XI. 1928), с. 4-6.

М. Н. Попов

След дълго и мъчително боледуване, на 30 октомври почина в Пловдив известният на всички евангелисти и на множество други хора пастир Иван Я. Сечанов.

Пастир Иван Сечанов е родом в гр. Самоков, дето получил своето първоначално и част от средното си образование, а след това отишел в Цариград, дето постъпил в Роберт Колеж и там завършил средното си образование. Той е един от многото видни българи, които правят чест на това училище и народа ни. Останал кръгъл сирак на осем и половина годишна възраст и в крайно бедно състояние, неговата младенческа душа копнеела за духовна и повече умствена храна. С тази цел той се готвел да стане послушник в Рилския монастир, ала от това му намерение го отклонил вероятно неговия добър чичо Христодул Костович Сечанов, който по онова време бил един от преводачите на Библията в Цариград. [Бележкана съставителя: На снимката на четиримата преводачи на Библията на български език, Христидул е отляво, с фес на главата.]. По негово настояване, вероятно и на негови разноски младият Иванчо на тринадесет и половина годишна възраст потеглил на кон за Цариград, дето постъпил в Роберт Колеж на издръжка на чичо си. През това време в Цариград се водела оживена борба за правата на българите. Младият Сечанов не останал настрана от тези борби. Той живо се интересувал особено в църковната борба и не пропущал случая и той, наред с всички българи в Цариград да вика колко глас му държи пред Високата Порта: „Искаме си владиците! Искаме, искаме изпълнение на хатишерифа и хатихумаюна“. Още от тогава патриотическото чувство почнало да кипи у младия Сечанов, което не го остави през целия му живот.

След успешно завършване курса в Роберт Колеж, Иван Сечанов се завръща в 1872 г. в родния си град, дето става учител в класното училище по български език, аритметика и история. Тези и други предмети той изпосле преподавал и в Американското мъжко училище в Самоков. Като учител бил строг в изискванията си от учениците, но същевременно, преподавайки предметите си с необикновена вещина, той не жалил време и труд да направи и най-тъпия ученик да разбере и усвои урока.

Макар и да свършил в протестантско училище в Цариград, той си се завърнал в Самоков добър православен по религиозно убеждение. В Самоков като учител той се запознал по-отблизо с евангелското дело. Заедно с Христо Георгиев почнал редовно да посещава Евангелската църква, от което последвал обрат в неговото сърце. Покаял се и заживял по примера на Спасителя, с което навлякъл върху си ненавистта не само на съгражданите си, но и на училищните власти. Впоследствие бил уволнен от учителството и станал за малко време чиновник. Предлагано му било дори да бъде изпратен в странство да продължи образованието. Пред него се изпречил случая да се подготви така, че да може да заеме видно място на държавната трапеза. Обаче, нищо не било в състояние да го отклони от единствения му идеал – да работи за духовната просвета на народа си. Макар и да нямал богословско образование, той притежавал естествени дарби и духовно самообразование, които обърнали вниманието на американските мисионери. Те решили да го изпратят за проповедник на Панагюрската Евангелска църква с 2 1/4 лири месечна заплата. Той предпочел тази скромна заплата и скромното панагюрско евангелско общество, като служител Христов, отколкото светските перспективи, които се изпречвали пред него.

След две годишно пребиваване в Панагюрище, дето, въпреки големите материални оскъдности, работил усърдно, той пак се завърнал в Самоков, и пак става учител, сега в Американското мъжко училище за 5-6 години. Едновременно там той получил при мисионерите повече богословска подготовка.

През това време той взимал живо участие и в политическия живот на страната. Застъпял се за Конституцията и всички посегателства против нашата свобода. Един път при избори, е бил бит от политическите си противници почти до смърт.

През 1886 г. той бива изпратен редовен пастир на голямата Евангелска църква в гр. Банско. Че отива в турско и то в един крайно затънтен край, него ни най-малко не го смущава – нали е за Христа и Неговата служба. Четиригодишното му пастируване в Банско не само засили евангелското дело в Банско, но и в цялата Разложка околия. Името на пастир Сечанов не ще се забрави скоро по ония места.

От Банско пастир Сечанов бе повикан за пастир на Пловдивската Евангелска църква, в 1893. Той преодолява големи спънки, които правеха работата му извънредно трудна и успява да сплоти църквата и не само да я засили духовно, но и да съдействува за издигането на онази монументална сграда на Сахат Тепе, която е най-голямата евангелска църковна сграда на Балканския полуостров. Той е бил пастир там непрекъснато за 17 години.

Покойният Ив. Я. Сечанов е служил като пастир също на Ловешката, Варненската и Софийската Методистки Евангелски църкви.

От Варна той бе повикан за 3 години да участвува в комисията за ревизиране Библията. Онзи пръв превод на Библията, в който участвувал неговия чичо Христодул Костович Сечанов беше вече остарял. Станалите промени в езика с развитието му правеха една ревизия на първия превод належаща. Всякой път, когато ставаше дума за нуждата от такава ревизия, името на Ив. Я. Сечанов се споменаваше на първо място като необходим член в тази комисия. И наистина, той бе повикан за тази цел в Самоков, в която работа прекара три години. Неговата вещина в български и отличния стил на перото му, познаването му на чужди езици, а най-вече неговата духовност и преживяване Словото Божие го правеха фактически шеф на ревизионната комисия. Несъмнено, ако сам пишеше своята биография, той би посочил на тази като най-важната работа в живота си.

Като човек пастир Сечанов беше любвеобилен, всякога засмян и благ, съчувствителен и щедър, винаги готов за всяко добро дело и отличен приятел и другар. В дома си той беше любезен съпруг и баща и гостолюбив и грижлив домакин.

Като патриот той беше голям отечестволюбец, който себеотвержено работеше за преуспяването на родината и издигането на народа материално, морално, а най-вече духовно.

Като християнин, вярата му в Бога и в тържеството на истината беше непоколебима, беше фанатик за истината, усърден в молитва, верен до край. Като проповедник беше сладкодумен оратор, силен в логично изложение на мислите си и верен тълкувател на божествените истини, чиито проповеди са трогвали хиляди сърца и са водили грешници да се каят за греховете си.

Като пастир, той се стараеше всякога да води пасомите си на залени пасища и при тихите води и затова във всичките църкви, на които е служил, е оставил отлични спомени. Неговото влияние и след смъртта му ще се чувствува за дълго време от българския евангелизъм. Неговият беше блестящ като слънце живот. Смъртта му е бляскаво залязване на това слънце. Но със залязването си слънцето не се изгубва. То само преминава в други хоризонти да дава своята животворна светлина и топлина.

Уместно е казано в семейния некролог и аз не мога да намеря по- подходящи думи, с които да завърша този къс очерк от този пасаж: „Сгряван и поддържан от гореща и непоколебима вяра в Бога и в тържеството на Христовата правда, която проповядва цели десетилетия; закърмен в идеалите на епохата на националните борби и взел непосредствено живо участие в тях като учител, пастир и общественик, той живя и служи неуморно, безкористно, доблестно за Бога и родината, която беззаветно обичаше и в чиято „звезда“ твърдо вярваше.“

Пастир М. Н. Попов

Б) Евангелски пастир и обществен будител.

Последната от седем речи на възпоменателната служба, държана в Първата Българска Евангелска Църква, София, 7.XI.1928 г.

Духовна обнова, Г. VII, бр. 9 (XI. 1928), с. 6-8., Стоян Ватралски

Като ви слушах (към предидещите шест говорители), аз чувствувах като че ли има нещо неверно, по право едностранчиво в нашето за покойника говорене: ний говорим като че ли неговият живот беше съвършен, без недостатки. Такова впечатление е нелепо и, поне за два вида слушатели, неблагодарно. Първо, за неопитния младеж, който ще си каже: „Каква полза да се опитвам по тоя път; аз не съм за такъв подвиг, аз съм несъвършен.“ И за познаващия отблизо бележития покойник, който ще си помисли за нас: „Тия говорители не са искрени: аз зная, че Сечанов имаше и човешки слабости“.

Последната част на тая бележка е вярна, ала не и първата. Наистина, може би по-назидателно би било, ако заедно с добродетелите се изтъкваха и коментираха и малките му слабости. Ала тъй скоро след смъртта, било от деликатност към близките му, било поради болното чувство на обща загуба, налага ни се благоразумието да говорим главно за добродетелите на покойника.

А пастир Иван Я. Сечанов имаше редки добродетели както и отлични дарби. Като говорител и езиковед той беше един от първите; а като стилист и познавач на българския език, нямаше равен на себе си в нашето общество. Имаше завиден усет за красиви изрази и кога си дадеше труд да се подготви, той говореше и пишеше изящно, дори класически.

Той беше естествено интелигентен, умствено развит, религиозно начетен; а по характер беше учтив, съобщителен, състрадателен, разговорлив, простителен и пр. Ала неговите най-отличителни добродетели бяха две: патриотизъм и набожност, родолюбие и боголюбие. В храма на широкото му сърце имаше издигнати два олтаря, пред които той принасяше най-скъпото от своя живот; и огъня пред тези два жертвеника до последна минута никога не угасна.

Нашата страна не е оскудявала от жарки родолюбци, макар, за жал, често плиткоумни и неразбрани. Ала никой никога не е обичал България повече от пастира Иван Сечанов, и никой не се е молил по-усърдно, не е работил по-предано за нея. Той се радваше и хвалеше Бога за нейните малки успехи, а крушенията на нейните идеали, било по бойните поля или дипломатическите зали, както и язвите на вътрешните неуредици, пронизваха с паляща скръб сърцето му.

Да, никой не я обичаше повече от него. Ала ако Сечанов обичаше България само,той щеше да ни остави спомен само на един интелигентен българин, каквито си имаме в изобилие; спомен на известен висш властник, съмнително добър, а сигурно дребен, и може би, погребан на държавни разноски, като един от създателите на някоя от народните ни катастрофи. Та можеше днес да заслужава повече проклятие, нежели славословие и тържествено възпоминание. Но, за щастие, заедно с България, и повече от България, той обичаше Бога. Па можем да прибавим, обичаше Бога и заради България; защото без тая любов народът остава без светлина, вождите му без компас и редящите се катастрофи угрозяват рода ни пред всяка стъпка. Мисля, нямате нужда да ви припомням исторични тук примери. Но е съществено да припомня и подчертая това: – Любов към Бога чрез Христа!- ето това е небесния лост, който издига Сечанов до високия пиедестал на народен будител и обществен строител.

Тук нека ви кажа нещо хубаво и трогателно, за благословената памет на Пастир Сечанов. По негова лична поръка, домашните бяха сложили в безжизнената му ръка едно Евангелие, което отиде с него в прегръдките на майката земя.

Колко подходящо и хубаво беше това за такъв човек с такъв живот! Струваше си човек да отиде от София до Пловдив, за да го види.

У нас има обичай жените и майките да поставят върху умрелите си мъже и синове кръст или икона: често въз гърдите на мъже, които приживе са презирали кръста и са се подигравали с иконите и с това което те представляват. И мислещия човек в случая се чуди: това духовно насилие, дали е безсмислена гавра с паметта на мъртвеца, или е несъзнателно кощунство с неща, които хората смята за свещени. Но Евангелието в ръката на заминаващия от пред очите ни Евангелски Проповедник му приличаше като пролетен цвят на хубава невинна мома. Това именно с кръст Евангелие, което е любил повече от 65 години, за което е носил кръста на българския апостолат. Което е чел ежедневно и проповядвал неуморно. Което го е тешило в скърби и крепило при нещастия – с него заедно той изчезна от очите ни в дълбоката Вечност!

Като всички, ние сме пътници към същата Вечност, не е ли за облажаване живота, за когото може да се каже всичко това!

Прочее, едно щастливо съвпадение беше и това, дето тържественото му погребение стана на първи ноември, в деня на Народните будители. Кои са истински будители? Нашият народ не е на ясно по тая материя. Заедно със светители Кирил и Методий и св. Климента Охридски, ний виждаме да се редят по нашите вестници имена като Ботев и Яворов.

„Орала мухата на вола на рогата!“ Дори и вестник „Зорница“, по примера на г. Маркъм, поставя Ботева в редицата „свещени образи“ и се „прекланя“ пред „свещената му сянка“ като будител.

Не, господа, забатачили между две мъдрувания! Будител е само онзи, който буди душата, като я възражда духовно и морално. А това може да постигне само онзи, който притежава и любовно охрана в себе си тези същи качества. Затова Ботевци и Яворовци може да наричате каквото щете друго, ала не и будители. Ако се вижда някога пробуда около тях и след тях, тя съществува 5ъпреки тях. Инак казано: – „Спасителите“ с желязо и кръв принадлежат, и трябва ла се пишат, в друга редица от ония на Книгата и Духа.

Въпреки атеистката слепота на нашите храни-боже просветители – слепота, която в немалка част се дължи на недоуки Ботевци и безпътни Яворовци, въпреки тая съдбоносна слепота:

– Най-големите и истински будители и възродители на народите са всякога били, и си остават носителите на Вечния Факел – Евангелието. Ян Хус в Чехия, Лутер в Германия, Калвин в Швейцария, Уиклиф в Англия, Джон Нокс в Шотландия; Кирил, Методий, Климент, Иван Рилски, Софроний Врачански, Елиас Ригс, Алберт Лонг и пр., до Ивана Сечанов в България.

Затова аз казвам: името на пастир Иван Сечанов, на неговото дело и памет са благословени и пребъдват благословени; защото като обичаше искрено родината си, той неуморно издигаше пред лицето й Евангелието; знаейки, че без него тя е без светило и се спотура от катастрофа към катастрофа безизходно…

Братя, сестри и младежи, въпреки всичките препятствия на тъмните сили нека държим тоя същи Божествен Факел здраво и високо. Защото надеждата ни като народ и единици е Исус Христос: „Пътя, истината и живота“ -Живота! Защото

Без тоз небесен Път,
Самата истина не дава плод;
Без тази Истина,
Живота пущинак е без изход;
Без тоз зарист Живот
За образец и вдъхновение –
Човешкий жалък бит
Ни смисъл има, ни значение.

Стоян Ватралски

В) Отзиви за Ив. Я. Сечанов Духовна обнова, Г. VII, бр. 9 (XI. 1928), с. 8.

Семейството на починалия Ив. Я. Сечанов между многото писма и телеграми е приело и следното писмо:

До почитаемото семейство
на покойния Иван Сечанов, Пловдив.

Приемете моите дълбоки съболезнования за загубата на вашия скъп съпруг и баща и моя мил и незабравим приятел. Българската Евангелска църква губи един възторжен Боговдъхновен пастир, а България губи един общественик от първа величина, който пламенно обичаше родината си и целия си живот бе посветил като работеше за нейното духовно издигане.

Вместо венец на скромното чело на покойника, прилагам ви тук хилядо лева, да бъдат дадени на бедни и нуждаещи се от почитаемия Пастир на тукашната Евангелска църква, гдето милия покойник ред години е благовестявал Евангелието Христово за славата Божия и за благото на паството си и на любимата си родина.

Нека Всеблагий Бог на когото добрия Ив. Сечанов така предано служеше с всичкото си сърдце и всичката си душа да го увенчае с неуведаемия венец на Безсмъртието.

С дълбоко почитание: Константин х. Калчов.

1 ноември, 1928, София.