ЗОРНИЦА: Съединението от 1885 г. през погледа на Джордж Уошбърн – Откъс от книгата: „Петдесет години в Константинопол. Спомени от Робърт колеж“.

Джордж Уошбърн (1833-1915) е американски протестантски служител и мисионер, ректор на Робърт колеж в Цариград с ключова роля при дипломатическата подготовка и международната защита на Съединението. 

Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878 г., бе едно от най-важните събития в европейската история от ХІХ в., но не отговаряше на интересите на нито един поданик на Турската империя. […] Всяка от Великите сили се стараеше да прокара единствено собствените си интереси и амбиции, а засегнатите от договора народи изпитаха на собствен гръб войните, метежите и кланетата, които продължават до ден-днешен. Тук не му е мястото да обсъждаме договора, но е достатъчно да споменем примера с българите, тъй като по това време колежът се вълнуваше най-много от тяхната съдба. […] Берлинският договор раздели българите на пет части, като даде една част на Сърбия, една на Румъния, една на автономната провинция, наречена Източна Румелия, една на Турция и една на новосъздаденото Княжество България под сюзеренната власт на султана. Англия настояваше най-много за това, както и за правото на Турция да разполага войски и да се укрепи на Балканите – целта бе българите да нямат възможност да изградят жизнеспособна държава, която да поддържа приятелски отношения с Русия. Англичаните с познания за България и нашите приятели сред тях от самото начало бяха наясно с погрешността и непочтеността на тази стъпка. Вече и цяла Англия е наясно с това. […]

[…] Беше ми казано недвусмислено, че рано или късно ще бъде направен опит за обединение на Източна Румелия с България, но това не намали удивлението ми, както и това на останалия свят, когато на 18 септември във Филипополис избухна въстание. Междувременно бях дал на г-н Пиърс, изтъкнатия кореспондент на Лондон Дейли Нюз, дълго интервю за ситуацията там. Материалът му, включващ интервюто, излезе в Лондон в деня, когато телеграфът възвести избухването на въстанието. Тъй като това бе единствената новина по темата, интервюто бе разпространено из цяла Европа, което създаде общото впечатление, че имам някаква връзка с въстанието. Това бе абсолютно погрешно. Познавам само един възпитаник на Робърт колеж, който бе сред водачите му, но поради абсолютната необходимост тази подробност да се пази в тайна от префекта, при когото бях отседнал, този ученик не ми разказа нищо за начинанието. Бях осведомен единствено за размириците и за интересите на Русия от подобно развитие, което би позволило детронирането на княз Александър – главна цел на руската политика по онова време. Самият княз Александър знаеше за заговора и се опита да го предотврати преди привеждането му в действие.

По същото време руският консул във Филипополис посещаваше сбирките на заговорниците и ги насърчаваше, воден от мисълта, че княз Александър – по това време във Варна – няма нищо да спечели. Това бе една безкръвна революция, при която сложното, но изкуствено управление на Източна Румелия се разпадна и изчезна от сцената без бой, а народът започна да скандира името на княз Александър. Князът пристигна с пълното съзнание, че по този начин рискува трона си, а може би и живота си. В историята на Европа няма нищо по-патетично, а в историята на Русия – нищо по-диаболично от събитията, последвали въстанието във Филипополис. Князът бе пожертван от Европа заради личната омраза на руския цар, а България се превърна в обединена държава въпреки усилията на Русия. Турците почти не се интересуваха от тази работа. Искаха само техните хора в Източна Румелия да не пострадат и да не се влиза в Македония, но Русия настоя за незабавно нахлуване на турската армия в страната и успя да привлече повечето от Великите сили на своя страна. За щастие по това време Англия се представляваше тук от стария ми приятел сър Уилям Уайт, който не се боеше да се противопостави в името на справедливата кауза и който разполагаше с пълното доверие на лорд Солзбъри. Той спаси положението със собствени сили, като просто наложи волята си и турците не предприеха нищо по въпроса. Руснаците се опитаха да премахнат влиянието на княз Александър, чрез внезапно отзоваване на всичките руски офицери от българската армия, която до този момент бяха държали под контрол. Министърът на войната и всички офицери с чин, по-горен от капитан, бяха руснаци. След като не успяха да накарат Турция да влезе във война, руснаците насърчиха Сърбия да нападне България. Резултатът от усилията им бе пълният разгром на сърбите, превръщането на княз Александър в герой пред целия свят и нарастването на европейските симпатии към българите.

Никой не знаеше обаче какви задкулисни битки се водеха ежедневно през цялото това време. В Константинопол се водеше битка между сър Уилям Уайт и представителите на всички останали Велики сили, предвождани от руския посланик г-н Нелидов, чиято цел бе да възстанови в Източна Румелия status quo ante и по този начин да предотврати обединението. Конфликтът най-накрая бе разрешен чрез компромис, като княз Александър бе назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия, която трябваше да се ръководи от отделна администрация по правилата на предишния режим. В Източна Румелия се водеше битка между княз Александър, подкрепян от приятелите му, предвождани от префекта на Филипополис г-н Димитров, и руските агенти и техните съмишленици, включващи и консулите, с изключение на английския консул. Княз Александър отново спечели битката, тъй като старото управление не бе възстановено и обединението бе закрепено. За този резултат трябва да се отдаде дължимото и на султана, тъй като привидно той следваше желанията на Русия да се спазва стриктно Берлинския договор, но отказа да се превърне в руска маша и да попречи със сила на обединението. […]

Изпитанията за княз Александър не свършиха с победата над сърбите и с назначаването му за генерал-губернатор на Източна Румелия. Русия бе решена да го унищожи и да не пести усилията си за разбунване на опозиционни настроения срещу него сред българите. Организира дори заговори за покушение. По принцип българите обичаха княза си, но някои политически лидери и военни офицери, сред които за съжаление имаше възпитаници и на Робърт колеж, се оставиха да бъдат превърнати в проводник на руските интереси. Някои от тях бяха водени от убеждението, че България не може да си позволи да настрои срещу себе си Русия, а други се водеха от чисто егоистични интереси. Тъй като поддържах връзка с представителите на всички партии, направих каквото бе по силите ми, за да поддържам мира между тях и да укрепвам управлението на княз Александър.