През юни 1875 г. в цариградския български вестник “Напредък” излиза прелюбопитен текст. Той е поместен в рубриката “Дописки” и пристига от далечна тогава Америка, където наш сънародник – “Българския ученик”, както се подписва авторът- се подготвя за мисионерско бъдеще. Предварително ще споменем, че в немалко фрагменти той се доближава, при това доста години преди това, от Данил / Данаил / Руевски, друг американски възпитаник. Отпечатал в 1900 г. пътеписа си за Хавайските острови, където е учителствал. Сега младият наш сънародник обяснява желанието си за контакти с пресата така: “Господин редакторе, моля вместете приключената статия, не защото ще е много важна за читателите ви, но защото искам да захвана да ви пиша, по важни и дневни приключения в тая земя и защото мисля че е право да почна от дома си”.

Домът се оказва всъщност колегията “Хамилтон”, която дописникът назовава така топло. С живо перо се разказва за историята й. За откупуване на земите й от индианските племена, наричани тук “диви”. За постепенното й обогатяване и градене на просветен авторитет. Защото от 1812 г. “колегията е напреднала постепенно. За сега тя брои 140 ученика,и има една книгохранителница що съдържа 20,000 тома, от които многото са древни. Знанието струва повече от 20,000 т.л. Една обсерватория с 16 крака телескоп, на когото горното стъкло е 1305 пръста на диаметър. Освен това тя съдържява все що е потребно да я направи една от най знаменитите в тая земя. Един музей за Геология, Минералогия и Естественна История. В него има няколко хиляди примери от най потребните руди, метали и черупки. Една лаборатория / място дето ся правят химически опити; една гимназия; един параклис, и три здания за учениците. От всичко, обаче, що принадлежи на колегията, най прекрасно и приятно е дворът. Той е много обширен и накитен с много цветя, прекроени пътеки, и сякакъв вид дръвеса що могат да растат тука. Няма подобен двор в друга колегия”.

Описанието на учебното дело също поразително прилича на завещаното ни от Руевски: “Всякой един или двама ученици имат три стаи: за ядение, спалня и за дърва и прч. Всякой учи в своята си стая, и законите, както и в другите колегии, са много свободни. Но за насърдчение или заплашвание, всякой учител държи сметка за степеня на науките на всякой ученик. Освен това има 12 награди от добра стойност, за разни предмети. Има, тоже, установен капитал на който лихвата поддържа 16 ученика всякоя година. Курсът на науките е класически…”

Това описание на колегията “Хамилтон”, предадено пространно, днес продължава да напомня съвременно учебно заведение. Още повече на фона на закриваните повсеместно училища у нас. “Българския ученик”, именуван в друга дописка като Йовчов, не спира дотук, а отваря и спортната страница на колегията. Там той участва в отбора по гребане, откъдето всъщност научаваме фамилията му. И с гордост съобщава: “Нашата колегия / Хамилтон /…е самата в Америка, що има един Българин”. Тук няма да преразказва правилата на състезанията, чудесно устроените гребни канали, лодките, униформите на гребците и т.н. Явно Йовчов, който е подготвян за мисионер, прави сравнение между родината си и видяното в Америка. При това – под булото на аристократизъм и съвсем друг начин на живот. По това време у нас, както ни учеше историята до 1989 г., мъжете точат ножове и гледат поробителя на кръв. Жените месят пексимет и шият знамена, а Дядо Иван току си поглежда часовника станало ли е време да ни освободи. Не се споменаваше зародилата се вече икономическа българска аристокрация, отдавна забравила дюкяни и еснафлък. Нито потомците й, възпитаници на Европа. Още повече се сещахме за мисионерите, далеч от изградения образ на селския свещеник с мазно расо и алкохолен дъх. Но времето е немилостиво към историческите сектанти. То показва истини, с които можем да се гордеем. Като например с българския ученик Йовчов, незабравил роден език и корени. Самият Йовчов явно пък се гордее със свои по-възрастни съученици, за които споменава, че ще преподават в Роберт колеж – Цариград. С увлечение разказва за “господин Петър”, астроном, известен по цяла Европа. И т.н., и т.н. Но никъде, нито с една дума, не говори за религията си и за предстоящия нелек пък в очистване на човешките души от калта, която животът щедро хвърля върху им.

Защо се спираме на този наш отдавна отишъл си съотечественик? Защото е част от българите в чужбина. По време, когато емиграцията на сънародниците ни в посока Америка е започнала, но още не е добила предстоящите сериозни като масовост размери. Не случайно Йовчов споменава, че е единствен българин сред всички известни нему колежи в далечната 1875 г. И не случайно не е забравил този факт. Предполагам, но сигурно е така, че наше мисионерско присъствие има в най-необичайни краища на света. Не толкова екзотични, като Хаваите, колкото трудни като нива за духовна оран. Но че българите като Руевски, Ватралски, Йовчов и пр. са се справили успешно, няма съмнение.

Защо да не съберем спомените и за тях в нашата съмнително здрава къща на българската история – в България и по света?..

Георги Н. Николов