Архивите говорят: унищожени ли са нашите документи от ДС?

Д-р Вениамин Пеев

След разкритията на Комисията по досиетата за агентурното минало на някои доскорошни членове на ръководството на СЕПЦ се оказа, че има такива казуси, за които не бяха предоставени автентични документи с декларации за сътрудничество и донесения. Това даде възможност да се погледне на тях лековато от някои хора. За такова отношение спомогна и дилетантският подход на Ангел Пилев, който се задоволи само с представяне на документи, които е осветлила Комисията по досиетата. А при някои казуси осветлените документи се свеждаха само до картончета „образец 4” и „образец 6” – материал, който в никакъв случай не е достатъчен за възприемането на дадено лице като „агент” от обществото, въпреки че на тези картончета е отбелязана датата на вербуването и агентурния псевдоним. Такива са случаите, например, с бившите членове на Съюзното ръководство Асен Райков и Димитър Митев. В техния личен архив не се намериха никакви други документи освен протоколите на комисии на ДС за „унищожаването” на тяхната документация. Действително, има стотици дела, попадащи в определена категория на правна и историческа нищожност, за които се обявява следното: „На основание на заповед -118/09.07.1987 г. на др. Министър на Вътрешните работи, в която са посочени мерките за строго спазване на социалистическата законност и заповед № … от … г. на началника на Областно управление МВР гр. …, комисия в състав … предлага за унищожение като неценни, без историческа или оперативна стойност следните дела от архивния фонд …” Следователно, както прибързаха да си помислят някои, щом Комисията по досиетата е извадила на показ протокола за унищожаването на агентурното дело поради историческа и оперативна „неценност”, то такива лица „де юре” не са били агенти на ДС, а само са били набедени за такива. Мисленето на такива хора, както и дилетантщината на Пилев обаче, се оказаха твърде далеч от реалността и възможностите, които предлага едно компетентно изследване на „агентурния проблем” в българския евангелизъм.

 

Нито Пилев, нито пряко засегнатите от този проблем се досетиха за една важна подробност, която е наглед формална, но съдбоносна, а именно, че всеки документ (декларация, донесение, писмо, рапорт и т.н.) се е писал в един, два или повече екземпляри в канцелариите на ДС. Когато документът се е писал само в един екземпляр, той е отивал директно в централата на съответния отдел на ДС в София; при два или повече екземпляри единият пак е отивал там и е получавал съответния рег. №, като е влизал в централното дело на обработваното лице. Върху много от документите висшите офицери на ДС в софийската централа са поставяли бележки с различни цветове и са подготвяли оперативните мероприятия, спускани обратно на Областните управления. Запазването на документите в централата на ДС всъщност е подсказано от самата формулировка в протоколите на Областните комисии: „комисия в състав … предлага за унищожение като неценни, без историческа и оперативна стойност следните дела …”. За Областните управления на МВР даден документ или дело може би са изглеждали „неценни”, но не такова е било становището на началниците в София. Те са били много по-стриктни и прецизни в съхраняването на документи, чиито копия по места са били прибързано унищожени. Затова изследователите днес трябва да им бъдат благодарни, защото от запазените екземпляри могат да се научат много истини, факти, настроения и всякакви детайли, които иначе са били премахнати по места. Ще илюстрирам тезата си, че ДС не е унищожила всички важни документи по „агентурния проблем”, като илюстрирам с цитати и документи главно от два казуса, които виждат бял свят за първи път. Това са казусите на п-р Димитър Митев (В. Търново) и д-р Вениамин Пеев (Перник).

„Унищожени” и неунищожени документи
Човек трябва да изследва делата на различни хора, за да се убеди, че между твърдението за „унищожаването” на документите на ДС по места и оцелявяването на отделни екземпляри в централата на Шесто управление има фактологично разминаване. Дали то се е получило поради скъсването на координационните връзки между централата и Областните управления през бурната 1990 година или има други причини, е трудно да се отговори. Това е задача на изследователите в бъдеще. Факт е обаче, че няколкото дела, които съм изследвал, показват едно и също положение: в Областните управления на МВР те са обявени за „унищожени” с протокол като „неценни”, но в централата на ДС в София има съхранена документация не само с екземпляри на „унищожените” документи, но и с единствени екземпляри. Преди да пристъпя към разглеждане на двата казуса, ще илюстрирам тезата си с оперативното дело на п-р Ладин Попов – една от най-интересните разработки на агенти и офицери на ДС. Тъй като той е обявен за „ИР” („изменник на родината”) поради бягството си през граница през 70-те години и е една от централните фигури на „Славянската религиозна мисия” в Швеция, неговата личност и дело са непрекъснато в полезрението на ДС. Въпреки това обаче, съществува Протокол № 4/09.04.1990 г. от Областно управление на МВР Бургас, който гласи, че неговото дело там е било „унищожено” с аргумента, че „няма историческа и оперативна стойност”. Същевременно обаче оперативните му дела от Областно управление на МВР Русе и централата на ДС в София са запазени в отлично състояние. У мен буди недоумение сведението от МВР Бургас, като се има предвид факта, че Ладин Попов е имал много сериозни и активни сътрудници на „Славянската мисия” от този граничен град, които са били и „от двете страни на барикадата”.

Също така интересен е казусът с оперативното дело на п-р Димитър Митев (В. Търново) – приемник на амвона на петдесетната общност и бивш секретар на СЕПЦ. Комисията по досиетата оповести с Решение № 334/20.03.2012 г., че Митев е имал дело с агентурния псевдоним „Русан”. Запазени са картони обр. № 4 и 6, от който е видно, че Митев е бил „вербуван” от офицер на великотърновския отдел на ДС на 25.05.1981, като е подсказано, че преди това са осъществявани други срещи с него и той е давал устни сведения. Това обаче не е напълно вярно, тъй като има запазен документ в архива на централата на ДС, който съдържа сведения, написани собственоръчно от Митев във връзка с процеса през 1979 г. Този документ старателно е преписан на пишеща машина и екземпляр от него в този вид също е запазен в архива. Комисията на Областно управление на МВР В. Търново обаче обявява на 02.04.1990 г. с Протокол, че „На основание Указание № 90/1990 г. комисия … прегледа и отдели за унищожаване материали без оперативна, историческа и справочна стойност”. Следва дълъг списък от агентурни имена и се вижда, че посоченият за агент „Русан” е под № 702. Освен картончетата и Протокола за „унищожение” в дело Iр-775 други документи няма. При това положение не виждам основание в книгата „Пастори агенти на ДС” на Ангел Пилев да се отделят цели 6 стр., четири от които представляват оскъдните документи в делото, и да се заключи, както прави авторът: „той все още работи като агент, въпреки че ДС официално е разформирована и закрита” (Пилев, А. Пастори агенти на ДС. С., 2013, стр. 121). Това изречение на Пилев е в сферата на априорните предположения, защото не е подкрепено с абсолютно никакви документи и факти! Също така не е вярно твърдението му, че някои документи ще излязат наяве, „ако някога наследниците на п-р Тодоров се решат да отворят досието му” (пак там, 119). Автентични документи има запазени, както посочих по-горе, от офицерите в централата на ДС. Само че човек трябва да знае как може да ги потърси.

За близостта на Митев с вербуващия го офицер още преди датата на вербовката ще цитирам два документа, за които Пилев е нямало как да знае, защото не е търсил както трябва. Най-напред ще посоча един документ от 4 (четири) страници, собственоръчно написан от Митев, който фигурира в централния архив на ДС в единствен екземпляр, но офицерите са го преписали прилежно на пишеща машина и са запазили екземпляра от преписа (т. VI, стр. 143-148). Това несъмнено свидетелства за особената важност на този документ, защото е бил ползван от следователите преди процеса (1979 г.). Документът, който е озаглавен „Обяснения на Димитър Маринов Митев от гр. В. Търново …, написани по повод делото п-р Г. Тодоров”, на чието съдържание ще се спра по-долу, няма как да е фигурирал в „унищоженото” дело на аг. „Русан”, защото е написан еднократно. Вторият по важност документ е озаглавен „Рапорт относно: Проведен разговор с ДИМИТЪР МАРИНОВ МИТЕВ от гр. В. Търново, помощник пастор на сектата „Евангелистка петдесятна църква” – гр. В. Търново” (пак там, стр. 165-167). Тази визита е била осъществена по времето, когато п-р Тодоров е подследствен и лежи в подземията на великотърновския следствен отдел. Документът е написан на машина в два екземпляра и ако единият е бил „унищожен”, то другият – първият, част от който ще предоставя за публикация, е бил запазен като „ценен” за ДС поради „историческа и оперативна стойност”. Прави силно впечатление обстоятелството, че този „Рапорт” е написан лично от вербуващия Митев офицер на ДС, който по-късно се е подписал под Протокола за „унищожаване” архива на аг. „Русан” през 1990 г.

Съпоставка на „престъпленията” в документите на п-р Д. Митев (аг. „Русан”) и д-р В. Пеев („Вениамин Пеев”)
Тъй като според аргументацията на офицерите на ДС, които „унищожават” даден архив поради липса на „престъпления” и „историческа и оперативна стойност”, а запазват документи поради наличието на „престъпления” и „историческа и оперативна стойност”, смятам за „целесъобразно” (едно любимо наречие, използвано от ДС) да се позова на запазените документи на името на п-р Д. Митев, на които съм попаднал. Тяхното съхранение би следвало да ни подскаже, че в тях има наличие на „престъпления” и „историческа и оперативна стойност”. За да засиля обаче тежестта на аргументацията си, ще извадя на показ и данни от документи, които са свързани с моето име от същия период и също са съхранявани в централния архив на ДС. В тях също би трябвало да има „престъпления” и „историческа и оперативна стойност”, щом като не са били фактически унищожени.

Нека започна с документите на п-р Митев. В „Обясненията”, направени пред следствените органи, Митев описва прецизно, подробно и систематично имена и събития, свързани с името на своя пастир Георги Тодоров. Така ние научаваме, че великотърновската ЕПЦ е била посещавана от Робърт Макиш, Били (Уилям) Буркет, някакъв анонимен чех и т.н. Интересно сведение за ДС и следствието е било уточнението, че Б. Буркет е дал чужда валута на п-р Тодоров. И макар че това е станало „на четири очи”, Митев е сметнал, че като честен християнин е трябвало да сподели това и с враговете на своята религиозна общност. Освен това той споделя, че „горните лица са доставяли по малко литература с религиозно съдържание” („Обяснения”, стр. 2). Митев бърза да се похвали дори за един случай с искане на двама германци да направят снимка насъборената църква в Свищов, но той бил отказал на това, както го определя „блудкаво желание” (пак там, стр. 3). Несъмнено Митев е бил наясно, че тези хора са искали да помогнат отвън на правозащитни организации с информация за съборените евангелски църковни сгради в България, но противопоставяйки се на „блудкавото желание” и подчертавайки това пред органите на тоталитарната държава, е целял да се изяви в една „положителна светлина” пред враговете на християнството. В този дух има сведения за неговата патриотарска идеология и във втория документ, за който стана дума. В края на милата визита на вербуващия офицер в дома на Д. Митев последният започва да поставя въпроси и да търси отговори, които услужливо е готов да прилага в бъдещата си пастирска дейност на овакантения от п-р Тодоров амвон. Нека цитирам част от финалния параграф на „Рапорта”: „След привършване на разговора Митев ме попита дали ще мога да му уредя свиждане с пастора. Отговорих му, че в процеса на предварителното следствие свиждане не се разрешава. Попита ме също така по какъв начин да изпълни указанията на Желев (става дума за тогавашния заместник-председател на СЕПЦ Динко Желев – б.м.) относно продължаване службите в сектата. Дали ще е противозаконно след случилото се да изпълнява функциите на помощник пастор. Отговорих му, че щом в дейността му няма нищо противозаконно, може да изпълнява възложените му функции, стига в дейността си да не повтаря грешките на пастора. Митев ме увери, че подобно нещо няма да се случи от негова страна. Покани ме да присъствам на някоя от службите и при възникване на други въпроси да се отнасям отново към него” (т. VI, стр. 167). Позволявам си да подчертая последните две изречения с тъмен шрифт, защото вербовчикът ги е подчертал отстрани в полето, а вътре в текста е подчертал израза „да се отнасям отново към него”. Смятам, че всякакъв коментар тук е излишен поради очевидността на топлата връзка между свещенослужител и офицер на ДС! В този документ обаче бъдещият член на Съюзното ръководство и негов секретар се изразява негативно за някои членове на своята църковна общност, като подсказва, че търси съдействие от органите на ДС срещу тях. Поради съображения от законосъобразност ще цитирам само един казус, който касае Кирил Тасев (вече покойник). Този верен на Христовото дело човек беше известен с неуморното си благовестителско служение по онова време на публично място. Той търсеше „изгубените овци”, както сам се изразяваше, из великотърновските градинки, сред пристигащите на гарите или автогарата пътници и дори пред сградите на университета. Благодарение на неговото служение бяха повярвали хора на различни възрасти, включително и студенти. Как го представя обаче пред ДС Митев, който вече е получил „благословията” за бъдещото си пастируване от своя вербовчик? Нека просто цитирам от „Рапорта”, който ДС запазва поради неговата „историческа и оперативна ценност”: „За дейността на КИРИЛ ГЕОРГИЕВ ТАСЕВ  Митев каза, че последният не се поддавал на агитация. Много пъти са имали разправии с него за ходенето му по автогарата и други обществени места и водените агитации от него… Той си имал собствена теория за работа с вярващите и тяхното привличане към сектата. Бил фанатизиран до такава степен, че не подлежал на никаква агитация. Неговата дейност не се одобрявала и от останалите членове на сектата” (пак там, стр. 166). Дължа да посоча, че подчертаните от мен изречения са подчертани и от вербовчика на Митев. Разбира се, за мен те имат различно значение от онова, което са вложили в това донесение петдесетният свещенослужител и офицерът на ДС.

По същото време на тази приятелска визита в дома на Митев с мен и моето семейство в Перник се случваха диаметрално различни неща. В края на мес. март 1979 г. в дома на родителите ми в Русе и в дома ни в Перник нахлуха цивилни и униформени милиционери. Те са действали по донесение на хора, които са квалифицирани като „ДЗ (доброволни заявители)” и са били много близки до мен и семейството ми. За един от тях ДС предприема мерки за вербуването му като бъдещ „агент”, издигнал се впоследствие устремно в църковната йерархия на СЕПЦ. Безцеремонно и незаконосъобразно милиционерите иззеха от домовете ни големи количества християнска литература, ръкописи на преводи и оригинални текстове, пишещи машини и други материали без да съставят протоколи и списъци за отнетите неща. В документ от 4 стр., написан в 3 (три) екземпляра, един от който откривам едва сега в архивите на ДС и озаглавен „Рапорт относно: получен сигнал от доброволни заявители (28.03.1979 г.)”, пише: „Една част от съхранената литература бива превеждана на английски език от Вениамин Пеев (офицерите на ДС не са разбрали, че преводите не са „на”, а „от” английски език – бел. м.). Същата се преписвала от съпругата му Надя и разпространявала сред вярващите. Заявителите казаха, че литературата се доставяла от В. Търновския пастор Жоро… Двамата казаха, че и вярващите от село Дивотино, Пернишко са предприели мерки за укриването на литературата… За Вениамин Тимотеев Пеев един от заявителите каза, че понастоящем учел в Духовната академия. Укривал от състуденти и преподаватели, че е член на петдесятната секта. От есента на 1978 год. сформирал младежка просветителска група в гр. Перник, пред която изнасял беседи с религиозно съдържание. Заявявал, че най-големият недостатък на младежите е това, че са религиозно неграмотни” (т. VI, стр. 152-155). Доносът за връзката на християнската литература с п-р Г. Тодоров от В. Търново бе изключително вреден за мен, защото скоро бях призован на следствен разпит в централата на ДС в София, ул. „Развигор” № 1. Като вярващ човек ще кажа, че въпреки крехката ми младост тогава, Бог ми даде необходимата мъдрост и не позволих на следователите да направят никаква връзка между мен и п-р Тодоров. Затова и не бях призован като свидетел на процеса през 1979 г., на който имаше 55 такива свидетели, наивно признали връзките си с подсъдимите. Разбира се, „приятелски” отношения с ДС не завързахме, което се доказва от един следващ документ малко по-късно, озаглавен „ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО: ХОДА НА СЛЕДСТВИЕТО ПО ГДОР „КЛЕВЕТНИЦИ” (30.04.1979)”. В този документ, написан лично от режисьора на съдебния фарс, се отразяват реакциите на подсъдимите по делото, техните близки и приятели, както и моето поведение. Използвани са характерните за ДС прийоми и мероприятия за четене на кореспонденция и подслушване на лични телефонни и друг вид разговори, както и донесения на „доброволни информатори” и „агенти”. Ето какво пише за мен: „От проведените агентурно-оперативни и технически мероприятия е придобита следната по-характерна оперативна информация: От ДВ е получен сигнал, че Вениамин Тимотеев Пеев от гр. Перник, студент в Духовната академия, след извършения му обиск и разпит в следствения отдел на ДС споделил това с Духовния съвет на петдесятната църква. Обсъдили откъде може да е настъпил провала и направили извода, че органите на ДС са използвали подслушвателна апаратура. Взели решение всеки от тях да направи основна проверка в дома си с цел откриване на такава апаратура. Вениамин Пеев издирвал от Народната библиотека всички документи, третиращи въпроса за религиозната свобода и направил извадки от същите. Пред ДВ споделил, че арестите и изземването на религиозната литература у нас било незаконно и ако по някакъв начин се уведоми ООН, нашите власти щели да се компрометират много” (пак там, стр. 220). Пасажите са отбелязани отстрани от офицера на ДС с черти и стрелка, което подсказва тяхната значимост за службите. Това донесение бе изключително вредно за мен, защото ме „заклейми” завинаги като „черната овца” в полезрението на ДС. За мен обаче бе особено болезнен фактът, че е било предадено от човек, когото смятах за „верен приятел”, но който бе предпочел да стане агент „Николай” и да си купи кариерата на бъдещ председател на СЕПЦ, предавайки и други неподозиращи като мен хора в лапите на враговете на християнството. Като човек, който е вярвал в значението на приятелството и християнските ценности, ме боли от обстоятелството, че хора като Митев и Вирчев, които съм обичал от все сърце, не успяха да преценят опасността от „сприятеляването” с ДС. Те изгубиха своя авторитет преди всичко пред Бога. Затова си мисля, че фалшивото и истинското християнство и днес би трябвало да се съизмерват с принципа: „Ако бяхте от света, светът щеше да обича своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах, затова светът ви мрази” (Йоан 15:19). Безкрайно съм благодарен на Бога, че в очите на ДС хора като мен са вършили „закононарушения” и са били „врагове”, като са служили вярно Нему!